Джейн Фийдър
Лисицата (4)

3

Хлое се върна в компанията на любимите си животни и скоро успя да овладее вълнението си. Еднокракият папагал я ругаеше полугласно откъм рамката на прозореца, където грееше слънце, а Данте лежеше до нея с глава в скута й, докато тя седеше на пода пред кутията за шапки и наблюдаваше котката и котенцата й.

Животните открай време бяха най-верните и най-скъпите й приятели. Тя имаше сигурна ръка и ги намираше с непогрешим усет. Дамите Трент не понасяха менажерията й, още по-малко пък караниците й със собствениците на животни, които ги занемаряваха или измъчваха. Ала Хлое не се обезкуражаваше лесно, когато нещо бе предизвикало гнева и съчувствието й. Колкото и да се стараеха, дамите Ан и Емили не бяха в състояние да я отклонят от намеренията й.

Тя помилва нежно главата на Данте и изчака кръвта да се оттегли от лицето й. Все още не можеше да си представи, че отново ще се изправи срещу настойника си. Докато той не стана от леглото, тя изобщо не си представяше, че може да е гол под завивката. Нито веднъж не беше помислила, че е влязла в спалнята на мъж — съвсем чужд мъж — и е водила с него дълъг и много личен разговор. Естествено тя нямаше почти никакъв опит, но всичко тук беше повече от необичайно. Намираше се в чужда къща, сама, пълно сираче, натрапена на непознат мъж без съпруга, който очевидно не я искаше. А къщата в стил Тюдор, която обитаваше този мъж, се намираше сред мочурищата на Ланкашир и беше напълно занемарена, само с един слуга. Този слуга също беше необикновен.

Данте стана, излая тихо и се запъти към вратата. Очевидно имаше нужда да излезе навън. Котката също. След това трябваше да ги нахрани. Мисълта за животните й напомни, че самата тя щеше скоро да умре от глад. Необходимостта да се погрижи за менажерията издуха и последните остатъци от смущението, предизвикано от случилото се в спалнята.

Тя взе на ръце котката, която очевидно нямаше нищо против да остави котенцата си сами, и хукна надолу по стълбата с надеждата, че сър Хуго е излязъл. Данте тичаше пред нея. Щом излязоха в заляния от слънце двор, Хлое пусна котката, която бързо си изкопа дупка под един храст, а Данте излая радостно и тръгна да огледа оборите.

Когато котката беше готова, Хлое я взе отново на ръце и се запъти обратно към къщата. Вече беше влязла в залата, когато навън в двора избухна хаос. Половин дузина кучета се разлаяха гневно. Котката измяука уплашено, измъкна се от ръцете на момичето и се стрелна нагоре по стълбата.

— Какво става тук, по дяволите? — Хуго излезе от кухнята, размахвайки карирана салфетка. Котката се промуши между краката му и изчезна. Бъркотията навън се засилваше.

— Беатриче, Беатриче, ела тук! За бога, та това е Данте! — Хлое хукна след паническа бягащата котка.

— Беатриче ли? — извика учудено Хуго. — Що за име е това? — После нетърпеливо поклати глава. — Глупав въпрос. Какво друго име би могла да носи? — Той хвана ръката на Хлое и я задържа. — Остави котката. Ако проклетото куче е изпаднало в затруднено положение, трябва да помогнеш първо на него, момиче.

— О, да, прав сте… така е редно. — Хлое погледна с отсъстващ вид след котката. — С помощта на майчинския си инстинкт Беатриче ще намери котенцата си… нали и вие мислите така?

— Нямам ни най-малка представа какви са котките, а и не ме интересува. Но искам шумът веднага да престане!

Хлое кимна в знак, че е разбрала, и излезе на двора. Видя бъркотия от биещи се кучета, сред които й беше трудно да различи своето.

— Данте! — извика с все сила тя и се запъти към кучетата.

— Не влизай между тях! — изкрещя подире й Хуго, обзет от внезапен ужас. Полудивите селски псета можеха да я разкъсат!

Момичето спря изведнъж и се обърна към него.

— Да не ме смятате за глупачка? Мога да се оправя с доста повече от тези кучета. — Тонът й издаваше обида. Без да чака отговор, тя изтича до помпата в края на двора, напълни две кофи с вода и ги понесе към биещите се кучета.

Хуго проследи как крехката фигурка мъчеше с тежките кофи, но беше твърде ядосан от неучтивата й забележка, затова не се опита да й помогне.

Хлое изля водата от първата кофа върху биещите се кучета и те се разделиха веднага. Втората кофа върна двамата противници на Данте в обора. Самият Данте разтърси весело мократа си козина и се запъти към господарката си.

Хлое се наведе към него и му каза нещо. Хуго не чу думите й, но видя как Данте увеси глава и опашка и се повлече към другата страна на двора. Хлое се изправи и приглади разрошените си къдрици. Не беше сплела косата си на плитки и коприненият й блясък обрамчваше главата й като ореол. Тя погледна несигурно Хуго и той отговори с мрачно кимване. Когато се запъти към него, момичето неволно изпъна крехките си рамене, сякаш очакваше сблъсък.

— Съжалявам, ако съм била неучтива — изрече изненадващо кротко тя. — Но аз знам много добре как да се оправям с биещи се кучета.

— Предполагам, че имаш богат опит с това невъзпитано улично псе — изръмжа Хуго. — Искам да вържеш кучето в обора. Не желая да се бие с моите ловни кучета.

— Но това е несправедливо! — извика възбудено Хлое. — Откъде знаете, че именно той е започнал битката? Не видяхте ли, че бяха двама срещу един? — В очите й светеше гняв, всяка мисъл за извинение бе забравена. — Данте не е невъзпитан. Вижте колко се засегна, когато му се скарах.

Хуго беше готов да избухне в смях. Малката защитаваше любимия си пес с цялата си жар. Може би беше по-добре да отстъпи.

— Добре, но да знаеш, че при следващото сбиване лично аз ще го вържа. — Той се обърна отново към къщата с намерение да довърши прекъснатата си закуска. — Не му позволявай да влиза в къщата.

Хлое знаеше, че дори човек с формата на Хуго Лейтимър не беше способен да държи Данте далече от къщата, когато кучето искаше да влезе, затова не се обезпокои особено от забраната. Данте умееше да настройва хората в своя полза. Засега обаче го предостави на съдбата му и отиде да види какво прави Беатриче. Както бе предположила, котката бе намерила котенцата си и седеше мирно в кутията за шапки.

— Сега трябва да ви намеря нещо за ядене — промърмори Хлое и смръщи чело. И нейният стомах се бунтуваше неудържимо.

Защо ли сър Хуго закусваше в кухнята? Дано поне е свършил. Самюел със сигурност щеше да й даде нещо за животните.

За нещастие, когато слезе, настойникът й все още беше в кухнята. Седеше удобно в стол с високи облегалки и замислено поклащаше глава. На масата пред него имаше канче бира. Самюел събираше използваните чинии. Когато Хлое влезе, двамата мъже обърнаха глави към нея.

— Много съм гладна — каза просто тя, макар че се чувстваше ужасно неловко.

— Самюел ще ти направи закуска — каза Хуго и я погледна през рамо.

— Закусих в Болтън, но то беше още в пет — обясни Хлое и хвърли бърз поглед към отворената врата на килера. Видя кана за мляко, която беше подходяща за Беатриче, но не и за Данте.

— Тогава ще ти направи нещо за обяд — отвърна Хуго, без да я изпуска от поглед. — Е, ще ми кажеш ли какво търсиш?

Бузите на момичето порозовяха.

— Нищо.

Хуго я наблюдаваше замислено. Хлое Гришъм не беше добра лъжкиня.

— По-добре не се опитвай да ме лъжеш — изсмя се кратко той. — Не усещаш ли как се изчерви? — Във всеки случай изчервяването подчертаваше красотата й.

Господи, какви бяха тези мисли! Независимо от това, че Хлое беше дете на Елизабет, тя беше твърде млада, за да е обект на желание от страна на тридесет и петгодишен ерген.

Той остави канчето на масата и каза хладно:

— Ако искаш нещо, момиче, по-добре го кажи кратко и ясно.

— Обикновено така правя — кимна тя и направи няколко крачки към килера. — Така се пести време. Но ми се струва, че няма да ме изслушате благосклонно.

— Мисля, че искате нещо за котката — обади се Самюел, когато Хлое отново хвърли поглед към килера.

— А къде е в момента котката? — осведоми се любезно Хуго.

— В моята стая.

— В твоята стая? — повтори той с високо вдигнати вежди.

— Самюел ми каза, че мога да се настаня в стаята, която ми е харесала най-много — отговори Хлое и се обърна към слугата. — Надявам се, че нямате нищо против. Избрах ъгловата стая, но на леглото няма чаршафи. Исках да попитам Самюел къде има спално бельо.

Хуго затвори очи. Май беше на път да загуби контрол над живота си.

— Ти няма да останеш тук, Хлое.

— И къде ще заповядате да отида? — В тъмносините очи светна лилав блясък, изражението й прободе сърцето му. Очевидно очакваше груб отговор.

— Трябва да обсъдя ситуацията със Скрантън — отговори меко той.

— Защо никой никога не ме иска? — произнесе тя толкова тихо, че той едва чу думите й.

Хуго скочи от стола си, обзет от неясна тревога.

— Не ставай глупава — изръмжа той и отиде при нея. — Не съм казал, че не те искам. Не можеш да останеш тук просто защото домакинството ми не е подходящо за младо момиче. Нали разбираш, момиче… — Той улови брадичката й и вдигна лицето й към светлината. В очите й все още светеше лилавият блясък, устата беше здраво стисната.

— Не, не разбирам — отговори твърдо тя. — Аз ще водя домакинството. Очевидно има нужда от жена.

— Ти си наследница на осемдесет хиляди фунта и това не е подходящо занимание за теб — отговори Хуго и се усмихна на абсурдното й желание. — Самюел е достатъчен за моето домакинство.

— Но той не се справя добре — отговори Хлое с присъщата на възрастта й откровеност. — Навсякъде е невероятен мръсно.

— Имам си достатъчно работа, за да гоня прашинките по коридорите — изръмжа Самюел. — Ако искате да хапнете нещо, мис, най-добре седнете на масата. Няма да стоим цял ден в кухнята.

— Първо трябва да нахраня Беатриче — отговори Хлое. — Котенцата непрестанно сучат.

Хуго се зарадва на смяната на темата. Нямаше какво да губи. До вечерта Хлое Гришъм и менажерията й щяха да се махнат от къщата му и да се настанят на по-прилично местенце. Скрантън със сигурност щеше да намери разрешение на въпроса.

— Добре, котката може да остане горе. Но кучето не бива да влиза в къщата.

— Не виждам какво ви пречи Данте. Къщата ви и без това е много мръсна. Данте няма да влоши положението.

— Никой ли не ти е казвал, че е крайно неучтиво да критикуваш чуждото гостоприемство? — поиска да узнае Хуго, забравил желанието си за компромис при вида на тази момичешка упоритост. — Особено когато не си поканен?

— Не съм виновна, че не сте ме поканили. Ако си бяхте направили труда да прочетете писмата… — изсъска ядосано тя. — Защо всъщност не отваряте пощата си?

— Защото не намирам нищо интересно… макар че всъщност това изобщо не те засяга — отговори със същия тон той и се запъти към вратата. — Предлагам да престанеш да се заяждаш и да се нахраниш хубаво. — Вратата се затвори с трясък зад гърба му.

Защо всъщност не отварям писмата, които получавам? — запита се Хуго на път към библиотеката. Как се стигна дотам, че забърка в спор с тази нахална ученичка? Нищо чудно, че дамите Трент са искали да се отърват от нея. Десет години с Хлое Гришъм сигурно са поставили търпението им на сериозно изпитание.

Той взе купчинката писма и започна да ги преглежда. Истината беше, че не искаше да му напомнят за миналото. Не искаше да научи нищо за хората, които някога беше познавал добре. Не искаше да има нищо общо със света, в който беше живял. Спомените му за миналото бяха ужасни, бъдещето също не представляваше интерес. Така беше, откакто войната свърши: той се върна в западналото си имение, знаейки, че с изключение на Денхолм Мейнър и малката, също така занемарена къща в Лондон не разполагаше с никакви финансови средства. Беше пропилял цялото си богатство през двете години преди дуела, когато беше член на братството на земния рай. То не беше голямо, но с умело управление щеше да му стигне да се ожени и да има деца, а през сезона да живее в Лондон. Но на осемнайсет години човек не мисли за бъдещето, а управителите на имуществото му не си бяха направили труда да го вразумят.

След дуела беше изпълнен с отчаяние и чувство за вина. Замина за Ливърпул и се нае на един военен кораб. След една година в морето беше загубил всяка склонност към младежка дързост и високомерие, стана твърд като камък и много по-разсъдлив. На двайсет и една го повишиха в подофицер, а докато се водеше войната, се издигна доста в йерархията. Само след три години вече беше командир на кораб.

През онези години беше успял да забрави — освен нощем, когато идваха кошмарите. Те го измъчваха безмилостно и постепенно свикна да не спи през тъмните часове на денонощието.

Ала след поражението на Наполеон при Ватерлоо бе сключен мир и той трябваше да напусне службата в кралския флот. Оттогава живееше тук и си губеше времето. Денем обикаляше ланкаширските блата, а нощем пиеше до безсъзнание в кръчмите на Манчестър.

И не се интересуваше от писмата, които получаваше.

Хуго хвърли писмата на масата и взе една бутилка от бюфета. Прахът, с който беше покрита, свидетелстваше за почтена възраст, не толкова за зле водено домакинство. Погледна часовника. Дванайсет и половина. Доста рано за първото бренди, но какво значение имаше? Нищо нямаше да се промени.

 

 

— Защо сър Хуго не отваря писмата си? — попита любопитно Хлое, докато си мажеше филия с масло.

— Нали ви каза, че това не ви засяга — гласеше нелюбезният отговор. Самюел миеше съдовете.

Хлое си отряза парче сирене и задъвка мълчаливо.

— Защо няма други слуги, освен теб?

— Искате да научите всичко още първия ден, така ли?

— Може би… е, ще ми кажеш ли защо?

— Не ни трябват други хора. Справяме се много добре. — Самюел се запъти към вратата. — В килера ще намериш пилешко крилце. Котката сигурно ще го хареса.

— Ами Данте? — попита бързо Хлое, преди да е излязъл.

— Той ще получи същото като ловните кучета. Попитайте ратайчето от обора.

— Къде има спално бельо?

Самюел се обърна бавно.

— Още ли вярвате, че ще останете тук?

— О, да — отговори убедено Хлое. — Няма да си отида.

Мъжът изхъмка недоверчиво. Очевидно се забавляваше с детската й доверчивост.

— Може да намерите нещо подходящо в шкафа на стълбището. Обслужвайте се, мис!

 

 

Адвокат Скрантън беше дребен мъж с тънки бели мустачки и гола глава. Пристигна в Денхолм Мейнър късно следобед, яхнал тромав жребец, и слезе от седлото с шумно охкане.

Хлое го наблюдаваше от обърнатата бъчва за дъждовна вода, на която се беше настанила. След малко стана и отиде при него.

— Ратайчето ще поеме коня ви — каза тя с дружелюбна усмивка.

Скрантън приглади полите на кафявия си сюртук, намести вратовръзката си и я огледа, примигвайки, с късогледите си очи.

— С мис Гришъм ли имам честта?

Хлое кимна сериозно, потискайки желанието си да се изсмее.

— Настойникът ми е някъде в къщата.

— Надявам се — отговори със същата церемониалност адвокатът. Не беше свикнал да бъде викан с такава бързина при клиент, а желанието на сър Хуго да го види бе прозвучало по-скоро като заповед. Скрантън огледа критично покрития със слама и отпадъци двор. Една от вратите на обора висеше на пантите си.

От стаичката за седлата излезе дребно момче със сламка между зъбите. Ритна желязната кофа, която се затъркаля шумно по калдъръма, и закрачи към тях.

— Това е Били — представи го Хлое. — Моля те, Били, поеми коня на мистър Скрантън.

Момчето посегна тромаво към юздите и поведе уморения жребец към обора.

— Да влезем ли? — Хлое се усмихна като домакиня, докато тайно се питаше коя от прашните, мрачни стаи би била най-подходяща за посрещане на гости.

Тя мина пред Скрантън и изкачи стъпалата. На вратата се обърна и кратко заповяда на неутешимия Данте да остане навън. Куфарите й все още бяха в преддверието: тя не можеше да ги качи сама, а след обяда обитателите на къщата бяха изчезнали някъде.

Когато се запътиха към библиотеката, вратата се отвори и на прага застана Хуго с бутилка в ръка.

— А, ето ви и вас, Скрантън — поздрави кратко той. — Да влезем в кухнята. Трябва по някакъв начин да оправим тази бъркотия. Много се надявам да ми отговорите на няколко въпроса.

Кухнята наистина е най-приятното помещение в къщата, помисли си Хлое. Адвокатът не се учуди на поканата и покорно тръгна след домакина. Хлое ги последва.

Хуго, който подпря вратата с рамо, за да влезе гостът, я забеляза едва сега. Смръщи чело, но после каза:

— Е, добре, влез и ти. Нали ще говорим за твоето бъдеще.

— Наистина ли смятахме да ме оставите отвън? — попита сърдито тя, докато се чудеше защо очите му бяха така замъглени.

— Честно казано, изобщо не мислех за това. — Той сложи свободната си ръка между плешките й и я бутна навътре.

Хлое не бе изненадана, когато стана ясно, че Самюел също ще присъства на разговора. Той беше изсипал на масата голяма кошница с гъби и тъкмо ги сортираше. От време на време ставаше, за да завърти парчето говеждо на шиша.

Адвокатът седна на предложения му стол и прие чашата порто, която му предложи домакинът. Хуго седна насреща му и напълни чашата си с бренди от бутилката. Хлое се почувства като натрапница, но седна, без да я поканят, и си наля чаша портвайн. Досега не беше пила нищо по-силно от вино и предпазливо отпи малка глътка. Хуго я погледна пронизващо и се обърна към Скрантън, докато вадеше завещанието от джоба си.

— Какво мога да направя, Скрантън? — Хвърли документа на масата и продължи с нарастващ яд: — Трябва да се направи нещо!

Хлое отпи още една глътчица и установи, че вкусът се подобрява с всяка капка.

Адвокатът поклати глава.

— Не. Нищо не може да се промени. Самият аз го написах под диктовката на лейди Гришъм. Тя беше напълно с ума си. Писарят ми и икономката се подписаха като свидетели.

Хуго погледна датата на завещанието. Октомври 1818 година. Дали е било преди писъмцето на Елизабет? Не можеше да си спомни. Още една случка, потънала в изпаренията на брендито.

— Естествено вие не сте единственият, който иска да промени завещанието. — Адвокатът се взираше замислено в чашата си. — Сър Джаспър нахлу като ураган в кантората ми, развика се като луд и заяви, че това завещание нямало да издържи в съда. Но аз му отговорих: завещанието е напълно законно и никой не може да го промени.

Хуго стана рязко от стола си и дървото изскърца върху каменните плочи. Но не каза нищо.

— Само да го бяхте чули — продължи да разказва адвокатът, клатейки глава. — Винаги започваше с това, че бил брат на мис Гришъм и само той можел да й стане настойник. А после крещеше, че не било редно да дадат момичето на някакъв непознат без връзка със семейството.

— Мисля, че е прав — отсъди сухо Хуго. Ако се разбере какво общо съм имал с Гришъмови, ще стане още по-лошо, помисли си мрачно той.

Адвокатът очевидно не го чу.

— Обясних му, че в такива случаи законът уважава преди всичко желанието на починалия и според мен никой съд няма да го оспори.

Хуго въздъхна тежко. Последното, което искаше, беше открит сблъсък с Джаспър Гришъм. Отношенията им открай време бяха лоши. Но той знаеше, че Елизабет го е избрала тъкмо защото е била уверена, че единствено той ще има смелостта да се опълчи открито срещу Джаспър. Той беше длъжен да пази Хлое и богатството й от алчността и злобата на Джаспър — Елизабет му бе възложила тази задача с последната си воля. Никак не му се искаше да я изпълни, но… Дали имаше начин да се отърве?

Той се обърна към младото момиче, което през цялото време мълчеше. Хлое бе изпразнила чашата си, но когато посегна отново към гарафата, той й попречи.

— Стига за днес, момиче. Самюел ще донесе нещо друго… лимонада или нещо подобно.

— Но портвайнът ми хареса — възпротиви се Хлое.

— И без това нямаме лимонада — заяви Самюел и продължи да реже гъбите на ивички.

— Дай й вода — заповяда Хуго. — Още е много млада, за да пие портвайн след обяда.

— До преди малко нямахте нищо против — напомни му Хлое.

— Това беше преди — отговори той с неясен жест.

— Преди какво?

Хуго въздъхна тежко.

— Преди да осъзная, че не ми остава нищо друго, освен да поема отговорността за теб.

В тъмносините очи изведнъж светна дръзка искра.

— Не мога да повярвам, че ще се превърнете в строг и неумолим настойник, сър Хуго. Това е невъзможно, като се има предвид начинът ви на живот.

Възхитителните й очи отклониха вниманието му, но само за миг. Той разтърси глава, за да подреди обърканите си чувства, и отново се обърна към адвоката, без да споменава повече портвайна.

Хлое напълни чашата си с тържествуваща усмивка.

— Ако съм разбрал правилно, мис Гришъм е била ученичка в пансион в Болтън — подзе Скрантън.

— За нещастие там е имало болен от любов викарий, помощник-месар и племенникът на мис Ан Трент — съобщи Хуго с крива усмивка. — Момичето е станало неудобно за благонравните дами. Но вярвам, че ще намерим друго подобно заведение…

— О, не! — прекъсна го с уплашен вик Хлое. — Никога вече няма да отида в пансион! В никакъв случай! — Гласът й пресекна. Представата, че пак ще я изхвърлят като нежелано животинче и ще я затворят в училище, където ще се чувства самотна и унизена, беше непоносима. — Ако се опитате, ще избягам.

Хуго се обърна към нея и зелените му очи изведнъж се проясниха. Той задържа погледа й и тя повярва, че е забелязала жълти пламъчета в зелените дълбини.

— Това предизвикателство ли беше, мис Гришъм? — попита съвсем тихо той.

Тя искаше да каже да, но погледът му беше толкова страшен, че не посмя.

— Искам да запомниш, че никога не бива да ме предизвикваш — продължи той все така тихо. Хлое не можеше да знае, че при този опасен тон подофицерите и моряците на кораба му се втурваха да изпълняват заповедите на капитана като гонени от дявола.

Хлое се доближи до една част от характера на Хуго, която беше открила тази сутрин в спалнята. Нямаше никакво желание да я опознае по-отблизо.

В кухнята се възцари мълчание. Само Самюел продължаваше невъзмутимо да се занимава с гъбите. Изсипа ги в голям тиган и започна енергично да ги бърка. Адвокат Скрантън вдигна глава към опушения таван.

— Вие не разбирате — проговори след малко Хлое и се учуди на умолителния си тон. — Ако ме пратите отново в пансион, няма да го понеса. — Тя се обърна рязко настрана и захапа долната си устна, опитвайки се да прогони сълзите, които пълнеха очите й.

Хуго се запита дали тя знаеше колко силно му въздействат опитите й да апелира към съчувствието му. Така беше много по-добре, отколкото да го предизвиква. Ако останеше по-дълго в дома му, със сигурност щеше да разбере и тогава… В този миг си спомни въпроса й: Защо никой не ме иска? Желанието да я прегърне и да я помилва утешително беше смешно и неподходящо, но толкова по-силно.

— Ти какво би направила в тази ситуация? — попита той, опитвайки се да прикрие вълната от съчувствие, която го бе заляла.

— Къде искаш да отидеш?

— В Лондон. — Хлое скочи от стола си и сълзите внезапно изсъхнаха. — Искам да ме представят в двора и да вляза в обществото. А когато се омъжа и мога да разполагам с богатството си, ще открия болница за животни. Сигурно няма да е трудно да ми намерите подходящ съпруг — допълни бързо тя. — Някой, който няма да се меси в живота ми. Осемдесет хиляди фунта са много пари, освен това аз не съм грозна…

Дъщерята на Елизабет обича да омаловажава нещата, помисли си Хуго.

— Сигурен съм, че лесно ще ти намерим съпруг — кимна той. — Но се съмнявам, че той ще ти помогне да осъществиш идеите си. Чувал съм, че съпрузите могат да бъдат много… неотстъпчиви.

Хлое го погледна намръщено.

— Мама ми каза, че Джаспър искал да се омъжа за Криспин. Но аз не съм съгласна.

Ето какво било! Хуго изпразни чашата си на един дъх и отново посегна към бутилката. Колко просто. Несъщият син на Джаспър от първия брак на жена му трябваше да внесе богатството на Хлое в семейство Гришъм. Такъв брак не беше забранен — двамата нямаха никакво кръвно родство. Вероятно Елизабет беше предвидила намеренията на Джаспър.

— И защо не?

Отговорът й беше кратък и напълно ясен.

— Криспин е брутален тип… като Джаспър. Никога няма да забравя как веднъж умори коня си от бързане. От двете му страни имаше огромни рани от шпорите. И обичаше да къса крилцата на пеперудите. Сигурна съм, че не се е променил.

Момичето беше право. Човек като Криспин не можеше да бъде подходящ партньор за жената, поставила си задачата да облекчава съдбата на захвърлени и болни животни.

— Защо папагалът, който не престава да ругае, има само един крак? — попита той, без всъщност да го е искал.

— Не знам. Намерих го в Болтън. Бяха го хвърлили в канавката. Валеше дъжд.

— Месото е готово — обади се Самюел и отново завъртя шиша. — Адвокатът ще остане ли?

Скрантън се обърна въпросително към домакина, но Хуго се задоволи да отбележи:

— Както желаете.

— Мисля, че ще се прибера много късно след часа за хранене, затова приемем с благодарност — отговори Скрантън и преглътна. От огъня се носеше чудесен аромат.

— Умирам от глад — заяви Хлое.

— На обяд изядохте толкова, че щеше да стигне за цяла рота — напомни й Самюел и постави месото върху голямо плато.

— О, това беше преди няколко часа! Да донеса ли прибори?

— Ей там, в чекмеджето.

Грозната рокля не може да скрие грациозните й движения, каза си Хуго, докато тя се движеше с фалшива увереност в кухнята му и събуждаше в сърцето му неприятни предчувствия. Но сега трябваше да слезе в избата, за да донесе вино.

Когато Хуго извади тапата от бутилката, Хлое веднага му поднесе чашата си.

— Нямам нищо против да пиеш бургундско, но това е по-особено, затова не го гълтай като вода — предупреди я сериозно той.

Скрантън отпи от чашата си и кимна одобрително. Може би беше необикновено да вечеря в опушената кухня в компанията на домакина и слугата му, но пък яденето беше превъзходно.

Хлое беше напълно съгласна с него. Изяде голямо парче говеждо, гарнирано с такива количества гъби и картофи, че Хуго я гледаше смаяно. Не можеше да разбере как в крехката й фигура се побира толкова храна. Доколкото си спомняше, Елизабет ядеше като врабче. Развеселен, той поклати глава и установи, че този жест постепенно се превръща в навик. Но беше време отново да се върне към най-важната тема.

— Скрантън, вие познавате семейството на мис Гришъм. Има ли някоя добра жена, при която би могла да отиде?

— Да не си мислите, че можете просто така да ме изпратите при някоя стара леля, за да разхождам разглезения й мопс и да лъскам среброто й? — попита сърдито Хлое.

— Мислех, че обичаш животните.

— Обичам ги, но не и когато се глезят.

Интересно, каза си той и попита:

— Имаш ли такава леля?

— Нямам представа — отговори Хлое. — Но едно от момичетата в пансиона имаше.

Нямаше полза да разискват повече този въпрос.

— Скрантън? — попита настойчиво Хуго и се обърна към адвоката, който спокойно си избърса устата и отпи глътка вино.

— Лейди Гришъм нямаше живи роднини, сър Хуго. Затова беше толкова богата. За съжаление не познавам роднините на сър Стивън, но може би сър Джаспър ще помогне.

Ако искаше да изпълни желанието на Елизабет, трябваше да държи момичето далече от Джаспър.

— Бих могъл да назнача гувернантка… о, моля те, не ме прекъсвай отново — изфуча раздразнено той, когато Хлое размаха ръце. — Момичето би могло да живее под покровителството на някоя уважавана личност.

— И какво ще правя там? — поиска да узнае Хлое.

Хуго трябваше да признае, че въпросът й беше основателен. Но…

— Не виждам друго решение. Още не си завършила образованието си.

— Напротив, завърших го — отговори тържествуващо тя, забравила предишната му забележка. — Зная и умея всичко, което знаят и умеят момичетата на моята възраст, и цял куп други неща.

— Например?

— Мога да шинирам счупеното крило на птица или да помагам, когато се раждат агънца. Знам как се лекуват копитата на конете и…

— Не се съмнявам — прекъсна я рязко Хуго, — но това не променя фактите.

— Защо не мога да остана тук? — Тя зададе този прост въпрос без особено ударение.

— И какво ще правиш тук? — отговори й той със собствения й въпрос. — Ланкашир е много далече от Лондон. Нали искаш да те представят в обществото?

— Това не е толкова важно — отговори спокойно момичето.

Какво, по дяволите, означаваше това? Хуго се предаде. Очевидно нямаше да намерят решение. Поне не тази вечер.

— В момента няма друга възможност. Тази нощ ще спиш тук.

— Нали ти казах — пошепна Хлое със сладка усмивка към Самюел, който събираше чиниите.

— Каза ми — отговори тихо той и в очите му светна смях.