Джейн Фийдър
Лисицата (3)

2

Хлое стоеше на най-долното стъпало и махаше за сбогом. Най-сетне мис Енсти се бе съгласила да си тръгне с пощенската карета. Бедната женица се разкъсваше между отговорността си за Хлое и задълженията спрямо новите си работодатели. Младото момиче отхвърли слабите й протести с енергично махване на ръката и лично я заведе до пощенската карета, където бедната душица се сбогува с много сълзи и добри напътствия. Дамата не забрави отново да се оплаче от занемареността на къщата, от странния вид на сър Хуго и единствения му слуга, от достойната за съжаление липса на икономка, както и на лейди Лейтимър. Последните думи, които Хлое чу от потеглящата карета, бяха:

— О, господи, не биваше да те оставям сама тук, мило дете… какво ще кажат дамите Трент? Но и какво ще каже лейди Колт? Ако закъснея, ще направя лошо впечатление… О, божичко…

Хлое затвори здраво вратичката на каретата, за да сложи край на тези словоизлияния, и извика:

— Довиждане!

Кочияшът плесна с камшика си и много скоро тромавата карета изведе единствената си пътничка извън пределите на Денхолм Мейнър.

Замислена, Хлое се обърна отново към къщата. Май наистина нямаше лейди Лейтимър, макар че в пансиона всички бяха убедени в съществуването й. Докато не отвориха завещанието на майка й, Хлое нямаше представа за съществуването на сър Хуго Лейтимър. Все още не знаеше защо майка й беше избрала точно него да й стане настойник. Всъщност тя не знаеше почти нищо за собствената си майка, защото от шестата й година двете се виждаха само за по няколко дни в годината. Единственото, в което беше сигурна в този момент, беше, че тази промяна в живота й може да е само за добро.

Младото момиче влезе в залата и коленичи пред кутията за шапки. Котката беше приключила с раждането и Хлое преброи шест влажни котенца, сгушени под корема на майката. Малките изглеждаха странно отблъскващи, почти като новородени плъхове, и изобщо не приличаха на красивите същества, в които скоро щяха да се превърнат.

— По-добре ги отнесете в обора, преди сър Хуго да се е събудил — посъветва я Самюел, който бе изникнал безшумно зад нея.

Хлое стана и отърси праха от полата си.

— Мисля, че е още рано да ги изнесем в обора. Котката може да се почувства заплашена и да изостави малките.

Самюел вдигна рамене.

— Сър Хуго не обича много животните… освен конете.

— Нима не обича кучета? — попита учудено Хлое, докато милваше главата на Данте, който се притискаше към коленете й.

— Не ги иска вкъщи — обясни Самюел. — Харесва ловни кучета, но смята, че мястото им е в кучкарника.

— Данте спи при мен — отсече Хлое. — Даже дамите Трент не посмяха да го изгонят. Иначе ще вие цяла нощ.

Самюел отново вдигна рамене.

— По-добре да се върна в кухнята. Щом се събуди, сър Хуго ще иска закуска.

— Няма ли готвачка? — Хлое го последва по дългия коридор към задната страна на къщата.

— Не ни е нужна. Нали сме само двамата.

Хлое огледа помещението и застана пред огромната камина с шиш за печене на месо. В средата имаше тежка маса, на едната стена бяха наредени медни съдове.

— Наистина ли в къщата живеете само сър Хуго и вие? — Това й се стори странно, но беше готова да свикне с всичко.

— Точно така. — Самюел започна да разбива яйца в една купа.

— Аха — Хлое набръчка чело и загриза долната си устна. — Знаете ли, мисля, че трябва да ми покажете къде ще спя. Така поне ще мога да изнеса багажа си от дневната.

Самюел спря да разбива яйцата и я погледна изпитателно.

— Наистина ли смятате, че ще останете тук?

— Естествено — отговори Хлое с увереност, каквато всъщност не изпитваше. — Няма къде другаде да отида.

Самюел изръмжа нещо неразбрано и после каза:

— Имаме шестнадесет спални. Изберете си една.

— Шестнадесет?

Той кимна и поръси яйцата с щипка сол.

Хлое остана още малко в кухнята, но когато разбра, че той не възнамерява да й помогне, реши да се справи сама. Досегашният й живот не й даваше поводи да очаква, че ще я приемат с добре дошла и ще се държат любезно с нея, затова реши да не се замисля много за сегашното си положение. Тя беше практично мислещ човек и изхождаше от това, че е длъжна да извлича най-доброто от всяка ситуация, в която попада. Все едно какво и как… при всички случаи щеше да е по-добро от интерната за благородни девици в Болтън, където беше прекарала последните десет години.

Първо трябваше да е сигурна, че няма да я върнат отново там. За целта трябваше да намери библиотеката, където според думите на Самюел можеше да открие писмата на дамите Трент.

Библиотеката беше също така прашна и разхвърляна като останалите помещения в къщата. Данте излая въодушевено и започна да души по ъглите. Размахваше опашка и ожесточено дращеше по дъските, което беше знак, че има мишки. Хлое бързо отиде до масата, на която бяха струпани купчина писма. Въпреки слънчевото утро в стаята беше тъмно. Дневната светлина проникваше с мъка през прозорците от оловно стъкло, които не бяха мити от години. Масивните дъбови греди и облечените с тъмно дърво стени подсилваха мрачното впечатление. Хлое потърси кремък и прахан, за да запали една от свещите, оставени на масата, но не намери. Затова взе писмата и отиде до прозореца.

Що за човек беше сър Хуго? Защо не отваряше писмата си? Някои бяха отпреди шест месеца, откри тя, докато ги преглеждаше. Може би чете пощата си всяка нова година, каза си с усмивка Хлое, или просто я изхвърля в огъня, за да отбележи настъпването на новата година.

Намери писмо от Манчестър с печата на адвокатите, които бяха писали и на нея, за да й съобщят за завещанието на майка й, което я беше довело в тази къща. Хлое прибра писмото в джоба си и продължи да търси. Когато позна изискания почерк на мис Ан Трент, кимна доволно и пъхна и това писмо в джоба си. Можеше да си представи какво пишеше дамата. Със сигурност не беше ласкателно за самолюбието й и й трябваше време да реши дали ще даде писмото на настойника си или не.

С двете писма в джоба младото момиче излезе в коридора с намерението да разгледа и останалата част от къщата. Макар и неохотно, Данте се отказа от лова на мишки и я последва по широката, красиво резбована стълба на втория етаж. Там се разделяха поне три коридора. Къщата й напомни за заешка дупка с тъмни ходници. По стените висяха избелели гоблени, по ъглите имаше купчини прах, навсякъде миришеше на гнило и на мишки. Ако се съдеше по лудите скокове и възбуденото сноване на кучето, то мислеше същото.

Хлое отваряше една по една вратите към занемарени спални, пълни с тежки резбовани мебели и огромни легла с изпокъсани балдахини. Не можеше да си представи как ще спи в една от тях, докато не се озова в ъглова стая с три прозореца и голяма камина. Леглото беше с плътен бархетен балдахин, също избледнял и на места излинял, но поне беше много по-светъл и приятен на пипане в сравнение със стенните килими и брокатите в другите стаи. Прашният дървен под беше покрит с елизабетиански килим. Гледката от трите прозореца беше прекрасна — от едната страна се виждаше мочурището, а от другата — цялата долина.

Хлое отвори широко прозорците, за да проветри и освети стаята. Данте въздъхна сърцераздирателно и се отпусна доволно пред празната камина — явно одобряваше избора й. Първо трябва да спася котката и котенцата й от заплахата да бъдат заточени в обора, каза си с усмивка момичето. Като не ги вижда, господарят на къщата ще ги забрави. И папагала също.

След четвърт час вече беше намерила място на кафеза с папагала на пейката под прозореца, а на кутията с котенцата и майката — в тъмно и хладно място в големия шкаф. След това Хлое излезе от стаята и хлопна вратата под носа на Данте, който се разлая като луд, но бързо млъкна.

В края на следващия коридор имаше двойна врата, чиято месингова брава не беше толкова черна като другите. Това я убеди, че стаята зад вратата е обитавана. Значи това беше спалнята на сър Хуго. Тласкана от любопитството си, Хлое не се замисли дълго, а отвори предпазливо вратата с надеждата, че няма да изскърца.

Застана на прага и огледа внимателно просторното помещение. Стаята беше най-голямата от всички спални, в които беше влизала досега, обзаведена със същите тежки старинни мебели. Леглото беше огромно, стълбовете бяха украсени със странни животински фигури, балдахинът беше от златен брокат. Ала блясъкът му беше избледнял и цялата стая изглеждаше безнадеждно овехтяла. Завесите на леглото бяха вдигнати и когато Хлое направи няколко крачки към него, спящият вътре мъж не се помръдна. Прозорците бяха отворени, от двора се чуваше весело тананикане. Сигурно имаше няколко оборски ратаи, макар че в къщата нямаше други слуги.

Хлое отново посвети вниманието си на леглото. Гъста кестенява коса почти скриваше лицето на мъжа на възглавницата, едната му ръка почиваше върху завивката. Хлое зяпна възхитено. Никога не беше виждала гола мъжка плът. Кожата беше загоряла, косъмчетата избледнели от слънцето. Ръката беше мускулеста, въобще цялото тяло под тънката завивка изглеждаше много силно. Докато стоеше срещу него в залата, Хлое не бе обърнала внимание на ръста му, тогава я занимаваха други неща. Сега обаче мъжът, който щеше да отговаря за нея през следващите четири години, й се стори огромен и много, много силен, макар че лежеше неподвижно и спеше.

Силата му я привлече към леглото като магнит. Тя пристъпи по-близо и светът изведнъж се обърна с главата надолу.

Само до преди секунда беше изправена, а в следващия миг вече лежеше по корем на леглото, заровила лице в завивката, едната й ръка болезнено извита на гърба. Под корема си усещаше твърдо мъжко бедро. Хлое зарита сърдито и мъжът изви ръката й още по-силно, докато в очите й избиха сълзи. Тя притихна и натискът в ръката й отслабна.

— Ти, малко змийче — изсъска гневен глас над нея. — Какво, по дяволите, търсиш в стаята ми? Защо се промъкваш тайно като шпионка? Какво търсиш? — Нов натиск върху лакътя й подсили въпроса и Хлое тихо изплака от болка.

— Нищо не търся. — Тя се опита да вдигне глава от завивката. — Моля ви… причинявате ми болка. — Натискът отслабна. — Аз… просто реших да огледам къщата.

Последва кратко мълчание. Хуго хвана китките й с една ръка и изведнъж осъзна, че тялото й лежи на бедрото му. Колко беше лекичка… като майка си. В сърцето му отново пламна болка.

— Много интересно — промърмори той. — И защо решихте да се огледате?

Крехката фигура се раздвижи и близостта на меката плът предизвика незабавна реакция в тялото му. Не бе очаквал да реагира по този начин и се ядоса.

— Е?

— Ами… аз… исках… да се запозная с къщата… да разбера колко стаи има, кое къде се намира. Намерих писмата от дамите Трент и от адвокатите. — Твърде късно се сети, че не беше решила дали да му ги даде или да ги унищожи. — Исках да ви ги дам. Моля ви… пуснете ме.

— Не беше нужно да ми ги давате, докато спя — отбеляза с крива усмивка той и се запита защо простото й обяснение звучеше така убедително. Пусна китката й и я подкани: — Хайде, дайте ги.

Хлое стана и той вече не усещаше тежестта на тялото й, нито аромата на косите й. Всъщност едва сега осъзна, че се беше наслаждавал на нежния й аромат — розов цвят и лавандула със следа от меда на детелината.

— Направи крачка назад, за да мога да те виждам.

Хлое се подчини и го погледна предпазливо, докато разтъркваше парещата си ръка. Беше свикнала да я посрещат хладно, но това преживяване беше доста по-неприятно.

Хуго седна в леглото и с края на съзнанието си отбеляза, че главоболието беше изчезнало и се чувстваше както обикновено след тежък махмурлук… до следващия път. Погледна часовника и установи, че беше спал час и половина. Доста кратка „нощ“, но засега беше достатъчна. След това кратко отклонение отново посвети вниманието си на младото момиче. За първи път го огледа внимателно, опитвайки се да разбере дали наистина прилича на майка си.

Когато видя, че Хлое Гришъм беше истинска красавица, изпита уплаха. Винаги беше смятал, че Елизабет е най-красивата жена на земята, и дъщеря й притежаваше всички белези на нейната красота, но там, където Елизабет имаше малки слабости, момичето беше безупречно. Устата на Елизабет беше малка, очите й бяха доста близо едно до друго, лосът й — малко дълъг. Съвсем дребни недостатъци, забележими само при съпоставяне с пълното съвършенство.

Русата коса на момичето беше сресана гладко назад и висеше на две дебели плитки на гърба. Това намаляваше блясъка на косите, но пък откриваше всяка подробност от съвършеното лице. Красотата й беше неземна.

Моминското тяло беше скрито в безформена ученическа рокля от мръснокафяв серж, която стягаше, където не трябваше, и висеше, където изглеждаше некрасиво. Сигурно са я ушили специално, за да скрият женствеността й, каза си раздразнено Хуго. Ала шивачката не е било достатъчно сръчна, за да прикрие съвършените пропорции и въздушната крехкост на тялото. Мъжествеността му пак реагира, но той се постара да не й обръща внимание.

— Разпусни косата си.

Кратката заповед я уплаши, но тя разплете послушно дебелите плитки и разтърси буйната руса грива.

Въздействието беше смайващо. Гъстата тъмноруса коса напада като водопад по гърба, обгради лицето и подчерта наситената синева на очите и крехкото прасковенорозово на кожата й.

— Велики боже — пошепна задавено Хуго и добави: — Роклята ти е ужасна.

— Знам — отвърна весело тя. — Имам още половин дузина такива. Казаха ми, че само така съм можела да се предпазя от преследванията на викария, на племенника на мис Трент и на момчето от месарницата.

— Ето какво било — промърмори Хуго. Облегна се назад и продължи да я наблюдава през полуспуснатите си мигли. Ясно му беше, че нито един млад мъж не би могъл да устои на този блясък. Естествено дамите, които бяха отговорни за нея, се бяха опитали да го потушат.

Хлое стоеше до леглото му и също го наблюдаваше възхитено. Завивката се беше смъкнала и тя устреми поглед към малката татуировка над сърцето му, която приличаше на навита на кълбо змия. Никога не беше виждала мъж без риза и не се опитваше да скрие интереса си. По горната част на тялото му нямаше нито един грам излишна тлъстина, главата беше гордо изправена върху силната шия. Особено й хареса изпъкналата му брадичка. Дългата кестенява коса падаше в безредие по широкото чело. Живите зелени очи под гъсти вежди бяха обградени с лъчи от ситни бръчици. Устата беше голяма, с пълни устни, в момента опънати в тънка линия. За какво ли мислеше? Очевидно за нещо неприятно. Това я изпълни с неловкост.

Хлое бръкна в джоба си и писмата изшумоляха.

— Искате ли да прочетете писмото от адвокатите? — попита колебливо тя.

— Май ще трябва — отговори с въздишка Хуго. — Къде остана плахата ти гувернантка?

— Замина за Лондон.

— И те остави тук сама. — Този очевиден факт беше изречен с примирение. Трябваше някак си да се оправи в тази бъркотия, но това изискваше повече енергия, отколкото притежаваше в момента.

Към писмото на адвокатите беше прикрепено копие от завещанието. Лейди Елизабет Гришъм поверяваше дъщеря си Хлое на сър Хуго Лейтимър и го определяше за неин единствен настойник. Той трябваше да управлява имуществото й, оценено на около осемдесет хиляди фунта, до женитбата й.

Осемдесет хиляди фунта. Хуго изсвири през зъби. Не беше тайна, че Стивън се бе оженил за Елизабет заради богатството й. Вероятно след смъртта му тя си бе възвърнала всичко, което притежаваше. Бракът им бе продължил само две години и не беше достатъчен Стивън да изхарчи всички пари на жена си. След смъртта му другите Гришъмовци нямаха достъп до парите. Това беше много интересен факт — досега беше смятал, че Джаспър е намерил начин да си присвои богатството на своята млада и слаба мащеха.

Той смръщи чело, защото изведнъж си спомни думите на момичето, че не може да тъгува за майка си.

— Какво имаше предвид, като ми каза, че си виждала майка си само по няколко дни в годината?

— Мама не обичаше да вижда други хора около себе си — отговори тихо Хлое. — Изпратиха ме при дамите Трент веднага щом навърших шест години. Разрешаваха ми да посещавам мама за една седмица по Коледа. Тя почти не напускаше стаята си. — Момичето прехапа устни. — Мисля, че беше болна. Лекарите й даваха прахчета, които я правеха сънлива. Често не си спомняше за разни неща… за хора… не знам какво й беше.

Тя въздъхна и се обърна към прозореца. Изведнъж си спомни как беше изглеждала майка й малко преди смъртта си. Стаята й беше изпълнена с някаква странна, неприятна миризма. Прозорците никога не се отваряха, дори в най-горещите летни дни в камината гореше огън. Майка й. Жена с рядка бяла коса, вечно несресана, с бледосини очи, в които понякога светеше дива омраза. След лекарството блясъкът изчезваше, отстъпваше място на празнота. Никога не беше водила истински разговор с дъщеря си. Понякога я разпитваше бегло за заниманията й в пансиона, но скоро замлъкваше. Двете така и не се опознаха.

Хуго беше впил поглед в гърба на младото момиче и усещаше вълнението му като свое. Видя как тя се скова, чу студения тон в гласа й, който досега беше звучал толкова весело, и изпита нежно съчувствие.

— Защо те е пратила в пансиона? — попита меко той.

— Не знам. — Хлое вдигна рамене и отново се обърна към него. — Предполагам, че заради болестта си. В пансиона се чувствах като в дом за сираци. Имаше и други момичета, чиито родители бяха в чужбина или бяха починали. — Гласът й замря.

А къде е бил Джаспър през всичкото това време? Нима не се е опитал да влезе в живота на малката си полусестра?

— Къде е брат ти?

— Джаспър ли? Познавате ли го? О, да, естествено. Вие сте познавали и мама. — Хлое се намръщи. — Никога не идваше в къщата на мама. Помня, че ходех в господарската къща да си играя с Криспин, но когато ме пратиха в пансиона, всичко свърши. Отдавна не съм ги виждала. Не дойдоха и на погребението.

Криспин, несъщият син на Джаспър, беше четири години по-голям от Хлое. След онова, което Стивън и Джаспър бяха причинили на Елизабет, желанието й да опази дъщеря си от семейство Гришъм беше повече от разбираемо. Въпреки това Хуго не можеше да разбере как тя беше успяла. Дали той е можел да й помогне? Тя е била само една отшелница, без воля за живот. Ако не беше уважил желанието й да стои далече от нея, дали щеше да успее да я излекува от пристрастието към лауданума, което беше налице още по времето на брака й със Стивън? Стивън използваше лауданума, за да контролира волята на жена си, и Елизабет постепенно загуби контактите си с действителността.

Споменът за насилията, криптата, вечното отвращение от самия себе си — всичко това се надигна горчиво и непобедимо от дълбините на душата му и излезе на повърхността. Той затвори очи и отново усети влажната миризма на криптата, видя редицата разсъблечени жени със замъглен от алкохола разум и възбудено святкащи погледи. Усети и собствената си възбуда, видя отражението й в очите на другите участници в оргията. Такъв беше животът му някога — едностранчиво търсене на най-силното физическо удоволствие. Неговият живот и този на другите, обвързани един за друг с кръв и клетва. Жертви на безумната мания да се наслаждават на плътта. Докато Стивън Гришъм и синът му станаха изцяло подвластни на злото…

Хлое, която наблюдаваше лицето му, инстинктивно направи няколко крачки в посока към вратата, стресната от тази маска на гнева, неподвижна като изсечена в скала. Хуго отвори очи и момичето се разтрепери. Никога не беше виждало подобно изражение. Сър Лейтимър сякаш беше погледнал в ада.

Но това трая само миг. Хуго потърка очи и зарови пръсти в косата си.

— Ще ми кажеш ли защо избяга от пансиона на дамите Трент?

— Те не ме искаха.

— Аха — промърмори Хуго и многозначително вдигна вежди. Веднага бе усетил безпокойството й. Очевидно този въпрос й беше неприятен.

Хлое извади писмото от джоба си.

— Всичко започна с племенника на мис Ан — започна да обяснява тя. — А после стана и историята с викария. Не мисля, че имах някаква вина, но дамите Трент ме обвиниха, че съм ги окуражила. — Последната дума беше произнесена с тон на оскърбена невинност. — Не мога да си представя откъде им дойде тази мисъл, но съм сигурна, че историята е подробно описана в писмото до вас — заключи загрижено тя и му връчи писмото.

Докато четеше, Хуго усещаше изпитателния й поглед. Накрая смачка писмото и го хвърли в камината.

— Много хубаво. Между редовете пише, че ти, моето момиче, си една лъжлива, коварна малка измамница, от която никой невинен младеж не може да се опази.

Хлое се изчерви като рак.

— Колко несправедливо! Какво съм виновна, че викарият непрестанно ме зяпаше, изпускаше бисквитките и веднъж даже забрави проповедта си?

— Не си виновна — кимна мъдро Хуго. — Сигурен съм, че не си го окуражила. Но в писмото се намеква, че истинският проблем е бил племенникът на мис Ан.

По лицето на момичето се изписа искрено отвращение.

— Той е една гадна костенурка — извика възмутено тя. — Ръцете му бяха винаги влажни, а устните му… опита се да ме целуне, сякаш съм някоя слугиня! Той искаше да се ожени за мен, можете ли да си представите?

— Мога, разбира се — промърмори Хуго. — И какво каза мис Ан за намеренията му?

— Съгласи се въодушевено — отговори мрачно Хлое.

Защо ли това не ме изненадва, помисли си Хуго. Коя леля не би пожелала за племенника си осемдесет хиляди фунта?

— Ала когато й казах какво ми е мнението за мистър Седрик Трент — продължи Хлое, — тя стана… ужасна. Двете с мис Емили започнаха да твърдят, че съм оказвала лошо влияние върху другите момичета, затова не бивало да оставам по-дълго в пансиона. Увериха ме, че много съжаляват, дето ме отпращат толкова скоро след като съм загубила майка си, но това било „в интерес на заведението“. Писаха ви и когато мис Енсти трябваше да замине за Лондон с пощенската карета на разноски на лейди Коулшот, дамите сметнаха, че е дошъл удобният случай да се отърват окончателно от мен.

— Разбирам. — Бедното момиче. Историята го убеди, че Хлое беше водила самотен живот, лишен от любов. Дали щеше да е по-различно, ако баща й не беше загинал в криптата?

Хуго побърза да прогони тази мисъл, отметна завивката и скочи от леглото с необичаен прилив на енергия.

Очите на момичето се разшириха от изненада. Мъжът измърмори някакво проклятие и светкавично се уви в чаршафа.

— Изчезвай оттук!

Хуго върза чаршафа на кръста си, излезе в коридора и повика Самюел, който незабавно се отзова.

— Искам да дойде онзи идиот Скрантън. Изпрати момчето да му занесе писмо. Да е тук до вечеря.

— Прав сте, сър — отговори невъзмутимо Самюел и се оттегли.

Хуго се скри в стаята си и започна да се облича. Момичето не биваше да остава тук нито една нощ. Ергенското домакинство беше неподходяща среда за една млада девойка — доказваше го последната му проява на безгрижие. Колкото и да не зачиташе правилата, всичко си имаше граници.