Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vixen, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 84гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Лисицата
ИК „Ирис“, София, 2006
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN 954-455-080-8
История
- —Добавяне
19
— Много съм доволна от разходката и от покупките ни. — Хлое отвори с трясък вратата на библиотеката и нослето й едва се виждаше иззад купчината кутии. — Искаш ли да ти покажа какво накупихме? О, прощавай! — Тя остави кутиите на дивана, седна тихичко до тях и изчака Хуго да завърши сонатата на Хайдн, която свиреше.
— Извинявай още веднъж — каза тя, когато отзвучаха последните тонове. — На влизане не чух пианото и…
— Няма нищо — отговори с усмивка той, обърна се към нея и я погледна неодобрително. — Щом заговорихме по темата, ще си позволя да отбележа, че вече няколко дни не съм те чувал да свириш.
— Бях толкова заета — отговори не особено убедително Хлое. — Постоянно идват гости, ходих да видя издигането на балона, правихме покупки…
— Може би днес следобед?
— Да, днес следобед, само че…
— Само че? — повтори Хуго с високо вдигнати вежди.
— Обещах на Робърт, Майлс и Джералд да излезем на езда в парка.
— Твоята компаньонка естествено ще е с вас, нали?
Хлое избухна в луд смях. Лейди Смолууд на кон… каква прекрасна гледка!
— Не, но сестрата на Робърт ще дойде, така че ще спазим приличието.
— Радвам се да го чуя.
Хлое изкриви лице. Тонът му беше необичайно сух.
— Сърдиш ли се заради музиката?
— По-скоро съм разочарован — отговори Хуго и вдигна рамене. — Но още първия път ти казах, че решението ще е винаги твое.
— О, сега се чувствам ужасно виновна! — Тя изглеждаше толкова засегната, че той избухна в смях.
— Това беше и моето намерение, момиче.
Тя го замери с възглавницата точно в мига, когато в библиотеката влезе лейди Смолууд.
— Дете! — извика ужасено дамата. — Хуго, наистина не бива да позволяваш…
— Но аз не позволявам, мадам — отговори той и се наведе да вдигне възглавницата. — Само че никой не ми поиска позволение. — Хвърли възглавницата обратно по Хлое и добави: — Моята възпитаница е безсрамно, егоистично, избухливо зверче.
Лейди Смолууд падна в най-близкото кресло и трескаво започна да си вее с ветрилото.
— Вие се смеете, но в доброто общество не е прието да се замерят с възглавници… утре сигурно ще измислите нещо още по-ужасно…
— О, моля ви, мадам, простете ни! — Хлое се хвърли към нея и залепи пламенна целувка на бузата й. Жестът й беше в състояние да смекчи и най-острите критици. — Хуго ми е сърдит, че не свиря на пианото.
— Но това не е причина да се замеряте с възглавници — произнесе укорно дамата и поклати глава. — И за двамата.
— Ти си абсолютно права, Доли. — Хуго стана от столчето пред пианото. — Ще ти налея една чашка ратафия. Сигурен съм, че имаш нужда от нещо подкрепително, след като си била с Хлое на покупки. Хлое, ти ще получиш чаша шери, ако искаш.
Той напълни две чаши и отново седна.
— Е, интересно ми е да видя плодовете от експедицията.
Лейди Смолууд пое дълбоко въздух. Чувстваше се ужасно.
— Е, мадам? — повтори Хуго.
— Трябва да кажа, че не одобрявам нищо… нито едно от нещата, които момичето си накупи. Но не ми беше възможно да я разубедя. — Тя отпи голяма глътка ратафия и попи устните си с копринена кърпичка.
— Ами! — отзова се Хлое с обичайната си липса на сдържаност. — Купих си прекрасно черно жакетче, мрежеста чантичка и букетче копринени цветя. О, и едно боне, и копринена рокля — няма да повярваш колко е елегантна, Хуго.
— Със сигурност няма да повярвам — промърмори мрачно той, но Хлое продължи:
— За нещастие трябва да я поправят малко, затова не я донесох, но модистката обеща да я приготви до утре следобед, за да я облека на соарето у Белами.
Лейди Смолууд изохка слабо и Хуго разбра, че беше по-лошо, отколкото си го беше представял. Трябваше да се приготви за битка.
— Покажи ми какво има в кутиите.
— Това е бонето. — Хлое отвори една кутия и му показа огромна шапка от черна и яркочервена коприна с рюшове. Сложи я на главата си и върза панделката под брадичката си. Лицето й сияеше. — Не е ли прекрасно? Много подхожда на жакетчето. — Така нареченото жакетче беше от черен сатен на ивици с яркочервени кантове на ръкавите.
Хуго наблюдаваше невярващо червено-черното момиче със сияещо лице. В шапката и в жакетчето нямаше нищо вулгарно — вероятно само защото лейди Смолууд никога не посещаваше вулгарни магазини, — но те потискаха прекрасната свежа красота на Хлое.
— Черното не е цвят за дебютантка — проговори най-после той.
— Ами! — отговори отново Хлое. — Много е шик. Аз не харесвам пастелните цветове, в които се обличат момиченцата. А ето го и букетчето. Реших, че е много подходящо за жакетчето. — И тя показа на Хуго огромна китка позлатени орхидеи. Когато я закичи на роклята си, тя закри напълно меката, съвършена извивка на гърдите й.
— Моля те, Доли, опитай се да ми опишеш вечерната рокля — каза предпазливо Хуго.
— О, прекрасна е…
— Не питам теб, Хлое — прекъсна я остро той. — Убеден съм, че ти я намираш прекрасна. Е, мадам? Опиши я колкото може по-точно.
Лейди Смолууд потрепери.
— Роклята е на лилави и турскосини райета и е обшита с изкуствени перли… Мисля, че на ръба има ресни, които се повтарят на деколтето… и падат настрани вместо ръкави. Мога да си представя, че една зряла жена ще изглежда прекрасно в такава рокля, но не и Хлое, а за дебютантка е напълно недопустимо.
— Роклята е смайваща — намеси се отново Хлое. — А аз искам да смая обществото.
— Не и докато аз съм твой настойник — отсече Хуго и стана. — Сега ще отидем да върнем жакетчето, бонето и букетчето и ще отменим поръчката на вечерната рокля. Тъй като не си пожелала да се вслушаш в съветите на компаньонката си, ще се наложи да си избереш нещо подходящо в мое присъствие.
— Не! — извика Хлое и в очите й светна гняв. — Няма да върна нищо от онова, което съм си купила. Защо си сигурен, че разбираш от тези неща повече от мен, Хуго?
— Аз също търся отговора на този въпрос — отговори с въздишка той и се обърна към братовчедка си: — Мадам, ако бях на твое място щях да се оттегля. Както изглежда, предстои ни нещо повече от обичайните караници.
Лейди Смолууд погледна мрачното изражение на Хлое, упорито стиснатата уста, и премести поглед към спокойните, но решителни черти на Хуго. Наистина беше по-добре да последва съвета му. Вече знаеше, че не може да победи силната воля на Хлое, нито да се справи със своенравието й. Затова с облекчение остави решаването на този сложен въпрос в силните ръце на Хуго.
— Защо си винаги толкова старомоден, Хуго? — избухна Хлое веднага щом вратата се затвори зад достопочтената дама. — Защо не ми позволяваш да нося дрехите, които харесвам?
— Защото онова, което искаш да облечеш, е напълно неподходящо за теб, момиче — отговори спокойно той. — Не мога да разбера как си се родила без ни най-малка представа за това какво ти отива, да не говорим, че никой не те е научил кое е подходящо за доброто общество и кое не е. За нещастие ти си лишена от вкус и интуиция, затова ще се научиш да се доверяваш на хората, които знаят по-добре.
— Няма да го направя — отговори упорито Хлое и нежно помилва копринените ръкави на жакетчето. — Убедена съм, че изглеждам много шик в новите дрехи… и няма да върна вечерната рокля, за да си купя някаква безлична пастелна одежда, все едно какво ме съветвате.
— О, Хлое, наистина ли искаш да се скараме? — попита подигравателно Хуго. — Само усложняваш живота си. — Подаде й ръка и продължи: — Ела, целуни ме, а после ще се облечеш и ще излезем да ти купим една наистина шикозна рокля. Обещавам ти, че няма да бъде пастелна.
Хлое остана на мястото си. Не обичаше да се кара с Хуго, но по този въпрос беше непреклонна. Достатъчно време живееше в Лондон, за да знае какво носеха изисканите дами, а и плановете й за общото им бъдеще не допускаха той да гледа на нея като на безлична дебютантка. Той трябваше да проумее, че тя е достатъчно възрастна и достатъчно умна, за да му бъде подходяща съпруга въпреки разликата във възрастта. Все пак тя не беше някоя плаха девица. Защо да се облича като невинно момиченце?
— Не виждам защо трябва да приемам твоята намеса в нещо толкова лично, каквото е гардеробът ми — изрече сковано тя. — Прекарала съм целия си живот в кафяв серж и имам право да си купувам, каквото ми харесва. Но щом си купя нещо хубаво, ти веднага заявяваш, че не бива да го нося. Това е несправедливо.
Хуго въздъхна и се отказа от опитите си да я вразуми.
— Несправедливо или не, ти си длъжна да се съгласиш. Докато съм твой настойник, ще обличаш това, което аз намирам за подходящо, и въобще ще правиш само това, което аз ти разрешавам. Затова престани да се цупиш и се приготви за излизане. — Той се запъти към вратата и остави Хлое сама с гнева й.
Но тя нямаше намерение да се предаде толкова лесно. Изтича след него в преддверието, където той тъкмо поръчваше каретата.
— Не виждам защо е нужно да изляза с теб, след като не ми е разрешено да имам собствено мнение. Само ще си загубя времето.
И Хуго, и Самюел примигнаха изненадани от необичайно свадливия й тон.
— Не се дръж като невъзпитана хлапачка — сряза я остро Хуго.
Хлое се изчерви, обърна му гръб и се опита да преглътне сълзите си. Повтори си думите, които беше казала, и потрепери. Нищо чудно, че Хуго не искаше да се ожени за нея. Кой зрял мъж би искал за жена невъзпитана хлапачка?
Хуго погледна превития й гръб и сведената й глава с нежна усмивка. Наистина не беше справедливо да се кара на седемнайсетгодишното момиче, че е още дете.
— Ей! — повика я тихо той.
Тя се обърна бавно към него.
— Извинявай.
— Върви да си вземеш шапката и ще купим нещо хубаво. Обещавам, че няма да останеш разочарована.
— Надали — промърмори тя, опитвайки се да се засмее.
Без да каже дума повече, Хлое излезе навън, където чакаше каретата. Хуго се бе съгласил да купи карета и двойка коне и елегантен дамски файтон за Хлое и компаньонката й. Изисканото общество много държеше на модерно обзаведеното домакинство, но той се чувстваше много зле, когато се возеше в купената с парите на подопечната му карета.
Тъкмо когато й помагаше да се качи, в двора влязоха двама ездачи.
— О, това са Джералд и Майлс! — извика зарадвано Хлое и им махна. — Бях забравила, че смятахме да излезем на разходка.
Двамата младежи спряха конете си и се поклониха учтиво.
— Добър ден, сър. — Поздравите им бяха учтиви, но цялото им внимание беше приковано към Хлое.
— Мис Гришъм бе обещала да излезе на езда с нас — каза тъжно единият от двамата. — Размисли ли, Хлое?
— Боя се, че като настойник аз имам по-стари права — засмя се Хуго.
Младежите носеха колосани шалчета и блестящи кожени шапки, а свежите им лица буквално пращяха от здраве и енергия.
Изведнъж Хуго си припомни как беше изглеждал той самият на тяхната възраст и лицето му потъмня. По онова време вече се забавляваше в братството и не беше младеж със свежо лице, а почти винаги изтощен и с подути очи, замаян от билковите смеси и алкохола, тялото преситено от сексуални ексцесии.
— Отиваме на покупки — обясни Хлое, обърна се към Хуго и потрепери. Лицето му отново беше придобило изражението, което я ужасяваше. Сложи ръка на рамото му и той се откъсна със сила от страшните спомени.
— За съжаление не можем да ги отложим — кимна той и се усмихна на двамата младежи. — Съжалявам, че осуетихме плановете ви.
— О, няма причина, сър — каза Майлс Пейтън, но гласът му не прозвуча особено убедително. — Може би утре, Хлое?
— Да, утре следобед — отговори тя. — Тогава няма да позволя нищо да ме спре… дори сър Хуго. — Тя погледна двамата си обожатели изпод полуспуснатите си ресници и се усмихна омагьосващо и предизвикателно.
Хуго си спомни, че й беше казал да флиртува свободно, но не беше очаквал, че тя ще го прави толкова усърдно… и толкова умело. Изобщо не беше изненадан, че младежите й хвърляха толкова пламенни погледи.
— Качвай се — каза той и сложи ръка под лакътя й.
Хлое скочи устремно в каретата, но грациозността на движенията й не пострада ни най-малко.
— Тази вечер ще се видим в Алмакс — извика тя, когато Хуго подкара конете.
— Обещахте ми първия валс — напомни й Джералд и тръгна редом с каретата към улицата.
— Не, обещахте го на мен — възрази сърдито Майлс и тръгна от другата страна.
Хуго вдигна вежди и се запита докога двамата съперници ще запазят добрите си отношения.
— Бързо уреди този спор, момиче, преди да сме завили по Парк стрийт, защото е много тясна за карета с ескорт.
— За съжаление не мога да си спомня — засмя се тя. — Какво ще кажете да хвърлим монета? Обещавам да се подчиня на резултата.
Завиха по Парк стрийт и двамата придружители на каретата изостанаха.
— Засрами се — укори я Хуго. — Не прекалявай с флиртовете. Некрасиво е да обещаеш един танц на двама мъже.
— О, сигурна съм, че не съм им обещала — отговори Хлое и се усмихна самодоволно. — Те непрекъснато се карат за мен. Но мисля, че предложението ми беше почтено.
— Да, наистина — кимна Хуго. — Радвам се, че си възвърна доброто настроение.
Стараейки се да компенсира проявения инат, Хлое не възрази нищо срещу дрехите, които й избра Хуго. Огледа с копнеж раираната вечерна роба, но когато модистката извади отнякъде вишневочервена тафтена рокля, която се отваряше над розова фуста и беше обшита с красиви перли, беше принудена да признае, че и в нея изглежда зашеметяващо.
Излязоха доволни от Три Кингс Ярдс и в мирно настроение завиха по Бонд стрийт.
— Какво става тук? — попита Хлое, когато Хуго изрече едно от проклятията, научени във флота, и рязко спря конете.
По улицата срещу тях вървяха десетина души, размахваха тояги и крещяха оглушително. Спряха пред една от високите къщи, полетя камък и се удари във входната врата. Мъжете изкачиха стълбите и се развикаха още по-силно. Следващият камък счупи един прозорец. По вратата заудряха тояги.
— Нападат къщата на лорд Дъглас — каза Хуго. — Чух, че по целия град имало такива нападения.
— Лорд Дъглас?
— Министър от кабинета — обясни с отсъстващ вид той, докато размишляваше дали да обърне или да мине покрай тълпата.
Накрая стигна до убеждението, че хората бяха гневни, но не бяха диваци. Как ли щяха да реагират, ако двама членове на омразната аристокрация минеха точно покрай тях? През последните месеци нападенията зачестяваха. Клането на Сейнт Питърс Фийлдс, което народът нарече „Питърло“ като подигравка с голямата победа на Уелингтън, предизвика повсеместни бунтове. Повечето членове на правителството бяха ужасени от паническата акция на полицията и подкрепяха исканията на реформаторите. Но тълпата не правеше разлика между добронамерено настроените членове на правителството и онези, които искаха да увеличат бедността и безправието.
— Продължавай — посъветва го Хлое. — Нищо няма да ни направят. Искам да чуя какво викат.
— Нямам намерение да те изложа на риск… — започна сърдито той, но тя го прекъсна:
— Нали бях в Питърло. Аз съм на тяхна страна.
Докато Хуго още се колебаеше, Хлое изведнъж скочи от каретата и хукна по улицата право към демонстрантите.
— Хлое! — Хуго хвърли юздите в ръцете на слугата и се втурна да я догони. Когато стигна до края на навалицата, тя беше вече някъде вътре.
— Ей, ти пък какво искаш, човече? — попита го едър, недодялан тип. — Любопитен си, май? — Размаха тоягата си, от устата му замириса на евтин алкохол.
— Не повече от другите — отговори кратко Хуго. Бушуващото множество се движеше без посока. Хвърлиха още няколко камъка, покрещяха още малко и започнаха да се разотиват.
Хлое седеше на стълбите на министерската къща, прегърнала през раменете треперещо момиче.
— Ако още веднъж избягаш, без да ме предупредиш, Хлое, не те чака нищо добро — закани се гневно Хуго. — Омръзна ми постоянно да се забъркваш в разни неприятности.
— Стъпкали са я — промълви Хлое, сякаш не беше чула нищо. — Момичето ще има бебе, макар че самата тя е още дете. Виж колко е слабичко, да не говорим, че му е студено. — И затърка енергично мършавите рамене на момичето, сякаш можеше да го стопли.
Хуго се предаде. През военната си кариера се беше научил да разпознава бързо кога противникът е непобедим. Момичето до Хлое беше около тринадесетгодишно, но не изглеждаше на повече от десет. Коремът издуваше излинялата рокля, която беше единствената му защита от хладния есенен вятър. Устните бяха посинели, мършавото лице беше смъртнобледо, под роклята се подаваха тънки боси крачета.
Хуго изобщо не си направи труда да попита как Хлое беше попаднала на това нещастно момиче. Тя привличаше отпадъците от обществото като магнит — железни стружки… или беше обратното? Той разбра веднага, че и това момиче щеше да стане част от домакинството им, и сметна за ненужно да започне дискусия по този въпрос.
— Да се връщаме. — Той се запъти обратно към колата, която слугата беше докарал пред стълбището.
Хлое помогна на момичето да стане, като му шепнеше окуражително. Ала когато стигнаха до колата и Хуго понечи да й помогне да се качи вътре, малката извика уплашено и направи няколко крачки назад.
— Няма да вляза! Къде ме водите? Нищо лошо не съм направила… няма да ида в Бриджуел. — Очите й се разшириха от страх, мръсното лице побледня още повече. Когато Хуго се опита да я задържи, тя го ритна и размаха ръце.
— Не бива така — произнесе меко Хлое и хвана ръката й. — Никой няма да ти стори зло. Няма да те отведем в Бриджуел. Ще те отведа в моята къща. Там е топло и има достатъчно за ядене. Кога си яла за последен път?
Съпротивата на момичето отслабна и внезапно изостреният му поглед се премести бързо от единия към другия.
— Ами не знам…
— Обещавам, че няма да ти сторим зло — повтори Хлое. — Ще се нахраниш, ще ти дадем топли дрехи и ако искаш, можеш да си отидеш. Няма да те задържа, обещавам ти.
— Вие да не сте една от онези благодетелки? — попита недоверчиво момичето. — Знам ги аз тях. По цели часове проповядват и дават за ядене само хляб и малко бульон… и то само ако признаеш, че си паднало момиче и съжаляваш.
— О, и аз съм паднало момиче — засмя се весело Хлое и Хуго шумно пое въздух. Ала тя не му обърна внимание. — Не се притеснявай, няма да ти чета проповеди. Освен това мразя бульон и в нашата къща никой не го сервира.
Хуго отчаяно затвори очи.
— Ти си напълно лишена от чувство за дискретност. Качвай се веднага! — Остави момичето, хвана Хлое през кръста и я качи в каретата. — Тръгваш ли с нас? — попита строго той и се обърна към бременното момиче, което се колебаеше дали да побегне.
— Май да — кимна тя. — Нали няма да ме отведете в Бриджуел?
— Не, няма — отговори нетърпеливо Хуго, вдигна я и я сложи на седалката до Хлое. — Хайде, момче! — обърна се сърдито той към смаяно зяпащия слуга.
— Тъй вярно, господарю — ухили се весело момъкът и отпусна юздите. После побягна към своето място отзад, докато Хуго зави внимателно към Брок стрийт.
Хлое се сви в един ъгъл, за да има достатъчно място за момичето, и се притисна до Хуго, който я удостои с поглед, необещаващ нищо добро. Тя му се усмихна колебливо и опря бедрото си о неговото, ала лицето му не се разведри.
Хлое посвети вниманието си на момичето.
— Как се казваш?
— Пег.
— На колко си години, Пег?
— Ами не знам.
— Къде живееш?
— Нямам си къща. — Момичето сви мършавите си рамене, приведе се напред и обгърна с две ръце корема си, за да се стопли.
— Значи нямаш дом?
Пег поклати глава.
— Понякога спя при баба. Тя е готвачка в голяма къща и ме пуска да спя в перачницата. Но икономката се кара и ако ме намери, може да уволни баба.
— А кой е бащата на бебето ти?
— Откъде да знам?
— О… — Хлое замълча потиснато.
Хуго спря конете пред къщата и скочи. Помогна на двете жени да слязат и ги последва в къщата.
— Какво, по дяволите…? — Самюел изгледа смаяно новата придобивка на Хлое. Пег се беше вторачила ужасено в дотичалия Данте, който сложи огромните си лапи на раменете на Хлое и възторжено облиза лицето й за добре дошла.
— Нима си очаквал да спрем с мечето? — попита саркастично Хуго и се обърна отново към Хлое: — Погрижи се за нещастното момиче и ела в библиотеката. Трябва да обсъдя нещо с теб. — Без да каже дума повече, той влезе в библиотеката и затвори вратата зад гърба си.
— О, сега няма да мисля за предстоящия разговор. Остави ме най-после, Данте. Да, аз също те обичам, но плашиш Пег. — Хлое се засмя и представи новата си придобивка: — Самюел, това е Пег.
— Така ли? — изръмжа Самюел и огледа момичето без никакво въодушевление. — Сигурен съм, че не е по-добра, отколкото изглежда.
— Питам се само какво те засяга това? — изсъска ядосано момичето, но и Самюел видя зад агресията достойното за съчувствие, недохранено човешко същество.
— Тя е гладна — каза Хлое. — Ще я заведа в кухнята и ще й дам да хапне, макар че Алфонс няма да се зарадва особено. А после трябва да стоплим вода, за да се окъпе. През това време ще й намеря нещо да облече.
— Да се къпя? — извика ужасено Пег. — Няма!
— Ела с мен, момиче — проговори спокойно Самюел. — Мисис Херидж сигурно знае от какво имаш нужда. Ако бях на твое място, Хлое, щях да ида в библиотеката. Сър Хуго е ядосан и колкото по-дълго стои сам, толкова по-лошо ще става.
— Да, може би си прав. — Хлое все още се колебаеше. Мисис Херидж беше икономката, доста неотстъпчива личност. Но Алфонс я търпеше в кухнята си и я харесваше много повече от Хлое и менажерията й.
— Върви със Самюел, Пег — каза тя на момичето. — В кухнята ще се погрижат за теб, а когато се нахраниш и се окъпеш, ще си поговорим какво ще правим с теб по-нататък.
— Нали няма да ме отведете в Бриджуел? — Пег изгледа злобно Самюел, но в погледа й имаше и несигурност, и страх.
— Не, от къде на къде? — Самюел поклати глава. — Ела, момиче, ще получиш нещо за ядене. Бебето в корема ти също има нужда от храна.
Хлое проследи как все още колебаещата се Пег последва Самюел към кухнята. После стисна зъби и се запъти към библиотеката. Данте зае обичайното си място на килимчето пред камината и се сви на кълбо с дълбока въздишка.
— Как смееш да изричаш подобни неща? — попита остро Хуго още преди тя да е затворила вратата. — Как може да си толкова наивна и неразумна? От всички обидни, глупави забележки, които съм чул от устата ти…
— Но аз исках само да я успокоя — прекъсна го Хлое. — Исках да я накарам да се отпусне.
— О, значи си мислила, че тя ще се отпусне? Велики боже на небето! — Той зарови ръце в косата си. — А как мислиш, какво ще се получи, ако момичето реши да позабавлява останалите от прислугата с твоите „утешения“? Паднало момиче! О, Хлое, наистина не знам какво да те правя!
Хлое изобщо не беше помислила за това възможно последствие.
— Не вярвам да го приемат сериозно — отговори несигурно тя. — Ще си кажат, че съм се пошегувала… или че тя не ме е разбрала правилно.
— Откъде ти хрумна тази мисъл?
— Ами… ами защото е очевидно и абсурдно — отговори тя, без да се замисля. — О, Хуго, ти знаеш, че е така. Никой няма да си помисли, че… че…
— Че съм отнел честта на възпитаницата си — завърши с леден глас той.
Хлое осъзна, че без да иска, отново беше накарала Хуго да се чувства виновен. Сега пак щеше да придобие онзи ужасен израз на лицето… трябваше веднага да го подтикне към друго действие.
— О, стига толкова — изрече небрежно тя, взе списанието от масичката и се направи, че е видяла нещо извънредно интересно на първата страница. — Иска ми се да знам как се чувстват прелъстените жени. Струва ми се, че ще ми достави удоволствие. Ако си спомням добре, аз бях тази, която те прелъсти. Затова не виждам защо само ти трябва да носиш отговорността. — След тези думи тя рискува бърз поглед над ръба на списанието, за да прецени реакцията му. Действията й бяха правилни. Празнотата беше изчезнала от лицето му, той изглеждаше ужасно мрачен.
Хуго изтръгна списанието от ръката й и тя побягна с уплашен вик, преди да я е уловил.
— Ужасна хлапачка! — Той скочи след нея, когато тя се хвърли на дивана и се прехвърли през задната облегалка. Хлое се скри зад масата и му изплези език.
— Кажи ми какво означава да те прелъстят, Хуго, моля те, много искам да разбера! — Когато той заобиколи масата, тя скочи на близкия стол и вдигна крак, за да се прехвърли през задната облегалка. Столът се залюля и се обърна. Хлое изпищя стреснато, когато се приземи с развени поли на пода и зарита с крачета във въздуха. Хуго не можа да издържи и избухна в смях.
Отиде при нея и я освободи от преобърнатия стол.
— Няма да попитам дали си си причинила болка — отсече той и я вдигна на крака. — В случай, че си, ще кажа само, че така ти се пада. — Приглади полите й с нарочно силен удар по задника и заяви: — И да не съм чул нито дума повече за паднало момиче или за прелъстяване.
— Няма, Хуго — отговори помирително тя и се престори, че трепери от страх. Бузите й бяха зачервени от бягството и от възбудата, която вече му беше добре позната. Миглите й запърхаха, когато го дари с пламенен поглед.
— И не флиртувай с мен.
— Но аз не флиртувам — отговори честно тя. — Да заключа ли вратата?
— Какво да направиш?
Вместо отговор Хлое изтича до вратата и превъртя тежкия ключ.
— Готово — тя се облегна на вратата, гърдите и се вдигаха и спускаха в дълбоки вдишвания, очите й святкаха подканващо. Интензивно чувствено излъчване изпълваше сините дълбини. — Можем да побързаме и да си останем с дрехите.
Хуго отново се предаде. Само кратко се запита дали някога щеше да се освободи от магията й или поне веднъж да устои на изкушението. Хлое беше абсолютно искрена, правеше, каквото искаше, предлагаше му се с желание и готовност, сигурна в себе си… и в неговата реакция. Тя беше жена, истинска жена.
Хлое вдигна бавно полата й фустата си, без да откъсва поглед от него.
— Искаш ли да го направим изправени? Става ли така?
— Става и още как — отговори задъхано той, повлечен от чистия, първичен огън на страстта. Отиде при нея, свали копринените й гащички и бързо откопча панталона си.
— Дръж се здраво. — Разтвори краката й с коляно и тя се засмя въодушевено… вдигна полите си и опря рамене на вратата. Хуго проникна с бърз тласък в кадифената влага на тялото й, тя пое шумно въздух и му се усмихна зарадвано. Той хвана с две ръце хълбоците й, пръстите му се впиха в копринено гладката кожа и отново се заби дълбоко в нея. Усещаше как с всеки тласък удоволствието й се засилваше, виждаше го и по лицето й. Хлое никога не затваряше очи, след като я бе помолил да не го прави, и той имаше чувството, че пропада във вулкан от страст, в потоци пламтяща лава.
— Сега — поиска внезапно тя. — Сега, Хуго!
— Знам, мила — отвърна нежно той. — Но ще почакаш още малко.
— Не мога.
— Можеш, можеш. — Спря тласъците си и остана неподвижен. Хлое задържа дъха си, плътта й се сля с неговата. И тогава Хуго се раздвижи, а тя извика задавено, когато я връхлетя вълната на екстаза.
Хуго опря глава във вратата и тялото му също се понесе във вихъра на насладата. Едва когато страстта отшумя и главата му се проясни, той проумя, че Хлое отново беше съумяла да потуши гнева му и да го отведе в свят, твърде далечен от демоните в душата му. Как би могъл да се чувства виновен, след като двамата се любеха толкова искрено, той и тази малка, необуздана магьосница, която знаеше за света много повече от момичетата на нейната възраст? Или тя умееше да проникне несъзнателно в най-мрачните кътчета на душата му? Но все едно съзнателно или не — тя го разбираше по-добре от всеки друг човек на света.