Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vixen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 84гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Лисицата

ИК „Ирис“, София, 2006

Редактор: Христина Владимирова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-080-8

История

  1. —Добавяне

16

— Ако заминем за Лондон и се ожениш за богата жена, ще ми върнеш парите, които ще ти заема, за да направиш къщата си обитаема — обясняваше небрежно Хлое. — Естествено не е нужно да пръскаш пари за дебюта ми. Имам предвид за рокли, балове и тем подобни…

Тя лежеше удобно на гърдите му и лениво навиваше на малкия си пръст копринени черни косъмчета.

Никога досега не беше успявала да доведе разговора до тази точка, без да бъде прекъсната.

— В Лондон сигурно има предостатъчно богати жени — вдовици или нещо подобно, — които с удоволствие ще се оженят за теб. Ти изглеждаш добре, имаш ум в главата си и…

— Стига комплименти — прекъсна я рязко Хуго. — За съжаление не се интересувам ни най-малко от богати вдовици, макар да се лаская от твоето твърдение, че всички ще паднат в краката ми.

— О, моля те, бъди разумен — отговори сериозно тя. — Възможно е да не са особено красиви… или да са вече на възраст… но щом са богати…

— Какво съм ти направил, та искаш да ме обвържеш с някоя стара, грозна вдовица, Хлое? Очевидно имаш доста лошо мнение за моите прелести.

— Не! Наистина не! — Тя седна в леглото и на лицето й се изписа уплаха. Хуго не биваше да мисли такива неща за нея! — Казах, че изглеждаш добре, че си умен и мил. Но младите, красиви и богати жени искат мъже с титла и имение, нали? Убедена съм, че е така. — Тя го погледна със смръщено чело. — Засегнах ли те?

— Не, глупаво дете, разбира се, че не. — Той се засмя и зарови пръсти в копринената коса, която обрамчваше лицето й. — Напълно съзнавам недостатъците си, знам, че те свеждат до нула шансовете ми за добра женитба. Застаряващите баронети в критично финансово състояние се смятат за лош улов.

— Ти не си „застаряващ“! — Думата беше толкова абсурдна, че Хлое се разсмя. Окуражена от готовността му да разговарят по тази тема, тя продължи: — Ако не желаеш да се ожениш за богата вдовица, можем да отчетем разходите за ремонта на къщата ти като част от сметката за моя дебют. Нали трябва да живея в приличен дом, за да си намеря подходящ съпруг.

— Напълно си права.

— Какво? — Хлое се облегна назад и примигна смаяно. — Наистина ли смяташ, че трябва да отидем в Лондон?

— Интерпретацията ти е правилна — кимна сериозно той.

— Но защо… защо… кога размисли?

— Защо се интересуваш? — попита подигравателно той. — Не ти ли стига, че казах да?

— Да… не… да… Но досега не желаеше дори да ме изслушаш. Очаквах, че ще минат седмици, докато те смекча.

— Да ме смекчиш? — Той я привлече върху себе си. — Каква безскрупулна, коварна малка лисичка!

Тя беше копринено гладка, тялото й се прилепи към неговото, когато разтвори бедрата й и бавно проникна в нея. Очите й се разшириха от изненада. Усещането беше съвсем ново и много и хареса.

— Нямах представа, че може и така…

— Има много възможности, скъпа — отговори той, милвайки гърба й.

— И ние ще изпробваме всичките — заяви тя с усмивка, която толкова му напомни за доволна котка, че той избухна в смях.

Никога преди това не се бе любил с жена, която му се отдаваше с такава радост. Хлое беше усърдна ученичка, интересуваше се от всяко откритие и го опознаваше с жадна страст. А най-много му харесваше, че тя винаги му казваше какво иска и в същото време го питаше какво му харесва най-много. Често му обясняваше какви мисли поражда у нея и какво й доставя удоволствие в онова, което правеха заедно. Така физическата любов ставаше наистина общо преживяване, нещо неизпитвано досега, и когато беше с нея, отвратителните спомени от криптата потъваха в мрака.

— Ако се движа по този начин — каза тя сега, докато го наблюдаваше с набръчкано чело и съсредоточено стиснати зъби, — това добре ли е за теб?

— Прекрасно е. — Той й се усмихна, омагьосан както от движенията й, така и от израза на лицето й.

— Ами така? — Тя се отпусна назад, опъна тялото си като тетива на лък и пое дълбоко въздух. — О… май не бива да правя това.

— Прави, каквото искаш и когато искаш, любов моя — отговори той и сложи ръце на хълбоците й. — Днес ти си водещата сила.

— Но аз държа и ти да се чувстваш добре — каза сериозно тя. — Защото ти винаги се грижиш аз да съм добре.

Хуго се усмихна отново и посегна към прекрасните млади гърди, които неустоимо го привличаха.

— Ти си наистина достойна за любов, Хлое.

След половин час Хлое отново събра разпилените и мисли и се върна към темата, която беше най-важна за нея.

— И как ще отидем в Лондон? Сигурно е много далече.

— Двеста мили — кимна Хуго. — Ще наемем пощенска карета.

— И по пътя ще сменяме конете — допълни тя със знаеща усмивка. — Така правеше мис Енсти.

— Което ми напомня, че трябва да ти намерим компаньонка — каза той и се облегна на възглавниците. — В Лондон е невъзможно да живееш в дома на неженен мъж, без да предизвикаш скандал.

— Но ти си ми настойник!

— Въпреки това ти трябва компаньонка. Тя ще те придружава на гости, ще ти помага да приемаш посетители, ще ходи с теб на покупки.

— Защо не попитаме мис Енсти дали желае да ми бъде компаньонка, когато пристигна в Лондон? — предложи тя и очерта с показалец навитата змия на гърдите му. — Някога, когато ти се държеше лошо с мен и не можех да си представя, че ще остана дълго тук, исках да й пиша.

Хуго посегна към китката й, защото не понасяше някой да докосва знака на братството.

— Наистина ли съм бил толкова лош, момиче? Нима беше готова да си отидеш?

— Да, но за щастие бързо се промени. Да пиша ли на мис Енсти?

— Не — поклати глава той. — Тя може да е добра душица, но ти имаш нужда от жена с известно обществено положение.

— И откъде ще я намерим?

— Остави това на мен. — Той стана от леглото и се протегна. — Какъв безсрамен начин да си прекараме следобеда.

— Напротив, беше прекрасно — възрази Хлое. — Навън вали като из ведро. Какво друго може да се прави при това време?

Хуго я погледна замислено.

— Има цял куп полезни неща, които можем да правим в дъждовните следобеди, момиче.

Хлое вдигна рамене.

— Но няма нищо друго, което да доставя такова удоволствие.

— Е, тук си права. — Той облече ризата си.

— Кога тръгваме? — попита Хлое, която очевидно нямаше намерение да стане от леглото му. Даже се зави до брадичката.

— Веднага щом говоря с Чайлд от банката, щом намеря карета и уредя нещата тук. Вероятно след седмица.

— Толкова скоро? — Леността й изведнъж се изпари. — Но дотогава Беатриче няма да е отбила котенцата.

— О, не! — извика Хуго и нахлузи панталона си. — Не, не и пак не. — Пристъпи до леглото и я погледна заплашително. — Повтарям: Не, Хлое. С Данте вече се примирих, но никога няма да приема в лондонската си къща котка с шест котенца, еднокрак папагал и забулена сова.

— Естествено, че няма да вземем Платон — отговори тя, сякаш идеята му беше смешна. — Мястото му е тук. Крилото му почти зарасна.

— О, това ме облекчава — отвърна сухо той. — Остатъкът от менажерията също ще си остане тук.

— А аз си мислех, че ще се радваш на Беатриче и котенцата й. Представи си, че лондонската ти къща е пълна с мишки!

— Не, не, не! Повече няма да повтарям.

Хлое погледна покрай него, очевидно много заинтересована от мокрия прозорец.

 

 

След седем дни двама пощальони изумено проследиха как единият им пътник с мъка напъха в каретата кошница с котенца и кафез с папагал. Папагалът се изказа високо и крайно пренебрежително за тази промяна в живота му, след което се закиска самодоволно. Красива тигрова котка скочи след котенцата си в каретата и се сви на седалката до прозореца. Голямо, рунтаво куче тичаше около каретата, лаеше оглушително и размахваше огромната си опашка.

Хуго стоеше отзад и наблюдаваше как привързват Петрарка отзад за каретата. Не знаеше как се бе стигнало дотам. Не можеше да определи в кой момент се беше поддал. Възпитаницата му имаше толкова силна воля, че всяка съпротива беше безсмислена. Държеше се така, сякаш забраната му не съществува, сякаш беше абсолютно невъзможно да е изрекъл такива думи, докато накрая Хуго и сам повярва в това.

Но по дяволите, той наистина й беше забранил! Представата да пътува двеста мили с този цирк беше ужасяваща. А още по-страшна беше мисълта, че цялата тази менажерия ще се събере в къщата му на Монт Стрийт в Лондон.

Смръщил чело, той слушаше утешителните думи на Хлое, която настаняваше удобно „семейството си“ в пощенската карета, и се чувстваше безпомощен. В момента им обясняваше търпеливо колко е приятно да се пътува с карета и какви интересни неща ги очакват в столицата. Ако се съдеше по отговорите на Фалстаф, животните не бяха особено впечатлени.

— Нямам никакво желание да пътувам с гадинките — изръмжа Самюел, изникнал внезапно зад господаря си. — По-добре да яздя с вас.

Тъй като Самюел не беше особено добър ездач и предпочиташе люлеещата се палуба на кораба пред гърба на коня, думите му показаха колко дълбоки бяха чувствата му.

— Съжалявам — извини се Хуго и поклати глава. — Не знам как го допуснах.

— Тя просто не понася думата „не“, това е — установи Самюел. — Мисля, че и вие го знаете. — Той огледа със съмнение вътрешността на каретата. — Дали ще се намери място и за мен?

— О, разбира се — отговори весело Хлое. — Аз ще седна при Беатриче, Фалстаф и котенцата, а ти ще се разположиш на цялата отсрещна седалка.

— Ами кучето?

— Данте ще седи на пода… предполагам, че от време на време ще иска и да тича покрай каретата.

Самюел въздъхна тежко и се качи в каретата. Хлое му се усмихна дружелюбно и се сви в отсрещния ъгъл, сякаш искаше да изглежда по-малка, отколкото и без това беше.

— Надявам се, че имаш достатъчно място? — попита загрижено тя, когато Самюел седна.

— Мисля, че да — изръмжа той. — Но сигурно след час ще завони адски.

— О, не — отговори сериозно тя и се опита да намери по-незабележимо място за Данте, който скочи в каретата и оголи зъби за поздрав към всички пътници. — Те са съвсем чисти. А и прозорецът ще е постоянно отворен.

— Не понасям течението. Ще ми се схване вратът.

— О, Самюел, моля те, не се сърди.

Както обикновено, той не беше в състояние да противостои на чара й. Изръмжа нещо неразбрано в знак на съгласие и затвори очи. Цялото това пътуване беше безумие. Той произхождаше от Ланкашир и макар че беше пътувал доста години по моретата, не беше ходил почти никъде в Англия. Никога не беше виждал Лондон и нямаше особено желание да го види. Имаше си достатъчно работа в имението, а и сега, след като сър Хуго беше престанал да пие, можеха да заживеят доста приятно. Но той беше длъжен да придружи господаря си и щом сър Хуго смяташе за нужно да направи тази дяволска промяна в живота си, Самюел щеше да бъде до него. Трябваше да стиска зъби и да търпи.

Хуго се метна на коня си и каретата излезе от двора. Щом стигнаха до портата, Хуго се обърна назад и хвърли последен поглед към родния си дом. Никога не го беше обичал особено, още от детските си години. Когато отиде във флота, изобщо не съжаляваше. След завръщането му близостта до Шиптън и Гришъм Хол беше основна пречка за желанието му да остане завинаги там и да направи дома си обитаем. Остана, защото това беше единствената връзка с единствената чиста любов в живота му… и защото беше най-подходящото място, за да се напива до смърт.

Но сега всичко това беше зад гърба му.

Сега беше попаднал в положение, което изискваше бързо да намери решение. А решението беше добър съпруг за Хлое. Ако останеха в Денхолм Мейнър, нямаше да намерят подходящ кандидат. А не можеше да я остави сама, без да я изложи на интригите на Джаспър. Значи двамата трябваше да заминат за Лондон. Само така можеше да я закриля.

Може би новият живот, който ги очакваше в Лондон, щеше да му помогне да разкъса паяжината от любов и нежност, която възпитаницата му неусетно беше изтъкала около двамата. Докато не унищожи тази магия, Хлое нямаше да бъде истински свободна да тръгне по пътя, избран за нея от Елизабет. В Лондон щеше да си намери приятелки и занимания, да се хвърли в светската суматоха, която израсналото далеч от света момиче със сигурност не можеше да си представи. И колкото повече се занимаваше с тези неща, толкова интересът й към него щеше да отслабва.

А що се отнася до самия него — някога той се възхищаваше от Лондон, дори го наричаше ракла със съкровища. В обществото имаше хора, които го помнеха… далечни роднини, които не знаеха какво е станало с него, след като прибързано беше заминал да се бие срещу Наполеон. Имаше приятели в Адмиралтейството… мъже, които предпочитаха да живеят с половин заплата, вместо да се примирят с края на войната. Някога обичаше шумните компании и нямаше причини да ги избягва и сега. Трябваше завинаги да остави зад себе си сянката на братството на земния рай.

Докато се забавляваше, вероятно щеше да успее да се освободи от неестествената… не, не неестествена, но абсолютно неморална и позорна връзка със седемнайсетгодишната си възпитаница.

Когато й намереше добър съпруг, тя щеше да се отърве завинаги от заплахите на Джаспър, а той можеше да напусне Англия и да си създаде друг живот някъде на континента.

Хуго беше дълбоко убеден в едно и убеждението му идваше по-скоро от сърцето, отколкото от разума: нямаше да понесе да живее близо до Хлое, след като тя се омъжи… особено ако се влюбеше в мъжа си. Тогава щеше да бъде завинаги загубена за него. Помнеше как беше копнял за майка й. Никога нямаше да забрави тази безнадеждна страст. Не искаше да копнее безсмислено и по дъщерята.

— Вие не сте ли Хуго Лейтимър?

При този спокойно зададен въпрос Хуго вдигна глава от музикалните книги на витрината, които разглеждаше. За момент погледна със смръщено чело черноокия мъж, който го беше попитал, после го позна.

— Карингтън — промълви зарадвано той и протегна ръка на Маркъс Девлин, маркиз Карингтън. — Доста години не сме се виждали.

— Поне четиринайсет — кимна лорд Карингтън и разтърси ръката му. — И двамата бяхме младоци. Доколкото си спомням, вие отидохте във флота, нали?

— Да, за известно време. След Ватерло се отказах.

— И какво ви води в Лондон? Радостите на сезона? — В гласа на Карингтън прозвуча подигравка. Маркизът не беше привърженик на светската суматоха във висшето общество.

Хуго небрежно вдигна рамене. Спомни си за слуховете, които се разпространяваха някога: че неуспешният годеж на Карингтън унищожил завинаги интереса му към светските забавления.

— Имам млада възпитаница — обясни с усмивка той. — И, доколкото знам, организирането на успешния й дебют е работа на настойника. — Той огледа търсещо пълната книжарница. — Тя е някъде наблизо. Влязохме да потърсим последната книга на мис Остин.

— Според мен мис Остин е много интересна дама — отбеляза Маркъс. — Отличава се с остър ум, не търпи глупавите мъже и изобличава безмилостно слабостите им.

— Прав сте — кимна с усмивка Хуго. — Гордост и предразсъдъци…

— Разум и чувство — довърши засмяно Маркъс. — Но сега ви моля да ме извините, Лейтимър… Може би някой ден ще се видим при Уайтс или Уотърс?

Хуго наклони глава, но не отговори. Все още беше член на двата клуба, но нямаше нито пари, нито време да играе — а това беше главното занимание в тези изискани места. Пък и не искаше да вдига излишен шум около името си, като отказва многобройните питиета, които бяха част от играта.

Маркизът излезе от книжарницата, обърна се към Пикадили и зачака кочияшът да докара каретата. Негодникът трябваше да раздвижи конете, докато негово благородие направи покупките си.

Той забеляза някакво движение между уличните хлапета, но не му обърна внимание, докато от книжарницата излезе стройна фигурка и се втурна с гневни викове към тях. Лордът тъкмо се обърна, любопитен да разбере какво става, когато младата жена застана пред него.

— Може ли да ми услужите с камшика си? — попита задъхано тя и погледът й светна гневно. — По-бързичко, моля ви! — И буквално измъкна от ръката му дългия камшик за езда.

Маркъс я гледаше смаяно. Никога не бе виждал толкова красиво… и толкова гневно личице. Малката беше изпълнена с чистия огън на справедлив гняв. Преди да е казал и дума, тя плесна с камшика и се втурна към групата улични хлапета в канавката.

Смаян, Маркъс проследи как тя се хвърли между момчетата, като диво размахваше камшика на всички страни. Ударените надаваха болезнени викове, но това изобщо не я притесни.

— Какво, по дяволите… Хлое! — Хуго изскочи на улицата. — Не мога да повярвам! — извика той. — Едва съм й обърнал гръб и тя се забърква в най-невероятни истории!

— Значи не ви е за първи път? — попита Маркъс, който очевидно се забавляваше.

— Сигурно пак става въпрос за някое измъчено животинче — отговори кратко Хуго и се запъти към бързо разпадащата се група, около която се бяха насъбрали любопитни зрители.

Маркизът го последва. Любопитството му растеше.