Джейн Фийдър
Лисицата (15)

15

— Сигурен съм, че има просто обяснение, момиче, но кажи ми защо постоянно ходиш боса. — Хуго посочи босите стъпала на възпитаницата си, която излизаше от овощната градина. Споменът за зелените петна по коленете й беше пресен в съзнанието му.

— Защото нямам обувки — отговори просто тя, взе една ябълка от кошницата и я изтри в полата си.

— Как така нямаш обувки? Естествено, че имаш.

— Да, но те са като от кафяв серж — отговори тя и захапа ябълката. — Тромави ботуши, които изобщо не подхождат на тази рокля.

— Роклята ти има нужда от пране — отбеляза хладно Хуго. — Имам чувството, че си чистила обора с нея.

— О, виновен е Росинант и прахът в перачницата — обясни тя и небрежно избърса едно петно от полата си. — Опитах се да накарам Платон да си хапне от мишките на Беатриче, но мисля, че е още много млад за такава храна. Ще трябва да му накопая червеи.

— Което, разбира се, ще подобри решително състоянието на роклята ти — отбеляза сухо Хуго. — Но щом нямаш обувки, значи трябва да ти купим.

— Освен това ми трябва шапка за езда — напомни му Хлое. — Нали си я загубих на Сейнт Питърс Фийлдс. Имам намерение да си купя войнишко кепе. Веднъж в Болтън видях жена да язди с такова кепе и останах възхитена.

— Войнишко кепе? — изохка Хуго. — Още си малка за такава шапка, Хлое.

— Глупости! — възрази уверено тя. — С нея ще изглеждам по-голяма. Искаш ли да отидем още сега?

— Най-добре е да свършим тази работа колкото може по-скоро — съгласи се Хуго.

— Отивам да облека костюма за езда.

— Боже, дай ми сили — промърмори Хуго, когато Хлое изчезна зад вратата. — Сега пък войнишко кепе! Как можа да го измисли?

— Мисля, че трябва да я държите изкъсо — отбеляза Самюел, откъсна със зъби конеца и му показа ризата, която беше закърпил. — По-добре да си купите нова. Тази е цялата в кръпки.

— Надали. Първо трябва да платя на подковача — отговори Хуго и се изправи с въздишка. — О, по дяволите! Напред, на бой! — нали това беше девизът ни. Пожелай ми щастие, Самюел.

Старият слуга се усмихна сухо.

— Ако смятате, че имате нужда.

Усмивката на Хуго издаваше загриженост.

— О, Самюел, ще имам нужда от цялото щастие на света, за да намеря изход от този лабиринт.

Нито един от двамата не говореше за разходката до града. Хуго знаеше, че не е нужно да обяснява на стария си приятел какво става в душата му. Малките очички на Самюел не пропускаха нищо, което ставаше в къщата.

— Кажете на момичето да донесе роклята, за да я изпера, докато ви няма.

— Не е твоя работа да переш дрехите й — отговори с намръщено чело Хуго.

— Тя умее да се оправя с животните, но не разбира нищо от пране и гладене — отбеляза мъдро Самюел. — На какво ли са я учили в онзи дяволски пансион? Знаете ли колко се мъчи, докато изпра завесите в стаята си… и доколкото си спомням, не можа да различи единия край на ютията от другия.

— Мисля, че не са счели за нужно да обучат наследница на осемдесет хиляди фунта да работи като проста прислужница — обясни Хуго. — От друга страна обаче… не е редно толкова богата наследница да живее в такава спартанска обстановка.

— Според мен момичето е доволно — възрази спокойно Самюел.

— За мен ли говорите? — прозвуча гласът на Хлое откъм вратата и двамата мъже се обърнаха към нея.

— Точно така — отговори делово Хуго. — Самюел предложи да ти изпере роклята.

— О, не, не мога да приема. — Хлое влезе в кухнята, като клатеше глава.

Това момиче танцува, като върви, помисли си Хуго, докато следеше как тя се наведе и целуна Самюел по бузата. Каква учудваща способност да обича и да дарява хората — и животните — с приятелството, си. Особено самотните, наранени и необичани представители на животинското царство.

— Глупости — каза Самюел и бузите му пламнаха. — Веднага ми донеси роклята и изчезвай. И без това си имам достатъчно работа, за да се разправям с теб. Без възражения!

— Направи, каквото ти се каза, момиче — каза Хуго, — и да вървим.

 

 

— Лилави обувки със златни розички и осемсантиметров ток, Самюел! — Хуго се отпусна в най-близкия стол и въздъхна тежко. — А пък шапките! Не можеш да си представиш колко магазини обиколихме, докато намерихме нещо, което да хареса на момичето и да е поносимо за мен.

Той разтърси глава и започна да разтрива слепоочията си.

— Периферия от тюл… никога не си виждал такава форма… а пък войнишкото кепе! Божичко, за малко да я напляскам! Можеш ли да си представиш как ще изглежда крехката й фигурка в лилави обувки и трийсетсантиметрова войнишка шапка с огромно яркочервено перо?

— Обувките бяха чудесни — възрази упорито Хлое. — Не го слушай, Самюел. Това бяха най-хубавите обувки на света, а Хуго е най-старомодният, и най-проклетият човек, когото познавам!

Тя се настани на масата и протегна краче, за да огледа с отвращение бронзовокафявата обувчица от дивечова кожа, която й стоеше като излята.

— Погледни тази! Колко е скучна!

— Обувка за млада дама — поправи я строго Хуго. — Лека и елегантна.

— Може би, но е скучна. Нали и ти си съгласен с мен, Самюел?

— Аз не се бъркам — изръмжа старият слуга и продължи да разбърква яденето. — Не разбирам нищо от тези неща.

— Шапката, която загубих, беше много по-хубава от тази — продължи да се оплаква Хлое и изгледа укорително настойника си. Според нея покупките не бяха особено удачни, а той изобщо не се държа според очакванията й. След случилото се предния ден би трябвало да е променил отношението си към нея, вместо това…

— Е, да не си я губила, момиче — отбеляза спокойно той, без да допусне да бъде предизвикан. — Доколкото си спомням, никой не те е принудил да се хвърлиш сред гъстата навалица.

— О, напротив! Джаспър и Криспин.

— А кой се хвърли сам в тази неприятна ситуация? — Хуго вдигна вежди и усмивката му стана подигравателна.

— О, понякога си ужасно изнервящ! — Хлое скочи от масата. — Отивам да нахраня Платон.

— Ей, не с тези обувки! — извика подире й Хуго, когато тя се запъти към вратата. — С обувки от дивечова кожа не се ровят червеи. Струваха ми цяло състояние.

— Колкото по-бързо се скъсат, толкова по-скоро ще си купя нови по мой вкус.

Глупавата словесна престрелка прекъсна изведнъж и Хлое пламна от срам. Вдигна ръце към устата си, осъзнала колко глупаво беше поведението и.

— Ще ида да обуя тромавите ботушки — съобщи тихо тя и обърна гръб на двамата мъже.

Когато мина покрай Хуго на път към вратата, той протегна ръце и я хвана за талията. Притисна я до себе си и помоли с усмивка:

— Не се ядосвай. Аз наистина знам по-добре от теб. — Помилва я с поглед и в очите му светна нежност. Но там имаше и едно друго чувство, което Хлое не беше в състояние да определи.

— Но ти не можеш да знаеш по-добре от мен какво ми харесва.

— О, по-късно ще се върнем отново на този въпрос — изрече тихо той. — Вярвам, че ще успея да те изненадам.

Внезапно коленете й омекнаха и дребните ядове на деня изчезнаха, сякаш никога не ги е имало. Той я прегърна по-здраво, ръката му се плъзна по бедрото й и тя пое несигурно дъх.

— Харесвам изненадите.

Той се засмя, потупа я по дупето и я пусна.

— Намери си ботушките и се погрижи за совата. Самюел скоро ще ни повика да вечеряме.

Хлое си възвърна доброто настроение с обичайната бързина, нахрани Платон и се върна в кухнята, умираща от глад. Самюел разряза агнешкото бутче и напълни чиниите с картофи, грах и цвекло. Хлое зае обичайното си място отдясно на Хуго и се нахвърли на вкусното ядене.

— Искаш ли чаша вино, момиче? — Хуго, настанен удобно начело на масата, вдигна въпросително едната си вежда.

Хлое поклати глава и се засмя сияещо.

— Не, благодаря, ще пия вода.

— Самюел ни е приготвил изискана вечеря, която заслужава да пием по чаша хубаво вино — каза спокойно Хуго. — Донеси две чаши. — Той взе ключа за избата от куката и слезе по тясната стълбичка.

Хлое погледна загрижено към Самюел, който вдигна рамене и тихо я посъветва:

— Направи, каквото ти казват.

Тя извади две чаши от шкафа и застана до масата, не знаейки къде да ги сложи.

Хуго се върна от избата с бутилка бордо.

— За теб и за Самюел, момиче — каза с усмивка той и отвори бутилката. Прегледа внимателно тапата, помириса я, кимна одобрително и напълни чашите. После отново седна на мястото си и продължи да вечеря.

Напрежението на масата отслабна. Хуго сам се бе подложил на изпитание и бе издържал.

Хлое помогна на Самюел да измие съдовете, докато мелодиите на Вивалди изпълваха къщата. Двамата се радваха на хармонията в душата на Хуго, която чрез пръстите се предаваше на клавишите на пианото.

След като свърши, Хлое отиде в библиотеката и застана зад него. Сложи ръка на тила му, той се обърна и й се усмихна.

— Денят беше дълъг и сигурно си уморена. Защо не си легнеш?

— Не съм уморена — възрази тя, но сама се изобличи в лъжа, като се прозя силно.

Хуго избухна в смях.

— Естествено, че не си. Хайде, качвай се. — Гласът му се снижи до шепот. — По-късно ще дойда и ще те събудя.

Вродената мъдрост й подсказа, че не бива да настоява той да се качи с нея, че трябва да го остави сам, докато бъде готов да я последва. Хуго беше издигнал около себе си толкова дебела стена, че тя не беше в състояние да я пробие след толкова кратко познанство. Не можеше да предявява претенции за собственост, нямаше право да се вмъква неканена в личната му сфера. Възрастта и опитът му изискваха от нея да уважава представата му за вида на тяхната връзка.

— Обещаваш ли?

Той вдигна ръка, сложи я на тила й, привлече главата й към себе си и я целуна.

— Обещавам. Ще ти изсвиря приспивна песен.

— Но аз няма да заспя веднага.

— Нали казах, че ще те събудя?

Тя кимна и излезе навън, придружена от тихите тонове на детска приспивна песен, изсвирени в различни вариации. Дори когато си легна, те продължиха да влизат при нея през отворения прозорец на стаята й.

Хлое не очакваше да заспи веднага, но музиката подейства и само след няколко минути момичето вече спеше дълбок сън.

Самюел също си легна и Хуго продължи да свири, съвсем тихо, за да не пречи на спящите. Той се наслаждаваше на тишината в къщата и на увереността, че спящото момиче очакваше да бъде събудено с милувки. Наслаждаваше се и на задоволството, че отново беше водил битка и беше спечелил.

 

 

През двора тичаха три тъмни фигури, приведени, криейки се по сенките. Откъм двора къщата изглеждаше тъмна и те не чуваха звуците на пианото от библиотеката, осветена от една-единствена свещ.

Единият вдигна резето на вратата към обора и тримата се вмъкнаха вътре. Един от конете зарови с копита в сламата и изцвили предупредително щом усети миризмата на чужди хора. Тримата натрупаха в един ъгъл голям куп слама, запалиха парче прахан и жълтата светлина огря за миг покрития с паяжини таван, отрази сянката на една конска глава в огромни размери на стената.

Мъжът поднесе горящата прахан към купчината слама. Отново изцвили кон, този път панически, когато тясното помещение се изпълни с миризма на дим.

Трите фигури излязоха на пръсти от обора и затвориха вратата. Прекосиха безшумно двора, този път без да се крият в сянката, и изчезнаха в храстите около входната алея.

Сламата се запали, но тъй като благодарение на мързела на Били беше примесена с влажно сено, изхвърлено от боксовете, в началото огънят се разпространяваше съвсем бавно.

Хуго усети миризмата на дим през отворения прозорец на библиотеката и в следващия миг чу паническото цвилене на конете. Хлое се събуди веднага от този зов за помощ и разбра какво означаваше.

Без да се замисли, тя скочи от леглото и хукна надолу по стълбата. Когато се втурна в залата, Хуго вече отваряше страничната врата.

— Какво има?

— Пожар — отговори кратко той.

— Какво става, по дяволите? — Самюел закуцука надолу по стълбата, докато закопчаваше панталоните си.

Без да му отговори, Хуго отвори вратата и излезе в двора. От отворения прозорец и изпод вратата на обора излизаха гъсти кълба дим. Въздухът вибрираше от тропот на копита и ужасено цвилене.

— Назад! — изкрещя Хуго, когато Хлое застана до него. — Не ми се пречкай!

Хлое отскочи послушно назад и той отвори вратата на обора. Отвътре лумнаха пламъци, пращенето и скърцането на горящата слама засилиха още повече адския шум.

Хуго сложи ръка пред лицето си и се хвърли в гъстия облак дим. Знаеше съвсем точно къде са заетите боксове. Резетата на вратите им бяха нажежени и той изгори пръстите си, но ги отвори един след друг. Конете не бяха вързани, но се страхуваха да излязат сами през запалената слама.

Хуго улови гривата на черния си жребец, издърпа животното от бокса, като се молеше да не бъде улучен от някое диво размахвано копито, защото конят беше в паника. Ала щом помириса чистия въздух, жребецът изскочи навън с такъв устрем, че блъсна господаря си и той падна на дъските.

В следващия миг Самюел го вдигна на крака и двамата се заеха да отварят резетата на останалите боксове. Вече не виждаха нищо и се придвижваха опипом, водени от цвиленето и тропота на копита. Хуго усети как косата му се опърли, кожата му пламтеше от горещина, ноздрите му бяха болезнено сухи, дробовете му пареха, защото не можеше да си поеме въздух.

Той освободи понито, докато Самюел се бореше с единия от двата ловни коня, твърде уплашен, за да намери пътя към свободата. Изведнъж до него се озова Хлое. Като говореше на жребеца със задавен от дима глас, тя го хвана за гривата и го поведе към вратата. Макар че в гласа й звънеше отчаяние, думите й успокоиха и утешиха уплашеното животно и то отиде послушно до вратата. Там Хлое го плесна по задницата и жребецът изскочи навън.

Когато се убеди, че конят е в безопасност, Хлое мина отново покрай Самюел и се спусна към следващия бокс, скрила лице в ръкава на нощницата си. Кафявият й кон беше в другия край на коридора, редом с Росинант. Имаше време да освободи само едното от двете животни.

Кафявият жребец беше млад и неопитен и се съпротивляваше ожесточено на усилията й да го изведе навън. Междувременно тя имаше чувството, че главата й всеки момент ще се пръсне. Дробовете й горяха и съвсем скоро щеше да загуби съзнание. С последно усилие на волята, породено от отчаянието, тя се изкатери по страничната стена на бокса и скочи на гърба на жребеца. Успя да прехвърли крака си от другата страна и здраво заби пети в хълбоците му, за да го изкара извън бокса. Жребецът направи огромен скок и се насочи право към вратата, откъдето струеше чист въздух.

Хуго огледа осветения от огъня двор, където освободените коне нервно потропваха и цвилеха. Нощта беше светла, луната висеше на небето кръгла и ярка. Най-сетне се бе появил и Били. На иначе равнодушното му лице сега се четеше неподправен ужас. Само Хлое не се виждаше никъде.

— Хлое! — изкрещя отчаяно Хуго точно в мига, когато кафявият жребец изскочи от обора с бясно въртящи се очи и високо вдигнати ноздри. — По дяволите! — изкрещя отново Хуго и страхът му премина в гняв. Сграбчи Хлое през кръста и я вдигна от коня. Задържа я във въздуха и я огледа внимателно. Веждите и фините кичурчета по челото й бяха опърлени, по черните от саждите бузи се стичаха сълзи на отчаяние и болка.

— Как можа да направиш нещо толкова безумно, толкова непредпазливо! — изфуча вбесено той. — Казах ти да останеш навън. — Извън себе си от гняв, той я раздруса здраво.

— Нали трябваше да спася Петрарка — отговори със същото вълнение тя. — Петрарка можеше да изгори! Как да го оставя да се мъчи!

— Петрарка? — Хуго я погледна стъписано, но много бързо разбра. Проклетият кафяв жребец най-сетне си имаше име. — Много добре знаеш, че щях да го изведа — заяви той и я пусна на земята.

— Може би, но той нямаше да издържи дълго — извика в отговор Хлое и изтри сълзите от лицето си, при което саждите се размазаха по бузите й. — Не можех да чакам… Ами Росинант… той още е вътре! — Тя се промуши светкавично под ръката му и хукна към обора, сякаш не беше чула нито дума от укорите му.

— Хлое! Върни се веднага! — Хуго направи скок след нея и успя да хване ръката й и да я отдалечи от горящия обор. — Ти май не си чула нито дума от онова, което ти казах? — Хвърли я в ръцете на Самюел и заповяда мрачно: — Само не я пускай! — Без да каже дума повече, той влезе в изпълнения с гъст дим обор и се запрепъва по коридора между боксовете, като се стараеше да върви максимално наведен. Когато стигна до последния бокс, дробовете му бяха изсъхнали и беше ослепял от дима. Горещината беше толкова силна, че дрехите му щяха да се подпалят всеки момент.

Все пак успя да улови Росинант за гривата и веднага усети, че тя беше вече опърлена. Хуго го извлече от сградата, благодарен, че годините на лишения го бяха направили слаб и неспособен да се съпротивлява.

Излезе навън точно в мига, когато дробовете му заплашиха да се поддадат на дима. Росинант изцвили немощно и падна настрани върху каменната настилка. Дишаше с мъка, на устата му избила пяна, а очите му се въртяха безпомощно. Хлое падна на колене пред старата кранта и по бузите й потекоха сълзи. Сложи ръка върху измъченото животно и вдигна глава към Хуго.

— Трябва да сложиш край на мъките му. Вече не може да диша. Знам, че няма да се възстанови.

— Отивам да донеса пистолета — изръмжа Самюел.

Той се върна след няколко минути и подаде на Хуго заредения пистолет. Хлое все още клечеше до Росинант и шепнеше нещо в ухото му, сякаш искаше да облекчи последните му мигове на този свят.

— Прибери се вкъщи, Хлое — заповяда спокойно Хуго, наведе се и я вдигна. — Веднага!

— Няма нищо, аз не съм…

— Върви! И облечи палтото, което виси в кухнята. — Той коленичи и опря дулото на пистолета в главата на животното. Отекна изстрел, тялото на Росинант се разтърси от силна тръпка и замря. Това беше краят.

— Ще убия Джаспър.

Тихата горчивина в тази забележка накара Хуго да скочи като опарен. Хлое стоеше настрана, извън полезрението му, без палто. Очевидно не беше отишла в кухнята, както й бе заповядал.

— Казах ти да се прибереш!

— Не беше нужно — повтори тя и около устата й се изписа упоритата линия, която междувременно му беше добре позната.

— Иди и облечи палтото! — заповяда рязко той. Сериозният разговор с възпитаницата му щеше да почака, докато угасят пожара.

Без да протестира, Хлое облече тежкото палто и се присъедини към Били, който ожесточено помпаше вода.

— Аз ще помпам — каза тя и избута Били настрана. След половин час пожарът беше угасен. Оборът беше солидна постройка от варовик, така че изгоряха само сламата и дървените части на боксовете.

Хлое беше цялата в пот от помпането, ръцете й бяха в мехури, нощницата под палтото беше разкъсана и черна от саждите, лицето, ръцете и краката мръсни като на миньор. Въпреки това, щом пожарът бе угасен, тя отиде при конете и се зае да ги успокоява и да ги води един по един в плевнята, далече от миризмата на изгоряла слама и овъглено дърво. Докато тя се занимаваше с това, тримата мъже натовариха Росинант на една количка и го заровиха на една далечна поляна.

Беше почти четири, когато Били се върна в леглото си над старата млекарница, а Хуго, Самюел и Хлое влязоха в кухнята, уморени до смърт.

— Имаме нужда от един хубав чай — изръмжа Самюел и сложи голямата тенджера над огъня.

— Чувствам се напълно изсъхнала — кимна Хлое и свали тежкото палто. После разтърка парещите си очи с мръсните си пръсти.

— Ела тук, момиче. — Хуго я хвана за талията, вдигна я и я сложи да седне на масата. — С теб имаме кратък разговор. Дори да пренебрегна непростимото ти поведение в случая със… със… както и да се казва — той размаха юмруци пред лицето й — Петрарка… Тази нощ два пъти ти заповядах нещо и ти пренебрегна заповедите ми.

— Но ти беше забравил Росинант — възрази Хлое. — Нима можех да го оставя да изгори? — Мястото й на масата я принуждаваше да гледа настойника си право в очите, а това не беше лесно. Хуго беше мръсен и изтощен като нея, но погледът му беше заплашително сериозен, долната му челюст беше стегната и изглеждаше корава и безкомпромисна.

— Не биваше да го правиш — изрече той, като подчертаваше всяка дума. — Забраних ти да отиваш в близост до огъня, а ти изобщо не се отнесе сериозно към заповедта ми. Да не мислиш, че казвам подобни неща само за да тренирам гласните си струни?

— Не мислех за нищо друго, освен за конете. А ти наистина беше забравил Росинант. — Като видя, че той търсеше подходящ отговор, тя продължи бързо: — Освен това не беше нужно да се крия, когато застреля Росинант. Не съм чак такава слабачка. Бедната душица имаше нужда от последна утеха. — Тя подсмръкна и изтри очите си с мръсния ръкав. Дантелата се беше разкъсала и тя я дръпна сърдито. Това й даде възможност да сведе глава и да избегне острия му поглед.

Хуго сложи пръст под брадичката й и вдигна лицето й.

— За десет години в открито море — заяви категорично той — никой никога не се е противопоставил на заповедите ми.

— Защото всеки се стремеше да оживее — намеси се неочаквано Самюел и наля гореща вода в чайника. — Във флота цари строга дисциплина.

Хлое изведнъж разбра, че Самюел беше на нейна страна.

— Тук не сме във флота — кимна сериозно тя.

— Не, и затова бъди благодарна, че не те наказвам. — Хуго я вдигна от масата. — При дадените обстоятелства ще се задоволя с този разговор, но те предупреждавам, че ще направиш голяма грешка, ако го подцениш.

Бурята отмина. Хлое енергично смени темата и изрече със същата решителност като преди:

— Готова съм да забия нож в гърдите на Джаспър.

— Това вече го чух. — Хуго изохка и падна на най-близкия стол. — Защо си толкова сигурна, че скъпият ти брат е отговорен за пожара?

— Но това е очевидно! Това е неговият почерк — обясни тя. — Джаспър никога не забравя нанесената му обида и няма скрупули относно методите, с които опитва да си отмъсти.

— Вземи, момиче, изпий това. — Самюел й подаде чаша горещ чай. — Една глътка ром ще й се отрази много добре — допълни той, обърнат към Хуго.

— В килера има бутилка ром, нали?

— Мисля, че да. — Самюел донесе бутилката и наля солидна порция ром в чашата на Хлое. Наля и в своята, зае обичайното си място до камината и затвори очи.

— Спомням си как един от съседите обиди Джаспър… искаше да му продаде кон или нещо подобно… и Джаспър се погрижи потокът, който течеше през овощната градина на човека, да бъде отклонен. Освен това знам, че отрови водата на старата Ред Бъди и кравата й умря, защото веднъж го прокле.

— Откъде знаеш тези неща? — Хуго се надигна. Изтощението му беше изчезнало. Знаеше, че Джаспър е способен на всичко, но досега не беше вярвал, че злият му характер е всеобщо известен.

Хлое вдигна рамене и отпи глътка чай.

— Разказа ми го Джебедия, бракониерът. Той знае всичко, което става по тези места.

— Аха. — Хуго изпи чая си мълчаливо. Челото му бе прорязано от дълбоки бръчки. Очевидно Джаспър беше започнал да привежда отмъщението си в изпълнение дуелът щеше да продължи, докато един от двамата паднеше сразен. Най-важното беше да опази Хлое. Тя трябваше да бъде скрита далече от обсега на действие на своя полубрат, за да може той да посвети цялото си внимание на личната си вендета.

Хлое Гришъм имаше нужда от съпруг… и то бързо.

— Е, какво ще правим сега? — попита тя. — Не можем да оставим това дело безнаказано, нали?

— Какво предлагаш? — Като видя дивата решителност, изписана на лицето й, той се усмихна. — Съмнявам се, че Джаспър ще те допусне достатъчно близо до себе си, за да го пронижеш с ножа си.

— Предлагам да запалим сеновала му — отговори с готовност тя. — Каквото повикало, такова се обадило… Но ние няма да нараним никого — добави бързо тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Представяш ли си какво щеше да се случи, ако ти беше заспал или ако не се бяхме събудили навреме? Или ако бяхме закъснели?

— Слава богу, всичко мина добре — отговори утешително той. — Не мисли какво можеше да се случи, момиче.

— Но не можахме да спасим Росинант.

— Росинант беше неспасяем случай. — Хуго стана рязко и гласът му зазвуча съвсем различно: — Приличаш на коминочистач. Невъзможно е да си легнеш в този вид.

— Какво искаш да кажеш? — Но Хуго вече бе излязъл от кухнята.

Хлое се загледа мрачно в чашата си. Когато изпи чая си, се прозя и се надигна.

— Не мога да остана будна нито минута повече.

— Ще останеш будна, докато се измиеш — обади се откъм вратата Хуго. Носеше кафявата кадифена наметка, вече позната на Хлое, голяма хавлия и парче сапун. — Ела, момиче. Малко ще ти е студено, но ще свършим бързо.

— За какво говориш? — Блясъкът на очите му я изпълни с недоверие.

— Сега ще видиш — каза той и очите му засвяткаха още по-силно, а устните му се разтегнаха в усмивка, която я накара да потрепери.

Самюел стана и изохка.

— Отивам да си легна — каза той и се запъти към вратата.

— Моля те, Самюел, не си отивай! — извика уплашено Хлое и се опита да го задържи.

Той я погледна и поклати глава.

— Сър Хуго е прав. Приличаш на коминочистач. Ако не беше влязла в обора, това нямаше да се случи.

— А аз си мислех, че си на моя страна! — изплака Хлое.

Самюел се изкиска и излезе от кухнята.

— Хайде, момиче — подкани я Хуго. — Време е за къпане.

Тя се вкопчи в облегалката на стола си и го огледа с нарастващо недоверие.

— Не искам да се къпя.

— О, разбира се, че искаш, момиче. Имаш голяма нужда от баня. — Той направи няколко крачки към нея и тя се отдръпна стреснато.

— Какво възнамеряваш?

— Ще те сложа под помпата — обясни просто той и я грабна в прегръдката си.

— Но водата е студена! — извика Хлое.

— Нощта е достатъчно топла — опита се да я утеши той, но тя не се успокои.

— Моля те, Хуго, остави ме! Искам да си легна!

— Ще си легнеш… но не веднага. Всичко с времето си. — Той я изнесе в двора. — И двамата ще си легнем.

При тези думи Хлое престана да се брани. Въпреки че беше изтощена до смърт след богатата на събития нощ, тя зачака с нетърпение той да изпълни обещанието си.

— Защо да не стоплим вода, за да се изкъпем, както трябва? — предложи предпазливо тя.

— Защото ще трае много дълго. — Той я остави пред помпата, но не изпусна ръката й. — Освен това се надявам да проумееш какви могат да бъдат последствията от проклетата ти упоритост и дебелоглавие. Който скача в огнения ад, излиза като коминочистач. — Пусна ръката й и свали нощницата през главата й. Хлое остана гола под лунната светлина.

— Коминочистачът се къпе под помпата — обяви тържествено Хуго и изля отгоре й цяла кофа студена вода. Хлое изписка, но той невъзмутимо й хвърли сапуна. — Измий се добре!

Хлое се изкуши да избяга от студената вода, но като видя каква мръсотия се стичаше от тялото й, се убеди, че няма друг изход, освен да изтърпи тази наказателна баня. Направи няколко подскока в напразен опит да се стопли, грабна сапуна и започна бързо да се сапунисва.

Хуго я наблюдаваше развеселено и с бързо растящо желание. Извивките на стройното й тяло, посребрено от лунната светлина, щяха да подложат на изпитание дори най-коравия монах. Хлое толкова бързаше да се измие, че движенията й бяха без всякаква преструвка и изкусителност — и това като че ли го възбуди още повече.

— Мразя те! — изкрещя тя и хвърли сапуна на земята. — Престани да помпаш! Вече съм чиста!

Хуго се засмя и остави помпата.

— Представлението беше невероятно, момиче.

— Мразя те — повтори през тракащи зъби тя и наведе глава, за да изстиска водата от мокрите си коси.

— О, не ме мразиш. — Той я загърна с голямата хавлия. — Ще ти призная, че никога досега не бях виждал такова възхитително представление. — И започна да я трие силно, за да я подсуши, да влее живот и топлина в студената, чиста кожа.

— Не съм имала намерение да изглеждам възхитително — изсъска Хлое, но очевидно бе харесала комплимента.

— Точно затова беше прекрасна — засмя се той и се посвети на по-интимните части от анатомията й. — Сигурен съм, че за в бъдеще ще помислиш два пъти, преди да се хвърлиш презглава в опасността, момичето ми.

Хлое беше твърдо убедена, че при същите обстоятелства щеше да постъпи по същия начин, но й се стори недипломатично, а и ненужно да обсъжда темата по-задълбочено. Особено при онова, което той правеше в този момент. Тялото й бързо се стопли, кръвта потече по-бързо по вените й.

Най-сетне Хуго остави хавлията и я уви в кадифената наметка.

— Върви в кухнята и си налей чашка ром. И изсуши косата си пред камината. Аз също трябва да се изкъпя.

— Така ли? — Хлое вдигна едната си вежда. — Смятам, че мога да ти се отплатя за услугата, като обслужвам помпата. — Показа му покритите си с мехури длани и обясни: — Вече имам опит в тази работа, а и горя от желание за разплата… или по-скоро искам да си доставя удоволствие.

Хуго се усмихна и се съблече.

— Хайде, позволявам ти да си отмъстиш. — Обърна се към нея, без да крие възбудата си, и очите му светнаха обещаващо.

Хлое се засмя доволно и пусна отгоре му струя вода, не много силна, за да не скрие онази част от тялото му, която я интересуваше най-много. Хуго дори не трепна от студената вода, защото във флота на Негово величество се бе научил да се къпе под помпата на борда. Тайната беше да си подготвен за струята студена вода. Последния път, когато Хлое изля отгоре му кана ледена вода, той беше в очакване на благотворна гореща струя.

Без да бърза, той изми тялото си, като през цялото време остана обърнат към любопитния поглед на Хлое. Тя работеше задъхано с помпата, издала езиче между розовите си устни, с многообещаващ блясък в очите.

— Достатъчно! — Хуго разпери ръце. — Представлението свърши. Дай ми хавлията.

Хлое се ухили и продължи да помпа с все сила. Хуго изскочи изпод струята и грабна влажната хавлия.

— Още едно наказание ли искаш, скъпа Хлое? — попита с измамна мекота той и се уви в хавлията. — Прибери се вкъщи, защото ще те пъхна още веднъж под помпата! — Той направи една крачка към нея, тя изпищя с добре изигран ужас и побягна към къщата. Но не отиде в кухнята, а се качи право горе, в неговата спалня, и се скри под завивката.

Когато след пет минути Хуго влезе в стаята си, Хлое лежеше в неговото легло, завита до брадичката, и сините й очи светеха с онази сита чувственост, която не преставаше да го възхищава.

— Добро утро, сър Хуго. — Тя отметна завивката и му предложи тялото си, голо и блестящо под перленосивата светлина на утринния здрач.

— Добро утро, мило мое момиче. — Хуго захвърли хавлията и легна при нея.