Джейн Фийдър
Лисицата (10)

10

Хлое се събуди по първи петли и веднага усети жажда за приключения. Естествено причината беше, че днешното й забавление беше забранено. При други обстоятелства нямаше да се възхити особено на мисълта да излезе на езда с Криспин, защото не се интересуваше от компанията му. Но вече й беше омръзнало да се подчинява на заповедите на мъж, който постоянно беше пиян, и да стои като затворница в тази прашна, разпадаща се къща. След десет години затвор в пансиона на дамите Трент това беше крайно обидно. Освен това днес грееше слънце и светът я очакваше с нетърпение.

Естествено нямаше никакъв смисъл да притежаваш нов костюм за езда и тривърха шапка със сребърно перо, ако не можеш да го покажеш в мъжка компания.

Тя слезе бързо в кухнята и пусна Данте да се разходи в кухненската градина. Взе си една ябълка от кошницата и последва кучето навън. Приседна на ниския градински зид и се загледа към долината на Шиптън, от която се издигаше утринна мъгла и предвещаваше още един горещ ден.

Беше решила да се прехвърли точно през този зид, да прекоси овощната градина и да излезе на алеята почти на изхода, където трябваше да я чака Криспин. Така щеше да намали до минимум вероятността да я открият.

Изяде ябълката, докато Данте гонеше зайци във влажната от росата трева, и се върна в кухнята. Не можеше просто да излезе, без да остави някакво съобщение. И без това щяха да й се карат, но беше важно да не се уплашат и да се питат дали не й се е случило нещо лошо.

Намери в едно чекмедже хартия и молив и ги отнесе в стаята си, за да напише бележка.

В седем чу тежките стъпки на Самюел по стълбата. Първата му работа беше да сложи котела с вода на огъня. После щеше да отиде в кокошарника, за да събере снесените през нощта яйца. След това да свари овесена каша и да направи чай за себе си и за Били. След като закусеха, двамата обикновено отиваха в обора да се погрижат за конете и кучетата.

Тя се облече бързо и отново прочете бележката, която бе написала. Не звучеше поетично, но съвсем ясно беше посочено, че ще се върне следобед. Сети се още нещо и допълни, че Данте трябва да остане затворен до завръщането й, защото й беше ясно, че ако дойде и кучето, плановете на Криспин щяха да се осуетят. Самюел можеше да го пусне, когато сметнеше за безопасно.

Тя излезе от стаята си, мина на пръсти по коридора и се отби за малко при заспалия Платон в старата пивоварна. Совата изглеждаше спокойна и не се опитваше да махне шината от крилото си. Кухнята беше празна, точно както беше очаквала, задната врата беше отворена. Хлое остави бележката си на каната с кафе и се измъкна навън. Мина през кухненската, после през овощната градина и излезе на входната алея, без никой да я забележи.

Криспин я чакаше на пътя пред портата. Майд Марион беше вързана наблизо.

— Добро утро — извика весело Хлое, когато мина през портата. — Не е ли прекрасно?

Криспин скочи от коня.

— Да, наистина. Някой знае ли, че си тук?

— Никой — отговори безгрижно тя и спря пред вързаната кобилка. — Но им оставих бележка, за да не се тревожат.

Криспин пребледня като мъртвец.

— Оставила си бележка?

— Да, естествено… Ще ми помогнеш ли да се кача на седлото?

Криспин сплете ръце, на които тя стъпи и се настани грациозно на дамското седло. Подреди полите си, сложи дясното си коляно точно във вдлъбнатината и се усмихна сияещо на придружителя си.

— Тръгваме ли? Къде ще отидем?

— Това е изненада — отговори Криспин, който се беше окопитил. — Какво си написала в бележката?

— Само че излизам на езда и ще се върна следобед. — Тя го погледна въпросително. — Защо това те тревожи?

— О, разбира се, че не ме тревожи. — Но устните му бяха опънати, в очите светеше решителност. — Кога ще намерят бележката?

— Сигурно след половин час — отговори тя. — Защо?

Криспин вдигна рамене и подкара коня си в буен галоп. Изненадана, Хлое го последва.

След около четвърт час Криспин забави ход, а дотогава Хлое беше започнала да се наслаждава на буйната езда и вече не се питаше каква е причината за това внезапно бързане. Криспин отново отказа да й каже къде отиват, но тя се радваше на хубавото утро, на силния кон под себе си и на приятното чувство, че й предстоеше един цял свободен ден.

Самюел видя бележката веднага щом се върна от обора в кухнята. Разгъна я и я огледа учудено, защото познаваше само някои букви и изобщо не можеше да пише, но позна подписа и това го изпълни с неприятно предчувствие. Помисли още малко и разбра какво трябваше да направи. В определени случаи Самюел можеше да избълва цял поток проклятия, които биха впечатлили и най-закоравелите моряци от флота на Негово величество. Така се случи и днес. Беше ясно, че не му остава друг избор, освен да събуди сър Хуго, и то от първия истински сън от незапомнени времена насам.

Жените бяха напълно излишни… само създаваха ядове. Изкачи бързо стълбата и почука на вратата на спалнята. Не чу отговор и натисна бравата.

— Много съжалявам, сър Хуго…

— Какво се е случило, Самюел? — Хуго се събуди веднага, но в първия миг не успя да се ориентира — бе помислил, че се намира на борда на своя кораб и Самюел го буди по време на нощна вахта.

— Заради малката мис — обясни старият моряк и пристъпи към леглото. — Оставила е това на кухненската маса. — И протегна бележката на Хуго.

Той я прочете бързо, после отново пробяга с поглед по редовете и за миг затвори очи.

— Защо, по дяволите, е решила да излезе на езда с Криспин? Каза ми, че не може да го понася.

— За онзи роднина ли говорите? — Самюел се почувства още по-неловко. — Онзи, дето идваше всеки ден при нея?

— Какво каза?

— Ами, малката изглеждаше нещастна, а той я забавляваше. Никога не са напускали двора, кълна ви се. През цялото време ги наблюдавах. Мисля, че той й донесе совата. — Самюел погледна загрижено своя господар и на бузите му избиха червени петна.

— Ти не си виновен, Самюел. Всичко стана по моя вина. — Хуго изкриви уста в пристъп на отвращение от себе си. — Смятах да отложа обяснението, докато се възстановя напълно. Джаспър каза, че лесно ще се справи с пияница като мен… и за бога, той имаше право. — Захвърли бележката на пода и стана. — Кога е излязла?

— Най-много преди половин час.

— Е, можеше да бъде и по-лошо. — Той нахлузи ризата през главата си и облече панталона. — Абсолютно съм сигурен, че й наредих да не напуска двора без мое разрешение… или си въобразявам, защото пак съм бил пиян?

— Не, сър Хуго, аз също присъствах на този разговор — каза спокойно Самюел и му подаде ботушите.

— Аха. В такъв случай мис Гришъм трябва да се подготви за сериозен разговор, когато ми падне в ръчичките. — Той обу високите ботуши и нареди: — Кажи на Били да оседлае конете. Има само един път и две посоки. Аз ще тръгна към Манчестър и Шиптън, а ти ще поемеш към Еджкомб. Не може да не са ги видели. — Стана и закопча колана си. — Трябват ми нож и пистолет, Самюел.

Самюел му подаде, каквото трябваше, и забърза навън, за да даде нареждания на Били. Хуго провери достатъчно остър ли беше ножът и го пъхна в ножницата на колана. Зареди пистолета и го прибра в дълбокия джоб на жакета.

Не беше споделил с Хлое съмненията си относно семейство Гришъм, затова не я винеше, че е излязла на разходка с Криспин.

Тя го познаваше от детските си години и нямаше основания да го подозира в лоши намерения. От друга страна обаче, тя се бе противопоставила на изричната му заповед да не напуска къщата и сама бе пъхнала глава в бърлогата на лъва. Отново му създаваше проблеми… да не говорим, че го събуди от първия истински сън от години насам. На всичкото отгоре трябваше да напусне къщата небръснат и без закуска. Ако се беше сетил да се избръсне, преди да си легне, сега нямаше да прилича на скитник…

Когато слезе в кухнята, Хуго съвсем не беше в блестящо настроение. Но и не се притесняваше, че няма да открие Хлое. Никога не се тревожеше какъв ще бъде резултатът от акция, в която участваше.

Дали я бяха отвели в Шиптън? Или в някое отдалечено място? Въпреки това щеше да започне с Шиптън. Ако Джаспър не беше там, щеше да принуди някого от слугите да заговори. Нож и пистолет в ръцете на мъж, който няма какво да губи, бяха много убедителни оръжия.

Той излезе под слънцето на двора и нахлузи ръкавиците си.

— Ако някой по пътя за Еджкомб ги е видял, Самюел, тръгни по следите им. Ако не, ме последвай колкото можеш по-бързо — нареди той и се метна на коня.

— Тъй вярно, сър. — Самюел възседна своя кон и го последва надолу по входната алея, до портата, където пътищата им се разделиха.

Криспин все така бързаше по сухия, прашен път към Манчестър. Вече наближаваха града, а пощенската карета щеше да ги чака на първото кръстовище. Криспин се оглеждаше нетърпеливо. За разлика от него Хлое не бързаше: спираше край всеки жив плет, следеше полета на птиците и той не знаеше как да й каже да ускори ход. Щом имаха само половин час преднина, трябваше веднага да я качи в каретата и да я прекара през града.

Треперещ от гняв, той спря коня си и изчака, докато Хлое го настигна.

— Защо си така дяволски бавна, Хлое?

Младото момиче го погледна учудено.

— Но ние не бързаме за никъде. Целият ден е пред нас… Не намираш ли, че на пътя има прекалено много хора?

Тя беше права. Пътят пред тях наистина беше пълен с хора — в коли, на коне и пеша, понякога цели семейства, които вървяха по тревата отстрани, а децата тичаха във всички посоки. Настроението им се определяше от радостно очакване, сякаш отиваха на някакъв празник. При това утрото беше съвсем обикновено.

Ако Хлое откажеше да се качи в каретата, щяха да устроят хубава сцена пред многобройна публика. Нищо не вървеше, както го бяха замислили, и Криспин проклинаше втория си баща, който му беше възложил цялата отговорност за това опасно начинание. Непрекъснато губеше контрол над положението и не знаеше как да пригоди плана си към променените обстоятелства.

— Хайде, продължаваме — подкани я нетърпеливо той.

— Гладна съм — отговори просто Хлое. — За закуска хапнах само една ябълка. Защо не си потърсим някое хубаво местенце край пътя и не похапнем? Нали сме тръгнали на пикник? Ти каза така, не помниш ли?

— Да, ще си направим пикник, но не тук.

— Ще ми кажеш ли какво имаш в кошницата? Ако толкова държиш да продължим, мога да ям и докато яздя.

Криспин изведнъж си спомни досадното седемгодишно момиченце, което искаше да знае всичко — например какво означава тази или онази дума, която била чула в оборите на Гришъм Хол. Повечето думи бяха непознати и за него, но беше сигурен, че са крайно неприлични. Въпреки това й казваше, че ги знае, но отказваше да й разясни значението им. Хлое продължаваше да пита, макар да усещаше, че той не знае, и веднъж го изнерви дотам, че й цапна един шамар. И сега имаше желание да постъпи по същия начин.

— Почакай още няколко минути — помоли той и гласът му трепереше от напрежение. Кръстовището беше зад следващия завой и той погледна с очакване напред, сякаш можеше да се появи по-бързо.

Хлое смръщи чело, ядосана и объркана едновременно. Внимателният, великодушен Криспин от последните дни беше изчезнал. Сегашният й придружител все повече заприличваше на малкия егоист, когото помнеше от детските си години.

Минаха следващия завой и Хлое видя как Криспин се изправи на седлото и се огледа. Любопитството й се събуди. Криспин изглеждаше нервен и напрегнат. Приближи коня си до нейния и двете животни почти се докоснаха. Кобилата, на която близостта на жребеца беше неприятна, изцвили и се опита да се отдръпне. Криспин се наведе и хвана юздата й.

— Не се тревожи — каза тя. — Аз ще се справя и сама. Конят ти я притеснява, това е всичко.

Когато Криспин не й върна юздата, Хлое изведнъж се почувства зле и погледна напред.

На кръстовището чакаше пощенска карета, а до нея на поляната стояха трима мъже. И тримата се бяха обърнали към наближаващите ездачи. Хлое разбра изведнъж, че нещо не беше наред. Каретата, тримата непознати… това означаваше опасност. За миг остана съвсем неподвижна и се съсредоточи — като газела, подушила лъва.

После рязко вдигна десница и с все сила удари ръката на Криспин, която стискаше юздата на кобилата й? Той нададе болезнен вик и рязко се отдръпна. В същия миг Хлое заби пети в хълбоците на кобилата и Майд Марион препусна в галоп надолу по пътя. Когато мина покрай пощенската карета, един от мъжете изскочи на пътя и се опита да я спре, но Хлое се приведе ниско над шията на кобилата и препусна още по-бързо. Мъжете зад нея се развикаха гневно, Криспин се окопити бързо и се втурна да я преследва. Копитата на коня му закънтяха заплашително близо. Жребецът беше по-бърз от кобилата, имаше по-дълги крака и по-силни гърди и много скоро щеше да я настигне. Хлое беше наясно, че няма да успее да запази преднината си за дълго.

Група хора пред нея, които размахваха знамена, й препречиха пътя и тя се вряза право в навалицата. Тълпата се затвори зад нея като черупка на стрида и тя беше принудена да стегне юздите, защото не искаше неволно да стъпче някого. Криспин никога нямаше да стигне до нея в тази гъста тълпа. Но дори и да я настигнеше, не можеше да й стори нищо сред толкова много хора.

Навалицата се сгъсти още и я повлече в посока към града. Даже да искаше, вече не можеше да се измъкне, затова се остави на течението, без да може да си даде отговор накъде бяха тръгнали всичките тези хора и какво искат.

Хуго разпита един мъж, който подрязваше живия плет, и научи, че преди около час покрай него минали мъж и жена на коне в посока Манчестър. Доволен, че беше на вярна следа, той пусна коня си в галоп. Сега трябваше само да реши дали двамата бяха завили към Шиптън или продължаваха към града. Пак имаше късмет, защото момчето, което ловеше риба в крайпътния ров с помощта на червей, набучен на изкривена игла, го осведоми, че господинът и дамата препускали към града. Спомни си ги, защото дамата спряла и го попитала дали е уловил нещо.

Това със сигурност беше Хлое. Но какво, по дяволите, възнамеряваше Криспин? Дали искаше да я скрие в града? Това беше най-простото нещо.

Хуго се поколеба за миг, питайки се дали все пак да не отиде в Шиптън и да се опита да научи нещо по-конкретно. Но скоро му стана ясно, че съществува възможност да ги настигне, преди да влязат в града. Може би бяха спирали по пътя. С надеждата, че Хлое е продължила да спира пред всяко дете или птиче, той продължи напред с бързо темпо.

Пътят беше пълен с хора и това го забави, но сигурно беше забавило и двамата, които преследваше. Хуго се запита бегло накъде бяха тръгнали всички тези хора, но съзнанието му беше заето изцяло с преследването и не загуби време да мисли за нещо друго. И тогава видя Криспин.

Младият мъж си пробиваше път през навалицата, и то в посока обратна на града. Хуго насочи коня си извън пътя и се скри зад стар дъб. Там щеше да изчака, докато Криспин стигне до него. Тъй като Хлое не беше с него, трябваше да научи къде я е отвел. При мисълта, че възпитаницата му беше затворена в карета, която лети в незнайна посока, сърцето му се сви от болка.

Но се овладя бързо, защото знаеше, че много скоро ще получи отговор. За да се освободи от тълпата, Криспин си служеше с камшика и най-сетне успя да изведе коня си в края на пътя. Ала облекчението му не трая дълго, защото пред него изведнъж застана Хуго Лейтимър.

— Много се радвам да те видя, Криспин — поздрави учтиво той и се усмихна учтиво. По гърба на Криспин полазиха студени тръпки. Решителната, небръсната брадичка изглеждаше крайно заплашителна, зелените очи искряха гневно. Макар че устните се усмихваха, Криспин изпита ужасяващото чувство, че в следващия миг щяха да се разтворят и да го погълнат.

Той вдигна камшик, за да удари коня си и да избяга, но в същия миг Хуго се наведе с почти лениво движение и сграбчи ръката му. Когато пръстите му се сключиха около китката, Криспин изохка от болка и изпусна камшика.

— А сега — изрече все така любезно Хуго, — ще слезем на поляната, Криспин, за да можем да разговаряме на спокойствие. Нали виждаш каква е навалица. — Той пусна китката на младежа, хвана юздата на коня му и го поведе към сянката на дъба. — Хайде, слез, ако обичаш.

Поканата бе произнесена с усмивка, сякаш изрязана с бръснач.

— Протестирам…

— Не… не, Криспин, това би било наистина губене на време — прекъсна го меко Хуго, скочи от седлото и нави юздата на жребеца на ръката си. — Или предпочиташ да слезеш с моя помощ? — Свали със заплашителна бавност ръкавиците си и ги плесна по дланта си. Всичко това стана с усмивка.

Криспин се почувства безсилен, като ученик пред лицето на абсолютния авторитет. Слезе от коня си като хипнотизиран.

— Много разумно — похвали го Хуго, пусна юздата и се облегна небрежно на стъблото на дъба. Силата, която излъчваше тялото му, накара Криспин да се почувства като червей. — И така — продължи отмерено Хуго, — да си дойдем на думата, Криспин. Къде е възпитаницата ми, ако мога да попитам?

— Хлое ли?

— Да, Хлое.

— Откъде да знам? — Този глупав отговор беше единственото, което му хрумна в момента.

— Убеден съм, че знаеш, защото тя беше така любезна… или достатъчно умна да ми съобщи, че днес възнамерява да излезе на езда с теб. — Усмивката изчезна, зелените очи светнаха ледено.

— Това е абсурд — опита се да блъфира Криспин и се обърна към коня си. — Не знам за какво говорите, сър Хуго. Вие сте отговорен за Хлое, не аз, и ако тя ви е избягала, вината не е моя.

В този миг две силни ръце го хванаха изотзад за гърлото и той изхърка болезнено.

— Убеден съм, че се лъжеш. Аз имам достатъчно силна хватка и никой не можа да ми избяга — процеди през зъби Хуго.

Криспин усети дъха му в тила си. Опита се да раздвижи глава, но дългите бели пръсти се впиха в плътта му.

— Къде е тя?

Младежът се задави и поклати глава. Натискът върху гръкляна се засили.

— Къде е тя?

Въпросът прозвуча неумолимо точно до ухото му. Черни петна затанцуваха пред очите му и той изпита чувството, че гърдите му ще се пръснат.

— Къде е тя?

Криспин сведе рамене и се опита да заговори. Натискът поотслабна и отново прозвуча неумолимият въпрос.

— Не знам — произнесе с мъка той.

Хватката се стегна отново и Криспин повярва, че главата и дробовете му ей сега ще експлодират. Червената мъгла заплаши да го погълне.

— Наистина не знам — прошепна задавено той. — Моля ви…

— Обясни по-точно. — Хватката се разхлаби точно толкова, колкото да му даде възможност да говори. Кашляйки, Криспин обясни, че Хлое го изоставила незнайно по каква причина и препуснала като луда към града.

Хуго свали ръце от гърлото му и ги изтри отвратено в жакета си.

— Сигурен съм, че знаеш причината, но за това ще говорим по-късно. Върви си вкъщи и кажи на Джаспър, че е подло да се крие зад гърба на един неопитен младеж. Проява на страхливост е да стоиш на заден план и да даваш заповеди, които подчинените ти не могат да изпълнят сами. Ако иска открит сблъсък, аз съм готов — добави спокойно той. — Чакам го от четиринадесет години. Кажи му всичко това, чуваш ли, Криспин!

Той отстъпи назад и изчака, докато младежът възседна коня си, триейки зачервеното си лице. На врата му се бяха отпечатали пръстите на Хуго и вече се образуваха първите сини петна.

Криспин усещаше толкова силна болка в гърлото, че не беше в състояние да отговори. А и не знаеше какво да каже в тази ситуация. В продължение на един дълъг миг се бе озовал в непосредствена близост до смъртта. Досега не си беше представял, че някой може да съсредоточи толкова сила в пръстите на ръцете си. Наведе се над шията на коня и препусна към дома.

Хуго разтърка пръстите си и ги огледа със задоволство. Пръсти на музикант. Дълги и чувствителни. На устните му заигра усмивка. Той се огледа преценяващо, възседна коня си и препусна към Манчестър, надявайки се да открие Хлое някъде сред навалицата. Но къде, по дяволите, бяха тръгнали всички тези хора?

Изведнъж се сети. Днес беше понеделник, 16 август. Денят, когато ораторът Хънт щеше да говори пред реформаторското събрание на „Сейнт Питърс Фийлдс“. Да говори за всеобщо избирателно право и за граждански права. Полицията очакваше най-лошото.

Той се отдели от пътя и препусна направо през полята, за да стигне колкото може по-бързо до града.

 

 

Хлое остана сред навалицата, която беше изпълнила „Сейнт Питърс Фийлдс“ до краен предел. Възбудата на хората беше заразителна и тя бързо забрави Криспин и пощенската карета. Денят обещаваше да бъде много интересен. Утре щеше да обсъди с Хуго случилото се и да го попита за мнението му. Но сега щеше да погледа представлението.

Все повече хора се събираха на откритото място: многоглаво, шумящо множество със знамена и плакати. Всички бяха в добро настроение, децата си играеха между възрастните, млади двойки се разхождаха под ръка и дори си разменяха целувки. Трибуната беше окичена с пъстри знамена, които се развяваха от вятъра. Мъжете и жените пееха и се полюляваха в такт и всички бяха устремили изпълнени с очакване погледи към трибуната, където скоро щеше да се появи ораторът Хънт.

Хлое намери удобно местенце под група дървета и не слезе от коня си. Виждаше отлично трибуната, където тъкмо се появи група мъже. Застаналите най-близо нададоха приветствени викове и лозунгът „Избирателно право за работниците!“ се понесе надалеч.

От групата се отдели мъж с бял цилиндър и тълпата закрещя въодушевено. Хлое си спомни, че мъжът от Манчестър, който им бе разказал за реформаторското събрание, също носеше бял цилиндър. Вероятно това беше знак за принадлежност към реформаторското движение.

Оратор Хънт издигна глас и зрителите веднага замлъкнаха. Всеки път, когато той правеше пауза, тълпата ревеше одобрително и отново и отново викаше името му.

Хлое беше твърде далеч, за да чуе какво говори ораторът. Изведнъж до слуха и достигнаха други гласове, странни думи от странна посока. Тя се обърна на седлото към края на тълпата и видя група мъже точно пред църквата, която се намираше в другия край на голямата поляна.

— Вероятно идват хората от Блекбърн — обади се едър мъж в работно облекло, който стоеше до коня й.

Другарите му закимаха зарадвано и се надигнаха на пръсти, за да видят какво беше причинило безпокойството на тълпата.

— Това са войници — осведоми ги Хлое.

Отделение кавалеристи в синьо-бели униформи зави зад ъгъла на градинския зид. Слънцето се отразяваше в извадените им саби. Кавалеристите се разтеглиха и образуваха дълга редица точно пред къщите, които бяха срещу трибуната на оратора.

От навалицата се издигна вик, който по мнението на Хлое беше абсолютно доброжелателен, нещо като приветствие. И тогава стана страшното. Кавалеристите се вдигнаха на седлата и размахаха сабите над главите си. Някой изрева някаква заповед, мъжете нададоха вик, пришпориха конете си и нападнаха предните редици на множеството. Сабите им се спускаха и вдигаха в безпощаден ритъм.

Вцепенена от ужас, Хлое проследи как стреснатите мъже и жени се опитаха да избегнат нападението на кавалеристите и се разтичаха на всички посоки с пронизителни викове. Хората около нея си викаха окуражително:

— Остани на мястото си… остани на мястото си…

Тълпата се сгъсти и образува плътна стена. Войниците спряха, защото не бяха в състояние да си пробият път през човешките маси, за да стигнат до оратор Хънт. След минута обаче те нападнаха за втори път и ожесточено заудряха хората, които им препречваха пътя. Хлое видя как пръсна кръв, понесоха се викове от болка, последвани от писъци и стонове.

— Прикрийте се! — извика някой. — Те убиват и никой не може да ги спре.

Викът се понесе надалеч.

— Прикрийте се! Прикрийте се!

Множеството замлъкна за миг, сякаш искаше да си поеме дъх, а след това се разнесе дълбоко ръмжене, което сякаш идваше изпод земята. Хората се разбягаха на всички страни като приливна вълна, която никой и нищо не беше в състояние да спре. Майд Марион цвилеше ужасено. Хората наоколо бяха в паника и Хлое разбра, че ако видеше възможност, кобилката й щеше да препусне като луда без посока. Тя стегна юздите, доколкото можеше, за да попречи на коня да стъпче бягащите, и се опита да го изведе от най-гъстата навалица. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само войници, които безмилостно тъпчеха работниците заедно с жените и децата им и нахлуваха с конете си във всяка дупка, която се отвореше. При това размахваха сабите си, улучваха глави, ръце и рамене и безмилостно приближаваха към трибуната, където стоеше оратор Хънт. Той беше целта, която преследваха.

Едно дете падна съвсем близо до нея и изпищя ужасено. Хлое скочи от гърба на коня и го грабна на ръце. Без да изпуска юздата, тя притисна момченцето до гърдите си и се запрепъва през навалицата.

Най-сетне стигна до относително спокойната градинка в края на голямата поляна. Майд Марион трепереше с цялото си тяло, беше запотена и страхливо въртеше очи. Хлое пусна детето на земята, то я погледна ужасено, обърна се и хукна да бяга.

Дано намери пътя към къщи, каза си с надежда тя. В гърдите й бушуваше гняв, какъвто не беше изпитвала никога досега. Тълпата се разпръсна изненадващо бързо. Изведнъж настана тишина. Поляната, която допреди минути беше препълнена с хора, сега беше пуста. Трибуната беше само купчина греди и дъски, навсякъде бяха разхвърляни разкъсани знамена. Под безмилостното августовско слънце лежаха безпомощни тела на мъже и жени, стъпкани, ранени, мъртви. В сухата трева се виждаха обувки, шапки, парчета от дрехи и какви ли не още предмети, захвърлени или изтръгнати от собствениците им по време на паническото бягство.

Хлое върза кобилата за градинската портичка и излезе на поляната. Войниците бяха слезли от конете си, триеха сабите си и разхлабваха седлата на конете. Във въздуха се носеха стоновете на десетки и стотици ранени, конете цвилеха и нервно потрепваха с копита, защото им миришеше на кръв.

След минута на поляната се появиха още хора, които се заеха с ранените. Хлое коленичи до млада жена, ранена в гърдите от сабя. От раната течеше кръв, жената беше още жива, миглите й потръпваха. Хлое откъсна голямо парче от фустата си, за да избърше кръвта и да направи превръзка. Покрай нея минаха двама мъже, които носеха мъртвец. Мина и възрастен мъж, подкрепян от две момчета. Устните му бяха посинели и когато се опита да си поеме въздух, лицето му се разкриви от болка.

— Аз ще я взема, мис — проговори тих глас. Един мъж се наведе и вдигна младата жена. — Много ви благодаря. — Очите му бяха празни, лицето — хлътнало.

Хлое мина през цялата поляна, като помагаше навсякъде, където можеше. Ранените бяха много, твърде много. Често лежаха на купчини един върху друг. Всички бяха като в транс и почти не говореха. От шейсетте хиляди души, които се бяха събрали на „Сейнт Питърс Фийлдс“, имаше четиристотин ранени, а девет мъже и две жени бяха убити — от отделение кавалеристи, на които градската полиция беше възложила да арестуват оратор Хънт.