Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vixen, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 84гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Лисицата
ИК „Ирис“, София, 2006
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN 954-455-080-8
История
- —Добавяне
8
Хлое отиде до обичайното си място на преобърнатата бъчва и дълго седя като упоена.
От време на време се питаше защо не може да плаче, но раната беше твърде дълбока за нещо толкова просто като сълзите. Искаше да избяга от това място, от този мъж, който й бе причинил жестока болка, но знаеше, че няма място и няма човек, където и при когото да отиде. Единственият й роднина беше Джаспър, но тя не можеше да го понася. Знаеше, че майка й се боеше от него, знаеше също какво се говори за него в околността и не смееше да се обърне за помощ към несъщия си брат. Помнеше, че той не обръщаше внимание на малката си полусестра, но никога не се държеше грубо с нея. Тя беше общувала много повече с Криспин, отколкото с втория му баща.
Откъм входната алея се чу тропот на копита, който проникна в мрачните й мисли. Макар да не я интересуваше кой идва, тя вдигна глава и сякаш в отговор на мислите й в двора влезе Криспин Белмонт. Беше сам, яздеше великолепен кон от благородно потекло. Младият мъж се огледа, видя я да седи на преобърнатата бъчва и вдигна шапката си за поздрав. После направи кратък поклон, сякаш я призоваваше да се пошегува с церемониалността му.
Хлое се изправи бавно.
— Добър ден, Криспин. Какво те води насам?
— Не ме поздравяваш особено сърдечно — нацупи се той, но чувствителните уши на Хлое веднага усетиха фалшивата сърдечност на тона му. — Идвам, за да ти напомня за старото ни приятелство, Хлое. — Той я измери с преценяващ поглед и лицето му се разведри. Младата дама имаше блестяща коса, стройната талия беше подчертана от копринения син ешарп, роклята очертаваше примамливо пълните гърди и меко извитите хълбоци. Тази Хлое беше съвсем различна от ученичката в кафяв серж отпреди няколко дни, която ядеше голяма филия с шунка и правеше трохи. Той слезе от коня, нави юздите на ръката си и й се усмихна. — Винаги ли ходиш боса?
Тя погледна стъпалата си и вдигна рамене.
— Днес не ми се искаше да обувам обувки. — Направи крачка към него и зачака да чуе за какво беше дошъл.
Криспин се постара да прикрие гнева си от хладното посрещане. Трябваше да изпълни важна задача и напълно се подчиняваше на заповедите на втория си баща. Новият план, който бяха изработили на закуска, трябваше да бъде приведен в изпълнение незабавно. Той, бъдещият жених, имаше най-важната роля. Затова преглътна яда си и си напомни, че осемдесет хиляди фунта бяха чудесна компенсация за проблемите, които създаваше малката Хлое. Щом влезеше в дома на Джаспър, тя със сигурност щеше да се научи да се подчинява.
Той се усмихна приятелски и й подаде малко пакетче.
— Мама ти праща меденки. Спомни си, че като момиче много ги обичаше и винаги когато идваше у нас, си искаше. Доколкото разбрах, сложила е в пакетчето и някакви панделки или нещо подобно. — Той избухна в смях. — Все женски работи, както виждаш.
— Аха. — Хлое пое пакетчето и го огледа недоверчиво. — Моля, благодари на лейди Гришъм за любезността — изрече сковано тя и се обърна да си върви.
Криспин потърси начин да завладее отново интереса й, но в този момент в двора се появи Самюел. Беше наблюдавал сцената от един прозорец на горния етаж и като си спомни, че трябваше да охранява възпитаницата на сър Хуго, слезе в двора.
— Трябва да ви кажа нещо, мис.
— Извинявай — каза Хлое на Криспин и отиде при Самюел.
— Кой е този? — попита направо слугата.
— Криспин, доведеният син на брат ми. Защо?
Самюел се почеса по тила. Не можеше да си представи, че е опасно момичето да разговаря на двора със свой роднина, но острият тон на Хлое беше в ярък контраст с тъгата в очите й.
— Къде е кучето? — попита Самюел. — Сър Хуго каза да внимавате да не попадне пак в неприятна ситуация.
— В стаята ми е. Забравих да го пусна. — Остротата изчезна от гласа й. Имаше всички основания да смята, че Данте няма да се прояви като добър статист по време на сцената в библиотеката.
— Аз ще ида да го пусна. — Самюел се запъти обратно към къщата. — А вие не напускайте двора.
Хлое се върна при Криспин, който нетърпеливо гладеше гривата на коня си.
— Този се държа твърде нахално за слуга — отбеляза мрачно той.
Хлое равнодушно вдигна рамене.
— Не е обикновен слуга, а нещо като доверено лице.
Данте се появи само след секунди и залая въодушевено. Застана на задните си крака, сложи предните си лапи на раменете й и облиза лицето й.
— Можеш ли да си представиш, че се опитаха да ми откраднат това глупаво животно? — попита през смях Хлое и за момент забрави тъгата си. — Той е толкова обикновен, че изобщо не мога да си представя каква ценност са открили в него.
— Аз го намирам необикновен — отговори сковано Криспин и се опита да се покаже любезен към Данте, който подуши ботушите му и по крайно неделикатен начин пъхна муцуната си между краката му. — В областта има много скитници. Вероятно някой от тях го е видял и е решил да го направи ловец на зайци.
— О, сигурна съм, че ще се справи отлично — кимна Хлое. — Той е невероятно умен… Данте, остави това — заповяда остро тя и го отдалечи от Криспин.
— Къде е настойникът ти? — Криспин се огледа в двора.
Пие, за да заспи и да забрави. Хлое прехапа устни, за да задържи думите и сълзите.
— Някъде в къщата — отговори тя. — Извинявай, но трябва да се прибера. Имам работа… — Направи неопределен жест и кимна. — Благодаря, че ме посети, благодаря и на майка ти за меденките. — Обърна се и затича нагоре по стълбата.
Младият мъж възседна коня си и излезе бавно от двора, доволен от онова, което беше постигнал днес. Ако и сър Хуго вярваше, че истинската жертва на опита за отвличане е било кучето, значи беше по-глупав, отколкото си мислеше Джаспър. Но не можеха да знаят какво мисли в действителност настойникът на Хлое. Тя поне не подозираше нищо. Днес той бе направил първата крачка към обезоръжаването й. Джаспър щеше да се зарадва.
Хлое отиде в кухнята, стараейки се да не поглежда към затворената врата на библиотеката. Положи пакетчето на масата и го отвори.
— Учудвам се как лейди Гришъм е запомнила, че обичам меденки — промърмори тя й захапа една.
— Не яжте сега — намеси се остро Самюел и посегна към пакетчето. — Ще си развалите апетита за обяда.
Хлое го погледна намръщено.
— Няма никакво значение дали ще го изям сега или по-късно — отговори тя. — Май наистина не ми е вкусно. — Отчупи малко парче и го подаде на Данте.
— Самюел! — обади се внезапно Хуго откъм вратата на кухнята. Хлое се обърна зарадвано към него, но в следващия миг се изчерви и сведе глава. — Отивам в Манчестър — заяви настойникът й с натежал език и стъклен поглед. — Не знам кога ще се върна.
— Брендито ли е на привършване? — попита мрачно Самюел.
— Безсрамник! — изсъска Хуго и хлопна вратата.
— Защо отива в Манчестър? — попита с треперещ глас Хлое.
— Отива винаги когато го мъчат дяволите — отвърна Самюел.
— И какво прави там?
— Пие и ходи по курви — отговори без заобикалки старият моряк. — Обикновено отсъства по няколко дни. — Той сложи на масата голямо парче сирене и се опита да обясни: — Сър Хуго се бори с могъщи демони, момиче. Така е, откакто го познавам, а тогава беше само на двайсет години.
— Не знаеш ли откъде идват тези демони?
Самюел поклати глава.
— Никога не ми е казал нито дума, даже когато е много пиян. Повечето мъже си казват всичко, когато главите им се замаят, но той мълчи. Затворен е като стрида. — Той отряза от сиренето и я погледна с усмивка. — Какво ще кажеш за малко печено сирене?
Хлое поклати глава.
— По-добре да се кача в стаята си и да поспя. Уморена съм.
На следващата сутрин Криспин Белмонт отново се появи в дома на Хуго. Самюел извика Хлое от стаята й.
— Имате гост, мис.
— Така ли? — Въпросът прозвуча равнодушно и Самюел безмълвно наруга работодателя си, който беше отговорен за бледността на момичето. Хлое отново бе облякла роклята от кафяв серж, в която изглеждаше безцветна. Дано поне срещата с надутия младеж й се отрази добре, помоли се Самюел.
— Пак е роднината ви — каза той и кимна към вратата.
— Не знам дали искам да го видя — промълви тя и се извърна към стълбището.
— Не ставайте глупава — скастри я Самюел. — Имате нужда от малко развлечение. Няма да седите цял ден в стаята си.
— Защо, щом не ми се излиза?
— Така ли? — Самюел изведнъж реши, че трябва да разшири ролята си на пазач. — Хайде, мис, слезте долу и си поговорете с роднината си. Неучтиво е да не приемете посетител. Кой знае какво ще си помисли сър Хуго.
— Сигурно няма да имаме възможност да узнаем — промърмори Хлое и излезе в двора.
Криспин вече беше слязъл от коня и с усмивка й подаде голям букет цветя. Изборът му беше много удачен — защото не беше случаен. Знаеше, че Хлое не обича градински цветя, а предпочита естествените цветове на напръстника, божура и маргаритите. И улучи — като видя цветята, Хлое нададе радостен вик.
— О, колко са красиви! Сам ли ги набра?
— По пътя — отговори той. — Спомняш ли си как плетяхме венци от парички? Веднъж ти ми направи корона и кралска яка.
Хлое смръщи чело. Не помнеше да е плела венци — онова, което си спомняше във връзка с Криспин, беше съвсем различно. Въпреки това реши да не му възразява открито и промърмори:
— Не много ясно.
Все пак днес беше по-добре настроена към него и за момент се запита дали да не го покани в кухнята. Тогава обаче се сети как Хуго бе казал на Джаспър, че не е желан в дома му. Вероятно забраната важеше и за Криспин.
— Искаш ли чаша вода? — попита тя и посочи помпата. — Сигурно ти е станало горещо, докато си яздил. — Нямаше нищо друго на разположение, за да даде израз на гостоприемството си, а Криспин изглеждаше хладен и спретнат, сякаш беше изминал седемте мили от Шиптън в луксозна карета.
— Не, благодаря — отклони поканата той. — Но бихме могли да вземем кучето ти и да се поразходим, какво ще кажеш?
Данте чу магическата дума и излая възбудено.
— Първо трябва да питам Самюел — отговори колебливо Хлое.
— Ще искаш разрешение от слугата? — Криспин изглеждаше шокиран.
— Той води домакинството — обясни тя, — докато сър Хуго… отсъства.
— А, значи го няма? И къде е? — попита небрежно Криспин и се наведе да погали Данте.
— В Манчестър — отговори Хлое.
— А колко време ще отсъства?
Хлое разбра, че не й се иска да признае неосведомеността си.
— Само един ден — отговори бързо тя. — Ще ида да попитам Самюел.
Криспин я проследи с поглед, питайки се защо днес отново беше облякла ужасната кафява рокля и грозните полуботушки. Не можеше да се покаже пред хората с толкова невзрачна придружителка. Но беше получил ясни указания, затова зачака с малко крива усмивка тя да се върне.
Самюел отказа категорично да я пусне вън от двора и Хлое се върна с помрачняло лице.
— Той е длъжен да се подчинява на сър Хуго — опита се да обясни тя. — Не е почтено да го разубеждавам.
Криспин се престори, че разбира.
— Добре, тогава да поседим на слънце — предложи той и отведе коня си до преобърнатата бъчва. Настани се на ниската стеничка до нея и се опита да я забавлява в продължение на половин час. Когато си замина, Хлое се върна в стаята си дълбоко замислена. У Криспин имаше нещо, което не й харесваше — като неприятен привкус, — но не можеше да каже точно какво беше. А и беше неучтиво да търси недостатъци, когато той очевидно полагаше усилия да я забавлява. А в момента това й беше необходимо повече от всичко друго.
Хуго се обърна тежко в чуждото легло и изрита пухената завивка. В стаята миришеше на пот и престояла бира и той се потърси отвратено. Изохка и сложи ръка върху мекото хълмче до себе си. Бетси измърмори нещо неразбрано и обърна масивното си тяло на другата страна, като повлече завивката. Полусъбуден, Хуго се усмихна с неясно чувство за топлина и я помилва по дупето, преди да премине към по-решителни движения.
Бетси се опита да протестира, но бързо се предаде. Както винаги. Това й беше работата, а този клиент беше много по-мил от другите и й плащаше царски.
След това Хуго отново потъна в тежък сън и се събуди едва след час. Разтърка очи и изохка. Крайниците му тежаха като олово. Бетси беше станала и палеше свещите.
— Време е да си вървиш, миличък — подкани го тя. Фустата й беше мръсна и едва скриваше тежките гърди и закръглените прасци, но усмивката й беше дружелюбна. — Имам и други клиенти. Ако останем така през цялата нощ, няма да спечеля нищо, нали разбираш?
Хуго затвори очи. Изпълваше го ужасяваща празнота. Ако останеше сам, тя щеше да го погълне.
— Върни се в леглото — помоли дрезгаво той. — Ще ти платя за цялата нощ.
— Не става — поклати глава Бетси. — Сега ще дойде Сал. Използваме леглото последователно и сега е мой ред да изляза на улицата. През лятото не е лошо, но през зимата е дяволски студено. — Тя се изкиска и се наведе над нащърбената медна паница, която й служеше за огледало. Докато се опитваше да приглади разрошените си къдрици, обясни: — Нали разбираш, скъпи, трябва да се придържам към уговорката ни. Все пак със Сал работим от години заедно.
Хуго се надигна с усилие. Ръцете му трепереха, желязната верига около гърдите му неумолимо се стягаше. Той се огледа отчаяно.
— Ето. — Бетси разбра веднага и му подаде бутилката с бренди. Той изпи на един дъх останалото питие и веднага се успокои. Болката отслабна.
— Тогава ела с мен вкъщи. — В гласа му звучеше молба. — Сега не мога да остана сам, Бетси. Ще ти платя за цялата нощ и ще спиш много по-удобно, отколкото на улицата. — Опита се да се усмихне нежно, но лицето му беше вцепенено.
— И как ще се върна? — попита намръщено Бетси.
— Аз ще се погрижа — обеща великодушно той. — Моля те, Бетси, повярвай ми, ще се чувстваш добре.
Тя вдигна рамене.
— Ами добре, защо не. Но искам да ми дадеш една гвинея и още нещо за извънредните обстоятелства.
— Ще ти дам всичко, което искаш. — Той стана бавно, защото знаеше, че стаята ще се завърти около него. Когато се успокои, посегна към палтото си и прерови джобовете. — Ето. Бъди добро момиче и купи от твоя приятел долу още една бутилка от това долнопробно питие, докато аз се обличам.
Бетси взе монетата и излезе по фуста. В крайна сметка какво значение имаше, че някой от клиентите й се напиваше до безсъзнание?
Хуго се съсредоточи върху движенията на обличането. От опит знаеше, че когато се съсредоточаваше върху настоящето, празнотата не го поглъщаше.
Бетси се върна с бутилка бренди и той отпи голяма глътка. Веднага се почувства по-силен, във вътрешността му се разпространи приятна топлина и изпрати демоните обратно в тъмния ад, от който бяха дошли.
Двамата слязоха в кръчмата, после по уличката и стигнаха до обора, където Хуго беше настанил коня си.
— Нали нямаш нищо против да яздиш с мен, Бетси, съкровище? — попита той, засмя се и я тупна приятелски по задника.
— Аз не, но конят със сигурност — отговори Бетси и се изкиска. — Помогни ми да се кача на седлото.
Хуго я метна на гърба на коня и седна пред нея на седлото. Жребецът беше отпочинал и не се разсърди на двойната тежест. Докато яздеха, Хуго често-често отпиваше от бутилката. Не можеше да си спомни колко време беше прекарал в Манчестър. Може би няколко дни.
Нощта беше ясна, въздухът приятно хладен, широкият път за Денхолм се виждаше ясно. Бетси запя вулгарна кръчмарска песничка и той й заприглася, като продължаваше да отпива от бутилката. Все още усещаше празнотата, но сега тя беше утешителна. Демоните бяха отлетели надалеч, не си спомняше миналото, а бъдещето му беше напълно безразлично. Мислеше само за настоящето, за най-близката околност, за топлото тяло на Бетси, притиснато в гърба му, за коня между бедрата му и за брендито, което пареше гърлото му. Хуго Лейтимър беше доволен.
Самюел чу конския тропот по калдъръма под прозореца си и веднага се събуди. Чу дълбокия смях на Хуго и кискането на жената, въздъхна примирено, обърна се на другата страна и понечи да заспи отново. Слава богу, сър Хуго се бе върнал и този път. Самюел не казваше на никого, но живееше в постоянен страх, че един ден господарят му може да стане жертва на някой крадец или убиец — като знаеше в какви свърталища се напиваше… но досега винаги беше имал късмет. Вероятно причината беше, че дори мъртвопиян запазваше впечатляващата поза на капитан от флота на Негово величество.
Хуго успя да настани коня си в обора и да го разседлае, макар че с мъка контролираше движенията си. Най-сетне се върна при Бетси, която го чакаше на вратата и продължаваше да тананика вулгарната песничка. Когато минаваше между боксовете, той откри в един от тях непознат кон и смаяно се запита как се бе озовал в обора му. Някъде в съзнанието му се мяркаше сянката на отговор, но той не стигна до него. Освен това в момента нищо нямаше значение за него. Сложи ръка на гърба на Бетси и я насочи към библиотеката.
Хлое не усети завръщането на Хуго, но Данте, който се бе разположил в краката й, вдигна глава, когато господарят на дома отвори входната врата. Вслуша се за момент и когато се убеди, че не се случва нищо необикновено, въздъхна и отново отпусна глава върху стъпалата на Хлое.
Момичето се събуди едва когато през отворения прозорец влязоха звуците на пианото. Ослуша се, докато музиката изпълваше мрака. Песента, която идваше от библиотеката, беше звънка, весела, съвсем различна от обичайните мрачни тонове. Заедно с облекчението, че той се бе завърнал, тя изпита и надежда, че е успял да надделее над демоните и може отново ще стане такъв, какъвто беше преди да я прогони от живота си.
За известно време музиката спря и тя се опита да заспи отново. Но след като съществуваше възможност да сложи край на самотата си, тя си възвърна обичайната решителност. Трябваше да уреди някои неща, преди да помисли сериозно за бъдещето си.
Още преди да е осъзнала, че е взела решение, тя скочи от леглото. Данте се изправи веднага и се запъти към вратата, като размахваше опашка.
— Не, ти оставаш тук — спря го тя. — Няма да се бавя. — Излезе безшумно в коридора и тихо затвори вратата зад гърба си. Данте изръмжа недоволно.
Едва когато беше преполовила стъпалата, Хлое се сети, че отново беше само по нощница. Но нали никой нямаше да я види. Освен това нямаше намерение да излиза навън. Ало, когато спря пред вратата на библиотеката, я обзе колебание. Той й бе заповядал да не отива при него, без да я е повикал… но това беше, когато демоните все още имаха власт над него, когато той беше друг човек. Мъжът, който свиреше весели песни, не можеше да е същият, който я бе отблъснал толкова грубо.
Тя натисна бравата и отвори вратата. Върху избелелия турски килим лежеше лунен лъч. Леки шумове изпълваха помещението, объркващи шумове, които събудиха в сърцето й смесица от неловкост и любопитство. Хлое влезе в стаята.
Две вкопчени една в друга фигури лежаха под лунната светлина, шепнеха си тихо и дишаха тежко. Хлое зяпна шокирано. Видя пълните бели бедра на жената, които се вдигнаха и обхванаха дългото, твърдо тяло на Хуго Лейтимър. Кестенявата коса падна на челото му, когато се наведе над партньорката си и се задвижи ритмично в кръглото, меко тяло.
Хуго издаде тих звук на задоволство и отметна глава, за да отхвърли косата си от челото. В този миг отвори очи и я видя.
Гледката на момичето, което стоеше шокирано на прага, го улучи като поток студена вода. Той я бе забравил напълно. Беше забравил всичко, което го бе тласнало към поредното безпаметно пиянство и в обятията на дебелата уличница. И когато видя крехката фигура, ясно очертана от светлината на свещите в залата зад нея, блестящата коса, нападала по раменете, натежалият му от брендито стомах се сгърчи от остра болка. Опита се да й каже да се маха, да отвърне очи от позорната гледка, но не беше в състояние да произнесе нито дума.
В следващия миг нея вече я нямаше. Вратата се затвори тихо зад гърба й.
— Ей, какво беше това? — попита стреснато Бетси. — Какво ти стана? — Партньорът й явно не беше в състояние да продължи.
Хуго се отдели от нея и стана. Погледна я, както лежеше в краката му широко разкрачена, с вдигната до кръста пола, и му се зави свят. Виждаше само унизителната, вулгарна поза, бялата плът и мръсната фуста. Изруга и й обърна гръб.
— Облечи се и си върви.
— Ей, ама какво ти става? — Бетси седна и започна да оправя полите си. — Нали каза, че ще остана цялата нощ? Не можеш просто така да ме отпратиш.
— Вече е почти утро — отговори той, докато обличаше панталона си. — В шест коларят ще мине покрай портата и ще те вземе. Ще те откара право в Манчестър. — Отиде до писалището си, отвори едно чекмедже и извади касетка за пари. — Ето, вземи.
Бетси зяпна смаяно трите златни суверена, които блестяха под лунната светлина. Толкова печелеше за два месеца, а сега ги получи за една нощ, без никакви усилия.
— Ти си много странен тип — отбеляза тихо тя и прибра парите. — Добре, ей сега изчезвам.
Без да й отговори, Хуго отиде до прозореца и се загледа в бавно просветляващото небе. Бетси нахлузи роклята си, обу чорапите и пъхна стъпалата си в дървените обувки.
— Е, хайде — произнесе колебливо тя и се запъти към вратата. — Вече ме няма.
Неподвижната фигура до прозореца не се помръдна. Бетси поклати глава, вдигна рамене и тръгна по коридора.
— Коя сте вие?
Проститутката подскочи стреснато и се обърна към дребната фигурка, която седеше на най-долното стъпало.
— Велики боже на небето! А ти защо се интересуваш, ако мога да попитам? — Тя се приближи и огледа внимателно момичето в бяла нощница. — Значи ти влезе в стаята точно когато…
— Аз не знаех — отговори беззвучно Хлое. — Вие… приятелка ли сте на Хуго?
Бетси се изсмя гърлено.
— О, не, миличка, това не е приятелство. Моята професия е да доставям удоволствие на господата и те си плащат за това. — Тя полипа монетите в джоба си. — Но защо дете като теб се разхожда из къщата посред нощ и вижда неща, които не бива да вижда?
— Не съм дете — отговори възмутено Хлое. — И не се разхождам.
Бетси се вгледа по-внимателно.
— Вярно е, че не си — кимна доброжелателно тя. — Май се уплаши доста, а, миличка?
Преди Хлое да е успяла да отговори, вратата на библиотеката се отвори и се появи Хуго.
— Върви в стаята си, Хлое — заповяда спокойно той.
Момичето стана бавно.
— Съжалявам, че ви прекъснах — изрече тя и направи ироничен реверанс. — Моля ви, простете ми. Не знаех, че имате гостенка. — Обърна се и хукна нагоре по стълбата, без да погледне назад.
— Добре се наредихте — отбеляза с усмивка Бетси, когато Хуго й отвори вратата. — Съветвам ви да не каните жени като мен в дома си, ако не искате да ви заварят в неудобно положение.
Хуго кимна мълчаливо и затвори вратата след нея. Върна се в библиотеката и събра всички бутилки, разхвърляни по пода, пълни, полупразни и празни. Отнесе ги в кухнята и събуди Самюел.
Старият моряк изслуша нарежданията му с непроницаемо лице. Когато Хуго най-сетне свърши, той попита с надежда:
— Вярвате ли, че ще се справите?
— Трябва да се справя — отговори просто Хуго, но в гласа и очите му имаше тихо отчаяние. — В никакъв случай не позволявай на Хлое да влиза в библиотеката. — Обърна се да излезе и добави със следа от хумор, която изненада и двамата: — Тя има дяволската способност да се появява на неподходящото място в неподходящия момент.
— Може би сте прав, но може и да не сте — отговори тихо Самюел, докато ставаше от леглото. Може би този път момичето се бе появило на правилното място в точното време.
Хуго се върна в библиотеката и затвори вратата. Седна в старото кожено кресло пред празната камина и се загледа с невиждащи очи в розовите ивици по килима. Можеше само да седи и да чака началото на дългото, бавно слизане в ада.