Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vixen, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 84гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Лисицата
ИК „Ирис“, София, 2006
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN 954-455-080-8
История
- —Добавяне
5
— Изглеждате много елегантен — установи с възхищение Хлое, когато след половин час слезе в двора. Настойникът й беше захвърлил селското облекло и носеше панталон от еленова кожа, чиста риза, шалче на врата и ботуши за езда.
Хуго огледа костюма й от кафяв серж и изкриви лице.
— Иска ми се и аз да можех да кажа същото за теб, момиче, но изглежда всичките ти дрехи са с този ужасен цвят.
— Прав сте — отговори небрежно тя и огледа критично петнистото пони, което Били държеше за поводите. — Аз ли ще го яздя?
— Не мога да те кача на някой от ловните си коне — обясни строго той. — Понито е единствената алтернатива.
— Аха. — Хлое заобиколи дебелото конче и обясни самоуверено: — Кобилата, която ми даваха в наемния обор, беше с височина сто и четиридесет.
— Най-малкият ловен кон в моя обор е сто и седемдесет. Затова ще яздиш понито. — Хуго сложи ръце на кръста й и я вдигна на седлото. — Щом ти намеря подходящо място, ще получиш и хубав кон.
— Аха — промърмори Хлое и взе юздите. — Мисля, че е крайно време да узнаете плановете ми за бъдещето.
Хуго се метна на едрия си кон и я изгледа отстрани. Тя се усмихваше. Косата й беше отново сплетена, но не толкова строго и няколко златни кичурчета се подаваха изпод ужасната филцова шапка. Хуго започна да се пита дали пък не губи разума си: непрекъснато си представяше разни неприлични неща.
Ядосан на себе си, той заби пети в хълбоците на коня и препусна към входната алея.
Кончето на Хлое го последва лениво и веднага даде да се разбере, че им предстои дълъг път. Данте, когото Били държеше здраво за козината, вдигна глава и нададе жален вой, когато обожаваната господарка изчезна от погледа му.
— Не искате ли да чуете какви са плановете ми? — попита след малко Хлое.
Хуго забави ход, за да може тя да го настигне. Досегашните й планове не бяха особено практични.
— Ако са подобни на онези, които чух вчера, по-добре не ми ги казвай — засмя се той. — Но се боя, че волю-неволю ще трябва да ги чуя.
Хлое не се засегна от тази липса на въодушевление.
— Имате ли къща в Лондон?
— Да — отговори той, — но е необитаема.
— С повече пари може да се направи годна за живеене, нали?
— За какво, по дяволите, намекваш? — Той се обърна рязко към нея. Тя продължаваше да се усмихва.
— Много е просто — отговори тя. — Вие имате нужда от жена…
— От какво имам нужда? — извика смаяно той и конят му се подплаши.
— Мислих много и реших, че точно от това имате нужда — обясни търпеливо тя. — Трябва ви разумен човек, който да се грижи за вас. Аз винаги усещам, когато някой има нужда от грижи — добави съвсем сериозно тя.
Хуго неволно се запита дали това странно момиче изобщо прави разлика между животните и хората. Когато слисаното му мълчание продължи, тя заговори отново:
— Ако имахте съпруга, сигурно щяхте отново да спите нощем, да не говорим, че тя ще подреди домакинството ви и ще се грижи за удобствата ви. А ако е заможна, още по-добре… Разбирам, че вие нямате много пари. — Тя наклони глава и го погледна изпитателно, за да види реакцията му на диагнозата и предложението за терапия.
— И къде ще намеря тази идеална жена? — Хуго не знаеше да се смее ли или да я наругае за нахалството.
— В Лондон — каза Хлое, сякаш това беше очевидно. — Където и аз ще намеря съпруг, за да съм свободна. Реших, че като се омъжа, ще управлявам имуществото си сама. Възможно ли е това?
Внезапната смяна на темата дойде така внезапно, че Хуго отговори на въпроса, сякаш беше напълно разумен.
— Според закона съпругът получава правото да се разпорежда с имуществото на жена си — обясни той. — Но има и изключения.
— Възможно ли е вие, като мой настойник, да се погрижите аз да стана едно от тези изключения?
Откъде й идваха тези мисли?
— Да, бих могъл — отговори развеселено Хуго. — Но се опасявам, че в този случай ще останат твърде малко мъже, които ще те искат за жена.
— О, разбира се, че ще останат — изсмя се пренебрежително тя. — Защото възнамерявам да разделя богатството си с бъдещия си съпруг. Ако има някаква прилика с викария, с момчето на месаря или с племенника на мис Ан, нищо няма да го спре.
При тази суха забележка Хуго не можа да се сдържи и избухна в луд смях. Ако досегашните й обожатели си бяха изгубили ума въпреки грозното й облекло, кой знае какво щеше да се случи, когато я облече красиво. Очевидно мис Гришъм не беше чак толкова наивна, както беше предполагал досега — само се беше представяла за наивка.
Това беше наистина интересна мисъл.
— Както и да е, планът ми е двамата да отидем в Лондон, за да бъда въведена в обществото, а вие да намерите съпруга за себе си и подходящ съпруг за мен — заключи тя.
— Няма никакво значение какви са моите планове за живота ми, нали? — попита през смях той. — Как си представяш, че ще живеем в Лондон?
— Ами във вашата къща. Ще използвате парите ми, за да я възстановите. Ще финансирате въвеждането ми в обществото — знам, че то е ужасно скъпо. Разказвали са ми, че трябва специална рокля за представянето в двора, че се организира бал и така нататък.
Хуго пое дълбоко въздух.
— Мило дете, има една много лоша дума за настойник, който използва парите на подопечната си.
— Но вие няма да се възползвате! — извика възмутено тя. — Вие ще давате парите ми само за неща, от които ще имам полза. Нали трябва да имам покрив над главата си, докато се явявам в обществото. Това е най-лесният начин да уредим живота си, освен това ще се радвам, ако и вие спечелите нещо.
И търпението, и чувството за хумор на Хуго свършиха.
— Рядко съм чувал такива глупости — изрече тихо той. — Нямам никакво намерение да ходя в Лондон. Ако много държиш да осъществиш плана си, ще трябва да си потърсиш подходяща компаньонка.
— Но вие сте най-подходящият, за да запазим приличието.
— Не, не съм. Но даже и да бях, това е абсурдно. Нужна ти е дама, която има достъп до най-добрите кръгове.
— Вие нямате ли достъп до тях?
— Вече не — отговори кратко той. — И ако чуя още една дума за тази идиотска идея, ще прекараш остатъка то живота си в кафяв серж.
Хлое стисна устни. Беше посяла семето — това беше достатъчно за първия ден.
Вързан за помпата, Данте лаеше отчаяно и дърпаше въжето с такава сила, че едва не се задуши.
По някое време в двора влезе мъж с работническо облекло.
— Какво му е на кученцето?
— Ами, не може да понася, когато господарката му я няма — обясни Били. — Какво искаш?
— Някаква работа — отговори мъжът и продължи да оглежда кучето с интерес. — Какво ще стане, ако го отвържеш?
— Сигурно веднага ще хукне след нея. Само да го беше чул как виеше миналата нощ, когато господарят не пожела да го пусне в къщата.
— Значи е много привързан към нея — промърмори замислено работникът. — Чувал съм за такива кучета.
— Сигурно си прав — кимна Били. — Ако търсиш работа, иди да говориш със Самюел. Ще го намериш в кухнята. Влез през задната врата. — И той посочи с брадичка към задната част на къщата.
— Благодаря ти, момче — отговори работникът и се запъти нататък.
Когато пристигнаха в Манчестър, Хуго се запъти към кръчмата „Сейнт Джордж“, където щяха да оставят конете си.
— Първо ще отидем в банката — каза той.
— Веднага ли? — попита тя и погледна многозначително към отворената врата на кръчмата, откъдето миришеше примамливо.
— Да, веднага… какво има?
— Гладна съм — призна тя. — А миризмата е толкова приятна…
Хуго въздъхна примирено.
— Трябваше да се сетя. Не успя да си хапнеш яйца, нали? Ей сега ще ти купя едно месно пастетче. — И енергично я избута от двора на кръчмата на улицата.
Група надничари маршируваха по улицата към пазарния площад под надзора на един сержант. След тях вървяха множество любопитни, които ги окуражаваха с викове, докато маршируващите непрекъснато се настъпваха по краката, излизаха от такта, разваляха редиците и често трябваше да правят подскоци, за да се изравнят със съседите си.
Хлое се надигна на пръсти, за да вижда по-добре.
— Какво правят тези хора?
Застаналият пред тях мъж с необикновен бял цилиндър се обърна и обясни учтиво:
— Подготвят парада по случай пристигането на оратора Хънт, мис. Реформаторите са го поканили за следващия месец, а темата е „всеобщо избирателно право“. Очаква се голяма навалица и организаторите смятат за целесъобразно да подготвят няколко групи, които да поддържат дисциплината.
— Тази така наречена гражданска охрана по-скоро ще предизвика намесата на полицията — отбеляза мрачно Хуго. — Останах с впечатлението, че ги обучават срещу въоръжена съпротива. — Той извади от джоба си плоско шишенце и отпи малка глътка бренди от неприкосновения си запас.
Ясните сиви очи на мъжа потъмняха.
— Да се надяваме, че няма да има поводи за съпротива, сър. Ако полицията прояви разум, представлението ще мине мирно като коледна меса.
— Нямам особено доверие в здравия човешки разум на полицията пред лицето на склонната към насилия тълпа. И полицаите се страхуват като всички хора — отговори Хуго и прибра шишенцето. — Да вървим, Хлое. — Взе ръката й и я изведе от тълпата.
— Кой е ораторът Хънт?
— Хенри Хънт е радикал с остър език — обясни Хуго. — По професия е политически агитатор и по мнението на властите всяка реч, която произнася, ни доближава поне с една крачка към революцията и гилотината.
— Аха. — Хлое смръщи чело. — Тогава трябва да бъдат предпазливи и да предприемат нещо.
— О, дете — засмя се Хуго, — каква утопична гледна точка!
Смехът му не беше пренебрежителен и Хлое не се разсърди. Вместо това му се усмихна и го хвана под ръка.
Хуго погледна в лицето й и изпита чувството, че е получил удар в слънчевия сплит. Това беше абсурдно. Как беше възможно това малко момиче да му въздейства по такъв начин? Тя беше само едно красиво дете, което скоро щеше да стане жена. Би било прекрасно, ако именно аз й помогна да стане жена, помисли си той и се уплаши още повече. Господи, беше на път да полудее!
Скоро на пътя им се появи момче, което хвалеше стоката си с неразбираеми напеви. Ароматът веднага привлече вниманието на Хлое към пастетчетата, наредени върху мангал с въглища.
Хуго купи едно топло пастетче и бързо забрави изкусителните си мисли, докато я наблюдаваше как дъвче с наслада.
— Добре ли е?
— Страхотно! Вече ми се виеше свят от глад.
— Можеш ли да ядеш и да вървиш едновременно?
Хлое кимна и отново натъпка устата си.
Мистър Чайлд от Чайлдс Банк поздрави Хуго с дълбок поклон и посочи кантората си.
— Ако мис Гришъм няма нищо против да почака в приемната, аз ще помоля секретарката да й донесе чаша чай — обяви той с подобие на усмивка. Очевидно не беше особено впечатлен от момичето в грозна ученическа рокля.
— О, не — поклати глава Хлое. — Аз трябва да знам какво е финансовото ми състояние. Освен това нямам нужда от чай… благодаря ви — сети се да добави тя.
Мистър Чайлд я погледна слисано.
— Но… не е възможно да проявявате интерес към проценти и държавни ценни книжа, мила моя. Младите дами намират тези неща за ужасно скучни. Сигурен съм, че ще ви намерим някое ново списание, за да го разгледате, докато чакате… — Той й кимна окуражително. — Убеден съм, че новата мода е много по-интересна от нашия разговор.
— Но аз не съм — усмихна му се сладко Хлое. — Изобщо не се интересувам от новата мода, но много държа да знам колко пари имам в банката. — Трябва да знаете — заяви любезно тя, — че имам намерение сама да управлявам имуществото си, когато се омъжа, а това означава, че трябва да знам всичко необходимо.
Брадичката на мистър Чайлд увисна безпомощно. Той погледна умолително Хуго, който зяпаше през прозореца и не се трогваше от еретичните забележки на възпитаницата си.
— Вие какво ще кажете, сър Хуго?
— Всичко зависи от бъдещия съпруг на младата дама — отговори спокойно той. — Струва ми се прибързано да обсъждаме този въпрос, защото засега нямаме предвид подходяща партия. Но аз нямам нищо против възпитаницата ми да присъства на разговора ни. Ако й стане скучно, сама ще си е виновна. А ако научи нещо, то няма да й навреди. — Той сложи ръка на гърба на Хлое и я бутна към кабинета на банкера.
Младата дама забеляза, че вече бе свикнала да я насочват по този начин и че странно защо не се сърдеше.
Докато двамата мъже обсъждаха финансовите проблеми, тя слушаше внимателно. Хуго реагираше търпеливо на прекъсванията, но мистър Чайлд все повече се дразнеше и накрая, когато тя понечи да възрази срещу едно особено заплетено обяснение, той я прекъсна с властен жест.
— Запази въпросите си за по-късно, момиче, иначе ще седим тук цял следобед.
— Вие ли ще ми отговорите?
— Ще се опитам.
— Но…
— Достатъчно, Хлое.
Острият тон я вразуми. Хлое стисна здраво устни и скръсти ръце в скута си.
Хуго я погледна и неволно се усмихна. Изглеждаше нещастна, но явно нямаше намерение да се намеси отново в разговора.
— Още една последна точка, сър Хуго. Ще пожелаете ли да продължите годишния превод на пари по сметката на сър Джаспър Гришъм? — попита банковият директор и постави ръката си върху купчината документи на писалището си.
— Какво? — възкликна Хлое, но никой не й обърна внимание.
— Лейди Гришъм ни нареди да превеждаме по три хиляди фунта на сър Джаспър. Така беше през изминалите десет години. — Чайлд говореше само на Хуго. — В завещанието й обаче не се съдържа нареждане плащанията да продължат.
Елизабет е намерила начин да държи Гришъмови далеч от дъщеря си, разбра Хуго. Свел глава, той се опита да прецени ситуацията. Три хиляди фунта годишно бяха добра сума и Джаспър щеше да побеснее, ако му ги отнемат.
— За какво мама е плащала на Джаспър?
— Откъде да знам? — излъга Хуго. Не можеше да отговори: „За да си в безопасност“, макар да беше убеден, че това е била най-важната задача на Елизабет.
Ако не получаваше толкова пари, Джаспър със сигурност щеше да се опита да се добере до наследницата на богатството на лейди Гришъм. Докато Елизабет се рееше в мъглата от лауданум, той щеше да отведе Хлое в дома си и да упражни своето злокобно влияние върху нея. Щеше да я омъжи за Криспин веднага щом навърши седемнайсет години, все едно дали тя иска или не. Елизабет бе успяла да опази дъщеря си, като я е махнала от Шиптън и е подкупила Джаспър. Сигурно е хранила надежда, че Хлое ще порасне без страх от несъщия си брат, няма да е подвластна на влиянието му и ще има силата да устои на натиска му, когато майка й си отиде от този свят.
И за да създаде още една защитна стена пред момичето си, Елизабет бе посегнала към спомена и се бе възползвала от чувството за дълг на мъжа, който някога я бе обичал. Така най-страшният неприятел на Джаспър застана на страната на дъщеря й.
— Няма да превеждате повече пари — реши той. — След като лейди Гришъм не е дала подобни разпореждания, преводите ще се прекратят.
— Много добре — кимна Хлое. — Не виждам защо Джаспър трябва да получава мои пари.
— Това беше абсолютно ненужна забележка — сряза я Хуго, като видя колко ужасен беше банковият директор от невъздържаната млада дама.
Елизабет щеше да му помогне много да изпълни задачата си, ако беше научила дъщеря си да се държи като млада дама, а не като момиче от простолюдието.
— Мисля, че това беше всичко за днес, мистър Чайлд — каза той и се изправи. — Не бих искал да отнемам повече времето ви.
— Забравихте за месечната ми издръжка — подсети го Хлое.
Хуго я погледна намръщено и отговори снизходително:
— Стотина фунта на три месеца ще са достатъчни.
— Четиристотин фунта годишно? — извика невярващо Хлое. — А Джаспър получава три хиляди, които изобщо не са негови!
Очичките на мистър Чайлд буквално изскочиха от лицето му. Хуго, който съзнаваше, че въпреки невъзможното си държание Хлое беше напълно права, побърза да заглади нещата.
— Ще го обсъдим по-късно. Да вървим. — Стисна ръката на банковия директор и избута Хлое навън. За негово облекчение тя се сбогува съвсем възпитано, благодари на мистър Чайлд, че им е отделил толкова ценно време, и се извини, че му е досадила с приказките си.
Бе трудно да се устои на усмивката й и мистър Чайлд се укроти. Даже помилва ръката й на сбогуване и ги изпрати до вратата.
— Ще уведомите ли сър Джаспър за промяната, сър Хуго?
Хуго поклати глава. Нямаше никакво намерение да общува със сина на Стивън.
— Не. Ще помоля адвокат Скрантън да му съобщи.
Щом излязоха навън, Хлое попита възбудено:
— Защо мама му е давала пари? Тя го мразеше!
— Сега вече няма значение — отговори кратко придружителят й и забърза надолу по тясната калдъръмена уличка.
— Ядосан ли сте? — Хлое го погледна загрижено. — Знам, че не биваше да говоря така за Джаспър и да протестирам срещу мизерната сума за издръжката ми, но бях много изненадана.
— За в бъдеще ще се старая да не те изненадвам по този начин — отвърна сухо той. — Чайлд беше възмутен и не мога да го съдя за това.
— Но аз просто казах мнението си.
— Някои мнения не се изказват пред чужди хора, дори когато са справедливи.
— О, значи вие сте съгласен с мен — отбеляза доволно тя и се засмя тихичко.
Потискайки смеха си, Хуго отговори:
— Сега не става въпрос за това. И да знаеш, че няма да получаваш по три хиляди фунта годишно. Избий си го от главата!
— Но в Лондон ще ми трябват много пари. Искам да си купя коне, а ще са ми нужни и нови тоалети.
Хуго спря на ъгъла и я погледна пронизващо.
— Вече ти казах, че не желая да говоря повече за това — изрече тихо той. — Е, ще отидем ли при модистката или не?
Нямаше да спечели нищо, ако не й купеха нови дрехи. Затова Хлое вдигна рамене и отговори с примирителна усмивка:
— Да, моля ви.
Хуго я изгледа недоверчиво и тя реагира с толкова невинна усмивка, че веднага му стана ясно: недоверието му беше оправдано. Поклати сърдито глава и продължи по уличката.
Всички модисти и шивачи в града имаха магазини на една улица. Хуго не беше чест клиент в такива магазини, но познаваше добре своя Манчестър и знаеше кой са най-добрите модистки. Затова сега се запъти към точно определен магазин.
Хлое беше замаяна от красиво подредените витрини и непрекъснато спираше. Втурваше се от едната страна към другата и непрестанно го питаше харесва ли му тази или онази рокля или шапка.
Хуго с ужас установи, че тя няма ни най-малка представа кое е красиво и подходящо за нея. Докато слушаше въодушевените й коментари за една виолетова роба, обшита със сини стъклени перли, му стана ясно, че трябва да промени плановете си за остатъка от следобеда.
Първоначалното му намерение беше да я остави на грижите на шивачката, а той да пийне нещо в близката кръчма. Сега обаче знаеше, че не може да разчита на преценката й. И тъй като му беше ясно, че тя ще действа с обичайната си решителност, реши да остане и да помогне на модистката в усилията й да я облече прилично. Бутилката бургундско щеше да почака.
Пийна още една глътка от брендито в плоското шишенце и посочи към дискретния магазин, на чиято витрина беше изложена прекрасна рокля от памучен муселин на фини шарки.
— Тук ще влезем.
— Тази рокля е твърде всекидневна. — Хлое смръщи носле. — Другият магазин беше много по-добър.
— Да, мога да си представя. Въпреки това ще влезем тук. — Той сложи ръка на гърба й и я бутна към вратата.
При звъна на камбанката модистката излезе забързано от задната стая. Острите й черни очи обхванаха с един поглед ужасната рокля, която носеше момичето, и откриха красотата под нея. Тя се поклони пред джентълмена, питайки се дали има достатъчно пари. Беше облечен прилично, дрехите му бяха от скъпи платове, но не носеше външни знаци на богатство като игла за вратовръзка със скъпоценни камъни или пръстени. Но очевидно вкусът му по отношение на жените клонеше към съвсем младите момичета. Във всеки случай младата дама беше първокласен диамант.
Мадам Лети любезно се осведоми с какво може да услужи на благородния господин. Усмивката й стана пресметлива, когато той заяви, че подопечната му се нуждае на първо време от костюм за езда и две рокли.
— Рокли за дебютантка? — попита тя и кимна доволно. Сделката обещаваше да бъде добра. Обичайно настойникът не придружаваше подопечната си на покупки, но връзката между двамата нямаше никакво отношение към печалбата.
— Правилно. — Хуго беше наясно за какво си мисли модистката, но докато си вършеше съвестно работата, тя можеше да вярва в каквото иска.
Мадам Лети повика малката си помощничка. Момичето направи реверанс, скри избодените си ръце под престилката и зачака със сведена глава. След като получи нарежданията на господарката, тя донесе от задната стая няколко рокли и започна да ги показва на клиентите.
Хлое не беше особено впечатлена. Всички дневни тоалети бяха от муселин на шарки, с добродетелна кройка, украсени с тънки дантелки. Огледа се и забеляза на една от лавиците нещо, което веднага привлече вниманието й. Отиде там и извади рокля от яркосиня тафта, богато украсена със сребърни конци.
— Ето, това ми хареса. — Премери роклята на себе си и попита доволно: — Много е красива, нали? Как само блести… — Пръстите й помилваха фината материя.
Хуго потрепери, мадам Лети се покашля, малката шивачка сложи ръка на устата си, за да скрие усмивката си.
— Според мен муселинът е много по-приятен, мис — отбеляза модистката.
— О, не, не желая такива скучни рокли — заяви с пренебрежителен жест Хлое. — Тази ми харесва. Искам нещо впечатляващо.
— Да, с тази рокля наистина ще направиш силно впечатление — каза Хуго.
— Може ли да я пробвам?
Модистката погледна умолително джентълмена и когато той кимна, с видима неохота посочи пробната.
— Моля оттук, мис. Мери ще ви помогне.
Хуго седна на диванчето и зачака. Хранеше слаба надежда, че като се види в огледалото, Хлое ще разбере колко смешна изглежда с рокля, ушита за богата проститутка, и ще се откаже.
Надеждата се оказа напразна. Хлое излезе сияеща от пробната и се завтече към него.
— Прекрасна е, нали? Чувствам се фантастично! — Завъртя се пред огледалото и добави: — Малко ми е голяма, но те ще я поправят. — Намести деколтето и се намръщи. — Малко е дълбоко, нали?
— Прекалено дълбоко — потвърди Хуго.
— Мога да нося шал — засмя се уверено тя. — Ще купя тази рокля. И знаете ли какво ще й подхожда? Голямата тюлена шапка, която видяхме на витрината на шапкарката.
Хуго затвори очи и се помоли на небето да му вдъхне сили.
— С тази шапка ще приличаш на смачкана тиква. Твърде е голяма за лицето ти.
Хлое го погледна сърдито.
— Не е, сигурна съм, че не е. Как можете да знаете, преди да съм я пробвала?
Досега Хуго беше смятал, че жените се раждат с усет към добрата дреха, но разбра, че се е лъгал. Очевидно това качество се придобиваше… а това израснало без майка дете не го притежаваше.
Ситуацията изискваше драстични мерки. Той стана от дивана и се обърна към мадам Лети.
— Бихте ли ни извинили за момент? Трябва да поговоря на четири очи с подопечната си.
Модистката хвана помощничката си за ръка и я изведе от стаята. Хуго пое дълбоко въздух. Хлое стоеше пред него и го гледаше с очакване.
— А сега ме чуй добре, момиче. Тази рокля е направена за жена от Кай Стрийт.
— И какви жени живеят на Кай Стрийт? — попита тя и отново се погледна в огледалото.
— Уличници — отговори спокойно той. Очите й се разшириха. — Само се погледни. — Подръпна деколтето й, пръстите му докоснаха гърдите й и макар че стомахът му се сви на топка, продължи делово: — Жената, която ще облече тази рокля, има много по-пищни форми от твоите. Жените от Кай Стрийт са силно гримирани, носят куп фалшиви бижута и са поне десет години по-стари от теб.
Лицето й помрачня.
— Не ви ли харесва?
— Слабо е да се каже, че не ми харесва. Роклята е абсолютно безвкусна и ти изглеждаш ужасно. — Думите бяха брутални, но необходими.
Хлое прехапа устни, наклони глава и отново се огледа в огледалото.
— С подходящи обувки и хубава шапка ще изглеждам много по-добре.
Хуго затвори очи и изпрати кратка молитва към небето. Когато се успокои, сложи ръце на раменете й.
— Ако не мога да те убедя, Хлое, ще се възползвам от правото си на настойник и ще издам заповед.
— Искате да кажете, че няма да я купим? — Хлое вирна брадичка и в очите й блесна гняв.
— Точно това искам да кажа. — Хуго умело разкопча копченцата на гърба й. — Изпробвай някоя от другите рокли и ще видиш, че ще ти стои много по-добре.
— Но те не ми харесват — отговори просто тя. — Не искам да изглеждам обикновено, искам да съм впечатляваща.
— Скъпо мое момиче, не съществува ни най-малка опасност да изглеждаш обикновено — увери я той, абсолютно убеден в правотата си.
Хлое го погледна крадешком в огледалото, за да провери докъде стига решителността му. Но този път, за разлика от миналата вечер, нямаше още един коз в ръкава.
— Да, момиче, решен съм — изрече тихо той. — Затова престани да ме пронизваш с погледи, нищо няма да постигнеш.
Отиде при натрупаните рокли и ги прегледа набързо.
— Ето тази ще подхожда много на очите ти — каза дружелюбно той и вдигна красива муселинена рокля на дребни цветчета с яркосин ешарп и сини панделки.
— Толкова е сдържана — промърмори Хлое.
— Напротив — възрази той и повика обратно модистката. — Мис Гришъм ще пробва тази рокля, мадам.
Колкото можеше по-достойно, Хлое съблече блестящата тафтена рокля и позволи да й облекат муселинената. Мадам Лети върза ешарпа около тънката й талия и кимна доволно.
— Прекрасна сте — похвали я тя. — Мери, донеси сламената шапка със сините панделки, тя е точно за тази рокля.
Хлое не изглеждаше много убедена и излезе с мрачно лице от пробната, за да се покаже на настойника си. На лицето на Хуго изгря усмивка.
— Ела тук. — Той й махна да се приближи и я завъртя към огледалото. — Виж се, момиче. Тази гледка ще ободри и най-изтощеното сърце.
— Наистина ли? — Хлое погледна с копнеж блестящата тафтена рокля.
— Може да ми вярваш.
Когато след час излязоха от магазина на мадам Лети, Хлое притежаваше три рокли, кадифено палто, сламена шапка и добре скроен, но скромен костюм за езда от тъмносин вълнен плат. Хуго й позволи да го допълни с тривърха шапка със сребърно перо, но иначе направляваше избора с желязна ръка. Докато вървяха обратно към „Свети Георги и ламята“, Хлое мълчеше, а Хуго се опитваше да измисли нещо, за да намали разочарованието й.
Изведнъж Хлое нададе гневен вик, отдели се от него и се втурна към улицата. Промуши се покрай няколко спрели карети, мина точно пред двойка расови коне, впрегнати във висок файтон, и изскочи на средата на оживеното платно.
Хуго хвана светкавично поводите на подплашените коне, без да погледне кой управлява файтона, и се загледа загрижено след Хлое, която бе изчезнала в навалицата. Младият мъж на капрата ругаеше ядосано.
— За бога, човече, престанете да ругаете и се погрижете за конете си — посъветва го нетърпеливо Хуго, докато търсеше с поглед възпитаницата си.
Без да каже дума за отговор, младежът плесна с камшика си. Конете направиха скок напред и Хуго едва успя да отскочи настрани. В същия миг разпозна безизразните кафяви очи на мъжа на капрата. Хлое беше минала пред конете на Криспин Белмонт.
Хуго стъпи здраво на краката си и проследи как файтонът изчезна бързо, движейки се в зигзаг. Точно като капризния темперамент на собственика си, каза си той. Макар да не беше роден син на Джаспър, Криспин имаше същия избухлив нрав.
От другата страна на улицата се бе събрала малка група хора, водеше се шумен спор. Изпълнен с неприятно предчувствие, Хуго се запъти нататък и си проби път през тълпата от зяпачи.
Предчувствието му се оказа вярно. Хлое беше забравила напълно преживяното при модистката разочарование. Застанала смело пред огромен мъж, слязъл от препълнена с цвекло каручка, тя го обсипваше с гневни думи.
Хуго хвърли поглед към коня, запрегнат пред каручката, и разбра. Бедното животно беше увесило глава, козината му беше покрита с белези от камшик, от пресните рани струеше кръв. Ребрата му изпъкваха застрашително и той дишаше тежко след дългия път. А му предстоеше още едно изкачване до пазара.
— Грубиян! Ще поискам полицията да ви арестува! — крещеше Хлое. Въпреки гнева, ръцете й работеха сръчно и тя успя да освободи коня. — Трябва да ви вържат на позорния стълб! — Когато свали юздата, от устата й изригна нов поток проклятия — муцуната на коня беше разкъсана от металните части.
Продавачът на цвекло се хвърли към нея с учудваща за ръста и масата му подвижност.
— Какво правиш там, по дяволите? — Хвана я за рамото, но тя се обърна рязко и го изрита между краката.
Мъжът изпищя и се сгърчи, сякаш някой беше изпуснал въздуха от тялото му. Хлое се зае отново с коня, за да го освободи окончателно от юздата.
— Хлое! — извика остро Хуго.
Тя вдигна глава и той разбра, че в момента не я интересува нищо друго, освен нещастното животно. Изобщо не осъзнаваше какво въздействие оказваше на околните, не чуваше дори виковете на стоящите най-близо.
— Дайте му пари — помоли тихо тя. — Аз ще взема коня. Макар да се е отнасял жестоко с бедното животно, не е редно да му го вземем просто така.
— Нима очакваш да…
— Да, точно това очаквам — прекъсна го остро тя. — Няма да харчите вашите пари — ще му дадете от моите!
След като най-сетне освободи животното от юздата, тя го отведе в другия край на улицата, като му говореше нежно и милваше измършавялата му шия. Собственикът на коня нададе вик и се надигна. Навалицата се отдръпна.
— Ако вземете коня ми, аз ще… — Той млъкна изведнъж и шумно пое въздух.
Хората наоколо си зашепнаха любопитно.
Хуго бързо бръкна в джоба си и хвърли между краката на мъжа два златни суверена. Нещастният кон изглеждаше така, сякаш нямаше да преживее следващата нощ, но зрителите сигурно щяха да се застъпят за собственика и той трябваше незабавно да махне Хлое от това опасно място.
— Побързай! — заповяда той, когато се изравни с нея. Тя разбра веднага и поведе новата си придобивка към края на града, докато тълпата продължаваше да се учудва на щедрото заплащане.
— Благодаря — промълви тя, когато най-сетне бяха вън от опасност.
— Не е нужно да ми благодариш — отговори той, вдигнал иронично вежда. — Ако си спомням добре, платих с твоите пари.
— За какво са парите, ако не можеш да ги използваш, когато е нужно? — попита сериозно тя и продължи да милва едва пристъпващия кон.
А нужно ли е да си купуваш рокли от тафта и тюлени шапки? — искаше да попита Хуго. Жалкото измъчено животно беше подходяща компенсация за крещящата рокля. Но в момента не беше сигурен дали му се иска да преживее още един такъв ден. Хлое беше непредвидима и изнервяща спътница. А той не беше получил нищо за пиене.
Въпреки това не можеше да рискува да я остави сама в този неспокоен и опасен град. Кръчмата щеше да почака. Трябваше колкото може по-скоро да прибере Хлое и освободената кранта на онзи дебелак вкъщи.
— Къде е Данте? — Щом влязоха в двора, Хлое скочи от понито и се огледа със смръщено чело. Отсъствието на кучето я изпълни с недоверие. Не можеше да си представи, че верният й спътник не идва да я поздрави.
Хуго скочи от коня и повика Били. Момчето се появи от посоката, в която беше колибата на кучетата, размахвайки празна кофа. Не изглеждаше сънливо както обикновено.
— Тъкмо хранех кучетата, сър. — Забеляза измъчения кон на продавача на цвекло и се ококори. — Какво е това, за бога?
— Добър въпрос — отбеляза с усмивка Хуго. — А къде е кучето на мис Гришъм?
Били се почеса по главата.
— Ами не знам. — Направи жест към помпата и обясни: — Там го бях вързал, но когато отидох да ям, е избягал.
— Сигурно е скъсал въжето?
Били поклати глава.
— Не ми изглежда така, сър. По-скоро възелът се е развързал.
Хлое отиде до помпата.
— Сигурно не си го вързал, както трябва.
— Кучето ще се върне, момиче — опита се да я успокои Хуго, като видя угриженото й лице. — Откога го няма, Били?
— Струва ми се, от около час, сър.
— Обзалагам се, че е отишъл в гората за зайци — засмя се Хуго. — Щом се стъмни, ще дотича обратно, мръсен и умиращ от глад.
Хлое се намръщи още повече.
— Щом се погрижа за Росинант, ще отида да го потърся.
— Наистина ли си кръстила тази нещастна кранта Росинант? — Хуго избухна в смях. — Ти си луда!
— Росинант също е бил нещастна кранта — отговори сериозно Хлое. — Освен това името винаги ми е харесвало. Ти ще свикнеш бързо, нали, миличък? — обърна се тя към коня и го помилва по главата. — Моля те, Били, направи му топла каша, а аз ще се погрижа за раните.
Хуго се обърна към къщата и запита с известна доза любопитство:
— Впрочем, какво е името на папагала?
— Фалстаф — отговори гордо Хлое. — Сигурна съм, че е водил разпътен живот.
Хуго кимна одобрително и си влезе.
Младата дама изми раните на Росинант, нахрани го с топла зърнена каша и го настани в хубав бокс с голяма порция сено.
— Отивам да търся Данте — съобщи тя, щом влезе в кухнята.
— Вече е тъмно.
Хуго, който вече беше преполовил бутилката с бургундско, потисна неприятната мисъл, че трябваше да остави виното и да я придружи.
— Вземи Били. И без това е виновен.
— Ами ако не го намерим? — Очите й светнаха сърдито.
— Тогава ще вечеряме и ще излезем двамата — обеща той. — Но искам да се върнеш до половин час.
Хлое се върна точно след половин час с празни ръце и седна срещу настойника си. Не хапна нито хапка от пълната чиния, която Самюел бе сложил пред нея.
— Какво не му е наред на яденето? — попита укорно той.
— О, извинявай, Самюел — отговори потиснато тя. — Вечерята е прекрасна, но аз… не съм гладна.
— Това е нещо ново — установи Самюел.
— Пийни малко вино. — Хуго напълни чашата й. — И си изяж вечерята. Щом започнеш, ще ти се услади.
Хлое опита пилето, но вкусът му беше като на трици. Обаче изпи чашата на един дъх, а след втората настроението й видимо се подобри. Данте беше младо, здраво куче и досега почти не беше имал възможност да поскита и да търси следи.
— Глупаво животно! — отсече тя и се нахвърли на вечерята. Наистина нямаше смисъл да гладува само защото кучето й беше постъпило като всички кучета, получили възможност да се налудуват.
— Браво на теб — похвали я Хуго. — Какво ще го правиш, когато реши да се върне?
— Нищо — отговори Хлое. — Не мога да го накажа. Той не знае, че прави нещо забранено… всъщност не е направил нищо лошо. Държи се като всяко нормално куче.
Ала дълбоко в себе си тя знаеше, че Данте никога не би останал доброволно толкова време далеч от нея, и тази мисъл не й даваше мира въпреки замаяната й от виното глава.
Когато удари полунощ, Хлое беше отчаяна, Хуго също. Междувременно бяха претърсили околността с фенери, бяха обиколили нивите и бяха надничали във всички храсталаци, викайки името му до пресипване, но напразно.
— Иди да си легнеш, момиче. — Хуго се облегна тежко на кухненската врата. — Утре сутринта ще те чака на вратата и виновно ще размахва опашка.
— Вие не го познавате — възрази тя и гласът й трепереше от непроляти сълзи.
Ала Хуго вече имаше ясна представа за голямото куче и беше напълно уверен, че продължителното му отсъствие не беше доброволно решение. Кучето никога не би оставило за дълго обожаваната си господарка, но в момента не биваше да казва това на Хлое.
— Време е за спане — повтори твърдо той — Тази нощ не можем да направим нищо повече.
— Да не мислите, че ще заспя! — изплака тя и заснова неспокойно по кухнята. — Ами ако е ранен… или е паднал в капан… — Отново изплака тихо и скри лице в ръцете си, за да прогони представата за страдащия Данте.
— Горещо мляко с бренди — обади се влезлият след тях Самюел и остави фенера на масата. — Така ще спи като бебе.
— Добре, стопли й мляко — кимна Хуго, сложи ръце на раменете на Хлое и заговори спокойно и уверено: — Качи се в стаята си и се приготви за сън. Аз ще ти донеса нещо, за да заспиш. Върви. — Обърна я към вратата и я тупна по дупето. — Няма да помогнеш на Данте, ако цяла нощ ходиш напред-назад.
Хлое го погледна със съмнение, но трябваше да признае, че е прав. Беше изтощена до крайност, всички кости я боляха. Беше прекарала дълъг, уморителен ден. Кимна послушно и отиде в стаята си. Свали костюма за езда, облече нощницата и приседна до кутията с котенцата с надеждата да се поразсее от доволното мъркане на Беатриче.
Долу в кухнята Хуго се запита за момент дали да не сложи в млякото лауданум вместо бренди, но си спомни как Елизабет бе станала зависима и се отказа. Може би тази наклонност беше наследствена. Той наля солидна порция бренди в чашата, Самюел я допълни с мляко и Хуго я понесе към втория етаж.
Почука тихо на вратата на ъгловата стая и влезе. Хлое седеше на пода. При влизането му тя вдигна глава — очите й изглеждаха огромни на бялото лице. Той си напомни отново, че тя беше съвсем младо момиче, но веднага си каза, че по време на службата си беше командвал четиринайсетгодишни момчета, които бяха принудени да убиват и сами умираха от мъчителна смърт. Хлое беше на седемнайсет години, следователно беше достатъчно голяма да понесе болката от загубата на любимото си куче.
— Хайде в леглото — заповяда строго той и остави чашата на нощното шкафче. — Утре сутринта ще продължим търсенето.
Хлое не възрази.
— Страх ме е само защото не знам какво е станало — каза тя и се изправи. — Ако се е случило нещо лошо, ще се справя… но ми е непоносимо да си представям, че е някъде сам и страда. — Приглади назад разрешените руси къдрици и кимна сериозно. — Не бива да мислите, че смятам страданията на едно куче за по-важни от човешките страдания. Просто аз много обичам Данте.
Достатъчно зряла, за да понесе болката от загубата на любимото си куче… и дори много по-голяма болка. Без да помисли какво прави, той я взе в прегръдките си и тя се сгуши на гърдите му. Хуго сложи ръка под брадичката й, повдигна лицето й и сведе глава.
Имаше намерение да я целуне леко по челото или може би по върха на нослето. Вместо това я целуна по устата. Всичко щеше да бъде наред, ако само бе докоснал устните й. Ала когато устните им се срещнаха, във вените му внезапно нахлу гореща кръв и прогони от ума му всичко друго, освен топлината на кожата й под тънката нощница, нежната закръгленост на тялото й в ръцете му и натиска на гърдите й върху неговите. Кръвта забушува още по-силно в тялото му, когато завладя устремно устата й и тя реагира, отвори устните си пред напиращия му език и го прегърна през кръста. Обгърна го аромат на лавандула и детелина, придружен от лекия лъх на възбудата… Той се отдаде на магията, вкуси до насита сладостта на устата й, позволи й да направи същото с него. А ръцете му се плъзнаха към дупето й и го притиснаха към възбудената му мъжественост.
Когато чувството за реалност отново взе връх, той я отблъсна от себе си така рязко, сякаш беше изпитал отвращение. За момент се вгледа в подутите, зачервени от целувката устни, забеляза разбърканата коса, възбудата в очите й, които бяха приели цвета на среднощното небе. Промърмори някакво проклятие, обърна се и изскочи като подгонен от стаята.
Учудена от случилото се, Хлое помилва устните си. Сърцето й биеше ускорено, кожата й беше влажна, ръцете трепереха. Все още усещаше натиска на тялото му върху своето, ръцете, които я притискаха. А нейното тяло пареше, копнееше за още ласки, носеше се във вихрушка от чувства и усещания, за които не можеше да намери думи.
Замаяна, тя взе чашата с изстиващото мляко и го изпи на един дъх. Брендито опари стомаха й и отпусна и без това натежалите й крайници. Тя изгаси свещта, покатери се на леглото, зави се до брадичката и се загледа втренчено в синята нощ, очаквайки огънят да угасне, да намери думи, с които да обясни какво изпитваше… какво бе преживяла преди малко.
Хуго слезе бавно по стълбата, като горчиво се укоряваше. Как можа да си позволи този пристъп на слабост! А споменът за силната й реакция беше най-голямото му наказание. Той беше неин настойник, човек, на когото тя разчиташе. Тя живееше в дома му, подчиняваше се на авторитета му, а той се възползва безсрамно от своята позиция и от нейната невинност.
Когато Хуго влезе в кухнята, Самюел вдигна глава. Проследи как господарят му грабна бутилката с бренди и бързо излезе, като затръшна вратата зад гърба си. Познаваше признаците и се боеше от тях. Отново се бе случило нещо, от което Хуго изпадаше в мрачно настроение и се заключваше, понякога с дни, в стаята си.
От библиотеката се чу музика. Самюел се вслуша и позна силните акорди на една Бетовенова соната. Очевидно моментното състояние на Хуго се определяше от гнева. Когато беше отчаян, той свиреше Моцарт или Хайдн. Самюел предпочиташе гнева — защото той обещаваше по-бързо възстановяване.
Библиотеката беше точно под стаята на Хлое и тя чуваше ясно звуците на пианото през отворения си прозорец. Беше го чула да свири и миналата нощ, натрапчива мелодия, която не можа да заглуши жалното виене на Данте. Силата на тази музика би прогонила дори изчадията на ада. Заля я вълна на умора, тя се обърна на другата страна и се зави презглава.
Не знаеше колко време бе спала, но нещо я събуди изведнъж. Музиката бе престанала, нощта изглеждаше още по-тъмна. Хлое седна в леглото и се вслуша в шума, който я бе събудил. След секунди го чу още веднъж, слаб, но недвусмислен. Някъде диво лаеше куче.
— Данте — пошепна тя, скочи от леглото и изтича до прозореца. Опита се да разбере от коя посока бе дошъл призивният лай, но той престана изведнъж. Стаята й беше от предната страна на къщата, но когато се обърна настрана, можа да види покритата с чакъл входна алея. Лаят идваше някъде оттам. Но защо? Данте сигурно беше ранен. Или се бе заклещил някъде.
Хлое изскочи от стаята си. Босите й крачета не вдигаха шум по дъските. Слезе бързо по стълбата и прекоси залата. Удари се в ръба на една плоча и болезненият й вик отекна в цялата къща.
Стресната, тя се ослуша, но изглежда не бе събудила никого. Данте бе вдигнал достатъчно шум и дано да не беше стреснал двамата мъже посред нощ.
Хлое отвори тихо вратата и излезе навън. Небето беше покрито с облаци, звездите почти не се виждаха, нощта беше много по-тъмна отпреди. Момичето се запита колко ли беше часът и се укори, че не се бе сетила да погледне часовника в преддверието.
Изпищя нощна птица, след нея се понесе ужасеният вик на малко животинче. Лаят бе престанал.
Хлое беше уверена, че е чула правилно. Слезе с леки стъпки в двора и се огледа. Калдъръмът под краката й беше студен. Повяваше лек вятър и тя се разтрепери, когато нощницата се уви около краката й. Поколеба се и си помисли за палтото, което висеше на вратата на кухнята. Ала когато вятърът донесе до нея тих вой, забрави студа и хукна по входната алея, без да се тревожи от чакъла, който се забиваше в стъпалата й.
Хуго бе чул вика й в преддверието, но му трябваше доста време, докато се отърси от замайването, в което най-сетне беше изпаднал. Огледа се и разбра, че бе клюмнал над пианото. Свещта не беше догоряла.
Той вдигна глава и примигна объркано. Ослуша се, но чу само обичайните нощни шумове на къщата. Поклати глава и отново я отпусна върху ръката си. Пръстите на свободната му ръка подеха тъжна мелодия от Скарлати. Ала в помътеното му съзнание постепенно проникнаха неприятни тръпки. Отново вдигна глава и се ослуша. Пак не чу нищо, но изведнъж изпита чувството, че нещо от къщата липсва.
Хлое? Тя спеше спокойно и дълбоко точно над главата му, замаяна от млякото с бренди, от физическо и душевно изтощение. Сведе глава, но веднага я вдигна отново. Стана от столчето, олюля се и разтърси глава, за да дойде на себе си. Трябваше да се качи горе и да се убеди, че момичето наистина спи в леглото си — само така щеше да се успокои.
Като се стремеше да пази равновесие, той заобиколи пречещите му предмети в библиотеката и излезе в преддверието. Силен порив на вятъра отвори входната врата и Хуго примигна объркано. Само след миг объркването му изчезна и главата му се проясни.
Ах, тази Хлое! Вероятно беше излязла да търси проклетото псе — и сега бродеше из полето съвсем сама. Наистина ли беше напълно лишена от инстинкт за самосъхранение? За него беше огромно облекчение поне веднъж да излее гнева си върху друг човек, не върху себе си, и му беше много приятно, че тя отново влизаше в образа на упоритата, невъзпитана ученичка, който си бе изградил и искаше да запази.
Запъти се към вратата и замаяността му постепенно изчезна. Огледа тъмния двор и кимна мрачно. Нито следа от момичето. Нямаше представа колко време беше минало, след като бе чул първия шум. Може би пет, но може би и двайсет минути — брендито объркваше напълно представите му за време.
После чу лай на куче, слаб, но възбуден, някъде откъм края на входната алея. Това обясняваше излизането на Хлое, но не и безразсъдството й. Защо, по дяволите, не го бе извикала?
Той се отправи надолу по входната алея, в посока към кучешкия лай. Короните на дърветата от двете страни на пътя не пропускаха нито лъч светлина от небето. Хуго се взираше напрегнато напред, опитвайки се да различи шума от стъпките й или да види очертанията на фигурата й. Лаят се приближи и стана още по-див. Кучето очевидно беше вързано някъде. Хуго ускори ход, благодарен, че познаваше всяка извивка на входната алея.
Извика няколко пъти името на Хлое, но не получи отговор. Вероятно беше съсредоточила вниманието си върху лая на Данте и не чуваше нищо друго. Точно когато стигна края на входната алея, лаят изведнъж престана. Обзет от неприятно предчувствие, Хуго потрепери. Без да знае защо, той се затича към разпадащата се арка на входа. Когато стигна дотам, някъде наблизо се издигна пронизителен вик и изведнъж замлъкна.
Хуго излезе на тесния път, който започваше от портата. Огледа се във всички посоки и дивият лай на кучето му показа къде трябва да търси. На стотина метра по-надолу по пътя различи сенките на няколко души. Лаят бе прекъснат от болезнен вой, сенките се завъртяха като в див танц. В този момент луната излезе иззад облаците и освети ножовете в коланите на фигурите.
Това беше работа на Джаспър — нямаше друго обяснение. Без да се забави нито миг, Хуго се скри в най-близкия храсталак. В главата му имаше само една мисъл — той нямаше оръжие. Каквото и да ставаше там, то беше свързано с насилие, а един невъоръжен мъж не беше в състояние да се справи с трима бандити… не, четирима. Ала четвъртата фигура лежеше на земята като безформен вързоп, увит в някакво платно.
Трябваше да намери начин да ги разгони. С един щеше да се справи, но с повече не можеше. Сега чу гласовете им и често прекъсвания лай на Данте. А след секунди чу и гласа на Хлое, също така гневен като следобеда срещу търговеца на цвекло. Тя изкрещя на мъжете да оставят кучето й на мира. Хуго не виждаше нищо, но отгатна, че тя е успяла да се освободи от платното, в което я бяха увили. С надеждата, че момичето ще отклони вниманието на бандитите, той запълзя по корем и много скоро стигна до мястото, където се намираха.
Данте го подуши отдалеч и отново залая като луд и задърпа въжето, с което беше вързан. Някой изруга, вдигна нож и се обърна към кучето.
Побесняла от гняв, Хлое се хвърли върху мъжа, сграбчи ръката му и го захапа. Ножът падна със звън на калдъръма, само на двайсетина сантиметра от Хуго.
Докато другите двама мъже се опитваха да откъснат Хлое от другаря си, Хуго грабна ножа. Двамата успяха да хвърлят едно одеяло върху момичето и сега се опитваха да я увият в него, но тя се съпротивляваше с ръце и крака. В този момент Хуго преряза въжето, с което беше вързан Данте, и кучето моментално скочи върху единия от мъжете, които се опитваха да укротят Хлое. Мъжът изпищя и падна на земята.
Единият нападател беше на земята, вторият беше обезоръжен. Хуго се хвърли на гърба на третия и заби ножа в рамото му. Мъжът се обърна смаяно и инстинктивно вдигна ръка да пипне рамото си. Хуго се наведе светкавично и измъкна ножа от колана му.
Не можеше да бъде сигурен, че наистина е обезоръжил противниците — някой от тях може би беше скрил в джоба си пистолет. Освен това все още беше един срещу трима и макар че Данте щеше да му помага с всички сили, не биваше да рискува и да почне да задава въпроси. Моментът на изненадата беше последният му коз.
Хлое все още се опитваше да се освободи от одеялото. Без да се бави, Хуго я грабна, метна я на рамото си и изчезна в близкия храсталак. Не искаше да стане подвижна цел за пистолета на евентуалния стрелец и възнамеряваше да се възползва от неравната местност, която познаваше от детството си.
Данте го придружи в храсталака и Хуго му беше безкрайно благодарен за непогрешимия инстинкт — макар да се отнасяше грубо с уважаваната му господарка, кучето не го смяташе за враг.
Хлое имаше достатъчно ум в главата си, за да не вика — въпреки преживяната изненада и мъчителното бягство. Главата и раменете й все още бяха под тежкото одеяло и тя не знаеше какво всъщност е станало и накъде я носят. Но познаваше рамото, на което лежеше, чуваше равномерните стъпки на Данте, затова беше напълно спокойна и дори се стараеше да не киха.
Не се чуваха шумове от преследване. Въпреки това Хуго забави ход едва когато излязоха от храсталака и поеха по входната алея към Денхолм Мейнър. Хлое се опита да вдигне ръце, за да освободи главата си от одеялото, но Хуго я спря.
— Стой мирна. — Недоволна от кратката заповед, тя отвори уста да протестира, но думите й бяха заглушени от дебелото одеяло. Чу се само силна кихавица.
Хуго каза една дума, която Хлое никога не беше чувала, и отново ускори ход. Не смееше да спре, докато не затвореше зад себе си вратата на дома си. Тогава щеше да се оправя с нея.
Размахвайки весело опашка, Данте изкачи стъпалата към входната врата. Очевидно не беше пострадал от дългото приключение. Хуго затвори вратата и пусна тежкото желязно резе, което употребяваше твърде рядко. Отнесе Хлое в библиотеката, сложи я да стъпи на краката си и свали от главата й дебелото мъхесто одеяло.
— Кои бяха хората, които ме нападнаха? — попита веднага тя. — Защо искаха да отвлекат Данте? Сигурно са решили, че е много ценен… Знам, че е необикновено куче, но чак толкова…
В първия момент Хуго не повярва на ушите си. Тя изобщо не беше разбрала, че не кучето, а тя е била целта на нападателите. Но и как би могла? Тя нямаше представа за собствената си ценност. Много по-нормално беше предположението, че са искали да отвлекат любимото й куче.
Лицето й бе зачервено и горещо, кичури руса коса бяха полепнали по бузите й, очите й бяха разширени — повече от учудване, отколкото от страх. Тя приглади косата си и отново се разкиха. Хуго се трогна до сълзи. Момичето беше познало достатъчно враждебност в живота си и ако сега й кажеше, че собственото й семейство й желае злото… че е ценна за роднините си само защото има пари… С мъка удържа на напора да я грабне в прегръдките си.
— Наистина нямам представа защо някой е решил да се сдобие точно с твоето любимо куче — произнесе с нарочно небрежен тон той. — За бога, ако можеше да се видиш как изглеждаш! Не помниш ли, че ти забраних да се мотаеш из къщата по нощница? И къде, по дяволите, са обувките ти? Ще настинеш и ще се разболееш! Как посмя да излезеш посред нощ от къщата, без да ме повикаш! Защо не ме събуди още когато чу Данте да лае?
Когато чу името си, Данте наостри уши и размаха опашка.
Хлое така и не разбра какво стана в следващия миг. По-рано тази нощ Хуго я бе събудил от невинността и незнанието на девичеството. Тогава го възприе като нападение и се уплаши, изпълниха я страх и гняв. След това обаче дойде спасението — също така внезапно и силно. Оттогава живееше с чувството, че никога вече няма да й се случват обикновени неща.
Следвайки сляп инстинкт, тя сложи ръце на кръста му и вдигна глава към него. Опря брадичка на гърдите му и очите й потъмняха от силните чувства, които я вълнуваха.
— Моля те, не се сърди — пошепна тя и сама се учуди колко чувствено звучеше гласът й. — Моля те, Хуго.
И последният остатък от самообладанието му изчезна. Той я притисна до гърдите си и обхвана бузата й с длан.
— Не съм сърдит — отговори шепнешком той и добави почти като молитва: — А ми се иска да бях… Господи, как ми се иска…
— Целуни ме. — Тя се надигна на пръсти, ръцете й се обвиха около шията му, малките й пръсти се заровиха в косата му и привлякоха главата му към лицето й.
При тази тиха, но настойчива заповед Хуго пое дълбоко дъх и представата му за това, какъв трябваше да бъде светът, се скри някъде много далеч, когато устните й жадно завладяха неговите. Сигурно не е научила това в пансиона, помисли си бегло той. Устата й имаше вкус на мляко и бренди, на невинност и опит, тялото й в ръцете му беше меко и твърдо едновременно — и решено на всичко.
Едната му ръка намери гърдата й, обхвана мекото хълмче, палецът му започна да милва твърдото зърно под тънката материя. Хлое потрепери и отвори устата си за езика му. Тялото й се устреми към неговото и тя му се предложи с цялата жажда на младостта си.
Момичето имаше чувството, че е било понесено от буря и се е озовало в разбунтувано море от неизпитвани досега чувства. Беше също като при първата му целувка и този път тя беше решена да не допусне прекъсване, а да продължи по пътеката до края. Разумът й не се опитваше да ограничи реакциите й. Опиянена, тя се наслаждаваше на вкуса му и вдишваше дълбоко интензивния мъжки аромат на тялото му.
Хуго я вдигна на ръце, без да отделя уста от нейната, и я положи на дивана. Нощницата й се вдигна до бедрата. Нетърпеливите му ръце я избутаха още по-нагоре и той се наведе да целуне корема й. Пръстите му се заровиха в копринените кичурчета между краката й.
Когато той раздели кичурчетата и намери центъра на чувствителността й, Хлое нададе тих вик. Възбудата й се усили до крайност. Във вените й се носеше дива вихрушка от чувствена радост.
Хуго мушна едната си ръка под нея, вдигна я и измъкна нощницата през главата й. После отново я положи нежно върху избледнелите кадифени възглавници. С полузатворени очи Хлое се протегна сладостно, наслаждавайки се на усещането за голотата си и пулсирането на възбудата.
Тя вдигна ръце към него и той легна върху нея. Устните им отново се отвориха и езиците им подеха див танц, потопиха ги в несекващата спирала на страстта, в която нямаше място за нищо друго. Хлое вдигна крака и ги уви около кръста му, инстинктивно отвори тялото си за него и се притисна към възбудената му мъжественост. Със същия инстинкт езикът й затанцува в ъглите на устата му, плъзна се с примамлива нежност по устните му и закръжи ритмично около неговия.
Хуго задърпа колана на панталона си и нейните ръце му помогнаха, свалиха пречещата дреха от хълбоците му, за да изследват жадно парещата му кожа. Без да се бои, Хлое плъзна пръсти по тесните му хълбоци и обхвана пулсиращия пенис, който очевидно жадуваше за докосването й.
На прага към горещото й тяло Хуго преживя миг колебание, неясно усещане за боязън на ръба на страстта. Опря се на ръцете си и я погледна. Очите й бяха затворени, лицето й изразяваше най-чиста радост. В следващия миг гъстите златни ресници се вдигнаха и той видя очите й, тъмносини като среднощно небе. Тези прекрасни очи бяха изпълнени с молба и със страст, не по-малко силна от неговата.
— Моля те — пошепна тя и вдигна ръка да помилва устата му.
Безкрайно внимателно Хуго навлезе във влажната, гореща утроба. Когато усети съпротивата на девствеността й, спря и напрегна до крайност мускулите си, за да не й причини болка. Ала тя обхвана с две ръце хълбоците му и го притисна към себе си. Той я последва с потисната въздишка. Когато мъжествеността му изпълни утробата й, Хлое спря да диша, но когато девствената ципа поддаде, въздишката й изразяваше повече облекчение, отколкото болка.
Хуго помилва устата й, плъзна пръсти по влажните й слепоочия, после започна ритмично да милва гърдите й. Усети как тя се отпусна, омекна и се отвори и продължи да прониква навътре.
По всички нерви на тялото й се разпространи наслада. Тя се задвижи с него, понесена от радостта на сливането. Пъпката на желанието разцъфна и мускулите й се стегнаха в очакване на нещо неизпитвано досега. Той се изтегли назад, почти до ръба на тялото й, и тя се опъна под него като тетива на лък. Той й се усмихна тържествуващо — знаеше как се чувства тя, знаеше колко близо е удовлетворението. После с мощен замах проникна до самия център на женствеността й и от пъпката разцъфна разкошен цвят.
Мина много време, докато тя отново се раздвижи под него, когато напрежението в мускулите и нервите отслабна и тя отново започва да възприема света около себе си. Тялото на Хуго лежеше тежко върху нейното, главата му беше притисната във възглавницата. Хлое помилва гърба му, усети залепналата от пот риза и изведнъж изпита страх.
Хуго се надигна бавно и седна на ръба на дивана. Погледна в лицето й и Хлое видя в очите му отчаяние, което я ужаси. Отвори уста да му каже нещо… просто да прекъсна тишината, ала думите замръзнаха на устата й. Затова се опита да се усмихне.
Хуго се изправи. Застана пред дивана и впи поглед в нея. Голото й тяло издаваше колко доволно е било от близостта на мъжа. Устните й се усмихваха с неосъзната изкусителност. Умолителният й глас още звучеше в ушите му. И сега усещаше ръцете й върху себе си, примамливи, възбуждащи, настойчиви. Пред него лежеше момичето, с чието доверие бе злоупотребил по недопустим начин, като бе отнел девствеността му. Едновременно с това тя беше и жена — изкусителка, която не се съмняваше в силата на красотата си и умееше да я прилага.
Изведнъж в главата му нахлуха нежелани мисли и образи. Хлое приличаше на майка си, но у Елизабет нямаше страст, нямаше огън. Тя беше чиста и крехка като кристал и си остана такава въпреки опитите на Стивън Гришъм да омърси чистотата й.
Но дъщерята на Елизабет беше дъщеря и на Стивън, мъж, изпълнен със страст и дива жажда за удоволствия. Като гледаше отдаването на жената, която току-що беше въвел във физическата любов, Хуго остана с впечатлението, че страстите и извратената жажда за удоволствия на бащата бушуваха със същата сила в кръвта на дъщеря му.
Сигурно в криптата щеше да й хареса…
При тази ужасна мисъл в гърлото му се надигна жлъчка. Пред очите му затанцуваха черни петна. Грабна нощницата й и я хвърли върху нея.
— Покрий се!
След дългото мълчание тази рязка заповед беше толкова шокираща, че Хлое не намери думи за отговор. Остана да лежи неподвижна, загледана в лицето му. Меката светлина в сините дълбини на очите й отстъпи място на горчиво разочарование. Хуго я побутна нетърпеливо.
— Облечи се — заповяда отново той — и върви в стаята си. — Обърна й гръб и с треперещи ръце нахлузи панталона си.
Хлое седна на дивана, обзета от ужас и неверие. Притисна нощницата пред гърдите си, толкова смаяна, че беше неспособна да се раздвижи.
Хуго се обърна нетърпеливо.
— Не ме ли чу? — Изправи я на крака и продължи грубо: — Казах ти да се облечеш. — Нахлузи нощницата през главата й и пъхна ръцете й в ръкавите. — А сега върви в стаята си.
— Не разбирам — пошепна тя и скръсти ръце под гърдите си. — Какво съм направила?
В погледа му светна такъв гняв, че тя се отдръпна стреснато.
— Вън! Веднага!
Хлое избяга от библиотеката, следвана от верния си пазач.
Хуго остана дълго неподвижен, взрян в празната камина. Мислите му се надпреварваха. Може би не се беше случило нищо. Може би преживяното беше плод на алкохолното опиянение. Понякога брендито му погаждаше такива номера и после невинаги знаеше кое е истина и кое — фантазия.
Но отричането беше детинщина, жалък опит да не поеме отговорността за последствията от деянието си. Без да бърза, той отиде до вратата, която Хлое беше оставила отворена, и я затвори. Погледна към дивана и потрепери. На избелялата кадифена възглавница имаше голямо тъмно петно.
Хуго седна на пианото и се загледа с празен поглед към избледняващото небе навън. Хлое не беше виновна. Изкусителното й поведение беше съвсем естествено за младо момиче. Тя беше птичка, която изпробва крилете си. Не познаваше силата си, не можеше да знае, че не бива веднага да се поддава на чувства, които не е изпитвала досега. Той беше отговорен. Той беше длъжен да я научи как да се владее. Един остър укор щеше много бързо да сложи край на игричката й… Вместо това…
Той грабна бутилката с бренди и я запрати към стената.