Джейн Фийдър
Лисицата (25)

25

Когато на следващата сутрин пратеникът на Джаспър се появи на Монт Стрийт, Хуго и Самюел вече бяха на път от четири часа. Писмото с привидно безобидната информация, че Хлое е на път към Шиптън под сигурната закрила на брат си, бе оставено на масичката в залата да чака завръщането на господаря на дома. Джаспър не разчиташе на случайността. Искаше Хуго да се яви в криптата и ако алкохолът вече беше замъглил мозъка му дотолкова, че не можеше да събере две и две, похитителят на възпитаницата му беше длъжен да го подсети.

Хлое се събуди на разсъмване и се огледа смаяно. Трябваха й няколко секунди, за да разбере къде се намира. Ръката й беше странно протегната и тя се опита да я издърпа. Нещо се стегна около китката й. Тогава си спомни и едва не извика. Обърна глава на възглавницата. Джаспър спеше, но коланът беше навит около китката му, а краят му беше в стиснатия му юмрук.

Хлое отново затвори очи и се опита да си припомни какво й беше разказал несъщият й брат в тишината на нощта. Вече знаеше тайната на Хуговите демони. Защо той, самият не й беше разказал за ролята, която вече беше изиграл в живота й… колко дълбоко е бил забъркан в събитията, определили самотното й детство. Защо не й се беше доверил? Естествено тя знаеше отговора. Хуго не я обичаше достатъчно, за да й излее душата си.

Начинът, по който беше загинал баща й, не й причини особена тъга. Ако се съдеше по разказа на Джаспър за дейността на братството, смъртта на Стивън Гришъм не е била особена загуба за човечеството. Тя мислеше повече за майка си… защо Хуго не й беше казал колко силно и дълбоко е обичал майка й, как е рискувал живота си за нея. Ако й беше казал всичко, всичко за баща й — що за човек е бил, — тя щеше да разбере защо майка й е живяла така усамотено, далече от света. Най-сетне щеше да разбере защо Елизабет не се интересуваше от дъщеря си. Щеше да разбере причината за горчивата самотност, която определяше детските й дни. Тогава беше заобиколена само от бездушни бавачки, а майка й се държеше едва ли не враждебно и с времето момичето свикна да мисли, че у нея има нещо особено, нещо ненормално, което кара хората да отбягват общуването с нея.

Не, Хуго явно не я е обичал достатъчно, за да й каже всичко това.

А сега вече то нямаше значение. Скоро щеше да стане жена на Криспин и тогава всичко щеше да загуби значението си. Джаспър щеше да се погрижи плячката да не му избяга. В момента тя се чувстваше дребна и безсилна и наистина беше такава срещу обединените сили на брат си, доведения му син и Делейси.

Прилошаваше й от глад, но първо трябваше да използва нощното гърне. Дръпна предпазливо колана с надеждата да събуди Джаспър, без той да предположи, че се е опитвала да избяга. Нямаше намерение да каже или да направи нещо, което да я лиши от закуска.

Джаспър моментално отвори очи и седна в леглото. Изглеждаше напълно буден.

— Съжалявам, че те събудих, но е спешно — обясни плахо Хлое.

Той погледна часовника си.

— И без това е време да продължим. — Освободи китката й и заповяда: — Побързай с обличането.

След по-малко от час Хлое стоеше в заледения двор на странноприемницата. От устата й излизаше пара и тя нетърпеливо чакаше да запрегнат конете пред каретата. Денис потропваше с крака, за да се стопли, духаше ръцете си и ги разтъркваше силно.

Криспин се бе облегнал на стената на къщата и нетърпеливо следеше бавните движения на оборското ратайче, чиито ръце бяха вледенени.

Хлое погледна към Денис. За момент той вдиша глава и погледите им се срещнаха. В следващия миг младежът разтърси глава и се извърна настрана. Това беше мъжът, с когото беше танцувала, с когото си измисляха глупави игрички, смееха се и флиртуваха. А сега не смееше дори да я погледне в очите. Може би се чувстваше виновен? Хлое се съмняваше в това. Той беше член на братството. Сигурно и той, и Криспин бяха татуирали змията на гърдите си. Такива хора не изпитваха чувство за вина.

Ако и тримата я наблюдаваха, щеше да е невъзможно да им избяга. Може би щеше да приспи бдителността им, като престанеше да се отбранява и да оказва съпротива, даже спрямо омразния Криспин. Но тя съзнаваше, че това е съвсем малка надежда.

Хлое погледна към брат си и надеждата й угасна. Джаспър никога нямаше да отслаби бдителността си. На широкото лице устата му изглеждаше като тънка линия, брадичката беше издадена напред. Той наруга бавността на конярчето и гневно заудря по снега с бастуна си със сребърна дръжка.

Хлое потрепери и Джаспър веднага се обърна изпитателно към нея. Той знаеше, че тя се страхува от него, макар да се преструваше, че трепери само от студ. Хлое се уви по-плътно в наметката си, но съзнаваше, че не е успяла да го заблуди. Той й се ухили със саркастично задоволство.

— Качвайте се — заповяда той и посочи към каретата.

Хлое се подчини без бавене и се сви отново в своя ъгъл, като нахлупи качулката дълбоко над лицето си.

Джаспър я наблюдаваше с полузатворени очи. Не беше очаквал сестричката му да се покори толкова бързо. Спомняше си каква беше като дете: своенравна, упорита, избухлива, с бързо пламващи чувства. Не му се вярваше, че се е променила много, но очевидно беше готова да се примири със съдбата си. Все още не беше приложил специфичните си методи за сплашване, дори не й беше причинил болка. Няколко заплахи, лишаване от вечеря и няколко плесници не можеха да сплашат това дебелоглаво и емоционално хлапе. Тъй като по време на пътуването беше невъзможно да се прилагат строги физически наказания, той беше решил при нужда да я усмирява с наркотици. Никой нямаше да се запита защо младата жена е толкова сънлива, че трябва да я изнесат от каретата. Но досега не беше станало нужда да приложат подобна мярка.

Хлое отново затвори очи. Незнайно по каква причина така се чувстваше по-спокойна пред тримата мъже в каретата. Какво ли си мислеше сега Хуго? Дали се питаше къде е тя и какво й се е случило? Дали Персефона бе приела кърмачката си? Данте със сигурност тъгуваше за нея… дали някой се беше сетил да освободи Демостен, за да потича в двора? Оборските ратайчета се страхуваха от мечето и не се доближаваха много до него… Тези въпроси отново и отново минаваха през главата й, докато каретата я носеше на север.

 

 

Хуго и Самюел намериха следите на бегълците още предобед в Сейнт Олбъни. Собственикът на „Червения лъв“, където закусиха, им разказа, че трима мъже, придружени от млада жена, нощували в странноприемницата и потеглили в осем сутринта.

— Как изглеждаше младата дама? — Хуго се взираше упорито в чашата си, сякаш въпросът не беше от особено значение.

— Беше много спокойна — отговори гостилничарят и напълни канче бира за Самюел. — Вечерта й беше зле — нали знаете, пътищата ни са ужасни. Но тази сутрин се нахрани хубаво.

— Което е добър знак, нали? — обади се Самюел, без да визира определен човек.

Хуго се усмихна облекчено. Присъствието на Самюел поддържаше духа му.

— Щом конете се нахранят, продължаваме. — И се зае с пържолата си.

— Сигурно ще ги настигнем надвечер — каза Самюел тихо, защото гостилничарят беше наблизо. — Ако сменяме конете на всеки няколко часа, ще напредваме доста по-бързо от каретата.

— Прав си. Но аз не искам да ги настигна — отвърна Хуго.

— Така ли?

— Изобщо не искам да ги настигна — обясни Хуго. — Крайно време е да сложа край на тази история, Самюел. Джаспър отдавна жадува да ми отмъсти, аз също искам да приключа с него. — Гласът му беше напълно спокоен, той говореше без особена настойчивост, но спътникът му усещаше леденостуденото му вътрешно убеждение, силата на решителността му. Самюел разбра, че това беше последното, от което имаше нужда Хуго, за да си възвърне изцяло някогашната сила.

— Не ви ли е страх за момичето?

— Знам какво искат да направят с нея — отговори Хуго и стисна устни. — Дотогава няма да й сторят зло.

По целия път до Шиптън двамата останаха по следите на каретата. Въпреки очевидната убеденост на Хуго, че Хлое не е в опасност, Самюел забеляза, че на всяка станция господарят му задаваше все едни и същи въпроси: Добре ли е изглеждала младата жена? Жизнена ли е била или сънена? Имало ли е следи от насилие?

Отговорите бяха едни и същи: спокойна, уморена от пътуването, но без очебийни изменения в поведението.

Когато пристигнаха в Ланкашир, въздухът беше възвърнал обичайната си свежест, от двете страни на пътя се простираха мочурища, скрити под блещукаща снежна покривка.

Щом усети познатата обстановка, Самюел видимо се отпусна. Свали от главата си топлата наметка и тялото му се задвижи хармонично на гърба на коня. За разлика от него Хуго беше напрегнат като опъната тетива. Душеше въздуха, погледът му се стрелкаше насам-натам, сякаш беше излязъл на лов.

Яздеха на около два часа след каретата, която преследваха, нощуваха в съседни странноприемници и Хуго имаше чувството, че постоянно е близо до Хлое. Така тревогата му се задържаше в някакви граници. Да знае, че трябва само да пришпори коня си, за да я настигне — това му помагаше да опази главата си ясна и да състави план за окончателната разправа.

Следобед на седмия ден стигнаха до отклонението за Шиптън. Без да спре, Хуго продължи към Денхолм Мейнър.

— Няма ли да отидем в Шиптън? — попита изненадано Самюел.

— Утре — гласеше краткият отговор. Утре беше петък. Братството използваше криптата само в петък. Джаспър нямаше да чака още цяла седмица. Сигурно предполагаше, че Хуго е разбрал каква съдба се готви на възпитаницата му и ще ги преследва. Затова щеше да се погрижи да омъжи Хлое за Криспин и да си присвои богатството й.

 

Каретата спря пред входа на Гришъм Хол. Неподвижната фигурка в ъгъла усети внезапната енергия, която изведнъж изпълни тримата мъже. Страхът заплаши да я надвие. Не беше намерила възможност да избяга. Тримата постоянно я охраняваха, нощем спеше вързана за брат си. Поне Криспин стоеше далече от нея, а и тя внимаваше да не дава поводи на Джаспър да я наказва.

Но сега бяха в земите на Джаспър, заобиколени от неговите хора. Наоколо нямаше непознати, които можеха да говорят за тях. Значи той вече не беше принуден да се въздържа.

Джаспър скочи от каретата.

— Слизай! — заповяда той.

Хлое се подчини веднага. Без да има нужда, Криспин сложи ръка на кръста й и я бутна. Тя се хлъзна по стъпалата и падна право в прегръдката на Джаспър. Той я задържа и Хлое изведнъж осъзна, че само той стоеше между нея и безогледната жестокост на Криспин. Джаспър беше зъл, но всяко от действията му беше целенасочено. А Криспин изпитваше радост да причинява болка на хората.

Хлое не беше идвала в Гришъм Хол от детството си, но къщата беше потискаща както винаги. В преддверието беше задушно и мрачно. Денхолм Мейнър може да беше занемарен и неподреден, но атмосферата беше ведра. Или това беше само заради спомените…

— Джаспър…

От сянката зад стълбата прозвуча въпросителен глас и Луиза излезе колебливо под слабата светлина на следобеда. — Хлое… не знаех…

— Не ставай глупава, разбира се, че знаеше — прекъсна я остро Джаспър и свали ръкавиците си. — Нали ти казах да приготвиш западната ъглова стая.

— Да, но… не ми каза защо. — Луиза закърши ръце и огледа неподвижната фигурка в дебела наметка. — Хлое, скъпа… — Тя протегна ръце в малко смешен поздрав за добре дошла.

— Луиза. — Хлое леко сведе глава. Жената на Джаспър беше безлична, нито добра, нито лоша. Но беше пасивна помощница на своя зъл съпруг, а това означаваше още един враг.

— Сбогувай се с Денис, скъпа сестро — подкани я иронично Джаспър. — Няма да го видиш отново преди първата си брачна нощ. Доколкото знам, вие бяхте близки приятели и се надявам да се сбогуваш учтиво.

Без да си направи труда да отговори, Хлое погледна втренчено Денис, с надеждата, че той ще прочете пренебрежителното й мнение. Денис отново бе наложил самонадеяната си усмивка и в сърцето й пропълзя леден страх. Този път едва й се удаде да го скрие.

— Криспин, отведи я горе и я заключи — заповяда Джаспър.

Значи сега беше ред на Криспин. Хлое преглътна мъчително и се изправи като свещ, когато Криспин стисна ръката й.

— Не ми трябва помощта ти — изрече тя високо и ясно. — И сама мога да се кача по стълбата.

— Тръгвай! — Той завъртя ръката й на гърба и тя прехапа устни, за да не извика, но гордо вдигна глава и тръгна пред него, без да каже дума.

— Искам да слезеш веднага — извика подире му Джаспър от залата и Хлое усети облекчение. Джаспър още контролираше положението.

Западната ъглова стая беше тясно помещение под покрива с мръсно малко прозорче. Всички други стаи наоколо бяха необитавани, пълни със стари вещи, и когато стъпките на Криспин заглъхнаха по коридора, Хлое остана съвсем сама.

В стаята имаше легло с балдахин, скрин и стол без облегалка. В каната имаше студена вода, а под леглото се виждаше нощно гърне.

Какво да прави сега? Хлое приседна на леглото и си пожела Данте да беше при нея. Никога не се беше чувствала толкова самотна. Дори в самотата на детството й животните бяха до нея… винаги имаше поне едно същество, което имаше по-лоша съдба от нейната и за което можеше да се погрижи. Сега беше съвсем сама.

По бузите й потекоха сълзи и тя не посегна да ги изтрие. Спря да плаче едва когато по коридора се чуха стъпки. Скочи веднага, напръска лицето си със студена вода, седна на стола и се обърна към прозореца. Така лицето й щеше да бъде в полусянка.

Влезе Джаспър, следван от млад слуга, който носеше куфара й. Слугата остави куфара в средата на стаята и побърза да излезе. Джаспър заключи след него, отиде до прозореца и я огледа внимателно.

— Луиза ще ти донесе чисти дрехи — каза след малко той. — Мисля, че имаш всичко, от което се нуждаеш.

— Благодаря — отговори тя. Колко смешно прозвуча отговорът й…

— Искам да ти обясня някои неща. — Той направи крачка към нея и заповяда: — Стани.

Хлое се подчини. Какъв избор имаше?

— Погледни ме.

Това беше много трудно. Тя не искаше Джаспър да види сълзите й. Но той я улесни, като отново й зашлеви силна плесница и това й помогна да обясни защо плаче. Хлое вдигна глава и го погледна.

— Така е по-добре. Утре вечер ще се омъжиш за Криспин…

— Не! — извика пронизително Хлое и се сви в очакване на следващия удар, но такъв не последва.

— Не ме прекъсвай — нареди със скучаещ вид Джаспър. — Както казах, утре вечер ще се омъжиш за Криспин. След това ще бъдеш представена в криптата, както направихме с майка ти. Онова, което тя не можа да направи, ще направиш ти, нейната дъщеря. Така изисква правилникът. Така правим в братството. — В гласа му звучеше убеденост. — Ние не оставяме нищо недовършено и аз чаках почти петнадесет години да изпълня задълженията си. След това… — Той вдигна рамене. — Криспин ще реши. Богатството ти ще премине у него, значи у мен, както беше решено още приживе на баща ми. За съжаление майка ти намери начин… — Той млъкна изведнъж и лицето му помрачня. Елизабет, невинната, глупачката, бе успяла да изключи мъжа си и сина му от живота си.

— Ти ще заемеш мястото на майка си — продължи глухо той — и ще изпълняваш задълженията й — с едно изключение. Първо трябва да консумирате брака си. Криспин ще ти отнеме девствеността. Това е всичко — заключи той и й обърна гръб.

— Не съвсем — отвърна Хлое, без да знае защо му казваше това. Може би защото отчаяно желаеше де разклати сигурността му. — Криспин не може да ми отнеме девствеността, защото отдавна вече не съм девствена.

— Какво? — Джаспър се обърна и я погледна ужасено. — За какво говориш, по дяволите? Ти си живяла като в манастир още от седмата си година! — В студените му очи изведнъж блесна разбиране. — Но през последната година беше под опеката на Хуго Лейтимър, нали? — попита бавно той. После отметна глава назад и избухна в смях. — Значи затова се застъпваше така пламенно за него? Нищо чудно, че си видяла змията на гърдите му. Значи онзи нещастен пияница не е чак толкова чист, на какъвто се прави. Той те е прелъстил, нали? Невинното момиче, поверено в ръцете му от жената, на която се беше заклел във вечна любов!

— Хуго не ме е прелъстил. — Гласът на Хлое беше тих, но пределно ясен.

Джаспър поклати глава, продължавайки да се смее.

— Той не се е променил ни най-малко. Е, така утрешните събития ще придобият допълнителна пикантност. Лейтимър ще се развълнува още повече, като присъства на твоето посвещаване.

Хлое пребледня като мъртвец.

— Да присъства? Как ще присъства, като не е тук?

— О, ще дойде — увери я спокойно Джаспър. — Сигурен съм, че е тръгнал веднага щом е получил съобщението ми. Така ще пристигне в криптата точно когато започне церемонията. Естествено ние ще го посрещнем с добре дошъл… но краят му ще бъде доста неприятен. И преди всичко окончателен. — Устата му се смееше, но бледите очи бяха празни. Той й кимна кратко и излезе.

Хлое закрачи напред-назад в малката стая като тигър в клетка. Скоро осъзна, че вече изобщо не се страхува за себе си. Вместо това се изпълни с нова енергия и решителност. Трябваше да направи нещо, да потърси начин за бягство. Твърде дълго беше стояла бездейна. Ако Хуго се появеше в криптата — а той със сигурност щеше да дойде, щом знаеше къде е тя — значи имаше надежда, но тя трябваше да се погрижи той да не падне в капана на Хуго. Тя трябваше да избяга и да предупреди Хуго, преди да е дошъл в Шиптън. Но как?

Погледът й обходи помещението в търсене на средството. Прозорчето беше твърде високо, за да се измъкне през него. Но дори да успееше да се промъкне през тесния отвор, щеше да падне от третия етаж. Може би трябваше да запали огън и да избяга в дима, когато отвореха вратата? Ами ако никой не усетеше миризмата на изгоряло? Колко време щеше да мине, докато забележат огъня в тази отдалечена част на къщата? Твърде дълго. Докато някой дойде да я спаси, тя щеше да се е задушила. Единственият й шанс беше да избяга, когато някой отвори вратата. Ако има достатъчно време да излезе в коридора и да заключи вратата на стаята, може би ще успее. Възможността беше малка, но друга нямаше.

Единственият достатъчно тежък предмет в стаята беше столът. Тя го вдигна с усилие над главата си. Трябваше да се справи. Сложи го зад вратата и седна на ръба на леглото, за да чака следващия посетител.

Най-сетне чу далечни стъпки, които бързо се приближиха. Застана зад вратата и вдигна стола. Кръвта бучеше в ушите й, сърцето й биеше толкова силно, че щеше да разкъса гърдите й. Ключът се превъртя в ключалката. Вратата се отвори.

В същия миг Хлое се хвърли напред и стовари стола върху главата на Криспин, който влезе пръв. Той изрева от болка и падна на колене. Хлое профуча покрай него и излезе в коридора… право в ръцете на брат си.

Джаспър не каза нищо. Само я вдигна и я метна обратно в стаята. Криспин разтърка главата си и примигна объркано, но стана веднага, като чу гласа на баща си.

— Дай ми шалчето си — заповяда Джаспър и вдигна ръцете на Хлое високо над главата. — А сега й дръж ръцете. — Криспин се подчини и Джаспър завърза изпънатите ръце на Хлое за таблата на леглото.

В следващия миг тя нададе сърцераздирателен вик, защото Джаспър я шибна по гърба с камшика си за езда. Той я хвана за косите, издърпа главата й към лицето си и каза в ухото й:

— Предупредих те, сестричке.

Само след миг двамата бяха излезли и ключът отново се превъртя в ключалката.

Хлое не знаеше колко време остана в тази поза, с протегнати ръце, здраво вързани за леглото. Болката от удара с камшик скоро отслабна, но тегленето в ръцете постоянно се засилваше. В стаята скоро се стъмни и тя затвори очи, опитвайки се да избяга от мъчението в някой тъмен ъгъл на съзнанието си.

Беше вече съвсем тъмно, когато отново се чуха стъпки и някой отвори вратата й. Джаспър влезе с табла в ръце, на която беше закрепена запалена свещ. Остави таблата до леглото, вдигна преобърнатия стол и пристъпи към неподвижната фигура.

— Предполагам, че си имала достатъчно време да размислиш — каза той и преряза шалчето, което стягаше китките й, с ножа си. Хлое падна по лице в леглото и изплака от облекчение. — До утре няма да приемаш посетители — продължи Джаспър, отиде до вратата и добави подигравателно: — Желая ти лека нощ.

Когато вратата се затвори, Хлое се претърколи по гръб. Меката светлина на свещта беше утешителна и тя лежа дълго, без да се помръдне, докато съзнанието й бавно се върна. Цялото тяло я болеше, сякаш беше участвала в боксов мач. Не беше сериозно ранена, но беше получила първото сериозно предупреждение.

След известно време тя стана и погледна таблата. Джаспър й бе донесъл парче хляб и каничка мляко — студена, оскъдна храна, но все пак по-добре от нищо. Хлое хапна от хляба и изпи млякото, след което се пъхна под завивките, както си беше облечена. Струваше и се опасно да се съблече. Нощницата щеше да я направи още по-уязвима.

Хуго щеше да дойде да я вземе. Нямаше да я остави в ръцете на Джаспър. Той не я обичаше, но нямаше да я изостави. Дори само гордостта му щеше да го доведе утре в криптата. И тогава щеше да падне в капана на Джаспър. Хуго не я обичаше, значи бъдещето й нямаше никакво значение. Но тя го обичаше и не можеше да понесе мисълта, че ще го види как умира.

 

 

Само на седем мили от нея, в Денхолм Мейнър, Хуго седеше при Самюел в кухнята и му обясняваше плана си и ролята, предвидена за него. От време на време обаче млъкваше и по лицето му пробягваше тревога. Няколко пъти стана, отиде до вратата, отвори я и се вслуша в шумовете на нощта.

— Какво има?

— Не знам, Самюел. Просто усещам близостта на Хлое. Усещам страха й — обясни глухо Хуго. — Но в момента не мога да направя нищо за нея… Липсва ми и проклетото куче — добави той и затръшна вратата. — Всъщност ми липсва цялата й проклета менажерия.

— Разбирам как се чувствате — отговори Самюел. — Без момичето къщата е много тиха. — Той също стана. — Ще можете ли да заспите?

— О, не. — Хуго поклати глава. — Ще посвиря. Нали няма да ти преча?

— Музиката никога не ми е пречила — отговори Самюел и се запъти към вратата. — Тогава аз ще си лягам.

Докато се качваше пое тълпата, той си припомни онази ужасна нощ, когато Хуго се бореше с демоните и с алкохола и свиреше собствените си безумни композиции. Когато си легна, той се вслуша внимателно в звуците на пианото — те бяха сигурен знак за душевното състояние на Хуго.

Господарят му свиреше приспивната песничка, която веднъж беше свирил за Хлое — в нощта, когато подпалиха обора. Свиреше така, сякаш момичето щеше да го чуе и да се успокои.

Дали тя знаеше, че той е съвсем близо до нея? Хуго се опитваше да й го каже с музиката си, сякаш студеният нощен въздух щеше да я пренесе през долината до Шиптън. Дали Хлое вече спеше?

Той си спомни как момичето беше влязло в живота му, докато беше още под властта на демоните на миналото. Утре вечер щеше окончателно да приключи със своето минало.

Хуго остана пред пианото цяла нощ.