Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vixen, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 84гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
Издание:
Джейн Фийдър. Лисицата
ИК „Ирис“, София, 2006
Редактор: Христина Владимирова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN 954-455-080-8
История
- —Добавяне
24
— Днешният ден наистина не е особено подходящ за разходка с карета. — Хлое смръщи носле и критично огледа калната улица.
— Грее слънце — възрази Денис.
— Е, поне това — промърмори тя. — Но е ужасно мръсно.
— О, я стига, Хлое, не ти прилича да се оплакваш от малко улична кал — изрече подигравателно той. — Колко дни бяхме затворени вкъщи заради снежната буря. Днес, веднага щом се изясни, излязох и поръчах каретата. Имам нужда от свеж въздух. Ще отидем до Финчли Комън и ако искаш, там ще ти дам да държиш юздите.
Хлое, която стоеше до прозореца, погледна към каретата, която чакаше на улицата. Денис имаше прекрасни сиви коне. Естествено беше изкушена да приеме предложението, но ако беше честна, щеше да признае, че Денис започваше да я изнервя. Все по-често имаше чувството, че зад веселата фасада се крие не само глупост, но и жестокост. Всеки път, когато обръщаше вниманието му върху бедните и нещастните, той се съгласяваше с нея, но тя усещаше нетърпението му под привидното съчувствие. Много добре знаеше, че проявява съчувствие само за да й се понрави, и вече се чувстваше виновна, че си е поиграла с него и е имитирала чувства, каквито не изпитваше. Естествено той беше по-интересен от другите младежи, които я ухажваха, беше по-интелигентен от повечето си връстници, знаеше повече от тях и не правеше глупостите, които правеха те. Хлое никога не го беше виждала пиян, докато приятелите му често се напиваха и предизвикваха неодобрението й с щуротиите си. Въпреки това — след като флиртът й с Денис очевидно не беше оказал желаното влияние върху Хуго, нямаше смисъл да го продължава. В момента нищо в живота й нямаше смисъл… затова трябваше да излезе и да прочисти главата си от меланхолията.
— Е, добре — отговори без особено въодушевление тя. — Но първо трябва да се преоблека.
— Разбира се. Ще те чакам. — Денис се поклони, опитвайки се да скрие внезапното облекчение в погледа си. Вече беше повярвал, че тя ще откаже, а нямаше никакво желание да се появи във Финчли Комън с празни ръце. Сър Джаспър не беше от хората, които приемат неуспехите.
Хуго тъкмо се качваше по стълбата към втория етаж, когато Хлое излезе от стаята си.
— Май видях колата на Делейси пред вратата? — попита уж небрежно той. Вече беше усъвършенствал този тон на умерено любопитство.
Хлое се изчерви леко.
— Да, той е в салона. Ще излезем на разходка. Отивам да се преоблека.
— Аха. — Хуго се намръщи, припомнил си съвета на братовчедка си. — Май трябва да съобщиш на младежа, че очаквам да ме попита, преди да предприеме каквото и да било с възпитаницата ми.
— Защо смяташ, че той има намерение да предприеме нещо? — Червенината й се усили.
Хуго реши, че е крайно време да хване бика за рогата.
— Ако не е така, момиче, много бих искал да знам какво всъщност става — отговори остро той. — Или ще накараш Делейси да каже ясно какво иска, или ще го направя аз. Не може да продължава така… не и ако имаш намерение да бъдеш приемана и занапред в доброто общество. Хората са започнали да говорят и аз нямам намерение да мълча и да гледам как компрометираш доброто си име с флирт, който няма да доведе до нищо. Разбрахме ли се?
Той наистина иска да се омъжа за Делейси. Никога досега не се беше изразявал така ясно, но този ултиматум не можеше да бъде разбран погрешно. До днес беше живяла с надеждата, че Хуго я обича, но не желае да го признае заради старомодните си морални скрупули. Надяваше се да преодолее скрупулите му, както се беше справила с всичко досега. Но сега волята за борба я напусна.
— Предполагам, че след разходката ни Денис ще пожелае да говори с теб — изрече сковано тя.
— Добре. Можеш да го увериш, че няма да срещне неподобаваща съпротива, момиче.
Той я щипна по бузката, усмихна й се окуражително и се отдалечи с натежало сърце. Но поне краят на тази нещастна любовна афера вече се виждаше. Щеше да потърпи още няколко месеца, а после да я отведе пред олтара и да я предаде в ръцете на мъж, който й съответстваше по възраст и обществено положение. С когото щеше да има семейство и деца…
Потискайки плача си, Хлое се скри в стаята си. Защо Хуго не отговаряше на чувствата й?
Трябваше да погледне истината в очите. Тя беше твърде млада, той беше поел отговорността да се грижи за нея. А сега, когато вече не влизаше в леглото му, той гледаше на нея само като на своя възпитаница. Вече не я ценеше като жена и двамата нямаха върху какво да изградят връзката си.
Защо, защо толкова бе настоявала да дойдат в Лондон? Хлое изтри сълзите си, облече костюма си за излизане и изми лицето си със студена вода от каната на тоалетната масичка. Тогава тя още не знаеше, че обича Хуго Лейтимър. Беше толкова заета с плановете си за бъдещето и с вълнуващото настояще, че не се замисляше за истинските си чувства. А сега всичко отиде по дяволите.
Значи трябваше да се омъжи за Денис Делейси. Това не беше по-лоша съдба от която и да било друга, след като не можеше да има единствения мъж, който означаваше нещо за нея.
Тя нахлупи на главата си кадифената барета и оправи перото. Не обичаше тази шапка, твърде малка и скромна, но Хуго я бе избрал с обичайната си решителност. Много скоро той вече нямаше да се меси в гардероба й — и изобщо в живота й. Тя преглътна и напразно се опита да се отърве от буцата в гърлото.
Когато двамата излязоха, Денис беше толкова щастлив, че я е извел от къщата и я е качил в каретата си, та изобщо не забеляза колко бледо беше лицето й и как едносрично отговаряше на опитите му да води разговор.
Той караше бързо през града. Напълно потънала в мислите си, Хлое отначало не забеляза колко бързаше Денис. Едва когато на Пемроуз Хил едва не се сблъскаха с идващата насреща им карета, тя дойде отново на себе си.
— Конете ти са изпотени — каза изненадано тя. Това беше голям грях за всеки, който притежаваше собствена кола и впряг. Погледна спътника си и забеляза, че устата му беше опъната в решителна линия.
— Какво има?
Той я погледна и блясъкът в очите му я обезпокои извънредно много.
— Нищо няма. Защо? Не ти ли е приятно да препускаме?
— По-студено е, отколкото очаквах — отговори тя, опитвайки се гласът й да звучи весело. — Не е хубаво за конете, ако караш толкова бързо.
— Конете са мои и ще правя с тях, каквото искам — отговори студено той. Един от жребците се спъна в дупката на пътя и камшикът му изплющя по ухото на животното.
— Не прави това! — извика Хлое, докато се опитваше да си обясни студения му тон. — Конят ти не е виновен. Ако беше карал по-внимателно, той нямаше да се спъне.
Внезапно тя разбра, че нещо не е наред. Но и при най-добро желание не можеше да си представи какво е то. Денис изобщо не приличаше на мъжа, когото познаваше, а в очите му светеше възбудата на ловец, подушил плячка.
— Спри колата — заповяда тя. — Искам да сляза. — Почти бяха стигнали до Финчли Комън, по мръсната улица нямаше движение, не се виждаше нито един пешеходец. Въпреки това Хлое беше твърдо решена да се отдалечи колкото може по-бързо от опасната близост на Денис Делейси.
Той не отговори. Вместо това отново шибна конете и четворката препусна в луд галоп по голямата общинска морава.
Вятърът свиреше над заснеженото поле и превиваше мършавите стари дървета с опадали листа. Дълбоките бразди на улицата бяха заледени и под копитата на конете скърцаше лед.
Хлое потрепери от лошо предчувствие и фините косъмчета на ръцете й настръхнаха. Точно тогава видя пощенската карета, чакаща под група дървета. Пощальонът, увит до ушите в дебелата си пелерина, стоеше до водещия кон.
Последния път, когато беше видяла пощенска карета в този подозрителен вид, беше по пътя за Манчестър, когато бе излязла на езда с Криспин. Но тогава тя яздеше бърз кон и бягството беше в собствените й ръце.
— Какво си намислил? — Гласът й беше само дрезгав шепот. По гърба й пролази безименен страх. — В името на всички дяволи, Денис, какво си намислил?
Без да отговори, той спря каретата си редом с пощенската. Конете дишаха тежко, гърбовете им блестяха от пот. Денис скочи и пощальонът зае неговото място.
Когато я извлече от колата, Хлое се опита да се отбранява, но той беше многократно по-силен от нея. Макар че се бранеше с дивата сила на отчаянието, той я вдигна и я метна като чувал в каретата, чиято вратичка беше отворена.
Тя падна на ръце и колене на пода на каретката, Денис скочи след нея. Плесна камшик и каретата потегли със силен тласък. Едва надигнала се, Хлое падна отново. Някой се засмя. Хлое познаваше този смях.
Тя се надигна, докато застана на колене, и погледна тримата мъже, които я наблюдаваха развеселено. Денис изглеждаше доволен като човек, изпълнил необичайно трудно поръчение. Какво общо можеше да има Денис Делейси с човек като Джаспър? Този въпрос не й даваше мира.
— Защо? — попита глухо тя. — Защо, Денис?
— Много скоро ще разбереш — отговори вместо него Джаспър. — Седни на онази седалка. — Бледите му очи почиваха безизразно върху лицето й.
Внезапно я обзе луд гняв, който прогони страха, роден от несигурността. Ако това беше врагът й, тя го познаваше… или поне си въобразяваше, че го познава.
Изправи се светкавично и връхлетя върху брат си. В миг коленичилото младо момиче се превърна в разгневена фурия. Пръстите й посегнаха към бездушните му очи, коляното и се заби в гърдите му.
В следващия миг Хлое падна назад. Джаспър замахна и й зашлеви силен шамар. Ушите й забучаха и тя падна назад върху седалката до Криспин. Въпреки това продължи да се отбранява, да удря с ръце и крака срещу тримата мъже, които споделяха с нея тясната вътрешност на каретата.
Денис посегна към глезените й и тя го изрита здраво в корема.
— Остави на мен. Сега е моя. — Гласът на Криспин беше изпълнен със сита увереност.
Денис я пусна и я огледа с присвити очи.
Криспин хвърли крехката фигура на Хлое в скута си с лицето надолу и изви ръцете й на гърба. Джаспър стегна китките й с шалчето от врата си. После я вдигна и я хвърли в ъгъла на каретата до Криспин.
— Очевидно имаш още доста да учиш, сестричке — проговори той, дишайки тежко. — За щастие аз съм добър учител. Може би малко нетърпелив, но ти ще се научиш бързо, уверен съм.
Хлое беше твърде смаяна, за да отговори. Лицето й пулсираше, извитите назад ръце я заболяха, тънката материя се впиваше в китките й. Тя се сви инстинктивно в ъгъла. Вече не се съмняваше в целта на отвличането.
Погледът й се стрелна към седящия до нея Криспин. Той й се усмихна и тя внезапно си спомни как изглеждаше някога като дете, когато късаше крилцата на пеперудите. Веднъж бе казала на Хуго, че Джаспър не може да я принуди да се омъжи за Криспин. Но тогава още не знаеше какво означава насилие.
Каретата мина през дълбока дупка и тя падна настрани, защото не можеше да пази равновесие с вързани ръце. Криспин я бутна обратно на седалката. Тя се скри в ъгъла и затвори очи, за да изключи погледите на тримата мъже, които я зяпаха с настойчивостта на ловци, най-сетне заклещили плячката си.
Къде беше Хуго? Но какво значение имаше това сега? Сигурно и след хиляда години нямаше да му хрумне да направи връзка между Денис и Джаспър.
— Къде е Хлое, Доли? — Хуго влезе в салона преди вечеря, следван от Данте, който въздишаше страдалчески.
— О, за бога, мислех, че момичето е при теб. — Лейди Смолууд остави настрана бродерията си и примигна с късогледите си очи. — Не съм я виждала от обяда.
— Какво? — Хуго нетърпеливо отмести влажната муцуна на Данте от бедрото си. — Как е възможно? Да не е в стаята си?
— Мислех, че е при теб — повтори Доли. — Обикновено не ми съобщавате, когато предприемате нещо заедно. — Тонът й изразяваше справедлива обида.
Хуго се обърна рязко, слезе бързо в залата и извика Самюел.
— Ох, какво става пък сега? — Самюел излезе от кухнята, като изтриваше устата си. — Тъкмо вечерям.
— Къде е Хлое?
— Откъде да знам? От обяда не съм я виждал. Мислех, че е при вас. — Като усети безпокойството на Хуго, той го погледна объркано. — Това означава ли, че момичето не е тук?
— Точно така. Няма я. За последен път я видях в ранния следобед. — Хуго си заповяда да помисли спокойно, да подреди мислите си. Може би Хлое е имала планове за вечерта, които не е споделила с никого? Или не е поискала да сподели. Нещо като разходката до Билингсгейт.
Това беше възможно. Но невероятно. Хлое не умееше да лъже. Дръзките й начинания никога не оставаха дълго в тайна.
Когато я остави, тя се готвеше да излезе на разходка с Денис Делейси. Може би е станала злополука? Може би колата се бе преобърнала? Или някой от конете се беше спънал. Или бяха загубили подкова. Или ги бяха нападнали улични разбойници…
Не. Сега беше осем, а Хлое бе излязла с Денис в два. Шест часа! Това не беше обикновена злополука. Ако беше така, Хлое щеше да се е върнала най-късно до пет. А ако беше нещо по-сериозно, вече щеше да е изпратила съобщение. Освен ако не лежеше със счупен врат под колата на Делейси… дали онзи млад глупак умееше да управлява добре тежката карета? Сигурно беше безогледен. Всички млади мъже бяха такива.
Хуго си припомни собствената си младост. Колко пъти беше управлявал карета, без да гледа напред… колко пъти беше изтръгвал юздите от ръцете на пощальона и беше пускал конете в галоп, без да го е грижа за пищящите пътници. При това размахваше над главата си бутилка бургундско или стреляше с пистолета си!
Велики боже на небето! Как минаваше времето.
— Отивам на Кързън Стрийт — каза той и бързо изкачи стълбите към стаята си. Само след минута се върна с палто на ръка и сложи ръкавиците си.
Самюел, който беше захвърлил салфетката и оставил вечерята си, стоеше в залата и също закопчаваше палтото си.
— Какво има на Кързън Стрийт?
— Там живее майката на Делейси — обясни Хуго и отвори вратата. — Не знам откъде другаде бих могъл да започна. — Той слезе тичешком на улицата. Въпреки че пъшкаше тежко, Самюел остана по петите му.
— Иди в обора и виж дали няма четворка сиви коне и кола — заповяда Хуго, когато стигнаха до градската къща на Делейси. Самюел изчезна, а Хуго почука силно на вратата.
Икономът отвори и се поклони дълбоко.
— Семейството вечеря, сър. Ще желаете ли да им отнеса картичката ви?
— Само ако Денис Делейси е у дома — отговори кратко Хуго.
— Мистър Делейси не е тук, сър. — Мъжът му отвори вратата с нетърпелива учтивост.
— А следобед беше ли тук?
— Не, сър. Доколкото знам, мистър Делейси прекарва вечерта с приятели извън града.
— Кои приятели?
— Нямам честта да знам, сър. — Икономът направи крачка назад и посегна да затвори вратата.
Хуго сложи крак на прага.
— Защо бързате толкова, добри човече?
Тонът и блясъкът в очите му моментално постигнаха желаното въздействие.
— Какво желаете, сър? — попита с леко треперещ глас икономът и не се опита повторно да затвори вратата.
— Мистър Делейси излезе днес следобед с колата си. Тогава знаехте ли, че няма да се върне?
— Доколкото знам, той изпрати вест по-късно, сър.
— Колко по-късно?
— Мисля, че беше около шест, сър.
Преди два часа. Значи не беше злополука. Какво беше станало, по дяволите? Хуго оттегли крака си, махна за сбогом на иконома и се втурна към улицата. Самюел вече го чакаше.
— Сивите коне са в обора, сър, и изглеждат доста изтощени — каза той и тръгна редом с господаря си. — Някой ги е гонил безмилостно. Главният коняр ругаеше по-страшно от Фалстаф. Разказа ми, че му ги докарал преди два часа някакъв непознат и си отишъл, без да каже дума. Ратайчето още се мъчи да ги охлади.
— Два часа — повтори Хуго. — Значи конете са били доведени от непознат, който е донесъл на семейството вест, че младият Делейси няма да се върне. Какво, по дяволите става, Самюел?
— Според мен — отговори тежко старият моряк, — започна да става мода разни хора да се опитват да изчезнат с момичето.
— Джаспър! — Хуго изведнъж спря насред улицата. — Исусе, Мария и Йосиф, естествено! Братството. Защо по-рано не се сетих…?
Ако Денис Делейси беше последвал баща си в братството, както Криспин — Джаспър, значи беше обвързан с клетва и беше задължен да се подчинява безусловно на водача. Хуго беше толкова загрижен Хлое да не научи истината за него от своя млад обожател, че изобщо не помисли каква опасност се крие във връзките на Денис с братството. Той не правеше впечатление с нищо извратено… но повечето членове на братството бяха такива.
— Братство ли? — Самюел отскочи настрана, за да избегне една карета, и повлече Хуго със себе си. Кочияшът изруга подире им.
— Това е дълга история — отговори с мрачно изражение Хуго. — Дълга и много стара история. — Той се прилепи до стената на една къща и се опита да прецени различните възможности за по-нататъшните си действия.
Къде щеше да я отведе Джаспър? В Лондон първо трябваше да намерят свещник, готов да омъжи младо момиче против волята му… а Хлое със сигурност щеше да се изкаже съвсем ясно по този въпрос. Тя нямаше да отиде мълчаливо пред олтара. Джаспър имаше нужда от време, за да я приведе в състояние на покорство, а в Лондон той не разполагаше с време. Намерението му беше да я омъжи незабавно и да я принуди да консумира първата брачна нощ. Едва тогава състоянието на Хлое щеше автоматично да премине в ръцете на съпруга й. Така гласеше законът. Какво щеше да се случи с Хлое след това — брат й със сигурност не се интересуваше особено от бъдещия й живот. Криспин обаче…
Хуго си спомни злобата на Криспин в деня, когато Хлое се втурна да помогне на нещастния Росинант. Спомни си и страха му, когато изтръгна истината от устата му след неуспялото отвличане. Мъж с подобен характер с удоволствие щеше да си отмъсти на една безпомощна пленница. Ако и той беше член на братството — а със сигурност беше, — вероятно вече знаеше как да се наслаждава на безволната си партньорка и да премине всички граници на злото. Вероятно и двамата с Денис бяха изживели приятни часове в криптата, макар че още не бяха паднали толкова дълбоко, колкото водача си.
Значи щяха да я отведат в Шиптън. Хуго беше напълно уверен в това, сякаш самият Джаспър му го бе казал. В Шиптън Джаспър имаше свои хора, които знаеха кога трябва да мълчат и какво щеше да се случи, ако не изпълняват заповедите му. В Шиптън можеше да държи Хлое далеч от любопитните погледи и да извика личния си свещеник. Влиянието на Джаспър в областта беше наистина много силно — с помощта на страх, сплашване, подкупи и други подобни средства. Свещеникът със сигурност щеше да си затвори и двете очи и да извърши венчавката.
Там беше и криптата.
Той видя в спомена си Елизабет, която стоеше в криптата, замаяният й поглед изпълнен с ужас, когато най-сетне бе разбрала каква роля й е отредил съпругът й. Видя Елизабет… но това не беше Елизабет, това беше Хлое, дъщеря й, застанала пред носилката, осветена от олтарните свещи. Дъщерята вместо майката… така щеше да се изпълни кървавото отмъщение. Джаспър сигурно не беше на себе си от радост, че щеше да отмъсти аз смъртта на баща си по този начин!
В гърлото му се надигна гадене, последвано от внезапно усещане за безпомощност… но накрая победи студеното убеждение, че при нужда щеше да убие Джапър, както беше убил Стивън.
Когато отнесат Хлое в криптата, и аз ще съм там, закле се той.
— Заминаваме за Шиптън — каза той тихо на чакащия Самюел.
— Шиптън! — Самюел подсвирна тихо. — Значи смятате, че брат й е забъркан в тази работа?
— Убеден съм, че е затънал в калта чак до мръсния си врат — изрече опасно тихо Хуго. — А аз ще му счупя всичките зли костички. Те имат шест часа преднина. Ако съм прав, Джаспър смята да проведе церемония в криптата. — Той говореше повече на себе си, докато вървеше с бърза крачка към Монт Стрийт. — Криспин и младият Делейси също са там.
Церемонията щеше да се проведе едва след венчавката. При нужда Джаспър щеше да я упои, за да не вдига шум, докато пътуваха. Сигурно нямаше да рискува да привлече вниманието на хората, като върже ръцете й.
Успокоен от това убеждение, той каза тихо:
— Момичето не е достатъчно силно, за да язди от Лондон до Шиптън. Значи са взели карета. Сигурен съм, че скоро ще открием следата.
Вече бяха стигнали до къщата и той изтича по стълбището.
— Самюел, готов ли си да яздиш с мен? Разстоянието е дълго, но ще напредваме по-бързо, отколкото с карета.
— С вас съм — изръмжа Самюел. — Сега ли ръгваме?
— Не, на разсъмване. Сигурно са спрели някъде да нощуват. Ако яздим през цялата нощ, ще трябва да почиваме през деня. Затова ще тръгнем на разсъмване и ще поемем по следите им на първата станция.
Хлое вече не знаеше от колко време пътуваха в неудобната карета. Следобедът премина в здрач, беше ужасно студено. От известно време и четиримата мълчаха.
Хлое седеше свита в своето ъгълче и усещаше с всеки сантиметър на тялото си, че Криспин седеше до нея. Непрекъснато я побиваха тръпки. Бедрото му често-често се притискаше към нейното и тя знаеше, че това не е случайност. Как щеше да понася да е негова жена… да споделя леглото му… да прави с него онова, което беше правила с Хуго? Стана й гадно, тя преглътна отчаяно и се помоли тялото й да не се предаде. И без това се чувстваше напълно безпомощна с вързани ръце.
Тя си заповяда да мисли ясно, да оцени положението си, надявайки се, че паниката й ще отслабне, ако се концентрира. Ако я принудеха на този брак, какво щеше да стане после? Какво щеше да направи Хуго? Можеше ли изобщо да направи нещо? Имаше хора, които се развеждаха. Кралят се опитваше да се разведе с кралица Каролина, но засега без успех. Все пак разводи се даваха. Може би Криспин щеше да задържи богатството й, но след това щеше да се съгласи да се разведе с нея?
Бедрото на Криспин отново се притисна в нейното и тя изведнъж осъзна, че той се отдава на розови мечти. Криспин нямаше да й позволи да си отиде, преди да й се е насладил, както трябва. Даже Хуго нямаше да го убеди да направи нещо друго.
Какво ли мислеше сега Хуго? Какво бе станало с нея? Вече беше вечер. Сигурно беше отгатнал. Но как? Как да му хрумне, че между Денис и Джаспър има връзка? Той щеше да предположи, че е станала злополука и са се подслонили някъде. При лошите улици това не беше нещо необичайно, особено след този сняг… Хуго щеше да чака вест от нея… колко ли време щеше да мине, докато се разтревожи сериозно?
— Вече не си усещам ръцете — изрече тя тихо и настойчиво, докато се бореше със сълзите си и се опитваше да не показва слабост пред очите на похитителите.
— Желаеш ли да ти развържа китките? — попита Джаспър с такава небрежност, сякаш щеше да й подаде чиния с ядене.
— А ти как мислиш? — отзова се остро тя.
Брат й само се облегна на седалката и затвори очи. Хлое прехапа устни. Тегленето в ръцете й беше непоносимо, а изтръпването я безпокоеше.
— Моля те — прошепна тя.
Джаспър отвори очи.
— Ти си лошо възпитана хлапачка — проговори меко той, наведе се, посегна към брадичката й и разгледа лицето й в последната светлина на деня. — Но аз възнамерявам колкото може по-скоро да променя това. Ако още веднъж се опиташ да употребиш ръцете си както преди малко, ще прекараш целия път до Шиптън с вързани на гърба ръце. Ден и нощ. Разбрахме ли се?
Хлое кимна. Нямаше избор.
— Отвържи я. — Джаспър се облегна отново назад и Криспин я притегли от ъгъла в скута си, за да развърже шалчето. Ръцете му се плъзнаха по тялото й, тя стисна здраво очи и прехапа устни, за да не се разкрещи и да го нападне с ръце и крака.
Най-сетне Криспин я пусна и тя се скри отново в своя ъгъл, като разтриваше китките си. Дланите й пареха. Кръвта постепенно навлизаше в пръстите. Тя раздвижи раменете си и отново се опита да прецени положението.
Какъв ли е планът им за венчавката? Сигурно щяха да почакат, докато пристигнат в Шиптън. Какво ли щеше да стори Джаспър, за да я убеди да застане пред олтара? Колко можеше да понесе тя, преди да рухне?
Хлое не можа да отговори на последния въпрос, но си каза, че много скоро ще разбере.
Беше вече съвсем тъмно, когато каретата спря пред една странноприемница извън Сейнт Олбъни.
Джаспър се наведе отново напред и здраво хвана Хлое за брадичката. След това й удари плесница. Ударът не беше много силен, но дойде съвсем неочаквано и очите й се напълниха със сълзи — по-скоро от ужас, отколкото от болка. Денис шумно пое дъх, а Криспин се усмихна.
— Това е напомняне, сестричке — изрече спокойно Джаспър. — Ще държиш очите си сведени и устата си затворена и ако направиш дори само една погрешна стъпка, така ще те напердаша, че ще ме помниш до края на живота си.
Без да чака отговор, той я пусна и скочи от каретата. Другите го последваха. Хлое беше последна, все още замаяна от ужас. Джаспър сложи ръка на рамото й и притисна лицето й към гърдите си, за да не личи отпечатъкът от ръката му върху бузата и. Двамата младежи вървяха плътно след тях. Гостилничарят излезе да ги посрещне.
— Сестра ми не се чувства добре — каза Джаспър. — Нужни са ми две спални една до друга и частна трапезария.
Собственикът се поклони дълбоко и увери гостите си, че ще получат най-доброто, което предлага заведението му.
— Съпругата ми с удоволствие ще помогне на младата дама да се съблече и да си легне, сър — добави той, докато отстъпваше заднешком към вратата. — Може да й свари билков чай, със сигурност ще й се отрази добре. Господата желаят ли вечеря? Приготвили сме агнешка плешка със сос от цариградско грозде и гарнитура от гъби.
Без да отговори на предложението, Джаспър последва собственика на първия етаж, за да огледа стаите. Хлое вървеше плътно до него и не се опитваше да се отдалечи. Показаха му две съседни спални, едната с две легла, другата с едно, и той ги одобри.
— Не, сестра ми няма нужда от помощ — отклони той повторното предложение за съпругата на гостилничаря. — Донесете в двете стаи гореща вода и пригответе вечерята за след половин час. И една бутилка от най-доброто ви бургундско — добави той, когато мъжът забърза надолу.
— Е, това е. — Джаспър се обърна към спътниците си. — Вие двамата ще се настаните в тази стая, а малката ми сестричка и аз ще си правим компания. — Той я бутна през свързващата врата в по-малката от двете стаи.
— Наистина ли смяташ да спиш при мен? — попита слисано Хлое.
— Да — гласеше краткият отговор. Джапър огледа стаята и отиде до прозореца. По стената растеше бръшлян, който със сигурност щеше да издържи тежестта на Хлое. — Няма да те изпускам от очи.
— Няма да се омъжа за Криспин — каза Хлое, която си беше възвърнала смелостта. Но когато Джаспър направи крачка към нея, се сви уплашено.
Той спря пред нея и тя се опита да остане спокойна и да го погледне. Ала не можа да издържи погледа му. Коленете й се разтрепериха и тя зачака следващия удар. Джаспър разбра какво изпитва тя и се изсмя.
— Ще направиш, каквото ти казвам — изрече почти небрежно той и й обърна гръб, когато влезе слугата с куфара, който беше вързан на покрива на каретата. Зад него вървеше слугинята с гореща вода. И двамата предложиха помощта си, но Джаспър нетърпеливо им махна да излязат. — Донесете бургундското, бързо!
— В куфара ще намериш всичко необходимо — каза той на Хлое и добави: — Ако желаеш да останеш сама, може да използваш паравана.
Хлое намери прах за зъби, четки за коса, чист лен и нощница. Докато събираше необходимите й неща, слугата донесе бургундското. Тя се изправи и погледна несигурно брат си, който наливаше вино. Свързващата врата беше отворена, от съседната стая се чуваха гласовете на Денис и Криспин.
— Тук ли ще останеш?
— Нали ти казах, че можеш да използваш паравана — отговори Джаспър и отпи голяма глътка вино. Измери я с поглед и се усмихна пренебрежително. — Докато се държиш добре, мога да ти гарантирам лична сфера за остатъка то пътуването. Но не поставяй на изпитание търпението ми.
— Няма ли поне да затвориш вратата? — Хлое се опитваше гласът й да звучи спокойно и разумно. Нямаше да допусне Джаспър да я заплашва или да я гневи.
Той погледна с усмивка към отворената врата.
— От какво те е страх, малка сестричке?
— Не ме е страх — заяви твърдо тя. — Но съм свикнала вратата на спалнята ми да е затворена.
— Е, ще се наложи да свикнеш с някои нови неща. — Джаспър вдигна рамене. — Ако не желаеш да се освежиш, аз ще го направя.
Ала Хлое не можеше повече да потиска потребността да се измие хубаво, за да се кара с него. Без да каже дума повече, тя се скри зад паравана. Там намери масичка за миене и нощно гърне, тоалетка с огледало, мивка и кана с вода. Каза си, че е същото като в тоалетната стая на Алмакс, облекчи се, изми лицето си с топла вода, изчетка косата си и приглади роклята си. Отпечатъците от пръсти по бузите й бяха избледнели, но на китките се виждаха дълбоки следи.
Не можеше да си позволи да я вържат отново. Джаспър й беше дал да разбере, че без задръжки ще й причини болка, ако не му се подчинява безпрекословно. Криспин и Денис действаха под негово нареждане и тя имаше чувството, че не биха посмели да извършат нещо на своя глава. Припомни си как Криспин я беше опипвал в каретата и потрепери от отвращение. Джаспър не бе реагирал. Очевидно щеше да се наложи да изтърпи известни унижения, но ако се преструваше, че й е безразлично, може би щеше да запази спокойствие… дано. Когато излезе иззад паравана, тя попита неутрално:
— Ще получа ли и аз чаша вино?
— Разбира се. — Джаспър й наля и заповяда: — Иди в другата стая. Денис и Криспин трябва да те държат под око, докато аз се приготвя.
Хлое вдигна рамене и отиде в съседната стая.
— Простете, ако ви преча, джентълмени, но ви е наредено да ме охранявате, докато Джаспър е зает с тоалета си.
Криспин и Денис седяха до огъня и пиеха вино. Без да се усети, Денис стана, когато тя влезе, сякаш се намираха в светски салон. Криспин се изкиска, Денис почервеня и отново седна.
— Ела тук — каза Криспин и щракна с пръсти.
— Не съм куче — отговори спокойно Хлое, решена да му е противопостави… поне за момента.
— Заради теб трябваше да изтърпя куп неудобства — изрече спокойно Криспин и попипа гърлото си, сякаш отново бе усетил стоманените пръсти, които за малко не го пратиха на оня свят. — И ти обещавам, мис Гришъм, че ще си получиш всичко, което заслужаваш.
— Изобщо не се съмнявам в решителността ти, Криспин — отговори хладно Хлое, без да се отдели от вратата, и отпи глътка вино. — Съмнявам се обаче във възможностите ти.
Криспин скочи, но тя не се помръдна от мястото си. Ако се покореше, щеше да загуби волята си да издържи. Когато дойдеше решителният момент, тя беше длъжна да издържи. Тогава щеше да й е нужна цялата й воля.
Криспин я сграбчи за раменете и брутално завладя устата й. Хлое се опита да извърне глава и да освободи малко място между телата им, за да свие коляно и да го изрита.
В този момент Криспин я пусна рязко и погледна като уплашена овца към вратата, на която беше застанал вторият му баща. Хлое пое шумно въздух. Устните й пареха, всяка частица от тялото й пулсираше от отвращение.
— Тя е нахална — изрече Криспин с глас, който напомни на Хлое за ученик, който си измисля претексти, за да не бъде наказан.
— О, не бива така — проговори иронично Джаспър и вдигна чашата си към светлината, сякаш искаше да провери виното. — Който е нахален, няма да получи вечеря — продължи той със същото равнодушие. — Но за в бъдеще остави дисциплинарните мерки на мен, разбрахме ли се?
— Да, сър. — Криспин се изчерви.
— Тогава да вечеряме… който няма да получи вечеря, също ще седне на масата. — Той хвана Хлое за ръка и я бутна по коридора към трапезарията. — Седни. — И й придърпа стол с учтиво движение.
Обещаната агнешка плешка разпръскваше примамлива миризма на пресен розмарин. Гъбите, плато с печени картофи и купата със сос бяха поставени в средата на масата, месото чакаше на дъската.
Беше вече девет, а Хлое не беше хапвала нищо от обяд. Ужасно е да не получиш вечеря, каза си тя, опитвайки се да прогони сълзите на гняв и разочарование. А най-страшното беше да седиш и да гледаш, докато другите ядат. Устата й беше пълна със слюнка, стомахът й се гърчеше от болка.
Хлое се облегна назад, затвори очи, скръсти ръце в скута си и се опита да се отдели от компанията на похитителите си и да изпрати духа си някъде далеч. Не й се удаде напълно, но поне физическото неразположение изчезна.
Най-сетне и това изпитание отмина. Прибраха се в спалнята, Джаспър заключи двете врати и прибра ключовете в джоба си. Хлое се скри зад паравана и облече нощницата. Когато излезе, Джаспър стоеше пред огъня. Беше събул ботушите си и тъкмо разкопчаваше ризата. Хвърли я на стола и се запъти към леглото. Хлое зяпна смаяно гърдите му… точно над сърцето му беше татуирана малка змия, навита на кълбо.
— Какво ти става, по дяволите? — попита той, като видя застиналото й лице. — Предполагам, че никога не си виждала мъж без риза. Е, няма от какво да се безпокоиш, сестричке. Моят гръден кош не представлява опасност за теб.
— Тази змия… — пошепна Хлое и гласът й прозвуча задавено — Тази змия… Хуго…
— Какво? — Джаспър изведнъж избухна в смях. — Значи си виждала скъпия си настойник без риза? Всъщност няма защо да се чудя. Онзи пияница отдавна е загърбил правилата на приличието.
— Не го наричай така — изсъска ядно Хлое. — Той не е пияница.
— Каква страстна защита! — Гласът на Джаспър стана опасно тих, очите му се присвиха. — Какво ли е направил Хуго Лейтимър, за да заслужи такова застъпничество?
— Беше мил с мен — отговори Хлое и си заповяда да не се изчервява и да запази равнодушно изражение на лицето си. — Защо и двамата имате една и съща змия на гърдите си? — попита бързо тя.
— Аха, значи Хуго не си е направил труда да те посвети в тайната — промърмори Джаспър и посочи към леглото. — Лягай си!
— Нима ще спим в едно легло?
— Ти ще спиш под завивката, аз отгоре — обясни нетърпеливо той. — Хайде, побързай.
Хлое се мушна под завивката и се сви на кълбо. Джаспър се изтегна до нея.
— Подай ми китката си. — И без да бърза, завърза единия край на колана си около китката на Хлое, а другия — около своята. — А сега — продължи тихо той — смятам да ти разкажа една история, скъпа сестричке. История за лека нощ…