Джейн Фийдър
Лисицата (20)

20

— Ще позволите ли да ви предложа чаша бордо, ваша светлост? — Хуго посочи учтиво гарафите на малката масичка.

— Благодаря… с удоволствие. — Високопоставеният му посетител изчака, докато домакинът налее виното, и продължи: — Да приема ли, че не сте враждебно настроен към предложението ми?

Хуго склони глава в знак на съгласие. Как би могъл да бъде враждебно настроен спрямо плановете на дук Алресфорд да се ожени за възпитаницата му? Това беше изключително изгодна партия. Дукът не беше от мъжете, които се женеха заради парите, и беше само десет години по-възрастен от Хлое.

— Естествено решението ще вземе моята възпитаница — обясни официално Хуго. — Хлое има свои собствени представи. — Той се усмихна и вдигна чашата си. Вече беше станал истински експерт в умението да се преструва, че пие, когато беше в обществото.

— Лаская се от мисълта, че младата дама е склонна на тази стъпка — отговори негова светлост. Би било безкрайно вулгарно да напомни за титлата и богатството си, но самодоволното му изражение беше достатъчно.

— Ако вие сте обсъдили желанието си с Хлое, аз няма да се меся, ваша светлост.

— О, опазил ме бог! — Дукът много се стараеше да избягва всяко впечатление за неспазване на правилата. — Никога не бих се осмелил да говоря по темата без ваше позволение, сър Хуго. Но стигнах до убеждението, че мога да храня известни надежди… — Той направи неясен жест. — Мис Гришъм се държи много благосклонно с мен.

— Аха… — промърмори Хуго. Хлое много обичаше да имитира помпозното поведение на своя обожател и сътрапезниците й много се забавляваха. Въпреки това той смяташе за свой дълг да подкрепи намеренията на дука. За съжаление не хранеше особена надежда, че Хлое ще се съгласи да стане дукеса.

— Бъдете уверен, ваша светлост, че ще уведомя възпитаницата си за честта да й направите предложение веднага щом се върне от езда.

Алресфорд остави чашата си и се сбогува.

— Вероятно мога да се надявам на отговор до утре?

— Мисля, че да — отговори сериозно Хуго и придружи госта си до вратата.

Подобно на другите млади хора от постоянно растящата армия обожатели на Хлое, Алресфорд се беше примирил с ексцентричния Самюел като иконом и с усмивка прие шапката и бастуна си от ръцете на стария моряк със златни обици на ушите.

— Ще очаквам отговора на мис Гришъм с голямо вълнение — отбеляза той.

— Какъв отговор? — попита Самюел веднага щом вратата се затвори зад дука.

— Предложение за женитба. Момичето може да стане дукеса.

— О, убеден съм, че тя много държи на това — отговори сериозно Самюел. — Видяхте ли колко умело го имитира? Мръщи нослето си точно като негова светлост.

— Прав си. Къде е Пег?

— Седи в кухнята, сложила си е краката в топла вода със синап и яде меденки — съобщи Самюел. — Мързеливо малко дяволче.

— Права е да помързелува — каза Хуго, — поне докато се роди бебето. После ще видим какво ще я правим.

— Доколкото разбирам, момичето вече има някакви планове.

— По-добре да измисли нещо за проклетата мечка — промърмори мрачно Хуго. — Тя расте като бурен.

Пред вратата се чу смях и Самюел побърза да отвори.

— О, много ти благодаря, Самюел! — Хлое влезе с обичайната си стремителност. Очите й сияеха от удоволствие, бузите й бяха зачервени от студа. Следваха я трима младежи, които също се смееха.

Хуго напразно потърси лице от женски пол… сестрата на някой от младежите или поне камериерка. Но неговата възпитаница имаше достойния за съжаление навик да пренебрегва правилата на приличието. Незнайно по каква причина никой не се осмеляваше да я критикува, дори за постъпки, които биха предизвикали всеобщо неодобрение, ако бяха извършени от всяка друга дебютантка. Но той вече беше виждал как Хлое омайваше дори най-строгите матрони със сладката си усмивка и мекия си глас. Мис Гришъм наистина беше хитра малка лисичка.

— Хуго, мисля, че познаваш лорд Бентъм и сър Франк Мантън — каза Хлое и свали ръкавиците си. — Но не знам дали вече си се срещал с Денис Делейси. Господинът е в града едва отскоро.

Хуго изпита чувството, че земята се е продънила под краката му. Младият мъж беше копие на баща си, Брайън Делейси. Брайън, близък приятел на Стивън Гришъм, беше един от най-ревностните участници в забавленията в криптата. Брайън беше присъствал на смъртта на приятеля си.

— Мисля, че сте познавали баща ми, сър Хуго — обърна се към него Денис с открита усмивка. — Той почина преди две години, но си спомням, че споменаваше името ви.

Сигурно е било напълно безобидно. В известна степен двамата бяха приятели. От една и съща обществена класа. Ами ако Брайън беше казал на сина си, че Хуго е бил член на братството? Възможно ли е младият мъж да знае историята за смъртта на Стивън Гришъм?

Хуго се принуди да се усмихне и да стисне ръката на младежа. Изрече няколко баналности, докато мислите се гонеха лудо в главата му. Всички се бяха заклели да мълчат за дуела… мълчание, което обвързваше и синовете. Ами ако Брайън беше нарушил клетвата си?

— Не бях виждал баща ви от години — каза той. — Войната прекъсна много приятелства.

— Върнах се само за да взема Данте — обясни весело Хлое, твърде заета със собствените си планове, за да забележи настроението на настойника си. — Ще го разходим в Грийн парк.

— Да не би да си оставила компаньонката си пред вратата? — попита спокойно Хуго и вдигна вежди. — Колко неучтиво от твоя страна, Хлое.

Настана неловко мълчание, прекъснато от младия лорд Бентъм:

— Сестра ми смяташе да ни придружи, сър, но тази утрин я заболя гърлото и не рискува да излезе в студа.

— Разбирам — кимна Хуго. — И съм сигурен, че вие също ще разберете, ако ви помоля да ни извините за момент. Трябва да кажа две думи на възпитаницата си. — Без да чака отговор, той хвана Хлое за ръката и я отведе в библиотеката.

— Не бъди толкова старомоден — нападна го веднага тя.

— Така не става — каза той, като натъртваше на всяка дума. — Съжалявам, знам, че според теб някои правила са смешни, аз също не ги харесвам, но не е редно да обикаляш града, придружена от цял куп млади мъже. Защо не поканиш някоя от приятелките си да ви придружи?

— Защото не ми е приятно — отговори Хлое с обезоръжаваща откровеност.

Хуго се усмихна против волята си. Предполагаше, че след десет години женско общество Хлое се наслаждаваше на мъжката компания и мъжкото обожание.

— Е, позволяваш ли да отида? — попита тя, като видя, че лицето му омекна, и си извади погрешни заключения.

— Не, не позволявам.

— Но Данте има нужда от движение — напомни му сериозно тя.

— Тогава ще се задоволиш с моята досадна компания.

— Ти не си досаден — възрази веднага тя, — но…

— Но не съм млад мъж, който те обожава. — Хуго поклати глава. — Иди да се сбогуваш с господата и се върни тук. Трябва да обсъдим нещо важно.

Разочарована, но без да се противи, Хлое изпълни нареждането му и се върна в библиотеката.

— Би ли ти харесало да станеш дукеса? — попита направо Хуго.

— Никак — отговори веднага тя. — Алресфорд?

Той кимна.

— Моля те все пак да помислиш, Хлое. Освен че има титла, той е млад, красив и богат. Алресфорд Касъл е един от най-прекрасните дворци в страната. Градската къща на Баркли скуеър…

— Но аз не искам да се омъжа за него — прекъсна го рязко Хлое. Нямаше желание да слуша какво притежава поредният кандидат за женитба.

Хуго въздъхна.

— Не поиска да се омъжиш нито за виконт Бартлет, нито за Чарлз Найтли, нито за граф Риджфийлд…

— Не поисках — кимна сериозно Хлое.

— Не ти ли е ясно, момиче, че щом всички млади мъже от изисканото общество са в краката ти, трябва да приемеш едно от предложенията?

— Но защо?

— Защото така е прието в обществото — отговори той и загуби търпение. — Ти настоя да дебютираш в обществото, за да си намериш подходящ съпруг, а сега отблъскваш всички, имали нещастието да поискат ръката ти. Какво искаш, за бога?

„Теб.“ Хлое поклати глава.

— Засега не знам. Трябва да изчакаме.

Хуго разтърка слепоочията си.

— А междувременно рискуваш да унищожиш доброто си име, като предприемаш разходки в компанията на типове, които имат повече пари, отколкото разум.

— Е, те поне не ме нервират с планове за женитба — засмя се Хлое. — Още не са се замислили за бъдещето си. Харесва ми да излизам с тях. Нали каза да правя само онова, което ми е приятно?

— Моля те, Хлое, без остроумия. Излизанията без компаньонка трябва да се прекратят.

— Не можеш да очакваш от лейди Смолууд да ме придружава навсякъде. Тя не може да върви в крак с нас!

— Очаквам да правиш само неща, при които компаньонката ти ще може да върви в крачка — заяви твърдо той. — Говоря съвсем сериозно, Хлое.

— Е, добре — промърмори тя. — Може ли вече да си отида? Те ме чакат в утринния салон. След като не можем да излезем, ще поиграем на нещо.

Хуго кимна и се предаде. Трябваше да каже на братовчедка си веднага да слезе в салона.

Какво да прави с Денис Делейси, най-новия кандидат на възпитаницата му?

Той взе шапката и бастуна си, излезе от къщи и направи бърза разходка, за да размисли за създалата се ситуация. Ако Делейси знаеше за дуела, нищо чудно да разкаже историята на Хлое. Но защо би трябвало да го направи? Нямаше никаква причина да изпитва враждебност към Хуго, а подобно разкритие нямаше да му донесе никаква полза пред Хлое. Когато Стивън загина, той е бил малко дете — четири или петгодишен.

Но какво, ако Денис въпреки всичко разкаже историята на Хлое?

Хуго слезе по Бонд стрийт. Беше ужасно, ако Хлое научеше историята за смъртта на баща си от ръката на своя настойник… на своя любовник от разказа на непознат човек. Той имаше пълното й доверие, а след това разкритие рискуваше да го изгуби… не можеше да се очаква нещо друго.

Не беше ли по-добре той самият да й разкаже историята и така да избегне възможността тя да я чуе от друг човек? Ала не можеше да понесе мисълта миналото му да излезе на бял свят. Щеше да се наложи да й разкаже за криптата… за невероятните неща, които се вършеха там… за необузданата си младост. Не можеше да омърси невинността й с тази отвратителна история.

И така: колко голяма беше опасността Хлое да научи за миналото му от друг човек?

Джаспър със сигурност щеше да й каже. Да, можеше да си представи, че Джаспър ще се забавлява много да посее недоверие между тях и да разруши съгласието между младата си сестра и настойника й, когото мразеше. Но Джаспър не представляваше непосредствена заплаха. Тук, в Лондон, Хлое нямаше да се срещне нито с брат си, нито със сина му.

Смръщил чело, Хуго реши да разпита внимателно младия Делейси, за да разбере дали знаеше нещо за Стивън. И ако откриеше конкретна опасност, щеше да отстрани младия мъж от кръга на обожателите на Хлое.

След като взе решение, той отиде в боксовата школа на Джаксън. Собственикът наблюдаваше срещата между двама млади мъже, ала щом видя Хуго, побърза да го посрещне и го поздрави сърдечно.

— Да се поупражнявате ли идвате, сър Хуго? Или ще участвате в среща?

— С удоволствие бих направил няколко рунда с вас, Джаксън.

— Удоволствието е изцяло мое, сър.

Хуго отиде да се съблече, напълно съзнавайки, че Джаксън му оказва голяма чест. Той се биеше само с онези клиенти, които според него владееха достатъчно добре бокса, за да издържат срещу бивш професионален боксьор.

Появи се Маркъс Девлин, много заинтересуван от предстоящата среща. Той владееше достатъчно добре боксовото изкуство, за да се възхити на Хуго Лейтимър, който нанесе няколко отлично прицелени удара на професионалния боксьор.

— Как е красивата млада дама с добро сърце? — попита весело Маркъс след края на срещата.

— Нищо не е в състояние да я уплаши — отговори с въздишка Хуго. — В момента се чувствам стар и уморен. Когато излязох, къщата ми беше пълна с възхитителни млади мъже, готови цял следобед да играят с нея на дама.

— Няма ли сериозни кандидати?

— Тя не ги иска — обясни мрачно Хуго, докато се триеше с хавлията.

— Елате на Баркли скуеър да изпием бутилка бургундско — покани го Маркъс, когато излязоха навън. — Може би жена ми ще ви даде някои умни предложения как да отведете мис Гришъм пред олтара. Тя е влюбена във вашата Хлое. Нали знаете, Джудит обича всичко нетрадиционно. — Той се ухили, защото си беше спомнил как Джудит и брат й си изкарваха хляба като професионални картоиграчи. Дори той, който строго държеше на традицията, се беше променил коренно под нейно влияние.

Хуго прие поканата с радост. Лейди Карингтън беше добра приятелка на Хлое и се застъпваше за нея пред възрастните, обичащи реда дами, които се възмущаваха от дързостите на възпитаницата му.

За негова изненада Хлое и лейди Смолууд бяха в будоара на Джудит. Естествено момичето беше заобиколено от банда обожатели, включително тримата, с които я беше оставил в къщата си, но този път не можеше да я укори в нищо. Той поздрави повереното му момиче с кратка усмивка и се наведе да целуне ръката на домакинята.

Джудит го посрещна зарадвано и му посочи мястото до себе си. У Хуго имаше нещо, което я привличаше силно. Предполагаше, че това са малките бръчици около очите му, както и леката меланхолия в поведението му — сякаш беше видял всичко, преживял всичко, но още търсеше и се надяваше.

Хлое наблюдаваше незабележимо настойника си. Хуго и лейди Карингтън се забавляваха отлично. Очевидно се разбираха много добре. Тя хвърли бърз поглед към маркиза, който изобщо не изглеждаше впечатлен от флирта между съпругата му и настойника й. Господи, той дори се смееше заедно с тях на скандалната клюка, която Джудит бе пошепнала в ухото на Хуго.

Хлое прехапа устни и разговорите около нея изведнъж й се сториха скучни като монотонното бъбрене в класната стая. Как да спечели Хуго за себе си, след като ги разделяше бездънна пропаст? Тя нямаше никакъв опит и беше съвсем естествено той да флиртува с жени като Джудит Девлин. Няколко приятелки на Джудит също седяха до тях на дивана и за завистливия поглед на Хлое изглеждаше, че те се забавляваха двойно по-добре от младежите в нейното обкръжение.

Изведнъж тя стана и каза на компаньонката си:

— Имате ли нещо против, ако си тръгнем сега, мадам?

— Какво има? — Лейди Смолууд, която с удоволствие клюкарстваше с лейди Изабел Хенли и си хапваше меденки, се уплаши от внезапния въпрос. — Наистина ли желаеш да се прибереш вкъщи?

— Да. Искам да видя как е Пег — обясни Хлое в отчаяно търсеше на причина, с която да извини внезапното си решение. — Бебето ще се роди съвсем скоро, а не вярвам, че мисис Херидж е опитна акушерка.

— А вие, мис Гришъм? — попита с лека усмивка Маркъс.

— За съжаление не съм присъствала, когато се ражда човешко същество — отговори честно Хлое, зарадвана, че интересната тема я навежда на други мисли. — Но съм присъствала на раждане на теленце, на конче, на кученца, даже на шестте котенца на Беатрис, следователно… — Тя млъкна рязко, защото забеляза, че възрастните й слушатели се превиваха от смях, докато младите я гледаха невярващо. — Какво смешно има?

Хуго изпита съчувствие към нея.

— Всъщност не е смешно, момиче. По-скоро е необичайно.

— О, разбирам. Съжалявам, лейди Карингтън, но трябва да си вървя. Благодаря за чая. — Тя се поклони кратко пред домакинята, питайки се дали Хуго ще изяви желание да я придружи. Той стана учтиво, когато тя се сбогува, но не изрази намерение да си тръгне, макар че всичките й обожатели бяха наставали, решени да я изпратят до дома й.

Джудит я изпрати до вратата.

— Съобщете ми, ако мога да направя нещо за момичето, което сте приютили, скъпа — каза тя и я целуна по бузата. — И не се притеснявайте, че ви се смеят. Всички сме възхитени от вашите знания и умения, но не знаем как по друг начин да реагираме.

— Съмнявам се, че е точно така, но съм ви много благодарна за любезността — каза Хлое и се усмихна разбиращо. Хвана под ръка лейди Смолууд и излезе, следвана от обожателите си.

— Тя изобщо не е толкова наивна, колкото изглежда — каза тихо Джудит, когато се върна на мястото си до Хуго. — Предполагам, че и вие сте го забелязали.

— Права сте — кимна той със суха усмивка. — Понякога съвсем съзнателно се прави на наивна. Момичето е напълно в състояние да наложи волята си, без хората да забележат, че ги манипулира.

Ако беше присъствала на този разговор, Хлое със сигурност нямаше да се съгласи с мнението на настойника си. Изобщо не можеше да каже, че се е доближила дори малко до целта, която си беше поставила. Хуго се държеше както винаги, но въпреки това беше различен. В отношението му към нея липсваше нещо, на което Хлое не беше в състояние да даде име. Онова много специално внимание, което тя очакваше и на което досега беше разчитала, беше напълно изчезнало.

Тя се опита да си възвърне вниманието му, като приложи различни средства, флиртуваше пламенно с всеки нов обожател, но жънеше само одобрителни усмивки. Излезе сама и си купи най-шикозната, най-зашеметяващата рокля, която намери — Хуго само се засмя и й предложи да излезе с нея в Хайд парк, когато там се е събрало цялото общество.

Хлое намусено установи, че смехът беше много по-силно оръжие от съпротивата. Роклята остана в гардероба.

Единственият човек, който изглежда привличаше вниманието му по особен начин, беше Денис Делейси. Никой не забелязваше нищо, но тя виждаше как погледът на Хуго се изостряше, щом Денис се появеше в дома им, а когато танцуваше с младежа, настойникът й постоянно я наблюдаваше. Дали причината беше, че Денис й харесваше повече от другите й обожатели? Дали Хуго усещаше, че връзката им беше по-различна? Сигурно беше точно така — тя общуваше с удоволствие с Денис. Той беше много по-забавен от всички други млади мъже, които лежаха в краката й.

Сигурно Хуго виждаше това и я ревнуваше. Да, може би наистина ревнуваше, макар че го прикриваше умело. Естествено никога нямаше да й признае… нито на нея, нито на себе си… да, може би това беше обяснението.

Значи въпреки всичко имаше надежда. Хлое реши да продължи и задълбочи флирта си с Денис.

Хуго следеше с недоверие нарастващата близост между възпитаницата му и младия Делейси, но след известно време реши, че хлапакът все пак не знае истината. В противен случай щеше да се държи по друг начин. Денис беше твърде млад и неопитен, за да съхрани тайната си въпреки умелото наблюдение на Хуго Лейтимър.

След като стигна до този извод, Хуго реши, че няма защо да се опасява от отношенията между Хлое и Денис Делейси. Но, кой знае по каква причина, подозренията му не изчезнаха.