Джейн Фийдър
Лисицата (12)

12

Когато на следващата сутрин Хлое слезе в кухнята, Хуго седеше до масата в панталон от еленова кожа, излъскани ботуши и бяла ленена риза.

— Визити ли ще правиш? — Хлое си напълни чаша с мляко и го изпи на големи глътки.

— Отивам при брат ти — отговори той, отмести чинията си и се облегна назад. — За да уредя покупката на Майд Марион. Ти каза, че искаш да я задържиш, или съм се излъгал?

— О, да, разбира се. — Тя го погледна замислено и той се улови в мисълта, че очите й светеха като цветове на тинтява. — Ще обсъдите ли и други неща?

Хуго поклати глава.

— Ще му дам да разбере какво мисля, но няма да навлизам в подробности. Това не е нужно, момиче.

— Да, мисля, че си прав — съгласи се тя и си избра най-едрото плодче от чинията с цариградско грозде. — Джаспър не е глупак, което обаче не може да се твърди за Криспин. — Тя пъхна плодчето в устата си и го разкъса с предните си зъби. Без да съзнава какво прави, затвори за миг очи, за да се наслади на сладкия сок, който се стече в гърлото й. — Сам ли ще отидеш?

Хуго беше завладян от чистата чувственост на жеста й и пропусна да открие истинския смисъл в грижливо поставения въпрос. Как това чувствено същество, изпълнено със земни потребности, беше израснало в бледата, чиста утроба на Елизабет? Но Хлое беше и дъщеря на Стивън Гришъм. Тази мрачна мисъл дойде и отмина учудващо безболезнено. Хуго стана от масата.

— Ще отсъствам само няколко часа. Ако имаше желание днес следобед да дойдеш с мен, момиче, смятам да инспектирам земите си. Отдавна трябваше да го направя. Ти можеш да ме придружиш, а и Данте ще се раздвижи.

— Много мило от твоя страна — отговори с отсъстващ вид Хлое. — Сега ли тръгваш?

— Скоро. — Хуго се запъти към вратата. — Самюел, мисля, че е крайно време Били да изчисти двора. В последно време мързелът му е направо престъпен.

— Напълно сте прав — кимна Самюел. — Веднага ще му кажа. — Когато Хуго излезе от кухнята, лицето му светна в радостна усмивка и той кимна с тайно задоволство. — Искаш ли бъркани яйца, момиче?

— О, не, благодаря, Самюел. — Хлое също се запъти към вратата. — Мисля, че днес нямам особено желание за закуска. — След тази необикновена забележка тя излезе от кухнята и с трясък затвори вратата под носа на Данте.

— Велики боже — промърмори замислено Самюел. — Какво ли пак си е наумила?

Хлое се качи задъхано в стаята си и бързо облече костюма за езда. Слезе в залата и изчака, докато Хуго излезе с коня си от двора. Тогава изтича в обора.

— Бързо, Били, помогни ми да оседлая кобилата.

Момчето вдигна рамене, но все пак благоволи да й помогне.

— Кажи на Самюел, че съм излязла със сър Хуго — нареди строго Хлое. — Чуваш ли, Били? Сега, веднага!

Тя изчака, докато момчето се отправи към кухнята, и препусна надолу по входната алея. Като знаеше, че тя е тръгнала със сър Хуго, Самюел нямаше да се притеснява за безопасността й.

Щом излезе на пътя, тя зави в посока към Шиптън и пусна кобилата в галоп. Хуго имаше най-много десет минути преднина, а и със сигурност не яздеше особено бързо. Със сигурност щеше скоро да го настигне.

Хуго чу тропот на копита зад себе си, но не му обърна внимание. Едва когато Хлое почти се бе изравнила с него, погледна за миг през рамо.

Момичето се засмя зарадвано и тръгна редом с него.

— Реших, че ще ти е приятно да си имаш компания.

— Какво си решила? — За момент Хуго се разсея.

— Реших, че вече съжаляваш, задето си тръгнал сам — отговори тя, все така сияеща. — Сигурно ти е неприятно да яздиш съвсем сам и да няма с кого да си поговориш. И тъй като на мен не ми струва нищо да ти правя компания, просто тръгнах след теб.

Дързостта на това простичко обяснение за момент го остави без думи. Хлое продължи да бъбри, описа му колко красиво и топло било утрото, колко зелени са храсталаците и как сръчно се движи катеричката.

— Млъкни! — заповяда Хуго, когато се овладя достатъчно. — Вие очевидно имате доста къса памет, мис Гришъм. Едва вчера ви казах, че няма да търпя непослушание.

— О, но аз съвсем не съм непослушна — отговори сериозно тя. — Много внимавах да не те попитам дали ще ми позволиш да те придружа, което значи, че ти не си ми казал, че не ми позволяваш. Ако си припомниш какво си говорихме, ще установиш, че попитах само дали имаш намерение да тръгнеш сам.

Хуго затвори очи. Какво коварно малко зверче!

— А после, както ти казах, ми хрумна мисълта, че в такова прекрасно утро никой не би искал да язди сам. В случай, че съжаляваш, аз…

— Разбрах те от първия път — прекъсна я рязко той. — Беше достатъчно ясна и убедителна.

— Когато престанеш да се гневиш, ще разбереш, че наистина е много по-приятно да се имаш компания — отговори убедено Хлое и му се усмихна прелъстително. — Джаспър и Криспин не могат да ми сторят нищо, когато ти си наблизо и ме закриляш. Освен това знам много добре как да се държа. Сигурна съм, че ще се забавляваме отлично. Ще се преструваме, че вчера не се е случило нищо… че не ги подозираме в опит за отвличане. Ще кажем само, че сме дошли да купим Майд Марион, а аз ще кажа, че Криспин вероятно много иска да разбере как е Платон и…

— Кой е Платон? — Хлое бе успяла да отклони вниманието му от същинската тема на разговора.

— Совата — обясни нетърпеливо тя. — Криспин със сигурност ще се радва да чуе, че Платон е добре. Или поне аз ще му го кажа така. Всъщност съм сигурна, че изобщо не му пука.

— В какво си сигурна? — Хуго се разтърси от нов пристъп на гняв.

— Че не му пука за совата.

— Значи съм чул правилно. Не мога да си представя, че си научила този израз от дамите Трент.

— Естествено не — отвърна весело тя. — По-вероятно е да съм го чула в наемния обор, където прекарвах времето си.

— Тогава бъди така добра да го забравиш.

— О, не бъди толкова церемониален! Самият ти употребяваш подобни изрази достатъчно често.

— Ти обаче няма да го правиш.

— Е, добре. — Хлое смръщи носле, после вдигна рамене и заяви равнодушно: — Щом не желаеш, няма да ги употребявам. Но какво ще кажеш за плана ми относно Джаспър и Криспин? Горя от нетърпение да видя лицето на Джаспър, когато се появим пред дома му… учтиви и усмихнати.

Хуго трябваше да признае, че идеята й е добра, но нямаше намерение да уведоми своенравната си спътница, че е съгласен с нея. Задачата му беше да намали малко възбудата й.

— Това не е случай, подходящ за детински забавления. Твоето присъствие е не само неподходящо, но и нежелано. Моите отношения с Джаспър не търпят чужда намеса.

— Аха. — Хлое се замисли за момент, после каза: — Бих могла да се върна, но вече сме доста далече, а и знам, че не искаш да яздя сама…

— А какво направи, за да ме настигнеш, ако мога да попитам?

Сарказмът му я остави напълно безразлична.

— Това бяха само няколко минути. Галопирах като вятъра, за да те настигна.

Хуго се отказа. Знаеше, че няма да я изпрати обратно сама. Естествено можеше да я придружи, но щеше да загуби твърде много време. Затова продължи напред, пазейки строго мълчание.

Хлое изглежда считаше за свой дълг да го забавлява. Запълваше мълчанието му с весели коментари за природата, за събитията от предишния ден, съобщаваше му всички мисли, които идваха в главата й.

Той прекъсна детайлното описание на шестте котенца на Беатриче с въпроса:

— Непременно ли трябва да говориш толкова много?

— Не, ако ти не желаеш да ме слушаш — отговори разумно тя. — Искам да бъда спътницата, което ще ти е приятна. Ако предпочиташ да яздиш в мълчание, повече няма да кажа нито дума.

От гърлото на Хуго се изтръгна звук, който беше необикновено съчетание между смях и въздишка.

— Доставих ли ти удоволствие? — извика зарадвано Хлое и го погледна със сияещи очи.

— Рядко се случва нещо да ми достави удоволствие и едновременно с това да ми ходи по нервите. Ако държите да останете цяла и невредима, мис Гришъм, препоръчвам ви да оставите опитите да ме забавлявате, докато се приберем вкъщи — заяви той и успя, поне до известна степен, да овладее чертите на лицето си.

Когато завиха по входната алея на Гришъм Хол, Хуго усети, че не беше очаквал да реагира така силно при вида на старото имение, в което не беше влизал почти четиринайсет години. Тогава Елизабет, неговата недостижима любов, беше още млада и здрава. На полянката между къщата и пътя се издигаха руините на Шиптън Аби, ясно очертани на фона на синьото небе.

Хуго извърна поглед, но после си заповяда да ги погледне. Пред вътрешния му взор изникнаха стъпалата, които водеха към криптата. Изведнъж въздухът се изпълни с влажната миризма на гниене, по-силна дори от сладкия аромат на орловия нокът.

— Какво има? — попита шепнешком Хлое и в гласа й нямаше и капчица смях.

Хуго извърна поглед от мястото, видяло толкова много зло.

— Стари демони.

— И друг път съм чувала тези думи. Какви са тези демони?

— Това изобщо не те засяга, мис Всезнайка. Крайно време е да се научиш да се съобразяваш с частната сфера на другите хора.

— Това е несправедливо — отвърна тя тихо, но категорично. — И ти го знаеш.

Хлое имаше право и Хуго въздъхна тежко.

— След като ми правиш компания против волята ми, би било тактично, да не кажа умно, да се правиш на незабележима. Поне колкото ти е възможно.

— Ами! — махна пренебрежително Хлое. — Ако си нещастен, съвсем естествено е да се опитам да ти помогна.

— Естествено — промърмори той. — Не мога да повярвам, че не помислих за това. Но можеш да си спокойна. Аз не съм нещастен… само съм ти ядосан.

Разбира се, Хлое не остана доволна от този отговор.

— Не съм идвала тук от погребението на мама — отбеляза замислено тя. — Луиза беше много мила с мен, но само когато Джаспър и Криспин не бяха наблизо и не се страхуваше.

Хуго се обърна рязко към нея.

— Страх ли каза?

— Повечето хора се страхуват от Джаспър — обясни делово тя. — Или поне онези, над които има власт.

— А ти страхуваш ли се от него? — Той я погледна настойчиво.

Хлое замислено смръщи носле.

— Не вярвам — каза най-после тя. — Или поне до вчера. Мога само да кажа, че не го понасям, че изпитвам инстинктивно отвращение към този човек. Но тъй като той няма власт над мен, нямам причини да се боя от него, нали?

— Да се надяваме — отговори неутрално Хуго.

Хлое очевидно беше съгласна с него и смени темата.

— Отпред ли ще минем?

— Не мога да си представя откъде другаде се минава, когато правиш официално посещение.

— Когато бях тук, винаги използвах страничната врата… може би защото съм от семейството.

— Е, този път си с мен.

— Естествено — отвърна скромно тя, докато конете пристъпваха предпазливо по настланата с чакъл входна алея. — Да почукам ли?

— Ако желаеш — отговори Хуго и се отказа от старанията си да бъде сериозен. Беше невъзможно да й се сърди по-дълго от една минута, а не беше в състояние да се преструва на гневен. По-добре да мисли какво им предстоеше.

Хлое скочи от седлото, изтича по стълбите, посегна към голямото месингово чукче и заудря по вратата с видимо удоволствие.

— Добро утро, Хектор, вкъщи ли е сър Джаспър?

— Я виж ти! Това е скъпата ми малка сестричка — прозвуча гласът на Джаспър зад иконома. — Това е всичко, Хектор. — Той застана на прага и измери Хлое с изпитателен поглед. — Какво те води насам? — Погледът му се стрелна над рамото й към Хуго, който продължаваше да седи неподвижен на коня си.

— Дойдох да купя Майд Марион — съобщи весело Хлое. — Вече казах на Криспин, че не мога да я приема като подарък, но бих желала да я купя.

Джаспър сложи ръце на раменете й и я бутна настрана. Запъти се бавно към чакащия в края на стълбището Хуго, а Хлое го последва, без да се уплаши от пренебрежителното му държание.

Криспин се появи зад ъгъла и тя извика зарадвано:

— Добро утро, Криспин! Дошли сме да купим Майд Марион. Освен това си помислих, че ще ти е приятно да узнаеш какво стана със совата. Направих й шина на крилцето с парче дърво. — Усмивката й обхвана тримата мъже със самочувствие, което все пак изглеждаше малко изкуствено.

Хуго отбеляза с безмълвно одобрение, че възпитаницата му се държеше образцово.

— Престани да бърбориш, Хлое — извика с добре изигран укор той и слезе от коня. — Колко искате за кобилата, Джаспър?

— Не съм съвсем сигурен, че искам да я продам — отговори Джаспър.

— О, и защо не? — извика Хлое. — Ти искаше да ми я подариш, значи не можеш да кажеш, че искаш да я задържиш. Вчера ми беше толкова приятно да я яздя. Не мога да понеса мисълта, че трябва да се откажа от нея. — Тя обърна сияещото си лице към Криспин. — Ужасно съжалявам, че не можахме да си направим пикник, Криспин, но аз попаднах в навалицата, която отиваше на събранието на реформаторите в града, и тя ме повлече.

Криспин вдигна ръка към гърлото си. Колосано шалче скриваше следите от срещата му с Хуго, но и Джаспър, и Хуго знаеха какво означаваше този жест.

Джаспър присви очи и премести поглед от доведения си син към неканения гост.

— Съжалявам, че си пропуснала пикника, сестричке — каза кратко той. — Криспин беше положил големи усилия, за да те зарадва.

— Да, забелязах — отвърна тя. — Бях неутешима, че му развалих удоволствието.

Хуго реши, че е крайно време да се намеси. Хлое беше неудържима.

— Нали те помолих да престанеш да бърбориш, момиче? Е, Джаспър, ще ми кажеш ли колко струва кобилата?

— Три хиляди фунта — отговори предизвикателно мъжът. — След като сестра ми не желае да я приеме като подарък, бих бил глупак, ако не поискам добра цена.

— Добра цена? — повтори слисано Хлое. — Три хиляди…

— Млъкни, момиче! — Хуго сложи ръка на рамото ти. — Поведението ти е недопустимо.

— Да, но…

— Тихо!

Хлое замлъкна и впи мрачен поглед в несъщия си брат. Студеният му поглед я прониза и тя за първи път видя в зениците му не обичайната враждебност, а открита заплаха. Джаспър й кимна кратко и се обърна към Хуго със злобна усмивка на устните.

— Три хиляди фунта. Установих, че вече не мога да разчитам на тази сума, затова…

— Разбирам — отговори Хуго. И наистина разбираше. Беше наредил на банкерите си да не превеждат годишната издръжка на Джаспър и сега трябваше да си плати. Крехкото рамо на Хлое под ръката му се стегна и затрепери от гняв. Очевидно тя също беше разбрала какво искаше брат й. Но ако очакваше, че това прозрение ще предизвика необмислена реакция, Хуго остана излъган.

— Трябва да видим майката — каза тя съвсем спокойно. От предишната й настойчивост нямаше и следа. — Познавам Шериф, но бих искала да видя и Ред Куин.

Джаспър склони глава в знак на съгласие.

— Криспин, отведи Хлое в обора и й покажи кобилата. Сигурен съм, че ще остане доволна. — Той се обърна отново към Хуго. — Искате ли да довършим разговора в работната ми стая?

— Съмнявам се, че проблемът ще се реши толкова лесно — отвърна Хуго с бегла усмивка. — Но във всеки случай трябва да обсъдим условията. Вероятно разбирате, че не мога да приема гостоприемството ви. Тъй като не ви предложих своето, това би било проява на лицемерие, не намирате ли?

Той се обърна към подопечната си, която не проявяваше особено желание да последва Криспин в обора.

— Хлое, ако желаеш да разгледаш кобилата, съветвам те да го направиш веднага.

Двамата с Джаспър изчакаха Хлое и Криспин да изчезнат зад живия плет.

— Открай време си е лошо възпитана хлапачка — отбеляза Джаспър с видима враждебност.

Хуго вдигна едната си вежда и отговори спокойно:

— Твърде лошо възпитана, за да бъде добра съпруга на сина ви, това ли имахте предвид, Джаспър? Или богатството й е достатъчно да компенсира грешките на характера?

Тъмното лице на Джаспър се обагри в червенина, но погледът му остана непроницаем. Той избягна острия поглед на Хуго и отговори:

— Вероятно искате да ми кажете нещо определено, Лейтимър?

Хуго поклати глава.

— Какво определено бих могъл да ви кажа, Джаспър?

Домакинът се усмихна с обичайната си мека усмивка и отбеляза с нескрита острота:

— Очевидно нещо ви е отрезвило, Хуго. Питам се колко ли време ще трае това състояние.

— Достатъчно дълго, за да ви пратя в ада — отговори с лек смях Хуго. Обърна му гръб и възседна коня си. — Нямам интерес да купя кобилата на такава цена. Всъщност изобщо не желая да общувам с вас, освен ако… надявам се, че няма да проявите неблагоразумие и отново да се изпречите на пътя ми, като се намесите в личните ми дела.

Джаспър облиза с език сухите си устни.

— Лъжете се, Хуго. Вие сте този, който се меси в моите лични дела. Веднъж вече го направихте и аз ще си отмъстя двойно. Не се самоизмамвайте.

Хуго кимна.

— Значи се разбрахме. Винаги е добре да знаеш, че другият е наясно за какво става дума.

Когато Хлое и Криспин се появиха иззад ъгъла, той я повика и тя се затича.

— Тръгваме ли си?

— Да, но без кобилата. — Хуго й подаде ръка. — Качи се на коня пред мен. Стъпи на ботуша ми.

Хлое не показа нито разочарование, нито изненада от това развитие на нещата. Улови ръката му, стъпи на ботуша му и се метна на седлото пред него.

— Желая ви добър ден, Джаспър… Криспин. — Тя се усмихна любезно, сякаш досега си бяха разменяли само учтивости. — Много благодаря, че ми заехте Майд Марион… Ред Куин наистина е много красива.

— Като се сетя, че брат ти току-що те нарече лошо възпитана хлапачка — отбеляза със суха усмивка Хуго, когато излязоха на входната алея, — трябва да призная, че когато имаш желание, можеш да бъдеш изненадващо учтива.

Хлое се изкиска доволно.

— Не искам да ги оставя да мислят, че са ме разочаровали. Съжалявам за Майд Марион, но не мога да дам три хиляди фунта за една кобилка.

— Радвам се да го чуя, защото аз също нямам намерение да ги дам.

— Джаспър не пожела ли да се пазари? — попита с надежда Хлое.

— Аз не се опитах.

— О! Вероятно си имаш причини.

— Точно така, момиче. Но още днес следобед ще ти купя кон. Ескуайър Джилингъм в Еджкомб има чудесен развъдник. Сигурен съм, че ще намерим нещо подходящо.

Той я обгърна с една ръка, за да хване юздата, и тя се облегна на рамото му така естествено, сякаш винаги яздеха по този начин. Непринудената й близост предизвика в сърцето и тялото му дива бъркотия от усещания. Освен това го мъчеше потискащото чувство, че Хлое напълно съзнаваше въздействието си. Всеки път, когато си втълпяваше, че трябва да я защитава като малко, невинно момиче на прага на съзряването, тя правеше или казваше нещо, което еднозначно доказваше, че отдавна е прекрачила тази граница.

Когато пристигнаха в Денхолм Мейнър, Самюел излезе да ги посрещне.

— Много ме изненада — каза мрачно той. — Не знаех, че сър Хуго ти е позволил да тръгнеш с него.

— И аз не знаех — засмя се Хуго и слезе от коня. Протегна ръка да помогне на Хлое и тя също се засмя.

— Сър Хуго не ми каза, че не желае да го придружа — обясни Хлое със слънчева усмивка. — Както не каза и че присъствието ми е необходимо.

Самюел я зяпна смаяно и поклати глава. Отвори уста, но дълго не можа да намери подходящите думи за отговор.

— Най-добре си мълчи, Самюел — посъветва го Хуго с крива усмивка. — Когато става въпрос да се обърне логиката наопаки, момичето е по-добро от всички други, откакто Ева е яла от ябълката.

 

 

Същата вечер преди вечеря Хлое влезе колебливо в библиотеката, след като беше чула Хуго да свири на пианото. Той се обърна с усмивка към нея и продължи да свири. Колко време беше минало, откакто за последен път беше свирил за удоволствие… откакто се беше наслаждавал на музиката заради самата нея.

Хлое седна в голямото кресло до прозореца и подви крака под себе си. От мястото си виждаше много добре лицето му и остана възхитена от разнообразните чувства, които се отразяваха по това лице. През това време дългите, стройни пръсти на Хуго изтръгваха от клавишите музика, която изпълваше стаята като жива. Последните слънчеви лъчи напуснаха библиотеката, бързо се смрачи и лицето на Хуго остана в сянка. Хлое виждаше само подвижната уста, отпусната и с лека усмивка, и един черен кичур, паднал на челото му.

Докато го разглеждаше така, момичето разбра, че в могъщата фигура живееше повече от една личност. Вече познаваше остроумния събеседник с прекрасно чувство за хумор, бе изпитала силата на авторитетния командващ… а една нощ се бе срещнала дори с неговото страстно Аз. Сега виждаше музиканта Хуго. Може би в тази фигура се обединяваха всички други и намираха своя най-чист израз.

Хуго престана да свири и се обърна към нея, като опря лакът на ръба на инструмента.

— В пансиона имаше ли уроци по пиано?

— О, да, овладях всички необходими умения — увери го сериозно тя и той с мъка потисна смеха си.

— Тогава искам да те чуя. — Стана и й посочи столчето пред пианото.

— Добре, но не вярвам, че бих могла да изсвиря пиесата, която чух от теб — отговори тя и неохотно стана.

— Не очаквам чак такова постижение. Това беше моя собствена композиция — той запали многораменния свещник и го постави така, че светлината да пада върху клавишите. — Ще ти потърся нещо лесно. — Прелисти купчината ноти и избра известна народна песен с хубава мелодия. — Опитай това.

Хлое седна пред пианото и се почувства като на изпит, когато той постави нотите на стойката. Раздвижи пръсти и обясни:

— Не съм се упражнявала цяла вечност.

— Няма значение. Отпусни се и се постарай да изсвириш песента, както я усещаш. — Хуго се разположи удобно в креслото под прозореца и затвори очи, за да слуша, но само след няколко такта ги отвори широко и лицето му стана непроницаемо.

Хлое завърши със силен акорд и се обърна към него с тържествуваща усмивка. Беше по-лесно, отколкото бе очаквала.

— Хмм — промърмори Хуго. — Представлението беше доста жалко, момиче.

— Но аз изсвирих песента съвсем вярно — възрази сърдито Хлое. — Уверена съм, че нямаше нито една фалшива нота.

— О, да, нотите бяха съвсем верни — кимна той. — В момента не говоря за способността ти да свириш по ноти.

— Какво тогава не беше наред? — Хлое говореше обидено, но и тъжно.

— Не знаеш ли? Ти изсвири песента толкова бързо, че веднага ми стана ясно: единственото ти желание беше да приключиш колкото може по-скоро.

Хлое прехапа устни. Не й беше особено приятно, но трябваше да приеме критиката му.

— Предполагам, че знам причината: в интерната ни караха да свирим пиесите, докато ги научим без грешка. Тогава ни позволяваха да спрем.

Хуго отвратено изкриви лице.

— Разбирам. Упражненията са били наказание за предишни грешки. Господи! Какъв начин да се преподава музика… — Той стана. — Майка ти беше отлична изпълнителка… премести се малко.

— Наистина ли? — Хлое се отмести и той седна до нея. — Никога не съм я чувала да свири.

Бедрото му докосваше крака й, скрит под тънкия муселин на роклята, и тя си заповяда да не мърда, защото знаеше, че щом усети близостта й, той ще се отдръпне.

Лауданумът унищожи и музикантката също така ефективно като майката, каза си тъжно Хуго, чиито мисли в момента бяха заети с музиката. Това му попречи да забележи близостта на топлото младо тяло.

— Тя свиреше на пиано и на арфа и пееше като ангел.

— И аз мога да пея — каза бързо Хлое, сякаш това можеше да компенсира жалкото изпълнение на пиано.

— Така ли? — Хуго се усмихна на усърдието й. — После ще ми изпееш нещо, но първо искам да изсвириш отново „Полетът на чучулигата“. Чуй как ще я изсвиря аз. — Той изпълни първите няколко такта. — Чува се птича песен… не стадо диви слонове. Опитай.

Хлое повтори послушно паузите и подчертаванията и двамата лека-полека минаха цялата песен.

— Слухът ти е задоволителен — отбеляза накрая той. — Трябва да поработиш само над мързела си.

— Не съм мързелива — възпротиви се Хлое. — Но никой не ме е научил как се свири истински. Ти сам го каза. — Тя се обърна към него полуядосана, полузасмяна и светлината на свещите огря лицето й. — Ако искаш, можеш да ми даваш уроци.

Хуго спря да диша. Красотата й беше замайваща. Тя се раздвижи и бедрото й се притисна към неговото. В слабините му веднага нахлу желание.

— Стани — заповяда сърдито той. — Никой не пее седнал.

За момент Хлое остана неподвижна и очите й показаха, че знае какво се е случило. Тя го погледна и на устните й заигра усмивка… усмивка на ясна чувствена покана.

— Стани, Хлое — повтори Хуго, вече съвсем спокоен.

Тя се подчини, но усмивката на устните й остана. Полата й помилва коленете му, когато се изправи и се опря на рамото му.

— Какво да изпея?

— „Полетът на чучулигата“ — отговори той и се покашля. — Вече знаеш мелодията. Ще четеш текста, а аз ще свиря.

Гласът й беше ясен, но без никакъв опит, без силата и сладостта, която притежаваше Елизабет. Освен това много бързаше. Когато отзвуча и последната нота, Хуго вече се питаше дали ще успее да усъвършенства вродените й способности.

— Виждаш ли, че мога да пея! — заяви самоуверено Хлое. — Не беше ли хубаво?

— Мило дете, липсва ти способността за трезва преценка — отговори Хуго, облекчен, че може да се върне в ролята на учител. Само така стоеше на нужното разстояние. — Гласът ти е чудесен, но няма обем, защото не дишаш правилно. Защо пак бързаш?

Хлое го погледна потиснато и чувствената покана изчезна от лицето й — точно както се беше надявал.

— Не забелязах, че бързам.

— Може би, но бързаше. Ако желаеш, ще се опитам да те науча да пееш.

— Наистина ли ще ми станеш учител? — В очите й светна пресметливост, но тя бързо сведе глава към нотите, за да я скрие. Уроците по музика бяха чудесен повод да задълбочат близостта си. А колкото повече се сближаваха, толкова по-скоро щеше да преодолее неразумната му сдържаност.

— Ако имаш желание — отговори с усмивка той. — Ще ти преподавам само ако наистина искаш да се научиш. Това означава да се упражняваш, защото искаш, а не защото аз съм казал.

— По колко часа трябва да се упражнявам дневно? — попита предпазливо тя.

Хуго разпери ръце.

— Колкото смяташ за нужно, за да постигнеш, каквото искаш.

— А ако не постигна онова, което ти смяташ за нужно?

— Тогава ще престана да ти давам уроци, защото ще знам, че не желаеш да продължаваш.

— Аха. — Хлое смръщи чело. — Колко добре си познавал майка ми?

Въпросът беше основателен и той го очакваше. Постара се да отговори делово.

— Познавах я много добре. Но това беше преди сто години.

— Защо не си я посещавал през последните години? Живял си наблизо, а тя нямаше приятели. Въпреки това тя те е смятала за свой приятел, иначе нямаше да те определи за мой настойник.

През дългите безсънни нощи Хуго беше приготвил отговор и на този въпрос.

— След смъртта на баща ти майка ти се оттегли от света. Ти също го каза.

— Значи ли това, че е отказвала да те вижда?

— Мисля, че тя не искаше да вижда никого. Но знаеше, че може да разчита на моето приятелство.

— Разбирам. — Хлое отиде до прозореца. Вечерницата беше изгряла и висеше точно над долината. — Значи си познавал и баща ми.

Хуго замръзна на мястото си. Колкото и добре да се беше подготвил, сърцето му изведнъж заби като лудо, дланите му овлажняха.

— Познавах го.

— Добре ли?

Трябваше да отговори честно.

— Много добре.

— Изобщо не си спомням за него. Когато е умрял, съм била тригодишна, което означава, че би трябвало да имам някакъв спомен… нещо дребно, миризма, неясно впечатление… Как смяташ ти?

Стивън изобщо не се интересуваше от дъщеря си. Хуго се съмняваше, че я е виждал повече от два-три пъти. Той имаше син, синът му имаше син и само те двамата бяха от значение за него. Ако Елизабет му беше родила син, всичко щеше да бъде различно — бащата щеше да наложи влиянието си още от първите месеци. Но момичето заслужаваше много по-малко интерес от… например от ловните му коне.

— Баща ти прекарваше много време в Лондон — отговори глухо Хуго.

— Какъв беше той?

„Зъл… невероятно лош човек… всеки, който попадаше под влиянието му, се отдаваше на дявола.“

— Горе-долу като Джаспър. Превъзходен ездач, умен мъж, уважаван в обществото, поради което живееше през повечето време в Лондон… Той и майка ти се бяха отчуждили.

— А после е загинал при злополука — допълни безизразно тя. — Учудвам се как този уж превъзходен ездач си е счупил врата по време на лов.

Това беше официалната версия, за да запазят тайните на братството. Стивън Гришъм бе погребан в семейната гробница като жертва на падане от кон.

— Вечерята е готова. — Самюел се появи на отворената врата.

Облекчен, Хуго излезе от библиотеката под ръка с възпитаницата си. Хлое умираше от глад.