Джейн Фийдър
Дивата хризантема (7)

6.

— Ти искаш да се оженя? — Люсиен отметна глава назад и избухна в подигравателен смях, който много бързо премина в силен пристъп на кашлица.

Торкин изчака спокойно, докато братовчед му престана да кашля и се изправи насреща му, шумно поемайки въздух и със свистящи гърди. По бледото, месесто лице лъщеше тънък слой пот.

— За бога, Торкин, мисля, че си полудял! — изрече с усилие Люсиен и се отпусна в креслото си. Очевидно се чувстваше зле, но въпреки това се ухили злобно и в тъмните, парещи пещери на очите му светна интерес.

— Съмнявам се — отвърна кратко херцогът, напълни чаша с коняк и я подаде на братовчед си.

Люсиен я изпи на един дъх и кимна доволно.

— Веднага ми стана по-добре. Прогони студа в тялото ми. — Почука се по гърдите и протегна празната чаша към Торкин. — Още една, драги мой, бъди така добър.

Торкин хвърли поглед към часовника над камината. Десет сутринта. Вдигна рамене и изпълни молбата на виконта.

— Надявам се, че вече си в състояние да ме изслушаш.

— Целият съм слух. — Люсиен се ухили още по-широко. — Иначе нямаше да изпълня заповедта да се явя в къщата ти в този безбожно ранен час, нали? Хайде, братовчеде, позабавлявай ме. Спешно ми е нужно малко забавление.

Торкин се настани в креслото насреща и го загледа мълчаливо. Лицето му беше непроницаемо. Никога не допускаше да се прояви дори мъничка частица от презрението, което изпитваше към този съсипан от буйства и разврат млад мъж, пропилял всички предимства на произхода, възпитанието и богатството си, за да води живот на последователно саморазрушение. Живот, изпълнен с наслади и изстъпления, едно от друго по-отвратителни.

Понякога Торкин се питаше защо Люсиен е станал такъв. Друг път се обвиняваше, че като настойник на момчето е трябвало да се държи другояче. Някога възприемаше Люсиен като по-малък брат, проявяваше разбиране към него и се стараеше да му влияе положително, ала малкият го избягваше. Открай време се държеше невъзможно и накрая успя да победи дори Куентиновата решителност да събуди доброто в душата му.

— Твоята страст към малки момчета постепенно се превърна в товар за цялото семейство — отбеляза Торкин и извади от джоба си табакера от севърски порцелан. — Вече във всички салони говорят за отвратителната случка със сина на Далтън.

Настроението на Люсиен моментално се промени. Сега изглеждаше подозрителен и сърдит.

— Според мен историята бе потушена достатъчно добре.

Торкин поклати глава.

— Очевидно не. — Взе си щипка емфие и прибра табакерата в джоба си. После добави: — Ако смяташ да продължиш досегашния си начин на живот в Лондон, трябва да измислиш как да се опазиш от слуховете. Ако повдигнат обвинение срещу теб, ще се наложи да избягаш в чужбина… или ще те обесят заради сексуалните ти предпочитания.

Очите на Люсиен искряха от гняв.

— Не прави от мухата слон, братовчеде!

— Наистина ли мислиш така? — Херцогът кръстоса крака. — Тогава те съветвам да прочетеш това. — Извади от джоба на жакета си лист хартия и го хвърли в скута на братовчед си.

— Статията на първа страница е неизчерпаема тема за сплетни във всички градски чайни. Според мен приликата е забележителна. Художникът има добро око за карикатури.

Люсиен зачете статията и лицето му се намръщи още повече. Карикатурата беше дяволски неприлична, а статията описваше в подробности случката в параклиса на катедралата „Сейнт Пол“, където се срещнали млад послушник и аристократ.

— Кой е написал това? — Вбесен, Люсиен хвърли вестника на пода и го стъпка. — Ще заповядам да окачат този жалък писач на стълба за мъчения! За ушите!

— Хайде, направи го. Щом искаш всички да узнаят за кого е статията — отвърна херцогът, наведе се и вдигна вестника. Изгледа отново карикатурата и поклати глава. Приликата бе смайваща. — Този художник е гений.

Люсиен ядно загриза нокътя на палеца си.

— По дяволите художникът! Само да узная името му и ще видиш какво ще му се случи! Ще го пронижа със сабята си!

— Надявам се, не в гърба — изрече тихо Торкин. Гласът му прозвуча равнодушно, но в очите му светна презрение.

Бледото лице на Люсиен изведнъж стана на червени петна.

— Това никога не се е случвало.

— Разбира се, че не — отвърна с мек глас херцогът. — Никой не твърди, че един Еджкомб би пронизал врага си в гърба.

Люсиен скочи възмутено.

— Ако още веднъж ме обвиниш в подобна подлост, Редмейн, ще те призова на дуел в Барне.

— Не ти вярвам — отговори съвсем спокойно херцогът. — Нямам намерение да извърша убийство.

— Искаш да кажеш, че би могъл…

— Непременно! — прекъсна го остро Торкин. — Аз ще те убия, Люсиен, все едно дали ще се дуелираме със саби или с пистолети и ти го знаеш. Затова престани с глупавите словесни престрелки и седни, ако обичаш!

Люсиен падна тежко в креслото и отново загриза ноктите си.

— Отдавна съм престанал да се опитвам да те вразумя и да те накарам да водиш по-умерен живот — продължи Торкин. — Ти си жалък субект, развален тип, мръсен педераст, но аз няма да допусна да позориш семейното ни име. А точно това ще се случи, ако родителите на някой послушник решат да повдигнат обвинение срещу теб. Вземи си съпруга и живей дискретно. Уверявам те, че ако се ожениш, слуховете и скандалите моментално ще престанат. — Той почука многозначително с пръст по вестника.

Люсиен присви очи.

— Не си въобразявай, че можеш да ме надхитриш, Редмейн! Изобщо няма да се развълнуваш, ако ме обесят, но петното върху бялата жилетка на семейството те ужасява! — заключи и се усмихна доволно, сякаш бе решил извънредно трудна логическа задача.

— И? — попита Торкин и вдигна вежди.

— Какво „и“? Защо да се подчинявам на заповедите ти, питам аз?

— Защото ще ти е от полза.

В светлокафявите очи на Люсиен се появи дързък блясък.

— Наистина ли? Хайде, драги мой, продължавай, най-покорно те моля.

— Аз ще се оправя с кредиторите ти — заяви твърдо херцогът. — Ще те снабдя с достатъчно средства, за да живееш спокойно и да си плащаш сметките. Единственото, което искам, е да се ожениш за жената, която аз ще ти избера, и двамата да живеете под моя покрив. Това не би трябвало да те притеснява, защото Еджкомб хаус и без това е в ужасно състояние. Пък и ще си спестиш товара на собственото домакинство.

— Искаш ти да ми избереш съпруга? — Люсиен го зяпна смаяно. — Защо да не мога аз да си я избера?

— Защото нито една що-годе почтена жена няма да вземе такъв като теб.

Лицето на Люсиен отново помрачня.

— Какво по-точно си намислил, ако позволяваш да попитам? Сигурно ще ми хвърлиш в ръцете някоя старица. Изсъхнала девица, готова да приеме дори „такъв като мен“, както благоволи да се изразиш.

— Ласкаеш ме — отвърна сухо херцогът. — Няма жена, дори да е в отчаяна ситуация, която да е готова да се съсипе със съпруг като теб. Жената, която съм набелязал, ще направи, каквото искам аз. Много е просто. Не е нужно да се интересуваш от нея. Ще живеете в отделни апартаменти и ти ще ми обещаеш, че няма да оставаш насаме с нея. Няколко пъти ще се появите в обществото като двойка — ти и твоята млада съпруга от добро семейство. Така ще ти създадем убедителна фасада и ще затворим устите на клюкарите.

Люсиен го гледаше с нарастващ ужас.

— Значи тя ще направи каквото искаш ти? Велики боже, Торкин, не знаех, че си такъв дявол! Каква власт имаш над бедната жена, та я принуждаваш да се омъжи за мен?

— Това не те засяга.

Люсиен стана и отиде до масичката, за да напълни чашата си. Обърна коняка на един дъх и побърза да си налее отново.

— Значи всичките ми разходи… всички дългове…? — попита колебливо.

— Правилно си разбрал. Всички!

— И няма постоянно да ми четеш лекции?

— Твоите частни занимания не ме интересуват.

— Какво да кажа? — Люсиен отпи голяма глътка коняк. — Нито за миг не бях си помислял, че ще дойде денят, когато херцог Редмейн ще ме помоли за услуга.

Лицето на Торкин не се промени.

— Моите навици са доста скъпи — продължи примирително Люсиен и хвърли преценяващ поглед към херцога, който все така не реагираше. — Носи ми се славата, че за една вечер мога да проиграя десет хиляди на масата за фараон, без да ми мигне окото. — Отново не последва реакция. — Знам, че си богат като Крез, всички го знаят. Осмелявам се да твърдя, че можеш да си позволиш да ме подпомагаш финансово, но не ми се иска да видя как ще банкрутираш, братовчеде. — Той се ухили злобно.

— Няма да ме видиш да банкрутирам.

— А тази жена? Кога ще я видя?

— Пред олтара.

— Вече прекаляваш, Торкин! Нима очакваш от мен да мина през църквата като жертвен агнец, без да съм хвърлил поне бегъл поглед към бъдещата си невеста?

— Правилно си разбрал.

— А тя какво казва? Нима не иска да види жениха си?

— Няма значение какво иска тя.

Люсиен направи няколко крачки из стаята. Мразеше, когато братовчед му го отрязваше с кратки, категорични отговори. Те винаги му внушаваха чувството, че е малолетен ученик. От друга страна обаче… уверението на Торкин, че въпреки очевидното си отвращение и презрение е готов да финансира скъпите му прищевки, го накара да се усмихне доволно. Знаеше, че херцогът ще трепери от гняв при всяка сметка, която подписва, но няма да се отрече от думата си. И дори не беше намекнал, че Люсиен трябва да ограничи разходите си.

Освен това… представата, че ще живее тук, в този добре поддържан лукс! В собственото му домакинство всичко беше с главата надолу. Слугите не се задържаха повече от месец. Повечето бягаха посред нощ, без дори да поискат препоръки. Тук ще се ползва от всички удобства, слугите ще изпълняват всичките му прищевки, а навън ще води същия разюздан живот, както досега. И всичко това за сметка на скъпия му братовчед.

Каква прекрасна мисъл! Единственото, което трябваше да стори, за да заслужи новото си положение, беше да преживее някак брачната церемония с една непозната жена. След сватбата не беше нужно да я вижда и да общува с нея. Нямаше какво да губи, можеше само да спечели.

— Добре, драги братовчеде, съгласен съм да ти направя тази малка услуга.

— Поразен съм, Еджкомб. — Торкин стана от креслото си. — А сега те моля да ме извиниш. Имам важна среща.

— Върви спокойно, драги мой, не е нужно да оставаш с мен. Аз ще си пийна още малко от този отличен коняк. — Люсиен доволно потриваше ръце. — Надявам се, че избата ти е достатъчно добре заредена. Горя от нетърпение да опитам съкровищата й… О, Куентин, скъпи братовчеде! — Люсиен се изправи и поздрави влезлия с изящен поклон. — Отгатни какво се случи! Съгласих се да се оженя. Да си имам свое домакинство и да стана уважавана личност. Е, какво ще кажеш?

Куентин хвърли към несъщия си брат поглед, който изразяваше по-скоро мъка, отколкото гняв.

— Значи все пак успя да наложиш плана си, Торкин?

— Така е.

— Съпругата ми и аз ще живеем в дома на херцога — продължи весело Люсиен. — Разбирам, че тук ще е по-добре за младата дама… ще се чувства по-удобно. Така че ще ни виждаш всеки ден, скъпи братовчеде.

Куентин въздъхна тежко.

— Перспективата е много приятна.

— Много нехристиянско от твоя страна да звучиш така скептично — укори го Люсиен и изпразни гарафата в чашата си. — Ау, ами сега! — И дръпна шнура на звънеца.

— Желая ти да прекараш приятно деня, Люсиен. — Торкин се обърна рязко и закрачи към вратата. — Искаш ли да ми кажеш нещо, Куентин?

— Не — отговори уморено духовникът. — Няма нужда да си хабя думите.

— Милият ми господин пастор! — Торкин се засмя и го потупа окуражително по рамото. — Не се отчайвай от мен, братко. Работите ни ще се развият по-добре, отколкото си мислиш.

— Иска ми се да бях убеден в това. — Куентин въздъхна и излезе след брат си от библиотеката.

Тържествуващият смях на Люсиен отекна неприятно в ушите им.

 

 

— Миналия петък, казвате? — Джошуа Бът задърпа крайчето на лявото си ухо и се вгледа в госта си с доброжелателно внимание, което обаче не можеше да скрие пресметливото, нахално изражение.

— В петък, а може би и в събота — уточни Джордж Ридж, вдигна канчето до устата си и отпи голяма, жадна глътка. — Дошла е с пощенската карета от Уинчестър.

— Млада дама без придружител? — Джошуа задърпа ухото си още по-силно. — Не мога да кажа със сигурност, че съм видял такава, шефе. Знаете ли, по същото време пристига и каретата от Йорк. Голяма навалица се струпва.

Джордж се опря на мазния тезгях. Между дебелите му пръсти блесна злато и към гостилничаря се търкулна една гвинея.

— А ако опресня малко паметта ви?

Джошуа огледа замислено монетата.

— Ами… ще бъдете ли така добър да опишете по-подробно младата дама?

— Червена коса, зелени очи — повтори нетърпеливо Джордж. — Не може да не сте забелязали косата й. Като горски пожар, огненочервени къдрици около лицето и по раменете… бледо лице, много бледо… тъмнозелени очи… бая едра за жена.

— Аха. — Джошуа кимна доволно. — Най-добре да попитам в кухнята. Може пък някое от момчетата да е видяло такава жена в двора, на слизане от каретата.

Той се повлече към кухнята, а Джордж изруга полугласно подире му. В „Розата и короната“ в Уинчестър му казаха, че не си спомнят нищо. Никой не знаеше какви пътници са се качили в каретата в петък и в събота. Слугинята в кухнята си спомни, че в петък в каретата се качил някакъв младеж — Джордж успя да й изтръгне тази информация едва след като пожертва няколко шестпенсови монети, но не беше сигурен, че тя отговаря на истината. Пък и „младеж“ не изглеждаше подходящо описание за пищната Джулиана.

Джордж разкопча най-горното копче на жакета си и започна да си вее с ръка. Една дебела муха бръмчеше над тигана с размекнато стилтънско сирене. Единственият гост в кръчмата — мърляв старик — седеше до камината и пафкаше с лулата си, духаше пяната от канчето с бира и плюеше в стърготините пред краката си. През отворената врата влизаха шумовете на големия град. И миризмите. Джордж знаеше как миришат дворовете на арендаторите, но гадната воня на гниещи под обедното слънце вътрешности и екскременти беше нова за него и извикваше гадене. По улицата изтрополи тежка каруца, уличен търговец предлагаше стоката си с пронизителни викове, някъде изпищя жена. Веднага след това се чу съвсем ясно шум от брутален удар по мека плът. Недалеч излая куче. Последва го плач на дете.

Джордж едва устоя на порива да си запуши ушите. Шумът и трескавата суетня на големия град го правеха нервен и раздразнителен, но съзнаваше, че трябва да свикне с тях, за да намери Джулиана. Беше сигурен, че тя е тук, в Лондон. Това беше логичната стъпка. В провинцията нямаше място, където би могла да се скрие сама жена. В Уинчестър или друг малък град щяха да я открият много скоро. И без това всички говореха за нея.

— Май имате късмет, сър. — Джошуа се върна от кухнята с грейнало лице.

— Какво? — Джордж едва успя да запази равнодушното си изражение.

— Едно от момчетата в кухнята видяло „млада личност“ много подобна на тази, дето ми я описахте. — Джошуа бе приковал поглед в златната монета на тезгяха. Джордж я бутна към него и мистър Бът моментално я прибра в джоба си.

— Само че не можа да ми каже точно от коя карета е слязла. Възможно е да е дошла от Уинчестър.

— И къде е отишла?

Джошуа отново задърпа ухото си.

— Момчето не знае, Ваша Милост. Каза, че излязла от двора заедно с другите пътници.

Май попаднах в задънена улица, каза си ядно Джордж. Или може би не? Смръщи чело и се огледа замислено. Кръчмата беше мрачна, прашна и вонеше на клозет. Е, сега поне знаеше, че Джулиана наистина е дошла в Лондон и е слязла от каретата в Чипсайд. Все някой ще си я спомни. Доколкото знаеше, тя нямаше никакви пари. Не беше взела нищо от къщата — факт, който бе объркал полицията. Защо убийцата не бе посмяла да допълни престъплението с грабеж? Нещо не се връзваше.

— С какви дрехи е била?

Джошуа присви свинските си очички.

— Нямам представа, шефе. Момчето не я видяло ясно. Нали разбирате, било е рано сутринта. Сумрак. По това време в двора е същинска лудница. Ужасна навалица е, като пристигат каретите.

Джордж се намръщи заплашително.

— Донесете ми бутилка бургундско — нареди властно той. — Предполагам, че можете да ми поднесете и агнешки котлети?

— Ама разбира се, Ваша Милост. Не е проблем. Веднага ще ви приготвим вкусни агнешки котлети с варени картофки и пресен зелен фасул, щом искате. — Джошуа засия с цялото си лице. — А за десерт ще ви почерпя с хубаво парче стилтън. — Посегна към мухата и я смачка с широката си длан. — Веднага отивам да донеса бургундското.

Когато гостилничарят излезе, Джордж се запъти към отворената врата. Навън беше потискащо горещо и отново изтри потта от челото си. Трябваше да си потърси подслон и да намери печатар. Въздъхна и извади от джоба на жакета си лист хартия. Разгъна го и отново прочете със смръщено чело няколкото реда. Май беше достатъчно. Ще помоли да му отпечатат двайсетина екземпляра и ще хване някое улично хлапе да ги разлепи по стълбовете. Възнаграждение от пет гвинеи беше достатъчно да освежи паметта на хората, които бяха срещнали Джулиана.

— Заповядайте, сър. От най-хубавото бургундско — оповести тържествено Джошуа, отвори бутилката и наля две чаши. — Нали нямате нищо против да ви правя компания? Пия за ваше здраве, сър. За ваше здраве! — И изпразни чашата си на един дъх.

Нещата се развиваха задоволително. В джоба му имаше една гвинея от джентълмена, а мисис Денисън щеше да му даде поне още толкова, за да запази тайната. Можеше да разчита даже на две гвинеи. Беше готов да се обзаложи, че тя ще се заинтересува много от появата на едрия джентълмен, който търсеше най-новото й завоевание. Да не говорим, че момичето не бе дошло с каретата от Йорк, както твърдеше, а от Уинчестър. Каква вълнуваща история. И обещаваше добра печалба.

Джошуа напълни отново чашите и вдигна наздравица за госта си.