Джейн Фийдър
Дивата хризантема (30)

29.

— Желая ви добро утро, мадам, сър. — Херцогът влезе с отмерена крачка в библиотеката. — Моля за извинение, че нахлувам така. Бих желал да можех да го предотвратя.

— А кой сте вие, сър, ако мога да попитам?

— Редмейн. — Торкин се поклони учтиво. — Откакто съпругът й е неразположен, лейди Еджкомб е под моя опека. Позволете да ви представя брат си. Лорд Куентин Къртни. — Той посочи Куентин, който стоеше зад него. Младият мъж се поклони и поздрави присъстващите.

Джулиана започна да се ядосва. Дали някой ще благоволи да я забележи как стои безпомощно, все още в желязната хватка на Джордж? Сцената беше като от евтина мелодрама. Размяна на нищо незначещи учтивости в господарската библиотека, докато всички очакват съдбоносния изстрел.

В следващия миг Торкин беше до нея.

— Свалете си ръцете от Джулиана — заповяда хладно.

Междувременно Джордж се бе отърсил от шока.

— Не смейте да ми заповядвате, Редмейн — изфуча той. — Тя е моя пленница. Ще я отведа пред съдията и ще я обвиня в убийство на съпруга й!

Торкин поклати глава.

— Няма да направите нищо подобно. — Гласът му прозвуча съвсем спокойно. — Веднага свалете ръцете си от Джулиана!

Джордж се подчини. Не беше в състояние да се противопостави на тихата, ала режеща като нож заповед.

— Този път не бях виновна аз — проговори с чужд глас Джулиана. — Не аз забърках тази проклета каша. Те дойдоха и ме измъкнаха от леглото ми, докато спях… нищо неподозираща…

— Знам, знам — прекъсна я херцогът и улови ръцете й. — Ранена ли си?

— Само гърлото ми… и си навехнах крака — отговори дрезгаво тя. Копнееше той да я грабне в прегръдките си, а не да я гледа така пронизващо.

Торкин видя следите от душене по врата й и в погледа му светна заплаха. Докосна нежно гърлото й и попита тихо:

— Той ли ти направи това?

Джулиана кимна. Нежното докосване почти я разплака. Сега най-после щеше да я прегърне. Но той не го направи. Херцогът се обърна отново към Джордж и лицето му стана непроницаема маска.

— Излезте навън. Не искам кръвта ви да замърси килима на лейди Форсет. — Тонът му беше леден, гласът пронизваше. Сивите му очи бяха безжалостни и неумолими като Страшния съд. В момента цялото му същество беше съсредоточено върху унищожаването на Джордж Ридж. Отвори бастуна си и показа опасното острие, скрито в кухия бамбук. — Излезте навън. — Острието се мушна между дебелите бедра на сър Ридж.

Джордж усети студената стомана в слабините си и коленете му омекнаха. Безмилостните очи го пронизваха, смееха се на страха му. Обърна се към вратата и излезе, препъвайки се.

Куентин отстъпи настрана. Торкин последва Джордж навън. Острието на тънката рапира продължаваше да заплашва мъжествеността му.

— Как е Люсиен? — Джулиана разтърси глава в напразен опит да се отърве от замайването си. — Какво става с него, Куентин?

Лордът не отговори. Прекоси с големи крачки помещението и я притисна до сърцето си.

— Милата ми! — Гласът му преливаше от съчувствие. — Какво ли сте изстрадала…

— Е, не беше чак толкова лошо. — Тя се усмихна уморено. — Толкова се радвам да ви видя.

— Нима сте се съмнявали, че Торкин ще дойде и ще ви освободи от онзи негодник? — В гласа на Куентин прозвуча обвинение.

— Съпругът ти умира в моя салон — намеси се лейди Амелия, успяла да отговори. — Наистина е крайно необмислено, дори безогледно от твоя страна, Джулиана, да водиш в къщата ни тези хора.

— Не е редно да държите Джулиана отговорна за случващото се, мадам — прекъсна я твърдо Куентин. — Моля извинете ме, но трябва да отида при братовчед си и да изчакам идването на лекаря.

Джулиана го последва в салона, където бяха настанили Люсиен на един диван. Тялото му изглеждаше напълно отпуснато, лицето беше восъчнобледо. По раната на челото лепнеше засъхнала кръв, окървавени бяха и синкавите му устни. Дишането му почти не се долавяше. Джулиана приближи длан към устата му и усети слаб полъх.

— О, жив е!

Внезапно я обзе парадоксално съчувствие към мъжа, който я беше измъчвал. Вдигна глава и прочете същите чувства в очите на Куентин.

В същото Джордж се озова притиснат до стената на обора с парче дърво на шията му. Нямаше представа как е станало, но в един миг беше още на крака, докато в следващия силен удар по тила го изпрати на земята. После две ръце го вдигнаха и го изправиха до стената. Херцогът кимна и притисна тоягата в гърлото му.

— Чувството не е особено приятно, нали? — попита хладно. Пусна тоягата и отново мушна острието на рапирата си между тлъстите бедра на Джордж, който изохка ужасено. — А сега ме изслушайте внимателно, драги. Ще заявите пред съдията, че Джулиана в никакъв случай не носи вина за смъртта на баща ви. Ще му кажете, че баща ви е бил възрастен, със слабо сърце, че е пил твърде много. Ще обясните, че е починал само от вълнение и пренапрежение. Че младата му невеста е напълно невинна и много уплашена.

Джордж завъртя очи. Опита се да поклати глава, опита се да проговори, но само изръмжа безпомощно. Ръмженето премина в уплашено охкане, когато стоманеното острие се насочи нагоре и се притисна в меките му части.

— Ще ви кажа и защо трябва да го направите, нещастнико. — Торкин спря за малко и погледна през рамо към ратая, който бе влязъл в оборския двор и любопитно наблюдаваше сцената. Кимна му спокойно и отново посвети вниманието си на сър Джордж. — Ако кажете нещо друго, ще ви изправя пред съда с обвинение в брутално отношение и опит за убийство на лейди Еджкомб. Ще добавя към провиненията ви влизане нощем в чужд дом и кражба. Използване на насилие спрямо беззащитна жена. За всяко провинение има свидетели. Ще кажа пред съда, че сте побъркан на тема убийството на баща ви. Че обвинявате несправедливо лейди Еджкомб в това деяние. Без сянка от съмнение ще докажа, че бракът им е бил консумиран. Ще разкрия пред съда, че сте бесен срещу мен, защото заповядах да ви нашибат с камшик след опит да проникнете в къщата ми. Повярвайте, ще го направя. Как мислите, на кого ще повярва съдията — на херцог Редмейн или на някакъв си провинциален грубиян?

Джордж се взираше като замаян в студените сиви очи. Беше загубил. Нямаше какво да възрази срещу обвиненията. Нищо, което да противопостави в своя защита. Естествено, херцогът ще намери свидетели, които да докажат вината му. Самият той ще стои пред съда като последен глупав и тромав селяк. Не умееше да се изразява като херцога и адвокатите му със сигурност ще го разкъсат. Всяка негова дума срещу виконтеса Еджкомб, роднина на херцог Редмейн, ще бъде обърната срещу него. Ще го обесят… или, ако има късмет, ще го пратят в колониите.

— Ако думите ми не са достатъчно убедителни, ще се намерят и други средства — продължи спокойно херцогът. Острието на рапирата се придвижи още малко нагоре. По челото на Джордж изби студена пот. Отвори уста да изпищи, но от пресъхналото му гърло не се изтръгна нито звук. — Изкушавам се да го направя — промърмори Торкин. — Кастрацията е подходящо наказание, не мислите ли и вие така? — Джордж усети как острието одраска вътрешната страна на бедрото му. Не можеше да повярва, че наистина ще го лишат от мъжествеността му, но от този отмъстителен дявол с ледени очи можеше да се очаква всичко. Острието промени посоката си, одраска и другото бедро и Джордж простена от страх и ужас. Устата му се напълни с горчива жлъчка и той се закашля мъчително.

Торкин отстъпи назад и в очите му блесна отвращение.

— Нещастник — изрече с цялото презрение, на което беше способен. — Сигурно щяхте да сплашите Джулиана, ако не я бях взел под крилото си. Тя е наивна и не подозира колко дълбоко е човешкото коварство. В някои отношения е още дете. Но когато се обърнахте срещу мен, направихте най-голямата грешка в жалкия си живот. Ако някога посмеете да се приближите отново до Джулиана, обещавам, че наистина ще ви лиша от мъжествеността ви. Съветвам ви да ми повярвате. — С тези думи се обърна рязко и се запъти към къщата. Треперещ с цялото си тяло, Джордж се свлече на земята и повърна закуската си.

В салона Джулиана и Куентин все още стояха до леглото на Люсиен. Сър Брайън и съпругата му не се виждаха никъде. Торкин пристъпи към дивана. Джулиана все още държеше ръката си пред устата на Люсиен, макар да не знаеше защо. Вдигна глава към херцога и промълви:

— Свършва…

— Отдавна е смъртно болен — отговори тихо той. — Но как се стигна дотук?

Джулиана започна да разказва, но млъкна стреснато, когато Люсиен простена и отвори очи. Погледна я и тя се отдръпна, уплашена от неприкритата омраза в помътнелите очи.

— Дано един ден се пържите в ада — и тримата! — изсъска Люсиен. В следващия миг главата му се отпусна настрана и очите му се оцъклиха.

Усетила невидимата нишка, която свърза Торкин и Куентин, Джулиана мълчаливо се отдръпна назад. Проследи как херцогът се наведе и внимателно затвори очите на мъртвия. Куентин скръсти ръцете му на гърдите. Двамата се изправиха мълчаливо и втренчиха погледи в Люсиен. Джулиана се измъкна заднешком и отиде в библиотеката.

— Мъртъв е — съобщи безизразно.

— Кой? Съпругът ти или онзи отвратителен селяк Ридж? — попита сър Брайън с учтиво любопитство.

— Еджкомб.

— Е, не го познавах, ала ако прилича поне малко на онзи примитивен вол, светът ще се радва, че се е отървал от него — заяви лейди Форсет. — Но продължавам да твърдя, че е връх на безвкусицата да умреш в дома на съвсем чужди хора.

— Виконт Еджкомб никога не е бил образец за добър вкус, мадам — обади се Торкин от вратата и в гласа му звънна недвусмислена ирония. — Въпреки това се извинявам за неудобствата, които ви причинихме. Нещастният ми братовчед е постъпил много нетактично, като е омърсил дома ви по такъв начин.

— Е, мога да си представя, че самият той не е виновен за случилото се — призна сър Брайън. — Доведе го онзи слабоумник Ридж, доколкото разбрах. Или може би ти, Джулиана?

— Никого не съм водила тук — отговори тя с безкрайна умора. — Довлякоха ме в дома ви против волята ми. Бъдете уверени, че никога не бих смутила нарочно спокойствието ви.

— Ами сега? Пак си вдовица… Какво ще стане с теб, момиче?

— След приключването на подходящия траур, Джулиана ще стане моя съпруга.

Хладното обяснение на херцога предизвика смаяно мълчание. Сър Брайън примигна. Амелия погледна изумено бившата си подопечна, сякаш не можеше да повярва, че грозното патенце ще се превърне в прекрасна принцеса. Джулиана и Куентин загубиха ума и дума.

— Ами… ами Лидия? — попита най-сетне Куентин.

— Тя ще избяга с теб, скъпи братко — обясни търпеливо Торкин. Облегна се на перваза на камината и на устните му заигра загадъчна усмивка. Очевидно се наслаждаваше на въздействието от думите си. — Според мен това е единственото разумно решение. Вие с Лидия ще избягате, а аз ще се проявя като истински джентълмен. Ще покажа колко съм съкрушен от постъпката ви, ще изразя мъката и срама си, че съм бил отблъснат от годеницата си, и благородно ще я освободя, за да се омъжи за избраника на сърцето си. Лорд и лейди Мелтън няма да имат друг избор, освен да ви дадат благословията си. И никой няма да твърди, че дъщеря им е направила лош избор. Прав ли съм, скъпи братко?

— Прав си, но… как така ще избягаме? Това означава да ме изхвърлят от църквата с гръм и трясък! — Куентин все още не можеше да възприеме дръзката идея на херцога.

— Глупости — възрази рязко Торкин. — Твоите хора ще узнаят само, че си се оженил в тесен семеен кръг с благословията на родителите на Лидия. Че сте предпочели тиха сватба, заради скорошната смърт на братовчед ни Еджкомб. Аз ще дам съгласието си с радост. Епископът ще остане възхитен от твоята превъзходна съпруга и всичко ще свърши добре.

Най-сетне истината проникна в замаяното съзнание на Куентин и се пръсна като късчета диамант с остри ръбове и ярка светлина. Всичко изглеждаше толкова просто. Видя розовината по бледите бузи на Джулиана, щастливия блясък в очите й и сърцето му се стопли. После се обърна към Торкин, който се усмихваше нежно на обичаната жена. И тогава най-сетне осъзна, че това е единственото възможно решение за всички тях.

— Искате да се ожените за мен? — Джулиана най-после си възвърна дар словото. Най-после намери сили да хвърли вонящата наметка, която тежеше на раменете й.

— Мисля, че се изразих достатъчно ясно.

— Винаги съм се учудвал на неизтощимата ти енергия, Джулиана, но трима съпрузи за една година… Трябва да кажа, че работиш много усърдно — усмихна се сър Брайън.

— А аз съм на мнение, че напредваш забележително добре, като се има предвид какво представляваш — подхвърли злобно Амелия. — Някак си не ми се вярва, че си годна за херцогиня.

— Джулиана ще бъде образцова херцогиня, уверявам ви, мадам! — Куентин рядко се гневеше, но този път беше бесен. — Джулиана е невероятна млада дама.

Амелия го погледна изненадано.

— Наистина ли смятате така? Според нас не създава нищо друго, освен проблеми.

— Тогава сте били слепи и глухи, лейди Форсет. Колко жалко! — Торкин отиде при Джулиана и взе ръцете й в своите. — Според нас, които я познаваме добре, Джулиана е извор на непресъхваща радост.

— Наистина ли? — попита плахо тя и пръстите й потрепнаха неспокойно.

— Наистина. — Той се наведе и нежно целуна устните й.

— Знаеш ли, трябва да ти кажа нещо… — започна все още плахо тя.

— Не е нужно. — Торкин плъзна ръка по корема й.

— Как си разбрал?

— Не беше особено трудно, любов моя. — Торкин се засмя на изражението й. — От много време знам, че ти си моето сърце и моята душа, малката. Няма тайни, които можеш да скриеш от мен, повярвай.

— Няма тайни, които желая да скрия от теб — поправи го тя и се потопи в нежния му поглед. Дълбокото отчаяние бе последвано от прекрасно чудо…

Когато Куентин дискретно изведе домакините от библиотеката, Джулиана забрави всичко наоколо. Остана само безкрайната сладост на устните му върху нейните, внезапният огън на страстта, когато тялото му се притисна към нейното. Пълната увереност в любовта му.