Джейн Фийдър
Дивата хризантема (27)

26.

Джордж Ридж се измъкна с усилие от наемната носилка и неволно извика от болка, когато движението опъна болезнено кожата на гърба му. Намръщи се и огледа ронещата се каменна фасада. Намираше се пред градската къща на виконт Еджкомб на Маунт стрийт. Домът на Люсиен изглеждаше западнал, като свърталище на съмнителни хора. Месинговият обков на вратата отдавна не беше лъскан, прозорците изглеждаха мрачни и мръсни, мазилката се ронеше. Въпреки ранния час пред вратата се бе събрала група мъже, които Джордж без усилие определи като съдебни изпълнители. Когато се приближи, прозевките и скуката изчезнаха от очите им, погледите станаха бдителни, раменете се опънаха.

— Каква работа имате с Негово Благородие, сър? — попита един от тях, докато човъркаше зъбите си с нечистия си нокът.

— Какво ви засяга това? — Джордж мина величествено покрай него.

— Имам право да питам, сър, имам право да питам. Ако накарате някого да ви отвори вратата на къщата, значи сте много по-хитър от всички нас — отвърна мъжът с едва прикриван гняв. — Затворил се е в къщата си, изисканият господин, и не пуска никого.

Джордж не си направи труда да му отговори. Изкачи стъпалата и силно почука с чукчето по дебелото дърво. После отстъпи крачка назад и отново огледа западналата фасада. Стори му се, че забелязва нечие лице на един от горните прозорци иззад пожълтелите от времето завеси. Отново почука силно и след минута някой вдигна резето отвътре. Съдебните изпълнители също бяха чули шума и се втурнаха нагоре по стълбата. Вратата се открехна, една ръка без тяло посегна към ръкава на Джордж и го издърпа с мъка през тесния отвор. Един от съдебните изпълнители, който вече бе сложил крак в дупката, отскочи назад и извика болезнено, когато вратата се затръшна под носа му. Мъжете отвън изреваха гневно и зачукаха с чукчето с такава сила, че една прашна порцеланова фигура падна от близката масичка и се разби на парченца.

— Виконтът е горе. — Тялото, към което принадлежеше ръката, беше мършаво, тясното лице като на невестулка, с два дълги кучешки зъба, които стърчаха навън от тънките устни. Мъжът посочи стълбата с движение на главата. — Първата врата вляво. — После изчезна в тъмнината под стълбището.

Джордж изкачи стъпалата с мрачно лице. Къщата беше невероятно мръсна и занемарена, но в момента това не го трогваше. Очите му бяха зачервени от пиянство, в погледа му светеше почти нечовешка омраза. Приличаше на разярен бик, тласкан само от една мисъл и една цел — да си отмъсти на мъжа, който бе заповядал да го бичуват, сякаш беше крепостен. Отмъщение, при което на Джулиана се падаше ролята на главен враг. Защото херцог Редмейн му бе дал да разбере, че здравето, спокойствието и доброто име на Джулиана са извънредно важни за него. Тогава Джордж се закле, че Джулиана ще отиде на кладата в Уинчестър. А преди да я приковат на позорния стълб, той ще я притежава… ще я унижава, докато изличи от лицето й арогантното презрение. Ще я накара да пълзи на колене пред него — и могъщият й закрилник няма да е в състояние да й помогне. След като подпишат смъртната й присъда, най-сетне ще си възвърне и незаконно присвоеното наследство.

Стигна до вратата отляво на стълбата и я отвори с трясък. Отдавна несмазаните панти изскърцаха жално. Джордж се озова в оскъдно мебелирано помещение, все още носещо елегантните пропорции и красивите тавански фризове на отминалото богатство.

Люсиен се бе свил във високото кресло пред пълната с пепел камина. В краката му стоеше бутилка коняк, а втора — празна — лежеше на изтънелия килим. В ръцете си стискаше чаша.

Когато Джордж влезе, господарят на дома скочи като ужилен.

— Дик, ти, копеле, нали ти казах да… О! — Измери госта си с израз на пренебрежително любопитство и попита: — На какво дължа тази неочаквана чест?

— Защото трябва да ми помогнете — отвърна войнствено Джордж. Наведе се, грабна бутилката и отпи голяма глътка.

Люсиен наостри уши. Тук ставаше нещо интересно. Сър Джордж беше бесен и това състояние беше изострило ума му.

— Пийнете си още, скъпи приятелю — подкани го Люсиен, но ленивият тон не беше в състояние да скрие бдителността в очите му. — Надявам се, че в избата има още няколко бутилки. Макар да не съм много сигурен…

— Благодаря. — Джордж отпи още една глътка. Адамовата му ябълка заподскача нагоре-надолу, докато силният алкохол се изливаше в гърлото му и разгаряше огъня в гърдите му.

— Е, с какво мога да ви бъда полезен? — Люсиен взе бутилката от устата му и напълни чашата си. — По дяволите, изпразнили сте я! Повикайте Дик да ни донесе друга. — И посочи изпокъсания шнур до вратата.

Джордж го дръпна, но не много силно, защото очакваше да остане в ръцете му. Някъде в дълбините на къщата се чу глух звън на камбанка.

— Искам да хвана Джулиана — заяви Джордж, докато ходеше напред-назад по стаята. Всяка движение предизвикваше болки и бодежи в гърба му и му напомняше с пронизваща яснота за унижението, на което бе подложен от палача на херцога. — Никой и нищо няма да ми попречи.

— О, така ли? — Люсиен се отпусна отново в креслото и злобното любопитство в очите му се засили.

— Решил съм още утре да я отвлека — продължи Джордж с монотонен глас, сякаш казваше добре научен урок. — Пред къщата ще чака затворена карета. Веднага ще я отведем в Уинчестър. Като я изправим пред съдията, той ще повика Форсетови и те ще бъдат принудени да я идентифицират. Сигурен съм, че повечето съседи също ще се съгласят да я разпознаят. Този път няма да избегне заслуженото наказание. Когато се озове в затвора на Уинчестър, вече никой на света не може да я спаси.

Люсиен подръпна замислено крайчето на ухото си.

— Нещо ви е развълнувало дълбоко, драги приятелю… О, Дик, ето те и теб! Донеси ни още една бутилка от този превъзходен коняк!

— Според мен долу няма повече — изръмжа мрачният слуга.

— Тогава иди и купи!

— С какво, милорд? — попита с опасно тих глас Дик.

— Дръж! — Джордж пъхна в ръката му монета.

— О, браво, приятелю! — Люсиен кимна признателно. — Хайде, безделнико, раздвижи се. Гърлото ми е пресъхнало.

Дик изпухтя, прибра банкнотата в джоба си и изчезна.

— Безсрамник! — изсъска подире му Люсиен. — Стои тук, само защото не съм му плащал от шест месеца и знае, че ако си отиде, преди да умра, няма да види нито пени. Е? — продължи той с любопитен поглед към госта си. — Защо изведнъж се разбързахте да отвлечете съпругата ми?

Джордж нямаше никакво намерение да разкрие на своя злобен партньор как го е унижил херцогът, затова вдигна рамене, потисна болезнения си стон и заяви:

— Имам имение, за което трябва да се грижа, и не мога да се мотая повече тук. Дойдох при вас, защото имам нужда от помощта ви.

Люсиен кимна.

— Да чуя предложението ви, скъпи приятелю.

Джордж го изгледа смаяно. Очакваше, че Люсиен също гори от жажда за отмъщение и ще се включи с готовност.

— Джулиана ще е в наша власт — поясни нетърпеливо. — Можете да я имате пръв… колкото искате.

Виконтът се потърси отвратено и Джордж се учуди още повече.

— Аз искам да се отърва от нея, глупако, а не да я имам — обясни Люсиен. — Няма ли най-после да разберете какво искам? Вие ще се погрижите да я изправят пред съда за убийство. Аз ще се откажа официално от нея. Торкин ще е безпомощен и дълбоко унизен, момичето ще иде по дяволите. Затова ви питам още веднъж: какво ми предлагате в замяна на помощта ми?

Джордж се обърка съвсем.

— Нима това не е достатъчно?

Люсиен изпухтя презрително.

— По дяволите, човече! Хайде, от мен да мине, ще ви струва само хиляда гвинеи. Трябва да ме обезщетите за положените усилия. Сега да чуя какво възнамерявате вие. — Облегна се назад и кръстоса крака.

За секунди Джордж се поколеба. Можеше да намери хиляда гвинеи, но му беше жал да ги пожертва за това отвратително, ухилено влечуго, разядено от сифилис. Но бързо осъзна, че няма друг изход. Беше зависим от помощта на виконта.

— Трябва да ми помогнете да изведа Джулиана от къщата — обяви той. — Ще се вмъкнем в дома на херцога и ще я отвлечем.

— Велики боже! — Най-сетне Люсиен се стресна от своето лениво, цинично състояние. — И как според вас ще го направим?

— Ще влезем през нощта, когато всички в къщата са заспали. Ще отидем в стаята й, ще я нападнем в леглото и ще я изнесем навън. — Джордж говореше със спокойната увереност на мъж, който знае какво прави.

— И откъде ви хрумна, че аз съм в състояние да извърша подобно чудо? — попита Люсиен и сведе поглед.

— Знам, че можете — отвърна упорито Джордж. — Живели сте в къщата и сигурно сте запазили ключа.

Люсиен отново задърпа крайчето на ухото си. Случайно имаше ключ от задната врата. Преди няколко години бе наредил да му изготвят дубликат. Торкин беше отчайващо строг и властен настойник и непокорният хлапак трябваше да измисля какви ли не хитрости, за да заобикаля многобройните правила и да бяга от надзирателя си.

— Добре де, имам ключ — призна той след малко. — Лесно ще влезем в къщата, но не мога да си представя как ще се измъкнем незабелязани, докато онази червенокоса амазонка пищи и рита като луда.

— Тя няма да издаде нито звук — увери го все така спокойно Джордж.

— Защо смятате така? — В очите на Люсиен светна интерес.

— Аз поемам грижата за нея — гласеше краткият отговор.

Люсиен погледна в мрачното лице на госта си и кимна.

— Готов съм да ви повярвам. Моята невъзможна съпруга не заслужава по-добра съдба. Питам се какво ли се е случило, та е събудило дълбоко дремещата ви жестокост, скъпи приятелю. — Той зачака, но пак не получи обяснение. Въздържаността на Ридж засили любопитството му, но реши да изчака подходящия момент. — Впрочем, има още една малка трудност — продължи замислено. — Моят скъп братовчед е избрал за нашата жертва спалнята непосредствено до своята. Мога да си представя, че се наслаждава на тази близост.

— Много добре знаете, че Джулиана му е метреса. — Гласът на Джордж прозвуча задавено. Отдавна го подозираше, но искаше да го чуе от устата на друг човек.

— Иначе не би се заинтересувал от нея и не би я довел в къщата си. — Люсиен вдигна рамене. — Никога досега не е прибирал жена в дома си. Храня подозрението, че ще му е много мъчно, ако я загуби. — Той се ухили доволно. — Ще се погрижа утре вечер да отдалеча братовчед си от къщата, обещавам ви. За нас е най-добре, ако той отсъства, докато отвличаме дамата на сърцето му… Ох, най-после! Добрият ми Дик донесе напитката, която ще разведри мрачната атмосфера. Хайде да се чукнем за успеха на начинанието. Остави бутилката на масата, човече! Не, не е нужно да наливаш. Ще се справя сам.

Джордж грабна прашната чаша, която му предложи домакинът, и си наля солидна доза. Пи на големи глътки и си пожела отмъщението да успее. С опита си да покаже на сър Джон Ридж къде му е мястото, херцогът бе освободил демона в него.

 

 

Стигнаха бързо на Олбърмърли стрийт и Торкин спря пред главния вход. Тед се появи като повикан от невидима ръка и слезе по стълбата с учудваща за толкова едър мъж гъвкавост и лекота. Вече знаеше какво се е случило — историята на кочияша се бе разпространила из цялата къща. В погледа, отправен към Джулиана, се четеше обвинение — сякаш ужасното й преживяване беше лична обида за него.

— Погрижете се за конете, Тед. — Херцогът скочи от капрата и свали на земята първо Джулиана, после и Лили. Взе Розамунд от ръцете на Куентин, за да може брат му да слезе, после му върна все още безжизненото момиче и тръгна към къщата начело на малката група.

— Катлет, веднага повикайте икономката. Кажете й да настани двете млади дами в някоя от спалните за гости. Изпратете горе камериерка, която да им помогне да се освежат и да ги настани в леглата. Помолете Хени веднага да дойде в спалнята на лейди Еджкомб.

— О, не, не! — прекъсна го пламенно Джулиана. — Аз нямам нужда от Хени. Мога и сама да се погрижа за себе си. Нека тя се занимае с Розамунд. Бедното момиче има нужда от грижи.

Торкин улови ръцете й и ги обърна с дланите нагоре.

— Докато ръцете ти са в това състояние, не можеш да направиш нищо за себе си. Ако не искаш Хени, ще се заема аз.

— Наистина не е нужно да полагате толкова усилия за мен, сър. — Гласът й пресекна. — Не ми трябва болнична сестра.

В очите му светна нетърпение. Пое дълбоко въздух и рече:

— Един от двама ни ще се погрижи за теб — или аз, или Хени. Имаш право на избор.

— Е, добре, тогава вие. — Джулиана си каза, че постъпва правилно — Розамунд имаше спешна нужда от опитната Хени. Но перспективата не я радваше.

— Прекрасно. — Херцогът кимна кратко и се обърна отново към Катлет: — Веднага да приготвят вана, гореща вода, мехлем, превръзки и катранен сапун. Всичко да се отнесе в спалнята на лейди Еджкомб… Куентин, ти ще се погрижиш за настаняването на двете момичета, нали?

— Разбира се.

— Да вървим, Джулиана. — Херцогът стисна здраво китката й и я поведе. Джулиана го последва неохотно.

Спалнята й беше обляна от слънце. Розите във вазите бяха съвсем свежи и сладкият им аромат омайваше сетивата. Гледката на леглото с чисти, ухаещи на лавандула чаршафи, мекия дюшек и пухкавите възглавници беше невероятно привлекателна и бързо прогони кошмарните картини от затвора. Спалнята й беше толкова уютна, толкова… нейна.

Да, тук се чувстваше като у дома си. Защо ли? Може би защото за първи път разполагаше със свои лични помещения?

Гласът на херцога проникна в мислите й:

— Леглото ще почака, Джулиана. Не се знае какво може да си прихванала в онази воняща дупка. Гадинки, инфекции…

— Въшки ли имате предвид? — Уплашена, Джулиана зарови пръсти в гъстата си коса и очите й се разшириха от отвращение. Значи затова беше поръчал катранен сапун.

— Стой мирно. Ще се постарая да не се докосвам много до дрехите ти. Най-добре да ги разрежа. — Торкин извади от чекмеджето на тоалетката голямата ножица, с която Хени оправяше роклите на Джулиана.

Младата жена стоеше неподвижна. Спомни си как Маги пипаше роклята й, как дръпна шалчето от шията на Розамунд и се разтрепери. Защо бе позволила на онези мръсни, кървави ръце с дълги черни нокти да я докосват? В гърлото й се надигна гадене. Изохка задавено, блъсна Торкин, който се приближаваше с ножицата, и се хвърли към нощното гърне.

Торкин остави ножицата и отиде при нея. Ръката му на тила й беше топла и успокояваща. Докато разтриваше гърба й, бегло си помисли, че ако преди няколко седмици някой му бе казал, че ще се грижи за повръщаща жена, щеше да се изсмее невярващо. Но това беше преди Джулиана да влезе в живота му.

— Моля за извинение — изпъшка тя, когато спазмите престанаха. — Не мога да разбера какво ми стана.

Как завиждаше сега на Розамунд за спокойното, вразумително присъствие на Хени. Да повръща пред мъж — особено пред любовника си — това беше ужасно и тя се сгърчи вътрешно при представата какво ли си мислеше той сега за нея. Ала ръката му върху гърба й носеше утешение.

— Няма за какво да се извиняваш — отговори меко Торкин, натопи кърпа в топла вода и грижливо избърса устата и лицето й.

Джулиана го погледна въпросително и не откри нито следа от предишния гняв. Очите му изглеждаха замислени и леко объркани, устата беше отпусната. Хвърли кърпата на тоалетката, посегна бързо към ножицата и разряза роклята й.

Само за няколко минути я разсъблече напълно. Ръцете му се движеха с изумителна сръчност, сваляха обвивка след обвивка, справиха се с фустите и ризата, махнаха ластиците на чорапите. Джулиана погледна смутено купчината дрехи в ъгъла на стаята и въздъхна. Остана на мястото си, без да знае какво да прави с ръцете си, изпълнена с абсурдната потребност да прикрие голотата си — сякаш никога не беше споделяла леглото с този мъж, сякаш той не беше изследвал с ръце и устни всеки сантиметър от кожата й, всяко кътче на тялото й. Сякаш неговата корава, настойчива плът не я беше завладявала без остатък и сякаш тя, разкривайки най-интимните тайни на тялото си, не беше притежавала неговите.

В погледа на Торкин не личеше ни най-малко желание — в действителност той полагаше огромни усилия да крие емоциите си. Но това правеше ситуацията още по-объркваща. Джулиана отново си пожела Хени да беше тук. Тя бе жена, камериерка. Човек, чието внимание беше открито и без усложнения и тя го приемаше спокойно и без задни мисли.

Силно чукане на вратата увеличи неловкостта й. Тя хвърли панически поглед към Торкин, но херцогът само й подаде лек халат и посочи към завесите на леглото. Джулиана моментално се скри там, уви се в халата и наостри уши. Двама лакеи внесоха седяща порцеланова вана и няколко медни кофи с топла вода. Момичето, което влезе след тях, беше натоварено с превръзки, мехлем, катранен сапун и няколко големи хавлии.

Никой не проговори. Никой не погледна към мястото, където стоеше треперещата Джулиана. Херцогът бе приседнал на перваза на прозореца, скръстил ръце пред гърдите, и следеше приготовленията за банята. Щом свършиха работата си, слугите се оттеглиха. Джулиана се появи иззад завесите.

— Първо ще превържа ръцете ти. — Торкин наля гореща вода в един леген.

— А как ще се изкъпя, когато ръцете ми са превързани? — възпротиви се тя.

— Няма да се къпеш, малката. Аз ще те изкъпя. — На устните му заигра нежна усмивка, която живо й напомни за последното им любене. Тогава очите му проникваха в душата й с неприкрито учудване и топлота. Гневът беше изчезнал напълно. Джулиана отново започна да си задава въпроси. Какви бяха истинските чувства на Торкин?

Херцогът посочи столчето пред тоалетката.

— Седни и ми дай ръцете си.

Първо изми грижливо червените, напукани длани, после ги подсуши и предпазливо намаза раните с мехлем. Накрая я превърза със сръчността на опитен лекар. Джулиана нямаше представа, че той също се учудва на сръчността си, на неочакваната радост и задоволство, които изпитваше от грижите за нея. Ала се зарадва на усмивката, която играеше на устните му.

— Уплашихте ли се, като разбрахте къде са ме отвели? — Джулиана не можа да се въздържи и му зададе този въпрос, макар и колебливо.

— Сега седни във ваната — отговори Торкин — и внимавай да не потопиш ръцете си във водата.

— Моля ви, кажете ми — уплашихте ли се? — настоя тя и вдигна крак, за да влезе във ваната. Внезапно въпросът придоби огромна важност за нея.

— Не бих оставил в такова място и най-големия си неприятел — отговори той с привидна небрежност. — А сега би ли седнала във ваната, или трябва да ти помогна?

Джулиана се настани удобно в топлата вода. Отговорът не я задоволи. Но не попита нищо повече. Само се загледа замислено във водата.

Торкин улови брадичката й и вдигна лицето й към своето.

— Никога, през целия си живот не съм бил толкова разтревожен за някого. — Гласът му прозвуча категорично, в израза на лицето и в тона не беше останала и следа от предишната небрежност. — Ти ме уплаши до смърт, Джулиана. Да знаеш, че ако отново ми погодиш някой такъв номер, ще проклинаш деня, в който си се родила!

Пусна брадичката й и изля кана с гореща вода върху главата й. Тя разтърси глава и нетърпеливо отмахна мокрите къдрици, за да види лицето му. Въпреки заплахата, която бе изрекъл, очите му светеха. Незнайно по каква причина, заплахата я зарадва дори повече от тази странна светлина в очите му. Тя въздъхна доволно и се остави на силните му ръце.

Торкин натри косата й с катранения сапун и Джулиана се намръщи от миризмата. Напомняше й дезинфекционна баня за овце. Сравнението я разсмя, но когато Торкин изтърка цялото й тяло с груба кърпа, без да пропусне нито сантиметър, настръхна. Той не беше груб, но търкаше силно и докато обработваше чувствителните й гърди, тя трябваше да полага големи усилия, за да не трепери.

Торкин усети треперенето й и се запита колко ли време ще мине, докато тя му признае за бременността си. Може би още не се сеща, че той е отгатнал. С трогателната си наивност тя не разбираше, че той е зависим от телесния й цикъл като нея. В гърдите му пламна нежност, но той не допусна тя да я забележи — знаеше, че ще му каже, когато се почувства готова.

— Е, мисля, че вече си чиста — обяви най-сетне. — Не открих въшки по главата ти. Да се надяваме, че не си пипнала и някоя заразна болест. Хайде, излизай! — заповяда енергично и посегна към една голяма хавлия.

Джулиана се подчини и стоя мирно, докато той я подсушаваше, сякаш беше трошлива порцеланова кукла. Отнесе се грижливо към интимните й части, но беше подчертано делови. Накрая й облече нощницата.

— Сега вече можеш да си легнеш и да ми обясниш на какво дължим днешното преживяване.

— Преживяване? Така ли го наричате? — За момент Джулиана забрави изтощението и болките и очите й засвяткаха войнствено. Влажната коса се разпиля около лицето й. — Искам да помогна на онези бедни жени да водят малко по-независим живот, а вие ме обвинявате, че търся преживявания! — Презрението в очите й буквално го обгори. — Там отвън има свят на робини… телата им служат за забавление на мъжете… Много добре знам, че е във ваш интерес да не предприемате нищо срещу ужасяващата експлоатация, на която са подложени!

Умората я надви. Тя направи жест на примирение и се отпусна на възглавниците.

— Липсва ви съчувствие, милорд, липсва ви душа! Такива са и всички други мъже от вашата класа. Ако се застъпите публично за бедните жени по улиците… вие и лорд Куентин и други с вашето положение… това ще събуди вниманието на обществото. Ако настоявате за по-добро отношение към уличниците, чиито тела използвате, нещо ще се промени. — Тя вдигна завивката до брадичката си и се хвърли настрана, за да му обърне гръб.

Торкин се взираше с невиждащи очи в тялото й. Ръката му автоматично се зарови в гъстата коса на тила — ясен знак за смущение. Никой никога не му беше говорил по този начин — с гняв и подигравка. Тази седемнайсетгодишна хлапачка го обвиняваше в безсърдечност, във възгледи и начин на живот, които според нея бяха вредни за света, в който живееше. И най-лошото — думите й го караха да се съмнява в себе си.

Тази жена ще го подлуди! Мисионерските й приключения го хвърляха в ужас, но това беше най-малкото. Необичайните й възгледи обръщаха с главата надолу живота, който бе изградил с толкова усилия, и го принуждаваха да си отвори очите и да види неща, които никога не го бяха вълнували. Много от обвиненията й се отнасяха лично до него и не бяха особено приятни.

Той направи крачка към леглото, после безпомощно поклати глава и си тръгна. Излезе тихо от стаята и грижливо затвори вратата.

Когато остана сама, Джулиана се обърна по гръб и се загледа в балдахина на леглото. Очите й се напълниха със сълзи и по бузите й потекоха горещи вадички. Напразно се опита да си внуши, че това са сълзи на изтощение. Че така реагира на преживяното днес в затвора.