Джейн Фийдър
Дивата хризантема (23)

22.

— Имам чувството, че познавате лейди Лидия от много отдавна — каза Джулиана на лорд Куентин, след като той изпрати гостите и се върна в салона. От разправията с Торкин бяха минали десетина дни.

— Защо имате това чувство? — Той отиде до прозореца, който гледаше към градината, за да не може тя да види лицето му.

— Не знам. Общувате много непринудено. Като истински стари приятели. — Като си придаде подчертано безучастно изражение, Джулиана отново напълни чашите с кафе.

През последните дни лейди Лидия беше честа гостенка на лейди Еджкомб. И всеки път посещенията й съвпадаха с уж случайното присъствие на лорд Куентин в салона на Джулиана. Лейди Лидия, естествено, никога не идваше сама — водеше приятелките си или познати на майка си, които горяха от желание да поздравят Джулиана за сватбата й. Но за Джулиана беше абсолютно ясно, че придружителките са само прикритие. В тяхно присъствие лейди Лидия и лорд Куентин можеха спокойно да разговарят, да се усмихват един на друг, да докосват ръцете си уж случайно и винаги скритом, да седят един до друг на дивана, наведени над книга с илюстрации.

— Наистина сме стари приятели. — Куентин се извърна и пое чашата си. В очите му светеше болка и безнадеждност.

— Вие двамата изпитвате един към друг много повече от приятелство. — Джулиана не се укори, че е заговорила направо — това не беше съзнателно решение, думите бяха дошли на устата й спонтанно и тя не се побоя да ги изрече. Внезапните й хрумвания винаги надвиваха повелите на разума, но в този специален случай искреността беше точно на място.

Куентин не отговори веднага. Отпи глътка кафе, погледна я със същата безнадеждност и попита:

— Толкова ясно ли личи?

— Аз го забелязах веднага.

— А пък аз си въобразявах, че успешно прикривам чувствата си. — Гласът му трепереше от мъка. Очите му потъмняха. — Не мога да понеса представата, че тя ще се омъжи за Торкин, разбираш ли, не мога! Че тя ще се омъжи за друг, не за мен. — Застана пред нея и думите, дълго потискани, избликнаха като поток от устата му. — Всъщност би трябвало веднага да си замина за Мелчистър. За да не се поддам на изкушението. Но не можах, не можах!

— Уредихте ли вече въпроса с архиепископа?

Куентин поклати глава.

— Ако беше така, нямаше да имам претекст да остана… и да мамя Торкин с всяка минута, която прекарвам с лейди Лидия.

— Не бъдете толкова строг към себе си — укори го Джулиана. — Няма никаква измама, когато седите до Лидия на дивана и…

— Аз я желая! — прекъсна я измъчено той. — Бог да ми е на помощ, Джулиана, но аз искам жената на друг мъж!

— Още не му е жена — уточни спокойно тя.

— Не се хващайте за думите! — Куентин се отпусна в едно кресло и скри лице в ръцете си. — Това е смъртен грях. Знам го и въпреки това не мога да обуздая желанието си.

— Тя изпитва същото към вас — отбеляза тихо Джулиана.

Куентин вдигна глава. Лицето му бе побледняло.

— Да, тя ми го каза. Господ да ми прости, но аз я попитах. Принудих я да ми направи признание. — Простена и отново скри лице в ръцете си.

Джулиана прибра един непокорен кичур зад ухото си. Естествено, можеше да се очаква, че един духовник ще говори за смъртен грях, но след като въпреки страстната си преданост към Лидия, Куентин не беше стигнал дотам да я отведе в леглото си, значи нямаше в какво да се обвинява.

— Защо не помолите херцога да освободи лейди Лидия? — Това решение изглеждаше напълно разумно.

Куентин се изсмя горчиво.

— Понякога забравям колко малко знаете за света, Джулиана. Семейството на Лидия никога не би ме одобрило за зет. Не и след като дъщеря им може да стане херцогиня. В нашия свят няма място за чувства, мила моя.

Джулиана отказа да се задоволи с това обяснение.

— Но Лидия със сигурност не е алчна за богатство!

— Лидия? Велики боже, не! Тя е ангел!

— Виждате ли. Щом тя не държи да стане херцогиня, значи може да убеди родителите си, че в действителност обича друг мъж.

Куентин беше много по-опитен от нея и знаеше, че това е невъзможно. Затова поклати глава и се постара да й обясни, макар и развеселен от този наивен прагматизъм:

— Лорд и лейди Мелтън никога няма да се откажат от женитбата с херцога. Искат най-изгодната партия за дъщеря си.

— Добре, но какво ще стане, ако самият херцог предложи да освободи Лидия? — предложи тя. — Заради вас! Ако узнае какво чувствате вие… и какви са чувствата на Лидия…

— Мило момиче, това е все едно да я отхвърли. Торкин никога не би й го причинил… нито на семейството й. Освен това — добави той с меланхолична въздишка — аз никога не бих си позволил да отида при брат си и да го помоля за подобна услуга. Той иска тази връзка. През годините е направил много за мен и би било ужасно да разруша живота му.

— О, всичко това са глупости! — извика възмутено Джулиана. — Няма да разрушите живота му. Бързо ще му мине. Той не обича Лидия. А ето какво ще ви кажа за опасенията ви, че всички ще смятат Лидия за изоставена: това е ваша лична работа, която не засяга никого. В най-лошия случай ще се понесат клюки, но те скоро ще заглъхнат.

Може би тя беше права? За момент в сърцето на Куентин пламна надежда, но бързо угасна.

— Лидия е възпитана да стане съпруга на Торкин. Тя ще му донесе земите на Мелтънови и ще увеличи неговите владения. Тя познава задълженията си и ще стане отлична съпруга и майка на децата му. Срещу това ще получава неизменна учтивост и добро отношение. Никога няма да се замисля за другите жени в живота му, защото знае, че дамите от нейния обществен кръг не се омъжват по любов. Знае, че съпругът й ще търси удоволствие извън брачното легло и не се притеснява. — Горчивината в гласа му се засили. — В живота на Торкин няма място за сантименталности, Джулиана. А любовта е самата сантименталност.

— Вероятно сте прав. — Джулиана неспокойно късаше листенцата на прецъфтялата роза във вазичката на масата. Розовите листа се посипаха по пода. След последния сблъсък двамата с Торкин почти не си говореха. Той се държеше учтиво и дистанцирано и не идваше в леглото й. Джулиана все по-често се питаше дали не чака подкана от нея. Все пак тогава тя му бе казала мнението си по доста драстичен начин.

— Не мислите ли, че Торкин би могъл да се промени, Куентин? — Джулиана смачка едно листенце между пръстите си и не посмя да вдигне очи.

— Според мен той се е променил, и то доста — отговори замислено Куентин. — Според мен вие имате омекотяващо въздействие върху него, Джулиана.

Бузите й пламнаха.

— Наистина ли смятате така?

— О, да. Защото сте необикновена млада дама. — Куентин улови ръката й и я поднесе към устните си. — Необикновена и невероятно чувствителна. Изобщо не исках да ви натоварвам с моята болка.

Към смущението й се примеси радост.

— Ни най-малко не ме натоварвате, сър. Напротив, чувствам се горда от доверието ви.

Куентин се усмихна, наведе се и я целуна по бузата.

— Благодаря, Джулиана. Вече съм в състояние да видя ясно положението. Щом за вас е очевидно какво изпитвам към Лидия, Торкин също ще забележи. А не искам това да се случи.

— Какво ще правите?

— Ще пиша на моя епископ и ще го помоля да ме върне в Мелчистър, преди да съм завършил мисията си в Лондон.

Решението беше много тъжно — в известна степен дори жалко. Джулиана кимна в знак на привидно съгласие, Куентин стана и излезе от салона.

Тя се облегна на възглавниците и за момент затвори очи. Ръката й неволно се плъзна по корема. Дали бе заченала? От последното й месечно кървене бяха минали повече от пет седмици, но тя не се чувстваше по-различно от преди, а от знаците, описани подробно от мистрес Денисън, нямаше и следа. Въпреки това имаше странното усещане, инстинктивното съзнание, че в тялото й става нещо, че настъпва промяна. Не беше в състояние да го опише с думи, но предположението беше налице.

Разбира се, щеше да изчака, докато е съвсем сигурна, и да каже на херцога. При сегашното им отчуждение, той вероятно ще се зарадва, че вече няма да се налага да идва в леглото й. Тя също би трябвало да се радва, но не изпитваше нищо друго, освен болка и празнота. Студенината, която в момента цареше между тях, беше непоносима — но една упорита част от характера й гневно отказваше да направи първата крачка към помирението. Херцогът беше длъжен да мине през пропастта между двамата — ако наистина го искаше.

 

 

— Настанил се е в „Градинарите“ в Чипсайд, Ваша Светлост. — Тед жадно отпи глътка ейл. Цял ден беше следвал Джордж Ридж по лондонските улици и се чувстваше изтощен.

Херцогът бе приседнал на ръба на писалището си с чаша бордо в ръка. Жакетът и панталонът от тъмножълта коприна образуваха ярък контраст с вехтия кожен брич и грубия, ръчно тъкан вълнен елек на събеседника му. Въпреки това всеки, влязъл в кабинета, би бил наясно, че връзката между херцог Редмейн и грубоватия Тед Роули почива върху равенство.

— Възстановил ли се е от вашето малко „вмешателство“?

— О, да — ухили се Тед. — Даже е станал още по-нахален, независимо, че е дяволски грозен. — Изпи до дъно бирата си, премлясна доволно и облиза устни.

Торкин кимна и посочи каната, сложена върху сребърна табла в другия край на писалището. Тед изръмжа благодарствено и си наля още.

— Има още нещо, което трябва да узнаете, милорд. — Тед говореше спокойно, но тонът на гласа му привлече вниманието на херцога. Когато се увери, че е бил разбран правилно, той продължи: — Според думите на гостилничарката в „Градинарите“ нашият човек редовно е посещаван от един човек.

— Какво? — Торкин вдигна вежди.

— Дамата го описа като доста отблъскващ джентълмен. Направо й станало зле, като го видяла. Лицето му било зеленикаво, почти бяло, а очите — като на мъртвец.

— Виждам, че се е изразила много точно. — Торкин вдигна чашата си и отпи голяма глътка. — Трябва ли да приемем, че Люсиен и Джордж са се съюзили срещу нас?

Той извади табакерата си и за момент се взря съсредоточено в емайлираното капаче. Отново си спомни, че през нощта, когато Люсиен искаше да продаде Джулиана, Джордж беше в „Главата на Шекспир“. Джулиана му бе разказала, че е предложил петстотин гвинеи. Може би двамата мъже, които хранеха лоши чувства към Джулиана, бяха сключили дяволски съюз, за да й навредят — и на него, разбира се.

Тед знаеше, че въпросът е реторичен, и не отговори. Само погледна своя господар над ръба на канчето. Очевидно чакаше решението му.

— Аз предлагам първо да се занимаем с Джордж — заговори Торкин. — Тази вечер ще му окажем честта да го посетим в „Градинарите“. Късно вечерта, когато се върне от забавленията си в Ковънт Гардън. Вземете си камшика. Може би ще се наложи да придам малко тежест на аргументите си.

— Да, милорд. — Тед остави канчето на таблата и се сбогува с кратко кимване.

Когато остана сам, херцогът дълго въртя между пръстите си тънката кристална чаша, взрян в празното пространство пред себе си. Смяташе да сложи край на номерата на Джордж веднага след опита за отвличане, но днешният разказ на Тед за евентуален съюз между Джордж и Люсиен правеше ситуацията доста по-опасна. Люсиен беше непредвидим и не се знаеше докъде може да стигне в злобата и омразата си. Както бе демонстрирал, Ридж щеше да разчита на груба сила. Двамата образуваха екип, чиято опасност не биваше да се подценява.

Торкин се изправи рязко, тласкан от силното желание, което от няколко дни упорито се стараеше да потиска. Искаше Джулиана. Отчуждението помежду им го измъчваше, и то не само телесно. Все по-трудно му беше да поддържа хладната, дистанцирана фасада. Всеки ден седеше срещу нея на обед и на вечеря, гледаше с копнеж великолепната огнена коса, блясъка на очите, съблазнителната фигура. Това си беше чисто мъчение. А Джулиана, дяволите да я вземат, му се отплащаше двойно. Погледът й беше по-студен от неговия, гласът й — още по-резервиран, водеше само банални разговори, все едно бяха абсолютно чужди един на друг. Торкин беше готов да я удуши и в същото време всичко в него настояваше да потуши глада и жаждата си с нейното горещо и страстно тяло.

Никога преди това не се беше чувствал като сега. Като че ли всяка грижливо издигната опора на личността му се рушеше. Животът му бе станал пъстра бъркотия от дреболии. И всичко това, заради една седемнайсетгодишна хлапачка, която не знаеше кое е добро за нея. Какво още искаше от него, за бога?

Торкин промърмори някакво проклятие и излезе от кабинета си. Изкачи стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж. Влезе в салона на Джулиана, без да почука, затвори вратата след себе си, облегна се на рамката и я изгледа в мрачно мълчание.

Джулиана тъкмо пишеше писмо на Лили. Трябваше да се срещнат точно в полунощ в заведението на мама Кокседжис. Тя бе планирала вечерта много грижливо. Смяташе да отиде на опера с малка компания, в която влизаха лейди Мелтън, дъщеря й и няколко техни познати. Щеше да се измъкне, като се оплаче, че я боли глава. Вместо да се отправи с наетия файтон към Олбърмърли стрийт, ще отиде в Ковънт Гардън. В случай че се върне преди нея от вечерните си забавления, херцогът няма да я потърси, защото ще смята, че лейди Мелтън я е поканила на късна вечеря.

Торкин влезе тъкмо когато уверяваше Лили, че ще бъде в заведението на мама Кокседжис малко след полунощ. Джулиана се изчерви виновно и бързо мушна листа под плочата на малкото си писалище.

— Милорд… каква изненада — промълви тя, напразно опитвайки се да възприеме отново студения тон, усъвършенстван през последните дни.

— Липсваш ми, по дяволите! — изфуча той и се отблъсна от вратата. — Чумата да те вземе, Джулиана! Не мога да продължавам така. Ти си ме омагьосала. — Вдигна я от стола, обхвана лицето й с две ръце и страстно впи устни в нейните. Ръцете му се придвижиха нагоре, за да свалят фуркетите от косата й, пръстите му грубо разресаха къдриците й, за да разпуснат косата й, докато езикът му през цялото време обхождаше жадно устата й.

В първия момент Джулиана толкова се слиса, че не можа да реагира. После по вените й потече див, почти примитивен триумф. Значи тя имаше власт над него. Властта на жената. Беше убедена, че Торкин никога не е усещал тази женска власт. Сега и тя се вкопчи жадно в него, след дългото лишение, изворът на страстта избликна с нова сила. Езиците им затанцуваха в съзвучие, тялото й се притисна с копнеж към неговото. Чувствените й движения го изкушаваха да побърза.

Торкин я бутна към дивана и тя падна по гръб върху копринената дамаска. Без да освободи устата й, той вдигна полите й до талията, освободи болезнено пулсиращия си член и проникна в нея с почти груб тласък. Джулиана моментално го обгърна с крака и се задвижи под него с нарастваща настойчивост. Страстта й притежаваше много лица, но днес бе намерила своя център. Гняв, унижение, недоверие, отмъщение — всички лоши чувства бяха погълнати от пламъците на порива за сливане.

Торкин вдигна краката й на раменете си, дланите му се плъзнаха трескаво по твърдите бедра и обхванаха дупето й. Очите му бяха затворени, долната част на тялото му се движеше ритмично напред и назад и сякаш никога нямаше да спре. Отново и отново се забиваше в кадифените дълбини на плътта й. Когато мускулите й се стегнаха, за да предизвестят наближаващия оргазъм, той отвори очи и я погледна. Нейните очи бяха широко отворени, изпълнени с радост и наслада, без следа от съмнение или враждебност в нефритовите дълбини. Тя му се отдаваше, сякаш помежду им никога не бяха падали лоши думи. Най-сетне Торкин проумя, че Джулиана му се дарява с тяло и душа.

В същия този миг той разбра и какво искаше тя от него. Искаше подарък, който се прави без всякакви предразсъдъци. Искаше да й подари себе си. Тук, в лицето на тази страстна и предана жена, сляла се с тялото му, докато той притежаваше нейното, херцог Редмейн можеше да спечели любов във вечността. Да намери партньорка по дух и по сърце.

Джулиана вдигна ръка и докосна лицето му. Очите й изразяваха безгранично учудване. Торкин беше преобразен. Като прочете посланието в блестящия му поглед, дъхът й спря в гърлото. Това вече не беше мъжът, който не искаше да повярва в реалността на любовта.