Джейн Фийдър
Дивата хризантема (22)

21.

— Този ужасен човек пак е тук. — Лейди Форсет се извърна от прозореца в дневната и презрително смръщи аристократичния си нос.

— За кого говориш, скъпа? — Сър Брайън, който четеше вестника си, вдигна глава.

— За сина на Джон Ридж. Отвратителен, недодялан простак. Какво ли иска пак?

— Мога да си представя, че появата му има нещо общо с Джулиана — отговори сър Брайън. Лейди Амелия очевидно беше зачеркнала от спомените си бившата им възпитаница. След последното посещение на Джордж Ридж, двамата никога не бяха разговаряли за момичето.

И сега лицето й изрази отвращение, сякаш беше помирисала нещо ужасно неприятно.

— Това дете ни е създавало само неприятности — отбеляза с трудно сдържан гняв. — Ето че и сега ни натрапва този вулгарен субект. Типично за нея.

— Джулиана никога не би окуражила Джордж Ридж да ни досажда — позволи си да възрази сър Брайън. — Доколкото я познавам, тя не понася своя така наречен доведен син.

— О, драги мой, бива ли да употребяваш такива изрази в мое присъствие? — Лейди Амелия щракна възмутено с ветрилото си.

— Моля за извинение, мила… Е, хайде, Докинс, въведете джентълмена.

Лакеят, който бе влязъл в салона, за да извести за Джордж Ридж, остана много учуден, че господарите вече знаят.

— Не в моята дневна — възпротиви се лейди Амелия. — Нищо чудно по ботушите му да е полепнала тор. Отведете го в утринната стая.

Лакеят се поклони и излезе.

— Както виждам, не изпитваш желание да се срещнеш с Ридж — отбеляза сър Брайън и се надигна неохотно от креслото. — Ще се наложи да го посрещна сам.

— Правилно си разбрал, скъпи, но държа да чуя защо е дошъл — заяви енергично жена му. — Ако носи вести за Джулиана, искам да ги узная от устата му. — Тя прихвана колосаните си поли и се запъти към вратата. — Нали не предполагаш, че я е намерил? — Бледосините очи издаваха стъписването й от тази перспектива.

— Дано да не е, мила моя. Този човек не е в състояние да види дъба, който му препречва пътя. По-скоро си мисля, че е дошъл да поиска имотите на Джулиана за себе си, или нещо подобно. — Сър Брайън последва съпругата си в утринната стая.

Джордж стоеше в средата на малкото помещение. Изглеждаше нервен. Все пак лондонската елегантност укрепи самочувствието му и той намести гордо копринената жилетка на зелени и червени ивици. Вратата се отвори, влязоха домакините. Джордж се поклони с градска елегантност — поне така смяташе той, твърдо решен да впечатли високомерната провинциална аристокрация със столичната си шлифовка, придобита само за една седмица.

— Сър Джордж. — Сър Брайън направи лек поклон. Лейди Амелия само наклони глава, макар че би трябвало да направи реверанс. Джордж видимо се разгневи. Проклетата жена го гледаше, сякаш мирише на тор и има сламки в косата си!

— Сър Брайън, мадам — започна важно Джордж, — дошъл съм с новини, които при други обстоятелства сигурно щяха да ви ощастливят, но се боя, че в сегашната ситуация ще ви причинят само мъка.

Каза това и зачака реакция. Напразно. Домакините го наблюдаваха с оскъден интерес. Джордж навлажни с език сухите си устни и неволно разхлаби колосаното шалче на шията си. Гърлото му беше пресъхнало, но никой не мислеше да му предложи дори чаша вино.

— Става въпрос за Джулиана — поясни той.

— Така си и мислех — отбеляза учтиво сър Брайън. — Виждам, че ви е горещо, сър Джордж. Вероятно сте яздили бързо.

— Дяволски бързо при тези проклети горещини… О, най-смирено моля за извинение, мадам. — Джордж се изчерви и извади кърпата си, за да изтрие потта от челото си.

— Ще ви поръчам чаша лимонада — изрече сухо Амелия и посегна към шнура на звънеца.

Джордж хвърли измъчен поглед към сър Брайън и домакинът изпита съчувствие към недодялания селяк.

— Осмелявам се да твърдя, че след бързата езда нашият гост ще предпочете канче ейл, мила. — Той даде нарежданията си на лакея и се обърна отново към Джордж: — Да предполагам ли, че сте намерили Джулиана, сър Джордж?

— Да, сър, намерих я. — Джордж неволно направи крачка напред. Стреснат, сър Брайън отстъпи назад. — Открих я, но при плашещи, нещастни обстоятелства.

— Да не би да живее в нужда и мизерия? — попита студено лейди Форсет.

— Не, о, не, мадам, бих казал, че е точно обратното. Само че истината е… истината не е за ушите на дама, сър. — Джордж намигна многозначително на сър Брайън.

— Уверявам ви, че моите уши не са чак толкова чувствителни — възрази рязко Амелия. — Хайде, говорете най-сетне.

Джордж пое дълбоко дъх и разказа своята история. Постепенно завладя вниманието на слушателите си и те не го прекъснаха нито веднъж. Лакеят донесе канче студена бира и Джордж пи с огромна благодарност. Лейди Амелия се настани на крехък позлатен стол и стисна здраво ветрилото в скута си. Сър Брайън бе сложил показалец върху брадичката си, но лицето му оставаше безизразно.

Когато Джордж приключи с разказа си и жадно отпи от канчето с бира, сър Брайън каза:

— Първо трябва да изясним нещо, сър Джордж. Искам да съм сигурен, че съм ви разбрал правилно. Казахте, че сега Джулиана е виконтеса Еджкомб и живее в дома на херцог Редмейн, прав ли съм?

— Да, сър. — Джордж кимна с тежест и внимателно избърса пяната от мустачките си с пръсти.

— Законно омъжена?

— Така изглежда.

— Тогава можем само да я поздравим.

Джордж го изгледа объркано.

— Но тя е станала уличница, сър! Мисля, че го казах съвсем ясно.

— Напротив, драги мой — тя е честно и почтено омъжена за аристократ. — Сър Брайън се намръщи и продължи: — Не мога да разбера как е възможно да е едновременно съпруга на виконт и дама от улицата.

Джордж изпита чувството, че земята се изплъзва изпод краката му.

— Тя се отрича от самоличността си — промълви той. — Пренебрегва ме… гледа през мен, сякаш не ме познава.

— Не очаквах, че малката има толкова ум в главата си — промърмори Амелия.

— Но, мадам, тя уби съпруга си… баща ми. — Ядосан, Джордж тресна празното канче на масата.

— Не се разгорещявайте, сър — помоли настойникът на Джулиана. — Нямате причини да губите самообладание.

— Аз ще я изправя пред съда, да го знаете!

— Естествено, вие ще направите това, което смятате за правилно — отговори спокойно сър Брайън. — И аз нямам намерение да ви преча, уважаеми.

Джордж го погледна слисано.

— Но ако тя откаже да признае коя е… и е под закрилата на херцога… не виждам как ще докажа, че е убийца! Затова имам нужда от вас като свидетели. Вие трябва да удостоверите пред съда, че това наистина е Джулиана — обясни той, сякаш слушателите му не бяха в състояние да проумеят най-важната точка.

Сър Брайън вдигна вежди.

— Добри човече, сериозно ли очаквате от мен да замина за Лондон? Аз мразя този град с цялото си сърце!

— Но как иначе ще видите Джулиана? — изпъшка тежко Джордж.

— Нямам никакво намерение да я виждам. Ако наистина си е уредила живота, появата ми ще й окаже лоша услуга. Даже много лоша.

— Значи не искате да я изправят пред съда? — Джордж се опули смаяно.

— Трудно ми е да повярвам, че Джулиана е виновна за смъртта на баща ви — отговори твърдо сър Брайън. — Според мен е било по-скоро злощастна случайност. Не разбирам защо толкова държите да накажете Джулиана.

— Добре, щом така смятате. — Джордж се запъти към вратата. — Но аз ще я обвиня в убийство. Със или без ваша помощ.

— Имате пълно право да действате, както намерите за добре — отговори спокойно сър Брайън.

Джордж се обърна вбесено. Лицето му пламтеше от разочарование.

— И тогава ще си поискам наследството, сър Брайън. Не си мислете, че не знам защо отказвате да преследвате Джулиана по законов път!

Домакинът стисна устни.

— Скъпи сър Джордж, протестирам срещу вашите обвинения. Скоро ще ме обвините и че съм й помогнал да избяга!

Джордж излезе и затръшна вратата след себе си.

— Боже, какъв гаден тип — заяви провлечено сър Брайън.

Лейди Форсет шумно затвори ветрилото си.

— Ако е намерил Джулиана и тя наистина е започнала нов живот, ние няма да я разпознаем. Настоящата й ситуация е позорна, да не говорим за скандала със смъртта на сър Джон. Може би наистина е омъжена, но е влязла в леглото на виконта като курва. Готова съм да се обзаложа с теб, че във връзката им има нещо нередно.

— Права си, мила. Джулиана няма нужда от нас — отговори мъжът й със суха усмивка. — Затова предлагам да й пожелаем много щастие и да я оставим да си живее, както иска.

— Ами ако този дървеняк Джордж наистина успее да я изправи пред съда?

— Е, тогава просто ще се откажем от нея, мила моя. Откакто се омъжи за сър Джон, вече не сме й настойници. Не сме задължени да й помагаме, нито да й пречим, каквото и да върши. Това е моята гледна точка.

— Но ако я изправят пред съда, ти ще загубиш контрол над имуществото й.

Сър Брайън вдигна рамене.

— Нищо не мога да направя. Но те уверявам, мила моя, че докато парите са у мен, ще ги използвам, както намеря за добре. В момента доверителният фонд дава добри печалби. Впрочем — добави той с лека усмивка — твърде е възможно Джулиана да очаква дете. В този случай, ако я намерят за виновна в убийството на съпруга й, богатството й остава в мои ръце. Говорим, разбира се, за първия й съпруг — допълни той. — Това момиче е наистина забележително. Усърдието му е похвално. За толкова кратко време да си намери съпруг, и то виконт! Но тя винаги е страдала от излишък на енергия.

Амелия направи нетърпелив жест.

— Богатството й ще остане в твои ръце, само ако се докаже, че детето е от сър Джон.

— Кой би могъл да докаже противното?

— Ще сравнят датите — обясни Амелия. — Детето трябва да се роди най-много девет месеца след смъртта на сър Джон.

— Точно така — отвърна спокойно съпругът й. — Ще изчакаме и ще видим какво ще се случи. Ако се стигне до процес, ще заявим публично, че не искаме да имаме нищо общо с нея. Но се надявам, че това няма да се случи. Наистина не желая зло на Джулиана. Ти също, нали, мила моя?

Амелия го изгледа намръщено.

— И аз не й желая злото — заяви най-сетне. — Винаги ме е нервирала, винаги ми е досаждала, но ако не ни създава повече неприятности, може да се омъжи и за херцог, ако иска, или да върви по дяволите. Давам й благословията си.

Съпругът й кимна.

— Затова ще стоим настрана и ще оставим събитията да се развиват сами. Това е в интерес на всички ни. Освен, разбира се, на сър Джордж.

— Джулиана има сили да се справи с този глупак — заяви уверено лейди Форсет.

— Но ако не успее, ще трябва много добре да обмислим позицията си. — Сър Брайън пристъпи към вратата и й кимна. — Отивам в кабинета си до вечеря.

Жена му веднага посегна към шнура на звънеца. Слугите трябваше да почистят основно утринната стая и да проветрят добре. Помадата на съпруга й миришеше отвратително, да не говорим за изпаренията от потта на сър Джордж.

 

 

Мистрес Мичъл се притисна още по-силно до стената и отново погледна през дупката. Направо не можеше да повярва в това, което чуваше. Неблагодарните уличници се оплакваха от лошото отношение към тях, искаха по-добри условия за работа, разказваха си истории за злоупотреби, а сега замисляха да се изправят срещу работодателите си. Говореха за собствени запаси от вино, свещи, въглища и чаршафи. Говореха за създаване на общ фонд, за да се подкрепят една друга и да не попадат в затвора за длъжници. Нечувано! Истински бунт! И причина за всичко беше червенокосата змия, която Елизабет Денисън бе продала на херцог Редмейн. Момичето явно си бе въобразило, че е нещо специално след преселването си в къщата на Негова Светлост. Нима не разбираше, че трябва да пълзи на колене пред мистрес Денисън и да й благодари за добротата? Но ако си въобразяваше, че може да отклони другите момичета от правия път и да ги насъска срещу работодателите им, мис Джулиана много се лъжеше. Скоро щеше да преживее горчиво разочарование. Лично тя, мистрес Мичъл, щеше да се погрижи всички вкупом да се върнат в калта, където им беше мястото.

Мистрес Мичъл остана още доста време да слуша какво се говореше в задната стая, макар че нямаше търпение да уведоми колежките си. Но си струваше, защото чу как момичетата обмисляха нова среща. Доста спориха за времето и мястото, но накрая решиха да не използват два пъти едно и също място, за да не будят подозрения. Мистрес Мичъл изпухтя презрително. Каквито и предпазни мерки да вземат, няма да осъществят гадния си план, закле се тя. Тези момичета имат нужда от здрава ръка, която да ги управлява и да се намесва при нужда.

Гласовете се снишиха и тя се притисна още по-силно до стената. Чу как едно от момичетата спомена мама Кокседжис и се ухили злобно. При следващата среща в заведението на мама Кокседжис щяха да им уредят една безкрайно приятна изненада и да им дадат добър урок.

Скърцането на столове по пода, шумоленето на поли и увеличаващата се глъчка й показаха, че се приготвят да си тръгнат. Мисис Мичъл се смъкна с невероятна бързина по задната стълба и когато момичетата влязоха в кръчмата, вече стоеше зад тезгяха, макар и леко задъхана. Очевидно никоя не я беше забелязала, защото си бъбреха весело и безгрижно.

— Е, повеселихте ли се, момичета?

— Да, благодаря, мистрес Мичъл. — Дебора направи учтив реверанс.

— Коя имаше рожден ден?

Няколко момичета се спогледаха и Лили отговори твърдо:

— Аз, мистрес Мичъл. Още веднъж ви благодаря сърдечно за гостоприемството.

— Няма защо, миличка, няма защо. — Мистрес Мичъл се засмя и кимна, докато неуморно лъскаше един месингов свещник с престилката си. — Винаги сте добре дошли, миличка.

Джулиана слезе последна. Остана известно време на последното стъпало, за да чуе разговора, и се намръщи. Не можеше да си обясни защо, но тази жена я караше да се чувства зле. В усмивката й имаше нещо изкуствено, тонът й беше фалшив… После разбра — усмивката на устните не стигаше до очите, те си оставаха пронизващи, дори жестоки. Погледът й се стрелкаше неспокойно насам-натам, но не се спираше върху лицата на момичетата.

— Идвай, Джулиана. Ще ни изпратиш ли до Ръсел стрийт? — Лили се обърна към нея и Джулиана побърза да прогони лошото си усещане. Срещата беше много окуражаваща. Предложенията й бяха посрещнати с одобрение, макар че имаше и доста скептично настроени. Някои момичета упорито не искаха да повярват, че могат да преживеят и без помощта на сводници и своднички.

Тя излезе с другите и на сбогуване кимна на мистрес Мичъл. Гостилничарката се усмихна в отговор и разкри изгнилите си зъби. Тази жена няма нищо общо с мистрес Денисън, помисли си с отвращение Джулиана. Очевидно и в подземния свят си има строга йерархия.

Хвана Лили подръка и двете забързаха към Ръсел стрийт. Джулиана често-често поглеждаше назад, очаквайки да види Тед. Бе успяла да се отърве от него, като излезе от къщата през задната врата и не каза на никого къде отива. Знаеше, че я очаква сериозна караница с херцога, но този път нямаше да му признае къде е била. След като не бе споменал отново писмото на Луси, сигурно не знаеше за планираната среща.

Тя се обърна отново към Лили, която въодушевено описваше колко била изненадана от реакцията на момичетата. Внезапно Джулиана се извърна настрана… и моментално се прокле за рефлекса. Джордж Ридж стоеше на ъгъла на Ръсел стрийт и я зяпаше. Бе видял обръщането й и сигурно бе забелязал промяната в израза й, макар че тя побърза да го потисне.

Сега вече не можеше да рискува да се качи сама в наемна носилка. Джордж непременно ще я последва и ще се залепи като репей за нея. В момента би дала всичко за появата на непоколебимия Тед. Усещаше, че Джордж е тръгнал след тях по улицата. Не правеше опит да остане незабелязан и да скрие намеренията си — напротив, стъпваше напето и дръзко. Джулиана изпита чувството, че той й се подиграва. Сякаш искаше да й каже: само се опитай да ми избягаш!

Най-сетне стигнаха до заведението на мистрес Денисън и Джулиана влезе с другите момичета, без да хвърли поглед назад, макар че цялата трепереше.

— Имате ли задна врата? — попита тихо.

— Защо? — Лили я погледна объркано.

Джулиана смръщи чело, питайки се дали да се довери на момичетата. Реши да каже половината истина.

— На улицата има един мъж, който ме преследва. Не искам да се срещна с него.

— Сериозно? Кой е той? — Момичетата се стълпиха около Джулиана и очите им засвяткаха любопитно.

— Един мъж от миналото — отговори неохотно Джулиана. — Отвратителен тип, който ми досажда от няколко дни.

— Като онзи ужасен капитан Уотърс — спомни си Розамунд. — Месеци наред преследваше Лили. Даже след като мистър Гарстън го предупреди.

— Боже, какво мъчение беше! — Лили размаха ветрилото си, сякаш по този начин можеше да прогони спомена. — Никога не си плащаше сметката, никога не ми носеше подаръци, дори нещо съвсем дребно. Нищо чудно, че накрая мистър Денисън го прогони от къщата.

— Въпреки това той продължи да идва и да те гледа с опулените си овчи очи — допълни през смях Ема. — Доколкото си спомням, ти предложи да се омъжиш за него?

— Да не съм луда да си окача на шията такъв бедняк! — заяви с отвращение Лили. — Нали знаеш, че не се продавам под стойността си!

Момичетата бързо забравиха за преследвача на Джулиана и тя се успокои. След малко отново попита за задната врата и Розалинд я преведе през кухнята. Задната част на къщата гледаше към тясна уличка, буквално застлана с кухненски отпадъци.

 

 

Джордж не можеше да повярва на щастието си. Джулиана отново бе дошла в бордея! Този път сцената се разиграваше без носилката на херцога и никой не чакаше пред вратата, за да я пази. Не се виждаше и мрачният мъжага, който я придружаваше при разходките в парка. Въздухът беше чист. След като бе опитал по легален път, но апелът му към семейство Форсет бе претърпял провал, сега щеше да направи онова, което беше замислил от самото начало. Ще отвлече Джулиана от улицата. И ще я държи при себе си, докато й се насити. Тогава ще отиде на съд. Не му трябваше помощта на пияницата Еджкомб. Сам щеше да разиграе следващата партия.

Само че тя го бе видяла. Уплашеният блясък в очите й не убягна от вниманието му. Сега със сигурност търси път за бягство, каза си с насмешка той. Като че ли не можеше да я надхитри! Трябваше само да заобиколи къщата и да намери задния вход. Джулиана беше дръзка хлапачка и със сигурност щеше да се опита да му избяга. Имаше само един начин да го стори.

Джулиана стъпи на тясната уличка и се огледа недоверчиво на всички страни. Мършаво улично куче душеше отпадъците, иначе не се виждаше жива душа. Тя се устреми към Чарлс стрийт — утешителен светъл четириъгълник в края на тесния, вонящ сокак. Само след няколко минути излезе на оживената улица и се огледа за минаващ файтон или носилка.

И тогава страшното се случи. Ярката слънчева светлина внезапно бе заменена от пълен мрак. Тя не чуваше нищо, не виждаше нищо. Обгръщаше я плътна материя. Една ръка притисна лицето й и задуши виковете за помощ. Някой я вдигна, метна я на рамо като вързоп и я промуши през някакъв тесен отвор. Главата й се удари в остър ръб. Ръцете, които я притискаха, бяха твърди като желязо и толкова немилостиви, че не й даваха да се помръдне. Чу изплющяване на камшик и тогава разбра, че са я хвърлили в карета. Превозното средство потегли с тласък и човекът, който я държеше, стегна хватката си. Тя зарита отчаяно и се опита да се отскубне, но ръката продължи да притиска плата върху устата и носа й, докато пред очите й затанцуваха черни петна и дробовете й отчаяно закрещяха за въздух. Джулиана престана да се съпротивлява и задушаващият натиск моментално отслабна. Беше свикнала да се смята за прекалено едра и силна за жена, с достатъчно възможности да се справи с всеки нападател, но как да се отбранява, като не можеше да диша?

Най-добре да не мърда и да не вика. Одеялото, в което беше увита, миришеше отвратително на кон. Когато мислите й се проясниха, Джулиана разбра, че е във властта на Джордж Ридж. Похитителят й беше дебел като него — тя усещаше тлъстото му тяло, вибриращата му плът. Обзе я отвращение. Какво искаше от нея? Какво щеше да й стори? Отговорът беше ясен. Отново го видя пред себе си пиян-залян, с похотлив поглед, дебелите устни жадно разтворени. Усети ръцете му върху тялото си, представи си как къса дрехите й, докато тя лежи безпомощна под него, полузадушена от гадната му миризма…

В сърцето й се надигна паника и тя отново започна да се отбранява с всички сили. Краката й се удряха отчаяно в полите й и в одеялото, които ограничаваха движенията й. Мръсното одеяло отново се притисна в лицето й. Джулиана се задъха. Ей сега щеше да се задуши… Точно тогава каретата спря рязко. Чуха се объркани викове. Последва глух шум и удар, от който колата потрепери. Май някой бе скочил на капрата… Натискът върху лицето й изведнъж отслабна. Дробовете й жадно поеха горещия, спарен въздух.

Джордж изрева яростно и отново я стисна с все сила. Джулиана удвои усилията си да се освободи. Нямаше представа какво се случва около нея, но усещаше, че има шанс да се изтръгне от похитителя си.

Изведнъж ръцете на Джордж омекнаха и тя се свлече с главата надолу на пода на каретата. Веднага се изправи на колене, протегна ръце и успя да отхвърли одеялото. Лицето й беше силно зачервено и окъпано в пот. Дъхът й идваше на тласъци. Първото, което видя, беше Джордж — в безсъзнание, паднал в неестествена поза на седалката — и до него Тед, все още с вдигнат юмрук, който я наблюдаваше с очевидно неодобрение.

— Небето знае, че си имам по-важна работа, отколкото да ви търся по целия град, момиче — изръмжа той, отвори вратичката и извика на кочияша: — Ей, човече, помогнете ми да се отърва от този тип.

Кочияшът се появи на отворената врата и измери с недоверчив поглед проснатото на седалката тяло.

— А кой ще ми плати за пътуването?

Без да отговори, Тед сграбчи Джордж за раменете и го извлече навън.

— Хайде, хванете го за краката!

Кочияшът се подчини. Наоколо се бяха събрали доста хора, но никой не се намесваше. Двамата мъже свалиха Джордж от каретата и го облегнаха на стената на близката кръчма.

— Готови сме — каза Тед и изтри ръцете си. — А сега карайте към Олбърмърли стрийт!

— Ще ми платите ли и за този дебелак? — попита недоверчиво кочияшът.

— Не бойте се, добри човече, ще си получите паричките — успокои го Тед и се метна в каретата с учудваща за едрия му ръст гъвкавост. Джулиана разбра, че шумът, който бе чула, е бил от изненадващото връхлитане на Тед върху каретата.

— Добре тогава. — Кочияшът се покатери на капрата и изплющя с камшика. — Ще ви закарам, където искате, щом сте готов да си платите. В цял Лондон няма да се намери по-добър от мен!

Джулиана изрита вонящия конски чул под седалката. Сигурно Джордж го бе взел от кочияша. Вече познаваше Лондон и не се учуди, че Джордж бе успял да я отвлече от оживената улица с такава лекота.

Тед се настани в отсрещния ъгъл и я измери с изпитателен поглед.

— Откъде разбрахте къде съм? — попита колебливо Джулиана.

— Негова Светлост имаше предчувствие.

Значи Торкин все пак бе прочел писмото! Но защо не й каза нищо… защо не й попречи да избяга от Тед? Или не бе успяла да заблуди охранителя си?

— През цялата сутрин ли ме следвахте?

Тед изръмжа нещо неразбрано и кимна.

— Значи Джордж никога не е бил истинска опасност за мен… — промърмори замислено Джулиана и облекчението й отстъпи място на гнева. Значи Тед я бе оставил нарочно да падне в капана на Джордж!

Тед си спести отговора. Каретата спря пред къщата на Олбърмърли стрийт и Джулиана скочи на паважа. Докато Тед се пазареше с кочияша, тя изкачи стълбището и се втурна в залата.

— Къде е Негова Светлост, Катлет?

— Тук съм — отговори херцогът от вратата на библиотеката, още преди икономът да е проумял какво става. Сивите очи бяха студени като зимно небе, устата — сурово стисната. — Ще отидем в спалнята ви, лейди Еджкомб. — И й даде знак да върви пред него.

Джулиана се поколеба, но го послуша, защото разумът й нашепваше, че не е редно да дава воля на гнева си в присъствието на иконома. Херцогът вероятно си мислеше, че има всички основания да е ядосан, но нейните бяха много по-сериозни.

Качиха се по стълбата, Джулиана отвори вратата с трясък и веднага се обърна към него със святкащи от гняв очи. В същото време той посегна към нея, сграбчи я за раменете и я раздруса с такава сила, че зъбите й затракаха.

— Само се погледни, Джулиана! Изглеждаш, сякаш са те влачили по корем през жив плет. Каква скандална гледка! — Избута я пред огледалото и продължи: — Ето, виж сама! Всеки, който те срещне, ще помисли, че си се търкаляла в калта с някой колар!

Джулиана беше толкова смаяна от думите му, че за момент загуби дар слово. Погледна се в огледалото и за миг наистина изпита срам. Косата й беше ужасно разрошена и висеше, в къдриците й се бяха оплели сламки. Роклята й беше цялата в прах, конски косми и влакна. По пламтящото й лице имаше следи от мръсотия.

Най-сетне си възвърна гласа.

— А какво очаквате от мен — да изглеждам като изискана дама, след като онзи мръсник ме нападна, уви ме във вонящ конски чул и за малко не ме задуши? И чия е вината, ако смея да попитам? Вие сте допуснали да вляза в капана! — Гласът й затрепери от гняв. — Вие сте гаден, подъл тип! — И яростно затърка с ръка устата си, за да махне гадно миришещите влакна.

— Аха! Значи Джордж е отговорен за състоянието ти? По дяволите, Джулиана, ти наистина си непоправима. — Торкин й обърна гръб, за да не посегне отново към нея. — Той е направил онова, което чака от седмици, защото ти буквално си го поканила да го направи! Как смееш да ми приписваш вината за своята невероятна глупост?

— Разбира се, че вие сте виновен — изкрещя в отговор тя. — Тед ме е следил цялата сутрин. Вие сте прочели писмото на Луси и сте знаели къде отивам. Вие сте казали на Тед да стои и да гледа как Джордж ме отвлича!

— Момент, момент! — Ръцете на Торкин отново се сключиха около раменете й. — Внимавай какво говориш, момиче. Първо ме изслушай. Ти си излязла самоволно от къщи и си се изложила на опасността, която те дебне на улицата. Излъгала си човека, когото поставих да те охранява. С Люсиен направи същото, не помниш ли? Тогава поех вината върху себе си, но сега отказвам категорично да нося отговорност за случилото се тази сутрин. Разбра ли ме? — И отново я раздруса, за да проумее думите му.

— Добре, може би съм подценила Джордж, но вие не му попречихте да извърши пъкленото си дело — задъха се Джулиана и очите й се напълниха със сълзи. — Вие сте коварен, подъл човек! — изхълца и изтри очите си с опакото на ръката. — Откъде ви дойде тази безсърдечна, отвратителна идея? Вие ме оставихте да падна в капана на Джордж и да преживея смъртен страх. Оставихте ме да се гърча от отвращение в ръцете на онзи плъх! Оставихте ме да вярвам, че наистина съм в опасност, макар че не е било така…

— За какво говориш, момиче? — избухна Торкин. — Изобщо нямах представа, че Джордж те е следил тази сутрин! Знаех само за плана ти да излезеш с момичетата на мистрес Денисън. До последния миг се надявах, че разумът ти ще победи и няма да отидеш с тях. Когато това не се случи, изпратих Тед подире ти. Никога не съм казвал на Тед по какъв начин да си върши работата. Дадох му нареждане да се погрижи да не ти се случи нещо лошо и да те върне вкъщи, за да си изясним най-после какво можеш да правиш и какво не. Негова работа е как е изпълнил задачата.

Джулиана преглътна мъчително. Гневът й угасна, сякаш някой я бе облял със студена вода.

— Значи не сте му казали да ме остави за известно време в ръцете на Джордж…

— Разбира се, че не! Но вероятно Тед е сметнал, че се нуждаеш от малък урок. Той реагира доста несдържано, когато някой се опитва да го води за носа.

— О! — Джулиана изхълца тихо и изтри носа си с ръкав.

Торкин пусна раменете й, извади от джоба си кърпичка и изтри лицето й.

— Сълзите няма да подобрят външния ти вид.

— Плача, само защото съм бясна — отговори ядно тя. — Или поне бях. Но все още не разбирам, защо не се чувствате виновен за онова, което преживях. Ако не ми бяхте забранили да се срещам с приятелките си, нямаше да се наложи да отида сама на Ръсел стрийт. Имате пълното право да откажете на момичетата достъп в къщата си, но не и да ми забраните да ходя при тях.

— Имаме договор — напомни й Торкин. — И една от клаузите гласи, че си длъжна да се държиш прилично, както подобава на виконтеса Еджкомб. Общуването с леки момичета не е подходящо поведение. Да ходиш по улиците като излязла от плевня също не е подходящо поведение. Затова за в бъдеще ще се откажеш от тези навици.

Джулиана се отдалечи от огледалото, съзнавайки, че образът й само подкрепя аргументите на херцога. Нямаше никакво намерение да се съгласи с него и да се откаже от правото сама да избира приятелите си. Но в момента нямаше смисъл да го убеждава.

— Говорите за договор, милорд. Не може да има истински договор, когато едната страна е била изнудена да го подпише.

— Ти го подписа и се съгласи да приемеш моята закрила, сигурността и комфорта на дома ми, да разполагаш с богата издръжка. И това ако наричаш изнудване… — Гласът му звучеше ледено.

— Но ако не бях подписала, щяхте да ме пратите пред съда — изстреля в отговор тя.

— Кога съм казал подобно нещо?

Джулиана смаяно отвори уста.

— Не сте го казали направо, но… от поведението ви заключих, че ще го направите.

Херцогът вдигна рамене.

— Не е моя работа как тълкуваш думите и поведението ми.

— Как смеете да ми говорите така? — Джулиана затрепери с цялото си тяло. — Що за човек сте, за бога? Притворен, гладък като змиорка! Моля ви, махнете се и ме оставете най-сетне на мира! — Обърна му гръб с гневно движение и стисна здраво зъби, за да спре сълзите си.

Торкин се намръщи и впи поглед в гърба й. Мислите се надпреварваха в главата му. Никога не би я издал в полицията, но естествено, тя не е можела да го знае. Важното беше друго — че неговата намеса й е спестила жалък живот на улицата и вероятно ранна смърт, фактът, че беше действал и в свой интерес, не променяше тази истина. Защо тя отказваше да разбере и да приеме новото си положение? Опитваше се, но не можеше да разбере какво не й харесва в новия й живот. Съпругът й беше прогонен от дома му, а тя разполагаше с всичко необходимо, за да живее охолно до края на дните си. Защо й доставяше такова удоволствие да се изправя срещу него при всеки удобен случай? Ако беше заподозрял, че ще му създава такива ядове, когато я купи от мистрес Денисън, сигурно щеше да потърси друг начин да се справи с Люсиен.

— Вървете си най-после! — повтори с треперещ глас Джулиана. — Казахте каквото имахте да кажете. Нямате никакви основания да тържествувате.

Да тържествувам? — запита се смаяно Торкин и едва не избухна в смях. Той беше напълно лишен от това усещане. Но не й каза нищо. Завъртя се рязко на токовете си и напусна стаята й.

Джулиана избухна в отчаян плач.