Джейн Фийдър
Дивата хризантема (20)

19.

Джулиана успя да се прибере преди херцога. Един сблъсък по-малко, каза си доволно тя. Засега нямаше за какво да се тревожи. Колкото по-дълго успееше да скрие от него визитите си на Ръсел стрийт, толкова по-лесен щеше да е животът й. Трябваше обаче да измисли как да се справи с Джордж. Ако я преследва на всяка крачка, трябваше да говори с Торкин, което означаваше да му признае, че излиза от къщи без негово знание. Незнайно по каква причина, имаше абсолютно доверие в способността на херцога да се отърве от натрапника Джордж Ридж. За съжаление това означаваше, че той ще й забрани да излиза от къщи. Но с този проблем щеше да се занимае по-късно.

Тя седна зад малкото писалище в салона си и извади лист хартия. Потопи перото в мастилницата и се зае да състави списък на помощите, които би могла да изплаща сестринският фонд, ако успееха да го основат. Ще подпомагаме само момичетата, които си плащат, реши тя, макар че това изключваше много от беззащитните улични проститутки — онези, които се продаваха за чаша джин във входовете или се съгласяваха да правят любов с всеки, стига да им подхвърли няколко гроша.

Лакеят прекъсна сметките й със съобщението, че Негова Светлост се е върнал и желае тя да слезе на входа. Изненадана, Джулиана го последва на партера. Входната врете беше отворена и когато се приближи, тя чу Торкин да разговаря с Куентин.

— О, ето те и теб, малката — извика херцогът, като я видя. — Ела и ми кажи дали ти харесва.

Джулиана прихвана полите си и забърза към него. В усърдието си едва не се спъна в прага. Торкин държеше за юздите червеникава кобила с аристократична глава и елегантно тяло.

— Прекрасна е! — извика въодушевено тя и помилва кадифената муцуна на кобилата. — Мога ли да я яздя?

— Тя е твоя, малката.

— Моя? — повтори Джулиана с разширени от изненада очи. Никога не беше притежавала собствен кон за езда, винаги трябваше да се задоволява с конете от оборите на сър Брайън — повечето тромави стари кранти, които едва стигаха до пасището.

— Но защо ми правите този невероятен подарък? — В очите й светна недоверие и тя несъзнателно отстъпи крачка назад.

— Нали обещах да ти купя добър кон — напомни й с усмивка херцогът. — Забрави ли вече? — Той четеше съвсем ясно подозрителните мисли, които минаваха през главата й и се отразяваха в мимиката на лицето й. Очевидно тя се питаше какво ще иска той като ответна услуга.

— Не съм забравила. — Отговорът прозвуча предпазливо. — Но защо такава великолепна кобила? Не съм направила нищо, с което да я заслужа…

— О, не знам — отвърна спокойно той. — Понякога ми хрумват разни неща, малката, които ми доставят безгранично удоволствие. — В очите му светеше изкусителна усмивка, която не оставяше и капчица съмнение какво има предвид, и Джулиана усети как бузите й пламват. Тя хвърли бърз поглед към Куентин, който разглеждаше със съсредоточено изражение живия плет.

Джулиана прехапа несигурно долната си устна. После вдигна рамене и отново пристъпи към кобилата. Реши, че няма защо да си разваля радостта от прекрасния подарък. Какво толкова, ако херцогът постави определени условия? Все ще намери начин да ги пренебрегне. Сложи ръце върху главата на кобилата и нежно духна в ноздрите й.

— Добре дошла, красавице.

Торкин беше възхитен от искрената й радост. Въодушевлението й от подаръка го изпълни с дълбоко задоволство и заздрави намерението му и занапред да й доставя радост и да й намира интересни занимания, за да няма време да му създава проблеми.

Куентин разбираше задоволството на брат си. Надали имаше други две толкова различни жени като лейди Лидия Мелтън и Джулиана Еджкомб. Едната — спокойна и сдържана, с бледото достойнство на камея. Другата — объркано, първично същество, подвластна на страстите си. При това сравнение го прониза добре познатата болка, която изпитваше всеки път при мисълта за Лидия… Когато си казваше колко е несправедливо, че Торкин ще я има, без да я иска истински — а той ще остане с празни ръце, осъден да присъства в живота на двамата, докато сърцето му се разкъсва от любов и копнеж. Но трябваше да се покори на божията воля. Не беше редно духовник да се бунтува срещу плановете на всевишния.

— Как ще я наречете? — попита високо той.

Джулиана помилва мускулестата шия на кобилата.

— Бодичея.

— Защо, за бога? — Торкин вдигна вежди, дълбоко изненадан.

— Защото тя е била силна, могъща жена, имала смелостта да прави онова, което мисли. — Джулиана се усмихна дяволито, но нефритовите й очи бяха помрачени от сянка. — Пример за подражание за всички нас, сър.

Торкин се усмихна примирено и посочи мъжа, застанал зад конете.

— Това е Тед, Джулиана. Той ще обслужва само теб и ще те придружава, когато излизаш на кон.

Джулиана го погледна слисано. Човекът носеше кожен елек и брич вместо ливрея. Носът му беше счупен, а чертите на лицето му изглеждаха някак размазани — като на мъж, който през годините е имал съприкосновение с най-различни твърди предмети. Високата широкоплещеста фигура изглеждаше набита, но Джулиана остана с впечатлението, че това е само мускулна маса. Ръцете му бяха огромни лапи с окосмени кокалчета на едрите пръсти.

Той я поздрави с мрачно кимване. Суровото му изражение не се смекчи нито за миг, в очите му нямаше и следа от хумор.

— Навсякъде? — повтори тя с внезапно предрезгавял глас.

— Навсякъде — отговори неумолимо Торкин.

— Но аз нямам нужда от охранител — възпротиви се тя, ужасена от перспективата, която се разкриваше пред нея след появата на непознатия.

— Напротив, имаш — възрази меко Торкин. — Тъй като не мога да разчитам, че ще вземеш разумни предпазни мерки, някой друг трябва да го направи вместо теб. — Протегна ръка и улови брадичката й. — Ако няма Тед, няма и кон, Джулиана!

Кога ли беше узнал за разходката й до Ръсел стрийт? Джулиана въздъхна тежко.

— Кой ви каза? Мислех, че съм се върнала преди вас.

— Под моя покрив не става нищо, което аз да не знам, скъпа. — Без да пуска брадичката й, той я погледна настойчиво в очите. — Ще се съгласиш ли с това условие, Джулиана?

Джулиана хвърли още един поглед към мрачния Тед. Вероятно задачата му беше колкото да я охранява, толкова и да я шпионира. Да, точно така. Как да отиде в „Бедфорд Хед“ ако този тромав великан я придружава на всяка крачка? Е, все някак ще го надхитри. Отново посвети вниманието си на Бодичея и отговори неясно.

— Бих искала да я пояздя веднага.

— Имаме само десет минути до вечеря — възрази усмихнато Куентин. — След вечеря ще пояздиш в парка. Тогава излизат много ездачи. Тед ще те придружи — обеща Торкин, опитвайки се да скрие облекчението си от съгласието й. — Всички ще се питат коя си. Ще предизвикаш огромен интерес.

Джулиана се засмя, зарадвана от перспективата.

— Е, добре, тогава отивам да се освежа малко преди вечеря. — Тя направи реверанс пред двамата братя и бързо се върна в къщата.

Куентин се ухили и сложи ръка на рамото на брат си. Двамата се върнаха бавно в залата.

— Ако Джулиана има нужда от помощ, Тед ще се справи.

Торкин кимна.

— Тед е най-добрият.

Двамата се усмихнаха, потопени в спомените от детството. Тед Роули бе мълчаливият, безкомпромисен пазач на дивеча, който ги научи да стрелят и да яздят, да ловят пъстърви и зайци, да следват дирята на дивите животни. Той беше изцяло предан на семейство Къртни — с изключение на Люсиен. Лоялността му беше непоколебима. Торкин не си позволяваше да му дава заповеди, но знаеше, че когато го помоли за нещо, Тед ще се справи отлично. От днес нататък Джулиана няма да направи нито една крачка без надзор — тази перспектива беше безкрайно утешителна.

— Доколкото разбирам, трябва да пазим Джулиана от онзи недодялан селяндур, така наречения й доведен син. Но какво ще кажеш за Люсиен? — попита Куентин.

Ноздрите на Торкин се издуха, стисна устни така силно, че остана само черта.

— Още не се е върнал вкъщи. Щом дойде, веднага ще се заема с него.

Куентин кимна и изостави темата, защото Джулиана се появи в трапезарията.

— Правилно ли съм разбрала — започна уж небрежно тя, докато си вземаше рагу, — че не ми е позволено да правя посещения и мога да излизам само придружена от онзи мрачен тип?

— Можеш да приемаш всеки, който ти дойде на гости…

— С изключение на приятелките си — прекъсна го рязко тя.

— С изключение на момичетата на мистрес Денисън, да, малката.

— Боя се, че ще скучая до смърт — въздъхна тежко тя, но гласът й все пак прозвуча учудващо ведро.

— Пази боже! — извика херцогът и разпери ръце с добре изигран ужас. — Ти и скука — това наистина е комбинация, за която не смея дори да мисля. Не бой се, ще те запозная с цял куп интересни хора. Всеки ден ще идват дами, които горят от нетърпение да те поздравят за сватбата ти. Ще ходим във Воксхол и Рейнлей, на театър, на опера. Там ще те представяме на нови хора, които сигурно ще те поканят да посетиш соарета и игри на карти, да не говорим за големите вечерни забавления…

— Каква перспектива — рече Джулиана със същата ведрост както преди и си взе от картофите.

Торкин се подсмихна. Куентин отпи глътка вино и си каза, че никога не е виждал тази мекота и снизходителност в очите на своя скъп брат, както когато гледаше момичето, даже по време на словесните им престрелки.

Когато лакеят донесе гарафата с портвайн, Джулиана се оттегли с обяснението, че смята да се преоблече за ездата. Двамата братя изпиха по чашка в спокойно мълчание, всеки зает с мислите си.

След двайсетина минути Джулиана отново провря глава през вратата.

— Позволявате ли да вляза, или ви преча? — попита тактично. Знаеше, че в шкафа са прибрани нощни гърнета за джентълмените, които прекаляват с напитките, и не смееше да се вмъкне неканена в стаята.

— Изобщо не пречиш. Влез — покани я Торкин и се облегна назад. Протегна дългите си крака и ги кръстоса в глезените.

Куентин отново видя топлия блясък в очите му и се усмихна зарадвано.

— Знам, че вие сте избрали този костюм за езда, и си помислих, че ще искате да ме видите. — Джулиана влезе в трапезарията с необичайно ситни стъпки. — Прекрасен е наистина. — Когато се изправи пред херцога и лорд Куентин и зачака коментарите им, не беше в състояние да скрие гордостта си. — Не намирате ли, че коприненото кадифе на яката и маншетите е много изискано? — Протегна шия, за да види отражението си в огледалото над камината. — Цветът много подхожда на очите и кожата ми. — Поправи с критично смръщване черната шапка, украсена със златен ширит, и допълни: — Никога не съм имала толкова елегантна шапка.

Торкин не преставаше да се усмихва. Бе избрал гардероба й много грижливо, но радостта и въодушевлението на Джулиана, както и фактът, че бе намерил точно това, което й отива, увеличиха многократно удоволствието му. Кремавата копринена жилетка, късото жакетче върху нея и полата от тънка зелена вълна, украсена с тъмнозелено кадифе, подчертаваха сияещите зелени очи и великолепната червена коса. Вталеното жакетче и широката пола с елегантна кройка правеха тялото й още по-пищно и примамливо.

Джулиана направи дълбок реверанс, но в следващия миг подскочи и се завъртя в кръг. Широката пола моментално се уви около една ниска масичка. Тя измърмори някакво проклятие, освободи полата си и застана на безопасно място.

— Изглеждате невероятно — заяви Куентин. — Торкин умее да избира най-добрите тоалети за дамите.

— Винаги ли влагате толкова време и усилия, да не говорим за средствата, когато избирате дрехи за метресите си? — Джулиана пристегна още малко снежнобялото шалче на шията и приглади диплите му.

Куентин се извърна, за да скрие усмивката си, а Торкин се взря невярващо в лицето на Джулиана.

— Дали правя какво?

— Май съм недискретна! — Тя се усмихна сияещо. — Съжалявам, не исках. Попитах, само защото ме интересува. Мисля, че не е обичайно мъжете да се занимават с женския гардероб.

— Да оставим темата, какво ще кажете? — Херцогът изпъна гръб и на челото му се появи дълбока бръчка.

— Е, добре, щом настоявате. — Джулиана сви рамене. — Но поне ще ми кажете ли колко имате?

— Колко какво? — изсъска той, макар че му се искаше да премълчи.

— Метреси, разбира се.

Лицето на Торкин потъмня. Снизходителността и спокойствието изчезнаха изведнъж. Куентин разбра, че е време да се намеси. Стана бързо от стола си и се поклони пред Джулиана.

— Мила моя, мисля, че е време да излезете на езда. Аз ще ви придружа до конюшнята и ще ви помогна да възседнете коня си. — Избута я енергично от трапезарията, преди да е казала нещо унищожително и преди Торкин да е дал израз на бушуващия в гърдите му гняв.

— Май не сте много тактична — отбеляза той, когато излязоха на двора.

— Намирате, че въпросът е неприличен? — попита невинно Джулиана и огледа недоверчиво дънера, от който се качваха на конете. — Според мен е напълно оправдан. — Тя възседна кобилата, подреди внимателно полите си и дари Куентин с дяволита усмивка, на която той не можа да не отговори.

— Вие сте непоправима, Джулиана.

Тед се метна на дребен, но силен скопен кон и огледа критично Джулиана.

— Кобилата е свежа и отпочинала, мадам. Смятате ли, че ще се справите с нея без въже?

— Естествено. — Джулиана смушка кобилата и Бодичея препусна като вихър в посока към улицата. След минута ездачката стегна здраво юздите и конят се закова на място.

— Стойката й е приемлива — изръмжа Тед и кимна на Куентин. — Мисля, че ще се справи.

Куентин вдигна ръка за сбогом и конете излязоха от двора в спокоен тръс. Той помисли малко и реши да вземе шапката и бастуна си и да се поразходи в Хайд парк. Късният следобед беше великолепен, а и нямаше какво друго да прави.

Джулиана многократно се опита да поведе непринуден разговор със своя придружител, но Тед й отговаряше само едносрично. Затова се отказа и реши да се наслади на първата си езда в Лондон. Беше толкова съсредоточена в усилието да контролира Бодичея и да стои добре на седлото, че не забеляза Джордж, който излезе от един вход на отсрещната страна, когато двамата с Тед завиха зад ъгъла на Олбърмърли стрийт. Не забеляза и че той ги последва с големи крачки и на сигурно разстояние. Беше твърде заета да се оглежда и да следи дали други ездачи и минувачи реагират на появата й. С удоволствие срещаше любопитни и възхитени погледи — това беше съвсем различно, като се имаше предвид, че преди винаги бе държана в сянката.

Тед обаче веднага бе забелязал преследвача. Нарочно преведе Джулиана по обиколен път до парка, по малки и тесни странични улички, но винаги в умерено темпо, за да не стресне упорития преследвач. Мъжът продължи да ги преследва, накъдето и да завиеха.

Джордж беше изпълнен с безсилна ярост. Часове наред бе чакал появата на Джулиана, часове наред си беше представял как я изненадва на улицата, как я хваща и я отвежда със себе си. Вместо това тя се появи, придружена от някакъв негодник, белязан от безброй битки.

През последните дни желанието на Джордж да върне Джулиана в дома си се бе превърнало в мания. Беше загубил всякакъв интерес към плътските удоволствия на големия град. Денем и нощем мислеше само за Джулиана. Гризеше го страх, че въпреки сериозните си шансове няма да успее да се добере до нея. Проследи я от Ръсел стрийт и зае обичайния си наблюдателен пост във входа на отсрещната къща. Видя как Джулиана излезе при двамата мъже и червената кобила. За съжаление не чу разговора им, но беше очевидно, че тя е много щастлива. След малко я видя да се прибира и стомахът му се сгърчи от болка — бе прозрял, че двамата аристократи се отнасят към нея с уважение, подобаващо на истинска съпруга, не на курва.

А сега тя яздеше из Лондон, елегантна, облечена по най-новата мода, на невероятно скъп расов кон, придружена от ратай. Трябваше да я залови, на всяка цена! Да я принуди да го зачита. Това безсрамно зверче се правеше, че не го забелязва. Равнодушието й изглеждаше толкова убедително, та той беше готов да повярва, че се е излъгал — в крайна сметка тази разглезена, модно облечена аристократка не беше Джулиана Ридж, пренебрегваното, обикновено младо момиче от провинцията, убийцата на баща му и законната собственица на голяма част от наследството му.

Ала страстта, която пламваше в слабините му всеки път, когато я видеше, пулсирането на кръвта в жилите му, винаги когато беше близо до нея — всичко това беше доказателство, че не се е излъгал. Това беше Джулиана и тя му принадлежеше.

Плячката му влезе в Хайд парк и Джордж Ридж се скри зад едно дърво, докато Джулиана обсъждаше с придружителя си в каква посока да поемат. Стана му ясно, че със следене няма да постигне нищо. Не можеше да я смъкне от коня… не тук… не сега. В крайна сметка двамата ще се върнат на Олбърмърли стрийт. Най-добре да почака там и да се поогледа. Ала не беше в състояние да обърне гръб на Джулиана. Излезе на алеята и се загледа в прекрасната фигура върху червената кобила, която скоро изчезна в далечината.

Можеше да седне в тревата и да чака двамата да се върнат към изхода. Или да отиде на Олбърмърли стрийт и да дебне. Коремът му къркореше и Джордж се сети, че покрай ожесточеното преследване е забравил да се подкрепи. Реши да се върне в „Градинарите“ и да удави огорчението си в червено вино. Утре рано ще отиде отново на Олбърмърли стрийт, ще наблюдава къщата и при удобен случай ще грабне плячката си. Това беше най-разумното решение, макар да му беше много трудно да напусне парка.

 

 

Джулиана препускаше в лек галоп и се радваше на ритъма на коня. Кобилата й стъпваше леко и явно се наслаждаваше на разходката не по-малко от ездачката си. Мрачният Тед не изоставаше от нея.

При втората обиколка на парка, Джулиана откри Куентин. Вървеше насреща й, придружен от дама, облечена в черна тафта. Въпреки гъстото було, което скриваше лицето й, Джулиана позна лейди Лидия. Когато се изравни с тях, стегна леко юздите и се поклони.

— Добър ден, лейди Лидия, лорд Куентин — поздрави учтиво.

За момент Куентин се стъписа и тя разбра, че не са очаквали да я срещнат. После той поздрави с обичайната си усмивка.

— Слезте да се поразтъпчете с нас, Джулиана. — Подаде й ръка и допълни: — През това време Тед ще държи Бодичея.

— Бодичея? Какво необикновено име за тази красива дама — отбеляза с мекия си глас Лидия, без да вдигне воала си.

— Наистина е красива — съгласи се Джулиана, — но според мен е доста своенравна. — Подаде юздите на Тед и мушна ръка под лакътя на Куентин, за да се поразходят по алеята. — Каква приятна случайност да се срещнем тук, лорд Куентин. Не знаех, че имате намерение да отидете в парка.

— Идеята дойде внезапно — обясни той. — Следобедът е великолепен. Жалко е човек да си остане вкъщи.

— Точно така — съгласи се веднага Лидия. — И аз не можах да издържа. Още сме в траур, но никой не възрази да направя една малка разходка, стига да съм забулена.

— Разбира се, кой би могъл да възрази — подкрепи я веднага Куентин.

— Харесва ли ви в Лондон, лейди Еджкомб?

— О, много ми харесва, лейди Лидия. Всичко е ново и вълнуващо. Няма нищо общо с провинциалния Хемпшир.

Куентин леко изрита Джулиана по глезена — в същия момент, когато и тя осъзна грешката си.

— Хемпшир? — Лейди Лидия повдигна леко воала си и погледна изненадано Джулиана. — Мислех, че семейството ви живее в Йорк, на север.

— О, да — потвърди небрежно Джулиана. — Исках да кажа нещо друго. Често съм посещавала роднини в Хемпшир и там винаги се чувствах по-добре, отколкото в Йорк. Затова го считам за свой втори дом.

— Много интересно. — Лидия отново спусна воала си. — Нямах представа, че в Хемпшир има клон на семейство Къртни.

— Далечни братовчеди — обясни Джулиана. — Честно казано, не знам какво точно е роднинството.

— Звучи странно, че се чувствате по-добре в семейството на далечни братовчеди, отколкото в своето — промълви объркано Лидия.

— Лейди Еджкомб има малко необичайни възгледи за света — намеси се с усмивка Куентин. — Вероятно желаете да продължите ездата, Джулиана? Сигурно е скучно да се разхождате, когато ви очаква ново препускане.

Джулиана не беше сигурна дали я отпраща заради самата нея, или заради себе си, но не се разсърди. Повика Тед и той побърза да доведе Бодичея.

Лидия вдигна воала си, за да се сбогува.

— Много се надявам да станем сестри — изрече нежно тя и целуна Джулиана по бузата. — Хубаво е, че в къщата има още една жена.

Джулиана промърмори нещо, отговори на целувката и хвърли бърз поглед към Куентин. Лицето му изразяваше дълбока мъка. Явно в този момент и той като нея мислеше за намеренията на Торкин да доведе в дома си лейди Лидия като съпруга и майка на наследниците си. Жената, която обичаше брат му.

Джулиана вече не се съмняваше, че Куентин е влюбен Лидия Мелтън, и беше почти сигурна, че младата дама отговаря на чувствата му. Торкин бе признал, че не обича Лидия, но не смееше да развали годежа. Трябваше да намери начин да оправи тази бъркотия. Вярно, Куентин не беше толкова добра партия като брат си, но все пак беше втори син на херцог, със значително богатство и с перспективи за блестяща кариера в англиканската църква. Двамата с Лидия си подхождаха. Оставаше само да се развали годежът с Торкин.

И тогава какво? Торкин ще остане без жена. Без майка на законните си наследници.

Друг път ще мисля как да реша този проблем, каза си сърдито Джулиана. Тед й помогна отново да възседне Бодичея, тя махна весело на Куентин и спътницата му и препусна по алеята.

— Отдавна ли познавате семейство Къртни? — попита тя охранителя си след малко.

— Да.

— Много отдавна?

— Да.

— Откакто Негова Светлост е бил момче?

— Откакто се роди.

Я виж ти — Тед можел да произнася и изречения с повече думи, помисли си Джулиана. Това беше многообещаващ знак.

— Вероятно познавате и лейди Лидия и семейството й?

— Разбира се.

— От самото начало?

— Точно така.

— Значи родовете Мелтън и Къртни са приятели много отдавна?

— Земите на двете семейства са съседни.

— Аха — промърмори Джулиана. Това обясняваше много неща. Включително и брака по разум. Тед се оказа полезен източник на информация, въпреки че не беше многословен. Вероятно тя трябваше да формулира добре въпросите си. Сега устата му беше здраво затворена и тя реши да се задоволи с наученото.

Прибраха се вкъщи, Джулиана слезе от кобилката си пред входната врата и Тед отведе конете в обора. Докато вървеше по коридора към стаите си, на пътя й застана Люсиен. Сърцето й подскочи. Торкин бе казал, че никога вече няма да види отвратителния си съпруг. Бе казал, че лично ще се занимае с него. Защо не го беше направил? И къде беше сега?

— Я виж ти, това била скъпата ми съпруга! — изсмя се зарадвано Люсиен. Макар че отново беше пиян и думите му звучаха неясно, злобният тон на гласа се чу съвсем ясно, а очите в дълбоките, тъмни орбити горяха от омраза. На брадичката му имаше огромно синьо петно. — Снощи си тръгнахте прибързано, скъпа моя. Това вероятно означава, че играта не ви хареса?

— Оставете ме да мина. — Джулиана запази самообладание, макар че всяко мускулче по тялото й беше напрегнато. В сърцето й пламна див гняв.

— Странно, вчера не бързахте да се отървете от мен — отбеляза той и я хвана за ръката по начин, който веднага й напомни миналата вечер и преживяния страх. Люсиен се ухили злобно и изви китката й. Тя нададе болезнен вик и изпусна камшика за езда, който стискаше. Люсиен го изтръгна енергично от треперещите й пръсти.

— Изведнъж станахте непокорна съпруга, скъпа моя! — Той улови кичура коса, подал се под шапката й, и брутално я дръпна към себе си. — Обещах ви, че ще си платите, задето ме изритахте така грубиянски снощи. Според мен си позволявате твърде много за курва от Ръсел стрийт. Крайно време е да се научите на уважение.

С ъгъла на окото си Джулиана видя светкавично движение — Люсиен вдигна камшика за езда. В следващия миг камшикът изплющя и я удари по рамото. Ударът беше много силен и на кожата й остана червена ивица. Джулиана изпищя пронизително — не толкова от болка, колкото от гняв.

В очите на Люсиен светна жестока радост. Отново вдигна ръка да я удари и в същото време немилостиво дръпна косата й, сякаш искаше да й смъкне скалпа. Ала бе подценил жертвата си. Едно беше да изненада Джулиана и съвсем друго да се бие с нея, когато е успяла да събере силите си. С течение на годините тя се беше научила да владее избухливостта си, но сега изобщо не направи опит да спре изблика на ярост.

Люсиен изпита чувството, че го е нападнала фурия. Отново я сграбчи за косата, но тя изобщо не усети болката. Вместо това светкавично вдигна коляно и го заби със смъртоносна точност между краката му. Очите му изскочиха от орбитите и той изхърка от болка. Още преди да е разбрал какво му се готви, Джулиана го изрита последователно в двата пищяла и се прицели в очите му с пръсти, извити като нокти на хищна птица. Люсиен инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

— Жалко копеле… мръсен, отвратителен син на улична кучка! — изфуча извън себе си Джулиана и отново заби коляно в корема му. Люсиен се сгърчи от болка и получи толкова силен пристъп на кашлица, че едва не умря. Джулиана грабна камшика си от пода и вдигна ръка, за да го стовари върху гърба му.

— Исусе, Мария и Йосифе! — Ужасеният глас на Торкин проникна през яркочервената мъгла на буйството й. Той улови вдигнатата й ръка в здрава хватка и я принуди да се отпусне. — Какво става тук, по дяволите?

Джулиана пое няколко пъти въздух, опитвайки се да се овладее. Гърдите й се вдигаха и спускаха тежко, бузите й бяха смъртнобледи, очите й изпускаха искри и не виждаха нищо, освен мършавата, гърчеща се фигура на мъжа, който бе дръзнал да вдигне ръка срещу нея.

— Мръсна измет! — процеди през зъби тя. — Гаден кучи син! Дано изгниеш в гроба, зелен, слузест червей!

Торкин изтръгна камшика от ръката й.

— Дишай дълбоко, малката.

— А вие къде бяхте? — попита с треперещ глас тя. — Казахте, че никога вече няма да го видя. Тържествено ми обещахте да го държите далече от мен!

Вдигна ръка да опипа кожата на главата си и изплака от болка, когато движението опъна червената следа от камшика.

— До преди няколко секунди не знаех, че се е върнал — защити се Торкин. — Ако знаех, нямаше да го допусна близо до теб. Моля те, повярвай ми, Джулиана.

Тя трепереше с цялото си тяло и той сложи ръка на рамото й. Лицето му изразяваше гняв и разкаяние.

— Моля те, иди в стаята си и остави всичко на мен. Хени ще се погрижи за раните ти. После ще дойда да те видя.

— Удари ме с камшика за езда — изхълца задавено Джулиана.

— Ще си плати за това — обеща мрачно Торкин и докосна бузата й. — А сега направи това, за което те помолих.

Джулиана хвърли последен унищожителен поглед към Люсиен, който се превиваше от болки, и се запъти към стаята си с провлачени, уморени стъпки, загубила цялата си енергия.

Торкин застана пред братовчед си.

— Искам да напуснеш къщата ми, Еджкомб. След един час да те няма. — Гласът му прозвуча заплашително тихо.

Люсиен пое въздух и се опита да се изправи. Очите му бяха кървясали и отново хлътнали в орбитите, но езикът му, както и преди, бълваше отрова.

— Виж ти какво чувам — изрече провлачено. — Наистина ли разваляш договора ни, скъпи братовчеде? Какъв позор! Блестящата статуя на честта и чувството за дълг се оказа на глинени крака.

Пулсът на херцога се ускори, но гласът му прозвуча все така спокойно.

— Бях глупак да вярвам, че мога да сключа честно споразумение с теб, Еджкомб. От този миг нататък договорът ни е невалиден. А сега изчезвай оттук.

— Значи ме изоставяш, Торкин… — Люсиен се опита да изправи гръб, но не можа и се облегна задъхано на стената. Очите му заблестяха зловещо. — Веднъж ми обеща, че никога няма да се откажеш от мен. Дори ако всички останали ме отблъснат. Нали казват, че кръвта вода не става. Помниш ли? — Гласът му прозвуча като хленч, но очите му все още святкаха грозно.

Торкин се взираше в него със смесица от жалост и презрение.

— Оттогава мина много време — отвърна той. — Тогава ти беше дванайсетгодишен лъжец и крадец, а аз в безкрайната си наивност вярвах, че вината не е твоя. Че семейството трябва да те приеме, да станеш един от нас…

— Но семейството не ме прие — изсъска Люсиен и изтри устата си. — Ти и Куентин, вие от първия момент се отвращавахте от мен.

— Това не е вярно — възрази Торкин. — В случай на съмнение винаги решавахме в твоя полза, защото знаехме при какви неблагоприятни обстоятелства си израснал.

— Неблагоприятни обстоятелства! — изфуча вбесено Люсиен. — Луд баща и майка, която никога не ставаше от леглото.

— Направихме, каквото можахме — рече спокойно Торкин. И в същото време, както често през последните дни, се запита дали това отговаряше на фактите. Той и Куентин презираха своя слабохарактерен, покварен и безразсъден братовчед, но се стараеха да крият презрението си, особено когато Люсиен се пресели при тях. Когато Торкин стана негов настойник, всички смятаха, че ще упражни стабилизиращо влияние върху гадния му характер. Опитаха се, но претърпяха провал.

За момент той срещна изпълнения с омраза поглед на братовчед си и студената истина за връзката им блесна пред него.

— Махни се от къщата ми, Еджкомб — изрече с леден глас Торкин, — и никога вече не се явявай пред очите ми! От този момент нататък нямам нищо общо с теб.

Устата на Люсиен се разкриви в коварна гримаса.

— И какво ще кажат хората? Съпруг и съпруга, разделени само няколко дни след сключването на брака?

— Изобщо не ме е грижа какво ще кажат хората. Няма да търпя да дишаш същия въздух като Джулиана. — Отвратен, Торкин му обърна гръб.

— Ще се откажа официално от нея — изпъшка Люсиен. — Ще се разведа! Тя е курва!

Торкин се обърна бавно и го погледна пронизващо.

— Ти не си достоен да остържеш калта от обувките й — изрече натъртено. — И те предупреждавам, Еджкомб: ако кажеш една дума срещу Джулиана, все едно в тесен кръг или в обществото, ще те пратя в гроба по-бързо, отколкото сам си го причиняваш.

Очите му изпратиха светкавици, които запечатаха истината в грозно разкривените черти на братовчед му. Без да каже дума повече, херцогът се обърна и се отдалечи.

— Ще си платиш за това, Редмейн! Повярвай ми, ще съжаляваш, че си се родил!

Ала обещанието беше само шепот и херцогът не го чу. В погледа на виконта светеха страх и жажда за отмъщение. Той се повлече по коридора към апартамента си, като утешаваше дълбоко унизената си душа с обещания за мъст.