Джейн Фийдър
Дивата хризантема (16)

15.

Веднага щом каретата спря пред къщата на Олбърмърли стрийт, Джулиана слезе и подаде ръка на Луси. С помощта на момичетата нещастницата успя да стъпи на паважа.

— Искаш ли да влезем с теб?

След кратък размисъл Джулиана поклати глава.

— Не, мисля, че е по-добре да съм сама. Не искам да ви създавам излишни неприятности. Мисля, че и сама мога да кача Луси по стълбите.

— Е, добре, както искаш — отвърна Розамунд, неспособна да скрие облекчението си.

— Моля ви, опитайте се да склоните Денисънови да дадат отново работа на Луси, след като се възстанови — каза Джулиана, докато подкрепяше олюляващото се момиче. — Утре ще дойда на Ръсел стрийт, за да ви разкажа как е. Впрочем — добави тя и се намръщи замислено, — аз имам още една идея, която бих искала да обсъдя с вас… и с другите момичета, ако се заинтересуват.

— От какво да се заинтересуват? — Лили се наведе и измери Джулиана с внимателен поглед.

— Сега не мога да обясня. Освен това самата аз още не съм премислила всичко. — Джулиана се усмихна и вдигна ръка за сбогом. — До утре!

Докато Луси се изкачваше мъчително по стълбите към къщата, момичетата я съпроводиха с поздрави и пожелания за бързо възстановяване. Катлет отвори още преди Джулиана да е почукала и по изключение обичайното му равнодушие отстъпи място на пълно смайване, като видя спътницата на виконтеса Еджкомб. Джулиана не можеше да му се сърди. Луси представляваше жалка гледка. Скъпата копринена наметка на Розамунд не можеше да скрие, че отдолу е само по риза, невероятно мръсна и разкъсана. Джулиана кимна на иконома и бързо отведе момичето до един стол.

Луси се отпусна тежко на седалката. Лицето й беше по-бяло от мляко, очите затворени. Сърцето й биеше лудо от напрежението да слезе от каретата и да изкачи стълбите до непознатата къща. Джулиана се изправи до нея и я погледна безпомощно. Какви заповеди да даде? В къщата със сигурност имаше неизползвани стаи, но дали тя имаше право да разполага с тях, без да поиска съгласието на херцога? Вероятно не, реши тя, но в момента не виждаше друг изход.

— Катлет, бихте ли помолили икономката да приготви една…

— Какво става тук, по дяволите?

Като чу острия глас на херцога точно зад себе си, Джулиана се обърна стреснато. Очевидно по време на отсъствието й настроението му не се беше подобрило — точно обратното. Но и тя не се беше надявала той да се успокои. Видя Куентин да стои в сянката на брат си, но не защото беше по-нисък от него, а заради буреносното му настроение.

Тя се покашля и започна:

— Милорд, това е момичето, което откупихме от затвора за длъжници. Позволих си…

— Катлет, можете да се оттеглите — прекъсна я херцогът с рязка заповед към достойния иконом, който продължаваше да се взира смаяно в нещастното момиче, сякаш беше двуглава твар от музей със забележителности.

— Продължи, ако обичаш — изрече почти меко Торкин, когато Катлет изчезна по посока на кухнята.

Джулиана пое дълбоко въздух.

— Искам да ви помоля, сър…

В този момент Луси простена слабо. Куентин извика тихо, мина покрай брат си и се наведе над момичето. Джулиана трябваше да започне отново.

— Луси умира от глад — изрече тя и гласът й прозвуча смело. — Не са й давали нищо за ядене, държали са я в мръсна таванска стая, за да умре там. Трябва да се погрижим за нея, затова я доведох тук.

— Господи, Торкин, момичето е в ужасно състояние! — Куентин се надигна с невярващо изражение на лицето. — Първо ще я настаним в леглото, после ще повикам лекаря.

Херцогът хвърли кратък поглед към Луси и неумолимото му изражение се смекчи, макар и само за момент. Когато се обърна отново към Джулиана, очите му пак станаха леденостудени.

— Качи я горе и я предай на грижите на Хени. Тя знае какво да направи. После се измий и ела в кабинета ми.

Джулиана направи крачка назад и се поклони дълбоко.

— Благодаря, милорд. Аз съм изцяло на ваше разположение. — Тя сведе очи с добре изиграно покорство и не можа да види беглата искра на развеселеност в очите му. Когато отново вдигна поглед, веселието беше изчезнало. Той й кимна кратко и се запъти към кабинета си.

— Елате, Джулиана, ще ви помогна да качим бедното момиче по стълбата. — Куентин вдигна Луси на ръце, без да се притеснява от мръсната риза и мазните, сплъстени коси, притиснати към снежнобялата му риза и копринения жакет. Понесе я по стъпалата, без да се задъха, защото Луси бе много отслабнала. Джулиана го следваше по петите.

— Ще я отнеса в жълтата спалня — каза Куентин повече на себе си, отколкото на Джулиана, и зави надясно. — И веднага ще позвъним за Хени.

Той положи Луси на леглото и я зави внимателно. Джулиана дръпна шнура на звънеца и приседна на леглото.

— Как смеят да се отнасят така към тях? — попита тя с треперещ от гняв глас. — Само погледнете на какво прилича това момиче! А затворът беше пълен със скелети… деца, кърмачета… О, това е позор!

— Тези ужасни условия в затворите трябва да се променят — съгласи се сериозно Куентин.

— Вие можете да ги промените! — Джулиана скочи и очите й засвяткаха ентусиазирано. — Вие и хората като вас. Вие сте богати и могъщи. Имате влияние. Само вие можете да поискате промени. Знаете, че можете!

Куентин бе спасен от необходимостта да отговори, защото в този момент в стаята влезе Хени и пое командването, без да покаже видима изненада от състоянието на пациентката си.

— Хайде да излезем, Джулиана, Хени ще се погрижи за бедното същество по-добре от нас. — Куентин поведе Джулиана към вратата. — Забравихте ли, че Торкин иска да говори с вас?

Джулиана направи гримаса.

— Изглеждаше доста сърдит.

— Може и така да се каже. — Куентин се усмихна загадъчно. — Обаче ако разиграете добре картите си, няма да ви се сърди дълго. Все едно дали ми вярвате или не, Торкин е много справедлив мъж. Като дете беше безгрижен и общителен… ако не го обиждаха съзнателно или не се опитваха да го измамят. — Куентин си припомни няколко весели случки от общото им детство и очите му засияха. — По онова време всички се научихме да не се изпречваме на пътя му.

— Аз обаче не успявам да го избегна — въздъхна Джулиана и безпомощно вдигна рамене. — Ако бях способна на това, сега нямаше да живея тук.

 

 

Торкин се стараеше да си върне контрола над събитията. Не можеше да разбере как едно толкова младо същество като Джулиана е успяло да обърне с главата надолу неговия добре подреден и несмущаван от нищо живот. От момента, когато я видя през дупката в стената, гола под сиянието на свещите, тя бе добила някаква власт над него… власт, която се засилваше и от часовете на страст. Тя засягаше една струна дълбоко в сърцето му. Вече не знаеше какво да очаква от нея — и от себе си. Чувството не беше приятно. Понякога дори му причиняваше страх.

Когато Джулиана почука на вратата, той седна бързо на креслото зад голямото махагоново писалище и посегна към купчина документи.

— Влез!

Когато вратата се отвори, не вдигна глава от документите. Джулиана застана колебливо на прага и зачака да я приемат. Вместо това, без да вдигне глава, Торкин заповяда:

— Затвори вратата.

Тя се подчини и влезе в кабинета му с гордо вирната брадичка. Настани се на един стол, без да чака покана, подреди полите си и посегна към изданието на „Морнинг Пост“, оставено на близката масичка.

Торкин вдигна поглед и в очите му отново проблеснаха весели искрици, като видя къдравата глава, наведена над вестника. Усещаше съвсем ясно упоритостта и съпротивата, които излъчваше решителната млада дама. Виконтеса Еджкомб очевидно не смяташе да отстъпи нито сантиметър от завоюваната си територия.

Той остави документите настрана и заговори спокойно:

— Хайде да наричаме нещата с истинските им имена, малката. Доколкото разбирам положението, ти имаш намерение да се съюзиш с Люсиен. Прав ли съм?

Джулиана вдигна вежди.

— Наистина не разбирам какво имате предвид, сър. Виконтът е мой съпруг. Аз съм длъжна да му се подчинявам — както според църковните, така и според гражданските закони.

Торкин стисна устни.

— Предупреждавам те, че няма да търпя подобно положение! Освен това от този миг нататък ти забранявам всеки контакт с момичетата на мистрес Денисън. Те няма да идват повече тук, ти няма да ходиш на Ръсел стрийт. Нямаш право да застрашаваш доброто си име с посещения в бордей.

— Но нима доброто ми име вече не е унищожено, сър? Аз не съм нищо друго, освен едно улично момиче, което вие купихте от собственицата на бордея.

— Ти си моя метреса, Джулиана. Това не означава, че си проститутка.

— О, това са само думи, милорд — възрази гневно Джулиана. — Вие ме купихте за три хиляди лири, доколкото си спомням — или бяха три хиляди гвинеи? Чувствам се поласкана, че ме оценихте толкова високо, но предполагам, че имам стойност за вас, само защото ще ви дам желания наследник. Да, аз може би съм наивна, но едно знам със сигурност: мъжете не купуват своите метреси. Мъжете купуват курви.

— Мисля, че вече сме си казали по тази тема всичко, което е от значение — отвърна студено херцогът. — И то многократно, осмелявам се да добавя. От този миг нататък ти е забранено да общуваш с момичетата от Ръсел стрийт. Хени ще се погрижи за онова нещастно същество, но щом се възстанови, не го искам повече в къщата си. Ще му дам достатъчно пари, за да се изхранва, докато си намери закрилник.

Куентин бе казал, че брат му е повече от великодушен, и не бе преувеличил. Този щедър жест спрямо едно момиче, което изобщо не познаваше, смекчи сърцето на Джулиана. Само че това не влизаше в плана й. Битката трябваше да продължи.

— Вие сте изключително мил, сър — отговори официално тя. — Сигурна съм, че Луси ще ви благодари лично.

— Я стига, момиче! Знаеш, че не очаквам благодарност — изфуча Торкин. — Искам само да си послушна!

— Доколкото знам, дължа послушание само на съпруга си.

— Дължиш послушание на мъжа, който се грижи за теб — поправи я херцогът и се изправи с едно-единствено гъвкаво движение.

Джулиана стисна здраво зъби, за да не отстъпи назад, и в погледа й блесна упорство.

Херцогът се наведе към нея и опря ръце на писалището.

— Ти вече даде на Люсиен повод да ме постави в неудобно положение. Само господ знае, колко хора са те видели тази сутрин. Не помисли ли, че той ще разкаже на цял Лондон коя си? Тази сутрин сте минали заедно по изисканите улици на столицата, придружени от три известни на целия град проститутки. Не съзнаваш ли, че в този миг целият град ти се смее, глупаво дете? Твоите наивни планове за отмъщение ще навредят повече на теб, отколкото на мен, повярвай ми.

Джулиана пребледня. Стана й болно, дето той вярваше, че Люсиен я използва, за да му навреди. Очевидно я подценяваше.

— Поведението на вашия братовчед досега не е навредило на позицията ви в обществото, милорд — възрази с леко треперещ глас тя. — Затова не мога да разбера как така съпругата му би могла да влоши ситуацията. — Тя стана и направи реверанс. — Моля за позволение да се оттегля, сър.

Торкин излезе иззад писалището си, улови брадичката й и я принуди да го погледне.

— Не прекалявай, Джулиана, моля те.

Тя вдигна очи към него, видя искреността в сивите зеници, твърдите ръбове на лицето му. Стана й ясно, че той й предлага възможност да се предаде, без да загуби достойнство — но гневът и болката бяха твърде силни, за да отстъпи толкова лесно.

— Вие само жънете каквото посяхте, милорд.

Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг. Джулиана откри в очите му хаос от чувства — гняв, безпомощност, примирение, съжаление. Но над всичко беше тъмният пламък на страстта.

— Така е — отвърна бавно той, — но не забравяй, че и ти един ден ще пожънеш, каквото си посяла. — Сведе глава и устните му завладяха нейните в сурова целувка. Това не беше ласка на нежен любовник, а по-скоро на воин, и кръвта зашумя в ушите й. Съпротивата й нарасна, за да срещне силата на страстта. В същото време осъзна, че се бори с него със зъби и нокти и заедно с това копнее с отчаян глад за близостта и нежността му. Ароматът му, вкусът му, замайващата чувственост на любовната им игра — тя беше пленница на този човек!

Когато Торкин най-сетне я пусна, погледите им отново се срещнаха в безмълвна битка. Той отново бе поразен от красотата й — пълните, съблазнително влажни устни, нежната руменина на желанието по кремавата бледност на бузите, блещукащите нефритовозелени дълбини на очите й, огнените пламъци на косата. Страстта я заобикаляше като аура и той знаеше, че тя е възбудена колкото от желанието си към него, толкова и от обявената война.

— Вече имаш позволението ми да се оттеглиш.

Джулиана направи реверанс и излезе. Затвори вратата на кабинета и се огледа. Зърна непознат лакей и го повика.

— Знаете ли дали виконт Еджкомб се е прибрал?

— Мисля, че не, милейди.

Мъжът не я погледна. През цялото време погледът му остана устремен към някакво място над рамото й. Джулиана разбра, че всички служители в тази къща, с изключение на Хени, бяха обучени да избягват погледа на господаря.

— Ще бъдете ли така добър да ме уведомите, когато се прибере? — помоли любезно тя. — Аз ще бъда в салона си.

Лакеят се поклони и тя продължи пътя си. В главата й цареше хаос. Трябваше й време, за да подреди мислите си. Не беше възможно да пренебрегне бушуващия вулкан на тялото си. С целувката си херцогът бе запалил нещо дълбоко в нея, което не можеше да потисне. Тя се запита дали го е направил нарочно… или защото и той изпитва същото… Несъмнено знаеше съвсем точно какво й е причинил и за разлика от нея беше способен да контролира реакциите си, негодникът!

 

 

Джулиана влезе в жълтата стая и завари Луси да седи в леглото, облегната на куп възглавници. Хени я хранеше със силен бульон.

— О, вече изглеждате много по-добре — зарадва се младата жена и се приближи до леглото. Луси беше изкъпана, косата й изглеждаше съвсем чиста, но бе загубила блясъка си, измършавялото лице беше грижливо изтъркано и намазано с крем. Носеше бяла нощница, твърде голяма за нея, но в тъмните й очи вече светеше живот.

При влизането на Джулиана, Луси извърна глава и се усмихна слабо.

— Не знам коя сте, не знам къде съм, но вие ми спасихте живота.

Джулиана енергично поклати глава. Не беше направила нищо повече от онова, което би сторил всеки чувствителен човек при тези обстоятелства, и не искаше да й благодарят.

— Името ми е Джулиана — каза тя и приседна на ръба на леглото. — Намирате се в дома на херцог Редмейн. Аз съм омъжена за братовчед му, виконт Еджкомб.

Луси не разбра нищо. Когато Хени поднесе към устните й нова лъжица бульон, поклати глава.

— Не мога повече, наистина.

— Разбирам, стомахчето ви още не побира много — отвърна ведро Хени и прибра купичката. — Хайде, поговорете си с милейди, а после ще поспите. Ако имате нужда от нещо, просто позвънете. — Тя показа шнура до леглото и излезе забързано.

— Откъде познавате Лили и другите момичета? — попита Луси и се отпусна на възглавниците.

— Ох, това е дълга история. — Джулиана направи гримаса. — А вие очевидно имате нужда от сън, за да възстановите силите си. Обещавам, че ще ви я разкажа по-късно.

Очите на Луси вече се затваряха. Джулиана спусна завесите на леглото и напусна стаята на пръсти.

Отиде в своя салон и застана до прозореца, за да погледа градината. Дълбоки бръчки прорязваха челото й. Торкин със сигурност щеше да попречи на момичетата да идват в дома му, но не можеше да я спре да ги посещава на Ръсел стрийт, след като имаше позволението на съпруга си. Все пак от думите му стана ясно, че той се смята за единствения авторитет. Защо? Имаше ли право да твърди това?

Естествено, той можеше да принуди Люсиен да оттегли позволението си. Можеше да го подложи на натиск, като му откаже финансова подкрепа. Затова тя трябваше да говори с Люсиен, преди херцогът да го е повикал в кабинета си. Трябваше да го окуражи да се съпротивлява, все едно до какви заплахи ще прибегне херцогът. Трябваше да намери начин да го убеди. Инстинктът й подсказваше, че Люсиен не е особено умен. Отмъстителен, злобен, изроден — това да, но не и надарен с остър ум. Значи тя беше в състояние да го накара да направи, каквото беше изгодно за нея. Само трябваше да намери подходящия начин.

Куентин излезе в градината, въоръжен с градинска ножица, и пое по настланата с плочи алея. Спря пред храст с буйно нацъфтели жълти рози, отряза шест, прибави и още пет бели от съседния храст. Джулиана го наблюдаваше от прозореца си и се учудваше на грижовното му отношение към цветята. Как ги подреди в хубав букет… през цялото време на устните му грееше усмивка. Този човек нямаше нищо общо с властния си брат. Тримата наследници на рода Къртни бяха коренно различни един от друг. Люсиен беше подъл и коварен. Под коравата си фасада Торкин криеше отговорна, честна личност. Джулиана не изпитваше страх, че би могъл да извърши нещо спрямо нея. Но му липсваше чувствителността и мекотата на брат му Куентин — или пък не?

Куентин се върна с букета в къщата и Джулиана се запита за кого ли са цветята. Може би за лейди Лидия?

Тази мисъл я прониза като електрически ток. Нещо бе оставило у нея впечатлението, че тази връзка може да бъде щастлива. Ако наблюденията й бяха верни, и двамата копнееха един за друг. Но не се залъгваха, че съществува и най-малка надежда. Между тях стоеше херцог Редмейн. Макар че Торкин не показваше особено желание да направи лейди Лидия своя съпруга — той само изпълняваше дълга си. Кой знае, може би Джулиана можеше да промени нещата. Хората често не знаеха как да се измъкнат от кашата, която сами бяха забъркали. Тя самата беше добър пример за това.

На вратата се почука и в салона влезе лорд Куентин. Носеше розите и в първия момент Джулиана помисли, че са за нея. Но той се усмихна извинително и заяви:

— Сметнах, че приятелката ви ще се утеши с един хубав букет. Розите ухаят великолепно и са толкова живи в своята свежест. Не смея да се явя неканен при нея, затова дойдох да ви помоля да ме придружите.

— Да, разбира се. — Джулиана се усмихна зарадвано. Забърза към вратата и кринолинът й се залюля застрашително. Малката кръгла масичка на пътя й едва не се преобърна. В последния момент Куентин успя да я задържи. — Преди малко бях при нея. Оставих я да поспи. Сигурна съм, че ще се зарадва да отвори очи и да види тези прекрасни, свежи рози. Вие сте много мил!

Когато тя зарови носле в ароматните цветя, Куентин се засмя.

— По всяко време можете да кажете на слугите да ви отрежат, колкото искате. Така ще имате букет за стаята си.

Джулиана го погледна изпитателно, уплашена, че е отгатнал мислите й.

— Знаете ли, бих предпочела да си откъсна сама — призна тя. — Но откакто съм тук, в спалнята и в будоара ми винаги има свежи цветя.

Двамата забързаха по коридора и Джулиана отново си пожела да владее изкуството да разговаря, за да прикрие смущението си. Тя отвори тихо вратата към стаята на Луси и се промъкна на пръсти вътре. Когато дръпна завесите на леглото, Луси отвори очи и я посрещна с уморена усмивка.

— Лорд Куентин ви е донесъл рози. — Джулиана отстъпи и даде възможност на Куентин да застане до леглото на болната. — Веднага ще повикам камериерката да ги сложи във вода. — Джулиана посегна към шнура до леглото. Може би Куентин искаше да си поговори с Луси? Може би имаше намерение да я утеши като духовник? Ала той се държеше по-скоро като доброжелателен чичо, отколкото като духовно лице. Осведоми се за състоянието на Луси и сложи розите на нощното й шкафче.

— Камериерката ще донесе ваза. Не искам да ви преча. Сега имате нужда от почивка.

— Благодаря, сър — лицето на Луси пламна от смущение. — Не знам какво съм направила, за да заслужа такава любезност.

— Няма нужда да правите нищо — намеси се възмутено Джулиана. — Когато някой е изстрадал толкова, има право на съчувствие и грижи от страна на ближните си. Права ли съм, лорд Куентин?

— Права сте, разбира се — отговори той, питайки се защо приемаше страстните й изявления като напълно нови за себе си. Той беше духовникът в тази къща — значи той трябваше да защитава принципа на християнската любов към ближния. Защо веднага не беше помислил за това? За него бедните бяха част от живота. Жестокостта и равнодушието — също. Ако някога изобщо мислеше за бедността и мизерията, то беше като за неизбежно зло в този свят. Богатият — в палата, бедният — пред портите. Джулиана му отвори очите за нов поглед към света.

Лицето на Луси издаваше учудване и невяра и Куентин се зарадва, че е успял да скрие изненадата си от революционните възгледи на Джулиана.

— Оставям ви да се радвате на заслужената си почивка — каза той на Луси. — Ако някога изпитате нужда да поговорите с някого, повикайте ме — веднага ще се отзова. — Той се поклони и излезе от помещението.

— За какво бих могла да говоря с него? — попита объркано Луси и мъчително се надигна на лакти. — Не бих се осмелила да го повикам в стаята си.

— Той е духовник — обясни Джулиана и седна на леглото. — Ако нещо ви тежи на сърцето, не се колебайте да го повикате.

— Ах, разбирам. — Смущението на Луси изчезна. — А сега ми разкажете вашата история, Джулиана. Вече съм по-добре.

Джулиана й разказа онова, което знаеха и другите момичета. Когато се появи камериерката, за да сложи розите във ваза, тя реши да се сбогува. Хени се появи след минута с чаша топло мляко с мед и Джулиана излезе, за да се приготви за вечеря.

 

 

Щом се прибра в стаята си, тя застана пред огледалото и се огледа недоволно. Посещението в затвора се бе отразило опустошително на елегантния й външен вид. Каква обезпокояваща мисъл — по време на конфронтацията с херцога изглеждаше като мърлява, разрошена беднячка! Но това не го възпря да ме целуне, каза си доволно тя. Знаеше, че е разбрала съвсем правилно желанието в очите му, а страстта на целувката му не беше престорена. Кой знае, може би дрипавите циганки го възбуждаха. Бела, камериерката от Ръсел стрийт, й бе разказала доста неща за странните фантазии на мъжете, които посещаваха заведението на Денисънови. Монахини, ученички… кой знае, може би и херцог Редмейн беше от този тип мъже?

В този миг в стаята й влезе забързаната Хени и Джулиана изостави засега този интересен въпрос. Ръцете на камериерката й бяха бързи и сръчни — тя сплете косата й и подреди непокорните къдрички на правилни масури покрай лицето. Без да пита Джулиана каква рокля иска, Хени извади от гардероба тъмновиолетова тафтена роба с тъмнозелена фуста и й я облече. Прикри гърдите й с муселинено шалче, подреди рюшовете на лактите, приглади широката пола над кринолина, подаде й ветрило и дълги копринени ръкавици и я избута енергично от спалнята — като селянка, която гони пилетата по двора. Джулиана не й се сърдеше, дори напротив — подобно отношение беше невероятно утешително. Не изпитваше ни най-малка потребност да спори с Хени или да се прави на господарка.

— О, вече сте готова, милейди? Искате ли да слезем заедно? — Люсиен изникна внезапно в края на коридора. Гласът му звучеше дрезгаво, очите му бяха помътнели и едва се държеше на краката си. Около него се носеше миризма на бренди. — Обикновено не се храня на трапезата на братовчед си, защото ми е скучно. Макар че има хубави вина и готвачът му е вълшебник. Но днес реших да окажа тази чест на младата си съпруга. Е, доволна ли сте от мен? — Той се изсмя предпазливо, за да не рискува нов пристъп на кашлица, и гърдите му изсвириха. — Подайте ми ръка, скъпа!

Джулиана положи пръсти върху яркочервената тафта на жакета му. Беше абсолютно прилично и безупречно да се появи на вечеря под ръка със съпруга си. Как ще се ядоса херцог Редмейн, помисли си тя и на лицето й изгря усмивка.

— Мога ли да поговоря с вас на четири очи, милорд?

— Само при условие, че няма да ми досаждате.

— О, обещавам ви, че ще се постарая да ви забавлявам. — Очите й, на една височина с неговите, срещнаха внезапно острия му поглед, когато той обърна глава и я погледна. Усмихна й се и в очите му светна добре познатото коварство.

— В такъв случай за мен ще е чест да разговаряме, милейди. — Отстъпи настрана и се поклони грациозно, за да й даде път да влезе в салона.