Джейн Фийдър
Дивата хризантема (14)

13.

Беше вече обед, когато Джулиана най-сетне излезе от покоите си, облечена в прекрасна дневна рокля от жълта коприна с широк кринолин и фуста на зелени и бели точки, богато обшита с дантели. Чувстваше се малко неловко, че излиза от спалнята си в този безбожно късен час и с този невероятен тоалет. Лейди Форсет, която неуморно хвалеше трудолюбието на жената, щеше да я укори с най-силни думи. Дамите от къщата свалят престилките едва когато дойде време за обед — обичаше да повтаря тя. Следобедът е време за почивка и приятни занимания, но сутрин трябва да се работи.

При тази мисъл Джулиана се закиска и подскочи като малко момиче. Ала в следващия миг си спомни къде се намира. Срещна погледа на минаващата камериерка и й стана неловко. Момичето направи реверанс, но очевидно едва се сдържаше да не се засмее.

— Добър ден — поздрави Джулиана с високомерно кимване.

— Милейди — пошепна момичето и сведе глава, изчаквайки лейди Еджкомб да я подмине.

Джулиана спря за малко на горната площадка, размишлявайки къде да отиде. Предишния ден бе видяла приемните помещения. Перспективата да слезе самостоятелно по стълбата с форма на подкова, за да седне в библиотеката или в салона, не беше особено приятна. Все още се чувстваше като гостенка в тази къща, където позицията й беше двойствена. Тогава се сети, че разполага със собствен салон, и въздъхна облекчено.

Отиде в малкия утринен салон, опасявайки се, че ще го завари променен или зает. Ала когато отвори вратата, стаята беше празна и изглеждаше точно такава, каквато я помнеше. Затвори вратата зад гърба си и се замисли за следващата си стъпка. Искаше й се да изпие чаша кафе. Вероятно, докато живееше тук, имаше право да си поръчва, каквото пожелае. Дръпна шнура на звънеца до камината, настани се в шезлонга под прозореца и подреди полите си.

Чукането на вратата последва невероятно бързо — лакеят, който се отзова на повикването й, надали идваше от кухненското крило. Изглеждаше безупречен с напудрената си перука и тъмна ливрея, поклонът му беше скован.

— Какво желаете, милейди?

— Чаша кафе, ако обичате. — Джулиана се усмихна любезно, но лицето му остана безизразно.

— Веднага, мадам. Това ли е всичко?

— О, може би и филийка с масло — добави бързо Джулиана. Обядът беше чак в три, а тя умираше от глад.

Лакеят се поклони и се оттегли заднешком към вратата. Джулиана остана сама и продължи да размишлява с какво да се заеме до обяда. На масичката под позлатеното огледало бяха наредени вестници и списания и тя реши да ги разгледа. Точно тогава на вратата отново се почука.

— Влез!

— Добро утро, Джулиана. — Сър Куентин се поклони с усмивка, влезе в стаята, улови ръката й и я поднесе към устните си. — Дойдох да се осведомя за желанията ви. Има ли нещо, което мога да сторя за вас? Какво ви се прави?

— Искам да се занимавам с нещо — призна тя с меланхолична усмивка. — Облечена съм и съм напълно готова да преживея нещо ново, да се срещна с някого… Но не знам къде да отида и какво да правя.

Куентин избухна в смях.

— След два-три дни ще правите посещения на учтивост, а и доколкото разбрах, Торкин отиде да ви купи кон. Дотогава можете да се разхождате в парка и аз съм готов да ви придружа. Можем да обиколим магазините, да отидем в някоя книжарница, за да си изберете книги. Можете да си поръчате носилка или карета. Ако предпочитате да ходите пеша, достатъчно е да повикате лакей, за да ви придружи.

— О! — пошепна изненадано Джулиана. Не беше очаквала толкова много възможности. — Предполагам, че мога да използвам библиотеката на херцога?

— Но разбира се — потвърди Куентин. — Всичко в тази къща е на ваше разположение.

— Негова Светлост ли каза това?

— Не изрично — усмихна се Куентин, — но брат ми е наистина щедър. Ние всички живеем до голяма степен от неговата щедрост и никога досега не съм виждал да отказва нещо на някого, дори на Люсиен.

Джулиана беше готова да повярва в добротата на херцога. Той даваше, без да взема. Отново изпита съчувствие към разочарованието му, когато й каза, че околните безсрамно използват великодушието му.

— И вие ли живеете тук, милорд? — попита тя.

— Само когато съм в Лондон. Моят дом е катедралата в Мелчистър, Хертфордшир, където работя.

Джулиана прие думите му със замислено кимване. Куентин сигурно беше влиятелна личност в църковната йерархия. Защо да не го попита още нещо?

— Защо и мъжът ми живее тук? Няма ли собствено жилище?

Появи се лакеят с кафето и Куентин изчака с отговора си, докато излезе. Джулиана видя двете чаши на таблата и се усмихна. Очевидно персоналът в къщата знаеше къде се намират в момента господарите.

— Торкин настоя да се премести тук — обясни Куентин, когато останаха сами. Джулиана му наля кафе, той й благодари и продължи: — Направи го заради вас. Естествено е хората да очакват, че ще живеете под един покрив със съпруга си. Домакинството на Люсиен не предлага удобства за млада дама като вас. Ще кажа направо — домът му е обсаден от кредитори. Освен това, докато е тук, Торкин ще го държи постоянно под око.

— За да е сигурен, че няма да ми досажда? — Джулиана се усмихна с лека подигравка.

Лицето на Куентин пламна.

— Ако не бях убеден, че Торкин е в състояние да ви защити, мадам, нямаше да имам нищо общо с плановете му.

— Може би изобщо не сте имали избор? — попита меко тя. — Не смятате ли, че брат ви е майстор в изкуството да убеждава?

Той се изчерви още по-явно.

— Да, права сте. Въпреки това се осмелявам да твърдя, че не би могъл да ме убеди да извърша нещо, което не е в съгласие със съвестта ми.

— Наистина ли коварният му план е в съгласие със съвестта ви? — попита невярващо Джулиана и посегна към препечените филийки. Като видя мъката на Куентин, тя веднага съжали за въпроса си. Не биваше да го обвинява — инстинктът й подсказваше, че когато се наложи, той без колебание ще вземе нейната страна и ще й бъде надежден приятел.

— Какво да кажа? — отвърна с болка той. — Признавам, планът му е отвратителен, но… той ще разреши цял куп трудни проблеми и ще спаси семейството от положението, в което е изпаднало.

— Значи интересът на семейството е на първо място?

— Да, разбира се — отговори просто Куентин. — Аз съм от семейство Къртни, после съм всичко друго. Същото важи за Торкин. Но съм твърдо убеден, че той ще се погрижи да не пострадате от ужасния му план. Освен това… — той помълча малко и добави: — … не ми се сърдете, но вие също ще имате изгода от този план. Защото не се отвращавате от Торкин.

Джулиана беше твърде честна, за да отрече. Остави чашата си и притисна ръце до пламналите си бузи.

— Да, аз го харесвам — призна тихо тя. — Лошото е, че той ме обърква. Понякога го мразя, но през повечето време… — Тя вдигна безпомощно рамене.

Куентин кимна в знак, че разбира, и също остави чашата си. Взе ръцете й в своите и заговори сериозно:

— Искам да знаете, че можете да разчитате на мен. Във всяко отношение. Аз имам известно влияние върху брат си, макар че той винаги изглежда така, сякаш не позволява да му влияят.

Сивите очи бяха спокойни и без всякакъв фалш. Джулиана се усмихна благодарно, изпълнена с дълбока утеха. За първи път в живота си имаше истински приятел.

Ново чукане на вратата прекъсна мълчанието между двамата. Появи се икономът.

— Пристигнаха лейди Мелтън и лейди Лидия, мадам — оповести тържествено той. — Позволих си да ги поканя в салона.

— Благодаря, Катлет. — Куентин отново пое кормилото. — Лейди Еджкомб ще слезе веднага. Не се притеснявайте — обърна се той към Джулиана, щом икономът излезе. — Аз ще ви помогна да се справите.

— Наистина ли ще ми е трудно? — Джулиана се огледа изпитателно в огледалото и нервно приглади къдриците си.

— О, разбира се, че не. Лидия е най-милият, най-добрият човек на света, а и лейди Мелтън не е толкова лоша.

— Херцогът май няма особено желание да се ожени за лейди Лидия — изрече с привидна небрежност Джулиана, докато приглаждаше веждите си с върха на пръста. — Каза ми, че това е брак по разум.

Устреми поглед към лицето на Куентин в огледалото и сърцето й направи огромен скок. В очите му светеше дълбока мъка. Той побърза да се извърне и отвори вратата на салона. Внезапно тя си спомни демонстрираното му равнодушие в театъра — равнодушие, с което очевидно искаше да скрие силна напрегнатост.

Но моментът не беше подходящ да се занимае с тази загадка. Джулиана реши по-късно да я обмисли на спокойствие. Сега трябваше да се подготви за първата си обществена изява като лейди Еджкомб. Едва когато слезе в залата, тя се сети, че няма как да обясни брака си с виконта, и се почувства зле. Коя беше тя? Откъде идваше? Дали херцогът беше разказал на Мелтънови някаква история? Каква?

В сърцето й пропълзя паника. Спря насред залата и стисна до болка ръката на Куентин.

— Коя съм аз? — пошепна с мъка.

Той я погледна объркано, но бързо разбра какво я измъчва.

— Вие сте далечна братовчедка на семейство Къртни от Йорк. Защо Торкин не ви е казал… Дяволите да го вземат! — В гласа му прозвуча искрено възмущение.

— Ще му извия врата! — изсъска ядно Джулиана. — Той наистина е най-безогледният, най-непоносимият, най-подлият…

— Скъпа Джулиана! — Мекият глас на херцог Редмейн прозвуча внезапно от стълбата зад тях. — Възможно ли е всички тези думи да се отнасят до моята скромна личност? — Очите му святкаха развеселено.

Тя се обърна към него и токът й се закачи в ръба на роклята. Чу се грозен шум от късане на плат.

— По дяволите! — извика вбесено. — Видяхте ли каква я свършихте, милорд?

— Качи се в стаята си и помоли Хени да зашие полата — предложи спокойно Торкин. — През това време ние с Куентин ще занимаваме гостите.

Джулиана събра полите си и профуча покрай него, като го дари с унищожителен поглед. Надяваше се да е вложила в него цялото си презрение. Ала той се усмихна невъзмутимо и я щипна по нослето. Без да мисли, Джулиана му се оплези и избяга. Развеселеният смях на двамата мъже я последва по стълбите.

Когато след двайсет минути влезе в салона, Торкин я посрещна с любезна усмивка.

— Лейди Еджкомб, позволете да ви представя лейди Мелтън и лейди Лидия Мелтън. — Улови ръката й и я отведе до дивана, на който седяха дамите.

Джулиана направи грациозен реверанс и двете й отговориха с поклон. И двете бяха облечени изцяло в черно, лейди Мелтън носеше огромно боне от черна тафта, което напълно скриваше фризурата й. Шапката на дъщеря й беше тъмносива и по-скромна. Ала цялостното впечатление беше меланхолично.

— За мен е чест, мадам — проговори тихо Джулиана. — Позволете ми да изразя дълбоките си съчувствия за загубата ви.

Лейди Мелтън се усмихна бегло.

— Научих, че скоро сте дошли от Йорк, лейди Еджкомб?

Джулиана кимна и се отпусна предпазливо на крехкия позлатен стол, който й намести Торкин. Лейди Лидия й се усмихна, но през следващите минути не каза почти нищо. Затова пък майка й говореше почти непрекъснато. Джулиана се интересуваше много повече от дъщерята и често-често я поглеждаше скритом. Лейди Лидия имаше мило, макар и не особено изразително лице, кротки сини очи и сдържан нрав. Херцогът се държеше с дамите официално — по-скоро хладно и дистанцирано, реши Джулиана, за разлика от брат му, който беше сърдечен и много внимателен. Забеляза, че плахите усмивки на Лидия са отправени главно към сър Куентин.

Посещението на учтивост трая петнайсет минути и Джулиана беше много благодарна на херцога, че умело насочваше разговора. Той отговаряше на повечето въпроси вместо нея, но оставяше у дамите впечатлението, че е отговорила самата тя. Избираше неутрални, повърхностни теми от общ интерес, избягваше препятствията, търсеше тези, които бяха познати на Джулиана. Когато дамите се сбогуваха, тя вече беше уверена, че ще преживее следващото посещение без чужда помощ.

Куентин и херцогът придружиха дамите до каретата. Джулиана проследи сцената от прозореца на салона. Куентин помогна на лейди Лидия да се качи в каретата, а Торкин се погрижи за майката — според Джулиана това беше повече от странно. Лидия дари Куентин със сияйна усмивка и се облегна на възглавниците, а той побърза да подреди диплите на шлейфа в краката й.

Внезапно й стана ясно, че ако сега я попитаха кой с кого е сгоден, тя би споменала лейди Лидия и лорд Куентин като двойка. Това обясняваше странното поведение на Куентин в театъра, а и онзи мрачен, безутешен израз в очите му, който бе видяла в огледалото, докато говореше за предстоящата сватба. С обичайната си несръчност тя бе наранила чувствителното му сърце.

Продължи да следи сбогуването и видя как Куентин направи няколко крачки след каретата, а херцогът се върна в къщата. Чу гласа му и зачака да го види, но той не се появи. Очакваше да чуе похвала… да обменят мнения за посещението… да й каже нещо мило. Небрежността му я ядоса и тя изтича в залата.

— Къде е Негова Светлост, Катлет?

— В библиотеката, доколкото видях, милейди.

Джулиана изтича по коридора към библиотеката в задната част на къщата, почука и връхлетя вътре, без да чака отговор. Торкин седеше зад писалището си и четеше вестник.

— Държах ли се прилично, милорд? — попита саркастично тя. Херцогът остави вестника и се облегна назад.

— Боя се, че пак съм те засегнал. Кажи ми веднага каква грешка съм допуснал, за да се поправя.

Тази проява на смирение и готовност да се извини беше толкова абсурдна, че Джулиана избухна в смях.

— Вие сте безнадежден случай, милорд.

Преди да продължат разговора, на прага застана икономът.

— Посещение за лейди Еджкомб. Отведох гостите в частния ви салон, мадам.

Джулиана се обърна изненадано.

— Кой е дошъл при мен?

— Три млади дами, милейди. Мис Ема, мис Лили и мис Розамунд. Сметнах, че ще се чувстват по-спокойно във вашия салон. — Изражението му остана напълно спокойно.

Как бе отгатнал, че момичетата от Ръсел стрийт са от друга прослойка и нямат нищо общо с лейди Мелтън и дъщеря й? А може би просто бе решил, че това са нейни собствени приятели и ще се чувстват по-непринудено в личния й салон?

— Извинете ме, милорд. — Джулиана направи учтив реверанс и забърза по стълбата към своя салон.

Торкин я проследи с поглед и вдигна рамене. Единствената жена, с която беше живял досега, беше майка му. Очевидно имаше да учи още много неща за общуването с нежния пол. Джулиана Къртни, виконтеса Еджкомб, можеше да се окаже отлична учителка. Тази мисъл го учуди и развесели едновременно. Беше готов да се учи от нея.

* * *

Джулиана влезе в салона си, изненадана от радостта, с която очакваше новата среща с момичетата от Ръсел стрийт. Там не беше имала време да ги опознае отблизо, но изпитваше приятелски чувства и ценеше атмосферата на непринудено другарство, която цареше в къщата на мистрес Денисън. Тези момичета имаха общи грижи и радости и това й харесваше.

— Боже, Джулиана, какъв елегантен салон имате! — извика Розамунд, щом я видя.

— Трябва да кажа, че цялата къща е от висока класа. — Лили скочи и прегърна сърдечно Джулиана. — Ти си щастливка, момиче! А пък роклята ти е истинска мечта! Готова съм да се обзаложа, че токите на обувките ти са от истинско сребро. — Тя завъртя Джулиана, за да я огледа от всички страни.

— Умирам от завист — изохка Ема и започна трескаво да си вее с ветрилото. — Все пак мисля, че не всичко е наред. — Тя измери Джулиана с изпитателен поглед и уточни въпроса си: — По някакъв начин трябва да плащаш за целия този лукс, нали?

— Хайде, разкажи ни. — Розамунд дръпна Джулиана да седне до нея на дивана. — Можеш спокойно да ни се довериш.

Джулиана се изкуши да им разкаже цялата история, но не посмя. Знаеше, че съчувствието и любопитството им са искрени, но въпреки това беше по-добре да си мълчи. Доверчивостта беше опасно качество. Трябваше да се научи да пази тайните си. Ако тогава не се беше поддала на желанието за утеха и съчувствие и не бе казала на мистрес Денисън за сър Джон, сега нямаше да е забъркана в невъзможните интриги на херцога.

— Няма нищо за разказване — отговори спокойно тя. — Положението е каквото го виждате. Вчера се омъжих за виконт Еджкомб и сега двамата живеем в дома на херцог Редмейн.

— Значи херцогът не те е купил за себе си? — попита Ема и се наведе напред, за да я огледа изпитателно.

— Е, в известна степен… — отвърна предпазливо Джулиана.

— Значи спиш и с двамата? — Лили изпъна копринените си ръкавици и лешниковите й очи се разшириха от изненада.

— Не е точно така.

— За бога, Джулиана, не крий от нас! — извика Ема. — Искаме само да знаем как успя да постигнеш всичко това. Не е необичайно двама мъже да си поделят една жена, особено ако й предлагат финансова сигурност. Надявам се, че разполагаш с всичко необходимо?

— Абсолютно. — Джулиана реши да ги остави да вярват, че живее със съпруга си и в същото време е любовница на херцога. Вероятно това беше най-доброто обяснение. — Тук се грижат добре за мен. Може да се каже, че принадлежа и на двамата. — Тя се надигна и посегна към шнура на звънеца. — Какво да ви предложа, момичета? Плодов ликьор, шери, шампанско? — Последното питие бе избрано нарочно, за да ядоса херцога. — Обичате ли шампанско?

— Не мога да повярвам! — извика Лили. — Наистина ли можеш да си поръчваш всички тези неща?

— Всичко, което искам — отговори Джулиана, решила да рискува. — Катлет, бъдете така добър, донесете ни шампанско.

— Веднага, милейди. — Достойният иконом се поклони и излезе, без да му трепне окото.

— Виждате ли? — отбеляза доволно Джулиана. — Съгласяват се и с най-дръзките ми желания.

— Завиждам ти — въздъхна Розамунд. — Като си спомня за бедната Луси Тайбър… — Трите момичета въздъхнаха след нея и веселите млади лица внезапно повехнаха.

— Коя е Луси Тайбър? — попита със съчувствие Джулиана.

— Работеше в един магазин за шапки на мама Хадлок — започна да обяснява Ема и мекият й глас изведнъж стана остър и хапещ. — Ако ти е мил животът, стой далече от мама Хадлок, Джулиана.

— Дик Хадлок беше същата стока — допълни мис Розамунд. — Като умря, всички си помислиха, че ще е по-лесно да се работи с жена му, но тя е още по-зла и жестока от него!

Появата на Катлет с шампанското предизвика меланхолично мълчание, прекъснато от изгърмяването на тапата и тихото бълбукане на кехлибарената течност в чашите. Катлет сервира на дамите и напусна салона с дълбок поклон.

— Какво лошо има да работиш в магазин за шапки? — Джулиана отпи глътка шампанско и смръщи носле. Стори й се прекалено газирано.

— Това е бордей, скъпа — обясни Лили с известно чувство на превъзходство. — Всички така наречени магазини за шапки са в Ковънт Гардън… Магазините за шоколад и кафенетата също са бордеи. Това е прикритие, за да не ги притеснява полицията. Никой не ги нарича бордеи, макар че всички знаят какво са в действителност.

И другите момичета се засмяха на наивността на Джулиана.

— Мама Хадлок дава под наем момичета на магазините и сергиите на пазара… за три гвинеи седмично. Тя плаща данъците и очаква дял от печалбата.

— Но не мисли, че момичетата имат печалба — обясни Лили. — Бедната Луси платила миналата седмица десет лири за наем, чаршафи и чаши. Трябвало да ги купи от мама Хадлок и в края на седмицата й останали шест пенса, за да преживее.

— Преди Дик да умре, тя му подписала разписка за дълг от четиридесет фунта — продължи историята Розамунд. — Веднъж й платил гаранцията, като я бутнали в затвора за длъжници, и тя обещала да му връща сумата на седмични вноски. Но как да плати, като й остават някакви си жалки шест пенса? Затова мама Хадлок я обвини в неплатежоспособност и нареди да я хвърлят в затвора.

— Сега събираме пари да платим гаранцията на Луси — заключи Лили. — Смятаме, че сме длъжни да й помогнем, доколкото можем.

— Човек никога не знае дали някой ден няма да се озове в нейното положение — въздъхна потиснато Розамунд.

— Някои от собствениците на бордеи харесват момичетата, които работят при тях, и им дават заеми без лихви, ако изпаднат в трудно положение — добави Лили. — Но Луси си създаде много неприятели, докато живееше добре, и сега, когато изпадна, нито една от собственичките не пожела да си помръдне пръста.

— А пък надзирателите в затвора са жестоки типове! — Ема потрепери. — Измъчват затворниците, отказват да им носят ядене, не им дават въглища и свещи… За всичко искат пари. Много пари. А Луси няма нито стотинка.

— Колко пари трябват? — Джулиана беше потресена. Макар да беше отскоро в Лондон, вече бе видяла достатъчно, за да повярва в разказа на момичетата. Самият херцог й бе показал нагледно колко е лесно едно беззащитно момиче да пропадне. А когато веднъж си в калта, няма връщане назад.

— Трябват й четиридесет лири, за да се освободи от мама Хадлок. Ако си плати дълга, ще я пуснат от затвора — обясни Розамунд. — Момичетата от Ръсел стрийт събраха десетина лири. Надяваме се и от другите заведения да дадат по нещо.

— Чакайте тук! — Джулиана скочи от мястото си с такава бързина, че пръсна шампанско по роклята си, ала не му обърна внимание. Изтри капките с нетърпеливо движение и се запъти към вратата. — Ще се върна след минута.

Торкин тъкмо прекосяваше залата на път към вратата, когато Джулиана се спусна като вихър по стълбата, прихванала полите си.

— Моля ви, милорд, почакайте! Трябва да говоря с вас. Много е спешно!

Той проследи слизането й със снизходителна усмивка. Очите й светеха възмутено, а гласът й вибрираше от страст.

— Изцяло съм на вашите услуги, скъпа моя — отговори любезно той. — Дълго ли ще трае? Може би трябва да наредя на ратая да прибере коня ми обратно в обора?

Джулиана спря на най-долното стъпало.

— Не мисля, че ще трае дълго, но все пак… Да, вероятно ще ни отнеме известно време — добави и замислено смръщи чело. — Зависи изцяло от вашето отношение, сър.

— Аха! — Торкин кимна. — Добре, да приемем, че всичко зависи от мен. — Обърна се към чакащия иконом и нареди: — Катлет, кажете на Тоби да поразходи малко коня по алеите. Трябва да обсъдя нещо с лейди Еджкомб.

Джулиана го последва в библиотеката и грижливо затвори вратата. Най-добре да заговори направо.

— Полагат ли ми се джобни пари?

Торкин приседна на облегалката на дивана.

— Трябва да призная, че още не съм мислил за това, но да, естествено, че трябва да разполагаш с пари за покупки.

— Колко? — попита напрегнато Джулиана.

— Чакай да помисля… — Торкин я погледна с известна несигурност. — Вече разполагаш с богат гардероб, нали?

— Да, разбира се — съгласи се Джулиана, опитвайки се да обуздае нетърпението си. — Но има и…

— Други неща — прекъсна я той. — Разбирам те напълно. Ако ще те представим в двора, ще ти трябват поне двеста лири на година за лични разходи, но според мен това няма да се случи, докато…

— Кой казва, че това няма да се случи? — прекъсна го на свой ред тя, за момент забравила важната си задача.

Торкин я погледна изненадано.

— Мислех, че това се разбира от само себе си. Мислех, че не искаш да те представя в двора.

— Откъде да знам дали искам? — учуди се Джулиана. — Сега, като си помисля, не виждам защо да не използвам тази възможност.

Объркването на Торкин нарастваше. До днес имаше точно определена представа за това, как трябва да се държи Джулиана под неговия покрив. Изобщо не беше помислил, че би могъл да я представи на изисканото придворно общество. Отново си спомни как тази сутрин бе окуражила Люсиен да поддържа връзка с нея — още нещо, за което не беше помислил. Дали просто не се опитваше да го дразни, да го предизвиква? Или все пак щеше да му създаде повече ядове, отколкото очакваше?

— Предлагам засега да не се занимаваме с този проблем — каза той. — Предлагам още да се разберем за петдесет лири на три месеца. Веднага ще съобщя на банкера си. — С тези думи той се надигна и се упъти към вратата.

— Съгласна съм, но може ли да получа сега четиридесет лири? — Джулиана застана между него и вратата и несъзнателно изпъна рамене. Никога досега не беше имала собствени пари и не смееше да моли да й дадат. Но сега беше виконтеса Еджкомб и имаше право на някои претенции.

— Защо, за бога, ти трябват толкова пари?

— Нали не е нужно да ти давам сметка за какво харча джобните си?

Торкин поклати глава.

— Да, права си. Трудности ли имаш?

Джулиана енергично поклати глава.

— Не, просто спешно ми трябват четиридесет лири… или трийсет, да, трийсет ще стигнат… но ми трябват веднага.

— Щом искаш… — Клатейки глава, Торкин отиде до писалището си и отвори чекмеджето. Извади една касетка, отключи я и извади три банкноти по двайсет лири. — Заповядай, малката.

— Но това са шейсет лири! — извика изненадано Джулиана.

— Убеден съм, че ще ги похарчиш — усмихна се той. — Даваш ли ми думата си, че нямаш някакви проблеми?

— Но да, разбира се. Защо трябва да имам проблеми? — Джулиана напъха банкнотите в деколтето си. — Много ви благодаря, милорд. Много великодушно от ваша страна.

После бързо прихвана полите си и избяга навън.

Торкин я проследи със смръщено чело. Дали настойчивата й молба имаше нещо общо с посетителките от Ръсел стрийт? Вероятно. Даже много вероятно. Мисълта, че Джулиана ще даде пари на момичетата на Елизабет Денисън никак не му хареса. Тя, естествено, имаше право на собствени пари, а той нямаше право да й нарежда за какво да ги използва. Внезапно желанието му да поязди се изпари и той потъна в мрачно мълчание.

 

 

— Ето, вземете четиридесет лири. — Джулиана извади от деколтето си две банкноти и ги сложи на масичката в салона. — Така няма да давате от собствените си пари за гаранцията на Луси. Хайде веднага да отидем да я освободим.

— Но как така… Твои ли са тези пари, Джулиана? — Даже деловата Лили беше смаяна.

— Мои са, разбира се — засмя се Джулиана. — Помолих херцога за джобни пари и той ми даде аванс. Не бях съвсем сигурна дали ми се полагат, но лорд Куентин ми бе казал, че Негова Светлост е извънредно щедър — затова реших да проверя. Наистина е щедър. — Тя посочи с величествен жест банкнотите на масата, но бързо развали въздействието му, като добави: — Е, може да си го позволи.

— Ако бях на твое място, нямаше да искам нищо повече — заяви Лили и прибра грижливо банкнотите в копринената си чантичка. — Горката Луси ще има да се радва.

— Хайде да вървим! — Изпълнена с енергия, Джулиана закрачи към вратата. — Знаете ли как да стигнем до затвора? Можем ли да отидем пеша? Или да поискам карета? — И направи още един помпозен жест.

— Не можем да отидем там — възпротиви се Розамунд.

— Нали сте дошли с лакей? Сигурно ви чака долу.

— Затворът не е място за дами — обясни Ема. — Надзирателите са груби, дори жестоки. Преди да освободят Луси, ще поискат от нас най-ужасните неща. Ще пратим мистър Гарстън. Той не се плаши от никого.

— Не ме е страх от пазачите — заяви енергично Джулиана. — Хайде да тръгваме. Не бива да губим време. Бог знае какви мъки е изтърпяла бедната Луси. Ще вземем файтон.

Момичетата престанаха да протестират и макар че още имаха съмнения, последваха Джулиана надолу по стълбата и излязоха, следвани от лакея. Джулиана каза на Катлет, че ще се върне за обед, и трите забързаха по обляния от слънце тротоар.