Джейн Фийдър
Дивата хризантема (12)

11.

Когато в късния следобед излезе от публичния дом „Крос Кейс“, Джордж Ридж се чувстваше като истински светски лъв. Завъртя се на токовете си и като се наслади на шумоленето на новия си, ушит по мярка жакет от ръждивочервен брокат, тръгна бавно по улицата. Ръката му почиваше важно върху дръжката на сабята. Мина по Литъл Ръсел стрийт, спря и се замисли дали да вечеря с един хубав стек в „Черния лъв“, или да се върне в „Градинарите“, за да провери дали разлепените по града обяви вече са дали резултат.

В кръчмата на „Градинарите“ сервираха хубаво ядене, а останалите гости бяха здрави пиячи с предпочитания към грубички шеги и неприлични вицове. Като цяло там му харесваше много, но миналата вечер, когато реши да поиграе на зарове с компанията, бързо установи, че другарите му по чашка са отлични играчи. Докато бутилките портвайн се изпразваха с учудваща бързина и в помещението ставаше все по-горещо и задушно, Джордж играеше, викаше и се смееше и накрая забрави предпазливостта си — взираше се в заровете с оцъклени от алкохола очи и хвърляше гвинеи на масата с безгрижие, за което по-късно се разкая. Досега не беше събрал смелост да изчисли загубите си.

Ако беше жив, баща му щеше да получи удар от разсипничеството на сина си. Ала сър Джон беше еснаф, назадничав старец с мерак за млади жени. Отнасяше се с голяма грижливост към богатството си и не даваше на никого нищо. Джордж беше в Лондон за първи път в живота си — баща му твърдеше, че столицата е място за безделници и бездарници, лоно на греха, обитавано от непочтени жени и мъже, готови да ти прережат гърлото за монета от шест пенса.

Този следобед Джордж бе решил да пробва хубавите момичета от публичния дом и не съжаляваше за решението си. Наслади се на три една сред друга. Три много скъпи дамички. Джобовете му доста олекнаха. Въпреки това посещението си струваше. Вероятно лондонските курви смятаха, че е в реда на нещата да пият шампанско. Ябълковото вино беше подходящо за червенобузите, трътлести селски момичета, с които се забавляваше в плевнята или навън, но гримираните жени в копринени рокли и чисто бельо имаха по-високи претенции.

При мисълта, че само за двайсет и четири часа е похарчил повече пари, отколкото плащаше на ковача за цяла година, му стана съвестно. Ако се върне да вечеря в „Градинарите“, рано или късно пак ще се озове на игралната маса. Най-добре да хапне скромно в „Черния лъв“, а после да отиде на театър. Кралският театър беше само на няколко крачки — значи ще стигне навреме за представлението и ще си намери добро място в партера.

Изпълнен с гордост, Джордж свали шапка и огледа одобрително сребърната дантела по периферията. Нахлупи я внимателно на главата си, за да е сигурен, че няма да развали накъдрената и напудрена перука. Отново сложи ръка върху дръжката на сабята и се огледа властно, сякаш имаше намерение да се сбие с някой от минувачите. Вехто облечен джентълмен с несресана сива перука мина бързо от другата страна на улицата, като видя грамадния мъж на тротоара. Лондон беше пълен с агресивни, модно издокарани млади мъже, които с удоволствие нападаха беззащитни пешеходци. Джордж изгледа високомерно другите минувачи и почисти прашинките тютюн от ръкава на жакета си. На село не носеше сабя, но моментално беше разбрал, че в Лондон оръжието е отличителен белег на истинските джентълмени. Бе купил сабята от майстор на оръжия на Елбъри стрийт, който го увери, че тя не е само декорация, а в ръцете на добър фехтовач, какъвто без съмнение е Негова Милост, се превръща в сигурно оръжие и осигурява прекрасна защита. Джордж кимна доволно и продължи към „Черния лъв“. След като бе вкусил от забавленията на Лондон, взе решение всяка година да прекарва по няколко седмици в големия град — разбира се, през зимата, когато нямаше земеделска работа.

Да, Джулиана бе най-подходящата съпруга за джентълмен като него. Възпитана в почтен дом, тя владееше всички умения, каквито трябва да притежава една дама. Знаеше как да се държи и в най-изисканите кръгове — много по-добре от него, както великодушно призна Джордж. Той беше син на баща си — син на груб, необразован земевладелец, който мислеше повече за реколтата и горите, за лова и хубавата вечеря, отколкото за книги, музика и изискани разговори. Джулиана ще украси дома му.

Но къде, по дяволите, се криеше това момиче? Самодоволството на Джордж веднага се изпари. Хубаво беше да кове планове и да си представя блестящо бъдеще, но за да ги осъществи, му трябваше момиче от плът и кръв. Трябваше да намери Джулиана и да я има в леглото си. Щеше да е прекрасно да види как надменността и презрението изчезват от очите й, как го признава за свой съпруг и господар.

Джулиана със зелените очи, които го гледаха студено и с отвращение. Джулиана с големите, чувствени устни, които се смееха подигравателно — смехът й го караше да се чувства като последен глупак. Джулиана с разкошна червена грива, дълги крайници и високи, твърди гърди.

Тази Джулиана ще стане негова покорна съпруга и пламенна любовница. В противен случай ще се погрижи да я изгорят на кладата.

Джордж влезе наперено в „Черния лъв“ и си поръча бутилка бургундско. Ще я намеря, даже ако трябва да платя сто гвинеи, обеща си той.

 

 

Джулиана е в прекрасно настроение, установи учудено Куентин, докато тримата вечеряха. Досега я беше виждал само тъжна и потисната, а днес сутринта кипеше от справедлив гняв. Сега обаче очите й искряха като скъпоценни камъни, а бледата кожа бе обагрена в розово, което идваше отвътре. Изглеждаше ведра и спокойна, искреше от живот и смях и изстрелваше остроумни отговори, свидетелстващи за ум и интелигентност. Предизвикваше Торкин с дяволити забележки, а от време на време му хвърляше пламенен поглед, който го караше да се усмихва.

Въпреки духовното си призвание, Куентин не беше нито строг, нито неопитен с жените. Не беше нужно да е гений, за да разбере, че този следобед лейди Еджкомб се е наслаждавала на радостите на любовната игра. Снизходителната развеселеност на брат му и недвусмислената нежност в очите му, когато гледаше Джулиана, не оставяха и капчица съмнение, че херцог Редмейн и съпругата на братовчед му се разбираха отлично в спалнята, колкото и различни да бяха във всяко друго отношение.

Куентин си каза, че би трябвало да се възмути и да протестира. Но не биваше да се самозаблуждава. Той бе подкрепил ужасното намерение на Торкин — да, неохотно, но въпреки това бе станал негов съучастник. Щом Джулиана се наслаждаваше на любовта с херцога, можеше да се предполага, че изпълнява поне тази точка от споразумението доброволно, без принуда.

Джулиана не беше съвсем сигурна дали приповдигнатото й настроение и радостта от вечерята имат нещо общо със страстната любовна игра в спалнята или се дължат само на новото й положение. Като единствена жена на масата тя беше в центъра на вниманието. Във Форсет Тауър винаги я слагаха в най-далечния ъгъл и енергично й заповядваха да мълчи, а когато някой се обърне към нея да отговори кратко и тихо. Така беше прекарала безброй вечери и най-досадните часове в живота си. Днес обаче херцогът и брат му я даряваха с цялото си внимание и това беше много ласкателно.

— Какво ще гледаме в театъра? — попита тя и посегна към чашата с вино. Лакеят веднага се хвърли да хване ножовете и вилиците, които бе повлякла с широкия ръкав на роклята.

— Гарик в ролята на Макбет — отговори с развеселена усмивка Торкин, когато Джулиана погледна с безкрайно смущение непослушните дантели на ръкава си.

— Сигурно ще представят и някоя комедия — допълни Куентин. — Откакто Гарик провъзгласи сър Томас за музикален директор, можем да очакваме и интересни изпълнения на оркестъра.

— Никога не съм ходила на театър — призна Джулиана, събра внимателно диплите на ръкава си й посегна към кошничката с пастетчета. — У нас за Коледа идваше куклен театър, на пазара съм виждала комедианти, но не съм била в истински театър.

— Надявам се това ново забавление да ти хареса. — Торкин беше изненадан от радостта, с която слушаше обясненията и перления смях на Джулиана. Досега не я беше виждал такава. Имаше само бегла представа за личността й. Остана впечатлен от здравия й апетит. Или никой не я беше научил, че истинската дама не показва вкус към ядене на публично място, или тя бе пренебрегнала поученията. Кой знае защо, второто му се струваше по-вероятно. Тази мисъл отново извика усмивка на устните му. Това момиче беше интелигентно и умееше да говори. Настойникът й и жена му й бяха дали добро образование, макар да бяха положили големи усилия да потиснат личността й.

— Да не би да имам петно на носа, милорд? — попита невинно Джулиана и посегна към салфетката.

— Не виждам нищо.

— Останах с впечатление, че ме гледате настойчиво — обясни тя — и реших, че нещо във външността ми не е наред.

— Всичко си е добре — успокои я Торкин и се изправи. — Ако си готова, мила, предлагам да минем в салона и да пием чай.

— Разбира се! — Джулиана се изчерви и стана толкова бързо, че столът й се преобърна. — Трябваше да се сетя. Простете ми, моля ви! Веднага ще ви оставя с вашия портвайн.

— Не е нужно — отговори Торкин и вдигна стола. — Ние с Куентин не държим особено да пием портвайн след вечеря. Прав ли съм, братко?

— Абсолютно — съгласи се Куентин. — Не виждам защо Джулиана трябва да седи сама, докато ние се наливаме с портвайн.

— Люсиен сигурно щеше да каже друго — отбеляза небрежно херцогът.

Джулиана му хвърли бърз поглед през рамо, ала изразът на лицето му беше делови и безстрастен като тона. Какво ли щеше да прави, ако на вечерята присъстваше и съпругът й? Сигурно ще седя и ще мълча, реши бързо тя.

Но днес няма да си разваля настроението с разни черни сенки. Животът й се развиваше без нейно участие и най-добре беше да се наслаждава на предимствата на новото си положение.

Качиха се в градската карета на херцога и отидоха в Ковънт Гардън. Джулиана непрекъснато гледаше през прозореца, възхитена от вечерното оживление по улиците на Лондон. За първи път излизаше вечер, откакто бе пристигнала в двора на „Камбаната“ с каретата от Уинчестър. Когато излязоха на площада, той изглеждаше много по-различен, отколкото през деня. Уличните търговци бяха изчезнали, всички сергии бяха вдигнати. В средата на площада се разхождаха тълпи ярко облечени проститутки, придружени от сводници, и предлагаха услугите си. Хлапета тичаха между минувачите и възхваляваха на висок глас забавленията, които очакваха клиентите в специализираните заведения, прикрити като кафенета и магазини за шоколад.

Под колонадите се разхождаха изискани дами и господа и наблюдаваха пъстрата навалица на площада. Повечето отиваха към Кралския театър. Вече беше почти шест вечерта и пред вратата имаше голяма навалица. Мъже и жени се блъскаха, работеха с лакти и се караха и всеки се стремеше да си намери място в последната минута.

Джулиана огледа уплашено тълпата и се запита как ще мине между хората с широкия си кринолин. Ако трябваше да се промуши между десетките човешки тела, със сигурност щеше да си скъса роклята.

— Нали пиесата започва в шест? — попита загрижено.

— Точно така. — Торкин я вдигна и я остави на паважа.

— Но ние още нямаме места…

— Разбира се, че имаме — побърза да я успокои Куентин. — Лакеят на Торкин е бил тук още преди четири и е запазил една от хубавите ложи.

Ето как привилегированите си уреждаха живота. Джулиана вдигна вежди, но тайно призна пред себе си, че й харесва да принадлежи към тях. Когато наближиха блъсканицата пред вратата, херцогът и лорд Куентин я взеха помежду си. Изобщо не разбра как стана, но изведнъж сред навалицата се отвори пътека и само след секунди тя вече беше в театъра със съвсем здрава и чиста рокля, без нито един скъсан рюш или подгъв. Даже обувките си бяха на краката й, а кринолинът седеше точно както трябва. Остана с неясното впечатление, че двамата й придружители са отблъснали няколко нахалници не само с думи, а и с дела. Но каквото и да бяха направили, тримата вече се намираха в театъра.

Оркестърът свиреше, но музиката бе напълно заглушена от глъчката в залата, между редиците седалки минаваха мъже и жени и често се спираха, за да поговорят с познати или да се огледат над главите на седящите, за да открият някого в другия край на салона. В общия шум се чуваха гласовете на продавачките на портокали, които шумно хвалеха стоката си.

— Оттук. — Торкин сръчно преведе Джулиана през тълпата и я насочи към ложа с чудесен изглед към сцената. Там чакаше лакей в ливреята на Редмейн и при влизането им се поклони почтително. Херцогът пусна лакътя й едва когато я настани на едно от предните места.

— Така, а сега те моля да не излизаш навън. Тук си на сигурно място и нищо не може да ти се случи — каза той и зае мястото до нея.

— Не се оплаквам от липса на развлечения — усмихна се Джулиана и се наведе над парапета. — Ако пиесата е поне наполовина толкова интересна като зрителите в залата, ще бъда безкрайно доволна. Защо са тези железни колове около сцената?

— За да спрат зрителите, които искат да се качат при артистите. — Торкин се усмихна на смаяната й физиономия. — Виждаш ли онези здравеняци отзад? Театралната управа ги е назначила, за да спират най-дръзките.

Джулиана избухна в смях.

— Радвам се, че съм в Лондон. — Изведнъж се изчерви, защото си спомни нещо и сияещото й лице помръкна. — По-точно щях да съм щастлива, ако тук ме бяха довели други обстоятелства.

Куентин съчувствено я докосна по рамото. Торкин предпочете да пренебрегне забележката. За момент в ложата се възцари смутено мълчание, после от оркестрината прозвуча гръм на барабани. Завесата се вдигна и на сцената излезе Дейвид Гарик, за да произнесе пролога към днешното представление.

Когато театралната постановка започна, Джулиана напрегна вниманието си. Глъчката в залата продължи през цялото време — хората разговаряха с познатите си и обменяха най-новите градски клюки, но тя успя да се концентрира напълно върху ставащото на сцената и забрави всичко около себе си. Изобщо не й се стори странно, че Макбет се играеше в модерни костюми, а мистър Гарик в главната роля беше облечен в парадна униформа на хановерски офицер.

Когато обявиха антракт, тя се облегна назад с доволна въздишка.

— Театърът е магия! Съвсем различно е да чуваш думите от устата на артистите, вместо да четеш вкъщи в библиотеката, дори ако четеш на глас.

— Много се радвам, че ти харесва, малката… — Торкин се надигна. — Моля да ме извиниш за малко, трябва да поздравя един човек.

Когато херцогът излезе, Джулиана отново посвети вниманието си на пъстрата публика в залата. На първата редица в партера бе избухнала караница, която заплашваше да премине в сбиване. Един мъж се опитваше да извади сабята си. Някой изкрещя нещо и започна да хвърля по двамата биещи се портокалови кори. Околните избухнаха в смях и моментът на напрежение отмина.

Джулиана погледна към ложите от другата страна. Торкин бе влязъл в ложата точно срещу тяхната. Стоеше зад стола на една жена, облечена в тъмносива рокля с бяло шалче на шията и скрита под бяло боне коса. Погледът й беше насочен към него.

— С кого разговаря херцогът? — поиска да узнае Джулиана.

— С лейди Лидия Мелтън, предполагам — отговори Куентин, без да отделя поглед от навалицата в партера. — Годеницата му.

В подчертано небрежния, принудено спокоен тон имаше нещо фалшиво, но Джулиана беше твърде изненадана от това разкритие, за да му обърне внимание.

— Годеницата му? — Дори да искаше, не беше в състояние да скрие стъписването си. — Значи ще се жени?

— Нима не ви е казал? — Куентин упорито продължаваше да се взира в случващото се в залата и не поглеждаше към Джулиана, нито към годеницата на брат си.

— Не. Очевидно има куп неща, които не е сметнал за нужно да ми каже. — Цялата й радост от вечерта угасна. Горчивият гняв от сутринта отново изпълни душата й.

— Сигурно е помислил, че годежът му няма значение за вас… и за другите — добави тихо Куентин.

— Разбира се, че е без значение — побърза да потвърди тя. — Защо да се притеснявам?

— Е, във всеки случай ще мине още доста време, докато двамата се оженят — обясни с безизразен глас Куентин. — Сватбата трябваше да се състои преди два месеца, но дядото на Лидия почина внезапно и цялото семейство е в траур. Смятат да тъжат цели две години.

— Защо тогава дамата е тук? — попита хапливо Джулиана. — Не е прилично да си в траур и да посещаваш театъра, нали?

— Това е Макбет, не комедия — възрази меко Куентин. — Сигурно ще си отидат, преди да започне фарсът.

— Според мен това е лицемерие. — Джулиана се взря напрегнато в отсрещната ложа и се опита да види нещо повече от лейди Лидия Мелтън. Трудно й беше да разбере как изглежда дамата под трепкащата светлина на факлите, които осветяваха сцената и салона. — На колко е години?

— На двадесет и осем.

— Значи стара мома — промърмори презрително Джулиана.

— Предлагам да се въздържате от коментари, докато не познавате фактите — укори я все така меко Куентин. — Лидия и Торкин са сгодени още от детските си години. Преди три години почина майката на Торкин и бракът бе отложен. Сега пък почина дядото на Лидия и пак го отложиха.

— Съжалявам, не исках да прозвучи злобно. — Джулиана се усмихна разкаяно. — Изненадах се, затова реагирах така.

Лицето на Куентин веднага се смекчи.

— Да, мога да си представя.

Джулиана отново насочи поглед към отсрещната ложа. Внезапно забеляза, че дамата я гледа. Очевидно разговорът между годениците се въртеше около нея. Сякаш прочел мислите й, Торкин вдигна ръка в знак на потвърждение, а лейди Лидия й кимна за поздрав. Джулиана реагира с учтив поклон.

— Как ми се иска да чуя какво говорят за мен…

— Сигурно Торкин й обяснява, че сте съпруга на Люсиен — каза Куентин. — Семейство Мелтън вероятно се пита какво правим двамата в ложа с напълно непозната дама.

— А не се ли питат защо виконтът не е с нас? — полюбопитства Джулиана. — Все пак сватбата се състоя днес.

— Не, не се питат — отговори уверено Куентин.

Оркестърът отново засвири с все сила, за да възвести началото на второто действие и Торкин се сбогува с годеницата си. Само след минута седеше отново до Джулиана.

— Изобщо не ми казахте, че сте сгоден — укори го тя, без да погледне към сцената.

— Това не е важно — отговори кратко той. — Хайде, мълчи и слушай.

Джулиана положи големи усилия, за да се концентрира върху ставащото на сцената, но не успя. През цялото време се питаше кога ли Торкин щеше да благоволи да й разкаже за годеницата си. Какво ли ще стане с уговорката ни, когато новата херцогиня се настани в къщата на Олбърмърли стрийт, запита се тя. Вероятно метресата и детето й ще бъдат настанени в едното крило, а херцогинята и децата й — в друго. Торкин ще може да се движи свободно между двете крила — когато и където му харесва.

Може би прекрасните помещения, в които живееше сега, принадлежаха по право на съпругата на херцога. Сигурно бяха определени за нея, щом се намираха в непосредствена близост с покоите на господаря. Да не говорим за тайната свързваща врата. Това означаваше, че щом Торкин се ожени, тя ще трябва да се изнесе от сегашното си жилище.

Побесняла от гняв, Джулиана отваряше и затваряше ветрилото с такава сила, че една от пръчките се счупи. Двамата й придружители се стреснаха и едновременно се обърнаха към нея.

Редмейн успокоително сложи длан върху пръстите й, които продължаваха да късат ветрилото в скута. Джулиана се обърна към него и го прониза с толкова гневен поглед, че той почти си представи как пламъците на гнева й го обгарят. При Джулиана човек може да е стопроцентово сигурен в едно — че винаги знае какво й е, каза си Торкин. Тя беше изпълнена с такава страст, че й бе невъзможно да крие чувствата си.

— Ако искаш да се караме, ще го направим по-късно — пошепна той, без да се наведе към ухото й. — Не тук, в препълнения театър. Моля те, Джулиана.

Тя кимна едва забележимо и демонстративно обърна глава към сцената. Около устата й се бе очертала напрегната гънка. Брадичката беше упорито вирната, а гърбът толкова изправен и скован, сякаш беше глътнала бастун. Торкин размени поглед с брат си и не се изненада от липсата на съчувствие в очите на Куентин.

Както бе предсказал Куентин, Мелтънови си отидоха преди началото на фарса. Оттеглиха се така дискретно, че Джулиана не видя нищо. Когато погледна към отсрещната ложа след новото запалване на факлите, тя беше празна.

Торкин се надигна над парапета и махна на една продавачка на портокали. Момичето дотича веднага и с дръзка усмивка му хвърли два портокала. Херцогът ги улови сръчно и пусна шест пенса в ръката й. Тя се ухили, направи реверанс и мушна монетата между пищните си гърди, подаващи се от деколтето. Полата й беше хваната отпред, за да покаже ходилата и прасците.

— Няма ли да слезете и да си вземете рестото, господине? — попита продавачката и намигна многозначително. — А пък ако дадете още малко, съм готова и на други забавления.

Торкин се засмя и поклати глава. Извади от джоба на жакета си ножче и започна да бели единия портокал. Отдели едно парченце и го поднесе към устата на Джулиана.

— Отвори се широко, мила моя.

— Не съм в настроение за глупави шеги — отряза го тя и стисна здраво устни. Протегна ръка и пое парченцето портокал с пръсти. Нямаше да му позволи да я храни! Поклони се сдържано и изрече официално: — Много ви благодаря, сър.

Без да се разсърди, Торкин й подаде остатъка от портокала, обели и другия и го раздели с брат си. Куентин гледаше обнадеждено Джулиана. Момичето май не беше беззащитната жертва, каквато си я представяше досега.

По време на фарса Джулиана се забавляваше искрено и мъжете много скоро се заразиха от въодушевлението й. Досега Торкин и Куентин не харесваха вулгарните и доста глупави комедии, на които зрителите в залата се смееха истерично, но Джулиана се смееше звънко на безвкусните коментари и ръкопляскаше така въодушевено, че двамата се радваха на гледката.

Когато завесата падна, тя изтри сълзите от очите си и се обърна към херцога:

— Колко весело беше! Не съм се забавлявала така, откакто гледах комедията на събора в Уинчестър.

 

 

Джордж Ридж също бе прекарал приятно вечерта в театъра и, естествено, бе харесал повече фарса, отколкото трагедията с дългите й тромави монолози — макар да беше силно впечатлен от реалистичните дуели. Лейди Макбет беше цялата в кръв, а духът на Банко издаваше наистина страшни звуци.

Щом представлението приключи, той забърза към изхода заедно с останалите зрители от партера. Близо до вратата видя група млади мъже, наобиколили ярко гримирана мадам и дузина млади и не толкова млади проститутки. Мъжете наддаваха за предпочитаните от тях жени и победителят плащаше на мадам. Джордж се заплесна по една пищна червенокоса жена в яркожълта копринена рокля, но точно тогава собственицата на бордея извика: „Десет гвинеи от джентълмена с раирания жакет!“ и бутна момичето в ръцете на чакащия мъж, който плати с готовност исканата сума и отведе придобивката си. Мадам грижливо прибра парите в кожената торбичка, която висеше на колана й.

Джордж реши, че днес е дал достатъчно пари за жени. По-добре да се върне в „Градинарите“ и да се навечеря. После може да поиграе малко, само докато му се доспи. Но ще спре веднага щом започне да губи, за да не проиграе и сметката на дърводелеца.

Най-сетне излезе от задушния театър и пое дълбоко свежия нощен въздух. Май започваше да свиква с вонята на Лондон — вече не му се гадеше, щом излезеше на улицата. Докато размишляваше дали да вземе носилка до Чипсайд, или да си спести парите и да повърви пеша, внезапно видя Джулиана.

Зяпна изумено, не вярвайки на очите си, докато сърцето му биеше възбудено. Джулиана стоеше от другата страна на улицата с лице към него. Разговаряше оживено с двама мъже, облечени толкова елегантно, че Джордж моментално се почувства мръсен провинциалист. Нямаше никакво значение, че костюмът му бе ушит от шивач на Бонд стрийт. В сравнение с двамата придружители на Джулиана, приличаше на прост работник с лопата за тор в ръце.

А самата Джулиана! Никога не я беше виждал в такъв прекрасен тоалет. Ако не бяха невероятната й коса, изразът на лицето и добре познатата пищна фигура, за която копнееше от седмици, сигурно щеше да си помисли, че е обезумял. Тя беше облечена като дамите пред палата Сейнт Джеймс или в Хайд парк, които беше зяпал със страхопочитание. Облеклото й носеше онзи неразгадаем полъх на столична изисканост и качество, които въпреки брокатения му костюм го караха да се чувства недодялан селяк. Ако видеше бившата си подопечна да се разхожда в този вид, лейди Форсет сигурно щеше да побеснее от гняв. Широк кринолин, рюшове, лавандуловосиня копринена рокля, да не говорим за шокиращото деколте!

Джордж се отдръпна в сянката на сградата, за да не го види Джулиана, и продължи да наблюдава триото от другата страна на улицата. Кои бяха мъжете с нея? Да не е станала уличница? Това беше единственото възможно обяснение. След като бе пристигнала в Лондон сама и без пари, тя бе успяла по някакъв начин да си хване богат покровител с отлични връзки в обществото. А може би и двама. В момента тя се смееше и разговаряше с придружителите си съвсем естествено, с непринуденост, която свидетелстваше или за дълго познанство, или за интимност.

Това беше убедително обяснение. Джордж неволно облиза устни, като си представи как животът на уличница е променил надменното и неопитно селско момиче, което беше дошло в къщата му. Но как ли щеше да реагира Джулиана на перспективата да се върне в Хемпшир като съпруга на сър Джордж Ридж, след като беше опознала лондонските забавления?

В този момент точно пред тримата спря карета и му препречи гледката. Джордж изскочи от сянката и успя да види как един от мъжете помогна на Джулиана да се качи в елегантното возило. Двамата я последваха и вратичката се затвори. Като видя херцогската корона, Джордж примигна изненадано. Не можа да прочете латинския девиз, нито да идентифицира герба, но му стана ясно, че Джулиана има приятел херцог. Явно се целеше високо. Твърде високо за един прост земевладелец от провинцията, колкото и да беше богат…

Джордж си проби път между минувачите и успя да хване наемната карета, спряла до група пияни младежи, които спореха на висок глас къде да прекарат остатъка от вечерта. Мушна се между тях и се метна на седалката, преди хлапаците да осъзнаят какво става.

— Следвайте черно-жълтата карета — нареди той и нервно почука с дръжката на сабята по покрива.

Каретата потегли с трясък и стреснатите младежи отскочиха на всички страни. Най-трезвите се затичаха след нея и се развикаха, но скоро се отказаха. Най-смелият успя да се хване за вратичката и потича няколко метра редом с каретата, като ругаеше яростно, но силите не му стигнаха и скоро рухна в калта.

Джордж се наведе през прозореца и впи поглед в черно-жълтата карета, която тъкмо завиваше надясно. Кочияшът явно се наслаждаваше на преследването и взе завоя на две колела, при което Джордж падна тежко върху изпокъсаната, омазана седалка. Надигна се с проклятие на уста и отново се наведе през прозореца.

— Пристигнахме, господине. Рейнлей Гардънс — изрева кочияшът, когато каретата спря пред порта от ковано желязо. — Искате ли да вляза вътре?

— Не, няма нужда, ще вървя пеша. — Джордж скочи на паважа, плати и забърза към градината. Плати входна такса от половин крона и се втурна към ротондата, където предполагаше, че ще намери тримата.

През остатъка от вечерта Джордж Ридж все така вървеше по петите на Джулиана, като много внимаваше да остане извън полезрението й. Наблюдаваше я, докато вечеряше с придружителите си в една от нишите на ротондата и слушаше изпълненията на оркестъра. Изглеждаше му весела, в прекрасно настроение, но не откри признаци за интимна връзка с един от двамата мъже, които я бяха довели тук.

Ако им е метреса, каза си обнадеждено Джордж, все щях да забележа нещо — скрито опипване, открадната целувка, явен флирт. Въпреки елегантното облекло на Джулиана, триото му напомняше по-скоро на младо момиче с двама снизходителни чичовци, извели любимата си племенница да се позабавлява.

Дълбоко объркан, Джордж последва тримата навън, когато вече се зазоряваше. Отново нае файтон и заповяда на кочияша да следва черно-жълтата карета. Когато тя спря пред красива къща на Олбърмърли стрийт, Джордж продължи напред и се постара да запомни добре къщата, в която влязоха господата и Джулиана. После се облегна и се замисли над загадката на вечерта.

Джулиана бе влязла в къщата с двама мъже. Това можеше да означава само едно — тя се занимаваше с най-древния занаят. И учудващо бързо се беше изкачила по обществената стълбица. Въпреки това тя си оставаше убийцата на баща му. Една курва не можеше да очаква, че ще се промъкне през дупките в закона, все едно колко могъщи и влиятелни бяха защитниците й.

Първо трябваше да разбере кои са двамата мъже с Джулиана, а после да чака подходящия момент. Нямаше да изпусне плячката си.