Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Ви (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Vice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 68гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona(2010)
Сканиране
?
Сканиране
Слава(2010)
Допълнителна корекция
de Torquemada(2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh(2014)

Издание:

Джейн Фийдър. Дивата хризантема

ИК „Ирис“, София, 2009

Английска. Първо издание

ISBN: 978-954-455-053-7

История

  1. —Добавяне
  2. —Корекция от de Torquemada, in82qh

10.

Адвокат Копълтуейт беше дребен, закръглен, елегантно облечен. Лицето му изразяваше загриженост и усърдие. Напудрената перука се бе килнала леко настрана и разкриваше гол череп, които той често-често почесваше нервно.

— Мистрес Ридж! — Той посрещна с дълбок поклон Джулиана, която бе слязла в салона по поръка на мистрес Денисън. Очите му трескаво оглеждаха салона, спираха се навсякъде, само не и върху лицето й. Очевидно се чувстваше неудобно. Мисълта, че би могъл да дойде в това заведение, за да се позабавлява, явно му беше абсолютно чужда и Джулиана предположи, че обстановката го притеснява. Тя направи кратък реверанс пред адвоката, после и пред Елизабет, която седеше до прозореца с купчина документи в скута.

— Добро утро, малката. — Херцогът, облечен в костюм от тъмночервена коприна и украсен на ръкавите и реверите със сребърна дантела, напусна мястото си до камината и се приближи към нея. Джулиана не беше съвсем сигурна как да го поздрави след случилото се снощи. Срещнаха се като влюбени, а се разделиха почти скарани. Сега огледа скритом израза на лицето му и откри в очите му весели искрици и спомен за преживяната наслада. Ъглите на устата му бяха повдигнати в усмивка.

Джулиана се поддаде на внезапния си импулс и направи дълбок придворен реверанс, като наложи на лицето си изражение на смирение и покорство. Торкин улови ръката й, целуна върховете на пръстите и я вдигна.

— Може да съм херцог, скъпа моя, но не заслужавам да се кланяте пред мен като пред принц — изрече меко. — Макар че, разбира се, съм възхитен от този така мил и смирен поздрав. — Смехът в очите му се засили и Джулиана му отговори с дяволита усмивка. Трябваше да внимава много, за да побеждава херцог Редмейн в тези малки игрички. — Надявам се, че сте си отпочинали — продължи той и я поведе навътре в помещението.

— Нямам проблеми със съня — отвърна безгрижно тя.

Отговорът му се състоеше само от безмълвно вдигане на веждите. Предложи й стол и каза:

— Слушайте внимателно. Мистър Копълтуейт ще прочете онази част от договора, която ви засяга.

Адвокатът се покашля нервно.

— Ако позволите, ще започна, мадам.

— Но разбира се. — Елизабет му подаде документите. За момент в салона се възцари напрегната тишина, прекъсвана само от шумолене на хартия, докато адвокатът търсеше необходимите страници. После той се покашля и започна да чете.

Поредицата от клаузи беше проста и подобна на онази, която вече й бяха разяснили. Тя слушаше внимателно и обърна особено внимание на параграфа, в който се говореше за евентуалната й неспособност да зачене дете приживе на сегашния виконт Еджкомб. Докато четеше, адвокатът се изчерви и се почеса така силно, че перуката за малко да падне от плешивата му глава.

Джулиана слушаше с неподвижно лице. Ако не успее да зачене от съпруга си, след смъртта му ще получава щедра рента.

Ако обаче дари херцога с горещо желания от него наследник, ще получава голям месечен доход, освен това ще живее в дома му до осемнадесетата година на детето. Негова Светлост херцог Редмейн ще бъде единствен настойник и ще определя съдбата на детето й. Майката запазва всички естествени права и може да дава мнението си при вземане на важни решения относно бъдещето на детето си, но авторитетът на херцога остава решаващ.

Подобна уговорка отговаряше напълно на духа на времето. Според закона, децата принадлежаха на бащите си, не на майките. Въпреки това Джулиана остана възмутена от липсата на права върху живота на очаквания наследник.

— Ами ако детето е момиче?

— Законът не прави разлика — заяви херцогът. — Наследството се предава и на лице от женски пол. Титлата ще отиде в ръцете на Годфри, братовчеда на Люсиен, но имуществото и имението с принадлежащите му земи ще останат за дъщеря му.

— Вие се интересувате главно от земята, права ли съм?

— Естествено.

Джулиана стисна устни и се обърна към адвоката.

— Това ли е всичко, сър?

— Всичко, което засяга вас, мистрес Ридж.

— Няма ли поне да ми кажете за колко ме продава мистрес Денисън? — попита невинно тя. — Искам да узная цената си.

Адвокатът се изкашля задавено, разхлаби яката си и пак се закашля.

— Наистина нямате причини да поставяте мистър Копълтуейт в такова положение, Джулиана — отбеляза остро Елизабет.

— Аз пък си мислех, че вече е свикнал на такива въпроси — отговори все така невинно Джулиана. — Сигурно вече е сключил поне дузина подобни договори.

— Три хиляди гвинеи — отговори небрежно херцогът. — Надявам се да се съгласите с мен, че сумата е повече от значителна. — Той огледа лицето й, после плъзна бавно поглед по тялото й.

Джулиана отново направи реверанс.

— Чувствам се извънредно поласкана, милорд. Надявам се да не се разочаровате от инвестицията.

Торкин се усмихна.

— Не ми се вярва, малката.

— Не мога да си представя, че Джордж би пожертвал такава сума за възнаграждение — продължи замислено Джулиана. — Оставам с впечатлението, че имам по-висока стойност за вас, отколкото за заварения си син. Естествено е да се обърна към онзи, който предложи най-много.

Очите му блеснаха предупредително.

— Приберете меча, Джулиана. Аз съм по-опитен от вас!

— Ще бъдете ли така добра да подпишете документите, мистрес Ридж? — Тактичният въпрос на адвоката й помогна да преодолее неприятния момент.

— Дали съм добра или не няма значение, сър — отговори тя и се надигна. — Решаващо е желанието на Негова Светлост.

— Хайде, Джулиана, не ставайте отново зла. — Елизабет приглади разкошните си поли и застана зад писалището. — Елате тук. Мистър Копълтуейт, бихте ли донесли документите? Благодаря ви. Ето, заповядайте, ново, добре подострено перо. — Подаде го на Джулиана и продължи: — В мастилницата има синьо и черно мастило — каквото предпочитате.

Очевидно мистрес Денисън гореше от желание да приключат сделката. Да подпишат, адвокатът да удостовери валидността с подписа си, да я подпечата. Достойната дама стърчеше заплашително над Джулиана, която си достави удоволствието отново да прочете бавно и внимателно всяка клауза, преди да сложи подписа си под всяка страница на договора. Какво продавам сега? — питаше се през цялото време. Животът си? Бъдещето си? С подписа си приемаше съдбата, определена от чужди хора, при които бе попаднала съвсем случайно.

Мистрес Денисън запали свещ, за да приготвят восъка за печата. Адвокатът грижливо капна няколко капки в долния край на последната страница и притисна върху петното своя пръстен с печат, за да удостовери подписа й.

— Готово, мадам! Договорът е валиден и неоспорим. — Събра отделните листове и се обърна към херцога. — Мисля, че уредихме въпроса удовлетворително за вас, милорд.

— Напълно, благодаря ви много. Но сега имам още една последна задача за вас, Копълтуейт.

— Да, разбира се, Ваша Светлост, каквото желаете. — Бръчката на челото на дребния мъж стана още по-дълбока.

— Искам да станете свидетел на бракосъчетание — обясни небрежно херцогът, сякаш играеха партия вист. — Мистрес Ридж ще се венчае за виконт Еджкомб. Венчавката ще се състои в Сейнт Джеймс Мерилбоун след два часа. Ако желаете, ще ви взема в своята карета.

— Но нали казахте, че ще е чак в края на седмицата! — Джулиана беше шокирана. — Казахте, че ще поискате специално разрешение за брак едва след като подпишем договорите. Обяснихте ми, че тези неща не стават толкова бързо.

— За радост успях да ускоря нещата — отговори примирително Торкин. — Реших, че е и във ваш интерес… при дадените обстоятелства. Имате ли някакви възражения?

Джулиана пое дълбоко въздух.

— Не, разбира се, че не. Всъщност няма никакво значение кога ще го направим.

— Отдавна ми е ясно, че сте разумно момиче — намеси се Елизабет. — Сега ще отидем в стаята и ще ви облечем както подобава. Негова Светлост е избрал вече сватбена рокля.

Сватбена рокля? Та нали бе приела предложението му само преди два дни! Ала Джулиана започваше да свиква със способността на херцога да урежда нещата с изумителна бързина.

Сватбената й рокля наистина беше приказна: от кремава коприна, с широка пола, която се отваряше над бяла, богато избродирана фуста. През следващия половин час Бела, строго надзиравана от Елизабет, обличаше и гласеше Джулиана, зашиваше разшити шевове и рюшчета, правеше малки промени. Накрая сплете косата й на две дълги плитки и ги уви като скромна коронка, след което я покри с няколко пласта тънък тюл.

Джулиана стоеше пред огледалото и си спомняше сватбената рокля, която й бе избрала лейди Форсет. Тогава я бе харесала, но в сравнение с тази беше като чувал — грозно набрана в талията и с едва забележим кринолин. Тежкото було я притискаше и беше закрепено за главата й с десетки болезнено забити игли.

Само за десет дни щеше да се омъжи за втори път. Да, в първата церемония имаше гротескни елементи, но втората беше фарс, който се подиграваше с разума. Джулиана намести за последен път воала на главата си, подръпна дантелените къдри около лактите си и се обърна към вратата.

— Ще ме придружите ли, мадам, или трябва да отида сама?

— Бела ще дойде с вас в църквата, мила моя. Негова Светлост ще чака там с младоженеца. Той ще ви отведе до олтара.

Гласът на мистрес Денисън изразяваше такава тържественост, че Джулиана изпита неудържимото желание да избухне в истеричен смях. Тази жена знаеше истината за фиктивната й венчавка и ролята на херцога и въпреки това говореше с дълбока убеденост и дори с вълнение.

— Всичко е прекрасно, мис — рече въодушевено Бела. — Само като си помисля, че след два часа вече ще сте омъжена… абсолютно почтена жена и ще имате всичко…

— Абсолютно почтена — промърмори Джулиана и отвори вратата. — Да, естествено.

Не беше подготвена за групата развълнувани момичета, които я очакваха в залата. Те я наобиколиха и започната да обсъждат тоалета й, да пипат скъпоценния плат и да я поздравяват с искрена радост за големия успех. Може би черпят надежда и кураж от късмета на другите, каза си Джулиана.

Щом една е била сполетяна от такова щастие, нищо чудно скоро да я последва и друга. Реагира на пожеланията им с цялата сърдечност, на която беше способна в момента, като нито за миг не забрави, че истината трябва да остане скрита. Ала изпита облекчение, когато мистър Денисън тържествено й предложи ръката си и я изведе навън, където чакаше наемна карета. Бела се настани на седалката до нея и веднага започна да оправя полите й, за да не се закачат за вратата.

Църквата се намираше в малка, спокойна странична уличка. Мерилбоун беше почти извън града и въздухът тук беше чист, а песните на птиците се чуваха съвсем ясно. Бела скочи първа от каретата, а Джулиана събра внимателно полите си и пламенно се помоли да преживее церемонията без катастрофа. Би било типично за нея, ако токът й се закачи за стълбичката и се строполи по лице на паважа.

Точно тогава се появи херцогът и с тържествено изражение й подаде ръка, за да слезе от каретата. Джулиана се хвана здраво за него и успя да измъкне себе си и полите си през тесния отвор, без да им навреди.

— Къде е братовчед ви? — попита тихо.

— Чака пред олтара. — Торкин посегна и поправи булото й.

— Е, отговарям ли на изискванията ви, милорд? — Тя не успя да приглуши остротата на гласа си, но той само кимна.

— Изглеждате точно както очаквах.

Докато Джулиана се опитваше да реши дали това е комплимент, Торкин вече бе пъхнал ръката й под лакътя си.

— Готова ли сте?

Доколкото е възможно при тези обстоятелства. Джулиана кимна и вирна глава, когато двамата се запътиха към отворената врата на църквата. Бела се наведе за последен път, за да оправи полите й, после отстъпи назад и изтри една сълза от окото си. Джулиана й кимна благодарно и мина пред херцог Редмейн през църковния портал, за да се срещне с бъдещия си съпруг.

Люсиен, който чакаше с Куентин пред олтара, поглеждаше нетърпеливо към вратата и потрепваше с ботуша си по студения каменен под. Адвокат Копълтуейт седеше на първия ред и се взираше безизразно в далечината. Възрастният свещеник четеше нещо в молитвеника си, сякаш търсеше подходящия откъс.

— Не мога да разбера защо ти не извърши венчавката — повтори за пореден път Люсиен. — Беше редно събитието да остане в рамките на семейството.

Лицето на Куентин беше като издялано от гранит.

— Не бих извършил подобно светотатство — отговори той с остър шепот, докато се питаше защо изобщо е тук. Вероятно защото не беше способен да отказва на молбите на брат си. Освен това се чувстваше вътрешно задължен да подкрепи момичето. То имаше нужда от приятел, все едно колко упорито го уверяваше Торкин, че няма да му причини зло… че от плана му Джулиана само ще спечели.

Когато двойката влезе в ярко осветения главен кораб на църквата, той се обърна към вратата. Редом с облечения в тъмночервено херцог, Джулиана беше като снежнобяло видение.

— Малко е едра, нали? Даже бих казал, че е дълга — отбеляза неодобрително Люсиен. — Ако има и орлов нос, ще откажа да се оженя. Няма да ставам за посмешище на целия град, я!

Куентин стисна устни и сключи пръсти около малкия златен пръстен в джоба си. Невестата и придружителят й се изправиха пред олтара и Куентин трябваше да побутне Люсиен, за да го накара да излезе напред. Джулиана, все още под ръка с херцога, застана до него. Куентин не откри в движенията й нито следа от колебание, но и не можеше да види лицето й под финия тюл. Джулиана набързо огледа жениха си през гъстия воал. Първото й впечатление беше за странно сгърчена фигура, приведена напред, с хлътнали гърди. Почувства се голяма и здрава и я обзе утешително чувство на превъзходство. Булото й пречеше да види ясно лицето му, но бледността му я уплаши — цветът на кожата му беше зеленикав като корема на риба. А очите му бяха като пещери, дълбоко хлътнали, парещи дупки. Когато службата започна, той й хвърли равнодушен поглед. За миг в сърцето й пропълзя страх и без да го съзнава, тя се обърна за помощ към херцога, който стоеше до нея. Той сложи ръка върху нейната и я дари с успокоителна усмивка.

Джулиана навлажни внезапно пресъхналите си устни с върха на езика. Как ли щеше да се чувства в този момент, ако се омъжваше за херцог Редмейн? Със сигурност не уплашена и потисната. Можеше да твърди, че знае почти всичко за него. Или поне това, което си струваше да се знае.

Е, макар да не се омъжваше за херцога, поне беше на път да свърже трайно живота си с неговия. Той имаше намерение да стане баща на детето й. Нима можеше да има по-голяма близост между мъж и жена? Такава връзка позволяваше повече интимност, отколкото в привидния й брак. Тази мисъл й вдъхна смелост и тя отговори на въпросите на свещеника с твърд глас.

Лорд Куентин подаде венчалния пръстен на братовчед си. Едва тогава херцогът я лиши от успокояващата опора на ръката си. Джулиана протегна ръка — не съвсем спокойна, но не и силно трепереща. Пръстите на виконта обаче трепереха неконтролируемо и той не можа да нахлузи пръстена на пръста й. Джулиана чу груба ругатня, последвана от мърморене, че не бил свикнал да става толкова рано сутрин и имал голяма нужда от един коняк, за да се подкрепи. Оплакванията му най-сетне стигнаха до ушите на свещеника, който досега само се усмихваше глупаво и кимаше, докато надзираваше ритуала. Божият служител изгледа шокирано младоженеца и се опита да протестира, но Люсиен изобщо не му обърна внимание. Жалките опити продължиха.

Накрая се намеси херцогът. С едно-единствено движение изтръгна пръстена от ръката на Люсиен и го сложи на пръста на булката. Свещеникът, видимо смутен, с треперещ глас обяви двамата за мъж и жена.

— Слава богу, най-сетне приключихме — изръмжа Люсиен веднага щом гласът на свещеника заглъхна във високия свод. — Сега позволено ли ми е да хвърля поглед на скъпата си съпруга?

— Сър, моля ви, не бива така…

Ала Люсиен пренебрегна плахите протести на крайно стъписания човечец и посегна с несигурни ръце към булото на Джулиана. Отметна го назад и я огледа критично под светлината на свещите.

— Е, все пак е по-добре, отколкото очаквах — заяви той. — А сега ми трябва нещо за пиене. Хайде, скъпа съпруго! Редно е да се чукнем по този празничен повод. — Поклони се подигравателно и й предложи ръката си.

Беше облечен безупречно — в скъп костюм от смарагдовозелен брокат, избродиран със злато, но Джулиана се разтрепери само при мисълта да се докосне до него. От тялото му струеше миризма на развала. Хлътналите гърди, тесните рамене, парещите очи, призрачният зеленикав тен — този човек беше тежко болен! Прилича на надгробна маска, каза си отвратено тя и в гърлото й се надигна гадене. Съпругът й беше като пълзящ червей, обитаващ гробовете на мъртвите. Каква ли беше болестта, която го изпиваше и му придаваше тази аура на разпад — сякаш бавно изгниваше отвътре.

Джулиана се поколеба, хвърли умолителен поглед първо към херцога, после към брат му.

— Мисля, че всички имаме нужда от нещо освежително — намеси се Куентин, преди херцогът да е успял да реагира. — Елате, скъпа. — Взе ръката на Джулиана, мушна я под лакътя си и новата виконтеса Еджкомб излезе от църквата подръка с братовчеда на съпруга си. Люсиен закрачи след тях, като ровеше в джобовете си за табакерата с емфие, а Торкин отиде със свещеника и адвоката в сакристията, за да уредят деловата част от венчавката.

Щом излязоха навън, Джулиана пое дълбоко задушния летен въздух и се осмели отново да хвърли поглед към съпруга си. Под ярката слънчева светлина цветът на лицето му беше още по-страшен. Изпъкнали кости, грозни вдлъбнатини между тях… Приличаше на старец, макар че в действителност не беше много по-възрастен от нея. Внезапно го задави кашлица и той се преви. Мършавите му гърди се вдигаха и спускаха мъчително, на челото му избиха едри капки пот. Джулиана изохка тихо, уплашена, че всеки момент ще се случи непоправимото.

— Какво да направя, за да му помогна? — попита тя Куентин, който стоеше до нея и следеше сцената в мрачно мълчание.

— Нищо — отговори кратко той. — Трябва му коняк.

— Какво му е? — попита Джулиана. — Херцогът ми каза, че е болен… но каква е тази болест?

— Нима не ви е казал? — Очите на Куентин засвяткаха от гняв и в този момент заприлича смайващо на херцога.

— Какво не съм й казал? — прозвуча гласът на Торкин зад гърба й. Херцогът хвърли бърз поглед към гърчещата се в пристъпа на кашлица фигура на Люсиен и заслиза по стълбите.

— Момичето не знае от каква болест страда съпругът й — отговори строго Куентин. — Трябваше да й кажеш истината!

— Джулиана няма да има нищо общо с Люсиен. Болестите му не бива да я интересуват — отговори спокойно херцогът и извади от джоба си сребърна табакера. — Твоят съпруг е разяден от сифилис, малката. Но аз ти обещавам, че няма да те докосне.

Джулиана го погледна, онемяла от ужас. Без да бърза, той прибра табакерата в джоба си и силно тупна Люсиен по гърба.

— Хайде, Еджкомб, ще излея една пълна чаша коняк в гърлото ти и веднага ще се почувстваш по-добре.

Люсиен се изправи и скри запотеното си лице с копринена кърпичка.

— Велики боже! — изхърка той, когато се поуспокои. — Вече си мислех, че ще се задуша. — Изтри носа и устата си и прибра кърпичката в джоба. После се обърна към съпругата си с дръзка усмивка. — Съжалявам, скъпа. Първото ви впечатление за мен вероятно не е много добро, но какво да се прави…

— Така е — пошепна потресено Джулиана. — Но защо стоим още на улицата? — Приглади сватбената си рокля с изражение на дълбоко отвращение. Каква подигравка — да я нагласят като невинна девица за този дяволски фарс!

— Каретата ми чака. — Торкин хвана ръката й и я поведе през улицата към лекото превозно средство, на чиито врати беше закован гербът на Редмейн. — Куентин, ще ни придружиш ли до Олбърмърли стрийт?

Все още ядосан, брат му се поколеба, но като видя безмълвната молба в очите на Джулиана, кимна примирено.

— Нали нямате нищо против да не дойда с вас? — Люсиен пъхна глава през отвореното прозорче на каретата. — Крайно време е да утоля жаждата си. Не мога да рискувам още един пристъп на кашлица. Ей там зад ъгъла има кръчма. — И посочи с шапката си в каква посока се намираше заведението.

— Разбира се, че нямаме нищо против — отговори Торкин с видимо облекчение.

— Обещавам да се върна за сватбената вечеря… твърдо можете да разчитате на мен. — Люсиен се обърна със смях и закрачи право към кръчмата на ъгъла.

— Сватбена вечеря? — В очите на Джулиана светна гняв. — Кога най-сетне ще свърши тази дяволска игра, милорд?

— Това е представата на Люсиен за хубава шега — обясни Торкин. — Не съм планирал никаква вечеря. Напротив, имах намерение да отидем на театър и после да вечеряме в ротондата на Рейнлей. Надявах се да ти доставя радост, Джулиана. Искаш ли да ни придружиш, Куентин?

— Ако Джулиана няма нищо против, с радост ще се присъединя към вас — отговори брат му с леден тон. — Но може би тя предпочита да се прибере в апартамента си и да се наплаче.

— О, не мисля, че Джулиана е склонна към мелодраматични изпълнения — възрази меко Торкин. Пламенно се надяваше, че окуражителните му думи ще й помогнат да не загуби смелост. Инстинктът му подсказваше, че ако тя рухне сега, по-късно ще й бъде много по-трудно.

— Откъде знаете какво ми е, сър? — Джулиана се сви в ъгъла, без да сваля мрачен поглед от лицето на херцога.

— Добре обосновано предположение — отговори спокойно той. — Хайде, момиче, не ме гледай така унищожително. Предлагам ти да прекараме приятна вечер. Няма да видиш Люсиен поне до утре… Като си помисля, може и изобщо да не го видиш, докато не те представят в обществото. О, забравих да ви кажа, че съм пуснал обяви за брака в „Морнинг пост“ и в „Таймс“, което значи, че през следващата седмица ни очакват цял куп посещения и честитки.

— Вероятно ще се наложи да приемам гостите без подкрепата на съпруга си?

— Права си. За съжаление Люсиен няма вкус към подобни визити. Но ние с Куентин ще сме винаги до теб и ще ти помагаме с всички сили. Прав ли съм, скъпи братко?

— Разбира се! — Куентин бе проумял, че — волно или неволно — е затънал до гуша в интригите на Торкин и няма друг изход, освен да му помага. Но най-важна в случая беше Джулиана. Джулиана, която в никакъв случай не би могла да се справи сама с Торкин, а и с Люсиен. Тя имаше нужда от приятелството и помощта му, от всичко, което можеше да й даде. Очите й бяха засенчени от болка, докато се взираше с празен поглед през прозореца. Около устата се бе очертала напрегната линия. Ръцете в скута й бяха стиснати до болка.

Тя беше толкова млада. Толкова крехка. Толкова невинна. Бедното дете. Сигурно и насън не си е представяла, че един ден ще бъде въвлечена в сложната интрига на херцог Редмейн. Торкин винаги предпочиташе да върви по обиколни пътища, за да постигне целите си, а сегашният беше толкова сложен и хитро измислен, че Джулиана не би могла да го осуети. Въпреки това беше непростимо херцогът да използва беззащитно и неопитно същество като нея, за да осъществи намеренията си.

Куентин хвърли бърз поглед към лицето на брат си. Торкин се бе отпуснал на седалката, ръцете му бяха скръстени на гърдите, очите полузатворени. Въпреки това не откъсваше поглед от Джулиана. На устните му играеше нещо като усмивка — какво толкова го развеселяваше? Куентин усети, че брат му излъчва нещо меко, почти нежно и това го смая. Много отдавна се беше научил да разгадава чувствата и настроенията на Торкин — способност, породила се от годините на близост, когато обожаваше своя полубрат и се опитваше да му подражава. Днес вече не се опитваше да бъде като Торкин. Не искаше да бъде като него. Куентин бе намерил своя път и той не беше пътят на херцога. Ала връзката между тях беше все така здрава. В момента той усещаше у брат си ясно изразена нежност, докато гледаше Джулиана — топлина, която изобличаваше в лъжа безстрастния цинизъм на думите и поведението му.

Погледът на Куентин се върна отново към Джулиана, която изглеждаше тиха и нещастна в своите брачни одежди. Булото беше вдигнато и косата й блестеше като излъскана мед в мрачната вътрешност на каретата. Ако Торкин изпитва нежни чувства към това момиче, може би нещата няма да се развият чак толкова зле, каза си с известно облекчение Куентин.

Скоро каретата забави скорост и спря до тротоара. Джулиана се събуди от унеса си и се огледа. Намираха се пред къщата на Олбърмърли стрийт. Къщата, която трябваше да стане неин дом. А ако успееше да дари херцога с детето, което той желаеше, щеше да живее тук още много, много години.

Един слуга отвори вратичката. Торкин скочи, спусна стълбичката и услужливо и протегна ръка.

— Добре дошли в новия ви дом, лейди Еджкомб.

Джулиана рязко извърна лице, улови ръката му и слезе от каретата, последвана от Куентин. Гневът й пламтеше с такава сила, сякаш беше магма във вътрешността на земята. Как бе посмял да я омъжи за онова отвратително, разядено от сифилис същество, без да й каже истината? Очевидно за него тя не беше нищо повече от скъп трофей, който нямаше права, нито претенции за собствено мнение. Той я бе помолил да му вярва, но как да се довери на думите му, след като бе скрил от нея това изключително важно обстоятелство?

О, тя ще му отмъсти. В името на бога, ще му отмъсти стократно за нанесената обида! Окуражена от това решение, тя вирна глава и се запъти към къщата. Волята й не се разколеба дори когато токът й се закачи на прага и трябваше да се хване за лакея, за да не се просне в цялата си дължина.

Куентин се хвърли към нея и я улови от другата й страна, за да й помогне да запази равновесие.

— Благодаря — изрече сковано Джулиана и се отдръпна по-далече от двамата мъже.

— Джулиана има навика да се спъва и да повлича със себе си разни неща — съобщи ведро Торкин. — При известни обстоятелства може да бъде сравнена с тайфун.

— Вие сте изключително галантен, милорд — изфуча тя, смъкна булото от главата си и го хвърли към изкусно резбованата масичка от розово дърво. Ала то пропусна целта и се приземи като бял облак на мраморния под.

— Престани, ако обичаш — отвърна спокойно Торкин. — Нали не искаш да се сбием пред слугите? Ела да ти покажа къде ще се настаниш. — Хвана ръката й и я поведе към стълбата.

Куентин остана сам в залата. Вдигна захвърленото було, сгъна го грижливо и го сложи на масичката. После се запъти към библиотеката, където го очакваше гарафата с шери.

Джулиана и херцогът се изкачиха на втория етаж.

— Както вече предложих, можеш да използваш утринната стая за свой частен салон — каза херцогът с подчертано ведър тон и посочи вратата, която Джулиана си спомняше от първото си посещение. — Там ще посрещаш приятелите си и никой няма да те смущава.

Какви приятели? Джулиана преглътна подигравателния въпрос и здраво стисна устни.

— Спалнята и будоарът ти се намират в предната част на къщата, на втория етаж. — Той я поведе по следващата стълба вдясно от площадката. — Естествено, ще имаш нужда от камериерка, затова назначих една жена от имението си. Вдовица — съпругът й беше един от арендаторите ми и почина преди няколко месеца. Много мила жена. Почтена и надеждна. Сигурен съм, че ще се разбирате добре. — Не й каза, че е избрал възрастна, грижовна, майчински настроена камериерка, вместо някоя от надменните и нахални млади особи, които дамите от обществото предпочитаха да ангажират.

Джулиана продължаваше упорито да мълчи.

— Това е спалнята. В будоара се влиза през вратата отляво.

Въведе я в голяма, светла, обзаведена в бяло и златно спалня. Огромното легло имаше балдахин със завеси от златна дамаска, кувертюрата беше цялата в бродерии. Мебелите галеха окото с изкусната си изработка — с тънки резбовани крака и елегантно извити облегалки за ръцете и гърба. Отоманката и креслата бяха покрити с брокат на бели и златни ивици. Вази с жълти и бели рози разпръскваха сладък аромат. Краката на Джулиана потънаха в дебелия кремав килим на златни цветя.

— О, каква елегантна стая! — Ожесточението и гневът й се стопиха моментално, докато се оглеждаше. При толкова лукс и добър вкус, неизбежно се натрапваше сравнението с тежките, грозни, издраскани, нацепени и мръсни мебели в дома на сър Джон Ридж. Джулиана отвратено поклати глава.

Торкин се зарадва на похвалата й и в следващия миг се запита защо толкова държи да чуе признанието на едно младо, неопитно момиче, още почти дете. Джулиана отиде до вратата на будоара, отвори я и разгледа с огромно внимание и радост малкото помещение, където щеше да се усамотява.

— Господи, колко е хубаво! — Тя се върна в спалнята и се обърна към него със святкащи от радост очи. — Никога не съм и помисляла, че един ден ще живея в такъв разкош — призна тя.

— Ти ще бъдеш най-прекрасното украшение в тези стаи, малка моя — отвърна Торкин, все още зарадван от искреното й въодушевление.

— О, аз пък твърдя, че само след десет минути стаята ще изглежда, сякаш оттук е минал тайфун — отговори високомерно тя.

Торкин й протегна ръка.

— Хайде да сключим мир, Джулиана. Не исках да те обидя със забележката си. В действителност намирам, че твоята… твоят начин да се придвижваш е безкрайно очарователен.

Джулиана го погледна невярващо.

— Съжалявам, но не разбирам как можеш да твърдиш, че моята тромавост е очарователна.

— Ти си много привлекателна, Джулиана. Все едно дали стоиш на краката си или лежиш по корем на пода. — Изведнъж гласът му се превърна в топла милувка, усмивката стана еднозначно чувствена, в погледа светна безмълвна, но настойчива подкана.

Като в транс Джулиана се придвижи към него. Ясните сиви очи я привличаха като водовъртеж. Торкин я хвана леко за раменете и погледна в напрегнатото й лице.

— Има много, твърде много хубави неща, на които можем да се радваме заедно, сладката ми, вместо да се караме.

Тя искаше да му каже, че е коварен, събуждащ отвращение кучи син. Искаше да го прокълне, да го прати по дяволите. Ала не направи нищо такова. Само стоеше като хипнотизирана и го гледаше. Изгуби се в дълбините на очите му и задъхано зачака да усети горещите му устни върху своите. И когато той завладя устата й, тя простена от сладко задоволство, отвори се за него, жадно пъхна езика си дълбоко в устата му. Изпълнена със страст, зарови пръсти в косата му и привлече лицето му към своето, защото не можеше да му се насити.

Торкин я отведе до леглото и Джулиана падна върху покривката сред вихрушка от девствено бели поли. Лицето му беше съвсем близо до нейното и изразяваше див, примитивен порив, който събуди във вътрешността й същото силно и необуздано желание. Той вдигна нетърпеливо полите и фустите й. Дори твърдият кринолин не го спря. Свободната му ръка отвори сръчно панталона, после се плъзна под задничето й и я повдигна към него. Без да се бави, проникна в утробата й с един-единствен мощен тласък.

Джулиана шумно пое въздух, изненадана от внезапното действие, но тялото й го посрещна с радост и тазът й се задвижи от само себе си в неговия ритъм. Напрегна се цялата, за да му отговори по подобаващ начин. Торкин се опря с една ръка на леглото и продължи да я люби с къси, корави тласъци. Мускулите в утробата й се напрягаха все по-силно, спиралата на насладата в тялото й се затягаше, докато накрая се освободи в дрезгав вик. Водовъртежът на чувствения екстаз се затвори над главата й. Любовникът й бе отметнал глава назад, жилите на шията му се бяха издули от напрежение, очите му бяха затворени. Той изрече името й с учудване и възхищение и семето му се изля в нея с последния пулсиращ тласък. Когато Джулиана повярва, че ей сега ще умре, в тялото й пламна дива, триумфираща радост и заля всяка клетка и всяка пора.

— Какво невероятно преживяване — проговори задавено Торкин, наведе се и целуна гърдите й, които се подаваха над деколтето.

Джулиана лежеше под него, неспособна да се помръдне или да каже нещо, и чакаше лудо биещият й пулс да се успокои. Вдигна ръка и нежно докосна лицето му, после изтощено се отпусна на възглавниците.

— Пренесох се в друг свят — обясни едва чуто.

Торкин се плъзна внимателно до нея.

— Сигурен съм, че си видяла прекрасни неща там.

— О, да — кимна Джулиана и се опита да оправи вдигнатите си поли. — А най-хубавото е, че не беше нужно да се преобличам за пътешествието — добави тя и се изкиска дяволито. В тялото й изведнъж нахлуха нови сили. — Къде са стаите на съпруга ми?

— От другата страна на къщата. Гледат към градината. — Херцогът се надигна, оправи панталона си и я погледна въпросително и леко намръщено.

Тя скочи бързо от леглото и задърпа полите си.

— А къде са вашите стаи, сър?

— До твоите.

— Колко практично — отбеляза тя и се зае да изважда иглите от разбърканата си коса.

— Ела да ти покажа как да влизаш при мен, без никой да те види — той се обърна към гардероба на отсрещната стена и й махна да отиде при него. Джулиана го последва любопитно, като продължаваше да вади фуркети от косите си. Торкин отвори вратата на гардероба и тя извика изненадано, като видя дългата редица великолепни рокли, които висяха там.

— Какво е това?

— Нали ти казах, че положих доста усилия да попълня гардероба ти — обясни с усмивка той. — Но сега имам предвид друго.

Бутна роклите настрана и отстъпи крачка назад, за да може Джулиана да хвърли един поглед вътре.

Тя надникна и откри в задната стена на гардероба врата.

— Отвори я — подкани я той, развеселен от объркването й.

Джулиана го послуша. Малката врата се отвори към друга спалня, която, за разлика от нейната беше обзаведена типично по мъжки. Стените бяха облечени в тъмно дърво и покрити със скъпоценни гоблени, тежките мебели бяха от дъб, подът беше излъскан до блясък.

— О! — изрече учудено.

— Много удобно решение, не намираш ли? — Очите му святкаха весело.

— Наистина много удобно. — Джулиана излезе от гардероба и разтърси косата си, за да я освободи от последните игли. — Сега ли сложихте вратата?

— О, не, скъпа — засмя се Торкин. — Идеята е на първия херцог Редмейн. Разказват, че много обичал да прави номера на херцогинята. Доколкото знам, доста злобни номера. Ние с теб обаче ще използваме вратата за по-добри цели.

— Аха. — Джулиана усети как отново я обхваща странна замаяност. — Кой знае за съществуването й? Виконтът?

— О, не. Никой не знае за тази врата, а Люсиен със сигурност не. Той не познава къщата и не се интересува от тайните й.

— А лорд Куентин?

— Той, разбира се, я е виждал.

— Сигурно е наясно и с целия ти план за мен и Люсиен? — Джулиана окончателно разплете плитките и разтърси буйната си червена грива.

— Да.

— И какво е мнението му?

— Беше абсолютно против — отвърна трезво Торкин. — Но ми прости, както винаги. — Обърна се към гардероба и попита: — Искаш ли сега да изберем подходяща рокля за лейди Еджкомб, която да носи в театъра и в Рейнлей?

Защо не? Този мъж беше като лавина, помитаща всички препятствия. Нищо не можеше да го спре. За свое учудване Джулиана установи, че това е започнало да й харесва.