Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vice, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Слава(2010)
- Допълнителна корекция
- de Torquemada(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2014)
Издание:
Джейн Фийдър. Дивата хризантема
ИК „Ирис“, София, 2009
Английска. Първо издание
ISBN: 978-954-455-053-7
История
- —Добавяне
- —Корекция от de Torquemada, in82qh
7.
— Джулиана, защо не дойдете с нас на малка разходка? — Мис Дебора провря глава през открехнатата врата на Джулиана. — Люси и аз отиваме при шапкарката. Страшно ми трябват розови панделки. Елате с нас!
— Бях останала с впечатление, че ми е забранено да напускам къщата — отвърна Джулиана. Беше минал само ден от представянето й в салона. След сбогуването с херцог Редмейн не бе излизала от стаята си. Както обикновено, до обед в къщата цареше тишина, но през последния час всички се събудиха, докато тя седеше в стаята си и чакаше нещо да се случи.
— О, но мистрес Денисън изрично каза да ви попитаме — обясни Дебора с искрена изненада. — Смята, че малко чист въздух ще ви се отрази добре.
— Разбирам. — Джулиана стана от стола си. Наистина неочакван обрат. След снощното си поведение очакваше отново да я заключат в стаята й. — Много мило от нейна страна. Е, добре, да вървим.
Дебора поклати глава и я посочи с неприкрит ужас. Джулиана отново носеше простата муселинена рокля на прислужница.
— Няма ли да се преоблечете?
Джулиана вдигна рамене.
— Не бих могла, защото нямам нищо друго, освен дрехите на гърба си и зелената рокля, с която бях снощи.
Дебора се слиса още повече, но преди да е успяла да каже нещо, на прага застана Бела.
— Мистрес Денисън ме изпрати да ви донеса тази рокля, мис. Специално за разходката. Не е ли красива? — Тя вдигна високо роклята от тъмножълта коприна, която носеше, и допълни: — А ето и шал от индийска коприна в същия цвят.
— Боже, колко е красиво! — Дебора попипа плата на роклята с физиономия на познавачка. — От най-фина коприна. — Въздъхна завистливо и добави: — Негова Светлост сигурно е дал доста пари. Бриджуорт също е щедър, не мога да се оплача, но все трябва да му напомням. Крайно неприятно е да молиш благодетеля си за нови рокли, не мислите ли? — Тя погледна въпросително Джулиана, която се усмихна безпомощно. Как да формулира отговор, който да не обиди Дебора и въпреки това да съдържа истината?
— Все още не съм попадала в такова положение — отговори предпазливо тя и пое роклята от ръцете на Бела. Коприната се раздвижи като жива в ръцете й. Погледът й се плъзна към отворения прозорец. Слънцето грееше ярко. От колко време не беше излизала? Живееше в Лондон, а не бе видяла нищо от града — само двора на „Камбаната“ в Чипсайд и тясната уличка под прозореца й. Щом трябваше да приеме подаръка на херцога, за да избяга от затвора си, така да бъде.
— Помогнете ми да се облека, Бела.
Дебора приседна на леглото, докато Бела приготвяше кринолина и фустата, от предишната вечер.
— Как да среша косата ви, мис?
— Днес не е толкова стърчаща — отговори Джулиана, неспособна да скрие радостната си възбуда. Най-сетне ще се поразходи отново под слънцето! — Ако я вдигнете и забодете с достатъчно фуркети, сигурно ще издържи.
Бела изпълни нареждането, после умело драпира индийския шал около раменете й. Отстъпи назад и кимна одобрително. Джулиана се огледа изпитателно в голямото огледало. Бронзовият оттенък на роклята подчертаваше бледия й тен и огнения цвят на косата. През главата й отново мина мисълта, че някой знае съвсем точно какви цветове й отиват. Възможно ли беше лично херцог Редмейн да избира тоалетите й? Или само дава парите и предоставя избора на мистрес Денисън?
Изведнъж я обзе паника и стомахът й се сгърчи от болка. С всеки ден влизаше по-дълбоко в капана. Всеки ден губеше по малко от доверието в способността сама да определя съдбата си. Всеки ден примирението й растеше.
Косът, който цвърчеше весело пред отворения прозорец, и слънцето й помогнаха да отблъсне черната вълна на отчаянието. Най-сетне ще излезе от тези четири стени, ще се поразходи из Лондон, ще се наслади на прекрасния летен ден и нищо няма да помрачи радостта й.
— Хайде, Дебора, да вървим. — Джулиана забърза към вратата, радостна, че никой не повдигна възражения срещу удобните й обувки.
Лили ги очакваше в залата.
— Много хубава рокля — отбеляза завистливо тя, докато Джулиана подскачаше по стъпалата. — Тези плисета на гърба са последният писък на модата.
— Да, и виж колко хубаво пада шлейфът — подкрепи я Дебора. — Това наричам аз истински шик. Ще помоля Мани да ми ушие рокля в същия стил. Нали помниш онази червена тафта, дето ми подари лордът?
Джулиана бързаше да стигне до вратата и не обърна внимание на разговора между двете момичета. Мистър Гарстън й отвори с поклон и доброжелателна усмивка.
— Надявам се разходката да ви хареса, мис.
— О, със сигурност — отговори тя, мина покрай него, вдигна глава към слънцето и блажено затвори очи.
— О, мис Джулиана! Май идвам точно навреме.
Джулиана отвори стреснато очи, когато школуваният глас на херцог Редмейн стигна до ухото й. Той стоеше на стълбата, едната му ръка беше върху парапета от ковано желязо. Гледаше я и в очите му светеше странен блясък.
— Навреме за какво? — Мислеше, че радостта от предстоящата разходка ще отлети, но стана точно обратното. Усети пърхаща възбуда, която бързо се разпространи навсякъде по тялото й. Лицето й запламтя, а устните запариха, сякаш очакваха милувките на устата му.
— Дойдох да ви поканя на разходка — обясни той. — Прекрасно е да видя, че вече сте облечена и готова и ме чакате.
— Лъжете се, сър. Смятам да изляза с тези две дами. — Тя посочи Дебора и Лили, които направиха реверанс пред херцога, едва тогава се сети, че тя бе пропуснала да го поздрави.
— Те със сигурност няма да се разсърдят, ако не отидете с тях — възрази меко Торкин.
— Не, разбира се, че не — потвърди бързо Дебора.
— Но аз нямам намерение да ги изоставя…
— Желая ви приятен ден, мили дами. Приятна разходка. — Торкин се поклони пред Дебора и Лили и отстъпи настрана, за да минат покрай него. Когато Джулиана направи опит да ги последва, сложи ръка върху нейната и я спря. — Знам, че предпочитате да излезете с мен, Джулиана.
Докосването му я опари и пърхащата възбуда се усили, сякаш по вените й течеше шампанско. Тя вдигна глава към него и объркването и възбудата се отразиха в очите й. Торкин се усмихва, наведе се и леко докосна с устни меката й кожа.
— Безкрайно е приятно да ви обличам, малката. За повечето жени този цвят е огромен риск. Изглеждат безлични и досадни.
— Значи сам сте избрали роклята?
— Но разбира се. Доставя ми голямо удоволствие да пълня гардероба ви. Много се надявам, че ще харесате и другите рокли, когато ги видите.
Джулиана огледа трескаво улицата, сякаш се надяваше да открие път за бягство или рицар в блестяща броня, дошъл да я спаси. Ала срещна само равнодушните погледи на коняри, улични търговци и бедни жени, тръгнали по работата си.
— Да тръгваме. Конете ми стават неспокойни. — Херцогът хвана ръката на Джулиана, мушна я под мишницата си и енергично я поведе по улицата към мястото, където чакаше открит файтон, теглен от двойка благородни кафяви жребци. Конярят скочи от капрата и побърза да спусне стълбичката.
Джулиана се поколеба. Херцогът плъзна ръце по талията й и набързо я вдигна на седалката.
— Тази сутрин изглеждате необичайно сънлива — отбеляза той и сръчно се покачи след нея. — Да не би да сте спали зле? — Настани се удобно и хвана юздите. — Гримс, вече можете да се върнете на Олбърмърли стрийт.
Конярят направи лек поклон и забърза с големи крачки в посока Странд.
— Е, къде искате да отидем? — осведоми се любезно херцогът. — Има ли някое специално място, което бихте искали да видите? Може би Уестминстър? Парламентът? Хайд парк? Лъвовете на борсата?
Джулиана много искаше да отговори с достолепно мълчание, но не издържа. По-добре да не се преструва.
— Искам да видя всичко — отговори откровено.
Торкин кимна.
— Вашето желание е заповед за мен, мадам.
Тя го изгледа остро отстрани.
— Досега не знаех, че сте лъжец, милорд.
Той се усмихна снизходително.
— Хайде първо да пообиколим Ковънт Гардън. Вярвам, че мястото ще ви хареса.
Още щом завиха зад ъгъла, Джулиана разбра какво е имал предвид. Най-сетне можеше да види Лондон. На площада, обграден с колонади, се тълпяха жени и мъже от всички съсловия и професии. Млади контета се разхождаха гордо под ръка с натруфени проститутки, модно облечени дами, придружени от едри лакеи, пристъпваха напред-назад по паважа и предлагаха услугите си със същата натрапчивост като не толкова щастливите си сестри, които се мушеха по входовете на къщите и кръчмите, размахваха мръсните си ръце и вдигаха полите си, за да покажат сбръчкани колена и тромави бедра. Улични търговци и чираци, натоварени с кошници хляб и най-различни храни, си пробиваха път между сергиите, от които търговците шумно хвалеха стоката си.
Джулиана се взираше като омагьосана в напечатаните листове, окачени по прозорците на къщата насреща. Херцогът проследи погледа й и отбеляза небрежно:
— Перверзните се продават добре в този район. Плътта върви добре с перверзните. — Посочи с камшика си напред и обясни: — Турските бани и финландските сауни правят добри пари от пара и пот… и от още някои услуги.
Джулиана не намери какво да отговори. Остана мълчалива, загледана в пъстрата навалица на площада, колкото отвратена, толкова и омагьосана от гледката.
— Младите дами от дома на мистрес Денисън не идват на този площад. Ще ги видите по-скоро в двора, отколкото тук — продължи херцогът.
Джулиана, която се бе зазяпала в една двойка, облегната на стената на турската баня, бързо отвърна глава и по бузите й пропълзя червенина.
— Да, тук личната сфера не се цени особено — отбеляза спътникът й. — Можете да видите същото и в Сейнт Джеймс парк след смрачаване… под всеки храст и дърво.
Джулиана си спомни предупреждението на Ема — че ако напусне къщата на Денисънови, ще се озове под храстите в Сейнт Джеймс Парк. По гърба й пропълзяха тръпки. Искаше да помоли херцога колкото може по-бързо да я отведе оттук, но подозираше, че нарочно й показва всичко това и си заповяда да не покаже стъписването си.
Скоро завиха по Лонг Акър и когато наближиха Сейнт Мартин ин дъ Фийлдс, херцогът забави ход. Група дрипави деца седяха на стълбите пред църквата. Три възрастни жени обикаляха и оглеждаха изпитателно децата, като обръщаха особено внимание на момичетата. Някои бяха отхвърлени с кратко движение на ръката, на други бе заповядано да се съберат на група.
— Какво правят? — учуди се Джулиана и веднага се наруга — по-добре беше да си мълчи.
— Набират деца за различни услуги… някои от тях могат да се купят — отговори равнодушно спътникът й. — Собствениците на бордеи избират тук деца за специалните желания на клиентите си.
Джулиана стисна здраво устни и се загледа право напред.
— Ако ги изберат, получават добра храна и печелят по няколко шилинга — продължи херцогът със същия спокоен тон. — Разбира се, по-голямата част от възнаграждението отива в ръцете на онези, които ги продават.
— Много интересно, милорд. — Най-сетне Джулиана разбра какъв беше смисълът на тази малка разходка из Лондон и си възвърна дар слово. Ако не се лъжеше, херцог Редмейн се опитваше да й покаже как изглежда животът на беззащитните.
Торкин насочи файтона към Странд и продължи да обяснява на Джулиана какво вижда. Прекосиха Сейнт Джеймс парк и стигнаха до Пикадили. Картината се промени и Джулиана остана възхитена от другия образ на града: луксозни магазини, елегантни градски карети, ездачи, носилки… Изискано облечени дами водеха на каишки малки кученца. Вървящите по улицата поздравяваха познатите си с пронизителни викове, изразяваха шумно радостта си от срещата и се целуваха по бузите. Зад дамите вървяха напудрени лакеи в разкошни ливреи или малки пажове, натоварени с кутии за шапки и пакетчета.
Постепенно Джулиана се отпусна. Улиците в тази част на Лондон бяха чисти, миризмата на отпадъци не се усещаше така силно, сградите изглеждаха високи и елегантни, със стъклени прозорци, които блестяха под слънчевата светлина, лъскави месингови чукчета на вратите и бели, грижливо изметени стълбища. Това беше Лондон, какъвто си го представяше някога в Хемпшир и копнееше да го види — впечатляващ, богат, изпълнен с елегантни хора.
Скоро херцогът спря пред двуетажна къща на Олбърмърли стрийт. Входната врата се отвори моментално и конярят, когото бе отпратил в Ковънт Гардън, забърза надолу по стълбата. Херцогът скочи от капрата и протегна ръка на Джулиана.
— Сигурно желаете нещо освежително — усмихна се той.
Джулиана не се помръдна.
— Къде сме?
— Това е моята къща. Хайде, бъдете така добра и слезте.
В любезния му глас отново прозвуча твърдостта, която бе доловила веднъж. Тя огледа бързо улицата, после коняря, който стоеше и гледаше право пред себе си. Явно не й оставаше друг избор.
Подаде ръка на херцога и слезе гъвкаво от файтона.
— Добро момиче — пошепна одобрително той и тя едва не го изрита. Вместо това издърпа ръката си и изкачи устремно стълбата към входа. Той я последва.
Лакеят на вратата се поклони дълбоко. Джулиана мина покрай него и влезе в голямо преддверие, настлано с мрамор. За момент забрави гнева и страха си и се огледа с възхищение. Високият таван, украсен с гипсови орнаменти, масивните сребърни свещници, крехките позлатени мебели, елегантната извивка на стълбището с форма на подкова — каква красива къща! Форсет Тауърс, където бе прекарала детството си, беше солиден дом, подходящ за провинциален земевладелец, докато тази къща беше от съвсем друга класа.
— Донесете освежителни напитки в утринния салон — заповяда херцогът, без да погледне лакея. Сложи ръка на талията на Джулиана и я поведе към стълбата. — Чай, лимонада и сладкиши за дамата. За мен шери.
— Предполагам, че служителите ви са свикнали да водите в дома си дами без придружител — изрече ледено Джулиана, докато Редмейн я водеше по стълбата с такава бързина, че краката й почти не докосваха пода.
— Нямам представа дали са свикнали или не — отвърна херцогът. — Плащам им, за да изпълняват заповедите ми. Нямам време да се питам с какво са пълни главите им. — Той отвори една врата и я въведе в красива дневна, слънчево и ведро помещение с жълти копринени тапети и обюсонов килим. — Смятам да направя тази дневна ваш частен салон. Мислите ли, че ще ви хареса? — Ръката на гърба й я бутна енергично напред още докато тя се питаше дали го е разбрала правилно. — Помещението е спокойно и приятно, а прозорците гледат към градината зад къщата — продължи херцогът, докато я водеше към прозорците. — Ако желаете да промените мебелировката, имате разрешението ми да обзаведете салона си по свой вкус.
Джулиана си каза, че това е само сън… ужасяващ кошмар, който всеки момент ще се разпадне като счупена играчка. Ала херцогът се обърна отново към нея, усмихна се нежно и улови ръцете й. Привлече я към себе си и тя устреми поглед към устата му — тясна, но с фина извивка и силно чувствено излъчване. В дълбоките сиви очи блещукаше смях и разбиране… и още нещо, от което я побиха тръпки — в очите му пламтеше желание. И тя усети дива възбуда. Изведнъж се изгуби и топлината и аромата на кожата му, когато устата му жадно и без колебание завладя нейната. Тя реагира също така необуздано, безволна и без да мисли. Без да отделя устни от нейните, Торкин нежно плъзна ръка по пълните гърди над деколтето. Тя простена сладостно в устните му, а когато пръстът му се мушна в дълбоката долина между двете й гърди, коремът й се сгърчи от желание, което не беше в състояние да назове. Тя се притисна към тялото му и като усети коравата му мъжественост, бе обзета от див, примитивен триумф.
Силно чукане на вратата прекъсна сладката магия. Джулиана отскочи назад и изохка уплашено. Обърна се с гръб към вратата и прикри с ръка зачервените си устни. В стаята влезе лакеят, остави таблата на масичката и попита херцога има ли и други желания. Торкин отговори така хладно и спокойно, сякаш през последните минути не се бе случило нищо вълнуващо. Джулиана, все още пленница на усещането за мъжкото тяло, жадно притискащо се в нейното, остана много изненадана и малко разочарована — как можеше да се държи така равнодушно! Представите й за мъжката анатомия бяха доста неясни, но не беше в състояние да пренебрегне хладнокръвно една такава манифестация на мъжественост.
Когато усети ръката му на рамото си, тя се стресна. Обърна се уплашено и видя, че лакеят се е оттеглил.
— Вие сте прелестна, малката. — Пръстът му се плъзна по устните й. — Вече съм убеден, че ще се забавляваме великолепно.
— Не! — извика възмутено тя, когато най-сетне си възвърна гласа. — Не. Няма да допусна да ми причините това! — Изтръгна се от него и бързо се отдръпна — в същия момент, когато вратата отново се отвори.
— Лакеят ми каза, че ще те намеря тук. Исках… О! Моля за извинение. — С един-единствен поглед към Джулиана, Куентин разбра каква е работата. — Не знаех, че имаш гостенка — продължи спокойно. — Катлет трябваше да ми каже, че си зает.
— Позволи ми да ти представя дамата — мис Джулиана Бересфорд, както благоволява да се нарича. — Торкин стисна ръката на Джулиана и я изведе пред влезлия. — Джулиана, това е моят полубрат, лорд Куентин Къртни. Надявам се скоро да имате възможност да го опознаете по-добре.
Джулиана беше толкова смутена и объркана, че не можа да намери думи за отговор. Когато осъзна, че той й се покланя, побърза да направи реверанс.
— Добър ден, милорд.
Куентин я измери със сериозен поглед и тя усети как червенината на бузите й се засили. Стана й още по-неудобно, като се сети, че устните й вероятно са белязани от страстната целувка на херцога. Този негов брат сигурно щеше да забележи у нея нещо, издаващо безсрамната възбуда, която продължаваше да пулсира в тялото й. Дали я излъчваше? Може би някаква миризма? Тя се извърна, неспособна да понесе изпитателния му поглед.
— Редно ли е да водиш бедното дете тук без придружителка, Торкин? — В гласа на Куентин звънна неодобрение. — Ако са я видели на улицата с теб, ще се компрометира.
Джулиана рязко вдигна глава и в погледа й светна надежда. Кой знае, може би в този обезумял свят все още имаше хора, които да се застъпят за нея.
— Негова Светлост не вярва, че имам добро име, които би могло да бъде компрометирано, милорд — заговори тя с тих, натежал от сълзи глас. Обърна се бавно и устреми поглед към скромно облечения мъж. Изведнъж забеляза колко много приличаше на херцога, но това не я обезкуражи. — Вие вероятно сте духовник? — попита тя, като забеляза тъмния, скромно скроен жакет и простата колосана яка.
— Правилно отгатнахте, мила. — Куентин направи крачка към нея, но в този миг тя се хвърли в краката му, изхълца и се вкопчи в коленете му.
— О, сър, спасете ме! Моля ви, умолявам ви, не допускайте херцогът да извърши безбожните неща, които е замислил!
Тя не обърна внимание на странния, задавен звук, който излезе от устата на Редмейн, и избухна в безпомощен плач.
— Хайде, хайде, мила, успокойте се, моля ви. Няма за какво да се притеснявате. — Куентин се наведе и й помогна да стане. — Торкин, смятам, че трябва веднага да освободиш момичето. Няма да ти позволя да я измъчваш. — Той помилва успокоително сведената глава на Джулиана и й подаде кърпичката си. — Хайде, миличка, изтрийте си очите. В тази къща наистина не ви заплашва опасност.
Джулиана промърмори няколко неразбрани думи и скри лице в колосаната кърпичка. Всяко мускулче на тялото и беше напрегнато, докато чакаше реакцията на херцога.
— Торкин? — изрече строго Куентин. — Трябва да я освободиш!
— Но разбира се.
Джулиана рязко вдигна глава. Моментално съжали за прибързаните си действия, когато херцогът улови брадичката й между палеца и показалеца си и вдигна лицето и към своето.
— Впечатляващо представление, малката. Виждам, че имате невероятен артистичен талант. — Палецът му избърса последната сълза от бузата й. — Забележително постижение, наистина. Даже се разплакахте.
— О, вие сте отвратителен! — пошепна тя и се опита да се освободи. — Пуснете ме да си отида.
— Разбира се. — Той отиде до вратата и я отвори. — Можете да отидете, където си поискате… но не се връщайте на Ръсел стрийт. Мистрес Денисън няма интерес да ви удостои с гостоприемството си. Позволявам ви да задържите дрехите, които носите на гърба си, защото старите ви одежди са били изгорени — продължи херцогът с любезна усмивка, без да издаде вътрешната си несигурност. От това момиче можеше да се очаква всичко. Ами ако му обърне гръб и си тръгне? Дано все пак да я е преценил правилно — импулсивна, но не неразумна. Упорита, дръзка, сприхава, но с буден ум и интелигентност.
Джулиана го гледаше, без да разбира. Наистина ли щеше да я освободи — след всичко, което се бе случило?
— Извинете ме, но се уморих да държа вратата — изрече той с измамна благост.
Джулиана прибра полите си и мълчаливо мина покрай него. Излезе в коридора и заслиза по стълбата. Лакеят й отвори вратата и тя излезе на улицата.
Куентин стисна брат си за рамото и в очите му светна гняв.
— Как смееш да се отнасяш така с нея!
— Тя е свободна да си отиде. Няма да я държа тук против волята й. Искаш ли чашка шери?
— Не — отговори сърдито Куентин. — Какво ще прави сега?
— Наистина не знам. — Торкин си наля чаша шери и я изпи на един дъх. — Вероятно е дошла в Лондон с определени намерения. Сега има възможност да ги осъществи.
Куентин отиде до прозореца, но той гледаше към градината, не към улицата.
— Ще я настигна — заяви енергично. — Поне да й дам пари. Момичето е твърде младо, за да го оставим да се разхожда само из големия град.
— И аз мисля така, скъпи братко. — Торкин си наля още малко шери и погледна брат си с присвити очи. — Твърде младо и твърде неопитно.
— Дяволите да те вземат, Торкин, ти наистина си студенокръвно копеле — изруга Куентин, сякаш не беше прекарал три години в семинария за свещеници. — Щом не желаеш да се намесиш, аз ще го направя.
Той отиде до вратата и посегна към бравата в същия миг, в който тя отново се отвори. На прага застана Джулиана и устреми поглед към Торкин.
— Къде да отида? — попита задавено. — Какво да правя?
— Отидете, където желаете, и правете, каквото желаете — отговори той, но гласът му бе загубил цялата си твърдост.
— Знаете какво ще се случи с мен! Точно по тази причина ми показахте онези неща в Ковънт Гардън, нали? — Лицето й беше смъртнобледо и луничките по нослето й приличаха на капчици кръв. В очите гореше зелен огън.
— Мила моя, нямате причини да се страхувате. Аз ще ви дам пари и ще можете да се върнете при семейството си. — Куентин бръкна в джоба си.
— Много ви благодаря, милорд. Много сте любезен, но знаете ли… аз не мога да се върна вкъщи и херцогът е наясно с това. Знае също, че не ми остава друг избор, освен да направя, каквото иска от мен.