Джейн Фийдър
Дивата хризантема (5)

4.

— Наистина не виждам как бих могъл да ви помогна, сър Джордж. — Сър Брайън Форсет дари госта си с мразовита усмивка. — Нашата отговорност за Джулиана завърши в мига, когато тя стана законна съпруга на баща ви. Съжалявам много за смъртта му, но сега вдовицата е господар на себе си и може да прави, каквото иска. Не забравяйте, че сър Джон умря, без да остави завещание.

— А вие, сър, сте този, който ще управлява наследеното от Джулиана богатство, докато тя… отсъства. — Сър Джордж изскърца със зъби. Пълен мъж с червено лице и ръце като бутове шунка, той наближаваше трийсет години. Син на баща си само по външен вид, но не и по характер, той докарваше до отчаяние шивачите си — цялата им сръчност и всички подплънки на света не биха стигнали да направят фигурата му елегантна.

— Точно така — отговори кратко сър Брайън.

Когато не продължи с обясненията, холеричният му гост скочи и нервно закрачи между писалището и прозореца в библиотеката, като гневно си мърмореше нещо под носа и често-често триеше запотеното си лице с копринена кърпичка.

— Но това е чудовищно! — извика гневно. — Вашата подопечна уби баща ми! После изчезна през девет планини в десета, а вие въпреки това продължавате да управлявате имуществото й — значителна част от наследството ми, мога да ви уверя. И аз нямам достъп до него. Повтарям ви, сър — тя е убийца!

— Това е обвинение, което ще се реши в съда — отговори все така спокойно сър Брайън и неволно се намръщи отвратено. В горещината на летния следобед гостът му миришеше непоносимо.

— Казвам ви още веднъж с цялата си категоричност, сър — тя е убийца! — повтори сър Джордж и ноздрите му се издуха. — Нали видях отпечатъка върху гърба на баща си! Ако не е виновна за смъртта му, защо е избягала презглава?

Сър Брайън вдигна мършавите си рамене.

— Скъпи Джордж, Джулиана винаги е била загадка за мен. Докато я намерят, не бих могъл да сторя нищо, за да променя сегашното положение.

— Убийцата не може да наследи богатството на жертвата си! — Сър Джордж удари с юмрук по масата и домакинът подскочи. Усмивката изчезна окончателно от лицето му.

— Тя не, но децата й могат — отговори вразумяващо той отвратен от гневния си гост. — Съществува възможност булката да е заченала през първата брачна нощ. Съпругът почина при обстоятелства, които недвусмислено показват… — Той замълча за миг, взе си щипка емфие и продължи все така спокойно — … показват, че бракът е бил консумиран.

Посетителят почервеня още повече. Очевидно не беше помислил за това.

— Според мен е невъзможно. — Но в гласа му липсваше убедителност.

— Защо? — осведоми се небрежно домакинът. — Вие самият сте доказателство, че баща ви не е бил импотентен. Разбира се, възможно е никога да не узнаем дали Джулиана е заченала. Първо трябва да я намерят.

— Ако не я намерим, трябва да минат цели седем години докато законът я обяви за мъртва. Седем дълги години и през това време вие ще управлявате имотите й от нейно име. Това означава, че аз няма да мога да разполагам с половината от земите си!

Сър Брайън само вдигна рамене. Той бе изтъргувал брачния договор на подопечната си със студената, пресметлива радост на роден делови човек. Сър Джон Ридж, груб, но сърдечен мъж, не се отличаваше с кой знае какъв ум, а и беше сляпо влюбен в шестнайсетгодишната Джулиана и се съгласи с всички поставени условия. От самото начало му беше ясно, че няма никакъв шанс срещу острия като бръснач ум и алчността на сър Брайън! Самата Джулиана играеше само второстепенна роля в сметките на настойника си. Много по-голямо беше задоволството му да води за носа трудно схващащия и прехласнат по момичето сър Джон и да извлече най-голяма изгода за себе си.

— И как да я намерим? — Сър Джордж се стовари тежко на дивана и се намръщи още повече.

— Според мен трябва да оставим това на полицията — отговори невъзмутимо сър Брайън.

— Да не мислите, че тази банда малоумници ще положи някакви усилия, за да ни угоди? — изфуча разярено сър Джордж.

Домакинът за пореден път вдигна рамене.

— Ако имате по-добра идея…

— О, разбира се, че имам! — Джордж скочи и изруга грубо. — Самият аз ще тръгна да я търся. Ще я намеря и ще я завлека пред съда, за да я осъди на смърт. Ще го направя, дори това да е последното, което ще свърша в живота си!

— Решителността ви е похвална, сър. — Сър Брайън се надигна и се придвижи към вратата, за да намекне на госта си, че е време да си върви. — Моля, имайте добрината да ме държите в течение на разследването си.

Сър Джордж кипеше от гняв. Домакинът му не си правеше труда да прикрие неучтивостта си. Колкото по-дълго Джулиана се разхождаше свободна някъде по страната, толкова по-дълго проклетият сър Форсет щеше да управлява имуществото й по свое усмотрение. Нямаше нужда от особена фантазия, за да си представи каква част от доходите ще отиде в собствения му джоб, вместо да остане за истинския наследник.

— О, сър Джордж… позволете да ви изкажа съболезнованията си… каква ужасна трагедия. — Резкият глас на лейди Амелия Форсет долетя преди дамата, влизаща през отворената врата на терасата.

Лейди Амелия, едра жена с високомерно вирнат нос, направи лек поклон. Джордж, отрезвял от появата й въпреки гнева си, отговори на поздрава със съвършена учтивост. Лейди Форсет го измери с пронизващ поглед и очевидно го оцени по достойнство, защото на устните й се появи мразовита усмивка.

— Надявам се, че не съм попречила на разговора ви със съпруга ми.

— Разбира се, че не, скъпа — побърза да я увери сър Брайън. — Всъщност сър Джордж тъкмо се сбогуваше. — Той дръпна шнура на звънеца.

Амелия направи лек реверанс, а Джордж, проумял, че го гонят, излезе заднешком от библиотеката.

— Какво искаше този тромав тип? — попита без заобикалки Амелия, след като вратата се затвори зад госта.

— Иска колкото може по-скоро да прати Джулиана при палача, за да си върне частта от наследството, което й остави сър Джон с брачния договор.

— Глупак — промърмори отвратено лейди Амелия. — Какво вулгарно бързане! Баща му легна в гроба само преди три дни!

— Цялата история е отвратителна — потвърди съпругът й. — Най-абсурдното…

— Типично за Джулиана — прекъсна го жена му и възмутено стисна устни. — Такова несръчно, безогледно същество!

— Да, но къде е сега? — изсъска раздразнено сър Брайън. — Защо е избягала? Не вярвам да е виновна за смъртта на съпруга си. — Хвърли въпросителен поглед към жена си и попита тихо: — Или все пак…

— Кой може да каже със сигурност? — Лейди Форсет поклати глава. — Винаги е била диво, трудно момиче.

— Ужасно избухлива — припомни си сър Брайън и се намръщи. — Въпреки това ми е трудно да повярвам, че нарочно е убила стареца.

— О, не, разбира се, че не е било нарочно. — Лейди Форсет дори се усмихна. — Но ти знаеш добре, че непрекъснато й се случват разни неприятни неща. Опитва се да направи нещо добро и полезно, а излиза точно обратното. Открай време си е била невнимателна. Ако поставката се е изплъзнала от ръката й…

— Твърде възможно. — Сър Брайън задъвка замислено долната си устна. — Имам чувството, че случаят ще се разрасне до скандал на десетилетието в малкото ни графство. Би било ужасно, ако се стигне до съд.

— Тогава да се надяваме, че никога няма да намерят Джулиана — отговори спокойно жена му. — За разлика от теб аз мисля, че случката ще се забрави скоро. Кой ще тръгне да я търси, ако не го направим ние?

— Джордж Ридж.

— Ах, да… естествено! — Лейди Форсет приседна до една масичка и се зае да подрежда подвързаните в кожа томове.

— Радвам се, че няма достатъчно ум в главата си, за да проведе успешно разследване — отбеляза сър Брайън. — И той е жалък глупак като баща си.

— За разлика от него Джулиана…

— … е момиче с остър ум и съобразителност — завърши изречението сър Брайън и се усмихна. — Ако не иска да я намерят, готов съм да се обзаложа, че Джордж Ридж ще удари на камък.

Джордж Ридж излезе от обора на Форсет Тауърс с гневно смръщено чело. Яздеше огромен сив жребец, който единствен издържаше тежестта му. И конят беше като господаря си — груб и необуздан. И днес отметна глава назад и яростно загриза жестоко стягащата го юзда. Когато Джордж го шибна немилостиво с камшика, жребецът изцвили пронизително, вдигна предните си крака и препусна, сякаш всички адски кучета го гонеха по петите.

Джордж бе получил от сър Брайън още по-малко подкрепа, отколкото беше очаквал. И сега проклинаше бившия настойник на Джулиана като арогантен, надменен, отвратителен провинциалист, който си пъха носа навсякъде и поне от кумова срама не му предлага помощта си в решаването на толкова важен въпрос, какъвто е търсенето на собствената му подопечна. На избягалата убийца.

Джулиана. Джордж стегна юздите и насочи коня по междуселския път. Джулиана. Образът й се появи пред него и го изпълни с пламтяща похот. Жадно облиза устни и въздъхна. Беше я пожелал от мига, в който я видя за първи път, увиснала на ръката на оглупелия му от любов баща. В сравнение с масивната фигура на сър Джон, Джулиана изглеждаше като елфа, но не бе в състояние да прикрие пищната закръгленост на гърдите си и изкусителната линия на ханша под добродетелната рокля, с която бе пристигнала в имението на баща му по изричното желание на лейди Форсет.

Косата й беше още по-възбуждаща от извивките на тялото. Пламтящо червена необуздана маса от копринени къдрици, които според него бяха израз за страстна природа. Отначало се държеше мило с него, усмихваше му се и великолепните й зелени очи ставаха топли, но после той направи грешка — поддаде се на страстта и се опита да превърне в действителност похотливите фантазии, които го мъчеха по цели нощи. Опита се да я целуне, а тя едва не му издра очите. От този ден нататък погледът й беше хладен и подозрителен, а гласът й загуби перления блясък на радостта и стана сух и отблъскващ.

Промяната изобщо не потуши похотта на Джордж, но гневът и унижението, че е бил отблъснат, увеличиха злобата му. Вече гледаше на годеницата на баща си като на омразна натрапница. Рафинирана, коварна вещица, която залъгва сенилния сър Джон Ридж с обещания за своето горещо младо тяло и го мами към брачния капан. За награда получава правото да живее до смъртта си в родния му дом и две хиляди хектара плодородна земя, да не говорим за всички доходи от горите и арендаторите.

Джордж бе изслушал мъглявите обяснения на баща си, без да разбере защо трябваше да се лиши от наследството си. Опита се да протестира, развика се, но не постигна нищо. Сър Брайън Форсет упорито настояваше, че ако не изпълнят условията му, няма да позволи на подопечната си да се омъжи. А сър Джон беше готов да се съгласи с всичко, само и само тази млада, пламенна жена да влезе в леглото му.

Е, получи си наградата и трябваше да си плати. Джордж брутално заби пети в хълбоците на сивия кон. Джулиана бе изчезнала безследно, а бившият й настойник щеше да управлява наследството й, докато я намерят. Бедният Джордж бе загубил половината от наследството, което му се падаше по право.

Ако успееше да намери Джулиана, щеше да докаже престъплението й и съдът да му върне земите. Освен ако не беше забременяла. Ако пред съда се позовеше на състоянието си, съдиите нямаше да я осъдят на смърт, а детето й щеше да наследи богатството й. От друга страна обаче… защо да не се омъжи за сър Джордж Ридж — тъгуващата млада вдовица взема сина на своя починал съпруг… много подходяща връзка. Тогава ще е без значение дали чака бебе или не. Ценните земи и доходите от тях ще се върнат в семейство Ридж, а той, Джордж, ще има Джулиана в собственото си легло.

Дали тя ще се съгласи? Обзет от възбуда, Джордж заби шпори в хълбоците на коня и го подкара право към високия трънлив плет. Животното се напрегна и го прескочи, оголило жълтеникавите си зъби в грозна гримаса, очите изпълнени с ужас. Все пак успя да се приземи от отсрещната страна, макар и доста тромаво.

Джордж прокле невъзпитания си кон и здраво стегна юздите. Джулиана със сигурност ще се съгласи, каза си той, защото в действителност няма друг избор. Той ще обещае да каже пред съда, че смъртта на баща му е била злополука. Никой няма да се опита да оспори версията му за този деликатен случай. Хората в графството ще раздухват историята месеци наред, но всеки ще разбере, че един тлъст старик е умрял от разрив на сърцето по време на първата си брачна нощ, защото не е могъл да издържи на напрежението. Ами да, в леглото с такава темпераментна млада кобилка…

Разбира се, Джулиана ще приеме с готовност предложението му — Джордж вече беше убеден в това. Но първо трябваше да я намери.

Насочи коня надясно и продължи към Уинчестър. Джулиана със сигурност беше напуснала графството. Имаше два начина — на кон или с карета. В оборите на Ридж Хол не липсваха коне, но в ранните утринни часове от Уинчестър бе заминала пощенската карета. Първо ще се осведоми в „Розата и короната“, после ще разлепи по целия град обяви, че я търси — в случай че някой колар или селянин е видял посред нощ самотна пътничка.

 

 

Джулиана прекара следващите три дни в къщата на Ръсел стрийт в пълно уединение. Единственото лице, с което от време на време разменяше по някоя дума, беше Бела, момичето, което я обслужваше и й носеше яденето в стаята. Споменът й за срещата в салона и ужасното предложение на херцога постепенно се размиваше. Неспособна да понася повече присъствието му, тя бе избягала от салона. Никой не я спря, никой не споменаваше случката оттогава. Вратата на спалнята й вече не беше заключена, но когато един следобед слезе в голямата зала, мистър Гарстън изниква от нищото и й заяви с нетърпящ възражение тон, че трябва незабавно да се върне в стаята си. Снабдяваха я с всичко, от което имаше нужда — книги, хартия за писане, въглен за рисуване. Въпреки това тя беше затворница в малката си стая, в къщата, чиито обитатели обръщаха света с главата надолу — спяха денем и се будеха едва в началото на нощта.

Нощем Джулиана дълго лежеше будна и се вслушваше в шумовете, които долитаха от салоните: танцова музика, залпове от смях, превзето женско пискане, мелодични мъжки гласове по стълбището, звън на стъкло и порцелан. Примамливи аромати от кухнята стигаха чак до нейната стая и тя се опитваше да си представи какво сервират на гостите. Нейната храна беше в изобилие, но съвсем обикновена — вероятно каквато сервираха на прислугата, защото гостите и младите дами се услаждаха със съвсем други неща.

Шумовете й пречеха да заспи. Чакаше чукането по външната врата най-сетне да престане и музиката да заглъхне. Но дори тогава чуваше гласове по коридора — приглушени, изтощени женски гласове, тихо кискане… а веднъж чу и сърцераздирателно хълцане. След него се обади цял хор женски гласове, които утешаваха плачещата, докато не се намеси мисис Денисън — любезно, но енергично. Джулиана се ослушваше напрегнато и можа да чуе как мистрес Денисън изпрати момичетата по леглата им и отведе плачещата в салона си. Едва на разсъмване сама потъна в дълбок сън без сънища.

Въпреки страховете и тревогите за бъдещата си съдба, тя се стараеше да държи контрола в свои ръце. Най-страшна от всичко беше скуката. Джулиана беше свикнала на активен живот и към края на третия ден вече не можеше да понася затворения живот в малката стая. Въпреки отчаянието си не задаваше въпроси, не настояваше да й върнат свободата — защото гордостта и упоритостта й забраняваха да прояви страх пред мъчителите си. Искаше да им покаже, че е издръжлива и се надяваше, че като разберат колко е непоколебима в решителността си да води честен живот, ще се смилят и ще я освободят.

Рано следобед на четвъртия ден животът й се промени. Малката прислужница се яви в стаята й с цял наръч дрехи на ръце.

— Днес сте поканена да вечеряте долу, мис — обясни Бела и щастливо й показа многоцветните коприни, кадифе и дантели. — А после ще ви представят в салона. — Разтвори ръце и дрехите паднаха на леглото. — Погледнете каква прекрасна рокля ви е поръчала мистрес Денисън. — Тя приглади диплите на полата от нефритенозелена коприна и вдигна роклята пред очите на Джулиана.

— Не я искам, Бела. Можете да я върнете на господарката си — отговори рязко Джулиана. Сърцето биеше лудо в гърдите й, но беше убедена, че гласът й звучи достатъчно енергично.

— О, не мога, мис. — Бела престана да се възхищава на великолепната рокля и я остави на леглото. — Мистрес Денисън я е поръчала специално за вас. До днес сутринта не беше готова, затова трябваше да стоите горе в стаята си, но сега всичко е наред. — Вниманието й се насочи към купчината бельо. — Погледнете какво има тук: чисто ново батистено бельо, две фусти, копринени чорапи… А я вижте какви хубави обувки! Токите са от чисто сребро, готова съм да се обзаложа на каквото искате. Мистрес Денисън не жали пари за момичетата си. — И тя показа на Джулиана чифт изящни ябълковозелени обувки с високи токчета.

Джулиана посегна към обувките и измери височината на тока с пръста си. Знаеше, че краката й са прекалено големи и изглеждат грозно дори в обувки без ток, а какво ли щеше да бъде на високи токчета — сигурно ужасно смешно.

Въздъхна и пусна обувките на пода.

— Предайте на мистрес Денисън, че нямам намерение да облека тази рокля. Няма да й позволя да ме представи… каквото и да означава това.

Бела я гледаше с нарастващ ужас.

— Но, мис…

— Без „но“ — сряза я рязко Джулиана. — Хайде, вървете и й предайте, каквото ви казах… и за бога, махнете от леглото ми тези развратни дрехи. — Тя посочи роклята и се постара да вложи в жеста цялото си презрение.

— О, не, мис, няма да го сторя. — Бела направи кратък реверанс и изскочи от стаята.

Джулиана седна до прозореца и се опита да усмири лудото биене на сърцето си. Сплете ръце в скута си и зачака по-нататъшните събития.

А те не закъсняха. Само след десетина минути вратата се отвори и на прага застанаха двамата Денисънови. Елизабет носеше великолепна рокля от яркооранжева коприна върху небесносиня фуста, а джентълменът, който влезе след нея, беше облечен в невероятен костюм от жълта тафта. Дългата му коса беше грижливо накъдрена и напудрена.

Джулиана, обучена от строгата ръка на настойницата си, се изправи учтиво при влизането им и приклекна в реверанс, ала очите й изразяваха неотстъпчивост и презрение. Това беше първата й среща с Ричард Денисън, но веднага разбра кой е той по описанието на Бела.

— Какви са тези глупости, които чувам, дете? — В гласа на Елизабет звънтеше гняв.

— И аз бих могла да ви попитам същото, мадам — отвърна спокойно Джулиана. Мислите се надпреварваха в главата й. Дали можеха да я принудят да проституира? Можеха ли да я изнасилят и да я тласнат в калта, за да няма вече какво да губи? Цялата тръпнеше от страх, но гласът й не потрепери и погледът й остана устремен към Денисънови.

— Нямате причини да се държите невъзпитано, мила моя. — Гласът на Ричард Денисън беше дълбок и мек, но изразът на пронизващите, коварни очи изобличаваше тона му в лъжа. Той пристъпи до леглото и попита — Какво не ви харесва в роклята? Или имате и други претенции?

— Това е тоалет за уличница, сър, а аз не съм уличница.

— За бога, момиче, престанете! — намеси се гневно Елизабет. — Нямате право да говорите така. Тази рокля е последният писък на модата. Тя е израз на изискан вкус. Придворните дами носят такива рокли.

— Благодаря ви за любезността, мадам, но не приемам подаяния.

— Това не е подарък от мен, дете, а от… — Тя млъкна изведнъж, когато съпругът й се покашля зад вдигнатата си ръка и й хвърли предупредителен поглед.

Джулиана прехапа устни. Щом роклята не беше от Денисънови, значи оставаше само едно обяснение.

— Бъдете така добри и уведомете Негова Светлост херцог Редмейн, че не желая да приема и неговите подаяния.

— Защо постоянно говорите за подаяния, мила? — поиска да разбере Ричард. — Ние очакваме от вас само една малка услуга за гостоприемството и великодушието на Негова Светлост.

— Може би, но аз не съм готова да ви направя тази услуга — отвърна Джулиана, учудена колко твърдо звучеше гласът й, макар че коленете й трепереха от страх и дланите й бяха овлажнели. — Аз не желая и толкова.

— Доколкото разбрах, Негова Светлост е предложил да ви направи виконтеса… Има малка разлика — отбеляза сухо мистър Денисън.

— Има продавач и купувач, сър. Аз не виждам разлика.

— Вие сте упорита, своенравна личност — заяви вбесено мистрес Денисън. — Негова Светлост настоя да ви дадем време да обмислите предложението му на спокойствие и без натиск, но сега виждам…

— Моля ви, мадам! — прекъсна я възбудено Джулиана. — Моето единствено желание е да напусна веднага тази къща. Ако ми върнете старите дрехи, ще си отида, както дойдох, и няма да досаждам на никого. Защо ме държите тук против волята ми?

— Защото сме убедени, че вие не знаете кое е добро за вас, момиче — отговори Ричард. — Как мислите, колко време ще оцелеете на улицата? Вие изобщо нямате представа какво е Лондон и как се живее тук. Нямате пари, нямате приятели, никаква закрила. В тази къща ви предлагаме всичко това и много повече. Като ответна услуга искаме само да се облечете красиво и да слезете за вечеря. Нищо повече.

Джулиана изпита чувството, че земята се е разтворила под краката й. Самоувереността я напусна. Всичко, което казваха Денисънови, отговаряше на фактите. Бе видяла достатъчно от прозореца си, за да разбере, че спокойният живот на провинциална аристократка, който беше водила досега, не я е научил как да оцелява в големия град съвсем сама и без средства.

— Бела ми каза, че ще ме представят в салона — изрече тихо тя. — Знам какво означава това.

— Според мен не знаете — възрази хладно Ричард. — Ние не поставяме никакви изисквания към вас. Искаме само да ни правите компания. Не искаме да забавлявате гостите. Ако желаете, ще посвирите или ще попеете, ще водите учтив разговор, както е обичайно в цивилизованите салони.

— А херцог Редмейн? — попита колебливо Джулиана.

Мистър Денисън вдигна рамене.

— Мила моя, делата на херцога не ни засягат. Вашето решеше зависи единствено от вас. Той ще преговаря пряко с вас. Мистрес Денисън и аз ви каним да вечеряте с другите обитатели на къщата и да пиете чай в салона. Нищо повече.

— Какво ще стане, ако откажа?

По лицето на мистър Денисън се изписа нетърпение, но когато жена му отново понечи да се намеси, той вдигна успокоително ръка.

— Съветвам ви да размислите — изрече натъртено той. — Имате нужда от сигурно убежище и ние ви го предлагаме. Смятам, че не искаме много от вас, като ви молим да се придържате към правилата на дома.

Джулиана му обърна гръб и се загледа безмълвно през прозореца. Чувството за поражение се засилваше. Заплахата беше недвусмислена. Ако някой от Денисънови отиде в полицията и разкаже историята й, много скоро ще разкрият истинската й самоличност. Гостилничарят от Ууд стрийт ще си спомни, че пощенската карета от Уинчестър е пристигнала по едно и също време с каретата от Йорк и полицията много лесно ще разкрие останалото.

— Хайде, мила, не се измъчвайте. — Гласът на мистрес Денисън прозвуча ласкаво. Тя се приближи и сложи ръка на рамото на Джулиана. — Бела ще ви помогне да се облечете. Роклята е избрана специално за очите и косата ви. Ще изглеждате чудесно в нея, уверявам ви.

— При дадените обстоятелства това не ме интересува ни най-малко, мадам — отговори глухо Джулиана и се обърна отново към стаята. — Очевидно сте твърдо решени да ми ограбите добродетелта и аз не съм в състояние да ви попреча.

— Не бъдете толкова недоверчива — укори я Елизабет и отново я потупа по рамото. — Мъжът ми и аз нямаме намерение да ви принуждаваме за нищо. Вашата съдба е в ръцете на херцог Редмейн. Преговаряйте с него, колкото искате.

Джулиана присви очи.

— Не искайте от мен да повярвам, че нямате интерес, финансов или от друг вид, към плановете на херцога за мен, мадам! Всяка сводница очаква да й заплатят за услугите и вие знаете това не по-зле от мен.

— Просто не мога да повярвам! Това момиче е непоносимо и създава само ядове — изохка мистрес Денисън, обърната към съпруга си. — Желая на Негова Светлост много приятни мигове с нея. — Възмутена, тя разтърси изкусно фризираната си глава и забърза навън. Ричард я последва с лека усмивка.

Май не постъпих особено умно, като ги ядосах, каза си разкаяно Джулиана. Все пак съдбата и сигурността ми зависят от тях. Отиде до леглото и започна да разглежда донесените дрехи. Освен вечерната рокля от нефритовозелена коприна имаше ябълковозелена фуста, украсена с рюшове, бельо и риза от избродирана батиста, копринени чорапи и жартиери, украсени с дантели ръкавици и чифт фини вечерни обувчици.

Джулиана седна на леглото и пъхна единия си крак в обувката. Макар че носеше памучни чорапи, тя й пасна перфектно. Сигурно бяха използвали ботушките й за модел. Краката й бяха толкова големи, че беше невъзможно просто да са отгатнали номера й. Джулиана протегна крак и огледа обувката със замислено изражение. Изглеждаше непривично елегантна. Дали ще може да ходи с тези обувки? Обу и втората и са изправи предпазливо. Направи няколко крачки напред, като се полюляваше на високите токове. Обувките я стягаха ужасно, притискаха пръстите й един към друг и опъваха ходилото.

— О, мис, не са ли възхитителни? — извика откъм вратата Бела и влезе вътре с голяма кана гореща вода в ръце. — Искате ли да се изкъпете преди вечеря? Ще накарам лакея да донесе коритото.

Джулиана се отпусна отново на леглото и свали обувките. Наистина беше добре да се изкъпе и да се подготви за онова, което ще й донесе вечерта… каквото и да беше то. Като жертвена девица, помисли си тя и изведнъж се развесели. Чувството й за хумор се проявяваше най-неочаквано и жената на настойника й често я кореше за неприличния й смях — почти толкова често, колкото за несръчността й. Но при тези обстоятелства, каза си тя, не мога да направя нещата по-лоши, отколкото и без това са.

— Да, моля те, Бела.

— Ако желаете, ще ви забъркам малко къна за косата — продължи усърдно момичето. — Косата ви ще придобие невероятен блясък, повярвайте. Мис Дебора винаги се изплаква с къна, когато се подготвя за вечерта с лорд Бриджуорт. Не че косата й е красива като вашата, наистина не. В сравнение с вашата изглежда безжизнена и сива. — Бела сияеше, сякаш беше особено горда с превъзходството на Джулиана.

— Вкъщи използвах оцет — отговори тя.

— О, уверявам ви, че къната е много по-добра за косата ви, мис.

Какво имаше да губи?

— Добре, Бела, направете всичко, което смятате за правилно.

Зарадвана, прислужницата изскочи от стаята и Джулиана отново посвети вниманието си на роклята и другите принадлежности. Не можеше да отрече, че тоалетът е извънредно елегантен. Лейди Форсет получаваше всички модни списания и беше добре осведомена за новата лондонска мода. Шивачката в Уинчестър много се стараеше да шие тоалетите й според най-новите кройки. За съжаление списанията и кройките пристигаха много късно в Уинчестър и роклите на лейди Форсет със сигурност бяха демоде за Лондон. Разбира се, тя не си позволяваше да изкаже подобно мнение пред жената на настойника си…

В същото време лейди Форсет поръчваше за Джулиана само най-скромни рокли, почти като на селянка — или на ученичка, която няма работа при шивачката. Когато подготвяше сватбената рокля и чеиза й, тя се показа малко по-щедра, но Джулиана беше наясно, че всичките й дрехи са ушити в старомоден стил. Лейди Форсет й заяви недвусмислено, че като съпруга на сър Джон Ридж не са й нужни модни и елегантни дрехи. Да, съпругът й беше богат човек, но според лейди Форсет не беше достатъчно цивилизован, за да бъде приет от местния елит.

Новият й гардероб останал в къщата на мъртвия й съпруг. Бричовете и ризата бяха изчезнали. Единствените дрехи, които притежаваше в момента, бяха на нея. А сега — това невероятно, ярко творение от коприна и батиста… Волю-неволю, Джулиана трябваше да признае, че представата да се облече в такава рокля е невероятно примамлива.

Бела се върна много скоро, придружена от лакей и момчето, което лъскаше обувките, натоварени с няколко ведра гореща вода и голямо дървено корито. Лакеят и момчето се поклониха почтително пред Джулиана, преди да напуснат стаята, и тя изпита чувството, че положението й в къщата се е променило по необясним начин.

— Всички са много развълнувани, мис, като чуха, че тези вечер ще се присъедините към момичетата — довери й Бела, докато наливаше вода в коритото. — Мистър Гарстън каза, че вече сте обещана на голям благодетел. Всички от персонала са любопитни да ви видят.

Докато се събличаше, Джулиана си представи какви неща се приказват за нея в кухнята и в крилото на прислугата, докато тя е затворница в таванската си стаичка. Интересно защо беше приемала, че нейната липса на интерес към останалите обитатели на къщата означава същото и от тяхна страна. Явно се е лъгала.

Тя влезе в дълбокото корито и с доволна въздишка се отпусна в топлата вода. Досега никога не я беше обслужвала камериерка, тъй като според лейди Форсет камериерките бяха излишен лукс, но сега установи, че Бела е колкото въодушевена, толкова и сръчна. Само след петнайсет минути Джулиана лежеше на отоманката, а Бела усърдно сушеше намазаната й с къна коса.

— Не ви ли казах, мис, не ви ли казах? — Бела й подаде огледалото. — Косата ви блести като полирана мед.

Джулиана приглади влажните къдрици и неволно ги оприличи на огненочервен ореол около главата й.

— Какво ще правим сега с тази мокра маса, Бела? — попита тя с добре изигран ужас. — След къпане косата ми е дяволски упорита.

— Мистър Денисън ми обясни точно и подробно как да ви фризирам, мис. Каза да оставя косата ви да пада свободно и да я привържа само с кадифена панделка.

Джулиана смръщи чело. Гласът на мистър Денисън проникваше и в най-потайните ъгълчета на спалните на дамите. Ако инструкцията бе дадена от мистрес Денисън, тя нямаше да се обиди, но не можеше да позволи на мъж да й нарежда как да се облича и фризира. Това е вулгарно, реши Джулиана. Това са заповеди на сводник. А може би е получил указания лично от херцог Редмейн? Това я направи още по-упорита.

— Аз сама ще си направя прическата — реши бързо тя и се освободи от ръцете на Бела. Без да обръща внимание на протестите на момичето, грабна кърпата и продължи енергично да суши къдриците си.

— Мистър Денисън държи указанията му да се спазват точно, мис — обясни нещастно Бела и скри треперещите си ръце под престилката.

— Изобщо не го засяга как ще си среша косата… нито него, нито някой друг. — Джулиана хвърли кърпата на пода и разтърси червените си къдрици като куче, което изтръсква дъждовната вода. — Така. Сега ще ги изчеткам и ще се опитам да ги укротя с фуркети.

Все още загрижена, Бела й подаде новото бельо и внимателно разви копринените чорапи. Джулиана облече бялата риза, огледа се в голямото огледало и реши, че късите къдрички около лицето й придават голяма прилика с Медуза. Може би наистина трябваше да ги остави така — несресани, разбъркани, стърчащи във всички посоки. Може би гледката ще накара дори херцог Редмейн да премисли още веднъж безумното си намерение да я омъжи.

Изпълнена с недоверие, тя огледа брокатения корсет в ръцете на Бела, но послушно се обърна, за да може момичето да я стегне. Веднага си спомни ужасните дни, когато лейди Форсет затягаше корсета й толкова силно, че почти не можеше да диша. Достойната дама обясняваше, че корсетът влияе благоприятно върху стойката и поведението на жената, но той само подсилваше упорството на Джулиана.

Сега стоеше пред огледалото и наблюдаваше как Бела привързва с панделки широкия кринолин от рибешки кости. Досега не беше носила под роклите си нищо, освен скромно бельо. Направи крачка напред и кринолинът се разлюля застрашително. Това я притесняваше, а перспективата да обуе високите обувки й се стори направо ужасяваща.

Бела й облече първо ябълковозелената пола, после нахлузи през главата й вечерната рокля и затвори копченцата на гърба. Джулиана сложи дантелените ръкавици и ги изпъна до лактите, за да се срещнат с ефирните волани, с които бяха украсени тесните ръкави на роклята. После пъхна краката си в обувките и предпазливо направи първата крачка.

Направи още една и се огледа в голямото огледало. Очите й се разшириха от смайване. С изключение на разбърканата коса жената в огледалото нямаше нищо общо с предишното й аз. Стегнатият корсет повдигаше гърдите й и дълбоко изрязаното деколте подчертаваше извивката и пищността им. На фона на широкия кринолин тънката й талия изпъкваше примамливо. Вечерният тоалет придаваше на фигурата й излъчване на изкусителна зрелост, каквато тя не притежаваше. Това беше крайно обезпокояващо и в същото време я изпълни с непозната досега възбуда.

Наистина ли приличаше на проститутка? Наклони глава и се замисли над въпроса. Не, в никакъв случай. Изглеждаше като облечена по най-новата мода жена от двора. В роклята имаше нещо необичайно — може би защото беше много различна от тоалетите на лейди Форсет. Изискана кройка, лека дързост в стила и изпълнението… нещо неповторимо.

— О, мис, изглеждате възхитително! — извика ликуващо Бела, която я обикаляше от всички страни, за да не пропусне и най-дребната подробност. Наместваше рюшове, приглаждаше диплите на роклята, подръпваше фустата, за да се вижда от всички страни. — А сега ми позволете да направя косата ви — добави ласкателно тя и посегна към зелената кадифена панделка с цвета на роклята.

— Не, Бела, благодаря. Предпочитам да го направя сама. — Джулиана грабна четката от тоалетката и разреса с много мъка гъстите си къдрици, докато въведе поне малко ред. После нави косата на стегнат кок и го закрепи с безброй фуркети. Накрая се почувства като таралеж, но лицето й все още беше обрамчено от фини кичурчета. Знаеше, че фризурата й много скоро ще се развали и ще прекара цялата вечер в опити да обуздава косите си, но по-добре така, отколкото да изпълни заповедите на Ричард Денисън и херцог Редмейн!

— Няма ли поне да сложите панделката на шията си, мис? — попита плахо Бела. — Мисля, че ще отива на деколтето ви.

Джулиана се съгласи и момичето се ободри. Наситеното зелено подчертаваше мраморната бледност на кожата и стройността на шията и насочваше погледа към извивката на гърдите.

— Ето ви ветрилото, мис. — Бела й подаде голямо ветрило от пилешка кожа.

Джулиана го разтвори и хареса фината бродерия от зелени листа. Явно някой беше положил големи усилия да я облече както трябва.

— Елате, ще ви покажа пътя към трапезарията, мис. — Бела изтича до вратата и я отвори широко. — Обядът е обявен за четири, а вече минава пет.

Джулиана затвори ветрилото и направи първата крачка напред. Моментално осъзна, че й е невъзможно да върви както досега с проклетия кринолин и обувките с високи токове. Трябваше да прави ситни крачки и полите да се полюляват елегантно около ханша й. С малките стъпки ще се справя, успокои се тя, само да не загубя равновесие и да се изтърколя по стълбата с вдигнати поли и фусти! Няма да ми е за първи път…

— Готова съм — изрече мрачно тя. — Водете ме, Бела.