Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vice, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Слава(2010)
- Допълнителна корекция
- de Torquemada(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2014)
Издание:
Джейн Фийдър. Дивата хризантема
ИК „Ирис“, София, 2009
Английска. Първо издание
ISBN: 978-954-455-053-7
История
- —Добавяне
- —Корекция от de Torquemada, in82qh
3.
Когато Джулиана се събуди, беше още ранно утро. Небето беше ясно, без нито едно облаче. Открай време ранна птица, тя се разсъни веднага и се надигна, за да огледа новата си спалня. Малко помещение, удобно и красиво, макар и не луксозно. Завесите на леглото и прозореца бяха от бархет, полираният с восък дъбов под беше покрит с прости тъкани постелки. Шезлонгът беше украсен с куп възглавнички от кретон на цветчета.
Спалнята напомняше стаята й във Форсет Тауърс и Джулиана се почувства уютно. Ала шумовете, които идваха от улицата под прозореца й, нямаха нищо общо с пронизителните крясъци на пауните, които се разхождаха гордо по моравата пред господарската къща, нито с кукуригането на петлите от близките ферми.
Тя отметна завивката и стана. Въздъхна доволно, протегна се и отиде с боси крака до прозореца. Любопитно повдигна завесите и погледна надолу към тясната улица, задръстена с всевъзможни коли и каручки, натоварени с хранителни продукти. Уличните търговци си пробиваха път с дрезгави крясъци, за да стигнат до Ковънт Гардън в края на улицата. Двама млади мъже в измачкано вечерно облекло излязоха, препъвайки се, от таверната отсреща. Жена в захабена червена фуста, вдигната отпред, за да показва прасците й, с червена панделка в дълбокото деколте, се запъти към тях с дръзка усмивка на лицето и свали корсажа на роклята, за да им покаже гърдите си.
Един от мъжете я сграбчи и притисна устни в нейните, като я държеше за главата. След миг я блъсна, изсмя се и двамата продължиха към Странд, сякаш нищо не се беше случило. Проститутката се надигна, изруга безпомощно и заплаши с юмрук двете отдалечаващи се фигури. После закри деколтето си с мръсната дантела, тръсна полите си и също се запъти към пазара.
Джулиана наблюдаваше възхитено пъстрата навалица под прозореца си. В Уинчестър никога не беше така оживено, даже в пазарен ден.
Изпълнена от енергията, която придават любопитството и възбудата, тя отвори гардероба и извади проста муселинена рокля и памучна долна риза. Благодетелката й буквално й бе натрапила тези дрехи, когато се настани в къщата вчера сутринта. Тъкмо скромността на роклята бе подтикнала Джулиана да я приеме. Муселинената рокля подхождаше на камериерка или домашна прислужница, която работи при добри господари.
Тя облече долната риза, после роклята, закопча я със сръчни пръсти и прикри деколтето си с плътно шалче. Пъхна босите си крака в кожените обувки, също подарък от мистрес Денисън, напръска лицето си със студена вода от каната, изчетка косата си и я прибра в стегнат кок на тила. Не бяха минали и десет минути от събуждането й, когато, изпълнена с жажда за действие, се спусна по широкото стълбище във входната зала.
Входната врата към улицата беше отворена, едно слугинче се влачеше на колене и лъскаше паркета. Предишния ден Джулиана не бе видяла почти нищо от къщата. След като смени дрехите си, прекара няколко часа в частния салон на мистрес Денисън. Вечеря сама и си легна рано, изтощена от дългото пътуване и необичайните за досегашния й живот вълнения. Нямаше нито време, нито желание да разгледа по-обстойно новата обстановка, в която беше попаднала.
Сега обаче беше отпочинала и освежена и гореше от желание да се запознае с къщата и с улицата. Вдясно от залата бе отворена голяма двукрила врата и разкриваше гледка към елегантен салон. Доколкото можеше да види, мебелите — с изключение на няколко меки дивани и тромави отоманки — бяха от красиво резбовано дърво с позлата. Подът беше покрит с дебели, ръчно тъкани килими, драпериите и тапицерията бяха от смарагдовозелено кадифе. Неприятна миризма на тютюн и вино висеше във въздуха и се бореше с аромата на свежите рози и купичките със сушени цветя, разпръснати из цялото помещение.
Джулиана видя един лакей и една прислужница да бършат прах от мебелите в салона, но иначе къщата изглеждаше потънала в сън. Все едно съм в театър, помисли си тя. Всичко е готово и чака артистите. Атмосферата беше по-скоро като в хотел, не като в частен дом.
Джулиана се намръщи, обърна гръб на салона и се запъти към прислужницата, която лъскаше пода. Ала не бе направила и три крачки, когато изведнъж прозвуча спокоен, но изпълнен с авторитет глас:
— Какво правите, момиче?
Тя се обърна уплашена, защото не бе чула стъпки зад себе си. Едър, широкоплещест мъж в червена ливрея и напудрена перука, с впечатляващи златни ширити и еполети и с тежка златна верижка върху масивната гръд я измери с изпитателен поглед.
— Имам намерение да се поразходя — отвърна Джулиана, като несъзнателно вирна брадичка и погледна предизвикателно непознатия. — Не мисля, че това ви засяга.
От устата на момичето, което продължаваше да лъска пода, се изтръгна някакъв странен звук. Джулиана й хвърли бърз поглед, но момичето бе свело глава и търкаше усърдно. По-добре отново да посвети вниманието си на величествения иконом — поне предполагаше, че това трябва да е икономът.
Мъжът направи още една крачка към нея и в погледа му се изписа неверие.
— Очевидно не знаете нищо за нашето заведение, малка мис — заяви твърдо. — Урок номер едно: името ми е Гарстън. Мистър Гарстън за вас или просто, сър. Урок номер две: всичко, което правите или не правите, ме засяга.
Очите й засвяткаха гневно.
— Добри човече, единствената личност, която има право да ми задава въпроси какво правя или не правя в тази къща, е мистрес Денисън. И след като изяснихме този въпрос, ви моля да ме извините — искам да се поразходя.
Опита се да мине покрай него, за да стигне до вратата, но масивната фигура се раздвижи със смайваща бързина и й препречи пътя.
— Вратата е затворена, момиче. — Изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото разсърден от упорството й.
— Не, не е — отвърна вбесено тя. — Вратата е широко отворена към улицата.
— Вратата на тази къща е затворена за дамите, които живеят в нея, докато аз казвам — отвърна стоически мъжът, скръсти ръце под гърдите и на лицето му се изписа снизходителна усмивка.
Странно. Как да го разбирам? — запита се объркано Джулиана. За момента не можеше да предприеме нищо. Още докато се опитваше да подреди мислите си, откъм отворената врата прозвуча весел смях и в залата влязоха две млади дами, следвани от лакей. И двете бяха във вечерно облекло, а лицата им бяха закрити с черни полумаски.
— Всемогъщи боже, ама че нощ беше! — извика едната, като видя портиера, и размаха ветрилото си. — Цяла нощ се борих с двама юнаци с дяволски яки мечове.
Другата жена се засмя и свали маската си.
— А пък лорд Бингли не се насити цял час и щеше да продължи, но аз се престорих, че припадам от изтощение… О, мистър Гарстън — обърна се тя учтиво към портиера, — бъдете така добър и наредете на момичетата да отнесат ваната в стаята ми и да ми приготвят от най-хубавите билкови соли. Наистина имам спешна нужда от баня.
— Веднага, мис Лили. — Икономът се поклони тържествено. — Предполагам, че с мис Ема сте имали хубава нощ. Мистър и мисис Денисън ще се радват да го чуят.
— О, да, мистър Гарстън, хубаво беше. — Мис Ема се прозя и помоли: — Ще се радвам да получа чаша супа в стаята си.
— Разбира се, мис, веднага ще поръчам. Качете се спокойно в стаите си и оставете всичко на мен. — Мистър Гарстън говореше като любещ вуйчо, а лицето му сияеше.
Джулиана наблюдаваше прозяващите се момичета с неприкрито любопитство. И двете изглеждаха красиви, скъпо облечени и елегантно фризирани, но лицата им бяха толкова силно гримирани и напудрени, че нямаше как да прецени възрастта им. Сигурно бяха млади, но не колкото нея.
— Я виж какво имаме тук — рече мис Лили, като забеляза Джулиана зад масивната фигура на мистър Гарстън. Огледа обстойно непознатото момиче и критично смръщи чело при вида на простата муселинена рокля и набързо сресаната коса. — Да не е нова прислужница?
— Не ми се вярва, мис — отговори Гарстън с многозначително поклащане на главата. — Мистрес Денисън още не ми е обяснила какви са плановете й за младата дама.
— Така ли? — Мис Ема изгледа Джулиана с високо вдигнати вежди. — Е, бих казала, че скоро ще разберем. Хайде, Лили, че ще падна от умора.
Двете забързаха нагоре по стълбата, като крякаха възбудено, и оставиха Джулиана уплашена, още по-гневна и силно обезпокоена.
— Хайде, мис, върнете се в стаята си — заповяда енергично мистър Гарстън. — Там можете да позвъните и прислужничката ще ви донесе всичко, от което имате нужда. Мистрес Денисън ще се погрижи за всичко останало. Предполагам, че като стане, ще ви повика в салона си.
— По кое време? — попита Джулиана, докато обмисляше дали не би могла да се промуши светкавично покрай него и да стигне до вратата.
— Към обед — отговори икономът. — Към един приема посетители в спалнята си, докато се облича.
Сякаш отгатнал мислите й, той отиде до входната врата и я затвори с трясък. Джулиана го проследи със смръщено чело. Подозренията й се засилваха. Май наистина беше затворница в тази къща. И що за жена беше благодетелката й, та приемаше посетители в спалнята си, докато се обличаше?
В момента не можеше да промени нищо в положението си, затова се върна в стаята на горния етаж, дълбоко замислена. По-добре да седне и да се опита да разбере истината. Не можеха да я държат тук против волята й, а и досега мистрес Денисън не бе дала да се разбере, че намеренията й са точно такива.
Прислужничката, която се появи в стаята й след звънеца, беше много плаха и отговаряше на всичките й опити да завърже разговор с реверанс и думите „Да, мис“. Или не знае как да отговори на въпросите ми за заведението на мистрес Денисън, или не иска, разбра Джулиана и неловкостта й нарасна. Момичето й донесе табла с богата закуска, но тя вече нямаше апетит и не хапна почти нищо.
Когато след малко чу как ключът се превъртя в ключалката, тя скочи стреснато от стола до прозореца, прекоси стаята и натисна бравата — вратата наистина беше заключена! В продължение на десет минути барабани с юмруци по вратата и викаше за помощ. Ала по коридора отвън не се чу и най-малкият шум.
Джулиана изтича до прозореца и погледна надолу към улицата. Дотам имаше цели три етажа. Мазилката на къщата не предлагаше опора за ръцете и краката, никъде не се виждаха увивни растения, по които би могла да се спусне. Прозорците на долния етаж имаха малки балкони от ковано желязо, но тя веднага разбра, че не би могла да скочи от тесния перваз на своя прозорец и да се приземи на балкона. Запита се дали да потърси помощ от минувачите по улицата, но какво би могла да им каже? Че са я затворили в стаята й? Кой ще й обърне внимание? Хората със сигурност ще си помислят, че е непокорна слугиня, затворена заради някой малък грях в таванската стая. Никой не би пожелал да се намеси в делата на непознато домакинство.
Изтощена, Джулиана се отпусна на шезлонга и загриза ноктите си. Веждите й се сключиха в мрачна линия. Сама си беше виновна, че попадна в това глупаво положение. Защо се бе доверила сляпо на една непозната жена? Само защото изглеждаше дружелюбна и мила. За всичко беше виновна проклетата й непохватност — за пореден път. Защо непрекъснато се спъваше в собствените си крака и попадаше в неприятни ситуации? Засега не можеше да предприеме нищо, за да се освободи. Трябваше да седи тук и да чака, докато някой благоволи да й обясни къде се намира и защо заключват вратата на стаята й. Тогава най-сетне ще разбере пълния размер на бедата, в която е изпаднала.
Предобедът мина мъчително бавно. Вече беше ранен следобед, когато ключът най-сетне се превъртя в ключалката.
— Мистрес ви очаква в малкия салон, мис — съобщи прислужницата и направи реверанс. — Ако обичате да ме последвате…
— Крайно време беше — изскърца със зъби Джулиана и мина покрай момичето като вихър, но то я догони и се промуши покрай нея, за да я преведе по коридора и стълбището. Най-сетне спря пред масивна двойна врата на долния етаж. Отвори и обяви с пронизителен глас:
— Младата мис е тук, мадам.
Мистрес Денисън се надигна от креслото си и я посрещна с любезна усмивка.
— Мила моя, моля за извинение за заключената врата — заговори тя, докато вървеше с протегнати ръце към Джулиана. — Но след малката разправия рано сутринта се уплаших, че ще избягате, преди да ми дадете шанс да ви обясня как стоят нещата. Кажете, че ми прощавате, моля ви! — Тя стисна двете ръце на младото момиче и го погледна умолително в лицето.
Джулиана не откри нито капчица предателство в големите сини очи, нито коварство в мекия глас. Въпреки това издърпа ръцете си с енергичен, макар и не неучтив жест и отговори:
— Трудно ми е да простя нещо, което не разбирам, мадам. Ако ме бяхте помолили да не излизам от къщата, с готовност щях да изпълня желанието ви. Особено след като вчера ме приехте с такава любезност.
Елизабет я погледна изненадано.
— Вярно ли е това? — кимна с глава и продължи: — Да, виждам, че е вярно. Боя се, че животът в големия град ме е направил дяволски недоверчива. Постоянно забравям колко искрени и непокварени са младите момичета от провинцията.
Тя се настани на покрития с копринено кадифе шезлонг и посочи стола срещу себе си.
— Седнете, детето ми. Искам да ви направя предложение.
— Предложение? — повтори недоверчиво Джулиана и седна на стола. — Както ви обясних още вчера, мадам, искам да работя и да печеля прехраната си. Ако имате работа за мен, ще ви бъда много благодарна.
— Не знам дали предложението ми може да се определи като работа — отвърна дамата и на челото й се изписа дълбока бръчка. — Но да… в известен смисъл това наистина е работа.
Джулиана огледа помещението, в което я бяха въвели. По-малко и по-интимно от салона на партера, обзаведено с разкошни, елегантни мебели, подтикващи към безделие и към чувствени радости.
— Това заведение е бордей, нали, мадам?
В действителност въпросът не се нуждаеше от отговор. През дългите часове на деня, докато седеше затворена в стаята си, Джулиана бе стигнала до логичния извод.
— Не, разбира се, че не! — Мистрес Денисън се изправи като свещ и доби обиден вид. — В нашите салони пребивават само изискани и отбрани гости, а младите ни дами се движат в най-добрите кръгове на обществото.
— Разбирам — отвърна сухо Джулиана. — Значи съм попаднала в първокласен бордей.
Изражението на мистрес Денисън загуби голяма част от любезността си.
— Не се дръжте като глупаво дете, момиче. Нямате в джоба си пукната пара, а полицията ви търси за убийството на съпруга ви. Затова сте избягали в Лондон. Без приятели, без никаква перспектива. Аз ви предлагам приятелството си и необходимите средства, за да си опитате късмета.
— Нямам никакво желание да си опитвам късмета като курва, мадам. — Джулиана стана от мястото си. — Моля да ми върнете дрехите и ще си отида веднага, както дойдох. Дълбоко съм ви задължена за гостоприемството и съм готова да работя като най-обикновена прислужница в кухнята, за да изплатя дълга си.
— Не ставайте смешна! — Мистрес Денисън хвана ръцете на Джулиана и ги поднесе към очите си. — Дълги, тънки пръсти, мека, гладка кожа. Вие никога не сте работили. Готова съм да се обзаложа, че съм права. И не се опитвайте да ме уверявате, че знаете какво се прави в кухнята, момиче.
— Значи е крайно време да започна. — Джулиана освободи ръцете си с рязко дръпване. — Аз не съм като вашите изискани дамички, мисис Денисън. Нямам никакво намерение да печеля хляба си в леглото. Моля да ме извините и…
— Може би аз ще успея да ви убедя.
Като чу приглушения, леко провлечен глас, Джулиана се обърна стреснато. Иззад яркочервената кадифена завеса в другия край на салона се появи мъж и тя успя да зърне малката стая зад него. Едър и строен, непознатият носеше ботуши за езда и елегантен черен жакет, чиито маншети бяха украсени със сребърни ширити. Между диплите в коприненото шалче на шията му искреше огромен диамант.
Мъжът спря и спокойно си взе щипка емфие от сребърна табакера. През цялото време сивите му очи оставаха впити в лицето й и Джулиана изпита ужасното чувство, че погледът му прониква до дъното на душата й и вижда много повече, отколкото тя е готова да признае.
— Вие пък кой сте? — изсъска тя и се учуди на странно предрезгавелия си глас. Покашля се и бързо направи крачка назад към голямата двойна врата.
— Моля ви, не бягайте — помоли дружелюбно непознатият и прибра сребърната табакера в джоба си. — Нямате причини да се страхувате от мен. Мистрес Денисън ще го потвърди.
— Но разбира се, мила моя, няма от какво да се плашите. Това е Негова Светлост херцог Редмейн — обясни Елизабет и успокояващо сложи ръка на рамото й. — Той има да обсъди с вас нещо специално.
— Вече ви казах, че не се интересувам ни най-малко от вашите предложения — отговори с треперещ от гняв глас Джулиана и енергично отблъсна ръката на мистрес Денисън. — Въобще не ме е грижа дали идват от херцог или от лице, за което работят курви. — Обърна се рязко и се запъти към вратата, без да забележи стъписването в стоманеносивите очи на Негова Светлост.
Гняв прогони учудването от хладните и сиви дълбини, за да отстъпи веднага след това пред интерес и неохотно възхищение. Херцогът, свикнал на покорство и лицемерно смирение, бе изненадан от себе си, че се забавлява със самочувствието и нахалството на това младо момиче. Ала в гласа му не се забеляза и следа от чувствата, които го вълнуваха.
— Доколкото знам, наказанието за убийство на съпруга е смърт на кладата.
Като чу зад гърба си тихия, властен глас, Джулиана спря като закована. Ръката, която вече бе натиснала бравата, овлажня от пот, кръвта запулсира в слепоочията й. Обърна се бавно и разширените от ужас зелени очи, святкащи като пламтящи въглени върху восъчнобледото лице, се устремиха обвинително към мистрес Денисън.
— Вие злоупотребихте с доверието ми.
— Мила моя, направих го само за ваше добро — побърза да я увери Елизабет. — Моля ви, изслушайте Негова Светлост и ще разберете, че пред вас се открива златен шанс, единствен по рода си. Познавам стотици момичета, които биха дали всичко, за да се доберат до такава възможност. Живот в лукс и…
— Ако позволите, аз лично ще обясня на момичето предимствата и изгодите, които го очакват, мадам. — Сега херцогът говореше с неприкрито веселие и устните му се накъдриха в лека усмивка, при което резката на брадичката му се задълбочи. — Останах с впечатлението, че са необходими известни разяснения, за да пробудя разбирането на младата дама.
— Разяснения… имате предвид по-скоро шантаж — изсъска Джулиана. — Готов сте да използвате получената от мистрес Денисън информация против мен!
— Само ако бъда принуден… да, скъпа моя — отвърна трезво херцогът. — Но се надявам да размислите и да приемете предложението ми. Ще помислите и ще разберете, че то представлява решение на всичките ви проблеми. Що се отнася до мен, вие ще ми помогнете да изляза от много трудно положение.
Джулиана отново натисна бравата. Трябваше само да отвори, да избяга навън и да се изгуби в навалицата. Ала ако напуснеше къщата с дрехите, дадени й от мистрес Денисън, привидната й благодетелка можеше да я обвини в кражба. Сигурно щеше да се развика и да вдигне града на главата си. Пък и тя нямаше да стигне далеч по тясната, задръстена с хора и превозни средства улица. Щяха да я заловят и да я хвърлят в затвора. Първо да я обесят като крадла, а после да изгорят тялото й за убийството на сър Джон.
— Моля ви, Елизабет, оставете ни сами.
Тихият, учтив глас на херцога я изтръгна от вихрушката от отчаяни мисли.
Джулиана отпусна ръка. Съзнаваше, че е попаднала в капан. И то предизвикан от самата нея с глупавото и крайно лекомислено признание от предния ден. Можеше да плаче и вика, но засега не виждаше как ще се измъкне от капана. Само ще се нарани като попаднало в примката зайче.
Елизабет се запъти към вратата и Джулиана автоматично се отмести, за да й даде път. Достойната дама спря пред нея и доброжелателно я помилва по бузата.
— Изслушайте внимателно предложението на Негова Светлост, детето ми — каза тя. — И не гледайте така тъжно. За бога, мила, би трябвало да подскачате от радост! Само като си помисля какво ви предлага херцогът…
— Благодаря, мадам — прекъсна я Редмейн и студенината в гласа му накара Елизабет да се изчерви като смутена девойка.
Тя направи дълбок реверанс пред Негова Светлост, хвърли окуражителен — и предупреждаващ — поглед към Джулиана и сръчно промуши огромния си кринолин навън.
— Затворете вратата.
Джулиана се улови, че се е подчинила безпрекословно на спокойно произнесената заповед. Бавно се обърна отново към салона. Херцог Редмейн стоеше пред един от високите френски прозорци с железни балкони, които гледаха към улицата. Един лъч слънчева светлина запалваше кестеняви отблясъци в косата му, вързана на тила със сребърна панделка.
— Елате тук, дете. — Бяла ръка с дълги пръсти й махна да се приближи.
— Не съм дете. — Джулиана остана на мястото си, с гръб към вратата, скрила ръце зад гърба си. Пръстите й останаха вкопчени в бравата, сякаш беше спасение.
— Седемнайсет, погледнати от перспективата на трийсет и две, изглеждат почти като детство — отвърна той и лицето му се разведри. Усмивката го преобрази по неочакван начин — смекчи строгите черти и разкри пред погледа й две редици равни, снежнобели зъби.
— Какво още знаете за мен, сър? — попита тя. Не искаше да реагира на усмивката, нито да напусне мястото си до вратата.
— Че се казвате Джулиана Бересфорд, макар да предполагам, че името е фалшиво — отговори примирително той. — Прав ли съм?
— Ако името е фалшиво, вероятно не очаквате от мен да го призная — отговори остро тя.
— Права сте — призна той и посегна към звънеца над перваза на камината. — Желаете ли плодов ликьор?
— Не — отговори сърдито Джулиана. Беше крайно време да заговори ясно. — Отвращавам се от това нещо.
— Тогава шери? — попита херцогът и отново се усмихна.
— Пия само шампанско — отговори тя с небрежно вдигане на раменете и най-сетне се махна от вратата. Приглади полата си с изражение на високомерно безразличие и неволно закачи с пръсти една порцеланова фигурка на близката масичка, която излетя във въздуха и падна на килима.
— По дяволите! — изруга Джулиана, отпусна се на колене и за момент забрави всичко друго заради съдбоносната си несръчност. — Велики Боже, дано не съм я счупила… О, слава на небесата, май е останала цяла! Все пак да видя дали няма някъде пукнатина…
Тя вдигна фигурката към светлината и пръстите й се плъзнаха внимателно по гладката повърхност.
— Готова съм да се закълна, че е много скъпа. Иначе със сигурност нямаше да я бутна. — Предпазливо постави фигурката на масичката и бързо напусна опасната зона.
Херцогът бе проследил маневрите й с видимо учудване.
— Имате навика да чупите скъпи предмети?
— За всичко е виновна проклетата ми несръчност — отговори с въздишка Джулиана, устремила поглед към порцелановата фигурка, сякаш я подозираше, че има намерение отново да падне от масичката.
Възможният коментар на херцога й бе спестен от появата на мистър Гарстън.
— Шампанско за дамата, Гарстън — заповяда кратко херцогът. — А за мен бордо от четирийсет и трета, ако имате още от него.
— Разбира се, че имаме, Ваша Светлост — отговори икономът и напусна салона с дълбок поклон.
Джулиана замълча, ядосана, че несръчността й се е проявила отново точно в момента, когато имаше чувството, че си е възвърнала част от самочувствието въпреки ужасната ситуация. Херцогът изглеждаше напълно доволен от себе си. Отиде до лавицата с книги и посвети вниманието си на томовете със златни букви, изчаквайки завръщането на Гарстън с поръчаните напитки.
— Оставете на мен, Гарстън — помоли той и когато икономът излезе, сръчно извади тапата от бутилката с шампанско. — Надявам се да ви хареса, мадам. — Наля пълна чаша и я подаде на Джулиана, която продължаваше да стои далеч от него.
Тя бе пила шампанско веднъж в живота си — в деня на сватбата си. Иначе беше свикнала с лека бира и от време на време по чаша червено вино с обяда. Въпреки това посегна с високомерието на светска дама, отпи и кимна одобрително.
Херцогът си наля чаша червено вино и изрече любезно:
— Ако желаете да седнете, мадам, ще мога да седна и аз.
При дадените обстоятелства учтивостта му дойде напълно неочаквано и Джулиана се отпусна на дивана, без да се замисли. Херцогът се поклони леко и се настани на креслото срещу нея.
Торкин вдъхна с наслада букета на виното и измери с внимателен поглед женската фигура на дивана насреща му. Напомняше му подгонена от кучета сърна, обзета от смелостта на отчаянието. Очевидно съзнаваше мрачната реалност на положението си. Очите й срещнаха изпитателния му поглед спокойно и безстрашно, силната брадичка се вирна леко, големите, пълни устни се стегнаха. У тази Джулиана Бересфорд имаше нещо безкомпромисно — от върховете на буйната червена грива до пръстите на краката. Споменът за голото й тяло се появи неканен в главата му и очите му се присвиха. Докато ленивият му поглед се плъзгаше по фигурата й, си представяше стройното голо тяло и гладката кожа с цвят на слонова кост, която беше в смайващ контраст с невероятната коса.
— Ако все още настоявате да ми направите предложение, милорд, не би било зле да го чуя веднага — проговори с леко треперещ глас Джулиана, която изведнъж пожела да прекъсне наситеното мълчание помежду им. Ситуацията беше крайно обезпокояваща. Кожата й тръпнеше, връхчетата на гърдите й се притискаха към дантеления корсаж и тя трябваше да се пребори с напора да сведе клепачи, защото не издържаше на ленивия и заедно с това пронизващ поглед на стоманеносивите очи.
— Разбира се — отговори той и отпи глътка вино. — Но първо трябва да ви задам един въпрос. Девица ли сте още?
Джулиана усети как цветът се отдръпна от лицето й и погледна невярващо мъжа насреща си.
— Какво ви засяга това?
— Засяга ме, и то много — отговори спокойно херцогът. — Само от отговора ви зависи дали ще ви отправя предложението си или не.
— Нямам никакво намерение да отговарям на такъв въпрос — заяви тя, дълбоко възмутена.
— Трябва, мила моя. Ако искате да си спестите неловкостта на принудителния преглед, ще го направите — продължи невъзмутимо мъжът насреща й. — Ако не желаете да ми кажете, мистрес Денисън ще открие отговора по свой начин.
Джулиана поклати глава, останала без думи от гняв и възмущение. Херцогът стана от креслото и пристъпи към дивана. Наведе се над Джулиана, улови брадичката й между палеца и показалеца си и я погледна право в очите.
— Казали сте на мистрес Денисън, че съпругът ви е умрял, преди да консумира брака. Вярно ли е, Джулиана?
— Защо да го кажа, ако не е вярно? — Незнайно как, гласът й успя да прозвучи твърдо е непоколебимо. Съзнаваше, че трябва да му даде желания отговор — нямаше друг избор.
Той задържа брадичката й още малко, докато тя го гледаше мрачно и й се искаше да има нож в ръка. С какво удоволствие щеше да го забие в гърдите му! Той стоеше толкова близо до нея, че нямаше да има време да реагира. В същото време вдъхваше дълбоко мъжкия му аромат и усети слаб полъх на сушена лавандула, която без съмнение слагаха между чистите дрехи.
След миг Торкин кимна кратко и освободи брадичката й.
— Вярвам ви.
— О, каква невероятна чест ми оказвате, сър! — изсъска Джулиана, разтреперана от гняв. Скочи светкавично на крака и с все сила заби юмрук в корема му.
Херцогът изохка от болка и се преви, но когато тя се обърна да избяга, я сграбчи за китката и я задържа, докато тежко поемаше въздух. Джулиана се отбраняваше яростно, но не успя да изтръгне китката си от силната му хватка. Вдигна крак да го изрита по пищяла, но той сръчно избягна ритника и обувката й само закачи ботуша му.
— Престанете най-после — изпъшка той между здраво стиснати зъби. — Велики боже на небето, какво момиче! — Стисна още по-здраво китката й и Джулиана най-сетне се отказа от неравната битка.
Торкин се изправи бавно. Болката в корема му постепенно отшумя и отново можеше да диша.
— Коса, червена и пламтяща като адските огньове… Как не се сетих, че и темпераментът е дяволски… — промърмори той и за учудване на Джулиана устните му потрепнаха в искрена усмивка, макар че все още стискаше китката й. — Ще се постарая да не забравя тази реакция и да си я напомням в бъдеще.
— Какво искате от мен? — извика възмутено Джулиана, обзета от чувство на безпомощност, което заплашваше да унищожи цялата й смелост. Съзнаваше, че е безсмислено да се бори срещу него.
— Много просто, дете. Искам да станете съпруга на моя братовчед виконт Еджкомб. — Той пусна китката й и преспокойно приглади измачкания си жакет и дантелените маншети.
— Какво?
— Мисля, че ме чухте. — Торкин допълни чашата си с вино. — Искате ли още малко шампанско?
Джулиана поклати глава. Почти не бе докоснала чашата си.
— Не ви разбирам.
Херцогът се обърна към нея и отпи глътка вино.
— Трябва ми съпруга за Люсиен — така се казва братовчед ми. Съпруга, която да му роди дете. Наследник на имението Еджкомб и титлата. Сегашният кандидат е — за да се изразя съвсем меко — не съвсем наред с главата. О, сигурно е мил и добър човек, но не би могъл да измъкне Еджкомб от блатото, в което го завлече Люсиен. Почти не може да чете и пише. Люсиен стигна дотам, че иска да продаде Еджкомб. Имам намерение да го спра. Освен това искам да съм сигурен, че наследникът му ще бъде мой доверен човек.
Устата му се изкриви в усмивка, в която нямаше нищо от предишното очарование.
— Така ще имам двадесет и една години на разположение, за да възстановя Еджкомб… парче по парче… да оправя вредите, които му нанесе Люсиен… преди всичко, за да ми отмъсти.
— Защо братовчед ви сам не си потърси съпруга? — попита Джулиана, все още неспособна да повярва в чутото.
— Защото никоя няма да се съгласи — отговори честно Торкин и завъртя тежкия херцогски пръстен на показалеца си. — Люсиен не е мил младеж. Нито една нормална жена от добро семейство не би се омъжила доброволно за него.
Джулиана си помисли, че губи ума си. Бе срещнала семейство луди. Коварни, злобни луди.
— Значи… значи искате кобила за разплод! — извика тя, извън себе си от гняв. — Шантажирате ме, за да ме принудите да стана жена на грозния ви братовчед и да му родя наследници. Само защото нито една жена с капчица разум в главата си не иска да изпълни тази задача! Вие… отнасяте се към мен като към кучка, която трябва да бъде покрита от най-гадния уличен пес!
Торкин я погледна с мек укор.
— Не подбрахте много умело думите си, мила моя. Аз ви предлагам брак, който ще ви донесе титла и остатъците от едно значително богатство. Братовчед ми няма да живее още дълго, затова бързам да го оженя. Почти съм сигурен, че най-много след дванайсет месеца ще се освободите от — признавам — неприятното му присъствие. Естествено, аз ще се погрижа вдовицата на Люсиен да разполага с всичко необходимо. Никой никога няма да узнае за нещастната ви история.
Докато херцогът пиеше виното си с очевидна наслада, Джулиана го гледаше все още невярващо.
— Тайната ви ще остане добре запазена от мен и от Денисънови — продължи след малко той. — Никой няма да посмее да свърже лейди Еджкомб с Джулиана… както и да е името ви. — Ръката му направи широк жест. — Ще бъдете богата и свободна. Ще водите живот, какъвто искате.
Джулиана опразни чашата си на един дъх и я метна в камината. По лицето й не беше останала и капчица кръв, очите изглеждаха като корав зелен камък, гласът й прозвуча тихо, горчив като алое.
— И за да постигна тази сигурност… и финансовите изгоди, не трябва да направя нищо друго, освен да родя детето на някакъв си непоносим инвалид, който е с единия крак в гроба…
— О, не, скъпа моя, не сте съвсем точна. — Херцогът вдигна ръка и спря потока от думи. — Няма да родите детето на Люсиен, мила Джулиана. Детето ще бъде от мен.