Джейн Фийдър
Дивата хризантема (3)

2.

Когато пощенската карета влезе в двора на странноприемница „Камбаната“ на Ууд стрийт в Чипсайд, Джулиана почти беше забравила, че съществува и друг свят извън тясната, претъпкана вътрешност на каретата и компанията на шестимата й спътници. Каретата се движеше с пет мили в час, освен това бяха почивали принудително в един крайпътен хан, защото нито кочияшът, нито пътниците бяха съгласни да пътуват в падналия мрак, така че седемдесетте мили от Уинчестър до Лондон бяха изминати за повече от двайсет и четири часа.

През дългите часове на нощта Джулиана седя заедно със спътниците си в кръчмата на пощенската станция. Коравите, неудобни пейки не й позволиха да си почине от мъчителното тропане и друсане на железните колела по неравните пътища.

Тръгнаха отново малко преди разсъмване и само няколко минути след седем вече бяха в Лондон. Джулиана слезе в двора на странноприемница „Камбаната“ и се опита да раздвижи скования си гръб. Всички мускули я боляха. Веднага след тях в двора пристигна пощенската карета от Йорк и от нея заслизаха изтощени, примигващи пътници. Още в този ранен час юнският въздух беше топъл и изпълнен с миризмите на големия град — Джулиана отвратено смръщи носле от невероятната воня на гниещите отпадъци по улиците и купчините тор в двора. Околните улички бяха без изключение тесни, неравно павирани.

— Имаш ли куфар горе, момче?

Джулиана се огледа изненадано, докато проумя, че въпросът на кочияша е отправен към нея. През цялото пътуване не бе свалила наметката и вълнената шапка. Обърна се към мъжа, който се бе качил на покрива на каретата и развързваше багажа на пътниците.

— Не, нямам нищо, благодаря.

— Тръгнал си на дълъг път, а не носиш дори торба? — учуди се кочияшът.

Джулиана кимна мълчаливо и се запъти към вратата на гостилницата. Имаше чувството, че след безкрайно дълго пътуване се е озовала в друг свят… в друг живот. Какво ще й донесе този живот и как ще се справи с новите предизвикателства — това бяха единствените въпроси, които в момента се въртяха в главата й.

Тя влезе в тъмната кръчма, където слугините тъкмо търкаха мазния под с мръсни парцали. Прескочи локвата с мръсна вода, за да не намокри ботушите си, но токът й се закачи в края на кофата и трябваше да се хване за тезгяха, за да не падне. Когато си възвърна равновесието, тя кимна на момичетата и се засмя.

— Желая ви добро утро!

Едно от слугинчетата изпухтя и изкриви лице, за да покаже, че си представя другояче доброто утро. Мършаво, бледо същество със строго опънати назад редки, мазни коси.

— Искате ли нещо за хапване?

— Да, моля ви — отвърна Джулиана, без да си разваля настроението. Настани се на високия стол пред тезгяха и огледа помещението. Сравнението със странноприемницата в родното й място не бе в полза на лондонската. Там винаги имаше свежи цветя, от тавана висяха снопчета сушени билки, съдовете бяха излъскани до блясък, а дървеният под — изтъркан и намазан с восък. Тази кръчма бе невероятно мръсна и вонеше на клозет и вкиснала бира. Ранните гости я зяпаха недоверчиво и враждебно. От мрака зад тезгяха се появи гостилничарят.

— Какво да ви донеса? — Въпросът прозвуча учтиво, но тонът беше мрачен, а погледът на кървясалите очи издаваше недоверие.

— Яйца с препечена филийка и чай, ако имате, сър. Тъкмо пристигнах с каретата от Йорк. — Джулиана се усмихна любезно, за да го умилостиви.

Мъжът се наведе към нея и тя неволно се загърна по-плътно в дебелата наметка.

— Първо да видя имаш ли пари — изръмжа гостилничарят.

Джулиана извади от джоба си шилинг и му го показа. Хвърли монетата на тезгяха и го прониза с гневен поглед. Нефритовозелените очи изпускаха убийствени искри.

Изненадан от този внезапен гняв, гостилничарят отстъпи крачка назад. Ала в следващия миг грабна монетата, отново изгледа преценяващо Джулиана и се обърна към слугинята, която продължаваше да бърше пода:

— Ели, тичай в кухнята и донеси на джентълмена препечена филийка и яйца.

Момичето хвърли парцала в кофата и водата се разплиска на всички страни. После въздъхна дълбоко и се потътри към кухнята.

Тесните, кървясали очи на гостилничаря се присвиха.

— Желаете ли канче ейл, млади господине?

— Не, благодаря, само чай.

Хитрият поглед се плъзна по издайническите закръглености под наметката.

— Чаят ще ти развали стомаха, момче. Женска напитка е, от мен да знаеш. Никой ли не те е учил да пиеш ейл на закуска?

Джулиана разбра, че маскировката й не е убедителна, макар че до този момент беше вършила работа. Надяваше се, че никой в „Розата и короната“ не я е запомнил, а този гостилничар щеше да твърди, че е дошла с каретата от Йорк, който беше на другия край на страната, близо до шотландската граница.

— Търся си подслон и работа — изрече небрежно тя и подозренията му се потвърдиха. — Знаете ли някой да търси персонал някъде в квартала?

Мъжът се почеса замислено по брадичката.

— Чакай да си помисля… да, май че ми хрумна нещо. Но първо искам да видя какво носите под шапката.

Джулиана вдигна рамене и свали шапката от главата си.

— Както желаете. Но не разбирам какво значение има косата ми, за да получа добра работа.

В този момент Ели се върна със закуската и зяпна смаяно, като видя огнените къдрици, освободени от вълнената шапка и разсипали се по раменете и гърба на Джулиана.

— Ама ти защо си се преоблякла в мъжки дрехи? — попита объркано тя и остави чинията на тезгяха пред клиентката.

— Така се пътува по-лесно — отговори Джулиана и жадно захапа препечената филийка. — Моля ти се, донеси ми чаша чай.

— О, значи се правиш на изискана дама? — изсмя се подигравателно Ели. — Обзалагам се обаче, че не си светица.

— Дръж си езика зад зъбите и донеси чая, момиче — заповяда сърдито гостилничарят и замахна заплашително към нея. Ели се наведе, за да избегне удара, изпухтя презрително и се върна на бегом в кухнята.

— Е, ще ми кажеш ли защо изискана млада жена като теб е дръзнала да пътува сама в мъжки дрехи? — попита уж небрежно мъжът, докато лъскаше калаените канчета, наредени пред него.

Джулиана дояде яйцата и остави вилицата.

— Вече ви казах. Дойдох в Лондон да си търся работа.

— Говорите като лейди — настоя той. — Изисканите дами не се разхождат в квартал като нашия и не търсят работа.

— Има дами, които са изпаднали дотам, че са принудени да дойдат във вашия квартал — усмихна се Джулиана, наля си чай от каната, която Ели бе треснала до лакътя й, и ръката й се заплете в гънките на наметката. Каната се залюля и се обърна, но Джулиана успя да се отдръпне от горещата струя и в следващия миг изправи каната, без да разлее твърде много чай.

— Да, може би си права — кимна гостилничарят, докато наблюдаваше борбата й с каната.

— Е, знаете ли дали някой наблизо дава работа или не?

— Мисля, че знам. Почакайте малко тук, а аз ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ви. — Джулиана се усмихна сияещо, а той й намигна със свинските си очички и изчезна в задната стая. Младата дама остана насаме с чая си.

Щом се озова в кухнята, гостилничарят повика едно от момчетата, които миеха мазните съдове в огромно ведро до вратата.

— Ела тук, хлапако! Избърши си ръцете и тичай на Ръсел стрийт в Ковънт Гардън. Нали знаеш къщата на мистрес Денисън? Кажи на дамата, че Джош Бът от „Камбаната“ има нещо интересно за нея. Разбра ли ме добре?

— Да, сър, да, мистър Бът — отговори усърдно момчето. — Веднага ще го уредим, сър.

След като хлапакът изчезна, мистър Бът остана известно време в кухнята, като се подсмихваше под мустак и потриваше ръце. Денисънови плащаха прилични суми за намирането на красиви млади момичета, а тази, дето седеше в кръчмата му, беше нещо много специално. Веднага бе надушил изгодна сделка със собствениците на първокласния публичен дом.

Той кимна доволно на себе си и се върна в кръчмата.

— Май ще мога да направя нещо за вас, мис — обяви с уж дружелюбна усмивка, която обаче напомни на Джулиана за беззъбо бясно куче и я накара да потрепери.

— За какъв вид работа става дума? — попита с интерес тя.

— О, за добра, чиста работа, мис — побърза да я увери мистър Бът. — Мистрес Денисън е взискателна дама. Трябва само да я задоволявате и всичко ще бъде наред.

— Ще мога ли да се подслоня в къщата?

— О, да, разбира се — увери я той и си наля канче бира. — Приятна работа с подслон — най-доброто за самотна млада дама. Мистрес Денисън се грижи много за момичетата си. — Изтри с длан пяната от устата си и отново се ухили с беззъбата си уста.

Джулиана се намръщи и го изгледа подозрително. Всичко ставаше забележително гладко и безпроблемно. Прекалено гладко. Тя помисли още малко и вдигна рамене. Нямаше какво да губи. Ще се запознае с тази мистрес Денисън и ще види — ако наистина търси прислужница за кухнята или къщата, ще иде да работи при нея.

— Аз ли трябва да я потърся?

— Велики боже, не. Мистрес Денисън ще дойде тук — отговори бързо гостилничарят и си наля ново канче бира.

— Тогава ще поседна в онази ниша до камината. — Джулиана се прозя скритом. — Ще си почина малко, докато я чакам.

— Направете го — отговори мистър Бът подчертано равнодушно, но не отдели поглед от нея, докато тя се сви на кълбо в дълбоката ниша и положи глава на ръката си. Беше толкова изтощена, че очите й веднага се затвориха.

Мистър Бът премлясна доволно. Малката нямаше да създава проблеми до пристигането на мистрес Денисън. Въпреки това от предпазливост остана в кръчмата, устремил бдителен поглед към спящото момиче. Бяха минали почти два часа, когато най-сетне чу тракане на колела в двора на странноприемницата и веднага след това шум от бързи стъпки по плочника.

Ели изскочи иззад тезгяха и поздрави изисканата посетителка с дълбок поклон.

— Е, Бът, какво имате за мен? — попита дамата, докато нетърпеливо потропваше с високите си токове по пода. Обувките й, в които Ели бе приковала жаден поглед, бяха от розова коприна, украсени със сребърна дантела. — Дяволски рано за излизане, но събудихте интереса ми. Надявам се, че не съм била напразно пътя дотук.

— Сега ще видите, мадам — отговори гостилничарят с толкова дълбок поклон, че едва не си удари носа в коляното. — Момичето каза, че пристигнало тази сутрин с каретата от Йорк.

— Е, добре. Къде е тя? — Елизабет разтвори ветрилото си и смръщи нос, за да прогони отвратителната воня, в която сега се примесваше и миризмата на варено зеле.

— В кръчмата, мадам. — Гостилничарят й отвори вратата и дамата мина покрай него, като сръчно провря кринолина на широката си зелена пола през касата на вратата. — Ей там, в нишата до камината — добави по-тихо той и посочи дървената пейка.

Мистрес Денисън прекоси помещението. Стъпваше леко, в очите й светеше алчност. Спря пред пейката и се вгледа в спящата фигура, увита в дебела наметка. Преценяващият поглед спря първо върху невероятно гъстата и къдрава червена коса, отбеляза кремавата бледност на кожата, извивката на пълните, леко отворени устни, луничките по правия нос.

Не е непременно красавица, реши мистрес Денисън с вярната преценка на добра познавачка. За истинска красавица чертите й са твърде ярко изразени. Ала косата й е великолепна. Много джентълмени предпочитаха жени, които излизат извън общоприетите рамки. Но какво, в името на всичко свято, я бе подтикнало да облече мъжки дрехи? Какво не беше наред? Младата жена очевидно искаше да скрие нещо, щом бе дошла в Лондон съвсем сама. Ако се окаже и девствена…

Красивите очи на Елизабет се присвиха в тесни цепки. Девица, която крие някаква тайна…

Тя се наведе над Джулиана и леко я раздруса.

— Хайде, мила, време е да се събудите.

Джулиана изплува бавно от дълбините на сън без сънища. Отвори очи, примигна и се взря в лицето, наведено над нея. Красиво лице — усмихнати червени устни, дружелюбни сини очи. Напълно непозната жена. В първия момент се почувства ужасно объркана, загубила ориентация.

Жената отново я докосна по рамото.

— Аз съм мистрес Денисън, мила моя.

Споменът се върна бързо. Джулиана се надигна и преметна крака през ръба на пейката. Редом с това блестящо същество, облечено в коприна, върху чиито тъмнокестеняви къдрици бе нахлупена нежна дантелена шапчица, тя се почувства ужасно едра и тромава, с мръсни лакти и колене. Веднага прибра краката си под пейката с надеждата да не направи пак някоя беля и се опита да прибере косата си и да я захване с няколко игли.

— Гостилничарят ми обясни, че вероятно търсите момиче да чисти стаите, мадам — започна тя.

— Извинете ме, скъпа, но не говорите като момиче, което си търси работа като слугиня — заяви мисис Денисън без много увъртания и седна на пейката до нея. — Чух, че сте пристигнали с пощенската карета от Йорк.

Джулиана кимна в знак на съгласие, но погледът на Елизабет стана още по-остър. Тя познаваше хората и притежаваше богат опит, за да позволи да бъде измамена от една неопитна лъжкиня. В говора на момичето нямаше и следа от йоркширски изговор.

— Ще ми кажете ли откъде идвате? — попита остро тя.

Джулиана пъхна и последната игла в косата си.

— Непременно ли държите да знаете, мадам?

Елизабет се наведе към нея и сложи ръка върху нейната с почти майчинска нежност.

— Не, ако не желаете да ми кажете, детето ми. Но поне ми кажете как се казвате и на колко сте години.

— Джулиана Ри… Бересфорд — поправи се бързо младата жена. Джордж и наемниците му със сигурност щяха да я търсят. — Скоро навърших седемнайсет, мадам.

Дамата кимна. Поправката не бе убягнала от вниманието й.

— Какво ще кажете веднага да ви взема със себе си, скъпа? Имате нужда от почивка, от добра храна и от нови дрехи. — Тя се надигна и полите й прошумоляха подканващо.

— Но… каква работа имате, мадам? — Джулиана се чувстваше все по-объркана. Всичко се развиваше прекалено бързо.

— Ще поговорим за това, когато се освежите, детето ми. — Мистрес Денисън приглади блестящата си роба. — Хайде, да вървим. Каретата ми чака отвън. Домът ми не е далеч.

От скромното богатство на Джулиана бе останал само един суверен. Щеше да й стигне, колкото да си плати храната и леглото още един, най-много два дни. Градът беше ужасяващо голям, а тя — абсолютно неопитна, затова си каза, че не бива да отблъсква закрилата и гостоприемството на тази очарователна дама с дружелюбни очи. Затова се усмихна в знак на съгласие и последва благодетелката си навън. Двете се качиха в лека градска карета, теглена от силни бели жребци.

— Е, мила моя — започна доверително мистрес Денисън, щом каретата потегли, — защо не ми разкажете всичко? Уверявам ви, че съм чувала какви ли не ужасни истории, и надали е останало нещо, което да ме изненада и шокира.

Джулиана облегна глава на кадифената тапицерия и за момент пред уморените й очи падна мъгла. Когато от парата изплува мило усмихнатото лице на благодетелката й, тя се успокои. През главата й мина мисълта, че единственият човек, който й се бе усмихвал със същия интерес и загриженост, бе сър Джон Ридж. Сълзи запариха в очите й и тя побърза да ги прогони.

— Бедно дете, какво сте преживели? — попита съчувствено Елизабет, наведе се и взе ръцете на Джулиана в своите. — Повярвайте, няма да издам тайната ви. При мен ще бъдете на сигурно място.

Защо да се доверявам на тази абсолютно чужда жена? — запита се Джулиана. Ала това беше само бегла, неясна мисъл в най-задното ъгълче на съзнанието й. Изкушението да разкаже на някого какъв ужас бе преживяла, да чуе утешението и мнението на опитна жена, познаваща живота и коварните му обрати, надви. Естествено, няма да разкрие коя е, няма да каже откъде идва и така ще опази най-важните факти на тайната си. Ще се опази от дългата ръка на закона.

— Ще чуете странна история, мадам — започна решително тя.

* * *

„Ако милорд ми окаже неоценимата чест да ме посети тази вечер на Ръсел стрийт, ще му покажа нещо, което със сигурност ще го заинтересува.

Ваша предана,

Елизабет Денисън“

Херцог Редмейн прочете писъмцето с безизразно лице. След малко кимна на лакея.

— Тук ли е още пратеникът?

— Да, Ваша Светлост. Наредено му е да чака отговора ви.

Торкин кимна отново и седна зад писалището си. Извади от чекмеджето лист хартия и набързо написа няколко реда. Поръси написаното с пясък и сгъна писмото.

— Предайте го на пратеника, Робъртс! — нареди кратко той и пусна писмото върху сребърната табла в ръцете на лакея. Когато мъжът напусна кабинета му с дълбок поклон, херцогът се обърна към брат си, който четеше в ъгъла.

— За какво става дума? — осведоми се Куентин и вдигна глава от книгата си.

— Съмнявам се, че наистина искаш да знаеш — отвърна херцогът с подобие на усмивка. — Писмото засяга случай, за който нямам одобрението ти, скъпи братко.

— О! — Винаги добродушното лице на Куентин стана сериозно. — Сигурно имаш предвид евентуалната съпруга на Люсиен…

— Правилно, драга мой, точно нея. Искаш ли чаша шери? — Торкин посочи гарафата и го погледна въпросително.

— Благодаря. — Куентин остави книгата и стана от креслото. — Наистина ли си решил да изпълниш дяволския си план?

— Да, ще го изпълня. — Херцогът подаде пълната чаша на брат си и продължи с леко неодобрение — Но защо го наричаш дяволски, Куентин? — В очите му светна лека подигравка, ъглите на устата му се повдигнаха.

— Защото е дяволски, затова — отвърна сухо Куентин. — Как ще я опазиш от Люсиен? Ами ако реши да консумира брака си?

— Уверявам те, че ще се справя с този проблем — отговори безгрижно херцогът.

— Планът ти не ми харесва — отбеляза за пореден път Куентин, загледан мрачно в чашата си.

— Да, вече ми го каза. — Торкин се засмя и потупа брат си по рамото. — Не си убеден, че ще постигна желания успех.

— Такива са всичките ти планове, дяволски, и не знам защо въпреки това продължавам да държа на теб — отвърна недоволно духовникът. — Ти си безбожник, Торкин, и обичаш да си играеш с огъня.

Торкин седна и кръстоса обутите си в елегантни обувки крака. В челото му се вдълбаха дълбоки бръчки, докато се взираше в диамантените токи на обувките си.

— Дали не прекалявам, като слагам диаманти на обувките си? Направи ми впечатление, че на тазсутрешния прием Станхоуп носеше прекрасни токи от обикновено сребро… От друга страна обаче, се съмнявам, че тази тема те интересува, Куентин.

— Прав си. Не мога да кажа, че те слушам с интерес. — Куентин хвърли бегъл поглед към собствените си здрави обувки от черна кожа с обикновени метални токи. — Не избягвай въпроса, ако обичаш, Торкин.

— Според мен вече обсъдихме темата във всички подробности. — Торкин отпи глътка шери.

— Ще се откажеш ли от безумния си план?

— Не, скъпи братко.

— Тогава нямам какво повече да добавя.

— Правилно. Както ти казах, постигнахме приятелско споразумение да сложим край на дискусията. — Херцогът се надигна с гъвкаво движение и остави чашата си, след което се запъти към вратата. — Успокой се, Куентин. Ако продължиш да размишляваш, ще си навлечеш още някоя бръчка.

— А ти не се прави на лондонско конте — отговори брат му с повече страст, отколкото показваше обикновено. — Аз не се хващам на номерата ти, Торкин.

Херцогът спря за миг на прага и на устните му се появи почти нежна усмивка.

— Да, слава богу, че не се хващаш. Държа на теб, братко, и се надявам да не се разочароваш от мен.

Вратата се затвори. Куентин допи чашата си в мълчание. Познаваше своя полубрат вече трийсет години. Още го болеше сърцето, като си припомняше колко гневен и лишен от илюзии беше петнайсетгодишният Торкин. Как се чувстваше предаден, как не вярваше в приятелството на връстниците си. Спомни си отчаянието му, когато след няколко години откри, че жената, която обичаше с цялата си страст, се интересува само от изгодите, които й дава любовната връзка с бъдещия херцог Редмейн.

Куентин знаеше, че семейството и семейното наследство са всичко за херцога. Торкин беше възпитан като най-голям син и наследник на стара титла и огромни земи и щеше да пази гордостта и честта на семейството до деня на смъртта си.

Люсиен сериозно застрашаваше тази чест. Докато му беше настойник, херцогът имаше достатъчно влияние върху него, за да задържи юздите в ръцете си, но сега вече нямаше право да му се меси, да пази имуществото му и семейните имения. Куентин разбираше загрижеността на Торкин, но в никакъв случай не можеше да одобри дяволския му план за спасяване на Еджкомб. В същото време съзнаваше, че брат му ще излезе победител от сблъсъка помежду им, все едно какво ще му струва това.

Не може да няма и друга възможност, каза си упорито Куентин, посегна отново към книгата си и затърси отговора в труда на Плутарх „Паралелният живот“. Можеше само да се надява, че архиепископът няма да реши бързо проблема, който го бе довел в Лондон. Някой непременно трябваше да държи под око случващото се на Олбърмърли стрийт. Понякога Торкин се вслушваше в увещанията на своя брат, обмисляше и променяше намеренията си. Куентин обичаше херцога с цялото си сърце. През детските им години го обожаваше като герой. Но не си затваряше очите пред тъмната страна от характера му.

 

 

— Радвам се да ви видя, милорд. — Когато въведоха херцога в частния й салон, Елизабет стана и направи реверанс.

— Но разбира се, мадам. Как бих могъл да откажа на такава покана? — Торкин извади от джоба си емайлирана табакера и си взе щипка емфие. Мистрес Денисън веднага отбеляза, че фината украса от злато и слонова кост беше в същия цвят като копринения жакет и панталона на херцога.

— Искате ли да видите младата дама, Ваша Светлост?

— Горя от нетърпение, мадам.

— Тогава да минем оттук, сър.

Елизабет поведе госта си по коридора. Беше ранна вечер и къщата се будеше за живот. Две млади дами в копринени халати бързаха по коридора, но като видяха домакинята, спряха и поздравиха с уважение. Елизабет ги удостои с усмивка и продължи.

В края на коридора видяха лакей с табла, на която имаше шампанско, две чаши и купичка със стриди.

— Тази вечер започвате рано — отбеляза херцогът.

— Това се случва често, милорд — отвърна търпеливо Елизабет. — Доколкото разбрах, Негово Кралско Височество също ще ни почете с присъствието си.

— За съжаление. Бедният Фред — промърмори херцогът. Фредерик Луис, Уелският принц, отдавна беше станал за посмешище пред обществото със страстта си към жените. Всички знаеха, че е редовен клиент в заведението на семейство Денисън.

Елизабет го поведе по тясната стълбичка в края на коридора. Херцогът не бе идвал тук и подозрително присви очи, докато следваше карминеночервената колосана пола пред себе си.

— Това са частни покои, милорд — обясни дамата, сякаш бе чула мислите му. Двамата завиха зад ъгъла и тръгнаха по тесен, нисък коридор. — Веднага ще разберете за какво служат.

Тя спря пред следващата врата и я отвори тихо, после се отдръпна встрани и даде път на херцога да влезе пръв. Торкин мина покрай нея и се озова в гардеробна, осветена само от трепкащите лампи в коридора.

— В стената, Ваша Светлост — пошепна Елизабет.

Мъжът изпълни подканата и веднага откри две дупки точно на височината на очите си. Дали всички помещения в къщата на мисис Денисън са достъпни за воайори, запита се неволно херцогът, когато пристъпи напред и погледна в спалня, в която горяха няколко свещи. Различи голямо легло с бархетни завеси, подходящо по цвят перде пред отворения прозорец, което се издуваше от вятъра, масичка за миене с кана за вода и леген от порцелан на цветчета. Спалня като много други в тази къща.

В малкото помещение имаше едно момиче, което стоеше до отворения прозорец и четкаше дългата си коса. Светлината на свещите подчертаваше наситения червен цвят на пищните къдрици, а силните движения на четката ги правеха още по-копринено меки и блестящи. Момичето носеше хлабаво завързан халат и когато се извърна настрана, деколтето се разтвори.

Торкин видя за миг твърди, пълни гърди, плосък бял корем, червеникави косъмчета между бедрата. В следващия миг момичето изчезна от полезрението му. Той зачака неподвижен, устремил поглед към онази част от помещението, която се виждаше през дупките в стената. Много скоро тя се появи отново. Със спокойно движение свали халата и го хвърли на тясното диванче пред леглото.

Херцогът не се помръдна, не издаде и най-лек звук. Елизабет чакаше нервно зад него и се надяваше гостът й да види нещо, което си заслужава.

Торкин оглеждаше изпитателно високата, стройна фигура на непознатата. Отбеляза красивата извивка на ханша, стегнатите, пълни гърди, които подчертаваха стройните рамене, тясната талия. Хареса бледата кожа с цвят на слонова кост, красиво контрастираща с възхитителната червена коса. Тя се придвижи към леглото и той можа да види гладкия гръб, стегнатия задник и дългите бедра.

Момичето вдигна единия крак на леглото и в същия миг погледна назад през рамо. Очите й сякаш се впиха в неговите и той потръпна. Нефритовозелени очи, доста раздалечени под невероятната линия на тъмните вежди. Тя примигна уморено и дългите, гъсти мигли запърхаха сънено. Прозя се, като деликатно прикри устата си с ръка, и се пъхна в леглото. Наведе се настрана и духна свещта. В стаята се възцари мрак.

Херцог Редмейн излезе безшумно от гардеробната в осветения коридор и се обърна към изпълнената с очакване мистрес Денисън.

— Девица ли е?

— Убедена съм в това, Ваша Светлост.

— Продава ли се?

— Предполагам.

— Тогава да поговорим за условията, Елизабет.