Джейн Фийдър
Дивата хризантема (28)

27.

— Мили боже, наистина не знам докъде ще стигнем, щом вие, младите, успявате да се подредите така! — Хени поклати възмутено глава, докато сваляше превръзките от ръцете на Джулиана. Вече беше сутрин, грееше слънце.

— Как е Розамунд? — Джулиана се чувстваше слаба, изпълнена с необичайна за нея отпуснатост. Беше спала цял ден и цяла нощ и все още се бореше със сънливостта си. По стъклата на прозорците трополеше дъжд и спалнята й беше осветена със свещи, което не действаше особено ободряващо.

— Ще се оправи. Преживяла е страшен шок, но се възстановява бързо. Онази мистрес Денисън беше тук и отведе и двете момичета в дома им.

— Толкова бързо? — Когато Хени отдели залепналата превръзка, Джулиана потрепери. — Защо не сте ми казали?

— Защото спяхте дълбоко, а Негова Светлост нареди да не ви смущаваме, докато не позвъните. — Хени потопи чиста кърпа в купичка с топла вода. — Щом се облечете, желае да говори с вас в библиотеката. Разбира се, ако сте в състояние да слезете.

Хени изми внимателно дланите на Джулиана, подсуши ги грижливо и ги намаза с мехлем. Джулиана затвори натежалите си клепачи и с усмивка се запита дали пък не е изпила по погрешка напитка за сън. Откакто Торкин я бе оставил сама, не помнеше нищо. Кой бе уведомил мистрес Денисън, че Лили и Розамунд са освободени и се намират в дома на херцога? Дали собственицата на заведението хранеше лоши чувства към момичетата? Очевидно не, след като бе побързала да си ги прибере. Торкин щеше да отговори на въпросите й.

Като си спомни какви думи бе хвърлила в лицето му, се почувства потисната и унила. Той се бе оттеглил, без да отговори на обвиненията й. Във възмущението и гнева си тя бе разрушила всички нежни чувства, които се бяха породили между тях по време на банята. Не съжаляваше за казаното и все още се чувстваше ангажирана с каузата на момичетата, но сега смяташе, че е постъпила зле, като се е показала неблагодарна за грижите му.

— Според мен е най-добре да се върнете в леглото — посъветва я майчински Хени, докато подновяваше превръзките й. — Ще кажа на Негова Светлост, че не се чувствате достатъчно силна, за да станете.

— Глупости! Разбира се, че се чувствам достатъчно силна. — Джулиана си заповяда да отвори очи. Не биваше да избягва дълго Торкин, освен това искаше отговори на въпросите си. — Ще си измия лицето, ще изпия чаша кафе и ще се разсъня. Сънлива съм заради дъжда. В стаята е толкова мрачно, че…

Хени цъкна неодобрително с език, но не повдигна повече възражения. След половин час Джулиана се огледа обезкуражено в голямото огледало. Тази сутрин косата й беше дяволски непокорна и образуваше силен контраст с бледото, хлътнало лице. Очите й изглеждаха неестествено големи и бяха заобиколени от тъмни сенки, които й придаваха твърде интересен вид — поне така се надяваше. Загадъчна, дори измъчена. Тази необикновена представа повдигна малко настроението й. „Загадъчна“ и „измъчена“ не бяха от атрибутите, които подхождаха на нейната едра, с нищо незабележителна фигура с големи крака. Въпреки това не можеше да се оспори, че бледо лавандуловата муселинена рокля и превързаните ръце я правеха доста по-крехка и нежна от обикновено.

— Готова сте, мила. Но не оставайте твърде дълго долу. Преди обяда трябва да си починете.

— Вие сте добра душа — промълви трогнато Джулиана. — Никой никога не се е грижил за мен така, както го правите вие. Никой не се е притеснявал за състоянието ми. — Тя се поддаде на импулса си и целуна Хени по бузата. Добрата жена засия, но енергично я избута през вратата с веселото „Хайде, изчезвайте оттук, милейди“.

Джулиана влезе в библиотеката и изстреля въпросите си към Торкин, без да забележи, че той имаше посетител.

— Как се държа мистрес Денисън с Лили и Розамунд, сър? Откъде е знаела, че са нощували тук? Сигурен ли сте, че няма да се отнесе зле с момичетата?

— Спокойно, аз я уведомих. — Торкин стана от креслото. — Поеми дълбоко въздух, малката, и поздрави мистър Торнтън.

Джулиана машинално изпълни заповедта. Какво беше учудването й, като видя, че херцогът се усмихва и очите му са пълни с топъл блясък. По лицето му нямаше и следа от студенина.

— Джулиана — напомни й тихо той и посочи посетителя, когото тя трябваше да поздрави.

— Моля, извинете ме, сър! В първия момент не ви забелязах. — Джулиана се овладя и направи почтителен реверанс пред стройния, едър джентълмен, пременен в яркочервен копринен костюм.

— Възхитен съм да се запозная с вас, мадам. — Джентълменът се поклони. — Негова Светлост вече ми разказа за злощастната ви съдба и причините й.

Джулиана погледна въпросително към Торкин, не знаейки как да тълкува изказването на непознатия. Той й подаде лист хартия.

— Прочети това и ще разбереш, че ти не си единствената застъпница на момичетата, Джулиана.

Това беше първата й среща с „Дръри лейн журнал“. Заглавието „На позорния стълб“ се изясни веднага щом започна да чете. Неприлично, клюкарско вестниче, пълно със скрити намеци и уж достоверни разкази за скандални приключения на принадлежащите към светските и политическите кръгове в Лондон. Написаното беше нахално, но и забавно. Джулиана почете малко, но не разбра какво искаше да каже Торкин. Прегледа бегло съобщенията за предстоящи светски забави и театралните критики и вдигна глава.

— Много е остроумно, сър, но не разбирам…

— В средата ще намерите статия от някоя си Роксана Тиърмънт — намеси се услужливо мистър Торнтън.

Джулиана бързо намери колоната. Устните й оформиха беззвучно „О!“ Мис Тиърмънт разказваше последователно и с всички подробности за така нареченото сбиване в шоколадовото заведение на мама Кокседжис. Без да прикрива истината, тя обвиняваше открито мистрес Мичъл и мама Кокседжис, че са инсценирали насилието и последвалата го полицейска акция, за да бъдат арестувани три жени — едната от тях съпруга на виконт. Следваше страстно обвинение срещу властите, които доброволно се бяха поставили в услуга на сводници и собственици на бордеи и бяха арестували невинни момичета, събрали се мирно и тихо да обсъдят как да подобрят условията, при които живеят и работят.

— Коя е дамата? — попита възбудено Джулиана.

Мистър Торнтън се поклони със замах.

— Стои пред вас, мадам. — И се ухили като хлапак. Може би това обясняваше женствения му костюм. Въпреки това Джулиана не разбра.

— Негова Милост ли ви разказа за случилото се?

— Историята не е необикновена, мадам. Всеки опит на жените да си извоюват някои основни човешки права от своите работодатели завършва с арести и изправителни домове. Въпреки това аз смятам, че трябва да изобличаваме постоянно сводниците и собствениците на бордеи, да ги излагаме на подигравката и възмущението на обществото. За съжаление аз не съм в състояние да разкрия всички злодейства, които се вършат там, така например не знаех нищо за случая с мис Луси Тайбър. Затова дойдох да ви направя предложение, лейди Еджкомб.

Джулиана приседна на облегалката на креслото и погледна към Торкин, който седеше удобно в своето кресло, преплел пръсти под брадичката си, с поглед, устремен в лицето й.

— Не всички членове на нашето общество си затварят очите за несправедливостта, малката. Мистър Торнтън има голямо влияние в Ковънт Гардън. Според мен неговите методи са по-ефективни от твоите. Вече не е нужно да подтикваш момичетата към бунт и да ги пращаш в затвора.

— Тогава… тогава вие искате да участвате? — попита тя със скептично смръщено чело. Изглеждаше й невероятно, но какво друго би могло да означава?

— Да го кажем просто — ти ми отвори очите — заяви сухо Торкин.

Джулиана беше толкова изненадана, че не чу обясненията на мистър Торнтън. Той се покашля учтиво, за да привлече вниманието й, и продължи:

— Както вече казах, лейди Еджкомб… чух, че имате приятелки в Ковънт Гардън. Жени, които знаят какво се върши там. Ако ги окуражите да ви осведомяват за всичко важно, аз ще събера достатъчно материал, за да водя война срещу отговорните.

— Искате да ме направите шпионка?

— По-точно информаторка — поправи я сухо Торкин.

— Освен това аз съм готов да съхранявам парите, които ще съберете — продължи спокойно Торнтън. — И ще се погрижа жените, попаднали в беда, да получават средства от фонда. Работодателите им ще бъдат много недоволни от моята привидна благотворителност, но няма да имат повод да си отмъстят на жените — това означава, че никоя от тях няма да се страхува от репресии. — Мистър Торнтън кимна убедено.

— По-добре да предприемем нещо срещу лошите условия на труд — възрази Джулиана. — Няма да ми е особено приятно просто да преразказвам истории.

— Грешката ти, малката, е в това, че надценяваш способностите си да промениш света — обясни сухо Торкин. — Няма да се справиш без подкрепа, повярвай.

— Вчера ви казах същото!

— Както виждаш, аз взех присърце твоята пледоария.

— Прав сте — призна тихо тя. Все още й беше трудно да повярва, че думите й са оказали желаното въздействие върху него. Обърна се отново към Бонел Торнтън и отсече: — Добре, мистър Торнтън, ще работим заедно. Щом смятате, че ще постигнете нещо, аз ще ви помагам с всички сили.

— Много добре! Ще видите, че стъпка по стъпка ще променим живота на тези жени… Така, а сега бих желал да се сбогувам, Ваша Светлост. — Мъжът се поклони пред херцога, който учтиво стана и го изпрати до вратата. Джулиана направи реверанс. Торнтън улови предпазливо превързаните й ръце и целуна връхчетата на пръстите. — Желая ви хубав ден, лейди Еджкомб. Радвам се, че ще работя с вас.

Торкин изпрати госта и се обърна към Джулиана.

— Знам какво си мислиш сега — че това не е истинска работа, но бъди уверена, че е най-доброто, което можеш да направиш.

Джулиана не беше съвсем убедена. Представяше си много други възможности да участва активно в делата на мистър Торнтън. Но съзнаваше, че не е препоръчително да ги съобщи веднага на херцога.

— Не мога да работя за господина, без да посещавам приятелките си — заяви твърдо.

— Права си — кимна Торкин и си наля чашка шери. — Можеш да ги посещаваш, но само ако си придружена от Тед. Разбрахме ли се?

Джулиана кимна и го погледна втренчено.

— Как така внезапно променихте мнението си?

Той остави гарафата и отиде при нея. Внимателно взе лицето й между двете си ръце и плъзна устни по клепачите й.

— Ти правиш чудеса с мен, малката. Мисля, че ако си наумиш нещо, можеш да размекнеш дори каменно сърце. — Плъзна палец по устните й и се усмихна тъжно. — Не мога да кажа, че ми е особено приятно да участвам във всичко това, но… — Целуна я и не й даде възможност да отговори. — А сега те моля да си вървиш в стаята. Изглеждаш изтощена.

Внезапно й се повдигна и в същото време се почувства ужасно сънлива. Умът й все още се стараеше да възприеме думите му. Наистина ли бяха нещо като обяснение? Или като обещание? Потърси подходяща иронична забележка, но нещо в очите му я помоли да си замълчи. Торкин сложи ръце на раменете й и я обърна към вратата.

— Иди при Хени, Джулиана.

Тя се подчини без намек за съпротива.

Щом се прибра в стаята си, падна изтощено на шезлонга под прозореца. Хени й събу обувките и разхлаби корсета. Джулиана помилва корема си. Детето й щеше да има настойник и чичо, но не и баща. Цялата й майчина привързаност нямаше да промени този факт. Когато Торкин узнаеше, че тя е заченала, бебето вече нямаше да принадлежи само на нея, макар да растеше в нейната утроба. Колко време още можеше да пази тайната си?

 

 

— Хени каза, че Джулиана изобщо не искала да се събуди. — Застанал пред камината в библиотеката, Куентин изглеждаше загрижен. Веселите пламъци гонеха хлада и мрачината на дъждовния ден. — Дали е страдала повече, отколкото знаем?

— Не ми се вярва. — Торкин отпи глътка портвайн. — Вероятно причината е друга.

— Каква би могла да бъде? — Куентин посегна към собствената си чаша върху камината.

Торкин се прозя.

— Нека Джулиана сама реши кога ще ни каже. Аз лично нямам намерение да я притеснявам. — Отпусна се на креслото пред камината и протегна дългите си крака към огъня. — Понякога е много приятно да прекараш вечерта у дома.

— Особено при такова време! — Куентин посочи прозорците, по които се стичаха дъждовни капки. — Неприятно е да си навън, когато вали като из ведро.

— Да. А мисълта, че моята трудна за обуздаване Миньон е на сигурно място в леглото си, ме кара да се чувствам още по-уютно. — Торкин се прозя отново.

Куентин се взираше замислено в чашата си.

— Когато Лидия ти стане съпруга, ще криеш ли връзката си от нея? — Гласът му прозвуча задавено, в погледа му светна дълбока мъка.

Торкин вдигна поглед и сънливостта му отстъпи място на неясно подозрение.

— Какво имаш предвид, Куентин?

— Толкова ли не разбираш? — Куентин скочи от креслото си. Горчивината му бе станала непоносима. — Наистина ли смяташ, че Джулиана и Лидия могат да живеят заедно в този дом? Искам да знам ще криеш ли от Лидия истината за връзката си с Джулиана!

Торкин се смая още повече. Лицето на Куентин беше смъртнобледо, устните му — синкави.

— Не мога да го понеса, Торкин! Само като си представя, че ще принудиш Лидия да живее под един покрив с метресата ти, ми иде да те убия. Аз я обичам, Бог да ми е на помощ! И няма да седя бездеен и да гледам как съсипваш човешкото същество, което ми е най-скъпо на света.

Той закърши отчаяно ръце. Сивите очи образуваха две горящи дупки върху бялото лице.

— Ти… и Лидия? — заекна невярващо Торкин. — Ти… ти обичаш Лидия?

— Правилно си чул.

— А Лидия… тя знае ли какво изпитваш към нея? — Торкин все още не можеше да повярва на ушите си.

— Да.

— И тя… тя отговаря ли на чувствата ти?

Куентин кимна.

— Велики Боже! — Торкин зарови пръсти в косата си, напълно объркан. — Ти и Лидия се обичате? Да, знам, че винаги си я харесвал и ценил много, но…

— Понякога си толкова сляп, че не виждаш собствения си нос! — изфуча Куентин, изведнъж почувствал се освободен, сякаш от раменете му се бе смъкнал огромен товар. — Джулиана го разбра само след пет минути, а ти…

— Джулиана? — Изведнъж Торкин си спомни намеците й и кимна утвърдително. — Исусе, Мария и Йосифе… — промърмори нещастно.

— Няма да търпя да обиждаш Лидия, като я караш да живее под един покрив с метресата ти — повтори възбудено Куентин.

Торкин не каза нищо. Само се взираше замислено в огъня. Бавно му просветна, че и самият той не би посмял да обиди Джулиана по такъв начин. Какво, по дяволите, ставаше с него?

— Чуваш ли какво ти говоря, Торкин?

Херцогът вдигна поглед и поклати глава. От гърлото му се изтръгна тих смях.

— Да, братко, чувам какво ми говориш. Така ясно, сякаш говоря сам на себе си.

Куентин явно искаше да чуе повече, но брат му се взря отново в огъня и отпи голяма глътка портвайн. Куентин изпита чувството, че е издигнал около себе си стена. Мълчанието се проточи. Накрая Куентин не издържа, стана и излезе от библиотеката. Не беше решил проблемите си, но поне бе разкрил пред Торкин дълго пазената тайна. Истината беше излязла наяве и вместо да се тревожи, изпитваше огромно облекчение.

Торкин седя дълго в креслото си, без да се помръдва. Накрая стана и напълни отново чашата си. Погледът му спря върху миниатюрата на Лидия Мелтън на перваза на камината. Сериозна, сдържана, изпълнена с достойнство. Съвършената съпруга на епископ.

Изведнъж Торкин избухна в смях. Колко просто се нареждаха нещата, когато гледаше на света с очите на Джулиана.

Когато Катлет почука на вратата и донесе писмо на сребърна табла, господарят му все още се усмихваше.

— Моля, извинете, че смутих почивката ви, милорд, но човекът, който ми предаде това писмо, настоява, че работата е много спешна.

Торкин се намръщи и посегна към запечатания плик. Докато четеше несръчно съчиненото, гъмжащо от правописни грешки послание, лицето му все повече помрачняваше.

— В ада да иде дано, този изроден, порочен идиот! — Смачка писмото и го хвърли в огъня. — Наредете веднага да приготвят каретата ми!

— Излизате ли, милорд? — Катлет хвърли загрижен поглед към прозореца, зад който дъждът се лееше все така силно.

— Мисля, че нареждането ми беше достатъчно ясно — изфуча херцогът. — Кажете на камериера да ми донесе наметката и бастуна.

Проклетият Люсиен лежеше смъртно болен в жилището на съдебен служител, където настаняваха временно затворени за неплатени дългове. Писмото беше от собственика на жилището, написано вероятно по настояване на Люсиен. За да го освободи, трябваше да плати петстотин фунта. Дотогава братовчед му щеше да лежи без лекарства, храна и завивки в някоя мрачна, влажна стаичка и да си изкашля дробовете.

Торкин не се усъмни нито за миг в истинността на писмото. Не за първи път трябваше да освобождава братовчед си от лапите на кредиторите. Знаеше, че няма да изостави нещастника, макар да го бе изгонил от дома си. Знаеше не по-зле от самия Люсиен, че в случай на нужда винаги ще му помага. Все едно колко зъл и отвратителен бе станал Люсиен, Торкин не можеше да отхвърли веригите на отговорността си.

Той отключи металната касетка в кабинета си и извади петстотин лири. Сумата беше само малка част от дълговете на Люсиен — вероятно братовчед му бе станал жертва на някой от по-дребните си кредитори. Шивач, шапкар или нещо подобно.

Камериерът му донесе плътна наметка с пелерина и обичайния му бастун. Торкин вдигна яката, нахлузи ръкавиците си и излезе навън. Кочияшът трепереше на капрата.

— В Лъдгейт Хил — каза Торкин и се качи в каретата, без да го погледне.

Кочияшът кимна и изплющя с камшика. Беше отскоро на служба при херцога и не се осмели да възрази, че трябва да работи в такава ужасна нощ.

Когато каретата изчезна зад ъгъла, Джордж и Люсиен излязоха от скривалището си в мазето на отсрещната къща.

— Каква гадост! — изръмжа Люсиен и изтърси водата от шапката си. — Защо точно тази нощ трябваше да се лее дъжд? Не беше валяло цял месец.

Джордж пресече улицата, свел глава, опитвайки се да се предпази от дъжда. Почти не усещаше водата, която се стичаше по лицето му, движен единствено от жаждата си за отмъщение. Скоро, много скоро ще получи удовлетворение! Мушна се покрай къщата по пътеката към конюшните и за момент се облегна, пъшкайки, на един стълб.

Люсиен го настигна бързо. В сравнение с масивността на съучастника си приличаше на мокър призрак.

— За това тук ще искам още петстотин лири — обяви той и се изкашля в ръкава си.

Джордж посочи нетърпеливо страничната врата.

— Как мислите, дали слугите са още будни?

— Не и в този късен час. Разбира се, възможно е Катлет все още да обикаля къщата. — Люсиен огледа улицата. — Нощният пазач вероятно е в стаичката си под стълбището, но ние нямаме работа в предната част на къщата.

— Ами онзи… Катлет?

— Той проверява килерите. После ще си легне. Знам какво става в къщата, повярвайте ми. — Люсиен завъртя ключа в ключалката и вратата се отвори без никакво скърцане. — На това се вика добре поддържано домакинство — отбеляза хапливо, когато влезе в малкото преддверие. — Сега си затваряйте устата и вървете на пръсти.

Люсиен отвори следващата врата и двамата се озоваха пред тясна стълба. Вътре цареше пълен мрак. В нишите на стените не светеха свещи, но той изкачи стълбите с увереността на човек, който добре познава пътя. Джордж се мъкнеше след него, не смеейки дори да диша. Възбудата му се засилваше с всяка крачка.

Щом изкачиха стълбата, Люсиен отвори трета врата и се огледа изпитателно. Коридорът беше слабо осветен от лампи, поставени на големи разстояния. Цареше абсолютна тишина. Тръгна безшумно по коридора, следван от Джордж, чийто силует хвърляше огромна сянка по отсрещната стена.

Когато стигнаха до вратата на Джулиана, в къщата беше тихо като в гроб. Люсиен отстъпи назад и се притисна до стената.

— Дамата спи зад тази врата. Знаете какво трябва да направите. Аз ще намеря файтон и ще ви чакам на ъгъла на улицата.

Джордж кимна и очите му светнаха в очакване. Жадно облиза устни и сложи ръка върху бравата. Люсиен изчезна безшумно. Очевидно не изпитваше особено желание да се забърка в отвличане.

И тази врата се отвори безшумно. Стаята тънеше в полумрак, осветена слабо от огъня в камината. Завесите бяха вдигнати и спящата фигура в леглото се виждаше съвсем ясно. Джордж направи няколко крачки и спря. Искаше да я види. Завивката над гърдите й леко се повдигаше и спускаше при всяко вдишване. Косата й беше разпръсната по възглавницата като червена коприна. Погледът му спря изненадано върху превързаните й ръце, но сега нямаше време да се пита какво и се е случило. За онова, което им предстоеше, не й трябваха ръце.

Наведе се над нея и посегна с огромните си, тежки лапи, силни като на наемен работник. Сключи пръсти около шията й и я стисна.

Клепачите й запърхаха. Очите се отвориха, пълни с паника. Тя посегна с превързаните си ръце и безпомощно опипа пръстите, които я душаха безмилостно. Отвори уста да изпищи, но не можа да издаде нито звук. Усещаше, че ще умре от задушаване, но обърканият й мозък не можеше да реши дали това е действителност или кошмар. Лицето, наведено над нея, беше мрачно, разкривено от ярост, изпълнено с решителност… познато лице и заедно с това абсолютно чуждо. Изглеждаше като маска… маска на смъртна заплаха… отвратителна маска на унищожението. Моля те, мили Боже, направи така, че да е само кошмар! Но тя не можеше да диша. Отчаяно се опита да се събуди, да се отърси от кошмара. Очите й изскочиха от орбитите, чувствата я напуснаха, над главата й се затвори черна мъгла.

Когато Джулиана падна безсилно на възглавницата и очите й спряха да се движат, Джордж разхлаби хватката си. Отпечатъците на пръстите му бяха оставили тъмни следи върху бялата кожа на шията й. Сложи пръст на устните й и усети, че тя още диша, макар и леко и повърхностно. Извади от джоба си кърпа, върза я на устата й и я стегна на тила. После отметна завивката и огледа безжизнената фигура. Запечата в паметта си всяка извивка на тялото й, ясно очертано под тънката нощница.

С мъка откъсна поглед от нея, като си напомни, че минутите изтичат неумолимо. Отвори гардероба и извади дебела наметка. В чекмеджето на тоалетката намери чифт копринени чорапи. Наведе се над нея, върза краката й с единия чорап, после издърпа ръцете й пред тялото и стегна китките й с другия. Уви безжизнената фигура в наметката и нахлупи качулката на главата й. Джулиана дишаше едва забележимо, но равномерно. Джордж изръмжа доволно, метна я на рамото си, огледа за последен път стаята и се запъти към вратата. Очакваше всеки момент някоя врата в коридора да се отвори и някой да му изкрещи да спре. Ала стигна до вратата към задната стълба без произшествия.

Плъзна се като невестулка в тъмнината и тихо затвори вратата зад себе си. Стълбата тънеше в пълен мрак и този път Люсиен не беше с него, за да го води. Сърцето биеше лудо в гърдите му, ръцете му бяха влажни от пот. Изчака, докато се успокои, и заслиза внимателно по тясната, стръмна стълба. С една ръка опипваше стената, с другата крепеше товара си. Усещаше извивките на тялото й, вдъхваше аромата на косата и кожата й, усещаше топлия й дъх в тила си.

Стигна до края на стълбата, отвори вратата и се озова в малкото преддверие. Страничната врата беше открехната и сърцето му направи радостен скок. Деляха го само секунди от окончателния успех. Бутна вратата и излезе на улицата.

Силно изсвирване го стресна до смърт. Ала се оказа, че е само Люсиен, който му махаше от ъгъла. Джордж се затича тромаво към него. Главата на Джулиана се удряше в гърба му. На ъгъла чакаше карета. Люсиен вече седеше вътре и трепереше с цялото си тяло от студ и влага.

— Проклятие! — изсъска той, щом Джордж стигна до каретата. — Нощните приключения не са за мен. Ще взема да хвана някое белодробно възпаление и…

Джордж свали Джулиана от рамото си и я тръшна на седалката до Люсиен, който огледа отпуснатото, безжизнено тяло с умерено любопитство.

— Какво направихте с нея? Не е мъртва, нали?

Джордж развърза наметката и свали качулката. Главата на Джулиана се отпусна върху вехтата тапицерия. Като видя кърпата в устата й, Люсиен вдигна вежди, после се наведе и почти нежно докосна синините по шията й.

— Мили боже — промърмори с неволно уважение, — не сте бил особено деликатен с бедната жена, драга мой.

— Не исках да рискувам — защити се Джордж и се настани до Люсиен, за да държи жертвата си под око. Отпуснатото тяло се люшкаше безпомощно насам-натам и подскачаше при всяко превъртане на колелата. Джордж се ухили и доволно поглади брадичката си.

Зъбите на Люсиен тракаха неудържимо и той затърси бутилката с коняк в джоба на палтото си. Намери я и изля съдържанието й в гърлото си. Това беше най-доброто лекарство за състоянието му.

— Божичко, колко ми е студено! — Пи отново в отчаяно старание да победи ледените тръпки в тялото си. Ръцете и краката му бяха изтръпнали, пръстите изглеждаха синкави, сякаш кръвта бе престанала да тече по тялото му. Изруга грозно, дишането му стана свирещо и мършавото му тяло се разтърси от ужасяващ пристъп на кашлица.

Джордж никога не беше виждал човек да кашля така мъчително. Люсиен намери кърпичката си, притисна я до устата си и бялата материя се оцвети в червено. Джордж се отдръпна инстинктивно, уплашен, че може да се зарази. Бръкна в джоба си и извади шишенце с амоняк.

Люсиен продължи да кашля. Хлътналите му очи кървясаха от напрежението. Въпреки гърчовете си обаче успя да види как Джордж отвори шишенцето и го сложи под носа на Джулиана.

— Защо я будите, по дяволите? — изграчи Люсиен. — Изчакайте да пристигнем, идиот такъв! Нали не искате да ни създаде проблеми?

— Няма да посмее — изфуча раздразнено Джордж, но въпреки това затвори шишенцето и го прибра. Гореше от желание да види как Джулиана идва на себе си, отваря очи и проумява какво се е случило. Ще го погледне с безсилна ярост, ще усети вързаните си ръце и крака, кърпата на устата. Е, той можеше да чака. Обърна глава и се загледа в тъмната нощ навън. Така пропусна момента, когато Джулиана отвори за миг очи и отново ги затвори.

Болката в гърлото й беше ужасна. Едва-едва преглъщаше. Не можеше да се помръдне, не можеше да отвори уста. Усещаше в носа си хапеща миризма на амоняк. По-добре да не отварям очи, помисли си тя. Какво означаваше това? Внезапно си спомни ужасния кошмар, който бе преживяла — ръцете, впити в гърлото й, лицето на Джордж, подпухнало, тлъсто, триумфиращо.

Това не беше кошмар, а ужасяваща реалност!

Джулиана остана неподвижна, докато се опитваше да открие защо не може да се движи. Замаяният й ум имаше нужда от доста време, докато стигна до извода, че е вързана и в устата й е пъхнат парцал.

— Ей сега ще влезем в „Камбаната“.

Гласът на Люсиен. Мили боже, Джордж и отвратителният й съпруг са се съюзили, за да я отвлекат! Как ли са успели да се промъкнат в къщата? Защо никой не ги е чул? Къде беше Торкин? Защо не е бил до нея? Сълзи запариха в очите й и тя се постара да ги преглътне. Гърлото я болеше адски. Не можа да потисне сълзите си, те се затъркаляха по бузите й и намокриха парцала, който стягаше устата й. Никога не се беше чувствала така безпомощна.

Каретата спря със силен тласък. Отвън се чу шум. Бързи крачки, високи гласове. Джордж я вдигна на ръце и я извлече от каретата, здраво увита в наметката. Когато я метна на рамото си, тя рискува да отвори за малко очи и видя, че се намират в добре познатия двор на „Камбаната“ в Чипсайд. Пред вратата чакаше пощенска карета. Конете вече бяха впрегнати, момчетата от обора се бяха скрили от дъжда под издадения покрив на гостилницата.

Джордж пренесе Джулиана през двора и я хвърли грубо във вътрешността на каретата. Хлопна вратата и се обърна към ратаите:

— Дамата е болна. Сега спи, затова не я смущавайте. Ние ще се върнем след минута. — Махна с ръка и повика Люсиен при себе си. — Хайде да хапнем нещо. Мокър съм като удавена котка и пресъхнал като пустиня.

Люсиен хвърли поглед към затворената врата на каретата, вдигна рамене и последва Джордж към кръчмата.

— Ами ако някой погледне вътре и я види вързана?

— Това е моя работа — изръмжа раздразнено Джордж. — Тя не може да се движи, не може да издаде нито звук. Пък и кой би погледнал в каретата?

„Е, добре. Щом е твоя работа…“ — помисли си Люсиен и отново се разтърси от силни тръпки. Той не носеше отговорност за отвличането. Изпи половин чаша коняк, но отказа месния пастет, хляба и сиренето, които Джордж поглъщаше жадно. От опит знаеше, че студът, който го пронизваше до кости, е предвестник на висока температура и ужасни гърчове. Може би трябваше да си вземе стая в гостилницата и да чака, докато се изпоти хубаво.

Но още не беше получил обещаните хиляда гвинеи и не беше готов да се раздели с Джордж. Беше му ясно, че съучастникът му може да му даде такава крупна сума, едва когато се прибере в родния си дом — затова щеше да го придружи дотам. Освен това държеше да присъства, когато скъпата му съпруга ще дойде на себе си.

Джулиана лежеше на седалката, както я бяха оставили. Отначало искаше да се настани по-удобно, но веднага се сети, че похитителите й не бива да знаят, че е в съзнание. Инстинктът й подсказа да продължи да се преструва на припаднала, докато стигнат там, където отиваха. Щом стигнат целта, ще я развържат и ще махнат парцала от устата й. Чувстваше се дяволски неудобно, всяко мускулче по тялото й беше схванато и крещеше за облекчение. Джулиана положи усилие да отклони мислите си от болките в крайниците и гърлото. Колко ли беше часът? Скоро ли ще се развидели? По кое време са я отвлекли? Къде ли смятаха да я отведат?

Джордж искаше да я изправи пред съда и да я обвини в убийство, за да си възвърне наследството. Но и мъртва щеше да му свърши работа. Коя от двете възможности ще избере? И двете бяха повече от обезкуражаващи.

Двамата мъже се върнаха и Джулиана усети силна миризма на коняк. Настаниха се на седалката срещу нея и тя веднага позна къде бе седнал Люсиен по свирещото му дишане и честите покашляния. Здраво стисна очи, когато две ръце се мушнаха под краката й и я вдигнаха изцяло на седалката. Какво облекчение! Чу изплющяване на камшик и каретата потегли. Къде я водеха, за бога?

 

 

Торкин стоеше под леещия се дъжд и се взираше невярващо в разрушената сграда на Лъдгейт Хил. Изгоряла… още преди месеци. Овъглена руина без покрив. Знаеше, че не е сбъркал адреса. Никъде не се виждаше къщата за болни длъжници, в която уж бяха задържали Люсиен.

Люсиен го е излъгал. Незнайно по каква причина е искал да го отдалечи от къщи.

Торкин се обърна като ужилен.

— Бързо вкъщи! — изкрещя на мокрия до кости кочияш. — Карай, какво чакаш!

Скочи в каретата и затръшна вратичката точно когато конете се втурнаха напред.

Мислите се надпреварваха в главата му. Каквото и да беше накарало Люсиен да му погоди този номер, то беше свързано с Джулиана. Но какво, какво се криеше зад отдалечаването му от къщи? Люсиен беше злобен, но импулсивен и никога не действаше по грижливо изготвен план.

Скоро стигнаха на Олбърмърли стрийт и херцогът скочи на тротоара още преди каретата да е спряла.

— Чакайте тук. Може да се наложи да излезем пак.

Нещастният кочияш кимна и нахлупи шапката над очите си. Нощният портиер отвори много бързо, явно стреснат от силното чукане на господаря.

— Идвал ли е някой в мое отсъствие? — попита рязко Торкин, без да поздрави.

Портиерът го погледна обидено, сякаш му вменяваха вина.

— Никой, милорд. През цялото време седях тук. Кълна ви се, че никой не е влизал или излизал от къщата.

Без да отговори, Торкин хукна по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, когато се втурна в стаята на Джулиана, вече знаеше какво ще види, но продължаваше да се надява отчаяно, че се е излъгал.

Отвори вратата и веднага видя празното легло. Не личаха следи от борба. Вратата на гардероба зееше отворена, чекмеджетата на тоалетката бяха извадени и съдържанието им разбъркано. Торкин дръпна няколко пъти шнура на звънеца и най-сетне по коридора се чуха стъпки. Катлет, който пътем обличаше ливреята си, Хени с подути, сънени очи и Куентин по нощница се появиха почти едновременно.

— Лейди Еджкомб не е вкъщи — обяви херцогът с дрезгав глас. — Хени, вижте коя от роклите й липсва. Катлет, разпитайте слугите дали са чули нещо подозрително. Дали през последните часове нещо им е направило впечатление.

Куентин се взираше слисано в празното легло.

— Къде би могла да отиде в тази ужасна нощ?

— Никъде. Поне не доброволно — отговори мрачно Торкин. — Замесен е Люсиен, но все още не знам как точно е успял да я измъкне от къщата. Тя е много по-силна от него. А дори да е успял да я надвие, не би могъл да я свали по стълбата.

— Но защо му е било да я отвлече?

— Много добре знаеш защо — отсече херцогът и се обърна към Хени, която беше приключила с огледа на гардероба.

— Липсва само една плътна наметка, Ваша Светлост — съобщи тя. — И чифт чорапи. Нищо друго.

— Обувки?

Хени поклати глава.

— Всичко е тук. Мисля, че е изчезнала само по нощница.

— Джордж — изсъска внезапно Торкин. — Джордж Ридж!

Точно така! Какъв глупак беше той! Как можа да допусне такава груба грешка? Вместо да сплаши онзи дебелак, събуди демоните в душата му. Как можа да подцени така характера му. Люсиен бе намерил начин да стигнат до Джулиана, а Джордж Ридж притежаваше необходимата брутална сила, за да я изнесе от къщата.

— Какво говориш? — попита Куентин, все още твърде шокиран, за да схване какво става.

— Джордж и Люсиен. Прекрасна комбинация. — Торкин не беше на себе си от гняв. — Божичко, защо съм такъв глупак! — В този момент в стаята влезе Катлет, вече закопчан и с нахлупена перука, и херцогът се обърна към него. — Е? Някой чул ли е нещо?

— Нищо, милорд. Хората си бяха легнали още преди да излезете. Аз обиколих килерите, както обикновено, и веднага се оттеглих.

Торкин кимна и сложи пръст на устните си. Размишляваше напрегнато. Всички бяха устремили погледи към него и следяха всяко трепване на лицето му.

— Трябва да гадаем — рече най-после. — Бог да ми е на помощ, ако предположенията ми не се потвърдят. Хени, съберете в една чанта най-необходимите неща за лейди Еджкомб. Костюм за езда, ботушки, бельо… знаете какво трябва. Катлет, кажете на кочияша да приготви файтона ми. Куентин, искаш ли да ме придружиш?

— Разбира се. Отивам да се облека. — Куентин не попита къде отиват. Знаеше, че ще го разбере много скоро. Нощно препускане с лек файтон под проливния дъжд — не звучеше особено привлекателно, но херцогът очевидно бързаше. Лекото превозно средство се движеше много по-бързо от карета.