Джейн Фийдър
Дивата хризантема (26)

25.

Пазачът блъсна Джулиана в гърба и тя се озова в дълго, тясно, невероятно мръсно помещение. Вратата, подсилена с тежки железни прътове, се затвори с трясък зад нея. Само преди няколко минути каруцата беше влязла във вонящия двор, заграден с високи стени. Трите жени бяха посрещнати от двама пазачи, въоръжени с дебели тояги. Смъкнаха ги на паважа и ги подкараха като добитък към ниската сграда. Розамунд се спъна в една издадена каменна плоча и понеже ръцете й бяха вързани, падна лошо на коленете си. Един от надзирателите моментално я цапна с тоягата по гърба и я наруга грубо. Хълцайки сърцераздирателно, тя най-сетне успя да се надигне и да стигне до сградата.

Все още с вързани ръце, трите се озоваха пред редица враждебни, хищно облещени очи. Събраните в помещението жени зяпаха жадно новодошлите и преценяваха качеството на дрехите им. Тухлените стени бяха без мазилка, мазни и влажни, миришеше на гнило и изпарения. Единствената светлина идваше от малък прозорец на отсрещната, стена, високо горе под гредите на тавана. Твърде високо, за да се стигне до него от пода, и толкова малък, че не би могло да се провре дори дете.

Жените, облечени в голямата си част само в дрипави ризи, груби чорапи и налъми на краката, стояха пред редица пънове и обработваха снопове коноп с тежки дървени чукове. Джулиана видя с ужас, че немалко от тях бяха с вериги на краката, приковани към стената. Една жена с разцепен нос се изсмя, по-точно изврещя като коза, когато Розамунд простена тихо и се олюля.

— Май сте за пръв път тук, а, сладките ми? — Жената хвърли дървения чук и се запъти към тях. Ръцете й бяха изподраскани и кървяха. Джулиана неволно се запита за какво ли престъпление е била осъдена и са й разбили носа. В очите на непознатата светеше недвусмислена враждебност и тя се отдръпна стреснато. Жената протегна ръка към елегантното муселинено шалче на Розамунд.

— Виж как елегантно си облечена. Обзалагам се, че ще получа за парцалките ти хубава сумичка.

— Остави я на мира — изсъска Джулиана.

Очите на жената се присвиха опасно и тя смъкна шалчето от шията на треперещата Розамунд.

— Аз ще й взема дрешките, момиче, и хич не ме е грижа съгласна ли си или не. Ще взема и твоите, само почакай! Веднага щом свършим работа днес. И ако не си държиш езика зад зъбите, ще те съблечем гола. Ние тук знаем как да укротяваме гордите духове, права ли съм, момичета?

Жените отговориха утвърдително и очите им сякаш се приближиха, макар че бяха останали по местата си. Джулиана неволно се обърна към надзирателя, макар да знаеше, че не може да се надява на защита.

Мъжът се изсмя мръснишки.

— Дръж се прилично, момиче, не ядосвай Маги. Тя ще ти издере очите, само ако я погледнеш накриво. Тук вътре тя е господарката. Нашата задача е да ви заключим за през нощта, а какво се случва в спалнята ви, не е наша работа. — Той застана пред Джулиана и преряза въжетата й с ножа си. — А сега се хващайте на работа. Конопът ви чака. — Посочи им три незаети работни места. Върху гладката повърхност на пъновете чакаха дървени чукове.

Маги ги последва и застана зад тях с ръце на кръста. Пазачът донесе три дебели снопа коноп от коша в ъгъла и ги сложи върху пъновете. Жената сграбчи треперещата ръка на Розамунд и я огледа с вид на познавач.

— Тази няма да издържи дълго — установи доволно тя и почти смачка малката бяла ръка в мръсната си, окървавена шепа. — Давам ти един час, сладурче. Ръцете ти ще се облеят в кръв и няма да можеш да държиш чука. — Отново прозвуча блеещият й смях и помещението се огласи от кискането на другите, които си почиваха и следяха случващото се.

Надзирателят се ухили злобно.

— Е, който не иска да работи, отива на позорния стълб.

Розамунд, скована от страх, плачеше силно и явно не беше в състояние да схване ситуацията — но Джулиана и Лили погледнаха в посоката, която сочеше мъжът. На стената беше издигнат позорен стълб с две пробити дупки за ръцете, толкова високи, че жертвата бе принудена да стои на пръсти, докато на раменете й падаше огромна тежест. Над позорния стълб висеше табела с надпис:

„По-добре работи, за да не висиш.“

Джулиана посегна към чука и го стовари с все сила върху конопа. Тежестта на чука я учуди, но конопът изобщо не реагира на удара. Трябваше да удря снопа отново и отново, докато меките влакна във вътрешността се накъсат и омекнат, за да бъдат отделени от дебелата, неподатлива обвивка. Само след няколко удара ставите я заболяха, кожата на дланите й запари, но конопът си оставаше все така твърд — е, може би малко по-плосък. Тя хвърли поглед към Розамунд, която все още се обливаше в сълзи и размахваше чука със слаби, безсилни движения. Лили, восъчнобяла в лицето, устните опънати в тънка линия, вдигаше чука и го стоварваше с учудваща сила върху снопа коноп. Ако продължава да се напряга така, ще се изтощи много скоро, помисли си загрижено Джулиана. А когато се изтощи, вече няма да може да работи.

Погледна отново почти недокоснатия сноп на Розамунд и бързо го замени със своя. Лили й кимна признателно и й пошепна:

— Ако си поделяме работата й, ще й помогнем да издържи.

— Ей вие, новите, престанете да си шепнете! — изкрещя надзирателят и размаха тоягата. — Тук не се водят разговори. До обед трябва да обработите шест снопа, иначе ще ви прикова на позорния стълб.

Джулиана бе обзета от дълбоко отчаяние. Не виждаше изход. Нямаше към кого да се обърне за помощ. Бяха затворени в тази воняща дупка, толкова далече от цивилизацията, че все едно бяха изчезнали безследно от лицето на земята. Светът навън никога нямаше да узнае къде са. По дяволите, все някой трябваше да се разтревожи от изчезването й! Кочияшът на херцога сигурно вече я търсеше. Дали бе уведомил господаря си?

От друга страна обаче… защо да я търсят? Какво право имаше изобщо да очаква помощ? Херцогът сигурно ще си помисли, че така й се пада. За да изиска освобождаването й, трябва да разкрие връзката си с една осъдена уличница, затворена в изправителен дом. Не можеше да си представи, че един мъж, камо ли пък херцог Редмейн, ще направи това за нея.

Разбира се, че ще го направи — каза си решително тя. Нали трябва да защити капиталовложението си! Вбесена, Джулиана размаха чука, без да обръща внимание на болката в ръцете, на капчиците кръв, които пръскаха по пъна и направиха дръжката на чука хлъзгава. Радваше се на пламналия в сърцето й гняв, защото той щеше да й помогне да победи ужасяващото, парализиращо отчаяние, което беше най-големият й враг.

Лили и Джулиана трябваше да се справят с общо дванайсет снопа коноп и да си поделят сноповете на Розамунд, за да я предпазят от позорния стълб. Да не говорим, че пазачът бе заплашил да я бичува на двора! В този ужасен затвор, където бе събрана най-жалката измет, слабите неизбежно рухваха. Джулиана беше наясно, че самата тя ще е в състояние да се бори с бруталните надзиратели и с още по-бруталната Маги, само ако има достатъчно сили и упорито преодолява потискащото чувство на безпомощност. Лили щеше да се бори редом с нея, ала Розамунд нямаше шанс. Волята й вече беше прекършена. Пълното й физическо и душевно рухване беше само повод за веселие за жалките твари, които вегетираха тук.

 

 

Сър Джон Филдинг огледа посетителите с учтиво учудване.

— Лейди Еджкомб между леките момичета, които осъдих на работа в изправителния дом Тотхил Бриджуол? Позволете, уважаеми, но сигурно се лъжете!

— Не вярвам — отговори Торкин и сивият поглед се впи в лицето на съдията. — Червена коса, зелени очи, висока за жена.

— О, да, спомням си! Невероятно дръзка жена. — Съдията се почеса замислено по брадичката. — Сега, като я споменавате, разбирам, че у нея имаше нещо, което не се връзва с обичайното поведение на уличниците. Но защо не пожела да разкрие самоличността си? Как е могло да се случи да я заловят в онази мръсна кръчма заедно с…

— Простете, че ви прекъсвам, Ваша Чест. — Куентин излезе напред. — Според мен тази злощастна случайност е свързана с интереса на Джулиана към положението на уличните момичета. — Той се покашля дискретно и обясни: — Нашата снаха беше силно възмутена от съдбата на бедната Луси, както навярно си спомняш, Торкин. Тогава задвижи всички лостове, за да я измъкне от затвора за длъжници. Откровено казано, би било типично за нея, ако е решила да… да разшири изследванията си, ако мога да се изразя така.

Торкин кимна нервно.

— Да, би било типично за нея.

— Какво искате да кажете, милорд? — Съдия Филдинг явно не бе разбрал нищо. — За какво намеквате? Какъв интерес би могла да има дама от обществото към съдбата на уличниците?

— Животът на тези жени и несправедливостта на положението им отдавна занимават лейди Еджкомб — отговори сериозно Куентин.

— О, проклет да съм, ако мога да проумея какво се върти в главата на една жена! Значи тя е отишла там с надеждата да върне падналите в правия път, така ли? — Сър Джон жадно отпи голяма глътка кафе, за да проясни ума си.

— Не вярвам, че е било точно така, сър Джон — отговори учтиво Куентин и също отпи от кафето си. — Джулиана винаги е била практична млада дама.

— Не и когато става въпрос за самосъхранението й — подхвърли язвително Торкин.

— Е, ако се е забъркала с демони като мистрес Мичъл и мама Кокседжис, не бива да се чудим, че е попаднала там, където е сега — въздъхна сър Джон. — Знам, че това не ме засяга, сър, ала негово благородие би трябвало да държи по-здраво юздите на съпругата си.

— Повярвайте ми, сър Джон, от днес нататък — само най-късия повод и най-стегнатата юзда — обеща мрачно Торкин, остави чашата си и скочи на крака. — Сега ви моля да изготвите нареждане за освобождаването й, за да можем веднага да тръгнем.

— Да, Ваша Светлост, естествено! — Съдията махна на своя строго облечен секретар, който бе следил разговора с видимо вълнение. — Бързо напишете нареждането, Хансън. Да освободят веднага лейди Еджкомб.

— Доколкото си спомням, сър, дамата се нарече Джулиана Бересфорд — напомни му секретарят. — С това име е записана в нашата документация.

— Решила е, че ще ти навреди, ако разкрие истинското си име — прошепна Куентин в ухото на брат си.

— Винаги съм знаел, че Джулиана е образец на деликатност — изсъска през зъби Торкин.

Изчакаха — Торкин с видимо нетърпение — докато секретарят изготви заповедта за освобождаване. Херцогът буквално изтръгна хартията от ръцете на Хансън, прибра я в джоба на жакета си, благодари кратко на сър Джон и излезе с бързи стъпки. Куентин не изоставаше.

— Как мислиш, Куентин, колко време е прекарала Джулиана в онова място? — Гласът на Торкин прозвуча задавено. Лицето му все повече се затваряше. През цялото време пришпорваше конете, без да се съобразява с оживените улици, през които минаваха.

Куентин хвърли поглед към часовника си — стрелките показваха точно девет.

— Отвели са ги пред съдията малко преди разсъмване. Според мен са пристигнали в Тотхил Бриджуол след около два часа.

— Значи около седем. Това означава два часа в изправителния дом. — В гласа на Торкин звънна облекчение. Джулиана нямаше да се прекърши за някакви са жалки два часа. — Говорила ли е с теб за желанието си да помогне на уличните момичета? — Не допусна брат му да разбере колко разочарован беше, че Джулиана не се е доверила на него. В действителност гневът му беше насочен повече към самия него, отколкото към Джулиана или Куентин. Дори не бе помислил да я попита какво всъщност прави в Ковънт Гардън, с кого се среща и за какво разговарят. Според него тя посещаваше приятелките си просто за забавление. Сега най-после разбра, че е било за друго.

— Да, знам някои неща. Докато седяхме край леглото на Луси, говорехме само за това. Според мен преживяното от Джулиана я е направило особено чувствителна към мизерията, в която живеят онези жени. Тя го нарича експлоатация.

— По дяволите! — Торкин изпревари бавно търкалящата се каруца, но уличката беше толкова тясна, че лакът на файтона му се издраска. — Експлоатация? И кой, за бога, я е експлоатирал?

— Ти.

Торкин го изгледа мрачно, в дълбините на очите му светна гняв. Ала не каза нищо, а Куентин също беше достатъчно умен да си държи езика зад зъбите.

Само след половин час пред тях се появи заплашителната фасада на изправителния дом Тотхил Бриджуол. Торкин спря конете пред масивната желязна врата. Страничната портичка се отвори и на прага застана мърляв пазач. Като забеляза елегантния екипаж и арогантното нетърпение на джентълмена на капрата, той остана много изненадан. Поклонът му беше леко страхлив.

— Сигурен ли сте, че не сте сбъркали адреса, уважаеми господине?

Торкин скочи от файтона.

— Дръжте юздите — заповяда той и ги тикна в ръцете на слисания надзирател. — Къде да намерим управителя на това богоугодно заведение?

— Ами, предполагам, че закусва, сър. — Пазачът тревожно следеше неспокойно потрепващите коне, които сега бяха негова грижа. — Закусва в своята къща — добави с желанието да помогне.

— И къде е тя? — намеси се бързо Куентин, усетил нетърпението на брат си.

— Минете през двора и после наляво. Единствената самостоятелна къща.

— Благодаря. — Куентин измъкна от джоба си суверен и го мушна в шепата на пазача. — Ето за отзивчивостта ви. Ще получите още, щом си свършим работата. — И забърза след Торкин, който вече бе изчезнал през страничната портичка.

Дворът беше обграден от високи зидове. В средата стърчеше позорният стълб, до него лежаха купчина пръчки и дъска за мъчения. В единия ъгъл се въртеше огромна мелница и скърцаше при всеки завой. Група жени с вдигнати до коленете фусти и боси крака вървяха уморено в кръг, а надзирател с дълга тояга ги подкарваше да бързат.

Бърз поглед показа на двамата братя, че Джулиана не беше сред жените, осъдени да въртят мелницата. Торкин удари с юмрук по вратата на къщурката, построена малко настрана от дългата, тясна, ниска сграда на затвора, където живееха и работеха жените.

— Добре де, добре, идвам… — Вратата се открехна и една жена провря главата си през процепа. Някога сигурно е била красива, каза си Куентин — с гладки бузи, весели сини очи и златноруса коса. Но сега лицето й беше набраздено от белези от едра шарка, в очите й светеше злоба, външният й вид издаваше потискаща бедност. Посивялата коса висеше на мазни кичури по мършавите рамене. Като видя посетителите, погледът й се разшири от изненада.

— Искам да говоря с управителя на заведението — заяви рязко Торкин. — Доведете го тук, добра жено.

— Тъкмо закусва, милорд. — Жената направи реверанс. — Но ако желаете да влезете… — И посочи тесния, миришещ на гнило коридор.

Торкин прие поканата. Куентин го последва. Влязоха в квадратно помещение, което миришеше отвратително на пържен лук и варена риба. Мъж, облечен с мазна жилетка, запретнал ръкави до лактите, седеше на масата и се тъпчеше с печени бъбречета.

Когато вратата се отвори, той вдигна глава и се намръщи.

— По дяволите, Агнес, колко пъти съм ти казвал, че не желая да ме смущават…

Като видя посетителите, моментално млъкна. В очите му светна подозрение, последвано от алчност. Изтри мазната си брадичка с опакото на ръката и продължи угоднически:

— Е, уважаеми джентълмени, какво може да направи за вас Джеремая Блогс?

Торкин разбра, че негодникът насреща му вече пресмята какъв подкуп ще получи, все едно какво трябваше да направи. Управителите на затворите не получаваха заплата, но имаха пълната свобода да изнудват и затворниците, и посетителите и да получават от тях „такси“ за всичко, което им хрумнеше.

— Нося заповед за освобождаването на една жена, която тази сутрин е била доведена тук по погрешка — каза той и сложи документа върху мръсната маса. — Бъдете така добър да наредите да я доведат.

Алчността в очите на мъжа се засили. Попипа с показалец увисналата си долна устна и заяви:

— Вижте, уважаеми сър, не е толкова просто.

— О, разбира се, че е просто — възрази рязко Торкин. — Този документ е заповед от съдията, според която вие сте длъжен незабавно да освободите затворницата Джулиана Бересфорд. Без забавяне, без пречки. Ако ви е трудно да изпълните задълженията си, добри човече, ще се погрижа да ви заменят с някой, който ще се справи по-добре.

Дръзкият израз в очите на мъжа отстъпи място на злобни искри.

— Но аз въобще не знам къде са я настанили, милорд — отговори той с измамна кротост. — Имаме половин дузина отделения, включително зали за лудите. Защо не проверите сами? Така ще ускорим процеса.

— Със сигурност. Но вие ще ни придружите.

Мърморейки нещо не особено прилично под носа си, управителят остави чинията си, глътна на един дъх остатъка от джина в чашата си, посегна към огромната връзка ключове и излезе пред тях в двора. В момента, в който вратата на затворническото крило се отвори пред тях, вонята на екскременти ги удари в носа. Куентин се закашля мъчително.

Торкин извади от джоба си кърпичка и я притисна към носа си. Лицето му помрачня още повече. Управителят изобщо не се трогна. Масивната му фигура се движеше с учудваща бързина. Спираше пред всяка килия, отключваше вратата и им посочваше с мрачен жест да огледат помещението.

Мършави жени с мътни, потъмнели очи отговаряха на изпитателните погледи, без да престанат да чукат сноповете с коноп. По мръсната слама в краката им се стрелкаха плъхове. Надзирателите седяха на столчета покрай стените и ако забележеха, че някоя не работи усърдно, размахваха тояги.

Куентин не криеше ужаса си. Отдавна знаеше за съществуването на такива места и до днес беше на мнение, че изправителните домове са необходими за нормалното съществуване на обществото. Но при вида на тази неописуема, воняща мизерия се почувства принуден да постави възгледите си под въпрос. Когато хвърли бърз поглед към брат си, видя, че лицето му е напълно безизразно — сигурен знак, че в душата му бушува буря.

Вратата към шестото отделение беше препречена с дебели железни пръти. Мистър Блогс мушна ключа в ключалката.

— Ако не е и тук, уважаеми господа, наистина не знам къде може да е. Освен ако вече не е превъртяла или не са я сложили да работи в мелничното колело. Дано не са го направили, след като се оказва, че е станала съдебна грешка… — Ръмженето му издаваше по-скоро задоволство от мисълта, че една невинна е била доведена в изправителен дом. — Не мога да си представя, че сър Джон би могъл да допусне такава грешка… — Той бутна вратата и отстъпи настрана.

 

 

Джулиана беше съсредоточена изпяло върху ритъма на работата си и не разрешаваше на очите си да виждат нещо друго, освен конопа пред себе си. Когато влакната започваха да се отделят от жилавите обвивки, я изпълваше почти злобно задоволство. Засега трябваше да си върши работата, нищо повече. Бученето в ушите й, мъчителните болки в ръцете, кръвта — всичко това нямаше място в съзнанието й. Лили работеше със същата съсредоточеност. Без да разменят нито дума, двете подменяха жалките снопове на Розамунд със своите готови стъбла коноп. Ала въпреки общите им усилия ръцете на Розамунд бяха целите в рани, както злобно бе предвидила Маги, и сълзите й се смесваха с кръвта, която капеше по конопа.

Много бързо трябваше да намери изход от този кошмар. Ала мозъкът й беше напълно парализиран от монотонните удари на чуковете и от непривичния физически труд. Не беше спала почти двайсет и четири часа, а вероятно щяха да работят до залез-слънце. Вече не беше способна да мисли или да прави нищо, освен да се взира в конопа и да принуждава тялото си да работи.

В момента, когато вратата се отвори, Розамунд изпищя. Чукът се изплъзна от ръцете й и се изтърколи по пода. Младата жена се взря като хипнотизирана в ръцете си и очите й се разшириха от ужас. Вдигна глава и огледа помещението с безумен поглед, сякаш за първи път осъзнаваше къде е попаднала. Нададе нов вик на отчаяние и рухна върху мръсния под.

Джулиана се отпусна на колене до нея, Лили захвърли чука и също клекна до тях. Нито една от двете не забеляза отварянето на вратата. Лили сложи главата на Розамунд в скута си. Джулиана посегна да хване ръцете й, за да я утеши, но не посмя. След като бе прекъснала работа, собствените й ръце й причиняваха непоносими болки. Въпреки това помилва внимателно смъртно бледата буза на приятелката си.

— Веднага донесете амоняк и вода, човече! — изкрещя тя през рамо в посоката, където за последен път бе забелязала надзирателя.

Маги се изсмя подигравателно.

— Амоняк и вода? А не би ли желала, милейди да й поднеса кристално шишенце? Не иска ли и балсам от лайка?

Джулиана скочи като фурия и се обърна към ухилената жена. Очите й изпущаха светкавици, ръцете й приличаха на нокти на хищна птица, готова да нападне.

— Джулиана! Не прави нещата още по-лоши, отколкото са!

Спокойният глас на Торкин прониза червената мъгла на гнева й и тя се обърна. Гласът му бе прозвучал овладяно, ала очите му бяха горещи като лава, около напрегнатата му уста се виждаше бяла ивица, по челюстта му трепкаше мускулче. Джулиана видя само безсилния му гняв — изражението му не издаваше нищо от мъката, която беше преживял през последния час, нищо от огромното му облекчение да я види жива и здрава, с непрекършена воля.

— Какво правите тук? — Самата тя се изненада колко злобно прозвучаха думите й. Копнееше да се хвърли в прегръдката му, силата на тялото му да я обгърне, да се почувства сигурна и закриляна. Толкова много искаше той да я успокои и утеши, да чуе от устата му нежни любовни думи. Но си бе внушила, че ако той дойде, за да я измъкне оттук, това ще е само защото му е необходима за користните му цели, а не защото му липсва. И като го видя сега, овладян и заплашителен, изпита разочарование, по-дълбоко от всичко, което беше преживявала досега.

Погледът й се стрелна към Куентин, който стоеше зад херцога и се оглеждаше ужасено. Куентин щеше да разбере защо е стигнала дотук, как е попаднала в тази ужасна дупка. Той щеше да открие онова, което брат му не искаше да разбере — нейната слабост и неописуемото й облекчение, че кошмарът е свършил.

— И аз бих могъл да те попитам същото — отвърна херцогът и се запъти към нея.

Взе ръцете й в своите топли, силни пръсти и ги обърна. При гледката, която се разкри, гневът му заплаши да избие и трябваше да положи огромни усилия, за да не вдигне към устните си изранената, окървавена ръка и да облекчи болките й с балсама на целувките си. Ще направи това по-късно. Джулиана не беше в опасност. Първо трябваше да я махне от това вонящо, заразно място, а после щеше да направи всичко друго.

— Да тръгваме — изрече той, без да съзнава колко рязко звучи гласът му и се обърна към вратата.

Джулиана ядно издърпа ръцете си от неговите. Болката в изранената плът избледня под влияние на гневното неверие, което забушува в нея. Наистина ли очакваше тя да тръгне с него и да изостави приятелките си?

— Няма да тръгна без Лили и Розамунд — отвърна рязко и отново посегна към дървения чук. — Те са тук заради мен. Виновни са колкото съм виновна и аз. Двете отвратителни сводници ни предадоха и свидетелстваха срещу нас. Няма да изоставя сестрите си в този ад. Ако сте дошли с намерението да освободите само мен, аз отказвам да тръгна. — Тя вдигна чука с двете си окървавени ръце и го стовари с все сила върху снопа. Трябваше да събере цялата си воля и да стисне здраво зъби, за да се пребори с болката и изтощението.

— Какво? — изфуча невярващо Торкин и се обърна към нея.

Куентин едва не се изсмя с глас, като видя дълбокото слисване по лицето на своя властен, високомерен брат.

Джулиана не отговори на въпроса и херцогът спря поглед върху сгърчената, жалка фигурка на момичето на пода. Отчаянието на Розамунд беше толкова очевидно, че той изведнъж изпита срам.

Абсолютно непознато чувство. Неизпитвано досега вълнение. Нетърпеливо изтръгна чука от ръцете на Джулиана и го захвърли настрана.

— Отведи я оттук, Куентин. Аз ще се погрижа за другите. — Сграбчи Джулиана за раменете, обърна я и енергично я бутна в ръцете на брат си, който я улови и я притисна до гърдите си.

— Няма да тръгна без приятелките си! — Викът на Джулиана заглъхна в черния жакет на Куентин.

— Съветвам те поне веднъж в живота си да ме послушаш, Джулиана — предупреди я Торкин с опасно тих глас.

— Да вървим — пошепна в ухото й Куентин и тя се успокои. — Торкин ще изтъргува освобождаването на момичетата.

Джулиана погледна от единия брат към другия и видя в очите им искреност и увереност.

— Розамунд не може да ходи — отговори с обичайната си упоритост. — Трябва да се намери носилка.

— Остави това на мен. А сега излизай от тази воняща клоака. Кой знае какви зарази се носят във въздуха… Блогс, трябва да разменя няколко думи с вас! — Торкин махна властно на надзирателя, чиито очи блестяха от алчност. Ако беше разбрал правилно, много скоро щеше да получи добра сумичка. Затова усърдно си проби път до херцога, който се бе оттеглил в най-тъмния ъгъл на залата.

Джулиана позволи на Куентин да я изведе навън. Когато излязоха в обляния от слънце двор на затвора, пое дълбоко свежия утринен въздух.

— Знаехте ли за съществуването на подобни заведения, Куентин?

— Да — отговори кратко той. — Но никога не бях влизал вътре. — Ужасът от онова, което бе видял, все още помрачаваше погледа му. Повлече Джулиана към портата, за да остави по-скоро зад себе си този ад на земята.

— Аз няма да се предам — изрече тя с непоколебима решителност, когато излязоха на улицата. — Няма да позволя на онези коварни, зли и алчни сводници да ме победят.

— В името на Бога, Джулиана! Не можете да се борите сама със света на порока. — Куентин взе юздите от ръцете на нервния пазач и му подаде още една монета.

— Няма да съм сама. — Джулиана говореше все по-високо. — Хора като вас ще ми помагат. Вие имате власт и влияние и ще предприемете нещо срещу мизерията и експлоатацията. Само така ще променим света.

Трогнат от страстния й изблик, Куентин не посмя да противопостави на мечтата й своя собствен горчив опит.

— Ето го и Торкин — рече той, изпълнен с облекчение. Херцогът се появи на портата с Розамунд на ръце, следван от Лили и Джеремая Блогс. Управителят се хилеше доволно и броеше щедрата сума, които му бе връчил херцогът. Освобождаването на двете уличници се оказа добра сделка. Херцогът не си загуби времето да се пазари — само извади кесията си и отброи исканата сума с израз на отвращение и презрение. Отдавна свикнал с подобно отношение, достойният началник на изправителния дом изобщо не се впечатли. Нали си получи парите!

Джулиана се завтече към тях.

— Трябва да повикаме лекар за Розамунд… или не, Хени ще се погрижи за нея. Не бива да се връщат у Денисънови, докато не разберем дали мистрес Денисън има нещо общо със заговора срещу нас.

Джулиана отново беше на път да превърне дома му в лазарет и оздравителен дом за изпаднали проститутки. Торкин изненада сам себе си, като реагира само със суха усмивка. Настани Розамунд във файтона и се въздържа от всякакъв коментар. В момента се интересуваше само от едно — да се приберат по-скоро у дома, да съблече Джулиана, да я изтърка здраво и да я настани в леглото.

Куентин се настани във файтона, прегърна Розамунд и я притисна до гърдите си. Лили, бледа като смъртник и трепереща с цялото си тяло, сякаш още не можеше да повярва в този обрат на съдбата, мълчаливо зае мястото до него.

— Боя се, че за мен не остана място — засмя се бодро Джулиана. — Ще потърся файтон… О, но аз нямам в себе си нито стотинка! Милорд, ще бъдете ли така добър…?

— Млъкни! — изсъска Торкин. — Ако си въобразяваш, че ще те изпусна от очи дори за миг, след като надроби тази попара, трябва да те уверя, че много се лъжеш. — Вдигна я на стъпалото, сложи ръка под дупето й и я качи на капрата.

— Ще седиш до мен. И да не съм чул, че е тясно!

— Не мога да седна, кринолинът ми пречи. — Джулиана напразно се опита да заеме място на тясната пейка.

— Свали го!

— Какво! Тук ли? — Тя огледа ужасено почти празната улица.

— Да, точно тук — отвърна преспокойно херцогът. — Хайде, слизай! — Протегна ръце и я вдигна от пейката. — Обърни се и вдигни полите си.

След моментно колебание Джулиана се подчини. След всичко, което беше преживяла, спокойно можеше да свали кринолина си под погледите на любопитните минувачи. Забеляза, че Куентин дискретно извърна поглед, когато вдигна полата си и разкри разкошните, макар и доста мръсни волани на фустата, и едва не се изсмя.

Торкин сръчно развърза шнуровете на талията и пусна широкия кринолин на земята. Вдигна Джулиана отново във файтона и небрежно захвърли кринолина в канавката. Метна се пред нея и посегна към юздите.

Джулиана прибра меките дипли на роклята и фустите си и се постара да заеме колкото може по-малко място. Гърбът на Торкин се притискаше в нейния. Конете препуснаха в лек галоп. Джулиана стисна нежно ръката на Лили, повече за своя собствена утеха, отколкото да утеши приятелката си. Лили се усмихна изтощено и двете обърнаха погледи към Розамунд, която почиваше в прегръдката на лорд Куентин. Очите й бяха широко отворени и се взираха безизразно в синьото небе, лицето й беше смъртнобледо. Очевидно беше в шок и не съзнаваше какво се случва около нея.

Розамунд не е създадена за живота, който води, каза си с горчивина Джулиана. Лили беше омесена от друго тесто — тя държеше юздите на живота си в свои ръце и не допускаше злото в него да й навреди. Понякога дори се наслаждаваше на преживяванията си. Повечето момичета от Ръсел стрийт умееха да извличат полза и удоволствие от съдбата си. Винаги намираха на какво да се смеят, участваха в радостите и тревогите на приятелките си и се държаха здраво една за друга. Не живееха в мизерия и мечтаеха за сигурно бъдеще. Вярваха, че един ден щастието ще се обърне с лице към тях. В същото време бяха наясно с опасността да попаднат в някое заведение като Тотхил Бриджуол или в затвора за длъжници. С опасността да ги изхвърлят на улицата и да се продават под сергиите на Ковънт Гардън за парче хляб. Живееха, без да мислят за евентуалните удари на съдбата, но кой можеше да им се сърди за това?

Макар и неохотно, Джулиана трябваше да признае, че сама не е в състояние да извърши велики дела. Извърна се и огледа каменния профил на херцога. Ако можеше да го убеди да се застъпи за уличните момичета, обществото щеше да се вслуша в призива на херцог Редмейн. Но вероятно надеждата й беше напразна.

Освен ако… окървавената й ръка се плъзна към корема. Скоро трябваше да каже на Торкин за детето, което растеше под сърцето й. Сигурно той ще се зарадва. Сигурно ще бъде много щастлив и ще се отзове с готовност на молбата й да се застъпи за момичетата. Може би по изключение ще се съгласи да се бори за интересите на други хора, не за собствените си. В същото време обаче… сигурно ще се загрижи за сигурността й и ще вземе още предпазни мерки, ще й забрани да общува с „измета“ от Ковънт Гардън. Тед ще я придружава навсякъде… или ще остане заключена в дома му, докато износи детето му. Тя и детето бяха капиталовложение. А Торкин бдеше над капиталовложенията си като стоок великан.