Джейн Фийдър
Дивата хризантема (25)

24.

Кочияшът на херцога седеше пред една кръчма под колонадите на пазарния площад и пиеше ейл. Очакваше завръщането на виконтесата съвсем спокойно. От мястото си виждаше много добре каретата и лакея, който държеше конете, но иначе не различаваше почти нищо, освен море от тела. Чу шума откъм заведението на мама Кокседжис, но залповете от звуци се сливаха в оглушителна какофония и той реши да не се напряга да разбере какво става. По-добре да си поръча още една бира.

— Някъде има полицейска акция. Претърсват къщите — съобщи мърлявата собственица на евтин бордей, която седеше до него. — Сигурно негодниците от скъпите квартали пак са се развилнели. Колко ли глави са строшили… Нали знаеш: пиян като лорд! Какво да правим, нали са господари… — Тя се изсмя дрезгаво и отпи голяма глътка ейл. — Всички знаем, че законът си затваря очите, когато аристократите вършат глупости. Както обикновено, ще хвърлят вината върху жените.

Тя погледна унило в празното си канче и се изправи с въздишка.

— Уж беше цял литър, а колко бързо го глътнах! — Отдалечи се с люлееща се походка и махна нетърпеливо на един „флайтър“, който вървеше срещу нея с ламаринена кофа за нуждите на клиентите си и с огромна наметка. Пъхна в ръката му едно пени, мъжът сложи кофата на земята и разпери наметката си около жената като параван. Скрита добре, тя можеше да се облекчи спокойно.

Кочияшът не прояви интерес към гледката, която човек можеше да види буквално на всеки ъгъл. През цялото време гледаше към своята карета, защото се опасяваше, че сбиването в кръчмата може да промени посоката си. Чу шум от бързи стъпки, викове и грозни проклятия, главно от женски гласове. Изръмжа недоволно, стана от пейката и се покатери на капрата, за да погледне над главите на тълпата какво става в другия край на площада.

Не можа да види почти нищо. Само група полицаи, подкарали стадо жени към Боу стрийт, вероятно за да ги изправят пред кварталния съдия сър Джон Филдинг. Следваше ги цяла орда жени, които обсипваха полицаите с гнили плодове и гневни проклятия. Униформените бяха свели глави между раменете си, правеха се, че не чуват клетвите, и с помощта на палките гонеха жертвите си надолу по улицата. Младите аристократи от кръчмата на Кокседжис виеха от удоволствие и танцуваха пиянски танц около жените, докато не им омръзна. Сякаш някой им бе дал знак, те се обърнаха като един и се върнаха в кръчмата. Там продължиха да чупят чаши и мебели и скоро отчаяните викове и молби на мама Кокседжис надвиха общия шум.

Постепенно кочияшът бе обзет от страх. Къде в този хаос беше лейди Еджкомб? Вероятно трябваше да я придружи, но тя изобщо не му остави време да й предложи помощта си. При мисълта за евентуалната реакция на херцога, по гърба му полазиха студени тръпки. Защо бе пренебрегнал задълженията си?

Изправи се на капрата и се загледа напрегнато към множеството. Групата жени и полицаи тъкмо беше стигнала до ъгъла с Ръсел стрийт. В средата на групата съзря жена с яркочервена коса и за миг сърцето му спря. После се плесна по главата и се отпусна тежко на седалката. Сигурно е била друга жена. Невъзможно беше лейди Еджкомб да е попаднала в групата на арестуваните курви. Сигурно се е скрила някъде и чака шумът да утихне, каза си уверено кочияшът, за да може отново да излезе на улицата. А пък той не можеше да остави конете и да тръгне да я търси — даже да знаеше къде точно се намира. Ако се върне и не го завари на капрата, ще стане още по-лошо. Бирата, която бе изпил, си каза думата — очите му се затваряха. Главата му клюмна на гърдите. Първо да си почине малко. Лейди Еджкомб ще се върне и ще го събуди.

 

 

Джулиана продължаваше да се съпротивлява и да протестира енергично, ала полицаите продължаваха да я влачат заедно с другите жени. Скоро излязоха от Ковънт Гардън и тръгнаха по Боу стрийт. От момичетата от Ръсел стрийт с нея бяха само Лили и Розамунд и тя се надяваше пламенно, че останалите са успели да се измъкнат. Полицаите надали бяха задържали всички жени от стаичката. Освен това тя имаше усещането, че са направили своя избор кои жени да задържат. Поне десетина от групата арестувани се измъкнаха по пътя към Боу стрийт и се скриха в тъмните странични улички. Самата тя обаче нямаше никакъв шанс да избяга. Един полицай я бе сграбчил за лакътя и немилостиво я влачеше след себе си.

Розамунд плачеше отчаяно, докато Лили кълнеше полицаите с цялата сила и изразителност на рибарка от Билингсгейт. Лицето й беше мрачно и напрегнато, но Джулиана беше уверена, че приятелката й няма да рухне.

— Къде ни водят? — попита тя.

— При съдия Филдинг — отговори Лили през здраво стиснати зъби. — А после в затвора в Тотхил Бриджуол.

Джулиана преглътна мъчително.

— В затвора? Но защо, за бога?

— Тотхил Бриджуол е изправителен дом за паднали жени — обясни мрачно Лили. — Наистина ли си толкова наивна, или не знаеш и това?

— Разбира се, че знам. Но ние не сме направили нищо. — Джулиана с мъка обуздаваше гнева си. Знаеше, че дори Лили, която бе много силна и издръжлива, изпитва страх.

— Попаднахме в сбиване. Това е напълно достатъчно, за да ни осъдят.

Джулиана прехапа долната си устна.

— Мистрес Мичъл беше там. Говореше с една мърлява старица. Предположих, че е мама Кокседжис.

— И аз ги видях.

— Мислиш ли, че са ни издали на полицията?

— Естествено. — Лили се обърна към приятелката си и в очите й блесна страх. — Опитахме се да ти обясним, че е невъзможно да се отърсим от властта на собственичките на бордеи. — В гласа й прозвуча мрачно примирение. — Постъпих глупаво, като се заразих от въодушевлението и убедителността ти. Тази вечер за малко да повярвам, че наистина имаме сили да се справим. Че ще си купуваме нещата от честни търговци, че при болест и нужда ще си помагаме взаимно, че няма да сме зависими от разни копелета… — Тя разтърси глава и заключи горчиво: — Глупачки! Всички сме глупачки!

Джулиана не намери какво да й отговори. Каквото и да кажеше, то нямаше да подобри положението, в което бяха изпаднали. По-добре да се съсредоточи върху своята собствена беда. В никакъв случай не биваше да разкрие пред съдията своята идентичност — нито предишната, нито сегашната. Името Къртни трябваше да остане неопетнено. Тя нямаше право да го замесва в своя личен позор. Колкото и да искаше да отмъсти на херцога, нямаше право да го замеси в този скандал. Съпругата на братовчед му, отведена в затвора заедно с дузина проститутки — имаше ли по-голям скандал от този?

Отведена в затвора? Ами ако ги вържат за колата на осъдените? Кръвта замръзна във вените й, на челото й изби студена пот. Може би ще ги вържат за колата на осъдените и ще ги прекарат през целия град за назидание? А пазачите ще вървят около тях и ще ги подкарват с камшици…

В гърлото й се надигна гадене. Знаеше, че това е част от обичайното наказание за сводници и съдържателки на бордеи. Но те не бяха сводници, а техни робини! Дано тяхното провинение да не е толкова сериозно според строгия съдия сър Джон Филдинг!

Групата спря пред висока къща на Боу стрийт и един констабъл изтропа със служебната си палка по вратата. Отвори му сънен лакей.

— Заловили сме дузина курви и ги водим при сър Джон — съобщи важно констабълът. — Замесиха се в сбиване… държаха се неморално… призоваваха към проституция… насъскваха гостите към насилие…

Лакеят огледа безцеремонно жените и се ухили похотливо. Дори най-добре облечените бяха пострадали при схватката с полицията и сега се опитваха да оправят разкъсаните си корсажи.

— Отивам да събудя сър Джон — каза той и отвори широко вратата. — Най-добре ги отведете в голямата приемна, където сър Джон гледа важните дела. Аз ще го повикам.

Полицаите подкараха своето стадо към голямо, облицовано с дърво помещение отляво на антрето. Единствените мебели бяха голяма маса и кресло с висока облегалка, което приличаше на трон. Жените застанаха в полукръг пред масата, докато мърморещ лакей палеше свещи и газени лампи. Помещението се потопи в мътна, мрачна светлина.

Тишината, която се възцари в очакване на съдията, беше дълбока и непроницаема като в гробница — не се чуваше дори шумолене на поли, дори скърцане на дъски. Жените не смееха да се движат, камо ли да говорят — сякаш това би могло да влоши положението им. Полицаите също стояха мълчаливо — вероятно и те изпитваха страхопочитание пред съдията. Само Джулиана се оглеждаше любопитно. Забеляза красивия фриз на тавана, резбите по дървената ламперия, лъскавия под. И тя беше уплашена и трепереше като останалите жени, но лицето й не издаваше вълнуващите я чувства, а умът й отчаяно търсеше изход от ситуацията.

След четвърт час, който й се стори цяла вечност, двойната врата се отвори и дълбок глас извести тържествено:

— Моля, станете от местата си и посрещнете председателстващия съдия, сър Джон Филдинг.

Като че ли имаме избор, помисли си Джулиана в смел опит да прояви чувство за хумор. Спътничките й се разтрепериха.

Сър Джон Филдинг, облечен в широк брокатен халат върху панталон до коленете и набързо закопчана риза, с леко накривена служебна перука зае мястото си зад голямата маса. В погледа, отправен към жените, се четеше укор.

— В какво са обвинени?

— Неприлично поведение на обществено място, сър Джон — отговори важно констабълът. — Подбуждане към сбиване… изстъпления… повреждане на имущество…

— Кой ги обвинява?

— Мистрес Кокседжис и мистрес Мичъл, Ваша Чест.

— Тук ли са?

— Чакат да ги повикате, сър. — Полицаят тропна с палката си по пода и смръщи нос, придавайки си още по-голяма важност.

— Повикайте ги да влязат!

Джулиана обърна глава към вратата. Двете жени влязоха забързано. Мистрес Мичъл изглеждаше като почтена домакиня в чистата си рокля и грижливо завързано боне, докато мама Кокседжис бе скрила лице в престилката си и хълцаше неудържимо. Раменете й тръпнеха и явно беше дълбоко разстроена.

— Спрете да хълцате, жено, и кажете оплакването си пред почитаемия съд — заповяда строго констабълът.

— О, аз съм разорена, напълно разорена, Ваша Чест! — изплака жената, без да свали престилката от лицето си. — И за всичко са виновни тези лоши момичета… те подбудиха младите джентълмени да опустошат дома ми и да натрошат мебелите в кръчмата на парченца. Промъкнаха се тайно при младите господа, завъртяха им главите, а после отказаха да ги придружат. А пък тези трите… — Мама Кокседжис се освободи с драматичен жест от престилката и посочи обвинително Джулиана, Лили и Розамунд — … тези трите, дето би трябвало да се държат прилично, защото живеят най-добре от всички и си имат всичко, те насъскваха другите, бедните момичета, които живеят по улиците. Те злоупотребиха с моето почтено заведение за своите неморални цели.

Джулиана не издържа.

— Престанете да лъжете, стара…

— Млък! — изгърмя съдията. — Ако още веднъж си отворите устата, жено, ще заповядам да ви вържат за колата и да ви прекарат от катедралата до Дръри Лейн и обратно.

Джулиана затвори уста и макар че кипеше от гняв, се принуди да изслуша лъжите на двете клеветнички. Мистрес Мичъл се престори на дълбоко засегната почтена жена, позволила на момичетата да използват най-добрата й дневна уж за рожден ден, а вместо това неблагодарните уличници спретнали заговор да разрушат уважаваната кръчма на мистрес Кокседжис. Момичетата имали зъб на мистрес Кокседжис, заяви тя, затова решили да й отмъстят, като накарат група млади джентълмени да изпотрошат мебелите в заведението й.

Отново и отново ги наричаха паднали жени, без всякакъв морал, тръгнали по безбожните пътища на порока, безсрамно зли и престъпни.

— Въпреки това мистрес Мичъл и аз смятаме, че не всички момичета са виновни — заяви мама Кокседжис, която отново се бе скрила зад престилката си. — Затова ви предлагаме, Ваша Чест, да накажете строго само тези трите, дето ги подтикнаха към злото. Трите момичета от Ръсел стрийт!

Мистрес Мичъл я подкрепи с енергично кимване.

Съдия Филдинг гледаше двете обвинителки с израз на отвращение. И той като всички други беше наясно с какво се занимават в действителност. В този случай обаче те стояха пред него не като обвиняеми, а като обвинителки и оплакванията им бяха основателни. Погледът му обходи бавно групата на проститутките и спря върху трите така наречени подбудителки.

Лили и Розамунд веднага сведоха глави, но дръзката червенокоска срещна обвинителния му поглед открито и спокойно, а в зелените й очи светна предизвикателство.

— Име? — попита съдията.

— Джулиана Бересфорд. — Момичето отговори ясно и отчетливо, без да използва учтиво обръщение, без никакъв признак на покорство.

За разлика от нея Лили и Розамунд направиха дълбок реверанс, преди да кажат имената си, и се обърнаха към съдията с „Ваша Чест“.

— Какво ще кажете по повод на предявените ви обвинения? — попита съдията и посочи с пръст Джулиана.

— Това са безсрамни лъжи — отговори тя съвсем спокойно.

— Нима не сте били събрани в заведението на онази жена? — попита съдията и вдигна рунтавите си бели вежди.

— Да, бяхме, но…

— Бяхте ли се събрали зад затворена врата или не? — прекъсна я той.

— Да, бяхме, но…

Съдията удари с юмрук по масата и всички, с изключение на Джулиана се разтрепериха.

— Това е всичко, което искам да знам. Законът забранява да се събират хора с цел подбуждане към буйство и насилие. Осъждам вас и вашите съучастнички на тримесечен престой в изправителния дом Тотхил Бриджуол. Момичетата, които сте подвели, ще бъдат освободени срещу глоба от пет шилинга.

Съдията кимна тежко, стана от креслото и се прозя.

— Снощи се наложи да работя до късно и не можах да се наспя, ами трябваше да стана посред нощ, за да се разправям с три буйстващи курви. Това е повече, отколкото един почтен мъж може да понесе. — Думите бяха отправени към облечения в черно мъж, който през цялото време беше стоял зад него и сега го изведе навън.

— След три месеца в изправителния дом ще се научите да проявявате уважение към хората, които знаят повече от вас — заяви мистрес Кокседжис, пристъпи към трите млади жени и в очите й блесна злоба. — Мистрес Денисън и съпругът й със сигурност няма да ви приемат в почтеното си заведение, ако изобщо излезете от дома. Ние в Ковънт Гардън не обичаме бунтовнички, да знаеш, момиче! — Тя заби приет в гърдите на Джулиана и младата жена стисна здраво зъби, за да не я заплюе в лицето. Един констабъл я хвана и тя извърна глава, за да не гледа в разкривеното от омраза и триумф лице на сводницата.

— Розамунд няма да оцелее — пошепна й Лили. — Ти и аз ще се справим, но тя е слаба. Няма да издържи повече от седмица.

— Няма да останем там цяла седмица — отговори Джулиана с увереност, каквато в действителност не изпитваше.

Вързаха ръцете им с грубо въже и ги поведоха навън. Лили й хвърли гневен поглед, сякаш искаше да й каже „Не очаквай нищо добро“, и понесе процедурата със здраво стиснати устни. Розамунд хълцаше неудържимо. Другите жени бяха изведени навън и Джулиана ги чу да благодарят в хор на двете сводници, които платиха по пет шилинга, за да ги освободят. Момичетата бяха получили добър урок и по-скоро адът щеше да замръзне, отколкото отново да помислят да се борят за по-добър живот.

— Хайде, милички, да тръгваме! — Един от полицаите се ухили на Джулиана и спътничките й и погъделичка Розамунд под брадичката. — Ако продължаваш да ревеш така, ще си развалиш хубавите очи, глупачко. Аз на твое място бих си спестил сълзите за изправителния дом. — Той се засмя сърдечно на шегата си и изведе трите жени навън, за да ги натовари на откритата кола, която чакаше на улицата.

Джулиана очакваше, че полицаите ще разголят гърдите им и ще ги вържат за колата, за да ги преведат през града, но нищо такова не се случи. Натовариха ги на раздрънкана каруца и потеглиха. Облекчението й беше толкова силно, че за първи път, откакто беше започнало мъчението, се уплаши, че може да припадне. Прегърна утешително Розамунд, стисна ръката на Лили и се заклати в ритъма на каруцата, която трополеше по паважа.

Вече се разсъмваше и улиците постепенно се пълнеха с търговци, чистачи, колари и слуги, които бързаха към пазара. Нощният шум в Ковънт Гардън бе заглъхнал. На негово място идеха грубите викове на хората от пазара, трополенето на железните колела на каруците, чаткането на конски копита. Като видяха каруцата с трите вързани жени, мъжете и жените по улиците се разкрещяха подигравателно и започнаха да хвърлят по тях гнили плодове и буци кал. Няколко хлапета дълго тичаха подир каруцата и подпяваха цинични песнички.

Джулиана затвори очи и си представи как я водят на кладата. Представи си как я връзват на кола, докато тълпата реве и бушува. Почти усети примката около шията си, която милостиво изстисква съзнанието от тялото й, преди да подпалят цепениците в краката й. Преживя кошмара във всички подробности и по този начин прогони от съзнанието си унизителната реалност на мъчителното пътуване.

 

 

Кочияшът на херцога бе заспал на седалката и хъркаше оглушително. Намерението му беше да дремне само няколко минути, но когато се събуди, беше светъл ден. Изруга ядно, скочи от каретата, все още замаян от съня, но сърцето му биеше все по-силно. Никога не беше изпитвал такъв ужас. Забравил конете, прекоси площада, като непрекъснато трябваше да избягва продавачите, които подреждаха сергиите си. Лейди Еджкомб бе изчезнала в тази посока, но къде точно беше отишла? Дишайки тежко, мъжът спря в другия край на площада и се огледа възбудено. Нима очакваше да я види седнала някъде под колонадите на пазарния площад? За бога, нещо не беше наред. Нещо се бе случило, а той го бе проспал. Херцогът ще му откъсне главата и ще го изхвърли на улицата, за да умре от глад.

— Какво си изгубил, приятелче? — попита любезно един колар, понесъл нанякъде кош със зелки.

— Господарката — заекна объркано кочияшът, — загубих господарката…

Коларят се ухили с разбиране.

— В Ковънт Гардън всяка нощ се случват такива неща. Спокойно, приятелче, сигурно ще се върне, щом получи каквото е искала. Не се притеснявай.

Кочияшът изобщо не се опита да му обясни какво е станало. Изпитваше див ужас, че лейди Еджкомб може да е била отвлечена. Защо я бе оставил да се движи сама в това място на порока? И такива неща се случваха в Ковънт Гардън. Ако са я отвлекли, това е станало най-малко преди час. Сега сигурно я влачат по някоя тъмна уличка в лабиринта на големия град…

— Чу ли какво е станало у мама Кокседжис? — продължи коларят и извади от джоба си глинена лула, без да пуска коша със зелките. Когато запали лулата си, кочияшът неволно се потърси от вонята на евтиния тютюн. — Полицаите арестували група скъпи уличници — продължи разговорливият колар и пусна облак дим. — Старата сводница твърди, че подбудили десетина млади аристократи да изпочупят мебелите в кръчмата й. Готов съм да се обзаложа, че е искала да им отмъсти за нещо. Да им даде урок. Старата има зъл поглед, от мен да го знаеш.

Кочияшът едва не изкрещя. Погледът му изведнъж се проясни. Припомни си сцената, която бе наблюдавал малко след полунощ. Бе запомнил съвсем ясно жена с пламтящо червена коса, водена от полицаите.

— Какво казваш, се е случило? — попита с треперещ глас. Нищо неподозиращият колар с готовност повтори историята.

— Отвели момичетата при съдия Филдинг, както чух, обаче… — Коларят млъкна насред изречението и се загледа смаяно след непознатия си събеседник, който изведнъж хукна като подгонен към каретата с херцогски герб на вратичката, запретната с два неспокойно потропващи коня.

Кочияшът се покатери бързо на капрата, плесна с камшика и нададе вик. Конете подскочиха и препуснаха в бърз тръс, каретата затрополи и се залюля опасно. Закачиха една сергия със зеленчуци и собственикът ги подгони с ядни ругатни. Една парцалива жена едва успя да измъкне детето си изпод копитата на конете. Мършаво улично куче се мушна между колелата на каретата и като по чудо излезе невредимо от другата страна.

Кочияшът спря пред къщата на съдия Филдинг на Боу стрийт, скочи от капрата и хукна с треперещи колене по стълбището. Лакеят, който отвори след настойчивото му чукане, го изгледа надменно и не пожела да му даде исканите сведения, но като видя херцогската корона на вратичката на каретата, веднага стана по-разговорлив, даже любезен. Да, преди около час при сър Джон била доведена група проститутки. Три от тях били осъдени на няколкомесечно наказание в изправителния дом Тотхил Бриджуол. Останалите били освободени, след като две стари сводници платили исканата гаранция. Да, едната от осъдените жени, подбудителката на цялата олелия, била висока, по-висока от всички останали, с червена коса и зелени очи. Лакеят даже си спомни, че носела тъмнозелена рокля.

Кочияшът благодари с пресекващ глас и хукна обратно към каретата. Имаше чувството, че ще полудее. Лейди Еджкомб арестувана като уличница и отведена в изправителен дом! Абсолютна безсмислица! И все пак това беше единственото убедително обяснение за странното й изчезване.

Той обърна конете и препусна като луд към Олбърмърли стрийт. Мислите му се надпреварваха. Слугите си шепнеха, че начинът, по който лейди Еджкомб била доведена в къщата, бил малко странен. Женитбата й за виконта беше твърде прибързана. Лейди Еджкомб живееше в господарската спалня точно до покоите на херцога, а съпругът й — в другия край. На всичкото отгоре само след седмица бе изгонен позорно.

Но в момента беше безсмислено да разсъждава върху странностите на господарите си. Каква полза, като му предстоеше да се изправи пред гнева на херцога? Когато влезе в двора зад къщата, стомахът му беше свит на топка. Предаде конете под грижите на един ратай и влезе в къщата през задната врата.

В залата цареше тиха, но оживена сутрешна заетост. Слугините миеха, търкаха, лъскаха, бършеха прах. От кухнята се носеше апетитна миризма на пържена сланина и пудинг с бъбречета. Две момичето тъкмо отнасяха димящи купи в трапезарията на прислугата. Кочияшът знаеше, че за да стигне до херцога, трябва да каже на Катлет. Достойният иконом веднага ще отиде при Негова Светлост и тогава…

Катлет седеше начело на дългата маса, пийваше от канчето с бира и оглеждаше критично ястията, които му поднасяше една млада прислужница. Момчето, което чистеше ботушите, стоеше в ъгъла и се облизваше. Знаеше, че трябва да изчака всички да се нахранят и едва тогава може да събере остатъците, за да засити глада си.

— Е, Джон, как си днес? Утрото е великолепно, нали? — попита любезно Катлет и набоде на вилицата си едно бъбрече.

— Моля ви, мистър Катлет, бъдете така добър! Трябва веднага да говоря с вас на четири очи. — Кочияшът нервно въртеше шапката между пръстите си, очите му бяха пълни с тревога.

— Какво? Точно сега ли? Не виждате ли, че закусвам?

— Много е спешно, мистър Катлет. Става въпрос за милейди и Негова Светлост.

Раздразнен, Катлет бутна стола си.

— Е, добре, да идем в перачницата. Ей, момче, сложи чинията ми на печката, за да не изстине пудингът. И да знаеш, че ако не е достатъчно топъл, ще ти издърпам ушите.

Катлет изтри устата си със салфетката и отиде в съседната перачница.

— Е, какво има?

Кочияшът разказа историята си. Катлет слушаше с нарастващ ужас. Лейди Еджкомб беше изчезнала!

— Арестували са я като проститутка? — Икономът невярващо поклати глава. — Но как е могло да се случи?

— Нямам представа. — Кочияшът трепереше от нерви. — Сигурно е станала грешка. Тя ми каза, че отива да вземе ветрилото си. Попаднала е в сбиването и…

Икономът се замисли и отново поклати глава.

— Сър Джон не би изпратил лейди Еджкомб в Тотхил Бриджуол. Значи тя не му е казала коя е.

— Правилно. Но не разбирам защо.

— Не е наша работа да задаваме въпроси — заяви твърдо Катлет. — Негова Светлост трябва незабавно да бъде уведомен за случилото си. Най-добре ела с мен в спалнята му. Той се върна късно и сигурно спи дълбоко.

Кочияшът последва иконома в предната част на къщата. Докато се изкачваха по стълбището, момичетата, които лъскаха парапета, ги изпращаха с любопитни погледи. Това продължи, докато Катлет не се стърпя и залепи на най-близката шумна плесница.

— Ти нямаш ли си работа, момиче, та зяпаш по-високостоящите от теб?

— Да, сър… мистър Катлет… няма повече, сър — заекна момичето.

Другите побързаха да се извърнат.

Катлет спря пред вратата на херцога и каза:

— Чакай тук. — Отвори безшумно и влезе в затъмнената стая.

Тежките завеси на леглото бяха спуснати. Той вдигна едната и се покашля многозначително. Херцогът спеше дълбоко. Едната му ръка беше над главата, лицето му изглеждаше странно младо и спокойно. На устните му играеше лека усмивка.

Катлет се покашля още веднъж, но когато и това не даде резултат, дръпна рязко завесата и лицето на спящия бе обляно от ярка слънчева светлина.

— Какво правите, по дяволите? — Торкин отвори очи и примигна сънено.

— Моля за прошка, милорд, но въпросът е спешен. — Катлет се поклони дълбоко.

Торкин се надигна на лакът и го погледна изненадано.

— Защо ме будите вие, Катлет, а не камериерът ми?

— При тези обстоятелства, милорд, съм убеден, че предпочитате възможно най-малко хора да узнаят за случилото се нощес — отговори спокойно внушителният иконом.

Торкин седна в леглото, напълно разсънен. Погледът му се стрелна към гардероба с тайната врата. Джулиана. Когато се прибра вкъщи, нея още я нямаше, но това не го притесни ни най-малко, защото я беше изпратил със собствената си карета в компанията на страшната и абсолютно почтена лейди Боуен.

— Говорете!

— Кочияшът чака отвън, Ваша Светлост. Мисля, че е най-добре да чуете историята от неговите уста. — Катлет отново се поклони.

— Доведете го!

Треперейки с цялото си тяло, кочияшът застана пред своя господар. Докато описваше, заеквайки, случилото се през нощта, бузите му се оцветиха в тъмночервено. Херцогът слушаше с каменно изражение. Устата му беше здраво стисната.

Когато кочияшът свърши и наведе поглед към треперещите си ръце, Торкин отметна завивката и стана.

— С вас ще се занимая по-късно — изрече мрачно. — А сега се махайте от очите ми.

Кочияшът се измъкна заднешком. Катлет се запъти към вратата, за да дръпне шнура на звънеца.

— Ще имате нужда от камериера си, милорд.

— Не! — Торкин го спря с нетърпеливо движение. — Мога да се облека и сам. Заповядайте веднага да приготвят двуколката. — Смъкна бързо нощницата си и извади от шкафа кожен брич.

Катлет напусна спалнята с поклон. Торкин се облече бързо, не позволявайки на паниката да го надвие. Не можеше да намери обяснение за странното поведение на Джулиана. Ала знаеше, че тя е майсторка в изкуството да попада в безизходни ситуации, и вярваше на кочияша. Този път не беше замесен Джордж Ридж — това беше сигурно. Може би отмъщението беше замислено от Люсиен… но не, той нямаше търпението да осъществи такъв пъклен план. Обикновено действаше импулсивно. Но какво, по дяволите, беше накарало Джулиана да се противопостави на изричната му заповед, да пренебрегне собствената си погнуса и да отиде посред нощ в Ковънт Гардън?

Поредната проява на дързост? Плоска шега? Нова демонстрация на отказа й да се подчини на авторитета му? Някак си не можеше да си представи толкова обикновени причини. Джулиана не беше глупачка… да, имаше гореща кръв и силен дух, но беше изненадващо зряла за възрастта си — вероятно защото беше израснала като необичано дете. Сигурно се касаеше за нова налудничава мисия като тази, която я бе отвела в затвора за длъжници. Явно жените от Ръсел стрийт продължаваха да й влияят, и то по лош и опасен начин.

Най-добре да я оставя няколко дни в затвора, каза си гневно Торкин, напълни кесията си с пари и я прибра в джоба на панталона. Така може би ще разбере колко е опасно да се забърква с проститутки.

Дълбоко в себе си знаеше, че е движен повече от страх, отколкото от гняв. В справедливия му гняв се примесваше мъчителна тревога. Не можеше да понесе мисълта, че някой се държи лошо с Джулиана, че в този момент тя е уплашена и измъчена. Част от него страдаше с нея и се гърчеше от болка.

По дяволите! Това беше необяснимо и дяволски досадно. Излезе на бегом от спалнята си, тресна вратата зад гърба си и забърза по коридора.

— Добро утро, Торкин! Накъде си се забързал в този ранен час? — спря го гласът на Куентин откъм библиотеката, докато прекосяваше залата. Брат му открай време обичаше да става рано. И днес изглеждаше свеж и отпочинал.

— Джулиана отново се е забъркала в някаква каша — обясни през стиснати зъби херцогът. — В момента е на път към изправителния дом Тотхил Бриджуол. Противно на здравия си човешки разум, реших да я измъкна оттам. Не искам да я убият в онази гадна дупка.

Куентин слушаше невярващо.

— Но как, за бога, е стигнала до…?

— Нямам представа — прекъсна го нетърпеливо Торкин. — Проклетата хлапачка е непредвидима като заредено оръдие. Да знаеш, че щом я извадя оттам, ще я вържа с най-здравото въже за…

— Идвам с теб. — Куентин остави молитвеника си на близката масичка.

— Не е нужно. Ще се справя и без твоята помощ.

— В това няма съмнение. — Куентин излезе след брат си в слънчевото утро. — Въпреки това ще дойда. Може би ще имаш нужда от подкрепа. Не знаем какво се случва в онази… дупка, както я нарече.

Торкин се обърна потиснато. Куентин срещна погледа му и го задържа. И двамата съзнаваха, че Куентин е прав. Накрая херцогът кимна кратко и се качи в чакащия файтон. Куентин се настани до него.

Когато посегна към юздите, Торкин беше овладял гнева и страха си. Куентин огледа скритом изсечения профил на брат си и го намери абсолютно безизразен. Ала това не го заблуди. Отдавна знаеше, че зад снизходителната привързаност, която Торкин проявяваше към Джулиана, се криеха много по-сложни и по-дълбоки чувства.

Херцогът пусна конете в галоп. Това беше единственото свидетелство за вътрешната му тревога и болка. През цялото време си представяше как страда сега Джулиана и му идеше да крещи. Тя беше толкова опърничава, толкова смела и предизвикателна, че непременно щеше да разгневи надзирателите. Може би в този момент се стараеха да пречупят духа й, да я сломят? Със своите примитивни, но много ефективни методи непременно щяха да го постигнат.