Джейн Фийдър
Дивата хризантема (24)

23.

Сър Джордж Ридж играеше на зарове. Остатъците от вечерята му не бяха добре почистени, затова заровете спряха в локвичка бира. Шестица и единица. Джордж се изплю отвратено в триците под краката си и надигна бутилката портвайн, за да се утеши. Противникът му се ухили и прибра гвинеите. После плю два пъти в шепата си, премести заровете от едната ръка в другата, измърмори някаква богохулна молитва и хвърли заровете в средата на масата. Зрителите, които се бяха събрали около двамата играчи, си зашепнаха страхопочтително. Бившият морски капитан имаше дяволски късмет. Още от началото на играта.

Джордж бутна стола си и стана. Бе проиграл много повече от сумата, която си беше определил като граница, и се измъчваше от крайно неприятното чувство, че загубите му превишават възможностите. Междувременно мозъкът му беше силно замъглен от изпития ейл и портвайн и не беше в състояние да прави точни сметки — но под студената, болезнена светлина на деня щеше да се принуди да погледне реалността в очите.

Едва бе успял да направи няколко стъпки на несигурните си крака, когато някой сложи ръка на рамото му и непознат глас му каза нещо в ухото. Гласът звучеше студено като зимното море и по гърба на Джордж пробягаха ледени тръпки, сякаш бе навлязъл в студените вълни.

— Накъде сте се запътили, Ридж?

Джордж се обърна рязко и погледна в чифт безизразни сиви очи на тясно, изискано лице. Около фино изрязаните устни играеше нещо като усмивка, но тя беше също толкова студена и безмилостна като гласа. Веднага позна мъжа. Погледът му се стрелна отчаяно към кръчмата, в напразно търсене на подкрепа, но никой не му обръщаше внимание. Стъклените погледи на останалите гости бяха приковани в играта на зарове.

— Мисля, че за всички участващи ще бъде по-приятно, ако продължим малкия си разговор в двора пред оборите — каза херцог Редмейн и свали ръката си от рамото на Джордж. Внезапно Джордж се озова в хватката на две железни лапи и изпита чувството, че е попаднал в пипалата на октопод.

— Оттук, момченце — проговори скърцащ глас съвсем близо до ухото му. Краката на Джордж почти не докосваха пода, докато преминаха през кръчмата и излязоха в двора отзад.

Нощта беше гореща. Двама оборски ратаи бяха седнали върху преобърнати бъчви, пушеха лули и си приказваха. При появата на тримата мъже те проявиха по-скоро умерен интерес, но като огледаха по-внимателно странната групичка, очите им се разшириха от любопитство. Един изискано облечен джентълмен в черна коприна, обшита със злато, сякаш току-що излязъл от двореца Сейнт Джеймс. Още един джентълмен, по-скоро нисък и набит, с пламтящо лице, облечен в яркочервен костюм от тафта и жилетка на жълти ивици. Третият мъж в изтъркани кожени панталони и груба вълнена жилетка приличаше по-скоро на селянин. Вторият джентълмен протестираше и се дърпаше, но селянинът го държеше здраво. Елегантният джентълмен се облегна на ниския каменен зид и леко плесна с дългия кожен камшик, което привлече вниманието на двамата ратаи към червените му кожени обувки със сребърни токи.

— Махнете си ръцете! — изфуча Джордж, когато най-сетне успя да хвърли поглед към мъжа, който го държеше. Почти не си спомняше неприятния случай в каретата, защото много бързо бе загубил съзнание, но у мъчителя му имаше нещо страшно познато. Гневът му даде сили да се бори срещу желязната хватка на непознатия, но не и да се освободи.

— Искам да си поговоря с вас — изрече благо херцогът и отново изплющя с камшика.

Джордж го погледна страхливо. Тясната ивица кожа изглеждаше дяволски неприятно. И какъв звук издаваше… Тед премести хватката си почти небрежно, но жертвата му моментално разбра, че няма измъкване.

— Аз на твое място щях да изслушам много внимателно Негова Светлост — посъветва го Тед. — Отвори си ушите и внимавай, момко!

Торкин впи поглед в лицето на Джордж Ридж и заговори бавно и отчетливо:

— Ще бъдете ли така добър да ми обясните, защо сте натрапили вниманието си на лейди Еджкомб? Тя ми каза, че изобщо не е била склонна да се качи в каретата при вас.

Тед пристъпваше от крак на крак и оглеждаше двора, но отново стегна хватката си и Джордж изохка. Навлажни внезапно пресъхналите си устни с върха на езика и се постара да обясни:

— Вие сте подслонили в дома си убийца, милорд. Тази жена уби баща ми. Той й беше съпруг. Тя се казва Джулиана Ридж — стараеше се гласът му да звучи уверено, със самочувствие и справедливо възмущение, но не постигна особен успех.

— Коя е тази Джулиана Ридж? — попита херцогът със скучаещ тон, извади от джоба на жакета си емайлирана табакера и си взе щипка емфие. Джордж напразно се стараеше да проумее какво цели поведението му. Виконт Еджкомб беше убеден, че херцог Редмейн знае всичко за тъмното минало на Джулиана. Пое дълбоко въздух и опита отново:

— Джулиана Ридж е жената, която живее във вашия дом. Жената, която се нарича виконтеса Еджкомб. Беше омъжена за баща ми — сър Джон Ридж от Маркет Ашфорд в графство Хемпшир. — Спря и се опита да пресметне шансовете си. Херцогът не реагираше. Видът му беше все така скучаещ.

Джордж продължи отчаяно:

— Предполагам, че когато сте извадили Джулиана от бордея, милорд, не сте знаели нищо за тъмното й минало… но…

Изведнъж погледът на херцога стана унищожителен и Джордж млъкна стреснато.

— Вие сте луд, сър — изрече тежко Торкин и нави камшика на ръката си. — Иначе не бихте посмели да петните името на жената, която стана съпруга на братовчед ми и живее под моята закрила. Така ли е?

Въпросът бе изречен с опасен тон. Херцогът направи крачка към Джордж, който не можа да се помръдне, защото мъжът отзад бе извил ръцете му на гърба.

— Моля ви, милорд! — В гласа на Джордж звънна отчаяние. — Уверявам ви, че знам много добре коя е жената и каква е била. Тя ви е измамила. Заслужава да я изправите пред съда. Съпругът й има намерение да се откаже официално от нея, щом бъде обвинена в убийство, а аз…

Херцогът мушна блестящата дървена дръжка на камшика под брадичката му — почти меко, но треперещият Джордж усети болезнен натиск.

— Дамата, която живее в дома ми, е наша далечна братовчедка от Йорк. Бъдете така добър да проверете грижливо фактите, преди да повдигате такива обвинения. Трябва ли да ви напомня, че оклеветяването на високопоставена личност се счита за престъпление?

Сивите очи пронизаха Джордж като ледени висулки. Въпреки това той проумя, че херцогът го лъже. Лъже го съзнателно. Този човек знаеше цялата истина за Джулиана — в това нямаше съмнение. Въпреки това Джордж не посмя да повтори обвинението си. Заплахата в сивия поглед беше недвусмислена. Херцогът почака малко, без да изпуска от поглед нещастния дебелак, след което каза почти небрежно:

— Ако посмеете да се доближите до лейди Еджкомб на по-малко от миля, ще ви се случи нещо крайно неприятно. Разбрахме ли се? — Без да чака отговор, той метна камшика към Тед, който сръчно го улови.

Херцогът остана мълчалив още известно време и след цяла вечност, както се стори на Джордж, кимна бегло на Тед, обърна се и излезе от двора.

— Да започваме, драги — ухили се Тед. — Е, ще постигнем ли съгласие или не? — Вдигна ръката с камшика и пленникът се вцепени от ужас. Камшикът изплющя и когато разбра какво му предстои, мистър Ридж изрева като набучен на кол.

 

 

Джулиана беше наясно, че не е в състояние да се концентрира върху операта — първо, защото мислете й бяха заети с предстоящата среща, и второ, защото всички в залата говореха възбудено. Певиците и певците на сцената се мъчеха да надвикат зрителите, но публиката май нямаше да разбере нищо от най-новото произведение на Перголези.

Италианската опера в Хаймаркет беше ярко осветена през цялото представление. В кралската ложа седяха крал Джордж Втори и кралица Каролайн. Джулиана се интересуваше много повече от кралската двойка, отколкото от неразбираемия италиански, който се лееше от сцената. Сигурно никога вече нямаше да седи толкова близо до Техни Кралски Величества.

Джордж Втори беше безлична личност с червено лице и несресана бяла перука, която стърчеше от топчестата му глава. Изразът му беше очебийно несимпатичен. Често оглеждаше залата с мрачен поглед и коментираше критично представлението и публиката на своя тромав английски със силен немски акцент.

След първото действие Джулиана реши, че е време да се престори на страдаща. Размаха ветрилото си, въздъхна няколко пъти и сложи ръка на челото си.

— Какво има, Джулиана? — Най-голямата дъщеря на семейство Боуен, лейди Сара Фордхем, се наведе загрижено към нея. — Зле ли се почувствахте?

— Мигрената ми — изохка Джулиана и се опита да се усмихне. — Понякога страдам от мигрена. Винаги започва внезапно.

— Бедничката! — Сара изпитваше искрено съчувствие. Обърна се към майка си и съобщи: — Лейди Еджкомб не се чувства добре, мамо. Има силно главоболие.

— Опитайте с това, мила моя. — Лейди Боуен й подаде шишенцето си с амоняк. Джулиана го пое и отново въздъхна. Помириса го предпазливо — очите й веднага заплуваха в сълзи, а паренето в носа й стана толкова силно, че изпъшка и шумно пое въздух. Облегна се назад, затвори очи и отново раздвижи ветрилото си. Трябваше да промени първоначалния си план да напусне операта и да вземе файтон до Ковънт Гардън — Торкин бе настоял да ползва херцогската карета, за да не е зависима от каретата на лейди Боуен. Много мило от негова страна, но и дяволски досадно. На всяка цена трябваше да измисли нещо, за да се отърве от кочияша.

— Имам чувството, че ще припадна, мадам — пошепна тя. — Ако мога да подишам малко чист въздух…

— Седрик ще ви придружи. — Лейди Боуен махна енергично на лорд Седрик, бледен и слаб млад джентълмен, който много обичаше операта — макар че шумните разговори в залата не му позволяваха да следи действието и да слуша музиката. — Изведи лейди Еджкомб навън, Седрик. Младата дама спешно се нуждае от чист въздух.

Макар и неохотно, младият мъж се отдели от сопраното и тенора, поклони се и подаде ръката си на Джулиана. Тя се изправи, олюля се, простена отново и се хвана за лакътя му.

Щом излязоха на стълбите пред операта, тя пое дълбоко задушния нощен въздух и отново простена театрално.

— Май се налага да се прибера вкъщи, сър — изрече със слаб глас. — Бъдете така любезен, извинете ме пред вашата скъпа майка. Но първо повикайте каретата ми, за да можете да се върнете по-скоро към великолепната музика.

— О, моля ви, мадам, за мен е удоволствие да ви бъда полезен — заекна Седрик, но не беше особено убедителен. Остави Джулиана на стълбището, изтича на улицата и изпрати един лакей да доведе каретата на херцог Редмейн. Усърдният кочияш се появи само след минути. Джулиана се настани вътре и Седрик нареди на кочияша да кара бързо към Олбърмърли стрийт. После се поклони и се втурна обратно към операта с надеждата да хване края на дуета.

Преди каретата да завие по Бонд стрийт, Джулиана почука по покрива. Кочияшът стегна поводите и се наведе от капрата.

— Отведете ме в Ковънт Гардън — заповяда властно лейди Еджкомб. — Тази сутрин забравих ветрилото си в едно кафене. Искам да си го взема.

Кочияшът не видя причини да не се подчини. Настани се отново на капрата, обърна конете и потегли към Ковънт Гардън. През това време Джулиана се опитваше да овладее вълнението си. Съзнаваше, че приключението й е твърде рисковано. Надяваше се на срещата да присъстват не само момичета от скъпите публични домове, а и обикновени проститутки от улицата. За тях не беше трудно да се освободят за един час и да влязат в кръчмата на Кокседжис. Много й се искаше да ги убеди, че трябва да инвестират в доверието и солидарността, че само така ще могат да променят условията, при които работят. Вероятно повечето момичета от добрите домове няма да могат да се освободят, за да присъстват на срещата, но някои сигурно ще излъжат, че имат среща с клиенти навън, и ще успеят да дойдат. Лили пък беше решила да се престори на болна.

Джулиана беше наясно, че с или без подкрепата на приятелките й, успехът на необикновения й план зависи от умението й да убеди момичетата. Трябваше да им представи плана си и да ги накара да разберат, че той е осъществим.

Когато стигнаха до катедралата „Сейнт Пол“, тя почука отново по покрива на каретата.

— Чакайте ме тук — нареди властно, отвори вратичката и скочи на паважа, като едва успя да избегне купчината гниещи зелеви листа, които сякаш само чакаха някой да стъпи върху тях. Прихвана полите си и забърза към заведението на мама Кокседжис. Часовникът на църковната кула удари полунощ.

Бордеят на Кокседжис беше прикрит като кафене, в което сервират шоколад. Посрещна я силен шум — глъчка от пияни гласове, груби смехове, остри звуци на гайда.

Джулиана влезе и примигна няколко пъти, докато чакаше очите й да свикнат с полумрака. Гледката, която се разкри пред очите й, вече й беше добре позната. Пияни уличници, повече или по-малко разсъблечени, се мотаеха из помещението. Някои си търсеха клиенти, други задоволяваха мъжките потребности. Две кучета се биеха в средата на помещението за парче суров дроб и около тях се бе образувал кръг от млади джентълмени, които сключваха облози кое животно ще победи. Повечето бяха облечени като придворни, но дрехите им бяха измачкани и замърсени, перуките — накривени, копринените чорапи — в петна. Жените се тълпяха около тях и получаваха целувки или плесници, според настроението на джентълмените. Господата се наливаха с джин и ревяха неприлични думи.

Джулиана моментално привлече вниманието на присъстващите и се почувства зле. Едно беше да влезе незабелязана в задната стаичка на мама Мичъл и съвсем друго да дойде тук в полунощ. Ала знаеше, че жените, които се надяваше да събере тази вечер, ще се чувстват по-добре тук, отколкото в някое луксозно заведение. Затова решително си проби път през навалицата към задната част на кръчмата. Не бе помислила, че високата й фигура и огненочервената коса ще привлекат нежелано внимание.

— Накъде си се запътила, красавице? — Висок, слаб младеж я хвана за ръката и се ухили подканващо. — Не съм те виждал досега.

— Пуснете ме — отвърна Джулиана и издърпа ръката си.

— Я виж ти! Правиш се на дама, така ли? — изрева друг младеж с малки, кървясали очи и почти детско лице. — Дай ми целувчица, съкровище, и ще те пусна да минеш. — Ухили се похотливо и посегна към нея.

Джулиана го блъсна и той се удари в близката маса. Другарите му се засмяха злобно и тя се възползва от бъркотията, за да стигне до задната част на помещението.

— Джулиана! — Острият шепот на Лили стигна до слуха й точно когато се питаше накъде да тръгне и кого да попита. Приятелката й стоеше пред една врата и й махаше. — Бързо! Никой не знае, че сме тук, но ако разберат, ще се вдигне голяма олелия. — Тя бутна Джулиана в задната стая и затвори вратата зад гърба си. — За съжаление не можем да заключим. Младите аристократи са ужасна пасмина. Най-лошите от всички. Никога не се знае кога ще се развилнеят — преди да се осъзнаем, попадаме в сбиване.

— Представям си — промърмори мрачно Джулиана и изтърси полите на елегантната си вечерна рокля. Преминаването през пълната кръчма й се бе отразило много зле. — Наистина са ужасна пасмина.

— Така си печелим хляба — отвърна подигравателно една от жените, които седяха около масата, и вдигна към устата си канче ейл. — Тук не е място за хора като вас, милейди. — Тя се изсмя дръзко и заяви. — Лесно е да ни занимавате с великолепните си планове, когато не е заплашено препитанието ви.

— Хайде, Тина, не бъди толкова остра. Остави момичето да каже, каквото му е на ума. — Възрастна жена в евтина жълта рокля дари Джулиана с окуражителна усмивка. — Говорете, миличка, не слушайте Тина. Кисела е, защото клиентът рухна в безсъзнание отгоре й и не си плати сметката.

Джулиана огледа присъстващите и откри в голямата група няколко лица от първата среща. Жените седяха около масата, на широката пейка под прозореца, на дървените пейки от двете страни на камината. Всички пиеха, дори момичетата от Ръсел стрийт. Повечето непознати я гледаха скептично.

— Хайде най-после да чуем какво сте намислили. — Тина все още беше войнствено настроена. — Нямаме много време. Някои от нас трябва да работят, за да припечелят парче хляб.

Джулиана разбра, че е безсмислено да им обяснява собствената си позиция. По-добре веднага да заговори за същественото. Уличните проститутки изглеждаха стари, съсухрени, дрехите им бяха вехти, някога носени от изискани дами. Редом с тях момичетата от Ръсел стрийт и други подобни заведения изглеждаха направо цъфтящи. Но всички имаха нещо общо: силно недоверие в очите, видимо примирение с живота, който бяха принудени да водят. Съзнание, че онова, което днес притежават, утре можеше да им бъде отнето. Сигурността и охолството на живота на Джулиана сигурно им изглеждаха като рая на земята. При това присъстващите тази вечер не бяха между най-бедните проститутки в Ковънт Гардън. Имаше жени и млади момичета, почти деца, които живееха на улицата, спяха под сергиите и се продаваха на всеки за парче хляб или глътка джин.

Джулиана започна да обяснява идеята си — първо с прости, спокойни думи, после със страст и блестящи от усърдие очи, подтиквана от всичко онова, което беше видяла, от съзнанието за живота, който тези жени бяха принудени да водят, от увереността, че самата тя е избягнала подобен живот само по една щастлива случайност.

— Никой не бива да ни застави да живеем под диктата на сводниците и собственичките на бордеи. Ние можем и трябва да променим съдбата си. Не е редно всичко припечелено от вас да отива в джобовете на алчни експлоататори. Не е редно да живеем в постоянен страх и при първия протест да ни заплашват, че ще ни пратят в затвора. Всичко това може да се промени, ако си помагаме взаимно, ако се подкрепяме една друга. — Инстинктът й подсказваше, че трябва да употребява местоимението „ние“. Ако не се идентифицираше с жените, щеше да звучи като проповедничка, качена на амвона, далечна на борбата им за живот. Освен това тя наистина се отъждествяваше с тях, макар че собствената й ситуация беше съвсем различна.

Когато спря да си поеме дъх, Лили скочи от мястото си. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Както каза Джулиана, трябва да основем фонд. Всяка от нас ще плаща, колкото може да отдели…

— Да отдели! — Тина се изкашля в мръсната си кърпичка и също скочи на крака. — Думи, само думи! Вие, дето живеете в почтен дом и си имате всичко, можете да плащате. Докато ние, дето си нямаме нищо, не можем да се лишим даже от шестте пенса, които ни остават, ако имаме късмет.

— Нали точно за това говоря — намеси се възбудено Джулиана. — Разберете: ако не плащате през цялото време за свещи, чаршафи и тем подобни, ще ви остават пари и ще давате по малко във фонда на сестринството. Онези от нас, които печелят най-много, ще внасят по-големи суми — това е справедливо. Останалите ще внасят, колкото могат. Щом съберем пари, ще потърсим собствени доставчици на въглища, храна и свещи. Като им гарантираме ежемесечни поръчки, ще намалят цените. Сигурна съм, че ще намерим честни търговци, които няма да ни мамят. Отначало може да ни дадат кредит.

— Ти не знаеш какво говориш, миличка — прекъсна я жената, която седеше на пейката вляво от камината. — Кой ще даде кредит на такива като нас? — И избухна в горчив смях.

— Аз съм виконтеса Еджкомб. Да видим кой ще се осмели да ми откаже кредит — отговори твърдо Джулиана.

Отговорът й предизвика замислено мълчание и тя зачака напрегнато. Изпитваше страстна потребност да убеди жените, че имат сили да вземат живота си в свои ръце — трябва само да проявят малко смелост.

— Значи сте готова да гарантирате с името си? — Тина вече я гледаше с неохотно уважение.

— Разбира се — отговори спокойно Джулиана. — Аз също ще внасям известна сума във фонда, освен това ще се разправям с търговците, които ще ни продават необходимото.

— Но ти нямаш нужда от свещи и въглища, Джулиана — възрази Дебора. — Ти не приемаш клиенти като нас.

Джулиана вдигна рамене.

— Не виждам къде е разликата.

— Е, щом не виждате разлика, ще ви бъдем много благодарни за помощта — извика Тина. — Права ли съм, момичета?

— Да — отговори й хор от колебливи гласове и Джулиана понечи да продължи, за да им изложи конкретния си план, когато внезапно прозвуча полицейска свирка. Откъм кръчмата се чу трясък, последван от гневен рев, остри викове и отново пронизително изсвирване. Младите аристократи крещяха един през друг с високи, възбудени гласове, чуваше се шум от трошене на мебели, трополене по дървения под, глухи удари.

— Божичко, развилняха се — пошепна Ема и лицето й побеля. — Дошли са полицаите!

Жените хукнаха към задната част на помещението и затърсиха път за бягство. Някой вдигна капака към избата и всички се втурнаха натам. Джулиана остана на мястото си, питайки се защо е тази паника. Сбиването беше в кръчмата, не при тях. Ако се държаха прилично, никой нямаше да влезе. Те не бяха сторили нищо лошо, не бяха нарушили никакви правила.

Внезапно откъм отворения прозорец прозвуча властен мъжки глас:

— Ей вие, жени, останете по местата си. Не си мислете, че можете да ни избягате. Хайде, красавици, спокойно. Съдия Филдинг ви очаква с нетърпение.

Дебора простена отчаяно. Джулиана погледна в строгото лице на полицая, който бе вдигнал заплашително служебната си палка. Зад него други двама полицаи се бореха с жена, която бе успяла да се прехвърли през прозореца. В следващия момент вратата се отвори с трясък. Джулиана успя да види какво ставаше в кръчмата — хаос, маса от ухилени или мрачно разкривени лица, дива оргия на разрушението. Изведнъж забеляза мистрес Мичъл и още една жена в шарена рокля и смачкано боне. Двете говореха нещо на констабъла, докато колегите му щурмуваха задната стая, където жените уплашено се притискаха една към друга. Полицаите размахваха палките си, хващаха жена след жена и подкарваха плячката с удари и ритници към вратата.

Джулиана бе заловена с останалите жени. Разярена, тя замахна с юмрук, после нанесе силен ритник и със задоволство установи, че и двата удара улучиха целта, но от това нямаше никаква полза. Изведоха я навън, блъскана и дърпана от усърдните, не особено деликатни полицаи. По някое време погледна през рамо и видя как мистрес Мичъл се усмихва победоносно.

Тук бе станало предателство. Съвсем ясно от кого. Сводниците и собственичките на бордеи в Ковънт Гардън нямаше да допуснат жриците им да избягат от робството.