Джейн Фийдър
Дивата хризантема (21)

20.

Вече се смрачаваше, когато Люсиен излезе от заведението на мистрес Дженкинс в Ковънт Гардън с безкрайно доволното изражение на мъж, облекчен физически и душевно. Къщата на мистрес Дженкинс беше идеалното място, където можеше да се отърве от гнева и ожесточението си. Момичетата й умееха да задоволяват потребностите на всеки мъж, все едно коя страна на камшика предпочита. Днес беше дал воля на парещото си желание да накаже някого за унижението, което беше претърпял от жена си, и за решението на Торкин да го изхвърли от дома си.

Очите му святкаха злобно, устата му беше изопната в жестока гримаса. Мина по Ръсел стрийт и излезе на пазара. Ала удовлетворението му не трая дълго. Реално положението му беше потискащо. Крайно време беше да се изправи очи в очи с истината. Беше изхвърлен от дома на братовчед си. Вече нямаше достъп до винаги добре напълнената и постоянно отворена за него кесия. И за всичко беше виновна проклетата му съпруга.

Влезе в „Главата на Шекспир“ и се настани в един ъгъл, без да обръща внимание на поздравите на познатите си. Наведе глава в мрачно мълчание и пожела да се изолира от света. Беше преполовил второто канче с джин, когато усети върху себе си нечий внимателен поглед. Вдигна глава и огледа гневно задимената кръчма. Когато мътният му поглед се концентрира, разпозна дебелия млад мъж — провинциален простак, издокаран като изискан господин от столицата. Тлъстото му лице вече беше силно зачервено от алкохола. Когато Люсиен също го загледа втренчено, мъжът изтри с ръкав мазните петна от брадичката си и стана от стола. Олюлявайки се леко, мина между заетите маси и спря в ъгъла на Люсиен.

— Простете, милорд, но снощи случайно станах свидетел, когато се опитахте да продадете съпругата си — започна Джордж, макар и стреснат от скелета срещу себе си, покрит със землисто зеленикава кожа, с горящи от злоба дълбоко хлътнали очи.

— Спомням си — отговори рязко Люсиен. — Вие предложихте петстотин гвинеи. Май е точно по вкуса ви, а?

— Наистина ли ви е съпруга, сър? — Джордж не бе в състояние да скрие настойчивостта във въпроса си и очите на Люсиен светнаха бдително. Отпи глътка джин и попита остро:

— А какво ви засяга това, ако смея да попитам?

Джордж понечи да си придърпа стол, но изражението на виконта го спря. Смущението му нарастваше.

— Мисля, че я познавам — заекна той.

— Сигурно не само вие, а и половината Лондон я познава — изфуча Люсиен. — Защото идва от бордей.

— Така си и мислех. — И без това зачервеното лице на Джордж се оцвети още по-тъмно от вълнение. — Значи не ви е истинска съпруга. Сватбата е била незаконна, нали?

— Де да беше така! — Люсиен се изсмя дрезгаво. — Уверявам ви, че курвата стана лейди Еджкомб абсолютно законно, с грамота и печат. Проклетият ми братовчед се погрижи за всичко. Чумата да го тръшне! — Жадно отпи от джина и се закашля.

Джордж беше напълно сразен. Разочарованието му от разкритието, че Джулиана е встъпила в законен брак, беше толкова голямо, че за момент загуби ума и дума. През цялото време си беше внушавал, че това е невъзможно, а сега всичките му грижливо изковани планове рухваха като къщичка от карти.

— Защо всъщност се интересувате от тази личност? — поиска да узнае Люсиен.

Джордж навлажни пресъхналите си устни и отговори глухо:

— Тя уби баща ми.

— Какво казахте? — Люсиен изправи гръб и в очите му светна интерес. — Е, трябва да кажа, че не ме изненадва. Днес следобед за малко да убие и мен. Ако можех, бих й пъхнал парцал в устата, бих й вързал ръцете и краката и бих я удавил!

Джордж кимна и свинските му очички засвяткаха.

— Тя е убийца. Аз няма да се успокоя, докато не я видя да гори на кладата.

— Седнете, драги приятелю. — Люсиен посочи стола насреща си и изрева на келнерката: — Веднага донеси бутилка бургундско, ленива пачавро! — После се облегна назад в стола си и огледа замислено мъжа насреща си. — Разбирам, че имаме обща цел. Моля, разкажете ми всичко за забележителната промяна в живота на съпругата ми.

Джордж се наведе към него и зашепна тихо, като заговорник. Люсиен изслуша историята мълчаливо, с безизразно лице, като през цялото време доливаше чашата си и забравяше да пълни чашата на другия. Веднага разбра, че в действията си Джордж се ръководеше от дива похот и си каза, че може да извлече изгода за себе си. Дебелакът беше само един провинциален глупак, тъп, без всякакъв финес. Мъж, тласкан от демоните на похотта и жаждата за отмъщение, имаше нужда от умен водач, за да стане непобедим. Изключително ценен инструмент, каза си доволно Люсиен.

Ако можеше да изобличи Джулиана като убийца, да я види как седи трепереща на мястото на обвиняемите, как слуша смъртната си присъда, това щеше да задоволи жаждата му за отмъщение. И най-важното — позорът на Торкин щеше да бъде дори още по-голям от този на момичето. Проклетата му гордост нямаше да се възстанови от този удар. Щеше да стане за посмешище на цял Лондон.

Джордж завърши историята си и изпи чашата до дъно.

— Първо имах намерение да кажа истината на херцога — обясни той, като гледаше със съжаление празната бутилка. — Да изоблича Джулиана пред него и да чакам да предприеме нещо.

Люсиен поклати глава.

— Сигурен съм, че вече знае всичко.

Джордж посегна демонстративно към празната бутилка и се опита да изцеди няколко капки в чашата си.

— Защо сте толкова сигурен?

— Защото малко или повече се издаде. — Най-сетне Люсиен махна на келнерката и поръча втора бутилка. — Каза ми, че малката уличница щяла да направи всичко, което иска той. Още тогава разбрах, че знае нещо, с което я държи в ръцете си. Нещо, с което я изнудва. — Гласът му ставаше все по-неясен, но злобата изостряше погледа му.

— Ако подам жалба срещу нея и я обвиня в убийство, сигурно ще я изправят пред съда — продължи усърдно Джордж. — Даже ако тя отрича, че е Джулиана Ридж. Мога също да накарам настойника й и съпругата му да я идентифицират. Разбира се, аз също ще потвърдя коя е тя и тогава със сигурност ще убедим съдиите!

Люсиен го изгледа скептично.

— Проблемът е, че Торкин не се оставя да го измамят лесно. Врагът му трябва да има изключително остър ум и да е гладък и хлъзгав като змиорка, за да го надхитри.

— Но дори херцогът не би могъл да направи нищо срещу потвърждението на настойника й. Джулиана живее при него от четвъртата си година. Ако Форсетови потвърдят под клетва, че това е тя, ще убедят съдиите.

— Възможно е. Стига Торкин да не узнае какво се готви. — Люсиен се взря в чашата си и разклати тъмночервената течност. — Според мен е много по-просто да обработим самата курва.

— Да я отвлечем, искате да кажете? — Джордж облиза устни. — И аз си мислех нещо подобно. Сигурен съм, че бързо ще изтръгна признанието й.

Очите му светнаха жадно. Едва когато Джулиана бъде изцяло в негова власт, ще задоволи мъчителния си глад. Ще заживее в мир със себе си и със света и ще има сили да поиска законното си наследство. Вече нямаше намерение да я направи своя съпруга. Но знаеше, че няма да намери покой, докато не задоволи желанието да я притежава. Желание, което го изяждаше отвътре, както орелът е правел с вътрешностите на Прометей.

Люсиен разтегна устни в презрителна усмивка. Четеше мислите на мъжа насреща си съвсем ясно, сякаш бяха написани на лист хартия. Похотлив, гаден, безогледен вол… гореше от желание да притежава онова отблъскващо пищно тяло!

— Хайде първо да опитаме по законен път — предложи деликатно той и се изсмя злобно в ума си, като видя разочарованието на съучастника си. — Ще си осигурим подкрепата на настойниците й и ще повдигнем обвинение срещу нея. Надявам се да я осъдят за убийство. Ако не се получи, тогава… — Вдигна рамене. — Тогава ще обмислим следващата стъпка.

Джордж замислено рисуваше кръгове в червената локвичка на масата. Вино или кръв — в тази кръчма това нямаше значение. В замъгления му от алкохола мозък бавно проникна идеята да подкупи пазачите и да влезе при Джулиана в затвора. Ще я посещава всяка нощ, докато трае процесът. Много добър план, каза си доволно. И в двата случая ще има възможност да удовлетвори похотта си. Погледна Люсиен и кимна.

— Е, добре, утре сутринта ще замина за Хемпшир. Ще разкажа на Форсетови какво знам за Джулиана. Как ще мога после да се свържа с вас, милорд?

Люсиен отново се намръщи — беше си спомнил, че е осъден да живее в къщата си сред навалица от кредитори.

— Къщата ми е на Маунт стрийт, но по-добре да се срещаме в тази кръчма. Оставете вест за мен при Гидеон. — Посочи с глава мъжа зад тезгяха, който наливаше бира. После грабна чашата си и се обърна настрани. Джордж изтълкува жеста му съвсем правилно — виконтът считаше разговора за приключен.

Без да бърза, той се изправи, но все още не искаше да се сбогува. Не искаше просто да си отиде, но виконтът не стори нищо, за да го окуражи да остане.

— Желая ви хубава вечер, сър — каза най-после Джордж, но получи в отговор само неясно изръмжаване. Прекоси кръчмата с намерението да седне отново на старото си място, но внезапно бе обзет от нова енергия. Изпита дива възбуда при мисълта, че най-сетне си е намерил съучастник, който имаше всички основания да мрази Джулиана. Излезе от кръчмата и отиде на площада. Мърлява млада жена го поздрави с почти беззъба усмивка.

— Половин гвинея, драги ми господине — обяви тя, разголи гърдите си и отвори широко черните си очи.

— Пет шилинга — отговори строго Джордж.

Жената вдигна рамене, хвана го подръка и го поведе към платнищата, нахвърляни зад сергиите. За пет шилинга не си струваше да го води в стаята си на Кинг стрийт, където плащаше свещи и спално бельо.

 

 

„В сряда сутринта в Бедфорд Хед!“

Новината се разпространи светкавично в бардаците на Ковънт Гардън, където млади жени седяха в салоните по халати и си разказваха за клиентите от миналата нощ, пиеха кафе и обсъждаха новата мода. Съобщението дойде от заведението на мистрес Денисън — бе пошепнато на кръг от сведени глави и прието с тихо любопитство. Думите „сестринство“ и „солидарност“ се повтаряха във всеки бордей и скоро всички научиха новите понятия. След Ръсел стрийт новината стигна и до другите улици, където имаше подобни заведения. Историята на Луси се разказваше навсякъде и семето лека-полека покълваше.

Мистрес Мичъл, собственицата на „Бедфорд Хед“, изслуша равнодушно обясненията на Лили, че група момичета от Ковънт Гардън искат да отпразнуват рождените си дни. Помолиха я да приготви освежителни напитки и Лили дори не трепна, като чу каква цена поиска гостилничарката за кафето, шоколада и бисквитките. Излезе от „Бедфорд Хед“ в такова добро настроение, че мистрес Мичъл заподозря нещо нередно.

Защо момичетата бяха решили да наемат задната стая в заведението й, за да отпразнуват нечии рождени дни, след като можеха да си направят празника всяка в бордея си? Нито една от собствениците не би отхвърлила молбата на своя питомка да организира празненство за приятелките си.

Мистрес Мичъл веднага обиколи колежките си, за да им разкаже какво се е случило. Нито една не можа да даде разумно обяснение. Накрая решиха мистрес Мичъл да подслуша какво се върши в задната стая и да им съобщи за какво се е говорило.

 

 

Докато седеше в жълтата стая при Луси, Джулиана получи вест от Лили, че срещата е уредена за сряда сутринта. Луси вече беше достатъчно възстановена, за да може да напуска леглото и сега лежеше в шезлонга до прозореца, отрупан с меки възглавници. Джулиана прочете писмото, съдържащо най-различни новини от Ръсел стрийт, и го подаде на новата си приятелка. Луси го прочете внимателно и попита:

— За каква среща се говори, Джулиана?

Трябваше да й обясни плана си.

— Крайно време е да се направи нещо — заключи тя с присъщата си пламенност. — Тези хора печелят прехраната си от нас и нямат право да ни третират като работен добитък!

Луси я погледна объркано.

— Но това не се отнася до вас, Джулиана. Вас никой не ви използва.

— Херцогът брои на мистрес Денисън три хиляди гвинеи за мен — отговори рязко Джулиана. — Купи ме като робиня, само защото нямах защита, нямах собствени пари, приятели и бъдеще. Ако сестринството вече съществуваше, щях да имам към кого да се обърна. Няколко гвинеи щяха да са ми достатъчни, за да променя живота си. Да не говорим какво можеше да направи сестринството за вас!

Луси се облегна на възглавниците и затвори очи. Писмото падна в скута й.

— Според мен вие не сте наясно докъде стига властта на сводниците и собствениците на заведения, Джулиана.

— О, разбира се, че съм наясно — отговори остро Джулиана. — Освен това знам, че тъкмо това ваше примиренческо поведение им дава тази власт. — Прекъсна я силно чукане. Тя се обърна към вратата и извика „Влез“, преди да е осъзнала, че се намира в стаята на Луси, не в своята.

Влезе Торкин. Луси, която бе видяла домакина си само веднъж, се помъчи да стане от шезлонга.

— Моля, не се притеснявайте — изрече учтиво херцогът и пристъпи към нея. — Исках само да се осведомя как сте.

— О, много по-добре, Ваша Светлост — отговори Луси и цялата се изчерви. Затегна колана на халата си и сведе глава. — Аз… сигурна съм, че утре всичко ще е наред и ще мога да си тръгна…

— Няма защо да бързате. — Торкин се наведе и вдигна от пода писмото, което Луси бе изпуснала. — Вие сте гостенка под моя покрив и ще останете, докато Хени сметне, че сте достатъчно възстановена, за да си отидете. — Върна й писмото и Джулиана уплашено се запита дали е разбрал нещо от съдържанието му. Май не беше хвърлил поглед върху листа, но с Торкин човек никога не можеше да е сигурен. Очите му бяха навсякъде, особено когато се правеше на напълно равнодушен и безучастен.

Херцогът извади табакерата си и огледа спалнята.

— Надявам се, че се чувствате добре тук, мадам.

Въпросът и учтивото обръщение задълбочиха смущението на Луси.

— О, да, милорд, благодаря ви. Нямам думи да изразя колко съм ви признателна за добротата, която проявихте към мен. Със сигурност не я заслужавам…

— О, разбира се, че я заслужавате! — прекъсна я почти гневно Джулиана. — Заслужавате също толкова любезност и добро отношение като всяко друго човешко същество. Не е ли така, милорд? — В погледа й светна предизвикателство.

— Не бива да говорите така, Джулиана — протестира слабо Луси. — Не искам да съм в тежест на никого.

— Но вие не сте в тежест на никого в тази къща! Права ли съм, сър?

Торкин кимна и на устните му се появи суха усмивка. Не искаше да се замесва в дискусия. Отиде при Джулиана, повдигна брадичката й и леко я целуна по устата.

— Щом свършиш тук, мила моя, ела при мен в кабинета.

Развълнувана от целувката, Джулиана хвърли бърз поглед към Луси, която препрочиташе писмото. Гостенката й сигурно не виждаше нищо необичайно в поведението на херцога.

— Желая ви скорошно оздравяване, мадам. — Торкин се поклони пред смутената Луси и излезе от стаята.

— Боже, колко е мил! — пошепна с копнеж момичето, след като вратата се затвори зад херцога.

— Така изглежда — отговори сърдито Джулиана, — но аз не вярвам, че някога ще направи нещо, което няма да е от полза лично за него. Не вярвам, че някога ще се грижи съвсем безкористно за нуждаещите се. Любезен е, докато това не му създава неприятности. Но преспокойно би оставил ранен човек в уличната кал, ако пътят му е в друга посока или има някаква своя работа.

Още докато говореше, тя си припомни как Торкин бе дошъл да я спаси, когато Люсиен я унижаваше, и колко дълбоко благодарна беше за намесата му. Той бе забранил на Люсиен да стъпва повече в къщата му само защото я бе наранил. Семейните спорове бяха безкрайно неприятни и смущаващи, но херцогът бе пожертвал душевния си мир, за да я защити. Разбира се, той носеше вина за женитбата й с Люсиен, затова смяташе за свой дълг да отстрани нанесените вреди.

Луси я погледна обвинително, но явно прояви разбиране. Тогава Джулиана се сети, че още не е споменала за великодушното предложение на Торкин да осигури финансова помощ на момичето. Да, това беше мило от негова страна, но надали щеше да намали богатството му. Той беше неизмеримо богат и подобни малки суми минаваха незабелязани. Куентин бе казал, че брат му е повече от великодушен — но великодушие ли беше, когато човек даваше, без да принесе и най-малка жертва?

Джулиана изслуша с нетърпение благодарностите на Луси, която бе поразена от неочаквания си късмет и възторжено хвалеше херцога, после стана и излезе.

 

 

Торкин седеше зад писалището си и правеше промени в речта, която секретарят му бе изготвил за него. Тази вечер трябваше да говори пред камарата на лордовете. Секретарят му беше усърдна, съвестна душа, но не умееше да пише интересно, а херцогът не искаше слушателите му да заспят само след пет минути. И не само те, а и самият той. Трябваше да измисли нещо интересно! Макар че перовете не внимаваха особено и при най-вълнуващите дебати. През по-голямата част от времето дремеха и храносмилаха обилния си обяд.

Когато Джулиана почука и влезе в кабинета му, той вдигна глава. Тя направи учтив реверанс.

— За какво искате да говорите с мен, милорд?

Торкин отмести стола си и й махна да отиде при него. Когато тя се подчини, той взе ръцете й в своите, вдигна ги към устните си й нежно целуна дланите.

— Как са раните ти, малката?

— Хени постоянно ме маже с мехлем от арника, но рамото продължава да ме боли — отговори тя със странно дрезгав глас. Топлият му дъх милваше ръцете й, сега притиснати една в друга и все още в близост до устата му. Той целуна нежно всеки пръст поотделно, езикът му се плъзна между пръстите и остави влажна, пареща следа. Тази неочаквана милувка я накара да настръхне. По тялото й пробягаха сладки тръпки.

— Прости ли ми, че не успях да отпратя Люсиен навреме? — Той продължи да целува пръстите й, но сега си помагаше и със зъбите.

Джулиана загуби връзка с действителността. Почти не чуваше думите му. Пристъпи към него и краката й потънаха в ориенталския килим. Сведе поглед към главата му, наведена над пръстите й, и за пореден път отбеляза колко гъсти и блестящи са косите му, какви красиви вълни образуват. Можеше с чисто сърце да каже, че отдавна му е простила. Само да продължи да я милва по този нежен начин и да я кара да се разтапя.

Той вдигна глава и здраво стисна ръцете й в своите. Очите му се усмихваха, но тонът му беше сериозен.

— Има още много неща, на които ще се наслаждаваме заедно, малката. Искаш ли отсега нататък да не се караме толкова?

Джулиана не намираше думи. Тялото й радостно казваше да, но разумът се съпротивляваше. Как да забрави, че още е негова заложница? Трябваше да роди детето му, да го остави за възпитание при бащата, да води двойствен живот — напълно зависима от благоволението му. Вдигна глава към него и очите й му казаха, че се съгласява с готовност, обаче устата остана няма.

След минута напрегнато мълчание Торкин пусна ръцете й. Тя прочете по лицето му съжаление, но гласът му прозвуча спокойно, почти делово:

— Мисля, че е време да върнеш визитата на лейди Мелтън. Подобни задължения не бива да се занемаряват.

— Прав си. — Джулиана се хвана за темата като удавник за сламка. Само така можеше да се измъкне от лабиринта на объркването си. — Сама ли ще отида?

— Не, аз ще те заведа с градската карета. — Той я измери с критичен поглед. — Този странен възел на гърдите ти не ми харесва. Само разваля елегантната линия на корсажа.

Джулиана погледна букетчето копринени орхидеи в деколтето си.

— Цветята са прекрасни.

— Да, но не ти отиват. Прекалено дамски… бих казал даже прекалено романтични. — Той направи нетърпелив жест. — Твоят бюст не търпи декорация.

— О! — извика смутено тя.

— Хайде, иди да се преоблечеш и кажи на Хени да махне букетчето от роклята.

— Както заповядате, милорд. — Джулиана направи тържествен реверанс. — Имате ли и други нареждания относно външния ми вид?

— За момента не — отговори той, правейки се, че не забелязва сарказма й. — Впрочем да. Искам да те видя в синята муселинена рокля на цветенца. Доколкото си спомням, фустата беше тъмносиня. Има и дантелено шалче за деколтето — то ще изглежда много по-дискретно. Все пак отиваме при семейство в траур.

Джулиана отново направи реверанс. Очите на Торкин засвяткаха развеселено.

— Давам ти половин час! — Седна отново зад писалището и посегна към документите, за да й даде да разбере, че е свободна.

Джулиана отиде в спалнята си и поиска споменатата от него рокля. Чувстваше се невероятно облекчена, че отново може да му се сърди. Беше й по-лесно да се справя с емоциите си, когато той се държеше като диктатор, отколкото когато ставаше нежен и я омагьосваше с обещания.

Тя слезе само след двайсет минути с ръкавици и ветрило в ръка, но Торкин вече я чакаше в залата. Джулиана спря на последното стъпало и наклони глава, очаквайки коментара му.

Торкин огледа изпитателно грижливо фризираната й коса, роклята и светлите кожени обувчици. Описа кръг с показалеца си, Джулиана слезе и се завъртя грациозно.

— Много добре изглеждаш — гласеше краткият коментар. — Хайде да тръгваме, файтонът чака пред вратата.

Помогна й да се качи на седалката и се метна до нея.

— Ще останем не повече от четвърт час. Ако днес не приемат, ще оставиш визитната си картичка.

— Но аз нямам такава.

— Напротив, имаш. — Торкин извади от джоба на жакета си проста бяла картичка с надпис: „Виконтеса лейди Еджкомб“.

— Секретарят ми ги надписа. Намирам, че има прекрасен почерк. Какво ще кажеш?

— Много по-добър от моя — призна Джулиана, не можейки да откъсне поглед от картичката. Тя й вдъхваше усещане за стабилност. Може би един ден наистина щеше да се почувства лейди Еджкомб. Може би наистина щеше да запази положението си в обществото…

Торкин спря пред градския дом на семейство Мелтън, връчи юздите на ратая, който бе скочил от задната дъска, и спусна на земята. Джулиана прихвана полите си и също се приготви да слезе. Колебливо стъпи на първото стъпало с единия крак и за всеки случай се хвана за страничната стена на високия файтон.

— Най-добре е да те вдигна — предложи Торкин, забелязал всички тези предпазни мерки. Хвана я за талията, вдигна я високо във въздуха и я сложи да стъпи на земята. Ала ръцете му не се отделиха от талията й.

Усещането беше за топлина и сила. Задържа я малко повече, отколкото изискваше учтивостта, и Джулиана усети как объркването й се върна. Ала Торкин вече я водеше по стълбите към входната врата. Отвори им стар лакей в ливрея и ги пропусна в залата. Херцогът предаде картичката си на лакея и даде знак на Джулиана да стори същото. След много поклони лакеят ги отведе в приемния салон.

Постепенно Джулиана се успокои и се огледа с интерес. Мебелите бяха старомодни и тежки, повечето покрити с тъмна дамаска. Завесите почти скриваха високите прозорци и стаята беше в полуздрач.

— Лейди Мелтън спазва строго траура — отговори на неизречения й въпрос Торкин. Взе си щипка емфие и се облегна на перваза на камината, без да отделя непроницаемия си поглед от Джулиана. — Писмото, което вдигнах от пода в стаята на Луси… от приятелките й ли беше?

Джулиана се стресна и лицето й пламна. Нима бе прочел цялото писмо? Невъзможно. Той просто го вдигна и го подаде на Луси. Ами ако все пак бе разбрал за замислената среща в сряда предобед? Знаеше ли, че тя също трябва да участва?

— Имате ли нещо против? — Отново прибягна до предизвикателно, гневно поведение, за да прикрие внезапното си изчервяване.

— Съвсем не. Трябва ли? — Той продължи да я фиксира с неразгадаем поглед.

— Не трябва, разбира се. Но след като не позволихте на приятелките й да я посещават, не бях сигурна дали ще разрешите да й пишат.

В този момент се върна лакеят и Торкин си спести отговора. Лейди Мелтън и лейди Лидия щяха да се радват да приемат Негова Светлост и виконтеса Еджкомб в дневната на семейството.

Дневната се оказа още по-мрачна от салона. Но поне атмосферата беше на обитавано помещение. Завесите бяха тъмни, креслата — покрити с тъмни калъфи, всички картини по стените бяха украсени с черни ленти, във вазите нямаше цветя.

Лейди Мелтън кимна благосклонно на Джулиана, подаде й ръка и поздрави херцога с отмерена любезност. Лидия се изправи и стисна ръката на гостенката с топла усмивка, после направи реверанс пред херцога. Той отговори любезно и вдигна ръката й към устните си.

Куентин, който беше седял до Лидия на дивана, се изправи и поздрави Джулиана с братска целувка по бузата.

— Нямах представа, че тази сутрин смяташ да посетиш семейство Мелтън, Куентин — проговори учудено Торкин.

Джулиана моментално усети как лейди Лидия се скова, ала Куентин обясни безгрижно, че минал оттук да обсъди последната си проповед с лейди Мелтън. Но седял достатъчно дълго и било време да се сбогува. Поклони се пред старата дама и целуна ръка на Лидия.

— Дано не забравя да ви донеса книгата за цветята, когато следващия път мина насам. Намирам, че описанията на билките от четиринадесети век са много интересни.

Джулиана хвърли бърз поглед към Торкин. Той сякаш не забелязваше нищо — цялото му внимание бе посветено на домакинята. Джулиана се усмихна скептично и си припомни какво казваше старата й бавачка: Няма по-големи слепци от онези, които не искат да гледат. Естествено, херцог Редмейн дори насън не би помислил, че нещо толкова фриволно и глупаво като неподходяща любов би могло да се намеси в плановете му!

— Моля, седнете при мен, Джулиана — покани я Лидия с приветлива усмивка и потупа мястото до себе си. После отново посегна към гергефа си. Джулиана седна и се облегна удобно, за да може да огледа стаята и всички присъстващи. В същото време поведе учтив разговор с Лидия. Херцогът седеше до лейди Мелтън и двамата разговаряха оживено. Не бе разменил и две думи с годеницата си, само празни учтивости, но Лидия не оставяше впечатление, че се чувства пренебрегната. Вероятно бракът по разум не изискваше особено внимание на партньорите един към друг.

Появата на две доста страшни на вид дами попречи на Джулиана да наблюдава годениците. Запознаха я с дамите, които веднага почнаха да я разпитват къде е съпругът й.

— Доколкото чух, в момента живеете под покрива на Негова Светлост? — попита овдовялата херцогиня Мобрей.

— Домът на съпруга ми се нуждае от ремонт — обясни спокойно Джулиана. — Негова Светлост беше така любезен да ни предложи гостоприемството си, докато къщата бъде готова да ни приеме.

— Разбирам. Значи и Еджкомб живее на Олбърмърли стрийт, така ли, Редмейн? — осведоми се херцогинята.

— В момента братовчед ми е изцяло зает с преустройството на дома си — отговори със същия спокоен тон Торкин. — Сметна за по-удобно да се настани на квартира при мен, докато трае ремонтът.

Джулиана едва потисна кискането си. Каква смела лъжа! Който познаваше Люсиен, никога не би повярвал, че е ангажиран с ремонт. Огледа лицата на присъстващите и се опита да прецени реакцията им.

— Какво казахте? — попита лейди Бриско, придружителката на херцогинята, наведе се напред и сложи ръка на ухото си.

Херцогинята сложи слуховата фуния в ухото й и изкрещя:

— Редмейн каза, че Еджкомб живее в къщата му. И момичето живее под покрива на херцога.

Лейди Бриско явно имаше нужда от време, за да смели информацията, защото отговори едва след минута:

— О, така ли? Е, мисля, че това е най-доброто решение. — Обърна се към Джулиана и я измери с изпитателен поглед. — Доста е млада, нали?

— Вече съм на седемнайсет, мадам. — Джулиана не можа да не се обади.

— Прекалено млада за Еджкомб — заяви дамата с висок глас. — Освен това се говори, че той не се интересува от жени.

— Моля те, Корнелия, това не е подходяща тема, когато присъстват млади дами.

— Какво каза? Аз пък мислех, че виконтът не обича девици.

— Корнелия! — Херцогинята отново си послужи със слуховата тръба. — Това не е разговор за пред млади дами!

— Глупости! — изсъска презрително лейди Бриско. — При такъв съпруг невинността няма да е от полза за момичето.

— Време е да се сбогуваме, лейди Мелтън. — Торкин се надигна от мястото си. Изражението му беше абсолютно безизразно — сякаш не бе чул нищо от разговора между дамите. Джулиана скочи бързо — и полата й закачи чашата за чай, оставена на облегалката на креслото. Листенца чай и гореща вода пръснаха върху скъпия килим, крехката порцеланова чашка се удари в крака на стола и се счупи.

Джулиана извика смутено и се наведе да събере парченцата. Лидия се отпусна на колене до нея.

— О, моля ви, лейди Еджкомб, не се притеснявайте — пошепна тя. Бузите й пламтяха от смущение. Докато Джулиана се беше забавлявала от разговора, Лидия беше дълбоко шокирана. Вероятно нямаше представа за какво става дума. Сигурно беше в неведение, като Джулиана през брачната нощ със сър Джон Ридж. Джулиана неволно си спомни, че само преди няколко седмица беше невинно селско момиче, което дори не смееше да мечтае, че един ден ще отиде в Лондон.

Тя стана и се извини многословно за допуснатата несръчност, макар че всички изглеждаха облекчени от неочакваното отклоняване на вниманието — с изключение на лейди Бриско, която нямаше нужда от такива работи.

— Явно е трябвало да се случи, лейди Еджкомб — успокои я лейди Мелтън. — Сега разбирам, че облегалката не е място, където да оставяме чашите си. Наистина не знам защо прислужникът е решил да я сложи именно там.

Джулиана се опита да оневини лакея и да поеме вината върху себе си, но Торкин я прекъсна хладно:

— Да вървим, скъпа лейди Еджкомб. Нищо страшно не се е случило. Моля, не правете от мухата слон. — Взе ръката й и я изведе от салона.

— Иска ми се да не бях толкова тромава и несръчна — изплака Джулиана, когато отново се настани във файтона. — Всеки път правя по нещо нередно!

— Е, в случая твоята несръчност помогна на всички да излязат от неловката ситуация — отвърна сухо херцогът. — Корнелия Бриско има най-острия и най-вулгарния език в целия град.

— Наистина ли… наклонностите на моя съпруг са познати на целия град?

— Естествено. Вече е предизвикал достатъчно скандали, за да унищожи половин дузина семейства. Но подобни неща не се говорят пред дами.

— Не се говорят и пред невестата, преди да застане пред олтара — допълни остро тя.

Торкин я изгледа отстрани.

— Не мога да си представя какво щеше да се случи, ако ти бях казал.

Звучеше дяволски самоуверено. Никога ли не се съмняваше в думите и делата си? Е, поне бе показал разкаяние за непростимото поведение на Люсиен. Джулиана съзнаваше, че няма да спечели нищо, ако продължи да го дразни на тази тема.

— Лорд Куентин очевидно обича да е в компанията на лейди Лидия — заговори тя след известно време, стараейки се гласът й да звучи безгрижно.

— Повечето хора обичат да си говорят с нея — отговори херцогът, но Джулиана ясно усети учудването му.

— Да, естествено — кимна спокойно тя. — Лидия е очарователна. Добре възпитана и мила. Истинска дама.

— Напълно съм съгласен с теб.

— И е красива. Мисля, че мъжете харесват руси жени.

— Ти пък откъде знаеш какво харесват мъжете? — Торкин се усмихна развеселено.

— Просто си мисля, че е така. Лорд Куентин също много харесва лейди Лидия.

— Тя е наша стара приятелка — отговори с леко смръщване херцогът. — Куентин познава Лидия от детските ни години.

— Питам се кога ли ще се ожени — продължи Джулиана. — Канониците имат право да се женят, нали?

— Разбира се. Дори епископите имат право да си вземат съпруга. — Вече бяха пристигнали и херцогът насочи конете към обора зад къщата. — Уверен съм, че Куентин ще си намери хубава жена, която ще краси епископския палат и ще бъде образцова спътница на духовник. Сигурно ще имат цял куп деца. — Той хвърли юздите в ръцете на чакащия ратай и скочи на паважа. — Хайде, идвай!

Джулиана пое ръката му и скочи на земята. Кринолинът й се разлюля застрашително. Без да каже дума, тя се извърна настрана и се загледа замислено в бъчвата за събиране на дъждовна вода.

— За какво си се замислила? — Торкин я обърна към себе си и я улови за брадичката. Джулиана поклати глава, но не отговори. Не можеше да му каже, че търси възможност да посее съмнения в упоритата му глава.

— Мислех си, че не би било зле за Луси да се поразходи с каретата и да подиша чист въздух.

— Нямам нищо против — въздъхна Торкин. — Но Тед ще дойде с вас.

Джулиана направи гримаса, но не се възпротиви. Поклони му се бегло и влезе в къщата през задната врата.

Торкин вървеше след нея и размишляваше. Джулиана със сигурност не мислеше за Луси. В големите й зелени очи светеха куп други, много сложни въпроси. Той се улови, че желае да прочете мислите й, да проникне в интимния й свят. Джулиана беше пряма и откровена, но имаше нещо, което му убягваше. Копнееше да я познава толкова добре, колкото се познаваше самата тя… може би дори още по-добре. С тази потребност беше свързана и друга: тя също да го познава и разбира като никой друг досега.

Херцогът разтърси глава, сякаш можеше да прогони тези глупави фантазии от мозъка си. Романтични безумия, които нямаха място в неговия свят. Никога досега не се беше поддавал на сантиментални вълнения. Може би имаше треска? Плъзна ръка по челото си, но кожата му беше хладна. Отново разтърси глава и последва Джулиана в къщата.