Джейн Фийдър
Дивата хризантема (2)

1.

Джулиана беше убедена, че ей сега ще се задуши. Ала съпругът й не правеше опит да намали огромната тежест на тялото си, докато се движеше върху нея с пламтящо червено лице и стъклени очи, охкаше и пъшкаше тежко. По време на сватбената вечеря бе погълнал невероятни количества алкохол. Тя се бе примирила, че ще се наложи да изтърпи консумирането на брака, защото беше привързана към сър Джон въпреки напредналата му възраст и дебелината му — но сега осъзна, че ако не направи опит да се освободи от смазващата тежест, много скоро ще предаде богу дух.

Носът й бе притиснат в могъщия му гръден кош. Не й достигаше въздух. Липсата на кислород я замайваше и тя не бе в състояние да разсъждава разумно, за да следи какво става с остатъка от тялото й, но ако се съдеше по ругатните и безпомощните усилия на Джон, работата не напредваше. Пред очите й затанцуваха черни петна, стаята се завъртя, гаденето се засили. Гърдите й се повдигнаха в отчаян опит да поемат малко въздух.

Обзета от внезапна паника, Джулиана диво размаха ръце от двете страни на притиснатото си тяло. Лявата й ръка случайно се докосна до гладката месингова дръжка на поставката, в която слагаха топла бутилка за леглото.

Инстинктът за самозащита я накара да грабне предмета, да го размаха и да удари съпруга си по рамото. Ударът изобщо не беше силен и целта му беше само да върне сър Джон в действителността, но за съжаление постигна точно обратния ефект.

Стъклените очи на сър Джон се разшириха от уплаха, той се взря за миг в стената зад главата на Джулиана, долната му челюст се отпусна, от устата му излезе тиха въздишка, чу се странно пукване, като от напълнен с въздух балон, и в следващия миг той рухна върху нея.

Ако преди това тежестта му беше непоносима, сега падна върху нея като скала и я притисна дълбоко в матрака. Джулиана напразно го блъсна с всички сили и извика името му в опит да го събуди.

Началната паника, която бе изпитала преди минута, не беше нищо в сравнение с безсилния ужас, който я обзе сега. Виковете за помощ бяха заглушени от тялото на Джон и се губеха окончателно сред дебелите, богато избродирани брокатени завеси.

Беше изключено някой да я чуе зад здраво зарезената, масивна дъбова врата. Персоналът вече спеше, а след третата бутилка портвайн Джордж бе рухнал на дивана в библиотеката, пиян до козирката. А и не би понесла отвратителният й доведен син да я намери в тази безкрайно деликатна ситуация.

От напрежението тялото й се окъпа в пот и тя се заизвива като змиорка на всички страни, докато някак успя да свие колене и да спечели достатъчно пространство, за да освободи краката си. Тогава заби пети в матрака, опря ръце и рамене в отпуснатото тяло, което я притискаше, и най-сетне успя да претърколи Джон настрана и да се измъкне изпод тежестта му, преди отново да се е стоварил отгоре й.

Треперейки, тя седна в леглото и погледна съпруга си. Притисна ръка към устата си и очите й се разшириха от ужас. Приведе се към него, докосна колебливо рамото му, после леко го разтърси.

— Джон? Джон!

Мъжът й не издаде нито звук. Лицето му бе притиснато във възглавницата. Джулиана предпазливо обърна главата му. Черните очи бяха оцъклени и безжизнени.

— Милостиви Боже, какво направих? — пошепна ужасено и бавно се отдръпна от мъртвия. Бе убила съпруга си!

Замаяна и невярваща, тя се изправи и застана до леглото, вслушвайки се в нощните шумове на къщата: тиктакането на големия часовник в преддверието, тихото скърцане и простенване на дъските, шумът на вятъра, който се удряше в отворените крила на прозорците. Персоналът беше дълбоко заспал.

Велики Боже! За пореден път бе проявила проклетата си непохватност! Защо всичко, което правеше, се проваляше? Защо, защо?

Не й оставаше нищо друго, освен да събуди някого в къщата. Но какво ще кажат, като видят Джон? Отпечатъкът на поставката се виждаше съвсем ясно на гърба на мъртвия. Вероятно го бе ударила много по-силно, отколкото възнамеряваше. Постъпка, напълно отговаряща на нейния импулсивен, необмислен характер: тя беше и си оставаше момиче без късмет!

Трепереща от ужас, Джулиана попипа поставката, с която бе ударила съпруга си, и едва сега усети колко е гореща. Бе стоварила върху Джон горещ предмет и го бе убила!

Щом узнае, Джордж няма да си губи времето, замисли се горчиво тя. Нямаше нужда да търси логични обяснения. Той ще я обвини публично в алчност, както беше направил онази сутрин при разговора им на четири очи. Тогава й заяви, че се омъжва за човек, който може да й бъде дядо, само защото има пари. Сега сигурно ще я обвини, че се е възползвала безсрамно от привързаността и сляпата влюбеност на баща му, а после хладнокръвно е причинила смъртта му, за да разполага свободно със значителното наследство, което според клаузите на брачния договор преминаваше в нейни ръце след смъртта на съпруга й — наследство, което според Джордж принадлежеше само на него и на никого другиго.

Жена, убила съпруга си, се смяташе за мръсна, коварна предателка. Приравняваха я със слуга, убил господаря си. Ако съдът се произнесеше, че е виновна за убийството, я наказваха със смърт на кладата.

Джулиана се отдръпна още крачка от леглото, вдигна бързо тежките брокатени завеси и изтича до прозореца. Остана известно време там, вдишвайки дълбоко топлия нощен въздух, в който се примесваше освежаващ морски бриз от Солент. Ще ме обявят за престъпница и ще ме изгорят — кънтеше в главата й.

Веднъж бе станала свидетелка на този ужасяващ спектакъл пред затвора на Уинчестър. Мистрес Годсби бе призната за виновна за смъртта на съпруга си, паднал по стълбите. Пред съда жената обясни, че бил пиян и се хвърлил да я бие, спънал се и се изтърколил по стълбата. Лицето й беше цялото в синини, които потвърждаваха показанията й. Въпреки това я вързаха за позорния стълб, обесиха я и подпалиха тялото й.

Тогава Джулиана беше малко дете, но страшната сцена я преследваше години наред… с миризмата на горящо месо. И сега при спомена я обзе гадене и тя се втурна към леглото. Измъкна отдолу нощното гърне и повърна обилно.

Може би съдиите ще повярват, че Джон е умрял от естествена смърт, предизвикана от силното телесно напрежение… Обаче проклетият отпечатък на гърба му… Отпечатък, който не можеше да си причини сам.

Джордж ще го види и веднага ще се развика. Мащехата, обвинена в убийството на съпруга си, губеше всичките си права. Брачният договор ще бъде анулиран и синът на сър Джон най-сетне щеше да триумфира.

Джулиана не знаеше колко време е останала наведена над гърнето, но постепенно потта по челото й изсъхна и тя отново стана способна да разсъждава ясно.

Трябваше да се махне оттук. Никой нямаше да се застъпи за нея, да докаже невинността й… Никой, който въпреки очевидните факти да каже добра дума за нея. Настойникът й бе изтъргувал брачния договор, като търсеше на първо място собствената си изгода. След това заяви, че вече не иска да има нищо общо с племенницата, която бе приел в къщата си след смъртта на родителите й. Отдавна гледаше на нея като на досаден товар. На света нямаше нито един човек, който да има поне малко интерес да запази живота й.

Джулиана се изправи, бутна нощното гърне с крак обратно под леглото и взе решение. Пощенската карета за Лондон спираше точно в четири сутринта пред странноприемницата „Роза и корона“ в Уинчестър. Значи имаше достатъчно време да измине десетте мили до града пеша през полето, без да закъснее. Докато персоналът се събуди и Джордж си отспи след пиянството, тя отдавна ще е стигнала в Лондон.

Със сигурност ще я преследват, но в Лондон никой няма да я намери. Най-важното е да не привлича излишно внимание върху себе си.

Трепереща, Джулиана отвърна поглед от леглото и се запъти към огромния гардероб, където висеше чисто новият й чеиз. Тя лично бе скрила между женските дрехи чифт груби панталони за езда и ленена риза. В този костюм често беше бягала от Форсет Тауър, когато жената на настойника й правеше живота й по-непоносим от обикновено. Беше търсила убежище на различни места и никой не бе разкрил самоличността й. Естествено, при всяко завръщане я очакваше строго наказание за бягството, но пръчката на лейди Форсет беше поносима цена за скъпоценните часове свобода, които си открадваше.

Джулиана се облече набързо, обу дебели чорапи и напъха крака в старите си ботуши. После набързо стегна разкошната си червена коса на върха на главата и нахлупи дълбоко тъмна вълнена шапка.

Трябваха й пари, за да плати пътуването с пощенската карета и да нощува няколко пъти в някой евтин хан, докато си намери работа. Не искаше да взема пари, за да не я обявят и за крадла, но нямаше друг изход.

Докато едната половина от ума й я укоряваше за кражбата, другата действаше автоматично, проверяваше възможности и вземаше решения.

Отвори скривалището в чекмеджето на скрина и извади четири суверена. Случайно бе видяла как Джон изпразни джобовете си преди лягане… преди много часове, както й изглеждаше сега… след като гостите на сватбата най-сетне се махнаха от вратата на спалнята и с много груби шеги и подмятания се оттеглиха от дома на младоженците, за да ги оставят да прекарат на спокойствие първата си брачна нощ.

Джон беше толкова пиян, че едва се държеше на краката си. В мислите си тя го видя отново пред себе си — как се полюляваше, докато изпразваше съдържанието на джобовете си в чекмеджето. Кървясалите сини очи блестяха от възбуда, след многото тостове за здравето на новобрачните и без това червеното му лице пламтеше като огън.

Джулиана свали от пръста си брачната халка и в очите й изведнъж запариха сълзи. Джон се отнасяше добре към нея — по-скоро като чичо, отколкото като съпруг. Тя прие с готовност предложението му, защото знаеше, че бракът е единствената възможност да се отърве от опеката на настойника си и жена му. Да, с готовност, докато не й стана ясно, че ще живее под един покрив с Джордж… злобния, ревнив, похотлив Джордж. Но тогава беше вече много късно да се оттегли. Пусна пръстена при останалите пари в чекмеджето. Златната халка сякаш й намигна и блясъкът й угасна зад воала от сълзи пред очите й.

Джулиана затвори енергично чекмеджето и се изправи пред голямото огледало, за да провери как изглежда. Досега маскировката й нямаше за цел да заблуди хората в непосредствена близост, но тази нощ, втренчила поглед в огледалото, тя осъзна, че ленената блуза изобщо не прикриваше пищната закръгленост на гърдите й, а бричът само подчертаваше кръшната извивка на хълбоците.

Затова извади от гардероба тежка наметка и се загърна в нея. Женската фигура се скри, но общото впечатление не я задоволи. Можеше само да се надява, че в ранния утринен час светлината ще е недостатъчна и няма да направи впечатление сред многото очакващи каретата в двора на гостилницата.

Докато се движеше на пръсти по стаята, тя хвърли последен поглед към спуснатите завеси на леглото. Имаше чувството, че дължи на мъртвия последна проява на уважение. Стори й се несправедливо да избяга презглава от последната постеля на съпруга си. Ала знаеше, че няма друг избор. За момент спря и се опита да си представи мъжа, когото познаваше само от три месеца. Спомни си добротата и нежността му, но побърза да отхвърли надигналото се в сърцето й съжаление. Джон Ридж беше на шейсет и пет години и беше уморил три съпруги. Смъртта му беше бърза и безболезнена… и за съжаление за нея бе виновна четвъртата му съпруга.

Джулиана излезе предпазливо от брачната спалня и забърза по тъмния коридор, като се опираше на стената. Стигна до стълбата и спря в колебание. Залата под нея беше тъмна, но не черна като коридора. Слаба лунна светлина се процеждаше през многото малки стъкълца на многоцветните прозорци.

Погледът й се плъзна страхливо към вратата на библиотеката, слава богу, плътно затворена. Джулиана полетя надолу по стълбата, промъкна се до вратата и притисна ухо о дебелото дърво. Сърцето биеше лудо в гърдите й. Защо ли си губеше времето да се вслушва в гръмкото хъркане зад вратата? Вероятно защото звуците й вдъхваха усещане за сигурност.

Тя се обърна към изхода и кракът и се закачи в ресните на изтъркания елизабетински килим. Спъна се, политна напред и се вкопчи в крака на близката масичка. Падна на колене, медният съд с цветя на масичката се наклони опасно и в следващия миг падна с дрънчене на пода.

Джулиана остана на колене, вцепенена от ужас, вслушана в ехото на звука, отекнало във високия таван. Дрънченето сигурно бе събудило и мъртвия за живот.

Ала нищо не се случи. Никой не се развика възбудено, никой не дотича да види какво става… и най-прекрасното от всичко — ритъмът на хъркането отвъд вратата на библиотеката не се промени ни най-малко.

Ругаейки тихо, Джулиана се изправи. Пак тези нейни несръчни крака! Те бяха проклятието на живота й. Прекалено големи и без съмнение притежаващи собствена воля.

Джулиана се промъкна на пръсти в задната част на къщата и излезе през кухненската врата. Навън всичко изглеждаше спокойно. Къщата бе потънала в дълбок сън. Къща, която можеше да стане неин дом — убежище от непредвидимите обрати и криволици на един живот, който досега не й беше донесъл щастие.

Джулиана вдигна рамене. Като скитаща котка, която отдавна се е научила да се справя сама, тя гледаше на бъдещето си с примирение, без да се оплаква. Когато прекоси задния двор с бързи крачки, за да излезе на полето през овощната градина, часовникът на църковната кула удари полунощ.

Седемнадесетият й рожден ден бе отминал. Бе започнала деня като невеста, а го завърши като вдовица и убийца.

 

 

— Желая ти добро утро, братовчеде — изрече превзет носов глас от дълбините на високото кресло, когато херцог Редмейн влезе в библиотеката на дома си на Олбърмърли стрийт.

— На какво дължа удоволствието от посещението ти, Люсиен? — осведоми се равнодушно херцогът, макар че в очите му светна искра на възмущение. — Да не се опитваш да избягаш от кредиторите си? Или изведнъж си открил в сърцето си привързаност към мен?

— Моля те, братовчеде, спести си сарказма. — Люсиен Къртни се изправи и огледа с подигравателно безразличие своя братовчед и мъжа, който бе влязъл в стаята непосредствено след него. — О, това май е нашият уважаван отец Къртни! Какво забележително събрание на роднини! Как си, стари момко?

— Много добре, благодаря — отвърна любезно другият мъж. Беше облечен в скромен сив костюм, с просто бяло шалче на врата — облеклото му беше в ярък контраст с пауновосиния копринен жакет на херцога, украсен с позлатени копчета и богато избродирани маншети. Физическата му прилика с Редмейн беше смайваща — същият прав, изискан нос и дълбоки сиви очи, същата тясна, фино изрязана уста, същата енергична, раздвоена брадичка. Но с това общото между тях свършваше. Куентин Къртни гледаше на света и безумните му прищевки с доброжелателното и искрено разбиране на набожен духовник, докато несъщият му брат Торкин, херцог Редмейн — с острите, лишени от илюзии очи на циник.

— Какво те е довело отново на богатата трапеза в родителския дом? — продължи саркастично Люсиен. — Мислех, че вече си станал незаменим съветник на някой провинциален епископ.

— В момента съм каноник на катедралата в Мелчистър — обясни хладно Куентин. — Тук съм по поръка на нашия архиепископ, за да обсъдя някои църковни дела с архиепископа на Кентърбъри.

— Леле, колко бързо и високо се издигнахме, почти до светците! — извика Люсиен и устните му се накъдриха в ехидна усмивка.

Куентин се направи, че не е чул забележката.

— Искаш ли нещо освежително, Люсиен? — попита Торкин и застана пред масичката с гарафите. — О, както виждам, вече си се самообслужил — отбеляза той, забелязал тумбестата чаша с коняк в ръката на младия мъж. — Не мислиш ли, че е още малко рано за коняк?

— Скъпи мой, та аз изобщо не съм си лягал — отвърна Люсиен и се прозя. — За моята скъпоценна личност това е приспивна напитка. — Той остави чашата си на масичката и се запъти с несигурни крачки към вратата. — Нали нямаш нищо против да преспя няколко нощи в дома ти, драги?

— Как бих могъл? — отвърна Торкин с вдигнати вежди.

— Факт е, че моята къща е буквално обсадена от онези проклетници — обясни с трагичен жест Люсиен и се облегна на вратата, докато ровеше в джобовете си за табакерата с емфие. — Кредитори и съдебни изпълнители чукат на вратата ми по всяко време на деня и нощта. Негодниците не ме оставят на мира дори когато спя!

— Какво ще продадеш този път, за да се отървеш от „негодниците“? — попита херцогът и наля на брат си и на себе си по чашка мадейра.

— Май ще се наложи този път да се разделя с Еджкомб — изръмжа Люсиен и си взе щипка емфие. Въздъхна дълбоко и поклати глава. — Ужасно, наистина, но не знам какво друго бих могъл да направя… освен ако ти не се съгласиш да помогнеш на бедния роднина, изпаднал в затруднение.

Погледът на бледокафявите очи, пламтящи дълбоко в орбитите като последните искри на догарящ огън, изведнъж се изостри и той измери преценяващо братовчед си. Устата му се изкриви в знаеща усмивка, като видя предателските тръпки, преминаващи по брадичката на Торкин, който се бореше да овладее гнева си.

— Е, по-късно ще поговорим за това… като си отспя — засмя се доволно Люсиен. — Може би на вечеря?

— Изчезвай оттук — изръмжа Торкин и му обърна гръб.

Люсиен се изсмя тържествуващо и затвори вратата зад гърба си.

— Надали ще остане нещо от Еджкомб, което младият Джефри да наследи един ден — отбеляза Куентин, докато отпиваше от виното си. — Люсиен стана пълнолетен само преди шест месеца, но вече пропиля цялото си богатство, с което повечето мъже от нашия ранг биха живели в лукс до края на дните си.

— Няма да седя бездеен и да гледам как продава Еджкомб — изсъска вбесено Торкин. — Няма да стоя и да гледам как малкото останало семейно богатство отива в ръцете на жалкия наследник на Люсиен.

— Не си представям как ще го направиш — отбеляза изненадано Куентин. — Знам, бедният Джефри има ум на пиле, но въпреки това е законен наследник на Люсиен.

— Ще бъде, ако Люсиен не остави наследници — обясни сухо херцогът и запрелиства оставения на масата брой на „Газет“.

— Е, както всички знаем, няма изгледи да се случи. — Куентин поклати глава. Винаги беше гледал трезво на фактите. — Освен това Люсиен е вече пълнолетен и не ти дължи сметка. Вече нямаш право да го контролираш.

— Прав си. И оттогава не е престанал да ми го напомня — изфуча Торкин. — Но по-скоро адът ще замръзне, отколкото да позволя на Люсиен Къртни да пропилее семейното наследство. Запомни това, драги. — Той вдигна глава и срещна твърдо погледа на несъщия си брат.

Куентин усети как по гърба му пробягаха студени тръпки. Знаеше, че Торкин говори сериозно. Познаваше го като никой друг, беше вникнал и в меката страна на тази привидно непоколебима натура. Познаваше скритите слабости и ранимостта на своя полубрат. Знаеше, че коравият цинизъм, който Торкин проявяваше пред света, е защитна стена, издигната още в ранната му младост. Отбранителна мярка срещу онези, които се опитваха да злоупотребят с дружбата на бъдещия херцог за собствените си амбиции.

Но Куентин знаеше също, че не бива да подценява безогледността на херцог Редмейн, когато става въпрос за личните му интереси.

— Какво възнамеряваш? — попита просто той.

Торкин изпи чашата си и се усмихна без капчица хумор.

— Време е нашият скъп братовчед да се ожени и да създаде семейство — обясни той. — Така ще решим проблема с наследника на Еджкомб.

Куентин го зяпна, сякаш бе загубил ума си.

— Никоя жена не би се омъжила за Люсиен, даже ако я поиска. Тялото му е разядено от сифилиса и единствените жени, с които може да се задоволява, са най-жалките проститутки, които облича в мъжки дрехи и се забавлява с тях като с момчета.

— Прав си, но как мислиш, колко още му остава да живее? — попита Торкин почти небрежно. — Само го погледни. Напълно изсушен, а продължава да пие и развратничи. Давам му най-много шест месеца… или може би година.

Куентин не каза нищо. Погледът му изучаваше лицето на херцога.

— Той е наясно със състоянието си — продължи Торкин.

— Всеки ден вилнее, като че му е последният. Изобщо не го е грижа какво ще стане с Еджкомб и с наследството на Къртни. Пък и защо ли? Обаче аз ще се погрижа Еджкомб да премине цял-целеничък в ръцете на съвестен наследник.

Куентин го изгледа ужасено.

— За бога, Торкин, имай милост! Не би могъл да осъдиш, която и да е жена да сподели леглото с него, даже той да я иска. Това е равнозначно на смъртна присъда.

— Моля те, изслушай ме, братко. Имам план…