Джейн Фийдър
Дивата хризантема (19)

18.

Торкин се събуди от ярката слънчева светлина, която проникваше между завесите на леглото. Отметна завивката и протегна с наслада голото си тяло, усещайки влажните, сладостни милувки по слабините си. Топлината на Джулиана се разпростираше в тялото му, косата й се стелеше като коприна по корема му, дъхът й милваше вътрешната страна на бедрата му. Пръстите й бяха сръчни като устата и възбудата му бързо се засили. Затвори очи и се отдаде изцяло на насладата от ласките й. Ръката му се плъзна по пищното й тяло, слезе по гърба, погали твърдото дупе и продължи надолу по бедрата. Усети с пръсти как я разтърси чувствена тръпка и се засмя доволно.

Беше й помогнал да се съблече и я настани в леглото под ясната светлина на утрото. Докато свали собствените си дрехи и се присъедини към нея под завивките, Джулиана вече спеше като изтощено дете, опряла буза върху дланта си. Той легна до нея, зави я грижливо и веднага се запита защо предпочиташе да остане в нейното легло само за да спи, докато неговото чакаше празно наблизо. Беше си изработил навика никога да не остава по цяла нощ при метресите си, но след случилото се през нощта не смееше да остави Джулиана. Спокойният, равномерен ритъм на дишането й, тъмните полумесеци на миглите върху бледите бузи, кафявите лунички по нослето, извивката на голото рамо върху възглавницата, огненият водопад на косата, разпиляна навсякъде… Неспособен да устои на изкушението, той се мушна в леглото при нея. Тя се раздвижи насън и се сгуши в него като малко животинче, търсещо топлина и утеха.

Торкин заспа с усмивка и се събуди също с усмивка. Почака още малко, после леко я тупна по дупето.

— Ставай, малката.

Джулиана вдигна глава и го погледна въпросително.

— Защо? — Приглади назад разпиляната коса и отново го удостои с нефритовозелен поглед.

— Защото още малко и ще ме лишиш от мъжествеността ми — отговори строго той.

Тя се завъртя и се просна върху тялото му. Гризна шията му и изкусително раздвижи хълбоци върху неговите.

— Така по-добре ли е? — попита тихо и сложи устни върху пулса на шията му.

Торкин напрегна хълбоците си и проникна в нея. Проследи как в очите й светна изненада, моментално последвана от израз на възхищение.

— Това е… сега се усеща съвсем различно.

Торкин кимна.

— Ако коленичиш, ще ти стане още по-приятно.

Джулиана се надигна и се опря на коленете си. Пое шумно въздух, зарадвана от пронизалата я наслада, и бавно задвижи ханша си в кръг около коравия, възбуден член. Наведе се и помилва зърната на гърдите му с върховете на пръстите си, после и с устни. Очите й бяха устремени към лицето му, за да вижда реакцията му. Торкин простена от наслада и тя се засмя зарадвано.

— Добре ли се чувствате, когато правя така, сър? — Тя се надигна леко и бавно се отпусна отново върху коравата му мъжественост, изви гръб и посегна да улови петите си. Плътта му се притискаше в горещата й утроба и много скоро я връхлетя вълната на насладата. Джулиана престана да мисли за реакцията на Торкин, извика гърлено и се опъна като струна. Сладката болка в слабините й стана непоносима.

Торкин лежеше тихо, знаейки, че тя не се нуждае от помощта му, за да стигне до върха. Наблюдаваше я с полузатворени очи и се наслаждаваше на невинната искреност на преживяването й. Когато тя отново изстена гърлено, той я хвана здраво за хълбоците и я задържа, докато тя се разтърсваше от вълните на екстаза.

— Но какво стана с вас? — попита стреснато Джулиана, когато отново можеше да говори. В очите й блестяха сълзи. — Май изоставате от мен, милорд.

— Не за дълго — обеща тихо той. Чувствителната й женственост беше пред него и той започна да милва горещата, влажна пъпка на насладата й. Джулиана въздъхна и задвижи хълбоците си напред и назад, стиснала връхчето на езика между зъбите си, съсредоточена в усилието да достави удоволствие на любовника си. Този път изобщо не мислеше за себе си. Ала когато Торкин се надигна и се заби в нея със силно движение, тя отново бе изненадана от горещата чувствена буря, която размекна мускулите й.

Торкин обхвана хълбоците й и впи пръсти в меката, гладка плът. Задържа я здраво, сякаш тя беше единствената спасителна котва в разлюляното от буря море на насладата. Когато се върна бавно в реалността, отново се наслади на линиите и контурите на тялото й, на танцуващите прашинки в яркия слънчев лъч, който проникваше между завесите на леглото. Притисна я нежно до гърдите си и се обърна внимателно заедно с нея, без да излезе от тялото й. Плъзна ръка по овлажнелия от пот гръб и зачака да се успокои.

Какво толкова имаше в това момиче, та любовта му го омагьосваше? Как успяваше да го накара да забрави всичко около себе си и да се отдаде изцяло на чувствената радост от сливането им? Какво беше това, което събуждаше в сърцето му потребност да я закриля, да я направи щастлива? Той беше на тридесет и две години, от дете сгоден за жена от своя кръг — съвършена партия, жена, която щеше да му бъде съвършена съпруга и да търпи безропотно сменящите се метреси. Жена, която познаваше правилата на играта. Жена, за която искаше да се ожени. Защо тогава перспективата да доведе Лидия в дома си му изглеждаше фатална? Като си представяше добре подредените години, които го очакваха, се чувстваше потиснат и нещастен. Но защо, защо? Двамата с Лидия бяха възрастни хора и знаеха точно какво да очакват един от друг. Бракът им без съмнение щеше да е успешен. Това означаваше пари, висока обществена позиция и влияние на най-високо ниво. Беше сигурен, че ще получи всичко, което му се полага.

Досега всичко беше вървяло гладко, но се появи Джулиана и обърна живота му с главата надолу. Беше убеден, че всяка друга жена на нейно място ще се възползва без колебание от шанса да получи титла и да води живот в лукс и удобство. Но тя не се вписваше в схемата. Не се интересуваше от онова, което той й предлагаше. Тя искаше повече. Искаше от него нещо много по-дълбоко от материалния блясък. И тази мисъл го трогваше, изпълваше го с безпокойство и вълнение. Тя беше източникът на внезапното му недоволство от грижливо планираното бъдеще.

Докато държеше в прегръдките си пищното й тяло, усещаше нефритовозеления поглед върху лицето си и огнените й къдрици го гъделичкаха по носа, той прозря дълбоко в сърцето си, че в живота му липсва нещо решаващо, за да бъде щастлив. Държеше го в ръцете си, но не можеше да го притежава. Вероятно то беше скрито в необикновената, страстна, искрена натура на Джулиана. Ала той не знаеше как да го улови. Защото не разбираше нейните правила.

Торкин разтърси глава и си заповяда да престане. Джулиана е нещо съвсем ново и необичайно за мен, каза си, докато тя дремеше доволно на гърдите му. Сигурно бъркаше възхищението си от нейната новост, с едно много по-дълбоко и неназовимо чувство. Тя беше млада и свежа. Енергичността й го забавляваше, страстта й го възбуждаше. Смелостта и решителността й го възхищаваха. Надяваше се тя да стане майка на детето му. Пред очите на света щеше да остане негова метреса и да възпита детето му. Нямаше място за сантименталности — и не беше нужно да им се поддава.

Джулиана се протегна и отвори очи. Притисна устни към шията му и заговори задавено:

— Напълно забравих да спомена, че снощи в таверната беше Джордж Ридж.

Ръката му на гърба й се скова.

— Велики боже! Как можа да забравиш!

— Имаше още много неща, които ме тревожеха — отвърна тя, седна в леглото и прибра косата си. — А после ме обхвана някаква слабост и забравих всичко.

— Разбирам те. — Торкин обхвана лениво едната й гърда и ощипа розовото зърно. — Видя ли те той?

— Естествено, че ме видя — нали бях на масата с въже на шията! — Джулиана потрепери и се отдръпна от милващата му ръка. — Извинявай, но в момента ми е неприятно да ме докосват. — Гласът й прозвуча неочаквано рязко.

Торкин моментално отдръпна ръката си и в гърдите му закипя гняв.

— Люсиен ще плати скъпо и прескъпо за онова, което ти стори — обеща, скърцайки със зъби. — Само да се върне вкъщи, ще му дам да разбере. — Скочи и отиде до прозореца, защото не понасяше да вижда болката в очите й.

Джулиана се вгледа в голия му гръб, в непоколебимата твърдост на раменете и й стана страшно. Защо беше този гняв? Не се досети, че голяма част е насочена срещу самия него.

— Ще се оправя — обеща уверено тя. — За момент се почувствах зле, това е. — Сви се в леглото и се опита да скрие гърдите си. — Изведнъж си припомних събитията от снощи… боя на петлите, продажбата на онази нещастна жена, джина…

— Какво? — извика вбесено Торкин и се обърна към нея, за момент забравил горчивите си самообвинения. — Нима Люсиен ти е позволил да пиеш джин?

— Натрапи ми го. Нямах представа какво е. — В очите й блесна гняв.

Торкин мълчаливо прибави джина към сметката на братовчед си и продължи спокойно:

— Да се върнем на Джордж Ридж. Значи те е познал?

Джулиана кимна. Смяната на темата беше един вид извинение.

— Позна ме. Предложи петстотин гвинеи за мен.

Херцогът отново се намръщи. Отиде до леглото, опря ръце на хълбоците й и Джулиана неволно се възхити на самообладанието му — стоеше пред нея, сякаш е напълно облечен и с коректно вързана вратовръзка. Дали съзнаваше колко я възбужда голотата му?

— Какво направи ти?

— Нищо — отговори с отсъстващ вид тя, защото беше съсредоточена в тялото му. Мускулите играеха под гладката, опъната кожа, бедрата му бяха невероятно стройни и силни. Мъжествеността му беше отпусната, но когато усети погледа й, потръпна и постепенно започна да се втвърдява, сякаш реагираше на неизреченото й желание.

Торкин като че ли не усещаше вълненията на тялото си.

— Какво означава това — нищо? Не може да не си реагирала по някакъв начин.

Джулиана протегна ръка да го докосне, съсредоточила цялото си внимание, докато езичето й облизваше сухите устни. Развеселен от израза й, Торкин отстъпи крачка назад.

— Явно ще се наложи да се покрия, за да водим разумен разговор.

Обърна й гръб и взе халата си от шезлонга. Джулиана впи поглед в стройния му гръб, тънката талия и тясната тъмна линия, която се спускаше към твърдия, стегнат задник. Пръстите я засърбяха да мушне ръка между бедрата му и вече беше готова да изтича при него, но той се наметна с халата, пъхна ръце в ръкавите и отново се обърна към нея, докато завързваше колана.

Джулиана не можа да скрие разочарованието си и Торкин изкриви уста в усмивка.

— Поласкан съм, малката. Не знаех, че умееш да правиш толкова убедителни комплименти.

— Не те лаская — отговори тя, въздъхна и се скри под завивката.

— А сега искам да отговориш на въпроса ми. Какво значи „нищо“?

— Реших да се направя на глупачка — обясни търпеливо тя. — В момента не бях в състояние да разсъждавам трезво, но си казах, че ако се направя на глуха и сляпа, все едно изобщо не го познавам, ще му е по-трудно да ме идентифицира. Докато не докаже, че съм Джулиана Ридж, моята дума ще е срещу неговата.

— Хмм… — Торкин се почеса по брадичката. — Много добре си реагирала. Но той може да повика настойника ти, за да те идентифицира.

— Ще продължа да отричам. А ти ще гарантираш за мен. Ще кажеш, че съм друга Джулиана. Кой би посмял да оспори показанието на херцог Редмейн?

Джулиана показваше трогателно доверие в способността на аристокрацията да заобикаля закона. Торкин наистина беше в състояние да използва обществената си позиция и влиянието си, за да сплаши Джордж Ридж и семейство Форсет, но ако повдигнеха обвинение срещу Джулиана, работата ставаше сериозна.

— Най-добре е Ридж да не те вижда вече — заяви той след кратък размисъл. — Моля те известно време да не излизаш от къщи. Ако искаш да отидеш някъде, аз или Куентин ще те придружим.

Джулиана помръкна. Не можеше да остане в къщата. Непременно трябваше да се срещне с момичетата от Ръсел стрийт.

— Не ме е страх от Джордж — възпротиви се тя. — Не ми харесва да живея като затворница, само защото онзи идиот е дошъл в Лондон. Той е такъв глупак, че не отличава единия край на метлата от другия. Когато бях сама и безпомощна, се страхувах от него, но сега, когато съм закриляна от могъщия херцог Редмейн… — Тя го дари със сладка усмивка и вдигна завивката до брадичката си. — Вие ще се справите с един замах с този недодялан провинциалист, милорд!

— Точно затова няма да излизаш от къщата без мен или Куентин — отсече херцогът. В следващия момент изражението му се смекчи. Наведе се и я целуна по устата. — Поне веднъж прояви здрав разум и ме послушай. — Сивият поглед беше спокоен, в гласа му нямаше заплаха, но Джулиана знаеше, че предупреждението е недвусмислено.

 

 

След като Торкин излезе, Джулиана скочи от леглото, позвъни за Хени и започна да прави планове за деня. Ще вземе всички предпазни мерки — само затворени карети, никакво ходене по улиците… или само ако се наложи.

На път към трапезарията тя се отби да види Луси. Момичето спеше спокойно и изглеждаше много по-добре. Явно духът се бе върнал в тялото й и тя отново бе намерила опора в живота.

Джулиана излезе на пръсти, без да събуди Луси, и слезе в малката трапезария, където завари Куентин. Той вдигна глава и я измери с внимателен поглед от главата до петите. Джулиана се почувства много изискана в новата бледозелена муселинена рокля върху розова фуста, обшита с дантели. Хени отново бе направила чудо с косата й и непокорните червени къдрици бяха красиво подредени около ушите.

Куентин стана от стола си и се поклони с усмивка.

— Откакто сте тук, атмосферата в къщата се променя с всеки ден. Ще позволите ли да ви нарежа малко шунка?

— Благодаря. — Джулиана седна на стола, преместен от внимателния лакей. Какво ли искаше да каже Куентин с променената атмосфера? Когато някой й казваше такива неща, то беше обикновено, за да я укори, но лорд Куентин май не я обвиняваше в нищо.

— Имам ли основание да възприема думите ви като комплимент, сър? — попита тя колебливо.

Куентин избухна в смях.

— О, разбира се. Като цяло атмосферата в къщата е много по-ведра.

Джулиана се усмихна широко.

— Надявам се, че Негова Светлост споделя мнението ви.

— Какво мнение? — Торкин влезе в трапезарията и се настани начело на масата. До чинията му беше оставен новият брой на „Газет“.

— Лорд Куентин беше така мил да ми каже, че съм направила къщата по-ведра. — Джулиана хапна от препечената си филийка и призна чистосърдечно: — Не съм свикнала да чувам такива неща. Повечето хора казват, че съм внесла в живота им тревога и дори хаос.

Херцогът я огледа замислено.

— Според мен това е едно и също.

— Какво некавалерско изказване, милорд!

— Може би има хора, за които е удоволствие да те търсят по целия град в три часа през нощта, но…

— О! Не е честно да говорите пак за това. — Очите на Джулиана засвяткаха възмутено. — А аз ви смятах за рицар!

Торкин се усмихна с разбиране.

— Мила моя, спомни си какво каза веднъж: каквото си посял, това ще пожънеш.

За облекчение на Джулиана, той смени темата, като се обърна към Куентин:

— Знаеш ли вече кога трябва да ни напуснеш?

— Не. Архиепископът явно е решил да ме остави в Лондон, докато размишлява над молбата на моя епископ.

— Не ми се иска да заминаваш — отвърна херцогът. — Затова се надявам размишленията му да траят дълго.

Скоро след това Джулиана стана от масата и остави двамата спокойно да изпият кафето си. Реши да почака, докато херцогът излезе от къщата по своите делови работи, а после да предприеме следващата си стъпка. Затова остана в коридора на първия етаж и през цялото време се вслушваше напрегнато в шумовете, които долитаха от залата, за да е предупредена навреме за евентуалните опасности.

Малко преди обед херцогът най-сетне излезе, след като бе заповядал да оседлаят коня му. Джулиана изтича в спалнята си и проследи как Торкин излезе от оборите, възседнал превъзходен петнист жребец. Сега оставаше само Куентин. Изтича надолу по стълбата и помоли Катлет да й повика носилка.

— Не е ли по-добре да използвате някое от превозните средства на лорд Редмейн, милейди? — Катлет се намръщи неодобрително.

Джулиана си припомни какво й бе казал Куентин — че личната носилка на херцога е винаги на нейно разположение. Ако вземе нея, персоналът на Торкин ще я защитава. Значи можеше да му каже, че това е все едно да я придружава лично той. Така ще има добри аргументи срещу укорите му.

— Да, благодаря ви, Катлет — отговори тя с любезна усмивка. — Нямах представа, че мога да ползвам личната носилка на Негова Светлост.

Катлет се поклони, очевидно доволен от обяснението, и изпрати едно момче в обора със заръка да приготвят носилката. Скоро се появиха носачите, Джулиана се качи в носилката с помощта на иконома и той нареди строго:

— Бъдете внимателни, момчета. Никакво тръскане. Милейди има нужда от спокойствие. — Обърна се към нея и попита: — Къде да ви отведат, мадам?

— На Бонд стрийт — отговори Джулиана. Това бе първото, което й дойде на ума. По-късно щеше да каже на носачите да сменят посоката.

Излязоха навън и тръгнаха по Олбърмърли стрийт. Никой не забеляза мъжа, който стоеше отсреща в един вход и ги следеше с поглед. Никой не обърна внимание, когато той тръгна след тях и дори се затича, за да не ги изпуска от очи. От напрежението по лицето му потече пот, жакетът се опъна върху издутия корем, а лицето му, и без това червено, придоби петнисто синкава окраска.

Джулиана изчака да завият зад ъгъла и да се насочат към Пикадили. Тогава почука с ветрилото си по покрива на носилката.

— Промених решението си. Моля, отнесете ме на Ръсел стрийт — заповяда високомерно.

Първият носач я изгледа изненадано. Ковънт Гардън не беше подходящо място за дами като лейди Еджкомб. Ала не можеше да откаже на господарката. Съобщи промяната на другаря си отзад и носилката направи завой.

Джордж също повика носилка и с мъка набута масивното си тяло на седалката.

— Следвайте онази носилка. Ей там, с герба!

Носачите нарамиха прътовете и се намръщиха сърдито.

Рядко им се случваше да носят такива тежести. Тръгнаха след херцогската носилка, но не бяха в състояние да поддържат същото темпо.

Джулиана нареди да спрат пред вратата на заведението на мистрес Денисън. Слезе, приглади полите си и погледна към къщата, която доскоро беше неин затвор. Първо убежище, после затвор. Разпозна прозореца на малката си стая на третия етаж, където нощем беше лежала и се беше вслушвала в шумовете на къщата, докато обитателките й приемаха клиенти. Какво ли щеше да стане с нея, ако гостилничарят в „Камбаната“ не бе повикал мистрес Денисън? Никога нямаше да срещне Торкин, херцог Редмейн — това беше ясно. Ръката й автоматично се плъзна към корема. Дали вече носеше дете под сърцето си?

Побърза да прогони тази мисъл и се обърна към носачите:

— Най-добре ме чакайте тук.

Първият носач вдигна ръка до шапката си и намести подплънките на раменете, където се опираха прътовете. Другарят му изкачи стълбата и почука на вратата. Джулиана го последва със същото високомерно изражение, което им забраняваше да задават каквито и да било въпроси за мястото, където я бяха довели.

Мистър Гарстън отвори вратата и в първия момент явно не я позна. После се поклони така почтително, както никога не се беше кланял на Джулиана Ридж.

— Моля, заповядайте, милейди.

Джулиана му кимна дружелюбно.

— Дойдох да посетя мис Лили и другите момичета. — Потупвайки със затвореното ветрило по ръката си, тя огледа залата, сякаш проверяваше мебелировката. Изпита тайно облекчение, защото мистър Гарстън изглеждаше необичайно несигурен — явно не знаеше как да се държи с нея. Това беше малкото й отмъщение за поведението му при първата им среща и когато й затвори вратата, за да не избяга.

— Бъдете така добра да почакате в салона, милейди. — Икономът се отправи с отмерена крачка към споменатото помещение и отвори широко двойната врата.

Салонът беше почистен и излъскан, ала миризмата на вино, тютюн и парфюми все още се усещаше въпреки широко отворените прозорци. Каква противна смес, каза си Джулиана и отиде до прозореца, за да погледне улицата. Ярката слънчева светлина не беше в състояние да смекчи грозотата и безутешността на сцената: еднокрако момче куцукаше с една патерица и молеше минувачите за някое пени; в канавката лежеше жена, заспала или припаднала, и притискаше до гърдите си бутилка. Двама джентълмени излязоха от книжарницата отсреща. Изглеждаха като учени с дългите си накъдрени перуки и износени черни жакети. Носеха подвързани с кожа книги под мишница и разговаряха със сериозни лица. Минаха покрай легналата жена, без да я удостоят дори с поглед. Останаха безучастни и към молбите на еднокракото момче, макар че то ги последва по улицата. Като разбра, че не може да разчита на милостиня, сърцераздирателните му молби преминаха в грозни проклятия.

Докато детето куцукаше обратно към постоянното си място пред книжарницата, без да спира да ругае, Джулиана се намръщи. Нещо у момчето изглеждаше странно. Напрегна поглед и дори се наведе през прозореца, за да вижда по-добре. Накрая разбра — кракът на момчето беше извит назад и стегнат с върви за бедрото. Значи не беше инвалид! Сигурно беше ужасно да стои цял ден с вързан крак. Първоначалното й възмущение от измамата бързо премина в съчувствие. Сигурно малкият работеше за господар, който пращаше децата да просят по улиците и беше измислил този трик. Всъщност момчето имаше късмет, че не са го осакатили наистина.

Трепереща, Джулиана се извърна. В този миг вратата се отвори и в салона нахлуха няколко възбудени момичета.

— Как е Луси, Джулиана? — Розамунд, смръщила красивото си личице, стигна първа до нея. Другите я следваха като пъстро ято от тънки халати и дантелени нощни бонета. По това време на деня още никой в къщата не беше облечен — Джулиана помнеше това добре. Щяха да се облекат едва преди вечеря.

— Когато излязох, още спеше — отговори тя. — Но имам впечатлението, че се възстановява бързо. Хени се грижи за нея. — Настани се на покрития с брокат диван и продължи: — Негова Светлост не й разрешава да приема посетители, защото има нужда от спокойствие — обясни тактично. — Затова аз ще ви съобщавам как е.

За щастие никой не се усъмни в обяснението й. Лили описа подробно реакцията на Денисънови за случилото се с Луси и на молбата да я приемат в заведението си, щом се възстанови достатъчно, за да започне работа.

— Мистрес Денисън беше така любезна да отговори, че ще си помислят. Нали разбираш, сега Луси е под закрилата на Негова Светлост — засмя се тя и седна на дивана до приятелката си.

— Винаги е добре да имаш влиятелен закрилник — добави тихо Розамунд и разтърси къдриците си.

— Според мен няма нищо общо с херцога — възрази Лили.

— Работата е там, че мистрес Денисън много ще се радва да уязви по някакъв начин мисис Хадлок.

Другите момичета се разсмяха. Лили седна от другата страна на Джулиана и попита сериозно:

— Какъв беше този план, за който ни спомена, Джулиана?

— Точно затова дойдох. — Джулиана нервно отваряше и затваряше ветрилото си. — Помислих си, че ако се обединим, ще можем да се грижим една за друга. Ще се защитаваме взаимно, за да не се повтори онова, което се случи с Луси.

— Какво? — попита неразбиращо едно момиче с тъмнокестеняви къдрици и остра брадичка.

— Ако всички момичета в заведенията като вашето се съгласят да дават всяка седмица по една малка сума, можем да основем спомагателен фонд. Ще плащаме дългове, както в случая с Луси… или ще внасяме гаранция, когато някоя попадне в затвора за длъжници.

Наобиколилите я момичета стояха в скептично мълчание. След малко се обади непозната черноока красавица:

— Това е възможно за нас, момичетата от добрите заведения, но повечето не печелят достатъчно дори за храна, след като си платят за свещите, напитките и въглищата, за някоя хубава рокля и за спално бельо. Моли Хигинс ми разказа, че миналата седмица похарчила повече от пет фунта — купила восъчни свещи за клиентите си и нови панделки за бонето си, защото не бива да изглежда мърлява, ако иска да привлича изискани клиенти. Да не говорим, че трябвало да даде и подарък на мадам, за да не й разваля настроението…

— Ако не трябваше да купуват всички тези неща от сводниците си, със сигурност щяха да слагат по някой грош настрана — възрази Джулиана.

— Но това е условие, при което наемат помещенията за работа — обясни Ема с търпението на човек, който обяснява живота на невинно дете.

— Ако всички заедно откажат да приемат тези условия, със сигурност ще се съберат достатъчно пари и фондът ще отпуска заеми. Така никое момиче няма да е зависимо от сводници и собственички на бордеи.

— Ти май очакваш да се съберат много пари — подхвърли с лека подигравка тъмнокосото момиче.

— Парите са ключът към всичко — възрази мрачно Розамунд. — Наистина не виждам как би могло да се направи подобно нещо, Джулиана.

— Не става въпрос само за пари, а за солидарност — настоя упорито Джулиана. — Ще се учудиш колко бързо ще се събере сравнително голяма сума, ако всяка от нас е готова да дава, колкото може да отдели. Но наистина трябва да се включат всички. Да са готови да си помагат взаимно и да се намесват при нужда. Ако постигнем това, ще можем постепенно да се освободим от сводници и изверги като мама Хадлок.

В помещението отново се възцари скептично мълчание. Джулиана разбра, че й предстоят още много усилия. Тези жени бяха свикнали да ги експлоатират и да ги лишават от всичките им права. Трудно можеха да разберат, че е възможно да си извоюват известна независимост. Отвори чантичката си и извади останалите двайсет лири от джобните си пари.

— Това е първата вноска в нашия фонд. — И сложи банкнотата на масата.

— Не е редно да даваш пари, Джулиана — намеси се решително Лили. — Ти не си една от нас. Никога не си била.

— О, напротив, аз принадлежа към вас — отговори твърдо тя. — Вярно е, че съм в по-различно положение, но въпреки това попаднах в ситуация, в която нямах възможност да избирам, защото бях съвсем сама, без семейство и приятели. И аз съм експлоатирана като всяка от вас и завися изцяло от волята на един мъж. Никога не бих го нарекла свой клиент, но той ме издържа. Това е истината.

Говорейки, Джулиана неволно поглеждаше към прозореца, сякаш всеки момент там можеше да се изправи херцог Редмейн. Не смееше да си помисли как ще реагира той, ако я чуе как говори за него. Любовникът й не ценеше негримираната истина, когато се отнасяше лично до него.

— Първо ще обсъдим твоя план с другите момичета — предложи Лили. — Ако нито една не се съгласи да участва, приключваме. Сами няма да се справим.

— Така е — кимна мрачно Джулиана. — Трябва да създадем истинско сестринство.

— Сестринство… — повтори с усмивка Розамунд. — Думата ми харесва. Значението ми харесва. Ще дойдеш ли с нас, за да поговорим и с другите, Джулиана? Ти говориш така убедително… така уверено. А и идеята е твоя.

— Добре, но не днес.

Не можеше да им каже, че трябва възможно най-бързо да се прибере вкъщи. Дългото й отсъствие без съмнение ще предизвика гнева на херцога и ще доведе до сериозна разправия, докато краткото излизане със собствената му носилка ще бъде отчетено само с въздишка и вдигнати вежди.

— Най-добре да съберем момичетата — каза Ема. — Ще им изпратим покана с място и час на срещата.

— Къде ще се срещнем? — Всички момичета се обърнаха към Лили, която съвсем естествено пое ролята на водачка.

— В „Бедфорд Хед“ — отговори без колебание тя. — Ще помолим мистрес Мичъл да ни предостави задната стая за един предобед. През това време в кръчмата няма никой.

По време на ужасната нощ с Люсиен, Джулиана беше минала през въпросната кръчма. Намираше се в центъра на Ковънт Гардън — място, където не биваше да ходи. Ала знаеше, че няма друг избор, освен това сутрин там вероятно беше тихо.

Появи се лакей с чай и сладкиши и предаде съобщение от мистрес Денисън, която молеше лейди Еджкомб да заповяда в частния й салон, щом приключи посещението си при момичетата.

— Молба, не нареждане — засмя се Джулиана. — Хубава промяна в тона!

Момичетата реагираха със смях и настроението веднага се подобри. Всички заговориха една през друга, смееха се и размахваха ветрилата си. Веднъж Джулиана се бе запитала дали веселостта им е искрена или престорена — само маска, за да скрият истинските си чувства. Още тогава бе разбрала, че те не се преструват. Твърде малко неща ги изваждаха от равновесие. Вероятно защото се стараеха да не мислят за живота си и за живота на другите като тях. Иначе не биха могли да се засмеят.

Досега Джулиана почти не беше общувала с момичета на своята възраст. В Хемпшир лейди Форсет бе ограничила познанствата й до двете дъщери на викария, които гледаха на нея, сякаш беше опасен екземпляр от животинското царство и се държаха настрана. Когато един ден скочи от стария дъб на входа на Форсет Тауърс и си счупи ръката, Джулиана окончателно си завоюва име на дивачка. Дамите от графството въздишаха и съжаляваха лейди Форсет, че й се е паднала такава възпитаница. Затова непринуденото другарство на момичетата от Ръсел стрийт беше напълно ново преживяване.

 

 

Джордж Ридж стоеше пред къщата и водеше ленив разговор с двамата носачи на херцога. Те посрещнаха с подозрение и презрение дебелия господин, който се потеше обилно в яркочервения си кадифен жакет, украсен със сребърни дантели. Много скоро обаче откриха, че имат пред себе си провинциалист, който се представя за светски лъв. Поведението им стана открито и непринудено, макар че продължиха да се отнасят към него с известно пренебрежение.

— Що за къща е това? — попита Джордж и посочи с бастуна си входната врата.

— Ами публичен дом. Всеки го знае. — Носачът се изплю на паважа и продължи да си чопли зъбите. — Обаче първокласен.

— Младата дама във вашата носилка изобщо не приличаше на курва — отбеляза небрежно Джордж и извади табакерата си.

— Кой? Лейди Еджкомб? — Носачът го погледна сърдито. — Тя е виконтеса, почтена дама… поне така казва камериерката й. Негова Светлост я държи много строго. Казал на мистрес Хени, че младата дама има нужда от майка. Затова избрал нея, а не някоя вятърничава хлапачка.

— Сериозно ли е казал така? — Другарят му изглеждаше заинтересован. — Ами да, мистрес Хени е тъща на брат ти, затова ти разказва такива неща.

— Прав си — кимна самодоволно другият. — Разказва ми всичко, което става при господарите. Само не ми е ясно — продължи намръщено той — какво е това момиче, дето лейди Еджкомб го домъкна в къщата. Мистър Катлет каза, че Негова Светлост хич не се зарадвал. Обаче лорд Куентин бил обяснил, че така изисква християнският му дълг… или нещо такова. — Той отново се изплю на паважа и сви рамене, когато иззад ъгъла внезапно повя хладен вятър. — Проклятие! Пак ще се опитам да измъкна нещо от Хени. Обаче старата много трудно си отваря устата, да знаеш.

— Какво може да търси лейди Еджкомб в бордей? — запита се високо Джордж. Двамата мъже го измериха с подозрителни погледи.

— Какво ви засяга това, човече? — Въпросът прозвуча войнствено и Джордж разбра, че няма да измъкне нито дума повече от двамата носачи. Затова вдигна рамене с подчертано равнодушие.

— Разбира се, че не ме засяга, момчета. Но като я видях, ми се стори, че снощи беше в „Главата на Шекспир“ с група мъже. Може би някой от тях е бил съпругът й…

Двамата мъже се изплюха отвратено.

— Виконтът не става за съпруг. Не се интересува от жените. Още не мога да проумея какво го е накарало да я вземе. Бедното момиче! Сигурно води кучешки живот с оня мръсник!

— Не си прав — възрази колегата му. — Негова Светлост го държи под око. Освен това… О, по дяволите! Делата на господарите не ни засягат. И без това не ги разбирам. Даже след милион години няма да проумея защо правят това, а не онова.

— И аз, приятелю, и аз!

Двамата потънаха в мрачно мълчание. Джордж се сбогува учтиво и продължи надолу по улицата. Загадката ставаше все по-объркваща. Наистина ли Джулиана беше съпруга на виконта, който се опитваше да я продаде снощи? Или е била въвлечена в мръсна игра? Възможно ли беше да е метреса на виконта, а снощи той да я е представил за своя съпруга? Това му изглеждаше най-вероятно, тъй като не можеше да си представи, че истинската виконтеса Еджкомб би отишла в такава кръчма. Мъж с произхода и възпитанието на виконта, никога не би изложил съпругата си на такова унижение. На курвите се плащаше да участват в такива представления. Но щом служителите на херцога вярваха, че тя наистина е жена на виконта, значи в историята имаше нещо странно. Присъствието на жената — мистрес Хени, отдавна свързана със семейството, на която беше възложено да се грижи за Джулиана, изглеждаше много убедително. Защо обаче Джулиана се бе съгласила да участва в такава измама?

За пари, естествено. Тя бе напуснала дома на съпруга си без пукнато пени в джоба, не бе взела дори новите си дрехи. Незнайно как е попаднала под влиянието на херцога и той е поискал от нея да печели прехраната си, като играе тази роля. Миналата нощ той лично дойде да я спаси — значи и той беше забъркан в историята с женитбата. Знаеше ли, че уличницата, на която плащаше, е обвинена в убийство? Може би някой трябваше да му каже истината.

Джордж влезе в една кръчма под колоните и си поръча ейл. Или да говори първо с Джулиана, преди да я изобличи пред покровителя й? Кой знае, може би ще я уплаши с внезапната си поява и тя ще се предаде на волята му. Ако не беше омъжена, никой и нищо не можеше да му попречи да я поиска за себе си. Миналата нощ вероятно не го бе познала, но пък тогава беше отчаяна и вероятно изобщо не забелязваше какво става около нея. Е, следващия път ще се погрижи двамата да застанат очи в очи. И тогава тя ще капитулира пред волята му.

Джордж изпи жадно бирата си и поръча бутилка бургундско. Вече имаше чувството, че е набелязал ясно различима пътека в хаоса и се приближава към своя триумф. Оставаше му само да издебне Джулиана в подходящ момент и да говори с нея. Нямаше да му е трудно да я убеди, че е най-добре покорно да тръгне с него.

Донесоха му бургундското, но само след няколко глътки, Джордж стана и отиде до вратата на кръчмата. Мисълта за Джулиана го привличаше като магнит. Без да осъзнае какво прави, се запъти обратно към Ръсел стрийт. Скри се в един от входовете наблизо и отново започна да наблюдава.

 

 

Мистрес Денисън посрещна Джулиана с изключителна любезност. Покани я да седне и й предложи чаша шери. Настани се насреща й и попита без заобикалки:

— Знаете ли дали вече сте заченали?

Джулиана едва не се задави с шерито. После си спомни, че в тази къща няма теми табу по женските въпроси, и се успокои.

— Още е твърде рано, за да съм сигурна, мадам. — Отговорът й прозвуча съвсем спокойно.

Мистрес Денисън кимна.

— Знаете ли признаците?

— Мисля, че да, мадам. Но ще се радвам, ако ми разкажете малко по-подробно.

Мисис Форсет беше мълчала упорито по тези въпрос. Само веднъж и каза, че ако месечното й неразположение не се появи, е много вероятно да е бременна. Джулиана хранеше подозрението, че не знае много неща, затова беше благодарна за съучастието на Елизабет.

Мистрес Денисън си наля още малко шери и започна да описва симптомите на бременността и начина, по който се изчислява датата на раждането. Джулиана слушаше с огромен интерес. Благодетелката й наричаше нещата с истинските им имена и това беше прекрасно.

— Е, дете, надявам се, че вече знаете какво да очаквате.

— О, да, напълно, мадам. Безкрайно съм ви благодарна, че ме просветихте.

— Е, трябва да знаете, че всяко момиче, дори да си е намерило такъв висок покровител като вашия, все пак си остава едно от моите момичета. Тук ще намерите отговор на всички въпроси, които ви вълнуват. А когато дойде времето, с радост ще ви помогна да родите детето си. Ние сме семейство и държим една на друга, бъдете уверена в това. — Тя стана и се усмихна сърдечно на Джулиана.

— Надявам се да намерите в голямото си сърце малко място и за Луси Тайбър, мадам. — Джулиана направи учтив реверанс. — Негова Светлост беше така любезен да й даде известна сума, когато напусне дома му, за да си намери подслон. Но ще й трябват приятели. Както и на всички нас — добави тихо тя.

Мистрес Денисън не изглеждаше особено доволна, че я подлагат на натиск, и отговори малко сковано:

— Негова Светлост е изключително щедър, това ми е известно, Джулиана. Луси наистина има късмет. Може би повече, отколкото заслужава. Можем само да се надяваме, че е получила добър урок и за в бъдеще ще внимава повече.

Джулиана бързо сведе поглед, за да скрие гнева в очите си.

— Сигурна съм, че ще направите онова, което смятате за най-добро, мадам.

— Разбира се, дете, това е мой принцип! — Елизабет грациозно наклони глава. — Мисля си, че ако Луси се разкае искрено, мистър Денисън и аз ще намерим начин да й помогнем.

— Благодаря ви, мадам. — Джулиана се извърна рязко и се запъти към изхода, преди да е казала нещо необмислено. Бързайки, се спъна в малка маса с извити крака и крехките порцеланови фигурки се разлетяха на всички страни. — О, моля за извинение! — Наведе се да вдигне най-близката фигурка и кринолинът й улучи свещника от алабастър, поставен върху съседната масичка.

— Оставете, мила, не се притеснявайте. — Елизабет скочи от креслото си и посегна към шнура на звънеца. — Лакеят ще се погрижи. Оставете всичко, както си е.

Джулиана се измъкна от помещението заднешком. Лицето й пламтеше от смущение, но сърцето й беше пълно с трудно потискан гняв.

Бързо слезе по стълбището в залата. Момичетата вече се бяха оттеглили по стаите си, за да се приготвят за вечерта. Една камериерка бързаше към салона с ваза свежи цветя. Лакеят пълнеше гарафите. Само след няколко часа щяха да пристигнат първите клиенти.

Мистър Гарстън й отвори почтително вратата и заповеднически щракна с пръст, за да повика дремещите до носилката носачи.

— Ей, вие, събудете се! Господарката ви идва.

Мъжете изръмжаха недоволно срещу Гарстън, но побързаха да помогнат на Джулиана, която слизаше по стълбата. Когато се обърна, преди да се качи в носилката, погледът й падна върху Джордж, който я наблюдаваше от отсрещното стълбище. Той се поклони тромаво и устните му се изкривиха в коварна усмивка. Джулиана се намръщи, сякаш не знаеше кой е той.

— Носачи — изрече подчертано високо, — онзи мъж отсреща ме гледа странно. Това ме обижда.

Първият носач се поклони ниско.

— Искате ли да му изтрия хиленето от муцуната, мадам?

— Не, не е нужно — усмихна се тя на усърдието му. — Просто ме върнете по-бързо на Олбърмърли стрийт.

Джордж изруга ядно. Как смееше нахалната уличница да гледа през него, сякаш беше червей в краката й? За каква се смяташе? Пак ли си е въобразила, че е нещо специално? Сега, след като я беше намерил и знаеше, че излиза сама, непременно трябваше да обмисли плана си. Следващия път, когато я види да излиза без придружител, ще я хване. На всяка цена. И ще я научи да уважава единствения син на починалия си съпруг. Тази мисъл събуди жаждата му и той се върна при своето бургундско.