Джейн Фийдър
Дивата хризантема (18)

17.

Торкин се прибра у дома си в три сутринта. Поздрави нощния портиер, който го пусна да влезе, и се запъти към стълбата. Мъжът спусна отново тежкото резе на вратата и се прибра в стаичката под стълбището.

Херцогът влезе в апартамента си и набързо свали жакета от златен брокат. Когато отиде в спалнята, съненият камериер скочи от стола до празната камина и се опита да скрие прозявката си.

— Добър вечер, милорд. — Взе жакета от ръцете на господаря си, изтърси го грижливо и го прибра в гардероба. — Надявам се, че сте прекарали приятно вечерта.

— Много приятно, благодаря. — Торкин се обърна към гардероба с тайната врата и се запита дали Джулиана е още будна и го чака. Сигурно си е легнала още преди няколко часа. Камериерът му помогна да се съблече и му подаде халата. Херцогът седна пред огледалото и се зае да пили ноктите си, докато камериерът четкаше и прибираше дрехите му. Накрая дръпна завесите на леглото и отметна завивката.

— Имате ли още някакво желание, Ваша Светлост?

Торкин поклати глава, пожела му лека нощ и го изпрати да си легне. Изчака малко и отвори тайната врата в гардероба. Когато влезе в съседната спалня, първо забеляза празното легло. Хени беше полегнала на шезлонга и спеше. От Джулиана нямаше и следа.

— Какво става тук, по дяволите?

— Олеле! Велики боже, сър, вие ли сте? — Хени скочи уплашено и разтърка очи, за да се събуди. — Как ме уплашихте само! — Тя притисна гърдите си с треперещи ръце.

— Къде е Джулиана? — попита с режещ глас херцогът.

— Съжалявам, но не знам, милорд. Чух, че излязла с лорд Еджкомб. Още не са се върнали. Както всички знаят, Негово Благородие е нощна птица и никога не се връща вкъщи преди разсъмване — прибави тя, приглади престилката си и напъха един изплъзнал се кичур сива коса обратно в бонето.

Първата реакция на Торкин беше гняв. Веднага след нея дойде страхът. Джулиана не можеше да знае къде и как се забавлява Люсиен. Беше твърде неопитна, не познаваше големия град, изобщо не можеше да си представи какви опасности крият улиците му. Тъкмо тази невинност и незнание я бяха направили подходящ инструмент за плана му — поне така вярваше в началото. А сега тъкмо тази неопитност, комбинирана с дързостта й, я бе отвела в подземния свят на Люсиен. Може би направих грешка, каза си с болка Торкин. Може би трябваше да избере жена, която познава този свят и има опит. Жена, която щеше да сключи сделка с него с пълното съзнание какво я очаква. Но такава жена нямаше да е недокосната. А една уличница не можеше да стане майка на наследника на Еджкомб. В никакъв случай.

Е, сега вече беше късно да си блъска главата в стената и да се укорява за грешките си. Трябваше да си носи последствията. Бе предположил, че ще успее да предотврати съюзяването й с Люсиен, но не беше предвидил, че тя ще действа толкова бързо. Е, това ще му бъде за урок.

— Нещо не е наред ли, милорд? — попита загрижено Хени и посивелите й вежди се сключиха над носа. — Ако някъде съм сгрешила…

— Глупости. Не вие сте допуснали грешка, Хени, а аз — прекъсна я рязко той. — Вие не носите отговорност за лейди Еджкомб. Хайде, идете да спите. Тази нощ тя няма да има нужда от вас.

Хени го изгледа скептично, но не посмя да възрази. Поклони се и излезе от спалнята. Торкин остана на мястото си, дълбоко замислен. Устата му беше сурово стисната. После рязко се обърна и се върна в стаята си. Смъкна халата и облече прост брич от дивечова кожа. Обу ботуши, намери най-тъмния си жакет. Сабята на кръста му не беше играчка, а в бастуна беше скрит тънък кинжал. Слезе като вихър по стълбите и повика нощния портиер да му отвори.

— Знаете ли по кое време са излезли лорд и лейди Еджкомб?

— Не, сър. Чух от Катлет, че са тръгнали доста рано, даже преди вас, милорд.

Херцогът прокле слепотата си. Защо не се бе запитал къде е Джулиана, преди да излезе? Защо я бе подценил? Как можа да си помисли, че упорството й е невинно като на обидена ученичка?

Излезе навън и повика факлоносеца, който дремеше в един вход от другата страна на улицата. Момчето побърза да запали факлата и дотича при него.

— Къде отиваме, милорд?

— В Ковънт Гардън. — Това беше първата, а обикновено и последната цел на Люсиен. Всяка вечер. Момчето размаха факлата и освети паважа пред тях. Торкин тръгна напред с големи крачки и хлапакът се затича след него, за да не изостане.

 

 

Джулиана дишаше с пълни гърди свежия въздух в Сейнт Джеймс парк и се опитваше да прогони сладникавата миризма на кръв, от която й се гадеше. Ала не беше в състояние да прогони от ума си жестоките картини, които бе видяла. Макар че през цялото време беше стискала очи, ужасяващата гледка на разкъсаните, изранени птици, нападали по посипаната с трици арена, осеяна с окървавени пера, продължаваше да я преследва. Все още чуваше грозните крясъци на зрителите, които се обзалагаха трескаво на всяка нова двойка петли, които се появяваха на сцената, въоръжени със сребърни шпори. Раззинати уста, които крещяха ругатни и насъскваха птиците, изцъклени от алкохол очи, изпълнени с алчна жестокост, учудващата дързост на петлите да се бият до последна капка кръв, дори да са смъртно ранени — всичко това се бе запечатало в паметта й и за първи път в живота си Джулиана беше близо до припадък.

Все пак успя да издържи и причината за това бяха коварните погледи на Люсиен към восъчнобледото й лице и затворените й очи. Нямаше да му достави удоволствието да рухне в краката му по време на този зловещ спектакъл. Хлътналото му лице ставаше все по-грозно и злобно, докато битките между петлите продължаваха. Джулиана чу от приятелите му, че е загубил много пари. Бертран му връчи през смях шепа монети, когато Люсиен с мръсно проклятие обърна празните си джобове. Ала едва след като четвъртата двойка петли се сражава повече от четиридесет минути, докато взаимно се разкъсаха на парчета и опръскаха зрителите от първата редица с кръв и перушина, Люсиен стана от мръсната пейка и заяви, че забавлението е жалко и вече му е омръзнало.

Джулиана излезе от арената в топлата нощ и въздъхна дълбоко. Искаше й се да се скрие зад някой храст и да повръща, докато остане без сили, но нямаше да достави това удоволствие на отвратителния си съпруг.

— Е, мила моя, надявам се, че се наслаждавате на прекрасната вечер. Вече познавате някои от особеностите на лондонския нощен живот. — Люсиен си взе щипка емфие и я огледа с очаквателна усмивка.

— Преживяването без съмнение бе интересно, милорд — отвърна тя, колкото изненадана, толкова и зарадвана от ясния си и спокоен глас.

Люсиен смръщи чело и я стрелна злобно под трепкащата светлина на факлите, които осветяваха пътя от арената към портата. Жена му го бе разочаровала. От самото начало на вечерта очакваше да рухне, да пищи и да припада.

— За бога, джентълмени, жаден съм като камила, прекарала няколко седмици в пустинята — заяви Франк Гарсън и разхлаби измачканото шалче на шията си. — Хайде да отидем в „Главата на Шекспир“. Може да поиграем на зарове.

— Добра идея — кимна Фреди и изтри потта от челото си с дантелена кърпичка. — Идваш ли, Еджкомб?

— Разбира се — отговори виконтът. — Нощта едва сега започва. — Сграбчи Джулиана за лакътя и я повлече по улицата. — Файтон! Ей, момче! На теб говоря, мързеливо копеле! — Махна властно на файтона, който чакаше от другата страна на улицата, чакайки клиенти, излизащи от кралската арена за бой с петли.

Файтонджията изплющя с камшика и обърна уморените коне към тях.

— Накъде, шефе?

— В „Главата на Шекспир“. — Люсиен се настани на седалката и остави Джулиана да се оправя сама. Полите й бяха мръсни, елегантните обувки бяха омазани с нещо, което миришеше отвратително. Въпреки топлата нощ тя се уви по-плътно в тъмната наметка и се притисна в най-далечния ъгъл на файтона. Тримата мъже се качиха след тях.

Джулиана беше смъртно уморена, страхът й нарастваше с всяка минута. В поведението на съпруга и имаше нещо трескаво, безумно, парещите му очи бяха изпълнени с блясък, който я тревожеше. Тенът му бе станал зеленикав, гърдите му свиреха застрашително. Тя вече знаеше със сигурност, че намерението му е да я омърси. По всякакъв начин. А тя с проклетата си упоритост се бе опитала да се съюзи с него, за да отмъсти на херцога. Как можа да направи тази глупост? Защо повярва, че е добре да използва Еджкомб за собствените си цели? Той изобщо нямаше намерение да изпълнява желанията й. Точно обратното — използваше я, за да се забавлява. И още не беше свършил.

Джулиана бе разбрала, че няма никакъв шанс да избяга от четиримата мъже. Единствената възможност беше да остане нащрек, да изчака и да се възползва от подходящия момент, за да предприеме нов опит за бягство. Може би спътниците й ще се задълбочат в играта на зарове и тя ще успее да се измъкне, без да я забележат. Или ще пожелае да отиде до тоалетната в двора на таверната и ще избяга оттам.

В Ковънт Гардън все още беше оживено. Повечето минувачи бяха пияни. Отвсякъде се чуваха груби викове, носеха се проклятия и пронизителни смехове. Мъже и жени се клатушкаха несигурно по паважа, стиснали канчета с джин. Джулиана видя как една жена се просна по лице в канавката и изля канчето върху дрехата си. Мъжът, който я придружаваше, се изсмя дрезгаво и вдигна полите й над главата, окуражаван от виковете на минувачите.

Джулиана бързо извърна поглед. Нямаше представа дали жената участва доброволно в случващото се, или е толкова пияна, че вече не усеща нищо. Защо изобщо не се опита да се отбранява срещу нахалника? В една от къщурките на пазарния площад някой изпищя, по-точно изрева. Протяжен, животински вик. Джулиана потрепери и цялата настръхна. След секунди от къщурката изскочи жена само по долна риза. Преследваше я мъж, който размахваше тояга. Лицето му беше разкривено от гняв, докато жената беше смъртнобледа. Джулиана очакваше някой да спре побойника, но нито един от минувачите не обърна внимание на сцената. Навела глава, жената се скри в навалицата и успя да се изтръгне от преследвача си.

— Мръсна курва! Сигурно пак е опитала някой от гадните си номера. — Бертран се ухили грозно. — Леките момичета си въобразяват, че могат всичко.

— Какво според вас е направила? — попита Джулиана и очите й засвяткаха възмутено под ярката светлина на факлите.

Бертран вдигна рамене.

— Откъде да знам?

— Опитала се е да измами клиента си, какво друго? — намеси се Франк. — Всички така правят. Мамят клиентите си, мамят сводниците си, мамят мадам в бордеите. Най-добре да ги тикнат всичките в затвора. Добре ще им се отрази.

Джулиана с мъка преглътна гнева си. Знаеше, че ако вземе страната на момичето, мъжете ще й се изсмеят. Наистина ли не съществуваха възможности да се подобрят условията, при които тези момичета се продаваха? Естествено, тя разбираше, че много от тях просто нямат друг изход, освен да си печелят хляба по този начин. Горчивият опит я бе научил. Но не беше редно да се излагат на подобни опасности. Не биваше да са чак дотам зависими от волята на онези, които ги експлоатираха.

Скоро след това Джулиана влезе — по-точно, накараха я да влезе — в кръчмата, носеща името „Главата на Шекспир“. И тук ниският таван почти не се виждаше от гъстите валма дим, а повечето от гостите бяха пияни.

Жена с голи гърди се заклати към тях, понесла табла с канчета ейл.

— Какво мога да направя за вас, милорд? — попита тя, намигна дръзко и предизвикателно облиза устни.

— Ейл, момиче! — извика Бертран и я цапна по задника — толкова силно, че таблата в ръцете й потрепери и от канчетата плисна бира. — Несръчна хлапачка — изръмжа недоволно той и издърпа една пейка изпод дългата маса.

Джулиана седна с придружителите си. Гърлото й беше пресъхнало и реши, че бирата ще е приятна утеха. Въпреки глъчката в помещението, чуваше как играчите на зарове залагат с нецензурни викове и диви проклятия. Общото настроение наоколо беше агресивно и заплашително. Джулиана веднага разбра, че под повърхността клокочи насилие, и отново се разтрепери.

Слугинята тръсна канчето с ейл на масата пред нея. Бирата преля и плисна в скута й, но тя отдавна бе престанала да се притеснява за състоянието на дрехите си. Ако се отървеше само с изцапани поли и петна от бира по наметката, щеше да благодари на небето с цялото си сърце. Отпи голяма глътка от прясната бира и веднага се почувства освежена.

След няколко минути, когато беше сигурна, че спътниците й са съсредоточени в залагането, Джулиана стана от пейката и се опита да тръгне към вратата. Люсиен светкавично протегна ръка и сграбчи китката й. Джулиана погледна мършавите, синкавобели пръсти и бе учудена от силата, която се криеше в тях.

— Къде отивате, миличка? — осведоми се той. Тонът му беше остър, думите звучаха неясно.

— В тоалетната — отговори спокойно тя. — Причинявате ми болка.

Внезапно той я пусна.

— Намира се зад къщата. Минете покрай кухнята. И не се бавете дълго.

Джулиана трябваше да мине през цялата кръчма. На всяка крачка я спираха пияни или играчи на зарове, но тя избягваше да ги поглежда и отблъскваше опипващите я ръце с презрително, високомерно изражение.

Клозетът беше във вътрешно дворче, оградено с висок зид. Джулиана не видя път за бягство. В двора цареше тъмнина, миришеше ужасно. Главата я болеше от оглушителния шум и тютюневия дим. Чувстваше се изтощена до смърт. Как да избяга оттук? Люсиен със сигурност ще се опита да осуети всеки опит за бягство, а приятелите му ще го подкрепят със злобна радост. Нямаше смисъл да рискува — поражението означаваше нови, още по-големи унижения. Макар че вече не можеше да понася злобните подмятания на Люсиен.

Джулиана влезе отново в кръчмата и се огледа. Люсиен наблюдаваше вратата. Очевидно я чакаше да се върне. Махна й нетърпеливо да отиде при него и се изправи на несигурните си крака.

— Отиваме да играем — заяви той и я хвана за лакътя. — Трябва да дойдете с нас. Ще стоите до мен, уважаема, и ще се усмихвате на заровете, за да имам късмет.

Джулиана не видя друга възможност, освен да реагира с усмивка, и придружи спътниците си към игралната маса. Посрещнаха ги мрачни погледи и мъжете неохотно се отместиха да им сторят място. Джулиана постоянно се прозяваше и беше готова да заспи права, макар че възбудата около масата се увеличаваше с всяка игра. Гласът на Люсиен ставаше все по-неясен. На бузите му бяха избили трескави червени петна, в очите му светеше безумен блясък. Непрекъснато отпиваше от чашата с коняк и скоро почти я изпразни.

Спечели няколко игри и явно се окуражи, защото започна да залага големи суми. В същата мяра, в която нарастваше възбудата му, късметът му изневеряваше. Беше загубил всички пари, които носеше още при боя с петли. Сега проигра заема от Бертран, заложи златния си часовник, ценен пръстен, табакерата си, после започна да пише разписки и да ги хвърля на масата в самозабрава. Джулиана много скоро разбра, че другите играчи няма да се задоволят с тези нищо незначещи бележки, и се събуди от вцепенението си. Очакванията й се сбъднаха.

— Ако нямате вече нищо ценно, мистър, ще престанем да играем с вас — заяви възмутено едър, набит мъж. — Не са ни нужни празни обещания.

— Правилно! Какво струва парче хартия, ако искам да си поръчам ейл? — Хорът от гневни гласове се увеличи. Играчите се стълпиха около масата и заплашително размахаха юмруци към Люсиен.

— Дяволът да ви вземе, всички наред! — изрева той. — Моите разписки са по-добри от чисто злато и вие го знаете, негодници! Ще получите парите си лично от Негова Светлост херцог Редмейн. Утре сутринта го потърсете в къщата му на Олбърмърли стрийт и ще си получите парите с лихвите.

— Кой ще ти чака до утре! — озъби се мъжът и другите го подкрепиха. Той размаха огромните си юмруци, а едното му око беше кривогледо и го правеше същински дявол. — Хайде, милорд, давай парите! — изрева той. — Иначе ще ти насиня задника със собствения ти бастун!

Люсиен посегна да извади сабята, но не можа. Капитан Франк Гарстън обаче бе скочил на крака и размаха оръжието си.

— Как смеете да обиждате честта на един джентълмен! — изрева той и се огледа заплашително. За съжаление очите му бяха премрежени от алкохола и май не виждаше много ясно. — Отивате твърде далеч, сър! — продължи той и се хвърли срещу едрия мъж. Той се отдръпна с учудваща гъвкавост и светкавично измъкна от колана си крив нож. Една жена изпищя и навалицата в кръчмата се стълпи около биещите си. Някои гости даже се качиха по пейките, за да виждат по-добре.

Джулиана се разсъни напълно. Погледът й се стрелна към вратата, която беше примамливо отворена. Ала зрителите се притискаха да видят по-добре и тя не можеше да се помръдне. Общото настроение в кръчмата беше опасно и заплашваше да премине в открито насилие. Люсиен и приятелите му вече бяха извадили сабите си, но се озоваха пред цяла армия мъже от простолюдието, въоръжени с ножове и готови да се нахвърлят върху тях. Заровете лежаха забравени в средата на масата. Оглушителният шум в кръчмата заглъхна и отстъпи място на изпълнена с очакване тишина.

Накрая Фреди Бринктън прекъсна зловещото мълчание.

Единствен той от четиримата разбра, че няма начин да се измъкнат живи, ако не отстъпят. Любопитните зрители им препречваха пътя.

— Хайде, господа, успокойте се. Никой не иска да се бие — заговори вразумително той и се опита да се засмее. — Люсиен, скъпи, не може да нямаш в себе си нещо ценно, с което да платиш част от дълговете си. Ние, разбира се, ще ти помогнем. — Той бръкна дълбоко в джоба си, но не откри нито една монета. — Аз можех да пожертвам часовника си — намеси се Бертран и добави мрачно: — Обаче го заложих на проклетия червен петел. Онова нещастно животно се би като новородено агне. Отказа се, слабакът, избяга… а аз загубих ценния си часовник… Купих го за десет гвинеи, господа, а сега трябваше да се разделя с него за десет фунта… — Той замлъкна и мислите му се отклониха. Сабята в ръката му се отпусна.

Мъжът насреща му също отпусна ножа си. Всички бяха склонни да сключат примирие, стига Люсиен да плати поне част от дълговете си.

Люсиен се огледа. Устните му бяха стиснати в тънка линия, пулсът на слепоочието му биеше трескаво, бузите му все още бяха на петна. Приличаше на смъртно изтощен цирков клоун. Джулиана, която стоеше плътно до него, усещаше с цялото си тяло безпомощния му гняв, смесен с киселата миризма на страх и пот. Погледът му падна върху нея и тя се отдръпна уплашено. Инстинктивно се опита да се слее с хората наоколо. Внезапно в замъглените му зеници светна искра и устата му се разкриви в отвратителна гримаса.

— О, разбира се, че имам какво да продам — изрече той почти без да движи устни.

— Не! — пошепна Джулиана, която веднага бе разбрала за какво става дума. — Няма да посмеете!

— О, разбира се, че ще посмея, скъпа съпруго — увери я той. — Съпругата е част от движимото имущество на мъжа. Вие ми принадлежите и мога да правя с вас, каквото си искам. Би трябвало да се радвате, че ще ми послужите за нещо. — Ръката му се стрелна светкавично към нея и улови китката й. — Някой да ми донесе въже. Ще направим всичко, както се полага.

— Хайде, стига, Люсиен, не е редно да постъпваш така — опита се да го разубеди Франк. Погледът му беше устремен към Джулиана с пиянска неловкост. Онемяла от ужас, тя не беше в състояние дори да се помръдне.

— Я не се размеквай — скастри го Люсиен и го блъсна. — Не е твоя работа да ме поучаваш какво е редно и какво не. Тук става въпрос за моята съпруга. А, ето го и въжето! Дайте го насам! — Той хвана въжето, което му хвърли един ухилен ратай, и го върза на примка. — Хайде, мадам, наведете се.

— Не! — Джулиана се отдръпна назад, обзета от панически страх. Ухилената дяволска муцуна насреща й беше олицетворение на злото. Някой изви ръцете й на гърба и й попречи да се движи. Люсиен, оголил зъби като хищник, грубо нахлузи примката на главата й. Няколко услужливи ръце я качиха на масата. Тя се съпротивляваше отчаяно — гневът бе взел връх над страха. Риташе с крака, дращеше с нокти, блъскаше се слепешком в наобиколилите я тела. Ала мъжете успяха да я задържат на масата. Люсиен стискаше здраво другия край на въжето.

Ослепяла от безсилна ярост, Джулиана го изрита с тока на обувката си право в брадичката. Той политна назад и се свлече с болезнен вик на пода, като изпусна въжето. Когато Джулиана понечи да скочи от масата, двама мъже светкавично уловиха глезените й и я задържаха, докато Люсиен се изправи. Той притисна брадичката си и в очите му светна дива злоба.

— Жалка курва — изсъска заплашително. — Ще си платиш за това!

Джулиана щеше да го изрита още веднъж, но мъжете не я изпуснаха нито за миг. Замаяна, тя се олюля, в гърлото й се надигна гадене, по гърба й потече студена пот. Как бе попаднала в този кошмар? Знаеше, че Люсиен е подъл и коварен, но дори в най-страшните си сънища не си беше представяла, че е способен на подобна бруталност. Херцогът обаче знаеше какъв е братовчед му, докъде може да стигне. Знаеше, но не сметна за нужно да й каже… омъжи я за този сатана.

— Хайде, джентълмени — провикна се в пиянски напев Люсиен, — какво предлагате за тази великолепна жена? Съгласни ли сте да започнем от двайсет гвинеи?

Мъжете закрещяха въодушевено. Джулиана се огледа и видя само похотливи, кървясали очи, жадни погледи, които я събличаха, злобно ухилени мутри. Не бе в състояние да помръдне, защото двама мъже все още стискаха глезените й, а Люсиен дърпаше безмилостно въжето и то се врязваше в шията й.

 

 

Когато Джордж Ридж най-сетне се събуди от тежкия си сън, представлението беше достигнало връхната си точка. Той вдигна глава и примигна объркано, забравил къде се намира. Като видя, че е заспал в останките от обяда си, си спомни какво бе правил дотук. Оригна се шумно и вдигна към устата си бутилката с портвайн. Слава богу, имаше още една глътка. Премлясна доволно, облиза устни, остави бутилката на масажа и се обърна да поръча още една.

Погледът му падна върху сцената в другия край на кръчмата. Отначало не разбра какво точно се случва — шумът бе станал оглушителен, множеството, което се притискаше към игралната маса, закриваше ставащото. Мъжете явно се обзалагаха за нещо. Във виковете им имаше нещо диво, възбудено, което моментално привлече вниманието на Джордж. Той примигна и разтърси глава, за да прогони сънливостта, примигна отново и изправи гръб.

И тогава видя Джулиана. На масата. Със сигурност беше тя. С разкошните, нападали в безредие по раменете й червени коси, с нефритовозелените очи, в които святкаха отчаяние и гняв, с високата, пищна фигура…

Но какво, по дяволите, ставаше там? Джордж бутна стола си и стана, опитвайки се да разбере нещо от общата глъчка. В този момент някой изкрещя:

— Сто гвинеи! Хайде, джентълмени, съпругата ми струва поне три пъти повече!

Съпругата? Джордж се приближи към множеството. Залагането продължаваше със същото оживление. Сто и петдесет, двеста… Джулиана стоеше като вкаменена. Мъжът, който държеше въжето и който се бе нарекъл неин съпруг, подлуди слушателите, като започна да изброява прелестите й.

Внезапно устата на Джордж пресъхна. Той преглътна и напразно се опита да произведе малко слюнка. Ситуацията изглеждаше невероятна, но беше действителност. Промуши се между няколко мъже, изкашля се и извика:

— Петстотин гвинеи! — Гласът му прозвуча дрезгаво и слабо и отначало никой не го чу. Затова опита още веднъж: — Предлагам петстотин гвинеи за жената!

Гласът на Джордж изтръгна Джулиана от транса, в който беше изпаднала. Вече не беше в състояние да понася грозното унижение, сковаващия страх, който заплашваше да й отнеме разума. „Не го поглеждай! Не реагирай!“ Заповедта на вътрешния глас проникна в замаяния от ужас мозък. Трябваше да се направи, че не познава Джордж. Ако заяви, че не е виждала никога този мъж, той няма как да разкрие истинската й идентичност. Сега тя беше виконтеса Еджкомб, беше под закрилата на Негова Светлост херцог Редмейн… Велики боже — или може би не?

— Петстотин гвинеи? — попита с надежда Люсиен и се обърна към Джордж Ридж с дяволска усмивка. — Трябва да кажа, сър, че бързо вдигнахте мизата. Но ви уверявам, че жената е първокласна!

Джордж изобщо не го чуваше. Погледът му беше устремен към Джулиана. Цялата му воля се напрегна, за да я принуди да го погледне. Ала тя стоеше напълно неподвижна, устремила поглед право пред себе си. Той протегна ръка и докосна крака й, но тя пак не се помръдна.

— Някой ще предложи ли повече от петстотин гвинеи за скъпата ми съпруга, или да я дам на този джентълмен? — извика весело Люсиен. — Сделката си заслужава, бъдете сигурни!

— Понякога изненадваш дори мен с дълбочината на покварата си, Еджкомб. — Студеният глас разкъса грубите смехове и множеството моментално утихна. Херцог Редмейн застана на прага. Никой не разбра, че от няколко минути стоеше незабелязан там и наблюдаваше сцената.

Кошмарът държеше Джулиана в грозните си лапи с такава сила, че в първата минута тя не беше в състояние да реагира. После ясните тонове на спасението проникнаха в съзнанието й. Тя се обърна бавно и моментално забрави Джордж Ридж. Връхлетя я толкова силно облекчение, че за малко да припадне. Торкин бе дошъл да я спаси.

— Торкин… — Искаше да извика, но от устата й излезе само шепот. Ами ако беше илюзия?

— Тук съм — потвърди той. Гласът му беше милувка, целебен балсам за измъчената й душа. Погледът на сивите очи виждаше всичко. Кимна й кратко и се обърна към Люсиен.

Улучен от студения, унищожителен поглед на братовчед си, виконтът се сгърчи като ударен от кама. Едно мускулче заигра по бузата на херцога, но той не каза нито дума. Само стиснатият му юмрук леко удряше дланта на другата ръка. После юмрукът се вдигна бавно и докосна Люсиен — съвсем леко, както се стори на всички присъстващи — по брадичката. Виконтът се сгърчи отново и падна назад в навалицата.

Все така мълчаливо херцогът плъзна поглед по мъжките лица наоколо и зрителите замърмориха недоволно. Внезапно в десницата му блесна стоманено острие. Той не говореше, но мъжете се отдръпваха назад стъпка по стъпка. Двамата смелчаци, които бяха държали краката на Джулиана, побързаха да се скрият в тълпата.

Джордж Ридж се покашля. Не разбираше какво се случва, но беше наясно, че ценното завоевание заплашва да се изплъзне от ръцете му. Трябваше веднага да направи нещо. В този миг херцогът се обърна и Джордж се сви като ударен. Никога не беше срещал такъв студен, смъртоносен поглед — като връх на стрела. Моментално се отдръпна назад, разбрал, че няма сили да се пребори с този могъщ непознат.

Торкин се обърна отново към Джулиана. Протегна ръце и я свали от масата. Махна въжето от врата й и го хвърли сред навалицата.

Изразът на лицето му си остана същият, както когато гледаше Люсиен — безмилостен, но ръката му се вдигна от само себе си и приглади назад косите, нападали по лицето й. Дългите му пръсти помилваха бегло бузата й.

— Ранена ли си?

Джулиана поклати глава. Събра последни сили и призна:

— Само гордостта ми.

В очите му светна изненада и смекчи неумолимата строгост на погледа. При тези обстоятелства всяка друга жена би избухнала в сълзи и истерия, но Джулиана беше уникална.

— Можеш ли да ходиш?

Коленете й трепереха неконтролируемо, но пронизващият поглед й даде сили да каже „Естествено“ макар че се вкопчи отчаяно в ръката му. Някак си успя да раздвижи краката си. Мъжете и жените в кръчмата се отдръпнаха, за да им сторят място. Много бързо се озоваха на улицата. Вече се разсъмваше, над площада висеше странна тишина. Няколко пияни мъже лежаха под колонадите и хъркаха оглушително. Две дрипави жени бяха седнали пред една врата, прозяваха се и пиеха ейл. От кафенето на Том Кинг се чу гневен вик, последван от трясък на счупени мебели. Един мъж изхвърча през вратата и се пльосна в канавката.

Херцогът вдигна ръка и като с магия се появи наемен файтон. Торкин настани Джулиана на седалката и се намести до нея. Вратичката се затвори с трясък.

За първи път от няколко часа насам Джулиана не изпитваше страх. Мрачната, воняща вътрешност на файтона беше убежище, по-добро от рая. Слаба сива светлина проникваше през прозорчето и тя можа да види лицето на херцога, който се бе преместил срещу нея и я наблюдаваше мълчаливо.

— За какво мислите? — Гласът й прозвуча едва-едва. Случилото се през нощта бе изцедило силите й.

— За много неща — отговори глухо той и вдигна пръст към устните си. — Че ти си най-непредвидимото, най-дебелоглавото, най-своенравното същество на земята. Как можах да попадна точно на теб… Не, остави ме да се доизкажа. — Торкин вдигна властно ръка, когато Джулиана понечи да възрази… или да се оправдае. — Мисля и за това, че тази вечер злобата и покварата на Люсиен надминаха дори моите очаквания. И преди всичко, че не биваше да те омъжвам за него.

— Нима съжалявате, че сте измислили този дяволски план?

— Не съм казал това! Но съжалявам дълбоко, че забърках именно теб в тази история.

— Защо?

Торкин не отговори веднага. На езика му беше да й каже, че не е подходяща за ролята, не е достатъчно покорна. Че само преди няколко часа сигурно щеше да реагира по съвсем друг начин. Но когато я видя да стои на онази маса насред кръчмата, безпомощно изложена на похотливите, покварени погледи на лондонската измет, с него се случи нещо неочаквано. Когато стана свидетел как грозната паплач заплашваше да погуби нейната свежест и простота, нейната непринудена искреност, в сърцето му пламна гняв, по-силен от всичко, което беше изпитвал дотогава. И този гняв беше насочен колкото срещу Люсиен, толкова и срещу самия него — това беше най-объркващото, най-страшното в цялата работа.

— Защо? — повтори Джулиана. — Защото не съм достатъчно отзивчива? — Паническият страх постепенно отслабваше и отстъпваше място на гнева и горчивината. В известна степен Торкин също носеше вина за позорното преживяване — не по-малко от Люсиен. — Много съжалявам, че ви причиних такива неприятност, милорд. — Без да съзнава какво прави, тя захапа палеца си и откъсна част от нокътя със зъби.

Торкин се наведе към нея и дръпна ръката й от устата. Скри пръстите й в шепата си и я измери със сериозен поглед под засилващата се светлина на деня.

— Готов съм да поема главната вина за събитията през тази нощ. Но ти също не си невинно агънце, Джулиана. Ти се съюзи с Люсиен, за да си отмъстиш на мен. Смееш ли да го оспориш?

Честността я принуди да поклати глава.

— Не. Но какво друго можехте да очаквате от мен?

Отчаяният въпрос извика усмивка на устните му.

— По дяволите! Очаквах да си мила и послушна и да изпълняваш всичките ми нареждания. Колко глупаво от моя страна, нали?

— Много. — Джулиана се опита да изтръгне ръката си, но пръстите му се сключиха още по-здраво около нейните.

— Ще се погрижа Люсиен никога вече да не се приближава до теб. Имам ли думата ти, че и ти ще го избягваш?

— Когато съм направила грешки, аз се уча от тях, сър — отговори остро тя.

— Аз също ще се постарая да се поуча от грешките си — отвърна сухо той и пусна ръката й, защото бяха пристигнали на Олбърмърли стрийт. — Надявам се, че най-сетне ще се научим да живеем мирно един с друг.

И аз се надявам, каза си Джулиана, но без особен оптимизъм. С Люсиен бе приключила, но случилото се през нощта бе заздравило решението й да помогне по някакъв начин на жените от Ковънт Гардън.

Тя стъпи на паважа и светът изведнъж се завъртя около нея. Изтощението я надви и коленете й поддадоха. Несъзнателно протегна ръце за помощ. Торкин я грабна в прегръдките си и я притисна до гърдите си.

— Спокойно, малката, всичко свърши. — Гласът му я утеши и тя се сгуши в прегръдката му, благодарна за топлината и силата му.

— Малко се разтреперих — опита се да се извини и притисна глава до наметката му. — Не знам защо…

Той избухна в тих смях.

— Аз пък знам. Хайде, ще те отведа в леглото. — Наведе се и я метна на рамото си. — Извинявай, скъпа, но това е най-простият начин да се справя със значителната ти тежест.

Джулиана изобщо не се разсърди. Тялото й се отпусна безволно и той я отнесе в къщата.