Метаданни
Данни
- Серия
- Ви (8)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Vice, 1996 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Пенева, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 68гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Разпознаване и корекция
- Xesiona(2010)
- Сканиране
- ?
- Сканиране
- Слава(2010)
- Допълнителна корекция
- de Torquemada(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2014)
Издание:
Джейн Фийдър. Дивата хризантема
ИК „Ирис“, София, 2009
Английска. Първо издание
ISBN: 978-954-455-053-7
История
- —Добавяне
- —Корекция от de Torquemada, in82qh
14.
— Накъде сте се запътили, лейди Еджкомб? — Куентин се появи на стълбището, тъкмо когато Джулиана и момичетата напускаха къщата. Като ги видя, той спря и се поклони учтиво пред спътничките й.
— Отиваме в затвора — отговори весело Джулиана, — за да освободим някого под гаранция.
— В затвора? — Куентин беше ужасен. — Не говорите сериозно, мила!
— Разбира се, че говоря сериозно. Лакеят ще ни придружи — отговори Джулиана и показа едрия мъж от персонала на семейство Денисън.
— Лакеят може да придружи спътничките ви, щом така желаят, но лейди Еджкомб няма какво да търси в затвора за длъжници. — В гласа на Куентин прозвуча недвусмислена забрана.
— Наистина е по-добре да помолим мистър Гарстън да отиде вместо нас, Джулиана — намеси се Ема и сложи ръка на рамото на младата лейди.
— Торкин ще ме одере жив, ако ти разреша да отидеш — заяви Куентин.
Джулиана остана напълно спокойна.
— Казахте ми, че съм свободна да ходя, където искам.
— Но не и в затвора за длъжници.
— Какво ще стане, ако вие ни придружите?
— Разберете, Джулиана, нямам никакво желание да ходя в затвор за длъжници.
— Но вие сте духовно лице! Длъжен сте да помагате на хората в беда. Това е акт на милосърдие. — Джулиана говореше разумно, усмивката й беше убедителна, ала Куентин веднага усети непоколебима решителност зад изкусителната външност.
— Защо не приемете предложението на приятелките си и не помолите мистър Гарстън да свърши работата?
— Ще ни отнеме много време. Не искам бедното момиче да остане и минута по-дълго на онова място. Чух, че надзирателите измъчват затворниците, че им искат пари, макар да нямат и стотинка — ако имаха пари, нямаше да се озоват там, нали? — Очите й святкаха от искрено възмущение, бузите й бяха бледи от гняв. — Вие сте длъжен да помагате на страдащите, лорд Куентин.
— Да, така казват. — Куентин се чувстваше ужасно неловко. Като каноник на катедралата в Мелчистър не полагаше особени грижи за енориашите си. Постепенно започваше да се пита защо се е поддал на илюзията, че Джулиана се нуждае от помощ и закрила. В този момент тя изобщо не изглеждаше като жертва.
— Имаме парите — продължи вразумително тя. — Всичките четиридесет лири, необходими, за да освободим Луси. А ако пазачите на затвора поискат повече, ще им дам да разберат! — Очите й засвяткаха отмъстително. — Ако търпим шантажа им, ще го прилагат върху всеки!
— Да, убеден съм, че ще ги вразумите — промърмори Куентин. — Всеки мъж, който посмее да се изправи на пътя ви, ще бъде безмилостно прегазен.
— Сега говорите като херцога — възмути се още повече Джулиана. — Надменно и дистанцирано. Но трябва да разберете едно, милорд — не сте в състояние да ме отклоните от намерението ми.
— Права сте, мила Джулиана, моят дълг изисква да помагам на изпаднали в беда. — Устата му се изкриви в загадъчна усмивка и той още повече заприлича на херцога. — Но съм длъжен и да не позволявам близките ми хора да изпаднат в затруднено положение. Бъдете сигурна, скъпа, че ако узнае къде отивате, Торкин ще побеснее.
Джулиана остана на горната площадка на стълбището, с лице извърнато към отворената врата. Като видя Люсиен, който тъкмо се бе запътил към салона, реши да се възползва от удобния случай.
— Ако съпругът ми не възразява — изрече твърдо тя, — не виждам защо херцогът ще е против. Моля за извинение, че ви забавих, лорд Куентин. Нямам намерение да ви задържам повече с този случай. — Тя го дари със сияйна усмивка и се обърна към трите млади жени: — Почакайте ме, ей сега ще се върна.
Върна се в къщата и остави Куентин нервно да пристъпва от крак на крак и да се пита дали я е разбрал правилно.
— Според мен — Ема въздъхна тежко, — нашата Джулиана е доста импулсивна, не намирате ли и вие?
— Боя се, че е много импулсивна — кимна Куентин. — Не мога да повярвам, че иска да си осигури подкрепата на Еджкомб.
— Така изглежда, милорд. — Розамунд го погледна с големи, сериозни очи, в които светеше страх.
— Извинете ме. — Куентин се поклони бегло и се втурна да търси Торкин.
Момичетата останаха сами на стълбището.
Джулиана намери Люсиен в салона и затвори вратата зад гърба си.
— Милорд, имам нужда от позволението ви, за да направя нещо за някого — заговори без заобикалки.
— Всемогъщи боже, какво се е случило? — Люсиен я погледна смаяно. — Искате разрешение от мен?
— А от кого другиго? — Джулиана направи учтив реверанс. — Вие сте мой съпруг, нали?
Люсиен се изсмя подигравателно.
— Добре играете, момиче! Понякога това е много полезно.
— Прав сте — съгласи се сериозно тя. — Вие сте моят съпруг, затова имам нужда единствено от вашето позволение да свърша онова, което съм намислила.
Люсиен отново се изсмя задавено. Гърдите му свиреха.
— Гръм и мълния, вие май сте твърдо решена да се противопоставите на Торкин, така ли е? Каква смелост… — Той отвори сребърната си табакера и си взе щипка емфие. Очите бяха като две угаснали сиви въгленчета на смъртнобледото лице.
— Не може да се каже, че се противопоставям на Негова Светлост — възрази спокойно Джулиана, — защото просто не съм го питала. Не мисля, че случаят го засяга. Обръщам се към вас, сър, защото имам нужда от позволението ви.
— Какво искате да направите? — попита любопитно Люсиен.
— Искам да отида в затвора за длъжници и да платя гаранция за приятелката на приятелките ми — обясни нетърпеливо Джулиана.
— Какви приятелки?
— Момичета от дома, където живеех, преди да се преселя тук — отговори тя с нарастващо нетърпение. Можеше само да се надява, че херцогът няма да се появи внезапно, алармиран от лорд Куентин.
Люсиен се разкиха и скри лице в кърпичката си. Мина доста време, преди отново да вдигне глава. Бузите му аленееха, очите му бяха пълни със сълзи.
— Велики боже, момиче! Нима твърдите, че Торкин ви е довел от публичен дом? — Разсмя се като луд и се заудря с ръка по гърдите, които засвириха още по-силно. — Това е нечувано! Прекрасният ми братовчед ми е намерил жена от бордей, за да опази семейството от скандал! Улично момиче спасява честта на семейство Къртни! Каква гротеска! Какъв спектакъл!
Джулиана го гледаше с едва прикрито отвращение.
— Мислете за мен каквото си искате, милорд. Но аз не съм курва и никога не съм била!
Люсиен разпери ръце и направи крачка назад.
— Моля ви се, само не ми откъсвайте главата! За мен няма значение каква сте… каква сте била. Ако зависи от мен, можете да обслужвате по цял полк на ден. Изобщо не ме е грижа!
Джулиана го слушаше с нарастващ гняв. Прониза го с поглед и отвори уста да отговори, но си каза, че виконт Еджкомб изобщо не заслужава гнева й.
— Е, ще ми позволите ли да отида в затвора за длъжници, милорд? — попита остро тя.
— Разбира се, че имате позволението ми. Можете да правите всичко, за което съм сигурен, че ще ядоса Торкин. — Люсиен се ухили злобно. — Вървете в затвора за длъжници. Избирайте си приятелки от публичните домове в Ковънт Гардън. Припечелвайте допълнително, като се занимавате със стария си занаят. Всичко, което ви доставя удоволствие. Имате безсрочното ми позволение да се забавлявате по всички възможни начини и всяка нощ да се търкаляте в калта. Само не искайте пари от мен. Да знаете, че нямам и два гроша в джоба си.
Джулиана пребледня и луничките на носа й изпъкнаха.
— Бъдете уверен, че никога вече няма да ви моля за нищо — изрече с достойнство тя и се поклони за сбогом. — А сега ви моля да ме извините. Трябва да се върна при приятелките си.
— Само за момент! — Люсиен вдигна ръка. — Защо пък да не дойда с вас в затвора за длъжници? Така искането ви ще има повече тежест… — Той се ухили и заключи: — Ако сте придружена от съпруга си, скъпа, Торкин няма какво да възрази, само ще скърца със зъби.
Джулиана не остана особено очарована от перспективата да понася компанията на мъжа си, но нямаше друг избор. Освен това идеята да даде един малък урок на херцога беше съблазнителна. Отдавна трябваше да започне да му отмъщава.
— Е, добре — кимна с неохота.
— Хайде да тръгваме. — Перспективата да посее раздор между жена си и херцога вдъхна нов живот на Люсиен и гласът му прозвуча учудващо силно. Отиде енергично до вратата и Джулиана го последва навън, изпълнена с жажда за действие.
Вече бяха на входната врата, когато от библиотеката излязоха Торкин и Куентин.
— Джулиана! — прозвуча остро гласът на херцога. — Къде отиваш?
Джулиана се обърна и направи грациозен реверанс.
— Излизам с мъжа си. Надявам се, че нямате възражения.
Торкин стисна челюсти и жилите на шията му се издуха.
— Люсиен, сигурен съм, че си й забранил да отиде на онова ужасно място?
— Моята съпруга ме помоли да помогне на приятелката си и аз й предложих да я придружа, за да я подкрепя, с каквото мога, уважаеми братовчеде. — Люсиен не криеше злобното си задоволство. — Не би било редно лейди Еджкомб да отиде сама в затвора за длъжници, нали? Но ако е придружена от съпруга си, никой няма да си помисли нищо лошо.
— Не ставай смешен — изфуча херцогът и заповяда: — Джулиана, качи се в салона си и ме чакай там. Ще дойда след малко.
Джулиана вирна глава. Как смее да й говори с този тон?
— Простете, милорд, но аз съм със съпруга си. Неговите желания имат предимство пред вашите. — Отново направи реверанс и изскочи навън, преди Торкин да е преодолял смайването си и да я е спрял.
Люсиен се ухили, направи подигравателен поклон към херцога и излезе след жена си.
— Безсрамница! — извика разярено Торкин. — Коя си въобразява, че е?
— Виконтеса Еджкомб, вероятно — отговори брат му, неспособен да скрие усмивката си. Не всеки ден се случваше да види как херцог Редмейн търпи поражение.
Торкин го изгледа с безпомощен гняв, обърна се рязко и се запъти обратно към библиотеката. Остави вратата отворена, затова след кратко колебание Куентин го последва.
— Ако си е въобразила, че може да използва Люсиен, за да ме предизвиква, ще преживее чудо невиждано — изсъска заплашително херцогът и очите му станаха студени и твърди като никога досега. — Какво ли иска?
— Може би отмъщение? — предположи Куентин и се разположи на едно кресло до прозореца. — Джулиана е смела млада дама.
— Джулиана е една проклета млада дама! — Херцогът се заразхожда с големи крачки пред писалището си.
— Нищо няма да им се случи — опита се да го укроти Куентин. — Люсиен…
— Този жалък пияница и развратник иска единствено да ми натрие носа — прекъсна го злобно Торкин. — Изобщо не се интересува какво може да се случи с Джулиана.
— Е, мисля, че никой няма да узнае — промърмори Куентин.
— Няма да узнае ли? — Херцогът затропа с крак. — Виконтеса Еджкомб отива в затвора за длъжници, придружена от три дами от публичен дом и от жалкия си съпруг, за да спаси задлъжняла уличница — това е скандал, Куентин! Може да не познаят Джулиана, но със сигурност ще познаят Люсиен!
— Дано да са отишли със затворена карета — промърмори съкрушено Куентин.
Херцогът му махна да мълчи и продължи да се разхожда с големи крачки по стаята. Челото му беше грозно смръщено. Знаеше, че Люсиен гори от желание да го уязви. А Джулиана беше невинно провинциално момиче, което нямаше представа какъв е животът в Лондон. Трябваше да намери начин да сложи край на съюзяването й с Люсиен.
Джордж Ридж се криеше около къщата срещу дома на херцога на Олбърмърли стрийт и наблюдаваше как група от четири жени и млад мъж, следвани от лакеи, тръгнаха надолу по улицата. Разкрачи се, подръпна жакета си и намести сабята така, че да се вижда. Ала в сърцето му цареше смут. От рано сутринта стоеше и наблюдаваше, но в онова, което бе видял досега, нямаше никакъв смисъл. Снощи бе предположил, че Джулиана ще прекара нощта с двамата мъже в тази къща. А сега разбра, че тя живее тук…
Първо бе решил, че къщата е публичен дом, но към обед пристигна карета с две дами в траурно облекло — дами с високо обществено положение. След половин час двамата мъже, които познаваше от снощи, излязоха да изпратят дамите и се държаха церемониално и почтително. Скоро след това пристигнаха три дами, придружени от лакей. А сега Джулиана бе излязла, придружена от трети джентълмен, и бързаше надолу по улицата заедно с трите млади жени. Какво се бе променило?
Нещо не се връзваше, но Джордж не можеше да разбере какво. Роклята на Джулиана беше елегантна, но дискретна, без нито един предизвикателен детайл, докато придружителките й принадлежаха към съсловието на проститутките — Джордж беше готов да се закълне в това. Скъпи проститутки със сигурност, но в никакъв случай не и подходяща компания за момиче с възпитанието и от класата на Джулиана. А какъв беше мъжът, с когото тя вървеше подръка? Отвратителна твар, каза си Джордж, който бе успял да зърне лицето му. Факт — тук ставаше нещо странно. Значи първо трябваше да разбере в каква ситуация е Джулиана, а после да измисли следващата си стъпка.
Джордж остана още няколко минути на мястото си, докато групата стигна до ъгъла, после се запъти към оборите отзад. Някое от ратайчетата щеше да му каже на кого принадлежи къщата. Това беше някакво начало.
— Не мислите ли, че трябва да вземем файтон, сър? — попита Джулиана, когато наближиха Пикадили.
— О, всичко с времето си — отвърна спокойно Люсиен. — Имам намерение да се покажа пред света в прелестната ви компания. Твърде рядко се случва да ме видят заобиколен от толкова красиви гълъбчета. Със сигурност ще срещнем някои от приятелите ми… един-двама добри познати. Ще ви представя, скъпа съпруго… и приятелките ви, разбира се… бившите ви колежки. — Той се изсмя дрезгаво.
Джулиана стисна устни. Това вече беше прекалено. Не беше готова да пожертва доброто си име, само за да отмъсти на херцога. Нямаше да позволи на Люсиен да се държи по този начин.
В този момент на площада се появи файтон и тя го прие като спасение.
— Простете, милорд, но не мисля, че имаме време да бъбрим безцелно с приятелите ви. — Файтонът спря пред нея и тя отвори вратичката. — Надявам се, че няма да имате нищо против да се настаните на капрата, сър, а ние ще се сместим вътре. — Дари го с възхитителна усмивка и с изненада забеляза как в мътните очи внезапно блесна гняв.
— Аз ви казах, че ще минем по Пикадили, мадам.
Джулиана запази спокойствие и изчака файтонджията да помогне на приятелките й да се качат.
— Хайде, милорд, нямаме време за губене. Кой знае, може би точно в този момент бедната Луси умира. Не искам да се бавим нито минута. — Тя се настани при момичетата във файтона и се наведе от все още отворената врата. — Ако не желаете да седите на капрата, можете да ни последвате с друг файтон, милорд.
Люсиен се намръщи като сърдит хлапак.
— Моля ви, милорд, елате с нас — поласка го Джулиана. — Ако съм сама, Негова Светлост ще се ядоса ужасно. Но ако ме придружавате, ще се наложи да преглътне гнева си. Вие сам го казахте, не помните ли?
Това подейства. Люсиен я удостои с мрачен поглед и се покатери на капрата.
— В затвора за длъжници — каза той и файтонджията плесна бодро с камшика. Конете потеглиха. Лакеят скочи отзад и се хвана здраво за кожените ремъци.
— Защо толкова държиш да отидеш лично в затвора, Джулиана? — попита с интерес Лили и отвори ветрилото си, защото в затворения файтон беше задушно. Очите й светеха бдително. — Обзалагам се, че имаш и нещо друго на ум, не само освобождаването на Луси.
— Възможно е — отговори Джулиана, — но основната ми грижа е Луси.
Розамунд седеше мълчаливо в ъгъла, вдигнала яката на късата си наметка до ушите, сякаш искаше да се скрие от някого. Когато заговори, гласът й прозвуча дрезгаво и смутено:
— Извини ме, Джулиана, знам, че не бива да се меся, но… наистина ли мъжът, който ни придружава, е съпругът ти?
— Да, за съжаление. — Джулиана неволно потрепери. Трудно й беше да крие отвращението си.
— Той е болен — продължи плахо Розамунд. — Не знам дали…
— Разяден от сифилис, това е точният израз — прекъсна я твърдо Лили. — Не е нужно да го увърташ, Розамунд. Всички познаваме признаците. Била ли си с него в леглото, Джулиана?
Младата жена поклати глава.
— Не и няма да го направя. Това е част от споразумението.
— Боже, какво облекчение! — Ема въздъхна и се отпусна. — Не знаех как да го кажа… исках да те предупредя…
— Не е нужно. Бях предупредена. — Джулиана извърна лице към прозореца, за да скрие изражението си от момичетата. — Няма опасност за мен… поне не от тази страна — допълни тихо.
— Дано не хванем някоя зараза в затвора за длъжници — промърмори Розамунд. — На такива места има много болни. Достатъчно е да дишаш същия въздух, за да се заразиш.
— Тогава останете в каретата — предложи Джулиана. — Виконтът и аз ще влезем и ще поискаме да освободят Луси.
— И аз ще дойда — заяви стоически Лили. — Ти не познаваш Луси и тя няма да ти повярва.
— Права си, бедничката изстрада много — подкрепи я с въздишка Ема. — Сигурно вече не се доверява на никого.
Каретата спря на неравния паваж и колелата изскърцаха. Намираха се пред голяма сграда, оградена с висок сив зид. Големите железни порти бяха отворени към улицата и през тях влизаха и излизаха фигури в окаяни дрехи, обгърнати в аура на отчаяние и безнадеждност.
— Какви са тези хора? — попита Джулиана, когато кочияшът отвори вратичката.
— Длъжници — отговори Лили, прихвана полите си и скочи на паважа.
— Но те не са затворници!
— Не. Дали са им отпуска от разсъмване до здрачаване, за да просят — или да работят, ако намерят нещо — обясни Ема и също слезе от каретата. — Имат право и на посещение. Близките им идват и носят храна, за да не умрат от глад. В затвора често влизат цели семейства. Бебета, малки деца, старци…
Люсиен слезе от капрата с много усилия. Облегна се изтощено на каретата и задиша тежко. Дъхът му излизаше на мъчителни тласъци, по челото му бяха избили капчици пот.
— Сигурно съм бил луд да се съглася със слабоумния ви план — изсъска той и извади кърпата си. — Хайде, скъпа съпруго, направете, каквото имате да правите, а аз ще поседя в кръчмата отсреща и ще пийна нещо, за да си възвърна силите. — Посочи паянтовата постройка с изкривена рамка на вратата и увиснали кепенци на прозорците и се ухили. Буквите на табелата бяха толкова избледнели, че не се четяха, а самата тя висеше на един-единствен гвоздей над вратата. — Като си свършите работата, елате да ме вземете от кръчмата.
Джулиана реши, щом дойде времето, да изпрати лакея, но не каза нищо на съпруга си, само кимна в знак на съгласие.
Люсиен забърза към кръчмата, привлечен от миризмата на бренди като куче от кокал.
— За бога, а аз си мислех, че виконтът ще преговаря вместо нас — изохка Луси.
— В момента виконт Еджкомб не ни е нужен. — Джулиана прихвана полите си и се запъти решително към портата на затвора, като внимаваше къде стъпва, защото земята беше покрита с гъста кал, примесена с какви ли не отпадъци. Можеше само да се надява, че високите й токчета няма да се закачат някъде в неравния паваж.
Спря пред къщичката на пазача и той я зяпна смаяно с мътните си, кървясали очи. Миришеше отвратително на джин. Първо отпи глътка от бутилката в скута си, за да събере сили да отговори на въпроса на Джулиана.
— Луси Тайбър? — Изтри устата си с ръкав и се замисли. — Луси Тайбър значи… кой я е затворил тук?
— Мистрес Хадлок — отговори Лили.
— Аха, старата сводница! — Пазачът отметна глава назад и избухна в луд смях. Отново замириса на бъчва и момичетата се потърсиха отвратено. — Да ви кажа, милички, тази е голяма негодница. Още по-страшна от стареца, дето умря. Оня, Дик ли му беше името? Господ да ми прости, но той не беше съвсем наред с главата.
— Ако това означава, че изстискваше от момичетата всяко пени, което припечелваха, сте напълно прав — отвърна остро Лили. Очевидно тя беше омесена от друго тесто, не като Розамунд и Ема, които се държаха настрана и страхливо повдигаха полите си, за да не се изцапат от мръсната слама и разхвърляните навсякъде остатъци от храна.
— И вие ли сте от тях, мис? — Пазачът я огледа похотливо. — Ако е така, можем да сключим една сделчица…
— Първо бъдете така добър да ни кажете къде да намерим Луси Тайбър — сряза го Джулиана и безстрашно излезе напред. Като видя нефритовозелените пламъци в очите й, пазачът неволно отстъпи назад. Високата, гордо изправена фигура без съмнение беше на дама, несвикнала да й противоречат, освен това излъчваше сигурност, каквато нямаше никой от клиентите му.
— Ами добре, ще видя какво мога да направя, милейди… ако ми дадете нещичко. — Той се поглади по небръснатото лице и щракна с пръсти.
— Нося четиридесет фунта, за да изплатя дълга на мистрес Тайбър — уведоми го хладно Джулиана — и съм готова да ви дам цяла гвинея, добри човече, ако ни помогнете малко. Иначе ще се справим и без вас.
— Бре! Високомерието върви първо, ама после идва падението! — Пазачът се олюля, но успя да се задържи на крака. — А сега ме чуйте добре, уважаема. За вас съм мистър Ког и ще ви бъда благодарен, ако се отнасяте с уважение към ранга ми.
— А аз ще ви бъда благодарна, ако си припомните добрите маниери — отговори невъзмутимо Джулиана. — Е, желаете ли да спечелите гвинеята или не?
— Ако искате да освободим момичето, ще трябва да дадете десет гвинеи. — В свинските очички светна коварство.
— Четиридесет гвинеи, за да изплатим дълга на мистрес Тайбър, и една гвинея за вас — настоя Джулиана. — Иначе ще отида при най-близкия съдия и ще уредя освобождаването с него. И вие, мистър Ког, ще останете с празни ръце.
Пазачът зяпна смаяно. Не беше свикнал да преговаря с упорити млади дами. Хората, които идваха да освободят роднините и познатите си, бяха бедни почти колкото тях. Обръщаха се към него с „мистър Ког“ и „сър“, свеждаха покорно глави и стъпваха безшумно, за да не събудят неодобрението му. Не искаха да ходят при съдията и в повечето случаи плащаха доброволно исканата сума, за да си осигурят посредничеството му.
Лили застана до Джулиана и очите й засвяткаха гневно. Окуражени от поведението на приятелките си, Ема и Розамунд направиха същото.
След минута пазачът изпухтя презрително и протегна ръка.
— Става. Давайте!
Джулиана поклати глава.
— Не и преди да ни заведете при мистрес Тайбър.
— И дума да не става! Искам да видя парите ви. — Той се изправи в целия си ръст, но пак си остана по-нисък от Джулиана.
Тя го огледа с пренебрежението на амазонка, натъкнала се на пигмей.
— Е, добре, отивам да намеря съдия. — Обърна се енергично и се помоли пазачът да не разбере, че блъфира. Сигурно щяха да минат часове, докато намери съдия и издейства освобождаването на Луси. Много мразеше да променя плановете си така внезапно. След като веднъж беше вложила сърцето и ума си в една идея, нямаше намерение да се откаже така лесно. Щеше да напусне това място само с Луси.
— Ей, не бързайте толкова — изръмжа пазачът. Беше наясно, че ако се намеси съдия, за него няма да има нито пени. Една златна гвинея беше много по-добре от нищо. Глътна още малко джин от бутилката и изтри носа си с карирана кърпа. — Оттук, милейди.
Последваха го през двор, в който се блъскаше огромна тълпа хора. Две момчета се гонеха между краката на възрастните и паднаха точно пред пазача, който моментално протегна ръце и им залепи по един шамар, а после продължи напред като бик, разблъсквайки хората. Момчетата се свиха на земята и се разреваха. Една жена им се разкрещя и размаха точилка. Децата моментално скочиха и побягнаха.
След първия двор дойде втори, също така препълнен. Там горяха огньове и жени перяха дрехи в огромни корита с дъждовна вода. Измършавелите им тела бяха загърнати в дрипи, тичащите наоколо деца бяха полуголи. Сцената напомни на Джулиана циганския лагер в Ню Форест, видян през детството й.
Положението вътре в сградата беше още по-ужасно. Там миришеше на болест и дълбоко отчаяние. Скелети от кожа и кости, приведени напред, седяха по мръсните каменни стълби и се взираха с мътни очи пред себе си. Следван от четирите разкошно облечени млади дами, пазачът мина покрай тях и с пъхтене се изкачи по стълбите. Джулиана видя няколко помещения без всякакви мебели, без стъкла на прозорците, с мръсна слама по пода. В сламата лежаха мъже и жени, свити като вързопи, сякаш някой небрежно ги бе захвърлил там. Миришеше на смърт и безутешност. Хората умираха, но никой не го беше грижа. За тях нямаше спасение. Нямаше кой да им даде пари, за да издейства освобождаването им, или поне да им донесе хляб, за да не умрат от глад.
Спътничките й мълчаха потиснато и не поглеждаха нито наляво, нито надясно, за да не виждат ужасите, които мрачно дебнеха на края на собственото им съществуване — гладът и мизерията неизбежно спохождаха старите и болните жени от Ковънт Гардън, които не бяха осигурили бъдещето си.
— Тук е, вътре. — Мистър Ког спря на най-горната площадка и изтри потта от челото си. Едва дишаше от напрежението. Провря глава в задушната, мрачна стаичка и излая: — Луси Тайбър! Покажи се, жено!
Отговори му тих стон. Лили мина покрай него и се втурна към отсрещната стена, без да я е грижа за елегантните розови поли. Другите я последваха и в стаичката изведнъж нахлуха ярки цветове: яркосиньо, нежнозелено, жълто… Потресени, момичетата се наведоха над фигурата в сламата. Приличаме на летни пеперуди в подземие, помисли си Джулиана и се отдалечи от кофата до вратата, от която се носеше отвратителна смрад.
Луси лежеше в сламата с полузатворени очи. Изглеждаше ужасно мръсна, със сплъстена, мазна коса, без обувки, само по скъсана риза. Хлътналите й бузи пламтяха трескаво, а ръката в шепата на Лили беше невероятно мършава, като нокти на хищна птица.
— Всемогъщи боже! Какво са ти сторили? — изплака Ема и се отпусна на колене в сламата. — Къде са дрехите ти?
— Пазачите ги взеха — отговори немощно Луси. — С тях платих хляба и водата. Но вече не ми остана нищо… — Тя извърна глава и по бузите й потекоха сълзи. — Взеха ми хубавата фуста и ми дадоха тази мръсна риза. Може би трябва да им благодаря, че не ме оставиха да лежа гола на сламата.
— Боже, каква несправедливост! — Сълзите на Розамунд капеха по тялото на момичето.
— Дойдохме да ви освободим. — Джулиана се постара да говори твърдо, за да скрие ужаса и възмущението си. — Розамунд, дай й наметката си, за да се увие. Ще я настаним в каретата.
Без да се поколебае нито миг, Розамунд свали елегантната си наметка. Лили вдигна Луси от сламата и я уви в красивата дреха. Контрастът между блестящата коприна и мръсната, сплъстена коса, хлътналите бузи и разкъсаната риза беше шокиращ.
— Можете ли да ходите? — Джулиана задържа Луси да не падне.
— Главата ми се върти. — Гласът на момичето трепереше. — Не знам от колко дни не съм ставала…
— Скоро ще се оправиш — утеши я Ема и помилва сухата й ръка. — С какво удоволствие бих забила нож в корема на мама Хадлок и бих го завъртяла на всички страни! — изсъска вбесено. — Изобщо не знаехме, че си тук. Случайно разбрахме преди няколко дни. Старата заповядала на момичетата си да пазят мълчание и ги заплашила, че ако се раздрънкат, ще ги хвърли в същия този затвор.
— Ще намерим начин да й отмъстим — обеща Лили и огледа с безсилен гняв тъмната стаичка. — Явно намерението й е било да те остави да пукнеш в тази дупка.
— По-късно ще мислим за отмъщението — намеси се Джулиана и хвана Луси през кръста. — Хайде, Лили, хвани я от другата страна.
Пазачът наблюдаваше сцената равнодушно. Ала като видя изправената Луси, в свинските му очички светна гняв.
— Ей, момиче, няма да си отидеш оттук, преди да съм си получил парите!
Джулиана кимна и Лили извади банкнотите от чантичката.
— Заповядайте, мистър Ког. Това са четиридесет фунта за дълговете й. — Пазачът протегна жадно ръка, но Лили задържа банкнотите.
— Как, за бога, успяхте, да…
— Тихо, мила, не говори, докато не излезем. — Розамунд я погали по бузата. — Тогава ще ти обясним всичко.
— Хайде, давай парите! — Ког щракна нетърпеливо с пръсти.
— Парите са за мистрес Хадлок — отговори твърдо Джулиана. — Няма да ви дам нищо, преди да получим квитанция.
Мистър Ког я изгледа с неприкрито уважение.
— Още сте толкова млада, милейди, а познавате законите. — Обърна се към стълбата и изръмжа: — Сигурно баща ви е бил някой проклет лихвар…
Явно искаше да я обиди, но Джулиана само се засмя и си помисли, че сър Брайън Форсет наистина много прилича на лихвар. Може би беше наследила от него упоритостта във финансовите преговори…
Тя написа квитанцията и изчака мистър Ког да сложи три кръстчета вместо подпис. Едва тогава остави четиридесетте фунта на мръсната маса в къщичката му.
— Аз имам само още една банкнота от двайсет фунта. Коя от вас ще даде една златна гвинея за този любезен джентълмен?
Розамунд извади от чантичката си златна монета и най-сетне можеха да излязат от затвора за длъжници с куцукащата между Лили и Джулиана Луси. Лакеят и наемната карета чакаха на същото място, но от Люсиен нямаше и следа.
— Моля ви, повикайте виконт Еджкомб от кръчмата — обърна се Джулиана към лакея, който зяпаше с неприкрито любопитство жалкото плашило, което момичетата бяха извели от затвора.
Луси се отпусна със стон на изтърканата кадифена седалка.
— Гладна ли си, мила? — попита съчувствено Ема и взе ръцете й в своите.
— Вече не изпитвам глад — прошепна със замиращ глас нещастницата. — Първата седмица беше болезнено, но после отмина.
— Какво ще правим с нея? — попита безпомощно Лили. Изрисуваните й вежди се събраха над носа. — Не можем да я върнем при мама Хадлок, нали?
— Какво ще кажете за мистрес Денисън? — Джулиана гледаше през прозорчето дали няма да се появи съпругът й.
— В никакъв случай. — Розамунд махна с ръка. — Каза ми, че няма да си мръдне пръста за Луси.
— Мистрес Денисън искаше да я събере с един стар богаташ, но Луси отказа — обясни глухо Ема.
— Защото беше отвратителен перверзник — намеси се Луси с повече сила, отколкото можеше да се очаква от нея. — За щастие по онова време нямах нужда нито от него, нито от парите му.
— По онова време беше метреса на лорд Амхърст — поясни Лили. — Мистрес Денисън написа договора и заяви на Луси, че й е длъжница. Доколкото знам, беше само за една нощ.
— Една нощ с онзи отвратителен мръсник! — Луси падна изтощено на седалката и затвори очи.
— Това е причината, поради която мистрес Денисън не желае да й помогне — заключи Розамунд.
— Тогава ще се подслони при мен — заяви твърдо Джулиана, макар че дълбоко в себе си хранеше съмнения. След случилото се днес, херцогът сигурно беше бесен. И дори най-милосърдната и човеколюбива душа не би му се разсърдила, ако откаже да даде убежище на момиче в състоянието на Луси.
— Е, добре, значи въпросът се урежда. — В гласа на Лили прозвуча облекчение. — А когато се възстановиш, Луси, ще убедим мистрес Денисън да те вземе отново на работа.
— Тя има меко сърце, наистина — подкрепи я Ема. — И мъжът й не е лош. Ако ние сме добри с тях, и те са добри с нас.
Момичетата се впуснаха в оживена дискусия дали Денисънови ще приемат отново Луси. Джулиана отново погледна към кръчмата. Лакеят най-после се появи, но беше сам.
— Извинете, милейди, но виконтът заяви, че още не е готов да тръгне. Ако обичате, да си вървите без него — това бяха точните му думи.
— Проклятие — промърмори Джулиана. Съпругът й беше отвратително влечуго! Без неговата подкрепа щеше да й е дяволски трудно да се върне на Олбърмърли стрийт и да слуша нравоученията на херцога. Сега трябваше да се изправи срещу него сама, без възможност да стовари вината върху друг. Помисли дали все пак да не отиде в кръчмата и да се опита да убеди Люсиен, но веднага отхвърли идеята. Сигурно вече беше пиян и щеше да й устрои грозна сцена.
— Да става, каквото ще! Кажете на кочияша да кара обратно на Олбърмърли стрийт — заповяда тя на лакея и се отпусна на седалката. Луси седеше между Лили и Розамунд като жалка човешка купчинка, в сравнение с която другите жени изглеждаха пращящи от плът. Май не беше на повече от двадесет години. Какво зло бе сторила, та живееше такъв ужасен живот…