Джуд Деверо
Завоевание (4)

Четвърта глава

Зарид беше напрегната. Знаеше, че трябва да запази самообладание, за да не се разплаче. Опитваше се да си представи за какво мисли Севърн, който, облечен в тежка ризница, яздеше пред нея бойния си кон. Хората им, скупчени около тях, яздеха през тълпа от смеещи се селяни.

Тази сутрин Зарид яздеше гордо след брат си, носейки дългото осем фута знаме на Перегрин, но когато стигнаха до имението Маршал, спряха объркани.

Пред тях стояха огромни редици от великолепно облечени рицари. Ризниците им, наполовина покрити с богато украсени, бродирани наметала, бяха изрисувани с красиви орнаменти, а повечето бяха обковани със сребро и блестяха на слънцето. Пера и рисунки на зверове украсяваха шлемовете им.

Зарид трескаво оглеждаше рицарите и свитите им, после обходи с поглед — тяхната група. Ризницата на Севърн бе наръбена и ръждива, нямаше и помен от блестящи дрехи, а конят му носеше само обикновено седло. Ризниците на хората му бяха в още по-лошо състояние. Колкото до Зарид, старата й туника бе кърпена на няколко места и много мръсна.

— Не можем да участваме в шествието — прошепна тя на Севърн.

Той повдигна предпазителя на шлема си и я изгледа продължително.

— Красивите дрехи не правят боеца по-добър. Ти си Перегрин. Запомни го — свали предпазителя и се обърна.

Да, аз съм Перегрин, помисли си тя и се изпъна на коня. Севърн щеше да ги победи всичките, така че какво значение имаха дрехите.

Севърн вдигна ръка, рицарите се наредиха зад него и препуснаха към арената. Селяните по пътя, които бяха дошли от далеч да наблюдават спектакъла, гледаха със страхопочитание разкошно облечените рицари. Но когато видяха рицарите Перегрин, започнаха да ги сочат с пръст и да се смеят. Зарид гледаше право пред себе си и не смееше да погледне встрани. Какво значение имаха хилещите се селяни? Само игрите имаха значение.

На входа на арената всички участници спряха. Един от хората на Маршал започна да извиква един по едни състезателите.

Зарид мислеше, че шествието ще бъде просто парад пред трибуната, където бяха кралят и Маршал с дъщерите си, но това, което видя, я накара да зяпне от учудване.

Първият рицар се казваше Гренвил. Върху позлатената си ризница той носеше плащ от черно кадифе и бе заобиколен от половин дузина млади слуги, облечени също в черно и златно. Пред него се движеха четирима души с тръби, които обявяваха пристигането му. След тях вървяха петнадесет млади момичета с шафраненожълти рокли, които хвърляха цветя пред конниците.

— Конете ще изпомачкат розите — каза Севърн и Зарид се засмя. Тя искаше по някакъв начин да се почувства по-висша от тълпата, но когато се огледа и видя дори търговци, които бяха по-добре облечени от тях, й се прииска да не я бяха пуснали на турнира.

Колкото повече рицари минаваха, Зарид се убеждаваше, че представлението на Гренвил бе едно от най-бледите. Пред някои от рицарите се играеха цели представления, други имаха цели оркестри. Един от тях имаше открита кола, теглена от шест великолепни черни коня, а върху нея стоеше мъж, облечен като свети Георги, който се опитваше да убие един огромен, съскащ срещу него дракон.

С излизането на всеки нов участник Зарид потъваше от срам на седлото си. Сигурно, ако затвореше очи и си го пожелаеше силно, би се намерила на сигурно място у дома, далеч от унижението, което трябваше да изтърпи. Хората край трибуните ръкопляскаха на всеки нов участник, но как ли щяха да се смеят на Перегрин?

— Ей, ти!

Зарид се обърна и видя момче на нейната възраст да я гледа. То държеше красива туника от черно кадифе.

— Какво е това?

— От господаря ми е — каза ядно момчето. — Заповяда ми да ти го дам.

Милостиня, помисли Зарид и отново се стегна.

— Кажи на господаря си, че не искам нищо от него.

— Като те гледам, имаш нужда от всичко.

Зарид въобще не се замисли какво прави. Тя извади крака си от стремето и ритна момчето в гърдите, ругаейки го.

— Дръж се добре! — изрева й Севърн, изливайки яда и срама от шествието върху нея.

— Но той ми предложи… — започна Зарид, но спря, когато видя един мъж, който помагаше на момчето да стане. Той бе най-красивото същество, което бе виждала — руса коса, бяла кожа, сини очи, сребърна ризница, покрита с плащ от бяла коприна, бродиран със сребърни рози.

Тя зяпна срещу него.

— Простете на оръженосеца ми — каза мъжът и гласът му погали ушите на Зарид. — Аз изпратих туниката. Помислих, че вероятно в някакво премеждие всичките ви одежди са се загубили. Беше с най-добри чувства.

— Аз… ние… — Зарид само го гледаше, неспособна да каже едно свързано изречение.

— Не се нуждаем от подаяния — изрева Севърн на непознатия. — Имаме всичко нужно, за да се сражаваме. Не съм някакво конте, та да се кича с цветя, когато се бия — каза той със сарказъм.

Момчето, което Зарид бе съборила, настръхна:

— Знаеш ли на кого говориш? — изкрещя то. — Това е Колбранд! Той ще те събори, още преди да си излязъл на арената!

— Джеми! — каза рязко Колбранд. — Остави ни.

Момчето, което нарекоха Джеми, хвърли презрителен поглед към Зарид и изчезна.

— Простете му — каза Колбранд на Севърн. — Той е много млад, а това е първият му турнир.

Севърн не отговори, а само го гледаше.

Колбранд се усмихна на Зарид и тя без малко щеше да падне от коня си от вълнение. Усмивката му бе като слънчев лъч в дъждовен ден.

— Не исках да ви обидя. Успех.

Тя гледаше след него. Колбранд се качи на бял кон, облечен в бяло наметало, избродирано с множество сребърни рози.

Все още зяпаше след него, когато Севърн я удари по рамото така силно, че едва не я събори от седлото.

— Махни това идиотско изражение от лицето си! — изръмжа той.

Зарид се опита, но не бе лесно. Тя наблюдаваше Колбранд, докато минаваше пред трибуните. Пред него вървяха шестима мъже с ръчни арфи, следваха шест души с тръби. После яздеха шестима рицари на бели коне, които носеха оръжията му. Той яздеше сам, а оръженосецът му и другите слуги вървяха след него.

Всичките хора на Колбранд, от музикантите до рицарите, носеха бяло и сребърно. Зарид си помисли, че неговата свита излъчва великолепие на фона на всичките многоцветни спектакли, които бяха минали преди това. Тя въздъхна, тъй като не само той беше красив, а и конете му, дрехите му…

— Ние сме — каза Севърн на Зарид и по гласа му тя разбра, че е бесен.

Тя се стегна. По-добре да го преодолеем, помисли си тя.

Севърн наистина беше бесен. Тяхното име бе последното, което извикаха, а и виждаше, че хората вече се разотиваха. Беше време за обяд и след като видяха, че Перегрин нямат великолепните одежди на другите, хората явно бяха решили, че повече няма какво да се гледа.

Яростта на Севърн растеше. Досега винаги бяха оценявали рицарите не по дрехите им, а според уменията им в боя. Откога по-важно беше как е облечен мъжът, а не какво може?

Севърн гореше от нетърпение да се срещне с Колбранд, да смаже това мекотело в двубой. Той си представи как стои над него и се смее.

Севърн махна на хората си да се подредят зад него и зачака сигнала за тръгване. Забеляза, че глашатаят изчаква Маршал да си тръгнат и тогава да даде сигнала.

Виждайки, че лейди Ан става, Севърн реши, че не може да чака повече. Дори никой друг да не искаше да го види, тя трябваше да бъде там, когато той минаваше. Нали му беше обещала награда, задето я спаси.

Той хвърли на земята шлема си и пришпори коня, пренебрегвайки виковете на глашатая и смеха на хората наоколо.

При тътена на копитата на коня му всички спряха и се обърнаха. Севърн срещна погледа на стоящия до лейди Ан мъж, но не му обърна никакво внимание и изви надясно. Бедрата му стискаха здраво коня, докато с дясната си ръка в движение сграбчи лейди Ан и я придърпа към себе си. Опита се да я целуне, но беше толкова потен от стоенето с шлем на главата часове под слънцето, че лицето му просто се плъзна по нейното.

В далечния край на поляната той спря коня си и тържествуващо пусна лейди Ан на тревата.

— Получих наградата си! — извика той на хората, които знаеше, че го наблюдават.

Очите на лейди Ан бяха широко отворени и блестяха. Тя изглеждаше така, сякаш искаше да каже нещо, но той не й позволи и препусна. По-късно щеше да има време за любовен шепот. Той препусна, без да се оглежда за впечатлението, което бе направил. Нямаше смях, той бе затворил устите им.

Когато Зарид видя брат си да нарушава правилата и да грабва лейди Ан, тя се помоли да умре на часа.

Но молбата й остана без отговор.

Какво вършеше Севърн? Тя не знаеше почти нищо за етикета на турнира, но разбираше, че това, което той извърши, беше ужасно, наистина ужасно. Те можеха тихо да минат покрай трибуните и вероятно износените им, мръсни дрехи щяха да предизвикат някакъв коментар, но след това…

Тя погледна към лейди Ан, която стоеше там, където Севърн я бе оставил, с ръце свити в юмруци. Зарид познавате гнева, а този на лейди Ан беше просто убийствен.

Хората наоколо бяха притихнали, бяха вцепенени, че не можеха да издадат никакъв звук. Изведнъж отляво прозвуча висок надменен смях. Зарид се обърна и видя, че това беше момчето Джеми. Той стоеше в своите белезникави панталони, така чист и сресан, че яростта на Зарид избухна.

Тя пришпори коня си към него, наведе знамето на Перегрин така, сякаш беше копие, и атакува. Очите на момчето се разшириха от ужас и то побягна.

Зарид не успя да го настигне, тъй като дългото знаме се влачеше по земята, заплете се в краката на коня и го спъна. Устремена напред в атаката си, тя продължи и след като конят спря. Зарид прелетя през главата му и падна по гръб. Известно време не можеше нито да мисли, нито да диша. Просто лежеше и гледаше небето.

Първото нещо, което чу, беше взрив от смях.

Джеми стоеше над нея, приклекнал с ръце на колене и се смееше. От дясно тя чуваше и вълни от смях.

— Престани! — каза някой.

Тя погледна и видя Колбранд, надвесен над нея. В бялата си туника и сребро той приличаше на ангел.

— Наранен ли си?

Зарид успя да поклати глава, а той й подаде ръка, за да стане. Тя му се усмихна.

— Добре — отвърна Колбранд, усмихвайки се, — нека да те погледна.

Той сложи ръце на раменете й и я завъртя, докато изтупа праха от нея. Зарид си помисли, че ще умре от удоволствието да я докосва. Тя погледна лицето, сините му очи и усети, че краката й отмаляват.

— Мисля, че си ранен — каза Колбранд и въпреки че тя не можа да повярва, я взе на ръце.

Това беше твърде много за Зарид и тя припадна.

 

 

Ан Маршал изми лицето си със студена вода и се погледна в голямото метално огледало на стената. Лицето й беше все още червено от търкането, с което се опита да изчисти от него потта на онзи мъж. Ребрата й все още я боляха, където я беше притискал до себе си, ризницата му я беше натъртила.

За секунда устните й затрепериха, а след това се разтеглиха в зла усмивка. Тя не можеше да намери думи и да опише случилото се. Той я беше унижил, направил я беше обект на подигравки пред стотици хора. Дори този противен мъж, който тази сутрин се ожени за Кетрин, й се смя.

Тя погледна отново в огледалото и видя, че очите й са пълни със сълзи. Само ако можеше да остане във Франция с майка си… Само ако можеше да не се връща в тази варварска страна, където мъжете бяха съвсем малко по-висши създания от животните. Само ако…

Тя не можа да довърши мисълта си, защото се отвори и баща й влезе в спалнята с трясък. Той никак не се тревожеше, че не е почукал, нито пък се стараеше да покаже някакво уважение към дъщеря си.

— Хората долу обядват и искат да видят неомъжената ми дъщеря — каза той.

— Не съм добре — отвърна искрено Ан. — Няма да обядвам.

— Ще обядваш, дори ако трябва да те закарам насила. Не искам да имам дъщеря, която се цупи, защото един мъж я е докоснал.

Самосъжалението на Ан я напусна.

— Мъж! Този варварин, този безверник! Ти наричаш това животно човек? Аз имам дресирани кучета с много по-голям интелект от този…

— Ти не можеш да различиш мъж от куче — Хю изсумтя. — Вие, жените, се заехте с тези рицарски турнири и ги превърнахте в модни ревюта. Ако зависеше от вас, мъжът с най-много пера или златни бродерии ще отнесе наградите. Момчето Перегрин не е…

— Перегрин! — извика Ан. — Ето кой бил! Трябваше да се досетя. Той е брат на този, който се ожени за бедната лейди Лиана. Не е чудно…

— Ожени се преди две години и тя му роди син. А и вторият е вече на път. Бащата на този Перегрин не правеше нищо друго, освен синове.

— Има по-важни неща в живота — троснато му отвърна Ан.

Хю Маршал пристъпи към дъщеря си, но Ан никак не се стресна.

— Аз не бих го гледал така надменно. Може би ще се присъединиш към лейди Лиана и ще се омъжиш за по-малкия Перегрин.

— Не… — каза Ан, притаила дъх. — Моля те… — Но се спря. Тя няма да моли баща си, за каквото и да е. Изправи се.

Помни, мислеше тя, твоят ум срещу неговата сила.

— Ако искаш внуци, глупави като него, тогава на всяка цена ме омъжи за него. Без съмнение кралят би желал да покани някой от тези Перегрин на трапезата си. Това, което видях днес, ме убеди, че Перегрин са точно за кралския двор. Това без съмнение би означавало подигравка за теб. Ти със сигурност искаш да видиш как внуците ти са осмивани, когато минават пред краля. Вероятно трябва да попиташ Негово величество дали възнамерява да покани този Перегрин да седне до него.

Хю гледаше дъщеря си. Той мразеше умните жени, мразеше, когато жена кажеше нещо, различно от неговото мнение. Майка й беше като нея, езикът й се движеше два пъти по-бързо от мозъка й. Когато тя поиска да се върне при своите във Франция, той беше повече от щастлив да я пусне.

Но по никакъв начин нямаше да позволи на своята твърде умна дъщеря да разбере, че думите й го объркаха.

— Виждам, че открито показваш неодобрението си към този мъж и ще съжаляваш за това — каза той и бързо напусна стаята.

Ако имаше други по-добри предложения, щеше да омъжи Ан за най-грубия мъж, когото можеше да намери, мислеше си той. Тя се нуждаеше от мъж, който да я обуздае. Но пък тя знаеше, че Хю иска внуци. Тъй като вече не можеше да има синове, той трябваше да разчита на дъщерите си да му родят внуци. Колкото и да не искаше да си го признае, момичето беше право. Той не искаше внуци, на които да се смеят на турнирите. Дори и кралят се подсмихваше пред гледката на прашния Перегрин.

Лицето му се изкриви. По дяволите момичето. Ако имаше нещо, което мразеше повече от умна жена, това беше жена, която беше права. Той се спусна бясно надолу по стълбите. В следващите три дни щеше да й намери съпруг и да му я хариже. Така щеше да се отърве от острия й език и от още по-острия й ум. Нека друг мъж се разправя с нея.

След заминаването на баща й Ан си отдъхна с облекчение. Тя можеше да се справя с него — дори само за момента. Но също така знаеше, че няма да може да му се противопоставя. Той беше колкото глупав, толкова и честен, и в един момент щеше да се води не от логиката, а от истината. Тя знаеше, че това, което трябва да направи, е да си избере мъж и да накара баща си да го одобри. Тя трябва да намери мъж, който да замени този отвратителен Перегрин в ума на баща й.

Тя взе трифутова червеникава, конусообразна перука и я сложи на главата си. Намести я под такъв ъгъл, че да се наклони далеч назад. Тежката метална халка, която придържаше перуката, се впи в кожата й, но болката скоро загуби силата си. Тя намести лек, прозрачен копринен шал над перуката си и за последен път се погледна в огледалото. Искаше да види гърдите си, защото отиваше на лов. На лов за мъже.

 

 

Когато Зарид се свести, тя лежеше на походното легло в палатката на брат си. През процепа успя да види, че слънцето е слязло вече много ниско на небето. Чувстваше се като пребита. Опита се да седне. Последното нещо, което си спомняше, беше как Колбранд я взе в силните си ръце.

Тя се загледа в покрива на палатката, като се усмихваше. Спомни си как изглеждаше, как миришеше, как говореше, как…

— А, вече се събуди.

Тя бавно обърна глава към мъжа, който седеше до нея, но светлината идваше зад него и не можеше да го види добре.

— Има ли нещо за ядене? Гладна съм — каза тя.

Мъжът изсумтя.

— Без съмнение е трудна работа да се правиш на глупак.

Да се правиш на глупак? — премигна тя объркано.

Той й изглеждаше познат, но не можеше да се сети откъде. Мъжът се отдръпна от светлината, обърна й гръб и тя безучастно заслуша тракането по шишовете и ромона на виното в каната. Умът й беше изцяло зает от Колбранд. Може би беше сънувала? Може би искаше наистина такъв мъж като него?

— Изяж това — мъжът сложи пред нея дървена паница с месо и парче хляб.

Тя пое храната, седна и започна да яде. Мъжът седна на стола зад леглото. Навън се чу шум от оръжие.

— Какво си мислиш? — запита тя, но очите й се разшириха, когато най-сетне го позна. Това беше най-младият Хауърд!

— Ти? — каза тя тихо и моментално посегна към ножа си, скрит в обувката.

— Не е там — каза той благо. — Прибрах всичките ти оръжия и трябва да призная, че ми харесва да се грижа за тях.

Тя наведе глава, скочи и го блъсна в гърдите. Хауърд леко изпъшка, но после я хвана за раменете и леко я задържа.

— Севърн! — изкрещя тя.

Той сложи ръка на устните й.

— Брат ти е на полето — направи пауза. — Както и Колбранд, слабакът.

Зарид спря да се бори.

— Колбранд не е слабак!

— Ти много добре знаеш това, нали? Виждала си го да се бие стотици пъти, нали? — подиграваше й се Хауърд.

— Пусни ме! Брат ми ще те разкъса на парчета! Ще…

— Да, да, вече си ми го казвала.

Зарид разбра, че той се забавлява с нея, докато тя се бореше отчаяно. Но неговите ръце бродеха по ханша и бедрата й. С рязко движение тя се отдръпна и легна на леглото. Стисна зъби и го погледна.

— Вземи ме, но не върши нищо лошо на брат ми. Ще дойда с теб, ще ти бъда затворник, но не прави нищо лошо на Севърн.

Търл дълго я гледа, знаейки, че наистина мисли това, което казва. Зад момчешката прическа и дрехите се криеше жена, способна на саможертва от любов.

— Не съм тук, за да причинявам зло, на когото и да е. Брат ти смята, че се казвам Смит и съм изпратен тук от лейди Лиана.

Зарид зяпна от учудване, устата й се отваряше и затваряше като на риба.

— Лиана те е изпратила? — каза тя с въздишка.

— Не, разбира се. Изяж си храната и ще ти разкажа всичко.

— Не! Няма да ям нищо от един Хауърд.

— Ти решаваш, но вероятно ще огладнееш здравата, тъй като аз ще се грижа за теб и брат ти в следващите три дни.

— Ще се грижиш!? Хауърд да се грижи за Перегрин! Ти искаш да ни отровиш! — Тя се опита да се надигне, но той я бутна назад. — Къде е Севърн? — прошепна тя. — Ако си му направил нещо, Роган ще…

— Ти си едно кръвожадно момиче. Брат ти е на полето. Чака реда си, за да събори някой глупак.

— Той ще те събори и теб! Вече видя какво може един Перегрин — каза тя, припомняйки му случая в гората.

— Все още ме боли. Ти ми дължиш много за това, а и за друго — задето спасих името на брат ти.

— Никой Перегрин не дължи нищо на един Хауърд! — каза тя. В този миг се чу някакъв шум и Търл се обърна. Зарид скочи от леглото и се втурна към вратата. Търл я спъна, но я хвана, преди да падне.

— Къде отиваш?

— Да извикам брат ми! Да избягам от теб! Да доведа краля! Да доведа някого!

— Ако извикаш брат си, той ще ме убие, макар че съм невъоръжен. Тогава брат ми ще нападне тази купчина от камъни, която владеят братята ти, и ще избие всички Перегрин. — Търл я погледна отегчено. — Отивай. Можеш да извикаш брат си, но моля те, помоли го да използва много остър нож. Не ми се умира бавно.

Зарид премигна насреща му, усещайки, че е загубила войната преди първата битка. Всичко, което той каза, бе истина. Ако Севърн го убие, това би означавало смърт на всички Перегрин.

Краката й натежаха и тя седна на ръба на леглото.

— Какво искаш? Защо си тук? — прошепна тя.

— Дойдох да помогна — каза той ведро. — От това, което научих за вашето семейство, правилно предположих, че ще дойдете на турнира, облечени в дрипи.

— Не носим дрипи — възмутена отвърна Зарид.

Той присви устни, като гледаше износената си и мазна туника.

— Дрипи — повтори той. — Преди няколко дни изпратих един от хората ми при брат ми, за да донесе дрехи. За съжаление той не успя да дойде навреме и не успях да предотвратя неприятните сцени тази сутрин, но сега брат ти носи много по-хубави дрехи.

Зарид започваше да се оправя от шока, който изпита, когато се събуди и намери до себе си Търл Хауърд. Тя отиде до входа на палатката и погледна навън. Близо до арената стоеше брат й с черен плащ върху ризницата. Въпреки че бе далеч, доколкото можеше да види, той бе бродиран със злато.

— Брат ми — започна тя бавно и объркано. — Брат ми носи дрехи, дадени му от един Хауърд!?

— Да, но не знае това. Той вярва, че ги е изпратила симпатичната му снаха.

Зарид отново седна.

— Разкажи ми всичко — прошепна тя.

— След като се държа така глупаво и стана прицел на подигравки, въртейки се около този безцветен, слаб и превзет Колбранд, аз…

— Когато искам да знам мнението на един Хауърд, ще го попитам! Кажи ми, каква подлост си извършил?

— Подлост? Аз? Аз бях толкова внимателен и мил, след като твоя Колбранд… Добре, ще ти кажа. След като припадна, аз дойдох да те спася и те взех от това безгръбначно…

— Ти си ме докоснал? Един Хауърд ме е докоснал?

— Докоснах те и когато те срещнах за първи път.

— Ще трябва да се изкъпя. Продължавай!

— Нямахте палатка, така че ви заведох в друга.

— На Колбранд? — попита тя с надежда.

— Не, не там, в друга. По-скоро бих те хвърлил в гнездо на пепелянки, отколкото да те заведа там.

— Щом съм с един Хауърд, по-добре да отида при пепелянките.

Търл изсумтя.

— Трябваше да свърша много нещо, а ти можеше да ми попречиш, затова ти дадох от…

— Ти си ме отровил! — прошепна тя. — Колко още ще живея? Трябва да предупредя брат ми! И той ли ще умре?

Тя бе почти навън, когато Търл я хвана. Сграбчи я за раменете и я приближи до себе си.

— Не чу ли? Никой не е наранен. Не съм дошъл, за да причинявам зло. Дадох ти отвара от билки, за да спиш и да мога да свърша работата си безпрепятствено — гласът му стана мек. — Ела, седни и яж.

— Няма да хапна нищо, до което се е докоснал един Хауърд.

Той взе чинията й, отчупи парче хляб и го изяде, а после взе и парче месо.

— Храната не е отровна.

Зарид все още не бе убедена, въпреки че беше много гладна.

— Защо си тук? — повтори тя.

— Дойдох… — той спря, защото наистина не знаеше защо е тук. От една страна, искаше да прекрати враждата, но, от друга, знаеше, че ако не беше тази ядосана жена, не би се интересувал какво става между брат му и Перегрин. Не можеше да си обясни защо се интересува толкова много от нея. Имаше много по-красиви жени. И по-богати. Едва ли имаше друга с по-дръпнат характер от нейния. Но той бе тук и не бе и помислил, че може да си тръгне.

— Дойдох, за да прекратя враждата — каза той накрая.

— Да прекратиш… — Зарид бе толкова стъписана, че седна на ръба на леглото.

— Брат ми е обсебен от омразата към вашето семейство. Твоето семейство също не се интересува почти от нищо друго. Не, не се опитвай да го отречеш. И ти говориш само за Хауърд, а докато ви наблюдавах, разбрах, че всъщност сте затворници във вашия порутен замък.

Зарид бе развеселена от идеята да се прекрати враждата. Тя вече знаеше, че този Хауърд е страхлив и слабоват, но той се оказа и глупак.

— Как мислиш да спреш враждата? Като ни върнеш земите, които вашето семейство е откраднало от нас? Ще дадеш ли на брат ми Роган титлата дук, която би трябвало да е негова?

— Защо не? — каза Търл и веднага му дойде идея. — Ще прекратя враждата, като оженя Перегрин и Хауърд. Ще съединим семействата си.

— Да не би да имаш някоя сестра, която криеш и смяташ да предложиш ръката й на Севърн? Някоя лигава сестра-идиот, която ще се опиташ да пробуташ на моя красив брат.

Той й се усмихна.

— Мисля си, че бих могъл да се оженя за теб.

Зарид направи грешка, че се опита да си поеме дъх и да се засмее едновременно. Задави се и се закашля.

Търл я потупа по гърба и й подаде чаша разредено вино. Тя се опита да отпие и да се измъкне от ръката му.

— За мен? — каза тя накрая. — Да се ожениш за мен!? Аз да се омъжа за един Хауърд?

Търл се наежи.

— На какво повече може да се надява един Перегрин? Ти нямаш никаква зестра — той я огледа от горе на долу. — Дори не си изцяло жена.

— Достатъчно съм жена, за да желая един мъж — отвърна му тя. — Знаеш как биха приели братята ми идеята да се омъжа за Хауърд. Брат ми Роган ще…

— Ти прие варианта Севърн да се ожени за моя сестра, ако има такава, но аз нямам сестра — бе заговорил за женитба импулсивно, но от момента, когато го стори, му бе неприятно, че тя му се надсмива. Все пак това бе чудесна идея и най-добрият начин да се докосне до тялото й.

На Зарид й стана съвсем ясно, че той е глупак.

— Ако брат ми се ожени за жена от рода Хауърд, тя ще дойде да живее при нас. А ако аз се омъжа за теб, втория син, ще трябва да живея под управлението на брат ти. Мислиш ли, че Оливър Хауърд ще се отнася добре с мен? Знаеш, че ще му е по-приятно да измъчва една Перегрин.

Търл премигна срещу й. Можеше да си представи колко весел щеше да бъде брат му пред перспективата да има една снаха Перегрин под покрива си. Каквото и да направеше за Зарид, то само щеше да увековечи враждата между семействата им, а не да я потисне.

— Значи ти си дошъл да се ожениш за мен? — каза все още смеейки се Зарид. — А как се промъкна край брат ми?

— Казах ти вече. Донесох дрехи. — Търл не се чувстваше вече тържествуващ. Никога досега не бе предлагал на една жена да се омъжи за него. Какво повече можеше да иска една жена. Той бе брат на дук, бе красив, бе…

— Надявам се, не си мислиш, че ще бъда достатъчно глупава и ще се съглася да се омъжа за теб — каза тя. — Това ще бъде равносилно да стана затворничка. Искам да знам истината защо си тук?

Търл се опита да си възвърне самообладанието. Усмихна се и повдигна рамене.

— Казах истината, когато ти обясних, че искам да прекратя враждата. Уморен съм от омразата и предполагах, че сигурно ще успея да се сприятеля с брат ти и да спра враждата.

— Да се сприятелиш? Как може един Хауърд да бъде приятел на Перегрин?

— Имам някакъв напредък. Донесох дрехи, донесох на брат ти чудесни сребърни доспехи. Те са мои. Ние сме с почти един и същ ръст — искаше да й покаже, че има силно и мускулесто тяло, не е слабак, както тя изглежда си мислеше, но това не й направи никакво впечатление.

Зарид стана и започна да се разхожда из палатката.

— Ти си донесъл дрехи и ризница, а брат ми ги е приел, без да задава въпроси? — Тя започваше да се съмнява в брат си. Бе й казал, че е бил на много турнири, а се оказа, че не знае нищо за шествието. Каза й, че разбира от жени, но му бе ясно, че за лейди Ан беше отвратително да бъде грабната от трибуната пред погледите на тълпата.

— Бе по-лесно, отколкото очаквах. Брат ти като че ли наистина очакваше дрехи от Лиана.

— Не само очакваше. Лиана… — тя се спря. Нямаше да каже на този мъж, на този враг каквото и да е. Не бе присъщо на Севърн да вярва сляпо на непознати, но вероятно той също е бил доста объркан тази сутрин.

Зарид изправи глава.

— Значи ще бъдеш слуга на брат ми? Нали това каза? Той ще те нарича Смит, а ти богат човек — богат чрез измама, защото твоите земи принадлежат по право на нашето семейство, но въпреки това богат — ще ни сервираш храната? А ще изхвърляш ли боклуците?

— Ще се погрижа мързеливите ви слуги да го правят редовно.

Тя не вярваше на нито една негова дума.

— Сега Хауърд знаят, че има жена в рода ни. Аз ли съм тази, която смяташ да отвлечеш?

— Не съм казал на никого, че си жена. Както не съм казал на никой, че съм Хауърд.

— Все някой ще те познае. Тогава брат ми ще те убие, а брат ти…

— Престани — той почти крещеше. — Не съм някакво ужасно чудовище, за каквото се опитваш да ме представиш. Аз съм най-обикновен човек, който желае да изживее живота си без омраза. Видях начин да се сприятеля с Перегрин и го използвах. Никой тук не ме познава, освен Ан, а тя… — той спря, защото бе казал твърде много.

— Ан? Лейди Ан? Жената, за която ще се ожени брат ми?

— Ан да се омъжи за необразован дебелак като брат ти? Тя по-скоро…

Зарид го удари доста силно през лицето.

— Защо ти, малка… — каза той, стиснал зъби, и тръгна към нея.

— Ти си се събудила — каза Севърн от прага, докато премигваше в полумрака на палатката. — Запозна ли се със Смит? Лиана го е изпратила.

Той отиде до леглото и взе чинията на Зарид, но преди да успее да откъсне залък, тя я грабна от ръцете му.

— Това е мое — каза тя. — Искам да кажа, че е за мен.

Севърн изглеждаше объркан.

— Добре. Смит, донеси ми храна.

— Не — изкрещя Зарид, като изпусна чинията. Храната се разсипа по земята, но тя не й обърна внимание. Искаше да застане между Търл и храната, която стоеше на малка масичка.

— Какво ти става? — попита Севърн намръщено.

— А… а… — заекваше Търл.

— Момчето иска да каже, че храната не е толкова хубава като тази, която сервират в залата на Маршал. Тази е студена и мазна, докато в трапезарията се сервират топли ястия.

Севърн изглеждаше объркан. Не бе типично за Зарид да се тревожи за храната. Докато месото не червясаше и докато в хляба не започваха да пълзят гъгрици, Перегрин не се безпокояха за храната.

— Искам да имаш най-добрата храна — каза Зарид, — за да си силен.

— Добре — Севърн разроши косата й. — Отивам в залата. Ти оставаш тук със Смит и разгледай дрехите, които Лиана изпрати. Може да има нещо и за теб.

— Моите са по-удобни за един Перегрин — каза тя, докато гледаше наметалото на Севърн от черно кадифе. По него бяха избродирани златни и сребърни дракони. — Не е нужно всички да изглеждат като петли.

Севърн я погледна строго.

— Не ме разочаровай. Смит, погрижи се за оръженосеца ми — каза той и излезе.

Зарид се обърна и се загледа в Търл.

— Веднъж в живота си да изляза да видя свят и за мен да се грижи един Хауърд! Сега ще трябва да стоя с теб всяка минута, за да ти попреча да причиниш зло на брат ми.

— Всяка минута? — усмихна й се Търл, тъй като перспективата му се нравеше.