Джуд Деверо
Завоевание (2)

Втора глава

Търл изостави пътеките, използвани от векове от селяните, и се скри в дълбоките, тъмни усои сред гигантските дъбове. Докато яздеше с момичето пред себе си, той усещаше крехкия й гръб, опрян на гърдите му, слабите й крака до своите. Веднъж един по-нисък клон щеше да я удари и той протегна ръка, за да я защити и клонът болезнено го шибна по рамото. Друг път, навеждайки се напред, за да избегне удара на друг клон, Търл долепи лице до извивката на врата й, меката й коса го докосна.

Той се усмихна. Оливър си мислеше, че знае всичко за Перегрин, но не беше се досетил, че всъщност най-малкият син на Перегрин беше момиче. Те бяха прави да крият пола й, защото изглежда Оливър беше доста очарован от жените на омразния род.

Търл спря коня си, когато стигна до една усамотена поляна. Слезе и свали момичето пред себе си. Ръцете й бяха все още вързани. Зарид беше сама с врага си, но в очите й нямаше страх.

Той сложи ръце на раменете й и я заразглежда. Износената мръсна туника стигаше до средата на коленете й, беше обута в тесни плетени панталони, малките й крака бяха с меки обувки до глезените. Тъмната й коса, леко накъдрена в края, се червенееше в сянката на гората. Носеше малка смешна шапка с перо от едната страна.

За първи път, откакто бе напуснал Франция, той бе истински впечатлен. Колко интересно момиче, каза си той, спомняйки си как тренираше с братята си. Изпита спонтанното желание да яхне коня си и да я отведе в имението на брат си. То беше достатъчно голямо, за да може да я скрие.

Зарид гледаше мъжа, който я държеше за раменете. Голям, с тъмна коса и очи, и типичния за Хауърд външен вид. Мъжете, които я заловиха, го бяха нарекли „господарю“, така че това сигурно беше дълго отсъстващият по-млад брат.

Беше чувала колко бил гаден, че трябвало да бъде изпратен във Франция с ужасната му майка още като дете. Гледайки го, тя можеше да разбере защо се говори така за него. Докато яздеха, той опипваше тялото й, за да разбере дали вече е станала зряла жена. А очите му блестяха така, сякаш се готвеше да я изяде на пир.

Лунатик, помисли си тя, знаеше, че щеше направи нещо, за да се защити, ако ръцете й не бяха вързани.

Докато той я гледаше като гладен вълк, тя мислеше как да се спаси. Не би могла да избяга от тримата, мъже на Хауърд, но имаше шанс с този луд. Само да успее да го накара да развърже ръцете й, щеше да извади незабелязано ножа от обувката си. Наистина беше едър, но сигурно мързелив като брат си и внушителните му размери бяха по-скоро от тлъстини, а не от мускули.

— Как се казваш? — попита я той.

— Перегрин! — изсъска тя. Ако не я развърже, ако мисли да я убие, тя нямаше да разочарова семейството си и да умре като страхливец.

— А името ти? — каза той меко.

„Какво означава това?“, помисли си тя. Да не би да се опитваше да я убеди, че има нещо друго в него, освен злоба?

— Братята ми ще те убият — каза тя. — Ще те разкъсат на парчета.

Търл се усмихна.

— Да, сигурно е така — извади от колана си кама, чиято дръжка беше обкована със скъпоценни камъни, и Зарид неволно отстъпи назад.

— Не искам да те нараня — каза той, като я хвана, сякаш беше диво, уплашено животно.

Той беше глупав, толкова, колкото и луд, ако си мислеше, че тя някога би се доверила на един Хауърд.

Търл преряза връвта, с която я бяха вързали. Като се обръщаше, с умело движение, което беше заучила добре, Зарид се наведе, преструвайки се, че се спъва, извади ножа от обувката си и го пъхна в ръкава си.

— Има ли ти нещо? — попита Търл, докато й помагаше да се изправи. — Страхувам се, че хората на брат ми бяха прекалено груби с теб.

Отново сложи ръце на раменете й и преди тя да успее да го спре, той я придърпа към себе си и я целуна.

Зарид побесня. Никога досега мъж не бе си позволявал да я целуне, а този зъл дявол и омразен враг смее да я докосва! Тя извади ножа от ръкава си и го заби в ребрата на Търл.

Той отстъпи, погледна кървавото петно, образувало се на лилавата му туника, и се втренчи изненадано в Зарид.

— Смърт на всички Хауърд! — изсъска срещу него тя и побягна към коня.

— Свободна си — прошепна Търл. — Никога не съм мислил да те държа като заложник.

Зарид се качи на коня и го погледна. Той беше пребледнял. Кървавото петно на туниката му се увеличаваше. Тя пришпори коня и напусна поляната, като навеждаше глава, докато минаваше между дърветата.

Трябваше да намери братята си, за да им каже, че е жива. Трябваше да ги спре да нападнат Хауърд. На всяка цена трябваше да спре войната.

Вече беше на края на гората, когато се усети, че войната може би е започнала, защото тя май че беше убила най-младия брат Хауърд.

Продължи да препуска. Разбира се, че не го е убила. Тя едва го нарани. Не беше засегнала жизненоважни органи. Дали? Споменът за бледото му лице изплува пред очите й. Какво щеше да стане, ако той лежи там, докато кръвта му изтече, и умре? Тримата мъже на Оливър ще знаят, че пак Перегрин е нападнал Хауърд. Тогава Хауърд ще нападне и заради нея братята й ще бъдат убити. Може би този път Оливър Хауърд ще успее да се справи с всички Перегрин?

В края на гората тя спря. Трябваше да се върне и да провери дали мъжът не е умрял. Но ако той е събрал достатъчно сили и я залови, а след това я заведе при брат си?

Хвана с две ръце главата си, искаше да спре мислите си. Досега, през целия й живот, братята й бяха взимали решенията вместо нея. Знаеше, че Роган и Севърн ще са бесни, защото Хауърд е отвлякъл сестра им и с радост биха убили най-младия от тях. Дали да не отиде при братята си и да им каже какво се е случило? Да добави ли още масло в огъня на омразата? Да възроди ли старите болки и рани?

Все пак беше нейна грешка, че се остави да бъде заловена. И двамата я предупреждаваха, че Хауърд сноват около земите им.

Тя трябваше да се върне, да превърже раната на Търл, за да не умре. Ще вземе меча му и ако е нужно, ще върже ръцете и краката му. Тя трябва да направи всичко, което е по силите й, за да предотврати войната.

Търл гледаше след момичето със съжаление. Явно нямаше да я види повече. Перегрин и Хауърд рядко контактуват, помисли той с усмивка.

Махна туниката си, за да види кървящата рана. Разбра, че острието на камата се бе плъзнало по ребрата му и не беше проникнало по-дълбоко. За щастие тя не бе достатъчно опитна с този вид оръжие и не беше го наранила сериозно.

Беше взела коня му и той трябваше да върви пеша, за да се прибере в замъка на брат си. Прецени, че тримата мъже ще стигнат до замъка, а Оливър ще събере отряд, за да търси Търл и наградата си от Перегрин.

Четири часа, каза си той. След четири часа брат му ще бъде тук. Дотогава можеше да си почива, а и раната щеше да спре да кърви. Опъна се под едно дърво и заспа.

Зарид слезе от коня малко преди поляната. С нож в ръка тя се отправи към мястото, на което беше оставила мъжа.

Мъртъв е, помисли тя, когато го видя изпънат на земята. Беше закъсняла, за да може да му помогне.

Търл я чу отдалече. По меките стъпки разбра, че е тя. Едва се сдържа да не се засмее. Това ли бяха жестоките, безчувствени чудовища, за които брат му говореше? Тази Перегрин беше поне малко човек. Каквото и да станеше, той не трябваше да я плаши. Трябва да изглежда безпомощен и да я задържи колкото се може по-близко до себе си. Леко се помръдна и изстена от болка.

Зарид подскочи стреснато и въздъхна с облекчение — той все още беше жив. Внимателно продължи напред, промъквайки се по-близо до него. С нож в ръката, тя го побутна с крак. Той изстена още един път.

— Свещеник — промърмори. — Намери ми свещеник.

Зарид загуби ума и дума. Тя трябва да го спаси. Седна до него, дръпна туниката му и разгледа раната. Беше наранила ребрата му, но не можеше да каже колко дълбоко е влязъл ножът. Нямаше много тлъстина около раната, само кожа и мускули, но изглежда беше загубил много кръв.

Погледна към него и видя, че очите му бяха затворени, а на лицето му имаше болезнена гримаса. Наистина ли Хауърд бяха толкова слаби, че да умрат от една лека рана? Тя беше виждала братята си, ранени по същия начин, да продължават да се бият цял ден, преди раната им да бъде превързана. А този мъж — едва порязан, искаше свещеник.

Разкъса още туниката му и откъсна дълга превръзка от ленената му риза. Сложи парче от ризата върху раната и започна да омотава превръзката около тялото му.

Той се беше отпуснал и на нея и беше много трудно да го повдигне. По-лесно щеше да вдигне умрял кон. Наведе се над него и го дръпна, после сложи ръце около врата му и се опита да го вдигне. Напъна се да го изправи, подпирайки го на раменете си, но той просто лежеше, забравил за присъствието й.

— Стани — заповяда му тя.

Той се размърда, но не отвори очи. Зарид го удари няколко пъти по бузите, докато накрая той я погледна.

— Опитвам се да те превържа — каза му тя. — Трябва да се изправиш.

— Трябва да ми помогнеш — изпъшка Търл.

Тя го погледна с отвращение. Наведе се над него и му помогна да се изправи. Той беше много слаб и се притискаше до нея. Беше й много трудно да го придържа и едновременно с това да го превързва. Все пак успя да се справи.

— Легни — каза тя.

Той наистина беше много глупав и тя трябваше да му казва дори най-дребните неща. Помогна му да легне.

— Сега ще си добре — каза тя. — Раната не е дълбока. Стой тук и почакай. Брат ти ще дойде скоро. Той никога не е далеч от нашите земи.

Тя се опита да стане, но той хвана ръката й.

— Ще ме оставиш ли? Аз ще умра сам.

— Няма да умреш — каза тя с отвращение.

Сигурно той е бил изпратен далеч не защото е бил толкова злобен, а защото е бил толкова слаб, че семейството му се е отвращавало от него.

— Вино — прошепна той. — Има мех вино до седлото на коня ми.

Зарид скръцна със зъби. Братята й, без съмнение, вече я търсеха бясно, а тя си играеше с един сополив Хауърд. С нежелание отиде до коня му, взе тежкия кожен мех и му го подаде. Той беше твърде слаб, за да седне без чужда помощ, дори не можеше да държи сам меха.

Това ли е врагът? От това страхливо, слабо, треперещо огромно дете ли трябваше да се плаши?

Тя дръпна меха от устните му.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Ще го оставя тук и…

— Остани — каза той, държейки рамото й. — Моля те, стой при мен. Страх ме е.

Зарид седеше на земята, а той се беше навел към нея, като че ли не можеше да се крепи сам.

— Ще умра, ако ме оставиш.

— Няма да умреш — каза рязко тя. — Трябва да имаш малко смелост. Кръвта спря, а аз трябва да тръгвам. Братята ми ме търсят и няма да е добре, ако ме намерят… тук.

— Аха. Искаш да кажеш с Хауърд. Знаеш ли, че аз съм Хауърд?

— Знам доста за Хауърд. Вие сте наши врагове.

Той въздъхна и се отпусна към нея.

— Аз със сигурност не съм твой враг.

— Ако си Хауърд, ти наистина си враг на всички Перегрин.

— Но ти се върна заради мен.

— Върнах се, за да предотвратя войната. Ако ти умреш, брат ти ще нападне моите братя — тя се опита да се измъкне от него, но той я беше притиснал с тежестта си.

— Ти се върна само заради братята си?

— А за какво друго? — попита тя объркано.

Той поднесе ръката й към устните си.

— Изглежда вие знаете всичко за нас, но ние май не знаем всичко за Перегрин. Ние не знаем, че най-младият в рода е дъщеря и при това толкова красива — той целуна първо единия, а после и другите й пръсти. — Не се ли върна заради целувката ми?

Настъпи кратко мълчание. След това Зарид се разсмя. Измъкна се изпод него, стана и го погледна.

— Ти си мислиш, че целувката ти значи нещо за мен? Мислиш ли, че целувката на един Хауърд ще ме накара да забравя четиримата си братя, убити от твоето семейство. Смяташ ли, че съм толкова лекомислена, за да предам семейството си за нещо, което един Хауърд ми е дал? Мога да ти прережа гърлото още сега, но смъртта ти ще означава открита война, а точно това не искам!

Смехът й премина в ярост.

— Вие, Хауърд, сте по-малко от нищо за мен. Не ти ли показах какво мисля за целувката ти? — тя посочи кървавата превръзка.

Обърна се и го погледна с презрение.

— Бих усетила целувка, но на мъж, а не от мекотело, слабовато същество като теб. Оливър Хауърд без съмнение доста се срамува от най-малкия си брат. Сигурно е така.

Тя отиде до коня и го яхна.

— Ще освободя коня ти в края на гората. Не искам братята ми да видят, че яздя кон на Хауърд. Няма да им кажа за подлостта на твоите хора, нито за това, че си ме докоснал. Те убиват и за по-малко.

Погледна го за последен път.

— Дори Хауърд не заслужават полумъж като тебе!

Търл скочи на крака точно когато тя възседна коня, но преди да успее да сграбчи юздите, Зарид вече го беше пришпорила.

Лицето му почервеня от яд. Полумъж. Брат му ще се срамува от него. Мекотело, слабовато същество.

Той? Той, Търл Хауърд слабоват? Във Франция побеждаваше на всички турнири още от момче. Жените се тълпяха около него. Всички го молеха за целувка, а това момиче-момче му каза, че целувката му не била на мъж.

Сякаш тя правеше някаква разлика между целувките, а и нещо повече. Това, което тя познаваше, беше — мечовете, боя… и… и конете. Тя трябва първо да е жена и след това ще може да разбере дали целувката е на мъж или не. Тя трябва…

Той рязко спря тихата тирада и се подсмихна леко. Май беше прекалил с безпомощността си. Но пък беше приятно да я накара да се наведе над него, за да го вдигне. Когато гърдите й бяха над него, той усети, че ги беше привързала с нещо твърдо в старанието си да изглежда момче.

И все пак това беше напълно излишно, защото всяко нейно движение издаваше женствеността й. Как можеше някой да повярва, че тя е момче, ето това не можеше да разбере Търл.

Едно момче не би се върнало, за да разбере дали врагът му е добре. Търл, разбира се, не би целунал момче и така да го предизвика, че да го намушка. И все пак едно момче не би се върнало.

Той се облегна на едно дърво и затвори очи. Колко интригуващо момиче беше тя, ярост и страст, които прикриваха вътрешна мекота. Не й пукаше, че ще нарани един мъж. Беше различна от другите жени, които бяха престорено свенливи, флиртуваха и даваха обещания. Младата Перегрин нямаше никога да флиртува и да дразни. Тя винаги ще казва това, което мисли.

Той се повдигна. Вероятно никога повече нямаше да я види.

Тръгна. Може би скоро щеше да срещне хората на брат си. Ако някой знаеше най-добре какво крият или възнамеряват да направят Перегрин, това беше брат му. Оливър без съмнение щеше да бъде поласкан, че малкият му брат се е заинтересувал от вражеския род.

 

 

През малкото каменно прозорче Зарид гледаше хората на двора далеч долу. Два дни в кулата само на хляб и вода беше наказанието й за това, че уплаши до смърт братята си. Севърн й крещя цял час, след като тя се беше върнала като пребита. Яростта на Роган беше по-страшна — тя се почувства малка, като че можеше да се провре между камъните на камината.

Все пак виковете на Севърн направиха дългите й извинения ненужни. Тя успя само да измънка, че искала да поязди, жребецът на Севърн я хвърлил и тя трябвало да се прибере пеша. Каза, че съжалява за загубата на коня, но едва ли някой имаше представа колко по-лошо можеше да бъде. След всичко това двата дни сама в кулата бяха малко наказание. Страхуваше се все пак да не би братята й да й забранят да отиде на турнира.

— Ако Хауърд станат причина да ме лишат от това удоволствие, ще убия това хленчещо, страхливо, никакво същество с голи ръце — мърмореше си тя.

Скочи на крака, защото чу, че вратата се отваря. Обърна се и видя Лиана, която влизаше с покрита кошница с ръка. Лиана имаше меко сърце. Тя се страхуваше, че Зарид ще страда без месо и вино.

— Донесох ти нещо за ядене — каза Лиана. — Не го заслужаваш, защото много ни уплаши.

— Наистина много съжалявам — рече Зарид, докато взимаше кошницата. — Много мило от твоя страна. — Тя седна на ръба на мръсното легло.

— Не мога да те оставя да гладуваш — говореше Лиана, докато сядаше на единствения стол в стаята и се оглеждаше. — Това място не е за човешки същества.

Зарид не смяташе, че стаята е толкова лоша — няколко бълхи тук-там, няколко плъха, но чак пък да не може да се живее. Погледна хитро към Лиана, знаеше, че мнението на снаха й има значение при решаването на въпроса за турнира. Роган слушаше жена си и ако Лиана кажеше, че е опасно да пуснат Зарид, брат й щеше да й забрани да отиде.

— Не мислиш ли, че ми е време да си намеря съпруг? — попита Зарид, хапвайки дебела пържола.

Това изглежда обърка Лиана.

— Да, но мисля, че нито ти, нито братята ти давате пет пари за подобна идея.

— Късно се замислих — каза Зарид. — Вероятно би трябвало да имам собствен дом, деца. Може би да се оттегля от всичко това — тя махна с ръка около себе си. — И от Хауърд.

— О, Зарид, точно така. Животът ти ще се промени много, когато имаш свое собствено семейство. Сигурно ще помогнеш и на братята си да преодолеят омразата си към Хауърд, когато се сродят с друго семейство.

— Добре — каза Зарид. — Значи ти все пак имаш някого предвид, за когото бих могла да се омъжа?

— Не — отвърна Лиана. — Тук сме така изолирани, не се срещаме с никого. Но може би мащехата ми познава някого — тя замълча за миг.

— А и Севърн може да срещне някого на турнира — Зарид говореше така, сякаш не я касаеше. — А може би аз бих могла да огледам мъжете там.

Лиана не каза нищо, но когато Зарид я погледна, тя се усмихваше.

Мека по душа, искрена, но и много умна, помисли си Зарид.

— Лиана, моля те, разреши ми да отида. Никога през живота си не съм излизала оттук. Бих искала да срещна други хора, които не са ми роднини или наети от семейството.

— Много е опасно. Хауърд…

— Ха! — каза Зарид и стана. — Хауърд! Тези безгръбначни страхливци! Не си струва да се занимаваш с тях.

— Какво знаеш ти за Хауърд, та ги наричаш страхливци? Какво се случи, докато яздеше? Имаше кръв по панталона ти, но никъде нямаш рана.

— Сигурно е от коня, когато падна — бързо изстреля Зарид.

— Не съм съвсем сигурна, че казваш цялата истина.

— А от какво друго може да е? Да не мислиш, че Хауърд са ме заловили? — Зарид се изсмя рязко. — Те ме хванаха, но защото имат добри сърца ме пуснаха.

— Знам, че можеш да си служиш добре с нож! — отвърна меко Лиана. — Може би си избягала, когато са те заловили.

Зарид прекоси стаята, взе си едно парче хляб и го захапа.

— Хлябът е вкусен. Когато се омъжа, надявам се да бъда поне наполовина толкова добра домакиня, колкото си ти. Ако, разбира се, се намери съпруг, или по-точно, ако Севърн ми намери. Сигурна съм, че той ще ми намери добър съпруг.

— Добре, пази си тайните — каза Лиана. Тя беше живяла достатъчно дълго в замъка на Перегрин, за да знае, че те рядко разкриваха нещо за себе си, освен ако не им се наложи да го направят. — Севърн, без съмнение, ще избере човек, който да му помогне във войната с Хауърд, човек с боен опит — тя погледна Зарид. — Ти се нуждаеш от по-малко война и от повече любов.

— Любов — с пренебрежение каза Зарид. — Имам братята си, Бог, нямам нужда от повече любов.

Лиана загледа зълва си — беше много симпатична. Сигурна беше, че някой ден Зарид ще се влюби. Можеше да не знае много за Перегрин, но беше убедена, че те са хора на страстта: мразеха със страст, биеха се със страст, обичаха със страст. Изглежда Зарид смяташе, че няма значение за кого ще се омъжи. Но ако се обвържеше с мъж, когото не уважава и презира, щеше да го намрази и ако той има достатъчно мозък, би се страхувал за живота си.

Лиана знаеше, че трябва да говори с Роган да не пуска Зарид на турнира, но нещо я спираше да го направи. Наистина Зарид щеше да е на сигурно място у дома, но ако нейното страстно желание, да замине се превърне в омраза, още по-голяма омраза към Хауърд, които й пречеха да отиде, а можеше да намрази и Лиана?

— Ще бъдеш ли винаги до Севърн? — попита Лиана, замисляйки се дали щеше да види отново Зарид жива.

— Разбира се! — зарадвано отвърна тя.

— Как бих искала да дойда с теб. Вече ти поръчах няколко рокли — сини и зелени. Би могла да бъдеш много хубава, ако косата ти не е винаги сплетена. О, Зарид, колко е хубаво на турнирите. Ти даваш благоразположението си на един мъж и той…

— Предпочитам да се бия — каза й Зарид. — Да яхна коня, да взема копието и да съборя мъжа от седлото. Не бих искала да седя и да гледам.

— Не, предполагам, че няма да го направиш — Лиана скръсти ръце на гърдите си. Тя имаше много грижи с второто си дете и не можеше да тръгне. Сигурно щеше да е по-добре да не вижда как зълва й се прави на оръженосец, как чисти седлата, храни конете, как тича между биещите се и подава нови копия.

Лиана стана.

— Чувствам, че това е най-доброто, което мога да направя за теб. Надявам се да бъдеш на безопасно място. Дано Севърн да бъде прав, че Хауърд няма да се решат да нападнат, докато кралят е там. Ще му кажа, че си има оръженосец.

Тя тръгна към вратата.

— Лиана — попита Зарид, — когато срещна Оливър Хауърд, той как изглеждаше? Добър боец ли е?

— Не съвсем. Той е доста по-възрастен от братята ти, а и доста дебел. Но на него не му е нужно да се бие, той е достатъчно богат, за да си наеме толкова рицари, колкото са му необходими.

— А брат му?

— Брат му? Не съм чувала да има брат. Страхувам се, че не познавам рода Хауърд така добре като вас. Зарид, какво знаеш за брат му?

— Нищо. Нищо определено. Просто — тя погледна Лиана, — не съм виждала много свят, познавам само братята си — усмихна се гордо. — Те са силни и красиви. Никой не може да ги победи в боя. Дали наистина са толкова изключителни мъже или има и други като тях?

Лиана не отговори веднага.

— Не вярвам, че има и други мъже като братята ти. Но Зарид, мъжът е нещо повече от силни ръце. Не трябва да избираш съпруг само по физическите му качества. Има и други неща като доброта, всеотдайност, топлина, обич към теб и децата ти…

— И да защитава семейството ми от врагове.

— Да, това е важно, но… — Лиана се чудеше как да обясни на момичето, че имаше и друг живот, освен този, който тя познава. През целия си живот Зарид бе живяла във война с друг род. Бе отгледана като момче, за да я защитят. Тя не знаеше нищо друго за удоволствието да седнеш на слънце с красив, млад мъж, докато той свири на лютня или ти пее. Никога мъж не беше й целувал ръка и не й беше казвал колко красиво е слънцето в косите й. Никога не беше бъбрила с момичета или пофлиртувала с момче, въобще не беше правила нищо женско. Зарид познаваше само конете, мечовете и можеше да пее всички мръсни песни, заедно с мъжете. Тя нямаше представа какво е сатен или брокат или самур. Но най-лошото беше това, че тя не познаваше други мъже, освен братята си.

— Няма да намериш съпруг като братята си — каза меко Лиана.

— Тогава никога няма да се омъжа — отвърна Зарид с цялата младежка убеденост. — Ще си остана девствена цял живот.

Лиана се разсмя. Перегрин да остане девствена? Тя знаеше много по-добре от братята й, че когато Зарид открие сексуалното преживяване, никой няма да може да я спре. Ако Севърн не я наглежда на турнира и тя срещне симпатични мъже, които да я привлекат…

Лиана не се замисляше за възможните последствия, тъй като й беше повече от ясно, че братята й биха убили всеки, който докосне малката им сестра.

— Сигурна съм, че правя грешка, като те пускам да отидеш.

— Ще бъде добре — каза Зарид, — ще се подчинявам на Севърн и ще бъда близо до него. Няма да създавам неприятности. Кълна се, Лиана. Имаш думата ми на Перегрин.

Лиана се усмихна и въздъхна:

— Перегрин са родени да си имат неприятности. Сигурна съм, че двамата с брат ти ще се забъркате в ужасна каша. Закълни се, че няма да позволиш на Севърн да убие някого, а ти няма да се върнеш вкъщи с дете.

Зарид зяпна от учудване.

— Какво дете?

— Закълни се. Иначе няма да отидеш.

Зарид се намръщи. Лиана не разбираше нищо. Севърн отиваше да си вземе жена, а не да убива някого, а тя отиваше, за да гледа борбите. Освен това всички смятаха, че тя е момче, едва ли някой мъж ще се опита да я задява. Все пак си спомни за целувката на младия Хауърд. Той беше разбрал, че тя е жена, но това може би беше, защото и той самият беше полужена, припадна от една малка рана.

— Кълна се — каза тя.

— Надявам се това да свърши работа! Сега лягай и се наспи, защото утре тръгваш с брат си.

Зарид се усмихна широко.

— Разбира се, много ти благодаря Лиана. Ще донеса слава за името Перегрин.

— Не ми говори така, че ще си помисля нещо лошо. Лека нощ, Зарид, и знай, че ще се моля всеки ден за теб — Лиана излезе и затвори вратата след себе си.

Зарид остана за момент на мястото си и после подскочи високо, като удари с ръце напукания хоросан на тавана. Чувстваше се така, сякаш животът й започва от утрешния ден.