Джуд Деверо
Завоевание (15)

Петнадесета глава

Лиана първа откри, че детето го няма. Колкото и да се опитваше да го възпита като цивилизован човек, то си оставаше Перегрин. За първия му рожден ден Роган му подари дървен меч, чичо му — кожен шлем. Роган качи сина си на кон, когато бе на две години. Детето израсна край тропота на конски копита и звън на мечове. Още двегодишен той често стоеше с баща си на тренировките и имитираше начина, по който те боравеха с оръжието.

На около три години той вече не се страхуваше от нищо. Лиана молеше Роган да внимава за детето и да не му разрешава да тича свободно из двора, където неговите хора, които обикновено бяха полупияни или изморени от тренировките, можеха да го ударят или наранят. Но Роган й казваше, че е старомодна и че по този начин са били възпитавани децата в рода им, че той иска сина им да порасне мъж, а не полужена.

Така че, когато Джойс отиде да види детето и не го намери, не се разтревожи много. Пък и трябваше да се грижи за болната си господарка и новороденото. Тя дори не й спомена, че детето не е там, където обикновено играеше.

А и на Лиана не й бе до него, тъй като трябваше да се справя с яростта на съпруга си, понеже Хауърд бе изчезнал.

— Къде е той? — крещеше Роган на сестра си.

Зарид стоеше вкаменена и мълчалива, тъй като му бе отговорила вече стотици пъти. Тя просто не знаеше къде е. Бе спал при нея, бе станал рано и бе излязъл. Тя не го бе последвала.

Зарид не каза на бесния си брат, че две вечери подред те се бяха карали жестоко. Търл още един път й се бе ядосал, че не му вярва. Тя се бе опитала да му каже, че въпреки това е разкъсана на две, една част от нея, е с братята й, другата при него. Вместо да го успокои, това като че ли още повече го вбеси.

— Както брат ти не би приел половината от това, което му принадлежи, така и аз няма да приема половината от това, което заслужавам! — Той бе излязъл от стаята и оттогава тя не го бе виждала.

Севърн каза, че вероятно не е могъл да издържи да живее с тях, но Роган отвърна, че сигурно е отишъл при брат си, за да му разкаже за слабите места в отбраната на замъка им.

— Престанете и двамата! — изкрещя Зарид. — Той вършеше всичко, което го караше — обърна се тя към Роган. — Правеше всичко, което поискаш, без да се оплаква. Той може да поеме този товар, дори много повече.

— Но тогава къде е?

Тя не можеше да им отговори нищо. Дали му бе дошло до гуша от омразата на Перегрин и се е махнал? Би ли я напуснал, без да й каже дума? Върнал ли се е при брат си? Беше ли войната близо? Щеше ли цялото й семейство да умре, заради нея?

Тя мислеше, че няма да може да издържи повече, когато около обяд Лиана разбра, че синът й го няма. Лиана, която бе доста болна след раждането, не можеше да издържи на нещастието, че синът й го няма.

— Хауърд е отвлякъл сина ми! — прошепна Роган.

Зарид не бе сигурна, че е чула добре.

— Не — каза тя, отначало тихо, после по-високо. — Не! Той не може да направи това.

Роган я погледна, сякаш искаше да й каже, че повече няма нужда от нея, тъй като тя му е също толкова голям враг, колкото и Хауърд.

Зарид седна и зачака, докато братята й излязоха да търсят момчето. Лиана предположи, че той може да е отишъл до селото с някой от работниците. Но селото бе претърсено и нямаше и следа от Хауърд и момчето. Двамата като че бяха изчезнали от лицето на земята.

Към залез-слънце Роган бе готов да тръгне на война с Хауърд, но Лиана и Зарид го помолиха да изчака. Възможно бе да няма никаква връзка между изчезването на момчето и на Хауърд.

Целият ров бе прегледан с мрежи, но не откриха нищо и Лиана се разплака от облекчение.

Зарид седна на прозореца на стаята си и се втренчи на север, надявайки се да види съпруга си да идва. Надяваше се, че той просто бе решил да се спаси за един ден от Перегрин, да лежи на земята и да гледа цветята. Тя не можеше да каже на братята си, че той е способен на подобна постъпка, тъй като те не биха разбрали как един мъж може да прави подобно нещо.

При залез-слънце те взеха факли и тръгнаха да претърсват гората.

Там хванаха бракониер. Отначало човекът бе толкова уплашен, че не можеше да говори свързано. Той мислеше, че Роган и хората му търсят него. Когато накрая разбра, че не той ги интересува, им каза, че е видял едър мъж с тъмна коса да язди с едно червенокосо дете на седлото. Роган и Севърн го разпитваха дълго, докато се убедиха, че детето е синът на Роган, мъжът — Хауърд. Върнаха се в замъка и започнаха да се подготвят за война.

— Нещо не е наред — каза Зарид. — Той не е отвлякъл детето. Не е способен на това.

Роган изля целия си гняв върху нея, обвинявайки я, че тя е докарала това нещастие на семейството им, поддавайки се на страстта си, че заради нея ще се прекъсне родът.

— Ако носиш негово дете, ще го убия в момента, когато се роди! — й каза той.

Зарид не можа да издържи на гнева му, или по-скоро на логиката му. Те бяха довели бракониера в замъка и той повтори всичко пред жените. Той обрисува точно Търл от цвета на дрехите му до емблемата на ножницата. Описа и сина на Роган с неговата светло червеникава коса и физиономия като на баща му. Нямаше съмнение, че Търл е отвлякъл детето. А заедно с него са били и трима души с емблемата на Хауърд.

Зарид искаше да вярва в съпруга си, искаше да си обясни това, което бе видял бракониерът, но не можеше. Търл бе видян да язди с детето и с трима от рицарите на Хауърд към именията на брат си.

На другата сутрин Роган и Севърн тръгнаха с около триста души, всичките, които успяха да съберат, към имението на Хауърд. Те не бяха достатъчни за война срещу Хауърд, но това можеха да си позволят.

Зарид предложи да тръгне с братята си, но Роган едва я погледна, а очите му блестяха от омраза. Тя знаеше, че той я смята за враг, както и съпругът й.

— Жените ще чакат, докато мъжете умират — каза Лиана, когато тръгнаха.

Зарид не можеше да чака спокойно и непрекъснато се катереше по стените, докато обувките й се изпокъсаха. Тя ги хвърли в рова и се изкачи боса, без да изпуска от очи хоризонта.

Два дни тя вярваше в съпруга си. Два дни си повтаряше, че той не е предал нея и семейството й. Повтаряше си, че той не може да е отвлякъл детето. Опитваше се да си спомня всичките приятни дни прекарани с него и как той повтаряше, че желае да спре враждата.

На третия ден пристигна пратеник от Роган. Заедно с него дойде и човек, който им каза, че е видял четирима от хората на Хауърд, които водели със себе си едно червенокосо момче и отивали към имението на Хауърд. Човекът живеел достатъчно близо до имението и познавал Търл.

От този момент Зарид загуби вяра в Търл. Тя стоеше тихо, без да каже нито една дума, след като чу пратеника, но не можеше да излъже Лиана.

Лиана се обърна и като видя, че Зарид напуска стаята, побягна след нея. Намери я да облича ризницата, която братята й бяха направили за нея.

— Не отиваш да го търсиш, нали? — попита Лиана.

— Аз го доведох тук и аз ще го изхвърля. Ще го намеря и ще го убия! Той ще ми позволи да се приближа до него и когато го направи, ще го убия.

Лиана знаеше, че не може да се спори с никой Перегрин. Когато ставаше дума за омразата им, никакви разумни доводи не можеха да ги спрат. Лиана излезе от стаята, извика трима души и им нареди да пазят Зарид. Нямаше да позволи на младата жена да напусне замъка. Тя я държа под охрана два дни, докато рицарите се върнаха. Едва тогава отиде да я освободи. Яростта на Зарид не бе намаляла, докато бе затворена и бе така ядосана на Лиана, че щом тя я докосна, Зарид се отдръпна като попарена.

— Връщат се — каза й нежно Лиана.

Зарид изхвърча навън и се изкачи на стените. Те бяха далеч, но тя успя да види, че съпругът й бе с тях. Той яздеше до Роган с наведена глава и доколкото виждаше, ръцете му бяха вързани отзад.

Изчака да се приближат и когато бяха достатъчно близо, видя, че Търл беше бит. За миг, само за миг тя изпита болка, спомняйки си как ръцете му галеха тялото й, спомни си усмивката му. Но веднага се сети за подлостта и предателството му.

Слезе да ги изчака в двора. Лиана стоеше до нея и въздъхна, когато видя лицето на Търл, красивото му лице, което сега бе посиняло, черно и подуто.

Зарид усещаше, че сълзите й напират, но тя нямаше да си позволи да заплаче. Чудеше се защо Роган не бе убил Търл веднага, после разбра, че го водеше, за да го екзекутира публично и Зарид трябваше да присъства.

Наблюдаваше как го блъснаха от коня. Той падна и опита да се изправи, но му бе трудно, защото ръцете му бяха вързани. Когато един от мъжете се опита да му помогне, Търл се дръпна, за да покаже, че не иска никаква помощ.

Когато най-накрая се изправи, той видя Зарид, която стоеше на около метър от него. Лицето му бе неузнаваемо й Зарид потръпна, но стоеше вкаменена, докато го гледаше. Нямаше да позволи женската й чувствителност да я подведе отново. Тя изправи раменете си и го погледна така, че му даде да разбере, че не може да очаква нищо от нея, че преди може и да го е обичала, но това е минало.

Той я гледа известно време, после се обърна и се заизкачва по стълбите към замъка. Зарид почти бе готова да тръгне след него, ако нямаше кой да я види. Откакто го бе срещнала, той я бе гледал с интерес, с раздразнение, по-късно и с любов, но никога не я бе гледал с омраза. Тя никога не бе и помисляла, че той е способен да мрази. Може би, защото смяташе омразата за привилегия на Перегрин, чувство, в което те се бяха усъвършенствали и наистина умееха да го правят добре.

Но омразата, която видя в очите на Търл, бе по-страшна дори от тази на Роган. Това не бе омраза на представител на един род към врага му от друг, а на един човек към друг. Така можеше да гледа само човек, който бе обичал, но любовта му се бе превърнала в омраза.

Зарид извърна поглед, тъй като не можеше да гледа как той се мъчи, препъвайки се по стълбите.

— Върви! — каза Севърн за нея. — Трябва да чуеш присъдата му.

Зарид се отърси от мислите си и се огледа. Зад Търл вървяха няколко от хората на Роган, след тях Лиана, носеща сина си. Зад нея вървяха Роган и другите му хора.

— Къде го открихте? — попита Зарид.

— Хванахме го, преди да успее да стигне земите, които Хауърд са откраднали от нас. Беше сам с детето — Севърн я остави и тръгна след останалите.

Зарид го последва с наведена глава.

Гледката бе по-лоша от очакванията й. Търл едва се държеше на краката си, дрехите му бяха разкъсани, целите в кръв, а хората на Роган го бяха заобиколили. Лиана люлееща спящото дете, бе седнала до съпруга си, спокойна, че синът й е при нея.

— Какво ще кажеш в своя защита, Хауърд? — каза Роган с пълен с ярост глас.

Търл повдигна глава и го погледна.

— Казах ти всичко — едва успя да прошепне той с подутите си устни. — Няма да чуеш нищо повече от мен.

— Отведете го и го убийте — каза Роган.

Лиана бе тази, която се възпротиви, не за да защити Търл, а от страх от реакцията на брат му.

— Не можеш да го направиш. Брат му е дук. — Детето се събуди и веднага поиска да го пуснат. Лиана бе твърде слаба, за да може да го задържи и го пусна. Стана и отиде при съпруга си. — Трябва да го заведем в Лондон при краля.

Роган погледна Търл с презрение.

— Кралят няма да реши проблема. Той разправя, че не е отвлякъл, а спасил момчето. Кралят ще му повярва, Хауърд имат достатъчно пари, за да купят дори и него.

— Не е отвлякъл момчето?! Какво искаш да кажеш?

— Не знам — каза Роган. — Той винаги има какво да каже.

Само при споменаването, че Търл не е отвлякъл детето, сърцето на Зарид заби силно, но се овладя. Бе му повярвала веднъж, но втори път нямаше да я подлъже. Стоеше, без да помръдне и виждате, че едва се държи, но някаква огромна вътрешна сила му помагаше да стои изправен. Не я беше погледнал откакто запуснаха двора.

— Роган! — каза Лиана. — Искам да го изслушаш.

— Не! — каза Роган. — Не ми се слушат повече лъжи. — Той се обърна към мъжете зад него. — Заведе те го долу.

Зарид не вярваше, че му е останала някаква сила да се бори, но той се съпротивляваше на хората на Роган, когато го хванаха.

Именно тази борба накара сина на Роган да се разплаче и да хукне към мъжете недоволно. Детето, което не се страхуваше от нищо, се насочи точно между тях. Всички бяха така вглъбени в това, което ставаше с възрастните, че никой, освен Лиана не видя детето. Тя изпищя от страх и всички погледнаха към детето, точно когато юмрукът на един от хората на Роган се насочваше към главата му.

С последни сили Търл се извъртя и прикри детето с тялото си. Всички чуха как изпукаха ребрата му.

Настъпи гробна тишина, всички бяха като зашеметени от това, което се случи. Търл бе на земята върху детето.

Зарид не бе в състояние да се движи просто стоеше и гледаше как Търл със сълзи от болка в очите се завъртя настрани и взе детето в прегръдките си.

Погледна към Лиана, която стоеше трепереща от страх, тъй като за втори път една не изгуби сина си. Ако юмрукът го бе ударил, щеше да е мъртъв.

— Ние станахме приятели през последните дни — каза Търл с пресипнал и измъчен глас.

Роган тръгна към Търл и детето, но Лиана го спря.

— Какво се случи? — прошепна тя.

С огромна мъка Търл започна да говори. Детето явно му причиняваше болка, докато се катереше по него, но то не пожела да го остави, дори когато Лиана протегна ръце да го вземе.

— Не можех да спя — започна Търл толкова тихо, че едва се чуваше. — Излязох на двора и… — пое дъх и затвори очи, за да преодолее болката. — Детето бе долу. Ние… поиграхме малко на топка — отново си пое дъх. — Сигурно съм заспал. Когато отворих очи, вратата бе отворена, а детето го нямаше — Търл потръпна, понеже детето го ритна в корема, хвана леко крака му и го задържа. — Отидох до вратата и видях, че детето отива към гората — отново си пое дъх. — Хората на брат ми наблюдават това място.

— Знаем това — тросна се Роган. — Нямам намерение да слушам повече.

Лиана застана между него и Търл.

— Какво направи?

— Оседлах коня си и тръгнах след него — каза Търл, погледна детето с обич и го погали по главата. — Хората на брат ми го бяха заловили, както се страхувах, че може да стане.

Детето седна в скута му и започна да си играе с парчетата от дрехите. Търл погледна Лиана.

— Не можех да убия хората на брат ми, а и не можех да рискувам да нараня детето. Тръгнах с тях да го пазя.

— Няма да слушам повече лъжите му! Той е Хауърд и е опасен като змия! — каза Роган.

Лиана се обърна към съпруга си.

— Мислиш ли, че синът ти е толкова глупав и не може да различи един враг, още щом го види. Така ли се държа с другите мъже?

— Плашеше се от тях — каза Севърн. — Роган спомняш ли си? Започваше да пищи още щом се приближаваха до него.

— Не си спомням нищо! — каза Роган, но остана на мястото си.

Зарид не каза нищо, но именно в този момент разбра, че Търл казва истината. Той бе направил точно това, което казваше. Бе тръгнал с тях, за да спаси детето.

— Той казва истината — прошепна тя на брат си и усети погледа на Търл.

— Един Хауърд никога не казва истината.

— Но той не лъже — отвърна Зарид със стиснати устни. — Той не е отвлякъл детето! — Тя се втренчи в брат си. — Къде намерихте съпруга ми?

След като Роган не й отговори веднага, тя се увери напълно, че Търл не лъжеше. Изведнъж й олекна.

— Къде бе той, когато го открихте? — почти изкрещя тя.

— Връщаше се — отвърна Севърн.

— Връщаше се? — Още повече й олекна. — Искаш да кажеш, че е идвал насам? Взел детето и се връщал? Доколкото разбрах, сте убили хората на Хауърд? Защо?

Тъй като Роган не пожела да отговори, тя се обърна към Севърн.

— Те го преследваха — тихо каза той.

В този момент и двете жени избухнаха и нападнаха двамата братя.

— Той е бягал от хората на брат си! Вие сте ги убили и след това сте пребили човека, който е спасил сина ти?! — тя се спря пред Роган и се втренчи в него. — Толкова ли е голяма омразата ти, че ти пречи да виждаш реално нещата? Седмици наред гледах как измъчваш този мъж и през цялото време той не реагираше на обидите ти. Не видях нито едно доказателство, че е такъв черен дявол, за какъвто ми го представи! — Тя кимна към сина им. — Виж ги! Изглежда, че тригодишният ти син има повече разум от теб. Той може да познае един приятел, още щом го види.

Тя отиде при Търл и се надвеси над него.

— Ти може да си Хауърд, но си приятел. Благодаря ти, че спаси детето ми! — Наведе се и го целуна по бузата, после взе детето от скута му и се обърна към мъжете около тях. — Вдигнете нашия приятел и се погрижете за него. Искам да се полагат най-големи грижи за него.

Търл отблъсна ръцете, които му предлагаха помощ, същите ръце, които преди малко искаха да го убият. Бавно с мъка той успя да стане сам.

— Няма да остана повече тук. Прибирам се у дома.

Лиана го погледна и кимна. Чувстваше се много зле, тъй като се бе държала лошо с него през последните няколко седмици, но го разбираше, че не желае да вижда нито един от техния род повече.

Зарид тръгна към него и погледна брат си предизвикателно.

— Идвам с теб.

Още преди Роган да се намеси, Търл я погледна и каза:

— Не!

— Искам да дойда с теб. Където и да отидеш!

Погледна я студено.

— Не! Не те искам.

Студени тръпки полазиха Зарид.

— Но аз ти вярвах. Знаех, че не си отвлякъл детето. Знаех, че не си враг.

Лицето му остана все така студено.

— Ти не ми вярваше! Видях омразата в очите ти. Ти също като братята ти мислеше, че съм виновен. — Отвърна поглед от нея, за да покаже, че всичко е решено и се обърна към Лиана: — Мога ли да си взема коня? Ще тръгна още сега.

Очите на Лиана се разшириха.

— Не можеш да тръгнеш в такова състояние. Ранен си, нямаш охрана.

— Ще напусна това място веднага.

Никой не го спря. Никой не се опита да го убеди да остане в замъка. Дори Зарид стоеше и гледаше отстрани, докато той излизаше от стаята и живота й. Гледаше го как си отива, искаше да тръгне след него, но гордостта й не й позволяваше.

— Тръгвай — бутна я Лиана.

Но Зарид поклати глава и тръгна към спалните, вървеше и се стараеше да не мисли. Ако си го позволеше, знаеше, че ще си спомни хилядите неща, които Търл бе направил за нея, че от първата им среща той бе добър с нея. Бе я спасил от коня и тя не се съмняваше, че е спасил и сина на Роган.

Но въпреки това тя се бе съмнявала в него. Лиана й бе казала да следва инстинкта си, но Зарид не я послуша и позволи на омразата да й повлияе. Бе сигурна в едно — че както тя не е до такава степен обладана от омраза като братята си, както тя е различна от тях, така и Търл не беше като брат си Оливър.

Докато слизаше по стълбите, усети, че има нещо странно. Спря и разкърши рамене, усещайки някакъв студ. Тогава видя, че вратата към стаята на призрака е отворена.

За миг замръзна на мястото си. Виждаше слънчевата светлина, която се процеждаше край вратата, въпреки че денят бе мрачен и студен. Стаята на призрака винаги бе стояла заключена. Преди Роган да се ожени, спалните на втория етаж не се използваха, защото всички се страхуваха от тази стая. Говореше се, че когато призракът е нужен, вратата ще бъде отключена.

Зарид се огледа и видя, че е сама. Ако вратата бе отворена, значи бе отворена за нея. Тя направи една крачка и усети как краката й натежаха. Едва ги повдигаше, но все пак продължи бавно напред.

Когато застана пред вратата, сърцето й се сви. Какво ли щеше да види в стаята? Чудовища? Вампири?

Трепереща и пребледняла, тя прекрачи прага. Бе готова да изкрещи, да побегне или и двете заедно, но когато влезе, се отпусна. В стаята нямаше нищо друго, освен красиво облицовани столове, един гоблен и пана на стената. Тъй като години наред бе стояла заключена, стаята бе чиста и подредена.

Зарид се отпусна и заразглежда полузавършения гоблен. Докосна жената, нарисувана на гоблена, и в този момент от тавана падна лист хартия.

Ръката й замръзна. Стоеше като закована, затаила дъх. Тялото й започна да трепери, когато погледна листа на пода. Ужасяваше се от мисълта да се обърне, страх я бе какво ще види.

Изминаха няколко минути преди да се реши да мръдне. Не се чуваше никакъв шум, нито в стаята, нито извън нея. Събра сили, рязко се завъртя и се огледа.

Нищо. Никой. Само слънчевата светлина обливаше стаята.

Трябваха й няколко минути, докато се успокои. Краката й трепереха от страх, но събра сили да се наведе и вземе листа.

Търл не я бе научил да чете достатъчно, за да може да прочете цялото послание, но не се нуждаеше да знае да чете, за да разбере какво бе написано на листа. Бе точно копие на написаното над камината в стаята на Роган. Тя го знаеше наизуст, както всички в рода й.

Това бе загадката, която бе зададена на семейството й от векове, много преди да започне враждата с Хауърд. Никой не знаеше какво означава. Като малка тя не спеше по цели нощи, опитвайки се да я разгадае. Понякога си мислеше, че ако намери отговора, ще успее да спаси братята си от сигурната смърт. Но порасна, стана и свидетел на смъртта на майка си и баща си. Имаше моменти, в които фанатично се залавяше да разреши загадката, като мислеше, че отговорността да спаси семейството тежи на нейните рамене. Щом не можеше да върти меча както братята си, можеше да им помага по друг начин.

Стисна здраво листа и излезе от стаята. Чу как вратата се затръшна сама зад нея. Отказа да повярва в призрака.

— Беше вятърът — прошепна тя и забърза надолу по стълбите.

Може би, ако успееше да разреши загадката, щеше да си обясни какво означава всичко, което става с живота й и може би щеше да успее да върне съпруга си.