Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (6)

Глава 6
Храстчетата

Докторът дълго стоя на фона на огромните каменни капитани и маха с шапка. Златните лъчи на залязващите слънца го осветяваха и той също изглеждаше като статуя, но по-малка от другите.

— Аа-а-а! — дочухме ние изведнъж далечен вик.

Обърнахме се.

Докторът тичаше към нас, затъвайки в пясъка.

— За-бра-ави-их — крещеше той. — Съвсем забравих!

Докторът дотича при нас и около две минути не можеше да си поеме дъх, все започваше едно и също изречение, но не му достигаше въздух да го завърши.

— Хр… — казваше той. — До па…

Алиса се опита да му помогне.

— Хрътка ли? — попита тя.

— Нее… Хр-храстчета. Аз… забравих да ви кажа за храстчетата.

— Какви храстчета?

— Стоях до самите храстчета, пък забравих да ви кажа за тях.

Докторът посочи към паметника на Третия капитан. Даже оттук, отдалеч, се виждаше, че в краката на капитана скулпторът е направил кичест храст, старателно е изпилил от камък клоните и листата му.

— Аз си мислех, че това е само за красота — каза Алиса.

— Не, това е храстче! Никога ли не сте чували за храстчетата?

— Никога.

— Тогава слушайте. Само две минути… Когато Третия капитан бил на осмия спътник на Алдебаран, той се загубил в пустинята. Нито вода, нито храна — нищо. Но капитанът знаел, че ако не се върне в базата, корабът ще загине, защото всички членове на екипажа лежали поразени от космическа треска, а ваксина имало само в базата, в празната изоставена база в планината Сиера-Баракуда. А когато силите напуснали капитана и изгубил пътя сред пясъците, чул далечно пеене. Отначало му се сторило, че това е халюцинация. Но все пак събрал последните си сили и тръгнал по посока на звуците. След три часа допълзял до храстчетата. По тези места храстчетата растат край малки водоеми и преди пясъчна буря се трият едно в друго, издавайки мелодични звуци. Сякаш пеят. Така в планината Сиера-Баракуда храстчетата показали на капитана пътя към водата, дали му възможност да изчака страшната пясъчна буря и спасили живота на осем космонавта, които загивали от космическа треска. В чест на това събитие скулпторът е изобразил на паметника на Третия капитан храстче. Така че, мисля, струва си да надникнете на осмия спътник на Алдебаран в планината Сиера-Баракуда и да намерите храстчетата. Освен това Третия капитан казваше, че вечер по тях цъфват големи нежни светещи цветове.

— Благодаря ви, докторе — казах аз. — Непременно ще се опитаме да намерим тези храстчета и да ги откараме на Земята.

— А те могат ли да растат в саксии? — попита Алиса.

— Сигурно — отвърна докторът. — Но, честно казано, никога не съм виждал храстчетата — те са много редки. Срещат се около извора в самия център на пустинята, обкръжаваща планината Сиера-Баракуда.

Системата Алдебаран се простираше недалеч и ние решихме да намерим храстчетата и ако е възможно да чуем пеенето им.

Нашият космокатер осемнадесет пъти прелетя над пустинята и едва на деветнадесетата обиколка в една дълбока падина видяхме зеленина. Разузнавателният катер се снижи над пясъчните хълмове и пред нашите очи се появиха храстчетата, обкръжили извора.

Те не бяха високи, стигаха до кръста ми, имаха дълги, сребристи от долната си страна листа и доста къси, дебели корени, които лесно излизаха от пясъка. Ние внимателно изкопахме пет храста, като избирахме тези, по които имаше пъпки, напълнихме голям сандък с пясък и пренесохме трофеите си на „Пегас“.

Още същия ден „Пегас“ стартира от пустинния спътник и пое курс по-нататък.

Щом развихме необходимата скорост, започнах да подготвям камерата за снимки, защото се надявах, че на храстите скоро ще цъфнат светещите цветове, а Алиса си приготви хартия и бои, за да ги нарисува.

И в този момент чухме благозвучно пеене.

— Какво е това? — учуди се механикът Зелени. — Аз не съм пускал магнетофона. Кой го е пуснал? Защо не ми дават да си почина?

— Нашите храсти пеят! — извика Алиса. — Пясъчна буря ли има?

— Какво? — учуди се Зелени. — Откъде може да се вземе пясъчна буря в космоса?

— Татко, да вървим при храстите — поиска Алиса. — Да видим.

Алиса затича към трюма, а аз малко се забавих, докато заредя камерата.

— Аз също ще дойда — каза механикът Зелени. — Никога не съм виждал пеещи храсти.

Подозирах, че всъщност му се иска да погледне през илюминатора, защото се опасяваше, че може би наистина се задава пясъчна буря.

Точно бях заредил вече камерата, когато чух вик. Познах гласа на Алиса.

Хвърлих камерата в каюткомпанията и затичах надолу към трюма.

— Татко! — викаше Алиса. — Виж!

— Помощ! — крещеше механикът Зелени. — Те вървят!

Още няколко крачки и стигнах трюма. На вратата се сблъсках с Алиса и Зелени. По-точно, сблъсках се със Зелени, който носеше Алиса на ръце. Изглеждаше много изплашен и брадата му се развяваше като от вятър.

В рамката на вратата се показаха храстчетата. Наистина зрелището беше ужасно. Храстчетата бяха излезли от пълния с пясък сандък и пристъпвайки тежко на късите си, грозни корени, се приближаваха към нас. Вървяха в полукръг, поклащайки клони, пъпките им се бяха разтворили и сред листата горяха като зловещи очи розови цветове.

— На оръжие! — извика Зелени и ми подаде Алиса.

— Затворете вратата! — казах аз.

Но беше късно. Докато се блъскахме, стараейки се да се разминем, първият от храстите прекрачи прага и се наложи да отстъпим в коридора.

Едно след друго храстчетата последваха предводителя си.

Като натискаше по пътя всички бутони за тревога, Зелени тичаше към мостика за оръжие, а аз хванах подпряната до стената метла и се опитах да прикрия Алиса. Тя очарована гледаше настъплението на храстчетата, както заек гледа смок.

— Бягай! — извиках й аз. — Дълго не мога да ги задържа!

С жилавите си, силни клони храстчетата обхванаха метлата и я дърпаха от ръцете ми. Аз отстъпвах.

— Задръж ги, татко! — каза Алиса и избяга.

„Добре — успях да помисля аз, — че поне Алиса е в безопасност.“ Моето положение продължаваше да бъде критично. Храстчетата се стараеха да ме заклещят в ъгъла, а аз вече не можех да действувам с метлата.

— Защо му е на Зелени огнехвъргачка? — чух в говорителя гласа на капитан Полосков. — Какво се е случило?

— Храстчетата ни нападнаха — отговорих аз. — Но не му давай огнехвъргачка. Ще се постарая да ги затворя в отсека. Щом отстъпя зад съединителната врата, ще ти се обадя и ти ще затвориш трюмния отсек.

— Не те ли застрашава нещо? — попита Полосков.

— Не, засега се държа — отговорих.

И в този момент най-близкият до мен храст силно дръпна метлата и я изтегли от ръцете ми. Метлата отхвръкна в далечния край на коридора и храстите, сякаш ободрени от това, че съм обезоръжен, тръгнаха към мен в плътен строй.

И в този момент чух бързи стъпки отзад.

— Ти къде, Алиса! — извиках. — Веднага се връщай! Те са силни като лъвове! Но Алиса се провря под ръката ми и се хвърли към храстите.

В ръката й имаше нещо голямо и блестящо. Аз се хвърлих след нея, загубих равновесие и паднах. Последното, което видях, беше Алиса, обкръжена от зловещите клони на оживелите храсти.

— Полосков! — извиках аз. — На помощ!

В същата секунда пеенето на храстите спря. Смени се с тихо ромолене и въздишка.

Изправих се на крака и видях мирна картинка.

Алиса стоеше в центъра на храстите и ги поливаше от една лейка. Храстчетата размахваха клони, стараейки се да не изпуснат нито капка вода и блажено въздишаха.

След като върнахме храстите обратно в трюма, изхвърлихме счупената метла и изтрихме пода, попитах Алиса:

— Как се сети?

— Нищо особено, татко. Нали храстчетата са растения. Значи, трябва да се поливат. Като морковите. А ние ги изкопахме, посадихме ги в сандъка, а забравихме да ги полеем. Когато Зелени ме хвана и се стараеше да ме спаси, аз успях да си помисля: нали те в къщи живеят до самата вода. И Третия капитан по тяхното пеене е намерил вода. А те пеят, когато приближава пясъчна буря, която изсушава въздуха и засипва водата с пясък. Тогава те се тревожат, че няма да им стигне водата.

— Защо не ми каза веднага?

— А щеше ли да повярваш? Ти се биеше с тях като с тигри. Съвсем беше забравил, че са най-обикновени храстчета, които трябва да се поливат.

— Чак пък най-обикновени! — промърмори механикът Зелени. — Тичат за вода по коридорите.

Сега вече дойде моят ред като биолог да кажа последната дума.

— По този начин храстите се борят за съществуване — казах аз. — В пустинята водата е малко, изворите пресъхват и за да останат живи, храстите трябва да бродят по пясъка и да търсят вода.

Оттогава храстите мирно си живееха в сандъка с пясък. Само един от тях — най-малкият и най-палавият — често излизаше от сандъка и ни причакваше в коридора, шумеше с листата и тананикаше, изпросвайки си вода. Молех Алиса да не дава прекалено много вода на малкия — и така вече тече от корените му, — но тя го съжаляваше и до края на пътешествието му носеше вода в чаша. Поне да беше само това. Един път тя го поля с компот и оттогава храстчето изобщо не ни оставяше на мира. Крачеше по коридора, оставяйки след себе си мокри следи, и тъпо се буташе в краката на хората.

Няма нито капка разум. Но страшно обича компот.