Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (13)

Глава 13
Парализираните роботи

— Е, сега — каза Полосков, когато се вдигнахме над планетата, на която бяхме загубили целия си запас от ананаси — право към системата Медуза. Или има възражения?

Никой не възрази. Аз исках да възразя, но Алиса така ме погледна, че казах:

— По време на полет с кораба се разпорежда капитанът. Както каже Полосков, така ще бъде.

— В такъв случай никъде няма да се бавим — нареди Полосков.

Но след два дена ни се наложи да се забавим и да изменим курса.

Корабната радиостанция на „Пегас“ прие сигнал за бедствие SOS.

— Откъде идва? — попитах Полосков.

— Сега ще разберем всичко — каза нашият капитан, като се наведе над апарата.

Аз седнах в едно свободно кресло на мостика, реших да се възползувам от момента, за да си почина. Бях изморен от сутринта. Индикаторът го болеше корема и променяше цвета си като светофар на оживено кръстовище. Паякът-тъкач-троглодит поради недостиг на суровина се беше добрал до сънения снук от съседната клетка и беше остригал всичката му дълга козина, така че не можах да позная снука. Вследствие на това той беше изстинал и изпълваше с кашлицата си целия трюм. Наложи се да правя изолатор. Говоранът цяла нощ мърмори на непознат език, прегракна и скърцаше като несмазана каруца. Наложи се да му дам горещо мляко със сода. Храстчетата през нощта се бяха изпокарали помежду си заради сливовите костилки и на най-малкия му бяха изпочупили клончетата. Диамантената костенурчица беше изрязала с острите си ръбове дупка във вратата, която водеше към машинното отделение, и отново се наложи да я затворим в сейфа.

Бях изморен, но знаех, че когато превозваш колекция от редки животни, винаги е така. Всички болести, неприятности, боеве и конфликти са нищо в сравнение с храненето. Наистина, Алиса ни помагаше, но днес тя се успа и се наложи аз да се заема със сутрешното хранене.

Добре, че засега животните не бяха чак толкова много и по-голямата част от тях можеха да дишат земен въздух. Само се наложи да сложа печка под стъкления похлупак на бежовите бръмбари, защото тези бръмбари са свикнали да живеят във вулкани…

— Всичко е ясно — чух гласа на Полосков.

За какво говори? А, да, бях се замислил и съвсем забравих — нали бяхме получили сигнал за бедствие.

— Сигналът идва от планетата Шелезина. Какво ли се е случило там?

Полосков отвори последния том на справочника за планетите и прочете на глас:

— „Планета Шелезина. Открита от фиксианска експедиция. Населена с метална цивилизация на доста ниско равнище. Има предположение, че жителите на планетата са потомци на роботи, спасили се от неизвестен космически кораб. Отличават се с простодушие и гостоприемство. Но са много капризни и обидчиви. На планетата няма полезни изкопаеми. Вода също няма. Няма атмосфера. Нищо няма на планетата. Дори да е имало нещо, роботите са изразходвали всичко и живеят в нищета.“ Да — каза Полосков, — не е много интересна тази планета. Но какво се е случило с тях?

— SOS — продължаваше да повтаря приемникът. — При нас има епидемия. Молим за помощ.

— Ще се наложи да се отклоним от пътя си — въздъхна Полосков. — Не можем да оставим разумни същества в беда.

И ние тръгнахме към планетата Шелезина.

Едва когато видяхме от космоса сивото, лишено от въздух, планини и океани кълбо на планетата, Полосков успя да се свърже с тамошния диспечер.

— Какво се е случило при вас? — попита той. — Каква помощ можем да ви окажем?

— При нас има епидемия… — проскърца гласът във високоговорителя. — Ние всички сме болни. Нужен ни е лекар.

— Лекар? — учуди се Полосков. — Но нали вашата цивилизация е желязна. Може би трябва да ви изпратим механик?

— Може и механик — съгласиха се от Шелезина. — Но и лекар.

Ние кацнахме на равното, прашно и пусто поле на космодрума. Отдавна нито един кораб не бе кацал тук.

Когато прахта се утаи, спуснахме трапа и изведохме всъдехода. Полосков остана на кораба, а Зелени и аз тръгнахме към дългото ниско и скучно здание на космогарата. Ни душа, ни сянка наоколо. Ако току-що не бяхме разговаряли с тях, нямаше да предположим, че на планетата има живи същества. На пътя се въргаляше откъснат ръждив крак на робот. По-нататък колело с изпочупени спици.

Тъжно беше да се пътува по такъв пущинак. Даже ти се иска да извикаш високо: „Има ли тук някой жив?“.

Вратите на космогарата бяха широко отворени. Вътре беше също така пустинно и тихо. Излязохме от всъдехода и спряхме на вратата, без да знаем накъде да тръгнем.

От големия сив високоговорител, закачен на тавана, се чу шумолене и вече познатият ни скърцащ глас произнесе:

— Качете се по стълбата до малката черна врата. Бутнете я и тя ще се отвори.

Послушахме го и намерихме тясната стълба. Тя беше стръмна и също така прашна, както всичко наоколо. Свършваше до малка черна вратичка. Блъснах вратичката, но тя не се поддаде. Може би е заключена.

— Блъскайте по-силно! — разнесе се глас иззад вратата.

— Нека аз — каза механикът Зелени.

Той натисна вратата с рамо, изохка и вратата с вой се разтвори. Зелени не се задържа и влетя вътре.

— Така си и мислех — каза той мрачно, докато летеше и се блъсна в седящия до масата метален жител на планетата.

Роботът също беше покрит с прах.

— Благодаря ви, че долетяхте — каза роботът, като вдигна ръка, за да помогне на Зелени да се изправи. — Аз си мислех, че няма да искате да дойдете при нас. Не очаквах. Никой не идва при нас.

— Предавателят ви е много слаб — казах аз. — Чухме го само защото летяхме наблизо. Това беше чиста случайност.

— Някога предавателят ни беше най-мощният в сектора — каза роботът.

В този момент в железните му вътрешности нещо забръмча и той застина с отворена уста. Роботът размахваше ръце и мълчаливо молеше за помощ. Погледнах объркан към Зелени, а той каза:

— Тук няма нужда от лекар.

Приближи се до робота и го удари с юмрук под брадата. Устата му със скърцане се затвори и роботът каза:

— Благо…

Наложи се още веднъж Зелени да се отнесе грубо с него. При това той каза:

— Ще ви помоля да не си отваряте широко устата. Няма да стоя вечно с юмрук над вас.

— Роботът кимна и продължи да говори, като си отваряше едва-едва устата, за да не засече.

— Аз изпратих сигнала SOS — каза той, — защото вече две седмици никой не идва да ме смени от дежурство. Подозирам, че всички мои земляци са се парализирали.

— Защо мислите така?

— Защото и собствените ми крака са парализирани.

— Отдавна ли ви порази тази болест? — попитах аз.

— Не, не много отдавна — каза роботът. — През последните години имаше прекъсвания в снабдяването със смазка, но все пак някак се оправяхме. А след като един човек ни се разсърди и ни прокле със страшна клетва, ужасен тайнствен паралич започна да ни погубва от малко до голямо. И се страхувам, че аз съм последният що-годе здрав робот на цялата планета. Но параличът вече се приближава към сърцето, и както виждате, даже челюстта ми заяжда.

— Я дайте да видя. Може би все пак сте забравили да смените смазката — каза с подозрение Зелени.

Той се приближи до робота и отвори капака на гърдите му, бръкна вътре с пръст и роботът започна да се хили:

— Гъдел ме е!

— Потърпете! — строго каза механикът. Той провери шарнирите на краката и ръцете му, изправи се и каза, като изтриваше ръцете си с кърпа: — Има смазка. Нищо не разбирам!

— И ние нищо не разбираме — съгласи се роботът.

Тръгнахме към града. Влизахме в къщите — дълги, скучни помещения с редици еднакви нарове. На наровете лежаха еднакви роботи, покрити с прах. На челата им светеха индикаторни лампички. Това означаваше, че роботите са живи. Те въртяха очи, но не можеха да помръднат. Накрая, така и без да разберем нещо, ние се върнахме на космогарата и сложихме тежкия дежурен робот във всъдехода. Той поне още говореше. Откарахме го на „Пегас“, за да го разглобим там и да проверим що за странна епидемия е поразила планетата.

Роботът сам ни помагаше да го развинтваме, даваше ни съвети коя гайка да въртим, кое копче да натискаме. Беше занемарен, мръсен, но никакви особени повреди не можахме да открием. Изобщо служебните роботи от този тип, отдавна свалени от производство в Галактиката, се правеха за векове и бяха приспособени да работят и в дълбокия космос, и във вулканите, и под водата, и под земята. Само от време на време трябваше да се смазват, но това те отлично можеха да правят и сами.

Най-после наредихме частите на робота върху голямата работна маса в лабораторията, а главата му сложихме отделно в ъгъла и я включихме към корабната електромрежа.

— Е, какво? — попита главата на робота, когато Зелени свърши разглобяването на тялото му.

Зелени сви рамене.

— Какво да правим сега? — попита главата тихо. — Ще загине цяла цивилизация.

— Ще трябва да предадем радиограма до Земята или до някоя друга голяма планета — казах аз. — Да изпратят експедиция от специалисти по болести на роботи.

— Какви болести можем да имаме ние? — възкликна главата на робота и устата му остана отворена.

Наложи се да отида до него и да го ударя по брадата.

— Благодаря ви — каза роботът. — Но не би трябвало да ни оставяте без надзор. Представете си, на цялата планета няма нито едно подвижно същество. Първият пороен дъжд или наводнение ще ни погуби безвъзвратно — даже не можем да се изтрием!

— Но моля ви се — казах аз, — ние не можем да останем тук, докато дойде помощ!

— Някаква важна работа ли имате? — попита главата на робота.

Не успях да отговоря, защото Зелени каза:

— Какво ли не става на тоя свят. Защо да не опитам да сменя смазката. Може ли да ви смажа с машинно масло?

— Ако маслото е добро, може — отговори главата на робота.

Тогава Зелени се зае да изтрива всички детайли и части на робота и да ги смазва отново с нашето масло.

А в това време роботът отново попита.

— Каква работа имате?

— Събираме животни за Московската зоологическа градина — казах аз. — Редки животни. Трябва да завършим експедицията колкото е възможно по-скоро и да се върнем в къщи. Много е трудно да возим със себе си цяла зоологическа градина.

— Ако ни помогнете — каза главата на робота, — ние ще ви дадем наши животни. Такива никъде другаде няма.

— Какви са тези животни?

И тогава роботът ни разказа.

Някога, преди много години, на тази планета претърпял авария автоматичен космически кораб, на чийто борд се намирали универсални роботи. Те останали живи и си построили барака от останките на кораба. След това открили на планетата залежи от желязо и други метали, намерили уран и много различни полезни изкопаеми. Започнали да си конструират деца и лека-полека роботите заселили цялата планета.

Но макар че мислят, те не могат да предвиждат бъдещето. По това време на планетата имало вода и въздух, трева и дървета. Но тях съвсем не ги интересувало какво става наоколо. Имали пълна свобода на действие и скоро построили на планетата много заводи и всички те започнали да произвеждат роботи, а новите роботи строели нови заводи и изработвали нови роботи. Това продължило до деня, когато целият кислород на планетата бил изразходван за топенето в пещите, всички дървета били превърнати в бараки за резервните части, всички животни измрели, всички планини били сринати до основи и всички морета били пресушени за охлаждането на двигателите. Свършили и полезните изкопаеми. На голата планета останали само роботи — много милиони еднакви роботи, които изведнъж се оказали без работа.

Тогава се наложило да хвърлят жребие и тези, на които не им провървяло, били разглобявани за резервни части или ги разменяли срещу смазочно масло с прелитащите наблизо кораби или със звездните скитници. Така живеели роботите. Постепенно броят им намалявал, но все пак на планетата останали още няколко милиона безделници. По едно време решили да построят космически кораб и да полетят към някоя още незаселена планета, за да започнат работата си отначало, но не успели, защото нямали чертежи, а самите те не можели да изобретят нищо. И така продължавало до най-последния ден. А след това роботите били нападнати от странната епидемия и всички били поразени от паралич.

— Но за какви животни говорите? — попитах аз главата на робота.

— За роботни животни. Искахме всичко при нас да е като при хората. И когато разбрахме, че местните животни са измрели, защото не са могли да живеят на пустата планета, направихме изкуствени животни. Но след това не ни беше до тях и решихме да разглобим животните за резервни части на роботите. Такива вече не се произвеждат. Но те почувствуваха опасността и избягаха. И досега си тичат из равните долини на планетата Шелезина. Ако ни помогнете, ще ви хванем няколко съвсем необикновени железни животни.

— Благодаря — казах аз на главата на робота, а си помислих, че такива животни едва ли ще са необходими за нашата зоологическа градина: всеки ученик на Земята може да си направи механична костенурка или електронен таралеж.

Докато разговаряхме с главата на робота, Зелени изтри всичките му части и ги смаза отново. След това завинти ръцете и краката му и натисна червеното копче. С вълнение очаквахме какво ще се случи. Роботът неуверено вдигна ръка, след това направи крачка напред. Кракът му го послуша. Той направи още една крачка, махна едновременно с двете си ръце, наведе се напред, след това назад и започна да танцува. Никога през живота си не бях виждал танцуващ робот. Той едва не преобърна масата, едва не ми смачка крака и даже изглеждаше, че от радост се смее.

Като се натанцува до насита, роботът извика:

— Благо… — и замря.

Нали смазката на главата му не беше сменена.

Този път механикът Зелени не го удари с юмрук под брадата. Просто изля в отворената му уста една кутия масло.

Роботът се задави, нещо вътре в него заклокочи, устата му се затвори, отново се отвори и роботът с музикален, звучен глас запя песента „Не се страхуваме от сивия вълк“, която вероятно беше чул много отдавна.

— Значи всичко идва от смазката — каза роботът, след като се успокои малко. — Но тя беше почти прясна. Ние я разменихме.

Зелени, без да каже нито дума, капна върху едно стъкълце от старата, свалена от робота смазка, и отиде до микроскопа.

— Всичко е ясно — каза той след минута. — Трябваше да се сетя от самото начало. В смазката са се появили бактерии, които превръщат маслото в шмиргелов разтвор. Интересно как тези бактерии са могли да попаднат във вашето масло?

Роботът се замисли. Всички минахме в каюткомпанията, за да продължим разговора. Роботът все мислеше. Наляхме си чай, а пред него поставихме бурканче с олио — голямо лакомство за роботи. Роботът разсеяно изпи олиото и продължи да мисли.

Изведнъж над главата му се събуди говоранът. Той видя нашия гост и като разтвори широко клюн, запя:

— „Не се страхуваме от сивия вълк…“

При това пееше с гласа на робота.

Ние много се учудихме. Само роботът не се учуди. Той вдигна глава и каза на говорана:

— Здравей, птицо. Как се чувствуваш?

Но говоранът продължаваше да пее, като размахваше крила, защото не можеше да отговори нищо — говораните не са много умни птици.

— Вие познавате говорана? — попита Алиса.

— Познавам го — разсеяно отговори роботът. — Аз самият съм го ремонтирал.

— Как може да сте ремонтирали жива птица? — учуди се Алиса.

— Преди няколко години — отговори роботът — тази птица долетя на нашата планета от космоса. По това време у нас вече беше останало много малко въздух, а местните животни съвсем бяха изчезнали. Но за говорана, както знаете, няма никакво значение дали има въздух. Той може да прелита от планета на планета и да не диша по няколко седмици и даже месеци. Но този говоран едва-едва долетя до нашата планета. Някой го беше нападнал по пътя и го бе ранил тежко. Ние излекувахме говорана, като го хранехме със смазочно масло, но се наложи да му отрежем едното крило и да го заменим с протеза.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Нима е възможно да не забележим това?

— Погледнете — с гордост отвърна роботът. — Ние сме много добри майстори.

Станах и се приближих до говорана. Птицата сякаш се досети какво ми е нужно и разпери дясното си крило. Опипах го. Под перата имаше метал. Роботът беше казал истината.

— Виждате ли — каза той тържествено. — Даже вие не забелязахте.

— А какво стана с птицата след това? — попита Алиса.

— Тя беше долетяла при нас от системата Медуза — продължи роботът. — Някой я гонеше и искаше да я убие. Докато я ремонтирахме, тя непрекъснато ни разказваше и тогава разбрахме, че някой е претърпял катастрофа или е изпаднал в беда на една от планетите от системата Медуза и птицата бърза да разкаже за това на приятеля на този, който бе изпаднал в беда. Ние самите бихме помогнали, но нямахме космически кораб.

— И вие пуснахте птицата?

— Пуснахме я — каза роботът. — Но се опитахме да й обясним, че няма да може да долети до този сектор на Галактиката, закъдето бърза. Макар че изкуственото крило не се отличава от истинското, с него не може да стигне много далеч. За съжаление не можа да ни разбере. Не е много умна птица. Но ние знаехме, че недалеч от нас се намира планетата Блук, родният дом на говораните. И си помислихме, че говоранът ще може да долети до къщи. Оттогава не съм го виждал.

— Видя ли! — каза ми Алиса. — Сега вече нали не се съмняваш, че Втория капитан е бил жив и е изпратил птицата за помощ?

— Но оттогава са минали четири години — отговорих аз. — Значи е загинал.

— Трябва да ви разкажа — произнесе роботът — за едно странно събитие. То се случи съвсем скоро. Преди един месец. Точно три дни преди да започне епидемията. Нямаше да си спомня за него, ако не бях видял говорана… На нашата планета кацна малък черен кораб. От него слезе човек с шапка. Ние мислехме, че иска да размени при нас ненужни роботи, но се оказа, че корабът се бе повредил и му трябваше помощ… С удоволствие помогнахме на този човек…

— Това е бил доктор Верховцев — прошепна Алиса.

— А когато корабът му беше готов за полет, попитахме го дали няма да ни даде смазочно масло или нови вестници като награда за работата ни. Но този човек с шапка много грубо ни отговори, че нищо няма да получим. И че трябва да сме благодарни, загдето ни е оставил живи. Тогава му казах: „Срамота е, пришелецо! Разбирам, че когато помогнахме на безмозъчната птица говоран и й поправихме крилото, тя нищо не ни даде в замяна и в това няма нищо чудно. Но вие сте разумно същество и съдейки по външния ви вид, произхождате от Великата Земя. Срамота!“ Тогава той попита: „На какъв говоран сте поправяли крилото?“. Казах, че това е било преди около четири години и няма нищо общо с нашата работа. Но той настояваше и тогава му разказах историята за ранената птица. Да бяхте видели само как се разгневи! Ругаеше ни за това, че сме помогнали на птицата и когато разбра, че е отлетяла към планетата Блук, с проклятия започна да се готви за връщане. „Ще трябва — казва — да губя време за тази проклета птица. Иначе току-виж се разприказвала.“ А през нощта го видели до главната цистерна…

— Каква цистерна?

— Всичко е ясно! — каза роботът. — Той се е приближавал до главната цистерна със смазочно масло! Той е лош човек и би могъл да изсипе в нея вредните бактерии…

Казахме на робота, че бактериите са могли да попаднат на планетата и по друг път, но той клатеше глава и не искаше нищо да слуша.

На раздяла дадохме на робота варел със смазочно масло, за да може да поправи поне десетина роботи, и му обещахме, че щом излезем в космоса, веднага ще предадем радиограма до най-близката планета, за да изпратят оттам кораб с масло.

Когато той си отиде, моите другари се развълнуваха.

— По-бързо — подканяха ме те, — по-бързо на път! Все още можем да спасим капитана! Сега вече няма никакво съмнение, че е изпаднал в беда и доктор Верховцев много се страхува някой да не узнае истината.

— Направо ме е срам за земните жители — мрачно каза Зелени. — И докато не разгадаем тази тайна, няма да мога да гледам в очите чуждопланетците. Ако сред жителите на Земята се е намерил такъв подъл човек, наш дълг е да го открием и обезвредим. И в това ще ни помогне Втория капитан, когото ние непременно ще намерим. А животните може да почакат.

Аз въздъхнах и се примирих, защото и Алиса, и Полосков бяха напълно съгласни със Зелени.

— Добре — казах аз. — Подчинявам се на болшинството. Макар и да смятам, че надеждите ви се градят само върху слухове и в системата Медуза няма да намерим никакъв Втори капитан. Но щом се убедим, че е станала грешка, веднага се връщаме в центъра на Галактиката и бързо започваме да събираме животни.

— Да подготвим кораба за полет! — твърдо каза Полосков. — Зелени, слезте в машинното отделение. Включете супердвигателите.

Аз се приближих до илюминатора, за да хвърля последен поглед към пустинната планета, която е била погубена от трудолюбивите роботи, без да помислят за това какво правят. И видях, че към „Пегас“ по прашното поле тича нашият познат робот. Той носеше нещо в ръце.

Посрещнах робота на трапа.

— Вземете животните — каза той. — Само че непременно им сменете смазката. Засега всички са парализирани.

Той изсипа в краката ми цяла камара някакви метални неща.

— Довиждане — каза той, като гледаше как прибирам трапа. — Ако намерите онзи вредител с шапката и не знаете какво да го правите, дайте го на нас. Ние ще го смажем с развалена смазка.

Роботът се засмя и закрачи в прахта.

Докато корабът набираше космическа скорост, аз смених смазката на металните животни. Все пак бях любопитен да видя какви роботоживотинки се въдеха на тази планета. И когато след два часа Зелени надникна в лабораторията, едва не припадна от учудване. По пода се движеха животинки на колелца. Те пищяха, биеха се помежду си и се опитваха да се катерят по стените. Зверчетата бяха доста грозни, но по нещо напомняха мишки и котки. Изглежда, когато са ги правили, роботите са имали предвид истинските котки и мишки.

Затворих роботозверчетата в желязна клетка, но понякога те излизаха от нея и гонеха из коридорите диамантената костенурчица.