Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (7)

Глава 7
Загадката на Празната планета

— Накъде по-напред? — попита Полосков.

Той разглеждаше космическата карта. Върху нея беше нанесен курсът до Палапутра, където се намираше пазарът за животни. Но с пунктир беше отбелязан и курсът до Празната планета, за която ни разказа Верховцев.

— На Палапутра винаги можем да отидем — отговорих аз. — А Празната планета не е обозначена в нито един космически справочник. Да рискуваме ли?

— Но даже самият доктор Верховцев каза, че животните на нея са изчезнали. Може би те са измрели и ние само напразно ще си губим времето.

— И горивото ни е малко — намеси се в разговора ни Зелени. — Все едно, ще се наложи в Палапутра да зареждаме. А на Празната планета къде да заредим? Така и ще си останем без гориво — има да чакаме, докато някой мине наблизо.

Но ние нямахме намерение да слушаме Зелени. Той е песимист. Пък и бяхме сигурни, че горивото ще му стигне. Той просто искаше да се презастрахова.

— Все пак — казах аз, — да надникнем на Празната планета. Това е загадка, а няма нищо по-интересно от разгадаването на загадки.

И ние поехме курс към Празната планета.

За съжаление след два дни се оказа, че доктор Верховцев ни е дал неточни координати. Ние вече трябваше да видим звездата, около която се върти тази планета, а пред нас се простираше пустота.

Какво да правим? Решихме: ще летим още един ден и ако нищо не се измени, ще обърнем обратно.

Решихме това вечерта, преди вечеря, а после Зелени отиде в радиокабината, за да изпрати радиограма на Земята, че при нас всичко е наред, полетът протича нормално. Аз тръгнах след Зелени.

Обичам да слушам, когато включва радиостанцията, и космосът, такъв пустинен и необятен, оживява. Ние чуваме как разговарят далечни космически бази и планети, как се обаждат кораби и как автоматични маяци предават информация от ненаселени планети и астероиди за обстановката, за пътищата на метеоритните потоци и за пулсиращите звезди.

Докато Зелени подготвяше радиограмата, аз въртях копчето на приемника. И изведнъж чух слаб женски глас:

— Намирам се в сектора 16–2, зарегистрирах неизвестен метеоритен поток, летящ към системата Блук. След три денонощия този поток ще пресече пътническото трасе Блук–Фикс. Моля да съобщите на всички кораби.

— Ние сме точно в този сектор — казах аз на Зелени.

— Чух — отговори Зелени, който бе оставил радиограмата и записваше съобщението в бордовия журнал.

— А щом този кораб е в нашия сектор, хайде да го попитаме за Празната планета — предложих на Зелени. — Може да сме се отклонили от курса.

Зелени каза, че корабът е прекалено далеч от нас и няма да ни чуе, че радиостанцията ни сигурно ще откаже, че тази жена, която предупреждаваше за метеоритите, нищо не знае за планетата, защото тя не съществува. Зелени мърмореше, но през това време ръцете му въртяха копчето за настройка на радиостанцията и когато неизвестният кораб прие нашето повикване, той каза:

— Говори корабът „Пегас“. Ние се намираме във вашия сектор и се насочваме към Празната планета, но не знаем дали правилно летим.

— Сега ще проверя — отвърна женският глас. — Дайте ми точните си координати.

Включихме връзката с мостика и Полосков ни съобщи координатите. Предадохме ги по назначение.

— Всичко е ясно — каза женският глас. — Между вас и планетата виси облак космически прах, затова не виждате звездата. Смело летете напред и утре ще минете облака.

— Много благодаря — казах аз на неизвестния кораб. — Дадоха ни тези координати на планетата Тримата капитани, но не космонавт, а уредникът на музея и ние се опасявахме, че е сгрешил.

— Доктор Верховцев? — попита женският глас.

— Да. Вие познавате ли го?

— Отлично го познавам — отговори жената. — Той е чудесно и добро старче. Колко жалко, че не сме се срещнали по-рано! Трябва да му предам едно писмо, но няма да мога да отида при него. Нямам време. Вие няма ли да се върнете при Верховцев!

— Не — казах аз. — После ще полетим към Блук, в град Палапутра. Ние сме биолози и търсим редки животни.

— Аз също — отвърна женският глас. — Може би някога ще се срещнем. Но сега нямам време. Сега трябва да бързам. Аз търся жива мъглявина.

— Последен въпрос — казах аз. — Вие самата били ли сте на Празната планета?

— Била съм — отвърна женският глас. — Моретата там са пълни с риба, но на сушата няма нито едно животно. Желая ви успех.

От говорителя се разнесе глух шум, разряди.

— Включи двигателите на пълна мощност — каза Зелени, — бърза за някъде. Каква е тази жива мъглявина?

— Жива мъглявина не съществува — казах аз. — Срещнах тази жена на една конференция и й казах, че се заблуждава. Ти чу ли как се изказа за доктор Верховцев? Чудесно, казва, старче.

— И все пак аз не му вярвам — промърмори Зелени. — Ако той е толкова чудесен, тогава защо не казваше истината? Защо ту пише роман, ту не пише? Защо твърди, че не е летял на Малък Арктур? Защо не пожела да ни покаже дневниците на тримата капитани?

И Зелени отново се зае с радиограмата.

Жената беше права. На следващия ден ние засякохме в локаторите малка звезда, около която се въртеше само една планета. По всичко личеше, че точно това е Празната планета.

Кацнахме по здрач на брега на голямо езеро, в края на обширна равнина, обрасла с еднаква, пожълтяла трева. Валеше ситен дъжд, безкраен и скучен. Дълго стояхме пред илюминаторите — нито животни, нито птици. Може би наистина тук няма нищо?

Алиса и Зелени отидоха за вода до езерото. Забавиха се, но аз не се тревожех, защото от илюминатора виждах, че правят нещо на брега.

След това Зелени се върна, но не се качи на мостика, а отиде в каютата си.

— Какво търсиш? — попитах го по вътрешната уредба.

— Въдица — отвърна Зелени. — В езерото има страшно много риба. Гребнахме с кофата вода, а вътре — три риби. Професоре, нима не ти се яде прясна рибена чорба?

— Не — отвърнах аз. — Не препоръчвам и на вас. Даже на Земята има отровни риби, а да се вари рибена чорба на неизвестна планета, най-малкото е лекомислено.

— Е, добре, добре — съгласи се Зелени. — Тогава ще хванем нещо за колекцията ти.

Зелени се върна на брега, а аз взех шлифера на Алиса, да не се простуди, една мрежа и тръгнах към езерото.

Зелени отказа да лови риба с мрежа, заяви ми, че това не е спорт, а той е спортист. Но ние с Алиса наловихме цяла кофа. Занесохме рибата на кораба. След нас се върна измокрен и Зелени, който носеше улова си в рибник.

— Да не забравиш да затвориш вратата на кораба — казах аз, оставяйки кофата до люка.

— Няма да забравя — отвърна с развълнуван глас Зелени, който така бе зажаднял за риболов, че можеше да стои цяла нощ, ако не беше толкова тъмно.

На сутринта първата ми работа беше да погледна през илюминатора. Отвън светеше ярко слънце и над кораба кръжаха много птици.

— Ето ти тебе Празна планета — казах аз на глас и тръгнах да будя другарите си. — Ето ти тебе Празна планета — повторих. — Вчера хванахме риба, днес на ята кръжат птици.

Събудих Алиса и Полосков, но Зелени вече беше станал. Разглеждаше кукичките и кордите си.

— Подготвям се за голям улов — каза ми той. — Предчувствувам, че тук има щуки, големи колкото мене.

— Само внимателно — предупредих аз. — Гледай някоя щука да не хване тебе.

След това слязох към люка, за да разгледам птиците отблизо. И открих неприятна подробност — обхванат от рибарска треска, нашият механик беше забравил да затвори през нощта вратата на „Пегас“. Добре, че някое животно не се беше вмъкнало вътре, но всички риби, до една, бяха изчезнали. Изглежда птиците са влезли през люка като в пещера и са измъкнали целия ни вчерашен улов.

— Това е много сериозно нарушение на космическата дисциплина — каза Полосков на закуска, като разбра за пропуска на Зелени. — Но аз съм си виновен. Както и професорът. Ние бяхме длъжни да проверим люка.

— Ама нищо не се е случило — каза Алиса. — Сега със Зелени ще наловим, ако искате и десет кофи. Не можете да си представите колко риба има в езерото!

— Не е там работата — въздъхна Полосков. — Ако това се повтори, можем смело да обръщаме назад, към къщи. Значи, ние сме толкова лекомислени, че нямаме работа в космоса.

— Извинявай, капитане — помоли Зелени. Той сигурно разбираше какво е направил, но мисълта за риболова така го бе развълнувала, че с единия крак вече стоеше на брега отсреща.

Приготвих мрежите си за лов на птици и изнесох пушките, които стрелят с игли, намазани с приспиващ разтвор. Докато се подготвях за лов на птици, Зелени седеше на брега и с края на окото си следях какво прави. Учуди ме, че е толкова унил. Разстроен е — помислих си аз.

Изведнъж времето се развали. Отнякъде се появи силен вятър. Той огъваше тревата, издухваше птиците от небето, вдигна в езерото големи вълни. След няколко минути на небето не остана нито една птица. Скриха се някъде.

Зелени стана и тръгна към кораба.

Аз също реших да прибера мрежите и да почакам, докато времето се оправи и птиците се върнат.

— Е, как е? — попитах Зелени. — Можем ли да те поздравим с улова?

— Никакъв улов — отвърна Зелени. — Не кълве.

— Как не кълве? Ти сам казваше, че езерото е пълно с риба.

— Това беше вчера. А сега изглежда всичката риба е слязла в дълбокото.

— И моите птици се разлетяха — утеших го аз. — Така че и на двамата не ни провървя. Ще почакаме да се оправи времето. Довечера пак ли ще отидеш на езерото? Може би тук рибата кълве само вечер.

— Не зная, не вярвам аз на тая планета — мрачно отрони Зелени. — Ненапразно я наричат Празна планета. Имаше риба — няма риба. Имаше птици — няма птици.

— Гледайте — каза Алиса, която стоеше до нас и чу целия ни разговор. — Гледайте, заек!

В тревата скачаше някакво зверче. Гонеше го друго, по-голямо. Дори не успяхме да ги видим добре — веднага изчезнаха и само тревата се къдреше от вятъра.

— Виждаш ли — казах аз, — не е празна планетата. Има животни.

— И животните ще изчезнат — отвърна Зелени. — Помниш ли какво каза Верховцев? Макар че не му вярвам.

— Зелени — предложих аз, — хайде да проверим къде се е скрила твоята риба. Ще пуснем в езерото биотърсача. Ще го настроим на риба, а той, щом я открие, ще даде сигнал.

— Както искаш — съгласи се Зелени. — Само че в езерото няма риба. Аз съм стар рибар, зная кога езерото е празно.

Изнесох от „Пегас“ биотърсача и го пуснах в езерото. Той беше във водонепроницаем кожух и снабден с двигател. Сложих наушниците и зачаках сигнали. Приборите показаха, че биотърсачът се е спуснал до самото дъно на езерото и е отплувал по-нататък, към средата. Но сигнали нямаше. Езерото беше мъртво. След половин час се отказах от търсенето. Биотърсачът не можеше да греши — в езерото нямаше нито една рибка.

— Ако вчера със собствените си ръце не бях вадил риба от водата, никога не бих повярвал, че тук може да има нещо — признах аз. — Верховцев беше прав — планетата е странна.

— И аз това казвам — съгласи се Зелени, прибра въдицата си и се качи на „Пегас“.

— На хоризонта голямо стадо антилопи — силно съобщи високоговорителят.

Полосков отгоре, от мостика, беше видял животните на самия хоризонт.

Но аз и без това вече бях разбрал, че степта гъмжи от животни. В тревата тичаха полски мишки, недалеч един лалугер се беше изправил на задни лапи, някакво зверче, което много приличаше на мече, мина по брега на езерото.

— Няма нищо страшно — казах аз. — Ще подготвим всъдехода и ще тръгнем на лов за животни.

Но едва бяхме извели всъдехода от „Пегас“ и рукна проливен дъжд. Този дъжд беше много по-силен от вчерашния, заваля внезапно и силно зачука по покрива на всъдехода. Ние с Алиса бързо се вмъкнахме вътре и без да обръщаме внимание на чукането на дъжда, поехме курс към вътрешността на степта, натам, където пасеше стадото антилопи. Антилопите не се виждаха. Не открихме и други животни. А когато излязох от всъдехода и се наведох да разгледам мишките, които до преди малко тичаха из тревата, оказа се, че и те са изчезнали. Този път пуснах биотърсача над равнината. Той отлетя до самия хоризонт и се върна — без съмнение на тази планета няма нито едно животно.

— Какво да се прави? — попитах с отчаяние Полосков, след като бяхме вкарали всъдехода обратно в „Пегас“ и седяхме в каюткомпанията. — Наистина празна планета. И никак не ми се иска да излитаме оттук, докато не разгадаем тази тайна.

— Но и не можем да останем вечно тук — възрази Полосков. Не сме и първите, които се сблъскваме с тази загадка. Може би тайната на Празната планета така и ще си остане неразгадана.

— Жалко, че Зелени забрави да затвори люка — каза Алиса. — Поне рибите щяха да ни останат.

— Стига, той и така е разстроен — прекъснах аз Алиса. — Но това все пак е странно: долетяхме вчера, вали дъжд — езерото пълно с риба, на сутринта летят птици, после излезе вятър, разгони птиците — появиха се животни…

— Татко — обади се изведнъж Алиса, — аз разгадах тайната на тази планета.

— Е, да, разбира се — мрачно каза Зелени. — Никой не може да я разгадае, а Шерлок Холмс, по прякор Алиса, я разгада!

— Внимателно, Зелени — предупреди го Полосков, — аз вече загубих едно желание, докато търсехме поповите лъжички.

— Точно така — съгласи се Алиса. — Аз нямам научно мислене.

— Е, казвай, дъще — подканих я аз.

— Може ли да не разказвам, а да показвам?

— Щом искаш, показвай.

— Тогава почакайте малко, сега ще се върна.

— Навън ли излизаш? Вали.

— Не се безпокой. Дори няма да се намокря. Аз само до езерото и обратно.

Приближих се до илюминатора. Виждаше се как Алиса, криейки главата си под шлифера, тича към езерото, как загребва вода с кофичка. Още един път, още… Ето я, тича обратно.

Алиса дотича в каюткомпанията и постави кофичката на масата.

— Гледайте — показа тя.

В кофичката бавно плуваше малка рибка.

— Охо! — възкликна Зелени. — Аз съвсем забравих, че тук най-много кълве вечер. Къде са въдиците?

— Почакай — каза Алиса и бръкна в кофата. Тя извади рибата и я хвърли на масата.

— Какво правиш?

— Аз съм права… — започна Алиса и в същия миг пред очите ни се извърши чудно превращение. Рибката трепна един-два пъти, махна с опашка и плавниците й започнаха да се превръщат в крила, люспите — в пера, а след минута на масата се гиздеше, оправяше перата си малка птичка.

Докато гледахме с отворени от учудване уста как рибата се превърна в птица, тя размаха криле и полетя. Удари се в тавана на каюткомпанията.

— Хванете я! — извиках аз. — Ще се убие!

— Стой, татко, това не е всичко — спря ме Алиса.

Птичката се удари няколко пъти в тавана и падна обратно на масата. Падна и започна ново превращение. Този път изчезнаха перата, свиха се крилата и пред нас се оказа мишле. Мишлето се смъкна по крака на масата и изчезна в ъгъла.

— Сега ясно ли е? — попита Алиса.

Тя тържествуваше. Все пак не всеки ден се случва да разгадаеш тайна, която се е оказала над възможностите на толкова биолози.

— Но как се сети? — попитах аз.

— Ти ми подсказа. Ти си спомни, че когато вчера валя дъжд — имаше риби, появи се слънце — птици, вятър — животни.

— Точно така — казах аз. — Удивителна приспособимост, но напълно оправдана на тази планета. Живите същества тук приемат такава форма, каквато им е най-удобна. За тях не са страшни нито ветровете, нито дъждовете, нито слънцето. Сигурно като дойде зимата, също измислят нещо.

— Това може да се провери — каза Алиса. — Ще сложим рибата в хладилника.

Засега се отказахме да слагаме рибата в хладилника, но й направихме клетка, в която имаше аквариум, а след това с часове се любувахме как рибата излизаше от водата, излиташе във въздуха или тичаше в ъгъла, към хранилката.