Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2010)

Издание:

Кир Буличов. Момиченцето от Земята

фантастични разкази и повести

Издателство „Отечество“, София, 1981

Първо издание

Редактор: Елена Коларова

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Петрова

Код 11/9537721531/6354-3-81

Националност руска. Изд. №551.

Дадена за печат на 22. IV. 1981 г.

Подписана за печат на 20. ХI. 1981 г.

Излязла от печат на 20. ХII. 1981 г.

Издателски коли 16,52 Печатни коли 25,50

Усл. изд. коли 16,02 Формат 32х70/100 Цена 1,03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2-а,

ДП „Балкан“, бул. В. И. Ленин, 113

София 1981

 

Кир Булычев. Девочка с Земли

Издательство „Детская литература“, Москва, 1974 г.

История

  1. —Добавяне

Глава 4
Изчезват поповите лъжички

Разузнавачите от Малък Арктур посрещнаха „Пегас“ много тържествено. Щом се спуснахме върху металната настилка на площадката за кацане, която се разклати под тежестта на кораба и в пукнатините между листовете пръсна ръждива гнила вода, те бързо се приближиха към нас на всъдеход. От него излязоха трима добри юнака в червени кафтани, облечени върху скафандрите. Последваха ги още трима космонавти в разкошни сарафани, също облечени върху скафандрите. Юнаците и момите носеха поднос с хляб и сол.

Когато слязохме на мокрите метални ленти на космодрума, те сложиха върху шлемовете на скафандрите ни венци от местни кичести цветя.

В тясната каюткомпания на базата на разузнавачите в наша чест беше приготвена тържествена вечеря. Гостиха ни с консервиран компот, консервирана патица и консервирани сандвичи. Механикът Зелени, който на „Пегас“ беше главен готвач, също не се посрами — поднесе на празничната маса истински ябълки, истински разбит каймак с истинско френско грозде и най-важното, истински черен хляб.

Алиса беше най-важният гост. Всички разузнавачи бяха възрастни хора, чиито деца бяха останали в къщи — на Марс, на Земята, на Ганимед — и те много се бяха затъжили за истински деца. Алиса отговаряше на най-различни въпроси, често се стараеше да изглежда по-глупава, отколкото бе, а като се върнахме на кораба, ми се оплака:

— На тях така им се искаше да бъда малко глупаче, че се постарах да не ги разочаровам.

На следващия ден предадохме на разузнавачите всички товари и колети, но за съжаление се оказа, че не могат да ни поканят на лов за местни зверове, защото е започнал сезонът на бурите, всички реки и езера бяха излезли от бреговете си и да се пътешествува по планетата бе почти невъзможно.

— Искате ли да ви хванем попова лъжичка? — попита началникът на базата.

— Добре, поне попова лъжичка — съгласих се аз.

Бях чувал за различните рептилии на Арктур, но попова лъжичка още не бях виждал.

След около два часа разузнавачите донесоха голям аквариум — на дъното му дремеха еднометрови попови лъжички, които приличаха на гигантски саламандри. После ни дадоха и един сандък с водорасли.

— Това е храната на първо време — казаха те. — Имайте предвид, че поповите лъжички са много лакоми и бързо растат.

— Трябва ли да им приготвим по-голям аквариум? — попитах аз.

— По-добре басейн — отговори началникът на разузнавачите.

През това време другарите му домъкнаха още един сандък с храна.

— Колко бързо растат? — попитах аз.

— Доста бързо. Не мога да кажа по-точно — отговори началникът на разузнавачите. — При нас не ги отглеждаме затворени.

Той загадъчно се усмихна и заговори за друго.

Попитах началника на разузнавачите:

— Вие били ли сте на планетата Тримата капитани?

— Не — отвърна той. — Но понякога при нас се отбива доктор Верховцев. Точно преди месец беше тук. И трябва да ви кажа, че е голям чудак.

— Защо?

— Потрябвали му чертежите на кораба „Синята чайка“.

— Извинете, но какво странно има в това?

— Става дума за кораба на Втория капитан, който изчезна неизвестно къде преди четири години.

— А защо му е на Верховцев този кораб?

— Там е работата — защо му е? Попитах го и се оказа, че пишел книга за подвизите на тримата капитани, документален роман, но не можел да продължи работата си, ако не знае как е устроен корабът.

— А този кораб по-особен ли е?

Началникът на базата снизходително се усмихна.

— Личи си, че не сте запознат с тези неща — каза той. — Корабите на тримата капитани бяха направени по специална поръчка, а след това преустроени от самите капитани — те бяха големи майстори. Корабите бяха изключителни! Приспособени за всякакви изненади. Единият от тях, „Еверест“, който принадлежеше на Първия капитан, сега се намира в Парижкия космически музей.

— Тогава защо Верховцев не е изпратил запитване до Парижкия космически музей? — учудих се аз.

— И трите кораба бяха различни! — възкликна началникът на разузнавачите. — Капитаните бяха хора с характер и никога не правеха нещо по два пъти.

— Е, добре — казах аз, — ние ще отидем при Верховцев. Моля ви, дайте ни координатите на неговата база.

— С удоволствие — отговори началникът на разузнавачите. — Поздравете го от нас. И не забравяйте да прехвърлите поповите лъжички в басейна.

Ние се сбогувахме с гостоприемните разузнавачи и излетяхме.

Преди да си легна, реших да разгледам поповите лъжички. Оказа се, че приликата им със саламандрите е само външна. Те бяха покрити с твърди блестящи люспи, имаха големи печални очи с дълги мигли, късите им опашки се раздвояваха и завършваха с гъсти остри четки.

Отложих преместването на поповите лъжички в басейна за сутринта — нищо няма да им се случи, ако останат една нощ в аквариума. Хвърлих им два наръча водорасли и загасих лампата в трюма. Началото беше положено — първите животни за зоологическата градина вече бяха на борда на „Пегас“.

На сутринта ме събуди Алиса.

— Татко — каза тя, — ставай!

— Какво се е случило?

Погледнах часовника. Беше едва седем часът сутринта корабно време.

— Защо си станала толкова рано?

— Исках да видя поповите лъжички. Още никой на Земята не ги е виждал.

— Е, и какво? Трябва ли заради това да будиш стария си баща? По-добре да беше включила робота. Докато приготви закуската, ние спокойно щяхме да станем…

— Чакай, татко, стига с твойта закуска! — невъзпитано ме прекъсна Алиса. — Казвам ти, стани и виж поповите лъжички.

Нещо в гласа й ме накара да се разтревожа.

Скочих от леглото и без да се обличам, затичах към трюма, където беше аквариумът. Зрелището, което видях, бе потресаващо.

Поповите лъжички, макар това да изглеждаше невероятно, за една нощ бяха пораснали повече от два пъти и вече не се побираха в аквариума. Опашките им излизаха навън и висяха почти до самия под.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Веднага трябва да приготвим басейна.

Изтичах при механика Зелени и го събудих.

— Помогни ми, поповите лъжички така са пораснали, че няма да мога да ги вдигна сам.

— Аз предупредих — каза Зелени. — И това няма да е всичко. Защо приех да работя в тази подвижна зоологическа градина! Защо?

— Не зная — казах аз. — Да вървим.

Зелени облече халата си и мърморейки тръгна към трюма. Като видя поповите лъжички, хвана се за брадата и изстена:

— До утре ще изпълнят целия кораб!

Добре, че басейнът предварително беше напълнен с вода. С помощта на Зелени преместих поповите лъжички. Оказа се, че никак не бяха тежки, но упорито се дърпаха и се изплъзваха от ръцете ни, така че когато пуснахме в басейна и третата, последната попова лъжичка, бяхме се запъхтели и изпотили.

Басейнът на „Пегас“ е малък — четири на три метра, с дълбочина два метра, — но на поповите лъжички им беше добре вътре. Те започнаха да се въртят из него, търсеха храна. Не беше чудно, че бяха изгладнели — тези същества изглежда искаха да поставят рекорд на Галактиката по скорост на растене.

Докато хранех поповите лъжички — за това отиде половината от единия сандък с водорасли, — в трюма се появи Полосков. Той вече беше измит, избръснат и облечен.

— Алиса казва, че поповите ти лъжички са пораснали — подхвърли той, като се усмихваше.

— Не, нищо особено — отвърнах, като си давах вид, че такива чудеса не ми се случват за първи път.

Полосков погледна в басейна и ахна.

— Крокодили! — каза той. — Истински крокодили! Те могат да глътнат човек.

— Не се страхувай — успокоих го, — те са тревоядни. Иначе разузнавачите биха ни предупредили.

Поповите лъжички плуваха на повърхността на водата и подаваха навън гладните си муцуни.

— Пак искат да ядат — каза Зелени. — Скоро ще се заемат и с нас.

Към обяд поповите лъжички достигнаха два и половина метра дължина и изядоха първия сандък с водорасли.

— Можеха да ни предупредят — мърмореше Зелени, имайки предвид разузнавачите. — Знаели са и са си мислели: нека специалистите да се поизмъчат малко.

— Не може да бъде! — възмути се Алиса, на която при раздялата разузнавачите подариха изрязан от дърво модел на всъдеход, фигури за шах от костите на изкопаем паралелепипед, нож за разрязване на хартия, направен от кората на стъклено дърво, и още много други интересни неща, които те сами бяха измайсторили през дългите вечери.

— Ще видим — философски отбеляза Зелени и отиде да проверява двигателите.

До вечерта дължината на поповите лъжички достигна три и половина метра. Вече им беше трудно да плуват в басейна и се поклащаха на дъното, изплувайки само за да хапнат водорасли.

Легнах да спя с лошите предчувствия, че няма да успея да докарам поповите лъжички до зоологическата градина. С първите животни ударих на камък. Понякога космосът предлага такива загадки, които не са по силите на обикновения земен биолог.

Станах преди всички. На пръсти минах по коридора, спомняйки си кошмарите, които ме измъчваха през нощта. Сънувах, че поповите лъжички са станали по-дълги от „Пегас“, излезли са навън, летят до нас в космоса и се опитват да глътнат кораба ни.

Отворих вратата на трюма и секунда постоях на прага, оглеждайки се дали от някой ъгъл няма да изпълзи попова лъжичка.

Но в трюма беше тихо. Водата в басейна беше неподвижна. Приближих си. Сенките на поповите лъжички, дълги не повече от четири метра, тъмнееха на дъното. Олекна ми на сърцето. Взех четката за миене на пода и я разклатих във водата. Защо поповите лъжички не се движат?

Четката се допря до едната от поповите лъжички и тя леко отплува настрани, като притисна другите до отсрещната стена на басейна. Те дори не се помръднаха.

„Умрели са — разбрах аз. — От глад.“

— Татко, какво? — попита Алиса.

Обърнах се. Тя стоеше боса на студения пластмасов под и вместо отговор, аз наредих:

— Веднага обуй нещо, ще изстинеш.

В този момент вратата се отвори и влезе Полосков. Зад гърба му се виждаше огнената брада на Зелени.

— Какво става? — в хор попитаха те.

Алиса изтича да си обуе обувки, а аз, без да отговарям на приятелите си, се опитах да размърдам неподвижната попова лъжичка. Тялото й леко плуваше по басейна, сякаш беше празно. Очите й бяха затворени.

— Умрели са — печално каза Зелени. — А ние така се старахме, мъкнахме ги вчера! Ама аз ви предупреждавах!

Обърнах поповата лъжичка с четката. Това не беше трудно да се направи. Петнистият й корем беше разрязан по дължина. В басейна плуваха само кожите на чудовищата, които бяха запазили формата на телата, защото твърдите люспи, които ги покриваха, не позволяваха на кожата да се свие.

— Охо! — възкликна Зелени, като се оглеждаше. — Те са се излюпили.

— Кои? — попита Полосков.

— Ако знаех…

— Слушай, професор Селезньов — официално се обърна към мен капитан Полосков, — съдейки по всичко, подозирам, че на моя кораб се намират неизвестни чудовища, които са се крили в така наречените попови лъжички. Къде са те?

Аз преобърнах с четката и останалите попови лъжички. Те също бяха празни.

— Не зная — честно си признах.

— А когато дойде тук, вратата затворена ли беше, или отворена?

Всичко в главата ми се беше объркало и аз отговорих:

— Не помня, Полосков. Може би затворена.

— Ама работа! — въздъхна Полосков и забърза към изхода.

— Къде отиваш? — попита Зелени.

— Да претърся кораба — каза Полосков. — Съветвам и тебе да прегледаш машинното отделение. Но се въоръжи с нещо. Не е известно какво се е излюпило от поповите лъжички. Може да са дракони.

Те излязоха, а след няколко минути Полосков се върна и ми донесе бластер.

— Всичко се случва — каза той. — Аз бих затворил Алиса в каютата.

— Само това липсваше! — възмути се Алиса. — Аз си имам теория.

— Никакви теории — прекъснах я аз. — Да вървим в каютата.

Алиса се съпротивляваше като дива котка, но ние все пак я затворихме в каютата и започнахме претърсването на помещенията.

Просто чудно, колко много трюмове, отсеки, коридори и други помещения има в един сравнително неголям експедиционен кораб! Ние тримата, прикривайки се един друг, загубихме три часа, докато огледаме целия „Пегас“.

Никъде нямаше чудовища.

— Какво пък — казах аз тогава, — хайде да закусим и след това да прегледаме кораба още веднъж. Нали все някъде трябва да са се дянали.

— Аз също искам да закуся — каза Алиса, която чуваше разговора ни по вътрешния телефон. — Пуснете ме от затвора.

Пуснахме Алиса и под конвой я заведохме в каюткомпанията.

Преди да започнем закуската заключихме вратата и сложихме бластерите до нас на масата.

— Чудеса! — каза Полосков, захващайки се със закуската. — Къде са се скрили? Да не би да са в реактора? Или са излезли навън?

— Зловещи чудеса — измърмори Зелени. — Чудесата не са ми по вкуса. Още от самото начало тези попови лъжички не ми харесаха. Подай ми кафето.

— Страхувам се, че никога няма да разрешим тази загадка — въздъхна Полосков.

Кимнах, съгласявайки се с него.

— Не, ще я разрешим — намеси се Алиса.

— Ти мълчи.

— Не мога да мълча. Ако искате, ще ги намеря.

Полосков се засмя и се смя дълго и от сърце.

— Трима големи мъже ги търсиха три часа, а ти искаш сама да ги намериш.

— Така е по-лесно — отвърна Алиса. — Да се хванем на бас, че ще ги намеря?

— Разбира се, че ще се хванем — смееше се Полосков. — На какво?

— На желание — предложи Алиса.

— Съгласен съм.

— Само че ще ги търся сама.

— Нищо подобно — възразих аз. — Никъде няма да ходиш сама. Ти какво, забрави ли, че на кораба може би има неизвестни чудовища?

Бях сърдит на разузнавачите за техните опасни шеги. Сърдех се и на себе си, че си легнах да спя и изпуснах момента, когато обвивките на поповите лъжички са се изпразнили. Сърдех се на Алиса и на Полосков, които се бяха хванали на този детски бас в такъв сериозен момент.

— Да вървим — каза Алиса, ставайки от масата.

— Първо си допий чая — наредих аз строго.

Алиса допи чая си и уверено тръгна към трюма, където беше аквариумът. Ние вървяхме след нея, чувствувайки се като глупаци. И защо, пита се, я послушахме?

Алиса бързо огледа помещението. Помоли Полосков да премести някакви сандъци от стената. Той с усмивка изпълни молбата й. След това Алиса се върна при басейна и го обиколи. Празните обвивки на поповите лъжички тъмнееха на дъното. По повърхността на водата плуваха недоядени водорасли.

— Ето — каза Алиса, — хванете ги. Само внимателно — те скачат.

Тогава видяхме, че върху водораслите едно до друго седят три жабчета. По-точно не съвсем жабчета, а три създания, които много приличаха на жабчета. Всяко от тях беше голямо колкото напръстник.

Хванахме ги, сложихме ги в буркан и тогава аз, разкайвайки се за упоритостта си, попитах Алиса:

— Слушай, дъще, как се сети?

— Не за пръв път ме питаш, татко — отвърна тя, без да скрива гордостта си. — Цялата работа е в това, че всички вие сте възрастни умни хора. И както ти сам казваш, мислите логически. А аз не съм толкова умна и мисля както ми падне. Затова си помислих: щом това са попови лъжички, след тях трябва да се появят жаби. А жабчетата винаги са по-малки от поповите лъжички. Вие се разхождахте из кораба с пистолети в ръце и търсехте големи чудовища. И даже предварително се страхувахте от тях. А аз си седях заключена в каютата и си мислех, че сигурно не трябва да се гледа нагоре и да се търси нещо грамадно. Може би трябва да се погледне по ъглите и да се потърсят мъ-ъ-ъ-нички жабчета. И ги намерих.

— Но защо са им на жабчетата такива големи обвивки? — учуди се Полосков.

— Не съм мислила за това — призна Алиса. — Не се сетих да помисля. А ако бях помислила, никога нямаше да намерим жабчетата.

— Ти какво ще кажеш, професоре? — обърна се Полосков към мене.

— Какво да кажа? Трябва внимателно да се изследват обвивките на поповите лъжички. Сигурно те са нещо като фабрики, които преработват храна за жабчето в сложен концентрат… А може би на големите попови лъжички е по-лесно да се отбраняват от враговете си.

— Полосков, да не забравиш за желанието! — строго каза Алиса.

— Аз никога нищо не забравям — натъртено отвърна капитанът.