Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (3)

Глава 3
Ти чувал ли си за Тримата капитани

Когато „Пегас“ кацна на лунния космодрум, попитах спътниците си:

— Кой какви планове има? Излитаме утре в шест нула-нула.

Капитан Полосков каза, че ще остане на кораба, за да го подготви за полет.

Механикът Зелени поиска разрешение да отиде на мач.

Алиса също каза, че ще отиде на мач, макар и без удоволствие.

— Защо? — попитах аз.

— Забрави ли вече? На стадиона ще бъде целият трети „Б“, а от вторите класове само аз. Ти си виновен за всичко.

— Аз?

— А кой свали децата от „Пегас“?

— Но ние не можехме да излетим! И какво щяха да кажат родителите им за мен? Ако се случи нещо?

— Къде? — възмути се Алиса. — В Слънчевата система ли? В края на двадесет и първи век?

Когато Алиса и Зелени тръгнаха, реших за последен път да изпия една чашка кафе в истински ресторант и отидох в „Луноход“.

Грамадната зала на ресторанта беше почти пълна. Спрях недалеч от входа, търсейки място, и чух познат гръмовен глас:

— Кого виждам!

На една отдалечена маса седеше моят отдавнашен приятел Гръмозека. Не бях го виждал пет години, но нито за минута не бях го забравил. Някога бяхме много близки и нашето познанство започна с това, че аз успях да спася Гръмозека в джунглата на Евридика. Той беше изостанал от археологическата експедиция, загубил се в гората и едва не попаднал в зъбите на Малкото драконче — злобна твар, дълга шестнадесет метра.

Като ме видя, Гръмозека свали на пода свитите си за по-голямо удобство пипала, разтвори половинметровата си уста в очарователна усмивка, дружески протегна към мен острите си нокти и набирайки скорост, се хвърли насреща ми.

Някакъв турист, който никога преди не беше виждал обитателите на планетата Чумароз, изпищя и припадна. Но Гръмозека не му се разсърди. Той здраво ме прегърна с пипалата и ме притисна до острите пластинки на гърдите си.

— Приятелю! — ревеше той като лъв. — Откога не сме се виждали! Вече се канех да дойда на гости в Москва и изведнъж — не повярвах на очите си… Откъде се взе?

— Заминаваме в експедиция — казах аз. — На свободно търсене из Галактиката.

— Това е прекрасно! — възкликна Гръмозека. — Щастлив съм, че си успял да преодолееш машинациите на зложелателите и да тръгнеш в експедиция.

— Но аз нямам зложелатели.

— А-а, няма да ме излъжеш — закани ми се Гръмозека, като размахваше под носа ми острия си извит нокът.

Не му възразих, защото знаех колко е мнителен.

— Седни — заповяда ми Гръмозека. — Робот, бутилка грузинско вино за моя най-добър приятел и три литра валериан за мене лично.

— Слушам — отговори роботът-сервитьор и се затъркаля към кухнята да изпълни поръчката.

— Как е животът? — разпитваше ме Гръмозека. — Как е жена ти? Дъщеря ти?

— Ученичка е — казах аз. — Завърши втори клас.

— Великолепно! — възкликна Гръмозека. — Колко бързо минава времето…

Моят приятел беше посетен от някаква печална мисъл и тъй като беше много впечатлителна натура, Гръмозека оглушително изстена и димящи, лютиви сълзи се затъркаляха от осемте му очи.

— Какво ти е? — разтревожих се аз.

— Помисли си само колко бързо минава времето! — произнесе Гръмозека през сълзи. — Децата растат, а ние с тебе стареем.

Той така се разчувствува, че от ноздрите му излязоха четири струи лютив жълт дим, който изпълни ресторанта, но веднага се съвзе и обяви:

— Моля да ме извините, благородни посетители на ресторанта, ще се постарая да не ви причинявам повече неприятности.

Димът се стелеше между масите, хората кашляха и някои даже излязоха от залата.

— Да си вървим и ние — предложих, задушавайки се, — иначе ще направиш още нещо.

— Прав си — покорно се съгласи Гръмозека.

Излязохме в хола, където Гръмозека зае цял диван, а аз се свих до него на един стол. Роботът ни донесе виното и валериана, чаша за мен и еднолитров буркан за чумарозеца.

— Ти къде работиш сега? — попитах аз Гръмозека.

— Ще разкопаваме мъртвия град на Колеида — отговори той. — Дойдох тук за инфрачервени детектори.

— Интересен ли е градът на Колеида? — поинтересувах се.

— Може и да е интересен — отговори предпазливо Гръмозека, който беше страшно суеверен. За да не го урочаса, той помаха четири пъти опашката си пред дясното око и каза шепнешком: — Баскури, барипарата.

— Кога започвате? — попитах аз.

— След две седмици стартираме от Меркурий. Там е временната ни база.

— Странно и неподходящо място — отбелязах, — едната половина на планетата е като пещ, другата половина — ледена пустиня.

— Нищо чудно — отговори Гръмозека и отново се протегна към валериана. — Миналата година там намерихме останки от кораба на Среднощните скитници. Добре поработихме. Ама аз какво все за себе си говоря! По-добре ми разкажи за твоя маршрут.

— Зная го само приблизително — отговорих аз. — Отначало ще минем през няколко бази в съседство със Слънчевата система, а след това ще се отправим в свободно търсене. Имаме много време — три месеца, корабът е вместителен.

— Няма ли да минеш през Евридика? — попита Гръмозека.

— Не. В Московската зоологическа градина вече имаме Малко драконче, а за съжаление още никой не е успял да хване Голямото драконче.

— Даже и да го хванеш — каза Гръмозека, — не можеш да го откараш с твоя кораб.

Съгласих се, че не бих могъл да откарам Голямото драконче с „Пегас“. Дори само заради това, че неговият дневен порцион е четири тона месо и банани.

Замълчахме. Приятно е да седиш със стар приятел и за никъде да не бързаш. Възрастна туристка с лилава перука, украсена с восъчни цветя, приближи към нас и стеснително подаде бележник.

— Ще бъдете ли така добър — помоли тя — да ми дадете автограф за спомен от нашата случайна среща?

— Защо не? — съгласи се Гръмозека, протягайки ноктестото си пипало към бележника. Бабката замижа ужасена и тънката й ръчичка затрепера.

Гръмозека отвори бележника и на нова страница написа с едри букви:

„На прекрасната млада землянка от нейния верен поклонник от мъгливата планета Чумароз. Луна. Ресторант «Луноход». 3 март 2074 година.“

— Благодаря — прошепна бабичката и заотстъпва със ситни крачки.

— Добре ли го написах? — попита ме Гръмозека. — Нали е трогателно?

— Трогателно е — съгласих се аз. — Само че не съвсем точно.

— Защо?

— Това съвсем не е млада землянка, а възрастна жена. И изобщо по-рано землянки са наричали първобитните жилища, изкопани в земята.

— О, какъв позор! — разстрои се Гръмозека. — Но тя имаше цветя по шапката си. Ей сега ще я догоня и ще напиша отново автографа.

— По-добре недей, приятелю — спрях го аз. — Само ще я изплашиш.

— Да, тежко е бремето на славата — въздъхна Гръмозека. — Но е приятно да съзнаваш, че най-големия археолог на Чумароз го познават даже на далечната земна Луна.

Не исках да разубеждавам приятеля си. Подозирах, че бабичката никога в живота си не беше срещала нито един от космоархеолозите. Просто я бе поразил видът на моя приятел.

— Слушай — каза Гръмозека, — осени ме една идея. Ще ти помогна.

— Как?

— Ти чувал ли си за планетата Тримата капитани?

— Нещо съм чел, но не си спомням къде и какво.

— Прекрасно.

Гръмозека се наведе към мен, сложи на рамото ми тежкото си горещо пипало, поглади блестящите пластинки на кръглия си като малък въздушен балон корем и започна:

— В сектор 19–4 се намира необитаема планета. По-рано тя нямаше даже име — само цифров код. Сега космонавтите я наричат Тримата капитани. Защо? Там на едно равно каменно плато се извисяват три статуи. Поставени са в чест на трима космически капитани. Те са велики изследователи и смели хора. Единият от тях е родом от Земята, вторият — от Марс, а третият капитан е роден на Фикс. Ръка за ръка тези капитани минаваха през съзвездия, кацаха на планети, на които бе невъзможно да се кацне, спасяваха цели светове, заплашени от опасност. Те първи преодоляха джунглата на Евридика и един от тях застреля Голямото драконче. Те намериха и унищожиха гнездото на космическите пирати, макар пиратите да бяха десет пъти повече на брой. Те кацнаха в метановата атмосфера на Голгота и намериха там философския камък, загубен от конвоя на Курсак. Те взривиха отровния вулкан, който заплашваше с гибел населението на цяла планета. За техните подвизи може да се говори две седмици без спиране…

— Сега вече си спомних — прекъснах аз Гръмозека. — Разбира се, че съм чувал за тримата капитани.

— Така е — промърмори Гръмозека и изпи чаша валериан. — Бързо забравяме героите. Срамота! — Гръмозека с укор поклати меката си глава и продължи: — Преди няколко години пътищата на капитаните се разделиха. Първия капитан се запали от проекта „Венера“.

— Да, да, зная — казах аз. — Значи той е един от тези, които изменят орбитата й?

— Да, Първия капитан винаги е обичал грандиозните планове. И когато разбра, че е взето решение да се премести Венера по-далеч от Слънцето и да се измени периодът на въртенето й, за да могат хората да я заселят, веднага предложи услугите си на проекта. И това е много хубаво, защото учените решиха да превърнат Венера в грамаден космически кораб, а няма човек в Галактиката, който да разбира от космическа техника повече от Първия капитан.

— А другите капитани? — попитах аз.

— Казват, че Втория е загинал неизвестно къде и неизвестно кога. Третия капитан е излетял за съседната галактика и ще се върне след няколко години. Та искам да кажа, че капитаните сигурно са срещали много редки, чудесни зверове и птици. Сигурно са останали някакви техни записки, дневници.

— А къде са те?

— Дневниците се съхраняват на планетата Тримата капитани. Недалеч от паметниците, издигнати от благородните съвременници със средства, събрани доброволно от жителите на осемдесет планети, има лаборатория и мемориален център. Там постоянно живее доктор Верховцев. Той знае за тримата капитани най-много от всички в Галактиката. Ако минеш оттам, няма да съжаляваш.

— Благодаря ти, Гръмозека — казах аз. — Не ти ли стига вече валерианът? Ти самият ми се оплакваше, че вреди на сърцето.

— Какво да се прави! — плесна с пипала моят приятел. — Нали имам три сърца. На едно от тях валерианът влияе пагубно. Но аз все не мога да разбера на кое точно.

Още цял час си спомняхме за стари познати и приключения, които бяхме преживели заедно. Изведнъж вратата на хола се отвори и се появи тълпа хора и чуждопланетници. Те носеха на ръце футболистите от сборния отбор на Земята. Свиреше музика, разнасяха се весели викове.

От тълпата изскочи Алиса.

— Видя ли! — извика Алиса, като ме зърна. — Варязите от Марс не помогнаха на фиксианците! Три на един. Сега ще се срещат на неутрален терен!

— Какво стана с трети „Б“? — попитах аз ехидно.

— Нямаше ги — каза Алиса, — иначе непременно щях да ги видя. Сигурно и трети „Б“ са го хванали и са го върнали обратно. В чувалите за картофи. Така им се пада.

— Много си лоша, Алиса — казах аз.

— Не! — оскърбено изрева Гръмозека. — Нямаш право да обиждаш така беззащитното момиченце! Няма да разреша да я обиждаш!

Гръмозека хвана Алиса с пипалата си и я вдигна към тавана.

— Не! — повтаряше той възмутено. — Твоята дъщеря е и моя дъщеря. Няма да позволя!

— Но аз не съм ваша дъщеря — каза отгоре Алиса.

За щастие, тя не се изплаши много.

Много повече се стресна механикът Зелени. В този момент той влизаше в хола и изведнъж видя, че Алиса се мята в пипалата на грамадно чудовище. Мен Зелени даже не ме забеляза. Той се хвърли към Гръмозека, развявайки рижата си брада като знаме и с размах се вряза в кръглия корем на моя приятел.

Гръмозека хвана Зелени със свободните си пипала и го качи на полилея. — След това внимателно пусна Алиса и ме попита:

— Разгорещих ли се много?

— Малко — отговори вместо мене Алиса. — Свалете Зелени на пода.

— Да не се нахвърля върху археолози — отвърна Гръмозека. — Не искам да го сваля. Довиждане, ще се видим довечера. Сетих се, че до края на работния ден трябва да отида в базовия склад.

И като намигна лукаво на Алиса, Гръмозека клатушкайки се тръгна към шлюза. По хола на вълни се разнасяше миризма на валериан.

Свалихме Зелени от полилея с помощта на футболния отбор, а аз малко се разсърдих на Гръмозека, защото моят приятел, макар и да е талантлив учен и добър другар, е лошо възпитан и чувството му за хумор понякога приема странни форми.

— Накъде ще летим? — попита Алиса, когато приближихме към кораба.

— Най-напред — отвърнах аз — ще закараме товарите на Марс и на разузнавачите от Малък Арктур. А оттам — направо в сектор 19–4 към базата Тримата капитани.

— Да живеят тримата капитани! — възкликна Алиса, макар че никога по-рано не беше чувала за тях.