Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (24)

Глава 24
Край на пътешествието

След два часа Третия капитан се почувствува малко по-добре и ние можехме да го вдигнем на повърхността. След това капитаните изкараха от подземието и „Синята в чайка“. Поставихме каменната плоча, която закриваше входа на подземието, на мястото й.

Сега около поляната, сред изпочупените огледални цветя, стояха три космически кораба: „Пегас“, „Синята Чайка“ и служебният кораб на проекта „Венера“, който нямаше име — само дълъг номер.

— Татко — каза Алиса, — може ли да отида в гората?

— Защо?

— Ще потърся здрави огледала. Не трябва да се връщаме на Земята без нов букет.

— Само внимателно — предупредих аз. — Сега не си с жълтия комбинезон, а с небесносин и птицата Крок няма да те обърка с пилетата си.

Докато корабите се подготвяха за дълъг полет, пуснах склиса да попасе на полянката. Той тежко подскачаше по тревата от радост, високо подхвърляше копита, размахваше крила, но категорично отказа да лети.

— Това е най-веселата крава, която съм виждал — призна доктор Верховцев. Но за стопанството такава крава е неудобна.

— Вече ни казаха, че е трудно да се пасат — съгласих се аз. — Затова пък склисите могат да преминават през дълбоки реки, ако пасището е на другия бряг.

Дебеланкото все още седеше на земята край „Пегас“ и ни уверяваше, че има болно старо сърце, за което е необходим чист въздух. Никой не искаше да спори с него, даже да разговаря, особено след това, което разказа Третия капитан, че именно Веселяка У го изтезавал, за да изтръгне от него тайната на галактия.

— Зелени — казах аз, — наглеждай, моля ти се, кравата, да не я отнесе птицата Крок, докато аз нахраня останалите животни.

В този момент видях, че на планетата каца още един космически кораб.

Това вече на нищо не прилича! Не е планета, а космодрум! Откъде се е взел тук?

Отначало реших, че е пристигнало подкрепление на пиратите и исках да вдигна тревога, но веднага съобразих, че корабът търпи бедствие.

Той не летеше направо, а се преобръщаше, някак странно се накланяше на една страна, а зад опашката му се точеше някаква сива маса, която го спираше и му пречеше нормално да се снижава.

На моя вик всички излязоха от корабите и започнаха да гледат как каца новият кораб.

— Зелени, включи радиостанцията — каза Полосков.

Зелени се хвърли към „Пегас“, настрои се на вълната на кораба и включи радиостанцията на пълна мощност, за да можем и ние отвън да чуваме всичко.

— На кораба! — викаше Зелени. — Какво се е случило с вас? Бедствие ли? Отговорете!

Приятен женски глас отвърна:

— Бедствията не се отнасят за мен. Най-важното е да не я изпусна, а останалото е дребна работа.

— Колко познат глас — казах аз. — Някъде съм го чувал?

— Когато се загубихме около Празната планета — подсказа ми Алиса.

— Чакайте — прекъсна ни Първия капитан. — Мога да се закълна, че това е жена ми Елла.

Капитанът пребледня и с все сили се хвърли към радиокабината при Зелени. И веднага чухме гласа му:

— Елла, ти ли си? Какво се е случило?

— Кой говори? — строго попита женският глас. — Ти ли си, Сева? Защо не си на Венера? Нали знаеш колко се тревожа, когато летиш из космоса.

Втория капитан се усмихна.

— Все още не може да свикне — каза ми той, — че мъжът й е космически капитан, макар че самата тя е обиколила цялата Галактика.

— Не става въпрос за това — каза Първия капитан. — Да не си забравила, че корабът ти търпи бедствие? Трябва ли ти помощ? Какво влачиш след себе си?

— Нима не виждаш? — учуди се Елла. — Това е жива мъглявина. Преследвам я вече три седмици, хванах я в мрежата, а сега иска да се измъкне и да отлети. Затова се налага да кацна на първата попаднала ми планета, за да я укротя. Сева, мили, нямаш ли под ръка някакъв кораб?

— Разбира се, че имам — отговори Първия капитан. — Не бързай да кацаш: страхувам се, че с такава опашка няма да успееш да го направиш.

— Много добре. Вдигни се за минута и заедно ще я свалим.

Първия капитан още не беше завършил разговора, когато Втория капитан беше вече на мостика на кораба и след още три минути капитаните го вдигнаха във въздуха, където Елла се бореше с непокорната мъглявина, за която в космоса се разказват толкова легенди, но която никой още не бе виждал.

Двата кораба най-после се справиха с мрежата и след половин час живата мъглявина, надеждно притисната между тях, лежеше на тревата недалеч от нас. Притичахме към нея. Трябва да си призная, че аз тичах пръв, защото разбрах какво велико откритие в биологията е направила Елла.

Мъглявината ни разочарова. Тя сигурно е много ефектна в междузвездното пространство, когато се разстила на милиони километри, но тук, на тревата изглеждаше едва ли не като пулсиращо сиво парче мъгла.

Люкът на кораба на Елла се отвори и тя излезе на трапа. Към нея вече тичаше нейният мъж, Първия капитан. Той протегна силните си ръце и Елла скочи отгоре. Капитанът я хвана във въздуха и внимателно я спусна на земята.

— Не се ли удари? — попита той.

— Не — отвърна Елла и се усмихна. — И изобщо всичко това не е важно.

Елла беше истинска красавица и много се хареса на всички. Даже индикаторът стана прозрачен от изпълнилото го чувство.

— Нищо друго няма значение — повтори Елла, като оправяше светлите си коси. — Мъглявината е хваната и сега остава само да я докарам до Земята, за да се убедят скептиците, че съществува.

Аз си мълчах, защото под скептиците тя имаше предвид, разбира се, мен. И даже си спомних, че веднъж се срещнахме на една конференция и аз й се подиграх, че се увлича от фантастика. Съществуват много реални, обикновени животни, за чието изучаване си струва да се посветят и време, и усилия. Малкото драконче, храстчетата, индикаторът. Но живата мъглявина ми се струваше измислица. Така казах тогава.

— Кого виждам! — възкликна Елла, като видя Втория капитан. — Вече няколко години не съм ви виждала. Как се чувствувате? Още ли летите?

— Не — отвърна Втория капитан, — общо взето стоях на едно място.

— Правилно — подкрепи го Елла. — И на едно място човек може да си намери маса работа. А чие е това очарователно дете?

— Казвам се Алиса — отговори очарователното дете.

— Алиса. Необикновено име.

— Най-обикновено. Алиса Селезньова.

— Почакай. А баща ти не работи ли в Московската зоологическа градина?

— Да — отвърна Алиса, която не знаеше за нашите научни разногласия.

— Та така, Алиса, като видиш баща си, предай му, моля ти се, че живата мъглявина не е биологично бълнуване и не е фантастика, и не е приказна измислица, както обича да повтаря той, а най-истинска реалност.

— Впрочем — каза Алиса, — моят баща е тук. Ето го.

Не ми оставаше нищо друго, освен да изляза напред и да поздравя.

— Извинете — казах. — Признавам грешките си.

— Отлично — отговори Елла. — Няма ли да ми помогнете после да изследваме мъглявината.

— С удоволствие.

Тогава Елла се обърна към мъжа си:

— Кажи ми как се озова тук?

— Втория изпадна в беда — кратко отвърна Сева, — та трябваше да го спасяваме. И го направихме. С помощта на нашите нови приятели.

— В каква беда изпаднахте, капитане?

— В плен на пиратите.

— На пирати? Но нали ги победихте много отдавна?

— Победихме ги, но не докрай. Нали знаете какво се случва като оставиш един плевел в лехата?

— Все пак не разбирам — разпери ръце Елла. — Кой в наше време стои по четири години в плен?

Елла беше долетяла при нас сякаш от друг свят. От този свят, в който бяхме свикнали да живеем, но от който се бяхме откъснали през последните дни. Наистина на нея щеше да й бъде трудно да повярва, ако бяхме започнали да й разказваме за инквизициите, подземията и предателството. И затова никой не й възрази.

— А какво направихте с пиратите? — попита Елла.

— Един от тях е в клетка. Двама — в затвора. А най-дебелият и най-хитрият току-що беше тук — отговори Втория капитан. — Всъщност къде е той?

Дебеланкото беше изчезнал. До преди малко седеше на тревата, боязливо се усмихваше, но сега бе изчезнал.

Обиколихме всички гъсталаци наоколо, огледахме всеки храст — не можеше да отиде далеч. Пък и говоранът би вдигнал тревога.

— Ето, виждате ли — с укор каза Елла, — не можахте да опазите един пират! Нима това е истинско плевене?

И в този момент забелязах, че мъглявината трепти по-силно от преди. Вгледах се. Няколко брънки от мрежата бяха нарязани.

— Зная къде е! — извика Алиса, която бе притичала след мен до мрежата. — Пъхнал се е в мъглявината.

— Тук ли си, Веселяк У? — попита Верховцев, като се наведе.

Мъглявината се раздвижи като копа сено, в която се е завряло скитащо куче.

— Сега ще пуснем мъглявината и ще видим — решително каза Сева.

— В никакъв случай! — възмути се Елла. — Втора такава не може да се намери!

Нервите на дебеланкото не издържаха. От мъглявината се показа главата му. Очите му бяха изцъклени и той дишаше учестено — изглежда вътре не бе добре с въздуха.

И изведнъж дебеланкото като тапа излетя от мъглявината и се хвърли да тича из поляната.

— Къде? — извика след него Втория капитан. — Все едно, ще те хванем. Не бързай, нали имаш болно сърце!

Но дебеланкото не чуваше. Той се носеше между храстите, прескачаше ямите, спъваше се, размахваше ръце.

Птицата Крок, която лениво кръжеше във висината, го видя отгоре и пикира над него като ястреб към зайче.

Още секунда и дебеланкото вече висеше във въздуха, сякаш продължаваше да тича, а птицата се вдигаше толкова бързо, че докато Втория капитан извади пистолета си, тя се беше изкачила на половин километър.

— Не стреляй — спря го Първия капитан. — От такава височина ще се пребие.

И сякаш го урочаса.

Дебеланкото някак се извъртя в ноктите на птицата, замята се и тя го изпусна.

Дебеланкото летеше към земята като парцалена кукла. И се скри зад хълма.

Мълчахме.

След това Зелени се обади:

— Той сам се наказа. По-добре не можеше да се измисли.

Всички се съгласиха с него.

А в това време мъглявината лека-полека изпълзяваше от мрежата. Тя изтичаше като желе, пълзеше на всички страни и когато погледнахме надолу, видяхме, че стоим до колене в това сиво желе.

— Дръжте я! — извика Елла. — Ще избяга!

И мъглявината избяга. Тя ни обви с непроницаема мъгла и когато мъглата се разсея, над нашите глави се рееше голям сив облак.

— Така или иначе вече трябва да стартираме — каза Втория капитан, — моля ви да побързате.

Веднага вкарахме склиса в кораба, пуснахме двигателите и излетяхме. След нас излетяха и останалите три кораба. Построихме се във верига и погнахме живата мъглявина.

Настигнахме я едва при планетата Шелезина. През това време тя се беше разпростряла на няколко хиляди километра и ние три дена я събирахме, за да може да се побере в мрежите ни.

Най-сетне увихме мъглявината в тройна мрежа и здраво я привързахме между два кораба. В такъв вид я докарахме до Слънчевата система, където всеки може да й се полюбува в кратера на Архимед на Луната. Макар че няма на какво да се любува — няма по-скучен експонат от живата мъглявина.

Елла настояваше да я настаним в някоя зоологическа градина на Земята, но земният климат се оказа вреден за нея, пък и кой ли щеше да дойде в зоологическата градина да гледа сива мъгла? Къде по-интересно е да погледаш индикатора, да получиш като подарък шал, изплетен от паяка-тъкач-троглодит, да полееш храстче с лимонада или да отличиш склиса от кравите, сред които пасе.

На централната лунна база в хотел „Луноход“ за последен път се събрахме всички заедно.

— Дойде време да се разделяме — каза Втория капитан.

Капитаните седяха на големия диван и съвсем не приличаха на паметниците си. Първия капитан беше замислен и с труд скриваше тъгата си. Оказа се, че преминаването на Венера на нова орбита е започнало докато той е бил в системата Медуза, и е закъснял за тържествения момент.

Третия капитан не беше добре, имаше треска, от която се бе разболял в подземието на пиратите, но когато Верховцев му донесе лекарства, отказа да ги вземе.

— Тази треска засега не може да се лекува със земни лекарства. Сам ще се справя с нея. Не обръщайте внимание. Щом изляза в космоса, всичко ще мине. Най-добрата болница за мене е мостикът на космическия кораб.

Само Втория капитан беше оживен и весел. Той току-що бе предал на долетелите от Земята физици формулата на галактия. Физиците бяха заели вече половината от хотела и с всеки нов кораб долитаха техни колеги от различни университети и институти. Получи се съобщение, че към Луната бързат учени от Фикс и линеанци, а в космическата корабостроителница на Плутон вече е започнало строителството на кораби, пригодени за новото гориво.

— Вие все се усмихвате — каза на Втория капитан Елла, която не обичаше да седи на едно място и нервно ходеше из стаята. — Доволен ли сте, че вдигнахте такава суматоха сред физиците?

— Страшно съм доволен — призна Втория капитан. — Честно да си кажа, страхувах се, че формулата на галактия може да се окаже не чак толкова необходима. През всички тези години си мислех: може би галактият е вече изобретен на Земята?

— Но все едно, нямаше да дадете формулата на пиратите, нали? — попитах аз.

— Не, нямаше да я дам. Добре, кой какви планове има? Надявам се, че ще се срещнем още не един път. В края на краищата космосът не е чак толкова голям. Жалко само, че професор Селезньов не можа да събере достатъчно животни. Затова пък ни помогна да се спасим и ние му обещаваме, че където и да бъдем, отвсякъде ще му носим птици и животни за зоологическата градина.

— Благодаря ви, приятели — казах аз. — Трябва да ви призная, че не се ядосвам. През следващото лято отново ще полетим в експедиция на „Пегас“. Ако, разбира се, Полосков и Зелени не откажат да летят с мене.

— Няма да откажем — каза Полосков.

— Аз бих полетял — каза Зелени, — ако обстоятелствата се стекат благоприятно.

Не, все пак Зелени е непоправим! Бях сигурен, че ще полети, но непременно трябва да изкаже някакви съмнения.

— И аз ще дойда — каза Алиса.

— Ще видим — отговорих аз. — Имаш още цяла година да ходиш на училище.

— А сега накъде? — попита Полосков капитаните.

— Аз бързам за Плутон, където ще строят кораби с двигатели на галактий — отговори Втория капитан. — И се надявам, че ще ми доверят един от първите.

— Аз отначало ще отлетя в къщи, на планетата Фикс — каза Третия капитан. — Много отдавна не съм бил у дома. А след това също ще започна да строя кораб за новото гориво.

— А пък аз сега тръгвам към Венера — каза Първия капитан. — Венера вече се движи по новата си орбита. Още няколко месеца и работата ми ще бъде завършена. Тогава ще се присъединя към моите приятели.

— И всички ще полетите в далечния космос? — попита Алиса.

— Да — каза Първия капитан.

— Да — каза Втория капитан.

— Разбира се — каза Третия капитан.

— А аз ще полетя към живата планета — каза Елла. — Това е по-интересно даже от жива мъглявина. Но се страхувам, че ще се наложи да помоля професор Селезньов да направи това.

— Защо? — попитах аз. — Нали сега вие сте специалист по свръхголемите животни.

— Аз ще тръгна с капитаните.

— Но ние се отправяме към друга галактика! Това е дълъг и труден полет.

— Не спорете с мен — решително каза Елла. — Всичко съм обмислила. Ние не трябва да се разделяме за толкова дълго време.

— А какво ще стане с децата? — попита Първия капитан.

— Децата ще останат с баба си. Тя не танцува всеки ден в Болшой театър. Ще ги взима в събота и неделя от детската градина.

Тогава Първия капитан смутено погледна приятелите си.

Втория капитан в знак на съгласие склони глава.

А Третия капитан в знак на съгласие вдигна една от шестте си ръце.

— Не забравяйте — каза ми Елла, която, според мен, не се съмняваше, че ще склони тримата капитани, — че сте ми обещали да намерите жива планета. А аз ще ви донеса най-интересното животно, което срещнем в съседната галактика.

„Пегас“ пръв стартира от Луната. Ние бързахме, защото трябваше колкото е възможно по-скоро да откараме животните в зоологическата градина и да им създадем нормални условия за живот. Капитаните и Елла ни изпратиха до кораба и ни пожелаха добър път. „Пегас“ се вдигна над Луната и пое курс към Земята.

Слязох в трюма да видя как се чувствуват нашите животни. Повечето от клетките бяха празни. Животните не бяха много. Празна беше и клетката, в която по-рано бе затворен пиратът Плъх. Свалихме него и двамата му помощници на планетата, където бяха направили толкова бели. Там знаеха как да накажат пирата.

Дадох на склиса последния наръч сено. Той се притисна до решетката, за да го почеша.

В трюма влезе Алиса. След нея в редичка ситняха храстчетата.

— Е — попитах аз, — ще има ли какво да разказваш в училище?

— Нима може да се разкаже всичко това? — сви рамене Алиса. — Все едно, няма да ми повярват.

Тя взе четката и започна да ми помага да мием клетките.

— Да — съгласих се аз, — някои неща няма да повярват.

— Недоволен ли си от пътешествието? — попита Алиса. — Малко ли са животните?

— Не, честна дума, доволен съм. Имаме си нови приятели. И то какви!

— Браво! — похвали ме Алиса. — Знаеш ли, капитаните обещаха да ме вземат с тях в другата галактика. Не, не се страхувай, не в първото пътешествие, а после, като порасна.

— Е, какво пък — казах аз, — на добър път.

— Не се разстройвай, татко, може би ще вземат и тебе. Биолози са необходими във всяка експедиция.

— Благодаря ти, Алиса, ти си истински приятел.

Ние с нея изчистихме клетките и напоихме животните, защото преди кацането на Земята всичко трябва да бъде в пълен ред.