Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (19)

Глава 19
Къде е момиченцето?

Не е толкова лесно да вдигнеш космически кораб и да го прехвърлиш само на няколко километра встрани. Това е по-трудно, отколкото да излетиш от планетата. Не всеки капитан ще се съгласи да го направи.

Но Полосков реши да прехвърли „Пегас“ на поляната. В кораба е по-безопасно и без наше разрешение никой няма да влезе в него.

Докато Полосков изчисляваше как по-добре да скочим с „Пегас“, ние се разпръснахме по кораба, за да завържем разхвърляните неща, да проверим клетките с животните и да приберем в шкафа съдовете. И така, след половин час „Пегас“ беше готов за полет.

Събрахме се на мостика. Полосков седна на пулта за управление, аз — на мястото на щурмана, Алиса — малко по-назад.

— Двигателите готови ли са? — попита Полосков във високоговорителя.

— За старт съм готов — отговори от машинното отделение Зелени.

Но Полосков не успя да каже: „Старт…“

Бяла огнена линия разряза синьото небе. До нас се спускаше друг космически кораб. От удара дърветата се наклониха и земята трепна.

— Почакай минутка — каза Полосков на Зелени, като гледаше през илюминатора.

— Какво става при вас? — попита Зелени.

— Кацнаха ни съседи.

— Кой?

— Не зная още. Не се виждат от дърветата. Но бъди готов да стартираш незабавно. Може би са те.

— Верховцев? Дебеланкото?

— Да.

Ние се надигнахме в креслата, без да откъсваме очи от гората. Над дърветата стърчеше носът на кораба. Съвсем наблизо, на около двеста метра. Даже ми се стори, че чувам как се отваря люкът на онзи кораб, как пада на земята трапът… Ето те слизат долу, тичат през храстите. Приятели или врагове?

Храстите се разтвориха, на площадката пред Пегас изтича човек. Той беше в скафандър, но без шлем. На пояса на този човек висеше пистолет. Човекът вдигна ръка, заповядвайки ни да спрем. И тогава ние го познахме.

— Доктор Верховцев! — каза Алиса. — Без шапка.

— Верховцев — повтори Полосков и се наведе над високоговорителя: — Зелени, старт!

Нашият кораб веднага откликна на думите на Полосков, леко се заклати, двигателите забумтяха и ние, набирайки скорост, започнахме да се издигаме във въздуха.

— Отлично, Зелени — каза Полосков.

— Кой беше? — попита Зелени.

— Верховцев — отговори Полосков.

„Пегас“ увисна за секунда над площадката и доктор Верховцев отстъпи назад под защитата на храстите.

Той размахваше ръце и много ни се сърдеше.

— Какво? — извика Алиса, макар че Верховцев не можеше да я чуе. — Къси ли ти са ръцете?

— Алиса — казах аз с укор, нима може да се говори така на по-възрастните?

Полосков се засмя.

— А той е без шапка — каза Алиса, сякаш не беше чула думите ми. — Загубил си е шапката. Бързал е.

Корабът се наклони, поемайки курс към поляната, скоро нашият враг се превърна в мравчица и аз забелязах, че той забърза обратно към своя кораб.

— Сега — каза Полосков — имаме преднина във времето. Докато те се върнат на кораба си, докато затворят люковете и пуснат двигателите, ще мине половин час. И за този половин час ние трябва да намерим Втория капитан. Това е трудна задача.

— Много добре — каза Алиса, — че са решили да ни хванат. Сега поне знаем, че не са на поляната.

Кръглата поляна вече беше под нас. Полосков внимателно кацна с „Пегас“ точно в средата. Докато се снижавахме, забелязах множество ярки петънца, сякаш около поляната искреше скреж. А когато съвсем се снижихме, разбрах, че това не е скреж, а парченца от счупени огледала. Бяхме прави — враговете бяха успели да погубят всички цветя.

„Пегас“ кацна на тревата, пусна амортизаторите и Алиса първа откопча колана. Нямаше търпение да изтича на поляната. В този момент „Пегас“ подскочи, заклати се. Алиса се търкулна към стената. Зелени извика отдолу:

— Къде летим?

Последва удар, още един, трясък на амортизаторите — нашият кораб падаше в някаква пропаст. Исках да откопчая колана, за да намеря Алиса и да й помогна, но още един, последен удар ме зашемети и когато дойдох на себе си, нашият кораб стоеше в тъмнина, наклонен настрани.

И беше много тихо.

— Алиса — попитах аз, бързо откопчавайки колана и оплитайки се в токите, — Алиса, как си?

— Нормално — спокойно отговори Алиса. — Малко се ударих.

Гласът на Зелени достигна до нас отдалеч.

— Ох — каза Зелени, — къде кацна, Полосков? Сега никога няма да се измъкнем оттука.

— Жив и здрав ли си? — попита Полосков.

— Здрав — каза Зелени, — но все пак къде попаднахме? От планина ли се свлякохме?

— По-лошо — отговори Полосков и включи аварийното осветление на мостика. Ска̀лите на приборите на пулта светнаха като звездно небе. — Паднахме под земята.

Тогава разбрах, че за всичко съм виновен аз. Трябваше да предупредя Полосков, да му кажа какво сме видели в огледалото на цветето.

— Главата да ми откъснат ми е малко! — сърдито казах аз. — Нали в огледалото на мястото на полянката се виждаше бетонна плоча!

— Точно така — потвърди Алиса.

Тя ме намери в полумрака, повдигна се по наклонения под и ми хвана ръката.

— Разбира се, там имаше плоча — каза Алиса. — И ние забравихме да кажем за нея на Полосков.

— Каква плоча? — попита Полосков.

— Разказах му, че преди четири години вместо трева на поляната е имало плоча и даже можеше да се различи кръглата цепнатина по краищата й.

— Никога нямаше да кацна тук, ако знаех по-рано — каза Полосков. Той много се разстрои. Всеки капитан се разстройва, когато с кораба му се случи нещастие.

— Е, добре, няма да плачем сега — каза Полосков, който умееше да се владее. — Зелени, чуваш ли ме?

— Чувам.

— Намери фенери от склада и провери сериозни ли са повредите в машинното отделение.

— Вече проверявам — отговори Зелени.

Полосков натискаше бутоните, проверявайки в какво състояние са приборите и машините на „Пегас“. Остана доволен от проверката.

— Слушайте — каза той — според мен няма сериозни повреди. Но при падането се е счупил един от амортизаторите. Така че ще се наложи да излезем навън и да видим как да го поправим. Аз ще изляза, а останалите ще останат на кораба.

— Нищо подобно — възразих аз. — Ти, Полосков, си по-необходим на кораба. Ако нещо се случи, без тебе „Пегас“ не може да излети. Ще отида аз.

— Аз ще отида — каза Зелени от машинното отделение; той чуваше целия ни разговор.

— И аз също — каза Алиса.

Не можахме да се разберем и при люка се събрахме всички.

— Странно! — каза Полосков, като отваряше люка. — Ако сме паднали в яма, отгоре би трябвало да идва светлина. А тук е съвсем тъмно.

— Може да сме паднали много дълбоко — предположи Алиса.

— Не, ако бяхме паднали дълбоко, нямаше да се отървем само с амортизатора. Ямата не е дълбока.

Полосков разтвори люка. Навън беше съвсем тъмно.

— Виждате ли — каза Полосков. — Дай ми фенера, Зелени.

— Ох — извика Зелени, — не мога, някой ме държи за крака!

Преди да успея да му се притека на помощ, Зелени светна с фенера и започна да се оглежда на всички страни, като се стараеше да открие този, който го беше нападнал.

Но се оказа, че това е само индикаторът. Дострашало го в тъмнината, успял да отвори клетката си и ни настигна при люка. В лъча на фенера индикаторът имаше изплашен жълт цвят. Той трепереше и се притискаше до крака на Зелени.

Полосков взе фенера от Зелени и насочи силната струя светлина напред. Тъмнина — изглежда ямата, в която бяхме попаднали, беше много голяма. Полосков насочи светлината нагоре и тя се опря в равна повърхност.

— Като в чайник — каза Полосков. — Паднахме вътре и капакът се затвори.

Той още веднъж огледа с лъча наоколо.

— Тук няма никого — каза той. — И отдавна не е имало.

Полосков спусна трапа и слезе долу. Почука с ток по земята и каза, като се обърна към нас:

— Камък. Може да се ходи.

Ние слязохме след него. Докато Полосков обиколи кораба, за да огледа доколко сериозно се е счупил амортизаторът, аз още веднъж осветих с фенера нагоре. И скоро намерих това, което търсех: по тавана имаше тънка ивичка, която, като се закръгляваше, обозначаваше края на каменния блок. Да, Полосков беше прав — капакът се е отворил, когато ние сме кацнали върху него, и веднага се е затворил след нас.

Светейки с фенера, обходих кораба от другата страна. Тук беше също така тъмно. Включих светлината на пълна мощност и тя се опря в нещо тъмно.

— Ще отида малко по-нататък — казах аз високо, за да ме чуе Полосков. — Там има нещо.

— Почакай, татко, ще дойда с тебе — каза Алиса.

Алиса дотича при мене. Държеше в ръката си голям фенер.

Изминахме около двадесет крачки, осветявайки пътя пред себе си, и тогава разбрахме, че в ямата, освен нашия, има още един космически кораб. А когато се приближихме, Алиса прочете названието му:

— „Синята чайка“.

— Полосков! — извиках аз и гласът ми, отразявайки се от стените, се усили и загърмя като в бъчва. — Полосков! Зелени! Ние намерихме Втория капитан!

Чух тропот — Полосков и Зелени тичаха към нас. Ярките бели петна на фенерите им се люлееха от тичането.

— Къде?

Корабът „Синята чайка“ се издигаше над нас. Той беше матов от прахта, която го бе покривала през многото години. Изглеждаше мъртъв, напуснат от хората. На люка му висеше голям катинар.

— Ето, значи, какво се е случило с него — казах аз.

— Той е паднал в тази яма — каза Полосков — и изглежда Втория капитан не е могъл да се измъкне оттук.

— И ние няма да можем — мрачно произнесе Зелени. — И ще се наложи да доживяваме дните си в тази пещера. Аз нали казвах, че трябва да летим за помощ. Аз предупреждавах.

— Без паника на борда — строго каза Полосков. — Непременно ще се измъкнем оттук. А отначало предлагам да влезем в „Синята чайка“. След като все пак го намерихме, трябва да доведем работата до край.

— Но люкът е затворен — казах аз. — И няма трап.

И изведнъж над главите ни блесна ярка светлина. Толкова ярка, че всички затворихме очи. Щом ги отворих, забелязах, че от високия таван към нас се спуска голяма мрежа. В следващата секунда бяхме оплетени в нея като пилета.

А когато се опитахме да се измъкнем от нея, размахвайки ръце и крака и пречейки си един на друг, отгоре се разнесе силен глас:

— Не мърдайте! Вие сте в плен!

Като прикрих с длан очите си от ярката светлина, погледнах в посоката, откъдето се разнасяше гласът. По равния, блестящ под на грамадната пещера към нас приближаваха дебеланкото, по прякор Веселяка У, и доктор Верховцев, който пак беше сложил шапката си.

От другата страна се приближаваха още двама души в черни кожени униформи.

— Хвърлете оръжието! — заповяда дебеланкото. — Е, на кого казвам!

— Послушай го — пошепнах аз на Полосков.

Само той имаше пистолет.

Полосков го извади от кобура и го хвърли на пода. Пистолетът силно изтрака.

Мрежата се вдигна.

През няколкото секунди, докато нашите врагове се приближиха, успях да се огледам. Капанът, в който беше попаднал нашият „Пегас“, беше грамадна, но не висока пещера. В нея на известно разстояние един от друг стояха двата кораба — „Пегас“ и „Синята чайка“. Между тях, осветени от ослепителната светлина на прожекторите, ние изглеждахме като мравки на пода на голяма стая.

Погледнах към моите приятели. Полосков гледаше приближаващите се врагове и устните му бяха стиснати в тънка линия. Зелени беше свил юмруци и бе застанал така, че да закрие с гърба си Алиса. Алиса се бе притиснала към мен. А от другата страна към крака ми се притискаше жълтият от страх индикатор.

— Ето че се хванахте, гълъбчета — каза Веселяка У. — Много добре.

Той говореше без злоба и даже се усмихваше при това. Но лицето на доктор Верховцев, който беше успял вече да се преоблече — да свали скафандъра и да сложи шапката си, — беше съвсем неподвижно, като маска, а очите му изглеждаха празни.

Алиса се отдели от мене на половин крачка.

— Къде? — попитах я аз.

— Тук съм — прошепна Алиса.

Двамата в черни униформи ни държаха на мушка, докато доктор Верховцев по заповед на дебеланкото се приближи към нас и взе пистолета на капитана. След това бързо ни обискира, опипвайки ни със студените си ръце и бъркайки по джобовете ни.

— Всичко е наред — каза той тихо, — нямат друго оръжие.

— Пък и откъде ли ще се вземе това оръжие? — засмя се дебеланкото. — Нали ловят пеперуди. И не подозираха, че сами ще се хванат в капан. Както и този тук — Веселяка показа с дебелия си, сякаш съставен от три сардели пръст към „Синята чайка“. — Сами влязохте в капана! Никой не ви е викал! — и високо се засмя. След това заповяда: — Сложете на всички вериги!

Изглежда белезниците бяха приготвени предварително. Един от черните хора отвори чантата, която висеше на рамото му, и извади оттам връзка лъскави белезници.

Докато той разделяше белезниците по чифтове, дебеланкото се приближи плътно до мен и каза, като ме сочеше с тлъстия си пръст:

— Какво, професоре, не искаше да дадеш говорана, а?

— Не исках — отговорих аз.

— Гледай го ти него — обърна се дебеланкото към Верховцев. — Досвидя му да даде един говоран на стария си приятел! А къде е сега птичката!

— Не зная — казах аз, макар че, разбира се, знаех, че говоранът остана на кораба.

Изглежда, че говоранът беше нужен на дебеланкото независимо от всичко. Той каза на Верховцев:

— Иди огледай „Пегас“. — След това се обърна отново към мен и добави: — Професоре, за това, че не ми каза истината, ще бъдеш наказан. И много болезнено. Моите помощници умеят да правят това. Но не сега, не сега… Сложете им белезниците. Не трябва да им се вярва.

Човекът в черната униформа се приближи до мене и щракна белезниците. Ръцете ми бяха оковани.

— Следващият! — нареди Веселяка У.

Неговият помощник се приближи до Полосков. Той се движеше равномерно и действуваше толкова точно и методично, че в мен се зароди подозрението дали не е робот.

— Следващият — каза дебеланкото.

Белезниците щракнаха около китките на Зелени.

— Следващият!

Помощникът се наведе към индикатора и нерешително спря.

Индикаторът има десет крачета и те са толкова тънки, че не могат да бъдат оковани в белезници.

— Глупак! — каза дебеланкото. — Сложи на момичето! — Той се огледа. — А къде е момиченцето?

Алиса я нямаше никъде.