Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (12)

Глава 12
Такова тъжно изобретение

Когато „Пегас“ приближаваше до планетата Шешинера, колетите и стоките в него значително бяха намалели. По коридорите можеше да се ходи, без да се удряш в чували, сандъци и контейнери.

Ние вече бяхме преминали една трета от Галактиката и се озовахме в такива места, където рейсовите лайнери на Земята не минават.

Планетата Шешинера се намира встрани от големите пътища. Нейният животински свят не е богат — само преди триста години тя е била гола и необитаема, но после тук са долетели колонисти от Розодор, направили са й изкуствена атмосфера, посадили са градини и са я озеленили.

Ние не бихме губили време да кацаме, но доктор Верховцев още на планетата Тримата капитани ни беше казал, че е чувал, че на планетата Шешинера живее животното склис.

„Пегас“ кацна късно през нощта, встрани от бледите светлинки на малък град. Кацнахме тихо, за да не събудим гражданите и да не ги изплашим: на Шешинера рядко кацат хора и някои шешинерийци изобщо не са ги виждали.

Двигателите замлъкнаха, механикът Зелени разреса брадата си и легна да спи, капитан Полосков остана на мостика, за да внесе поправки в остарялата навигационна карта, Алиса пишеше писмо на баба си, надявайки се да го изпрати от Шешинера, а аз слязох в първи трюм, за да избера празна клетка за склиса и да нахраня животните.

На кораба беше тихо и топло. Аз почти безшумно ходех по мекия килим и си мислех, че на Шешинера трябва да се запасим с вода и да намерим вълна за паяка-тъкач-троглодит. Разклоненото храстче ме чакаше в ъгъла и аз му казах:

— Веднага да заспиваш! Иначе утре няма да те полея.

Храстчето ужасено размаха листенца и зашумя, вмъквайки се в отсека си.

Изведнъж чух приглушено мляскане. Някой се беше вмъкнал в склада, където бяха останали колети. Спрях и се ослушах. Не се знаеше кое от животните се беше измъкнало от клетката си — не всяко можеше да се прибере с голи ръце.

Внимателно надникнах през полуотворената врата на склада. Няма никой. Но мляскането се чуваше по-ясно. Влязох в отсека. Мляскането се чуваше зад вратата на заключения хладилен шкаф. Там бяха ананасите.

Учуди ме, че ключът стърчеше отвън — никой не би могъл да влезе в хладилника и да затвори без ключ.

Бавно протегнах ръка към ключа, превъртях го и отворих вратата.

В шкафа, треперейки от студ, седеше малко зелено човече и с острите си зъбки гризеше ананас.

Човекът ужасено вдигна очи и притисна ананаса до гърдите си.

— Да не сте посмели! — каза той.

— Поне да бяхте го обелили — възмутих се аз. — И изобщо, как попаднахте тук?

— Не може човек спокойно да се навечеря! — промърмори и изчезна заедно с ананаса.

Потърках си очите. Хладилникът беше празен. От лавиците липсваха три ананаса. Някой ме докосна по крака и аз подскочих от изненада.

Оказа се, че същото палаво храстче се разхожда из трюма.

— Веднага върви да спиш! — извиках му аз, макар че никога не крещя на животните и растенията.

Храстчето прибра клонките си и избяга.

Отново погледнах в хладилника. С гръб към мене стоеше зелено човече и изправено на пръсти се опитваше да смъкне от полицата голям ананас.

— Стой! — извиках аз.

Човечето се огледа и аз разбрах, че това съвсем не е същият похитител, който преди три минути дъвчеше ананас.

— Не се безпокойте — каза човечето, — имам разрешение.

Той веднага изчезна, отнасяйки ананаса.

Досега не бях виждал такива чудеса. Даже главата ми се замая. По най-глупав начин надникнах в хладилника, сякаш там, вътре, можеше да се крие някой.

В същия момент ме блъснаха и на полицата се появи трети зелен човек.

— Не ми пречете — каза той, — ще ви ударя — и веднага посегна за ананаса.

— Е, това вече на нищо не прилича! — възмутих се аз. — Вие откъде сте?

— Аз живея тук — отговори човечето, взе ананаса и се разтвори във въздуха.

Не можах да издържа повече. Натиснах копчето на телефона и извиках Полосков.

— Гена — казах, — спиш ли?

— Не — отвърна капитанът. — Работя. Какво ти е на гласа?

— На гласа ли? Нищо.

— Трепери като заешка опашка. Случило ли се е нещо?

— Гена, кажи ми, люкът на кораба затворен ли е?

— Разбира се, че е затворен. Нали никой не е излизал.

— А Зелени спи ли?

— Спи. И Алиса спи. Току-що проверих. Алиса писа, писа писмото и на половината заспа. Какво се е случило?

— Кажи, в какви случаи на хората им се привиждат зелени човечета.

— Малки ли? — делово попита Полосков. — Седят на рамото ти? С опашчици? Някъде съм чел за това. В някаква стара книга.

— Не — отговорих аз, — доста големи, без опашки, ядат ананаси. Ето… Ето го! Четвъртият!

И наистина, в хладилника се появи още един похитител, намигна ми и изчезна.

— Идвам! — каза Полосков разтревожено. — Не предприемай нищо. Дръж се.

Докато Полосков дотича до трюма, на полиците бяха останали по-малко от половината ананаси и две зелени човечета се повдигаха едно друго, за да стигнат до най-горния рафт на хладилника.

— Не — каза Полосков, — не ги плаши. Това изглежда не е халюцинация.

— Каква халюцинация! — обиди се човечето. — Можете да ме пипнете.

— Няма време — прекъсна го другият.

— Поздрави на Алиса — каза първият.

И те изчезнаха, за да отстъпят място на още един.

— Алиса наистина ли спи! — попитах аз Полосков.

— Спи.

— Тогава откъде могат да знаят за нея?

— Нямам представа. Същинска лудница!

Хладилникът беше празен. Вече никой не се появяваше.

— Хайде да затворим вратата — предложи Полосков. — Така е по-спокойно.

Затръшнах вратата на хладилника.

— Откъде могат да знаят за Алиса? — повторих аз. — Кацнахме тук преди един час, никой от нас не е излизал навън…

Ние с Полосков дълго не си легнахме да спим, все търсехме обяснение за странното явление. Но така и не измислихме нищо. Още веднъж проверихме ключалките на люковете, обиколихме кораба. Празно, тихо, спокойно.

За всеки случай легнах в каютата на Алиса. Беше ми неудобно да спя, защото килимчето на пода беше твърдо, а под главата си трябваше да подложа гумените плавници на Алиса.

За щастие успях да стана преди Алиса да се е събудила и затова, когато тя отвори очи, аз вече спокойно седях на креслото и прелиствах „Справочник по определяне на обитателите на Галактиката“.

— Какво правиш тук? — попита Алиса.

— Нищо, просто влязох да погледна в твоята библиотека как изглеждат местните жители.

— А защо не си сресан?

Затворих книгата — после ще я прегледам — и побързах към каютата си, за да се оправя.

Там, докато се миех, едва не убедих сам себе си, че никакви зелени човечета не е имало, че всичко това е мираж, сън и ми се е привидяло.

С тази мисъл слязох в трюма да погледна в хладилника.

Хладилникът беше отворен, абсолютно празен — нито един ананас — и пред него стоеше замислен Полосков.

— Общо взето, предполагам — каза той, — че местните жители са се научили да минават през стените, макар това да противоречи на всички закони на природата.

— Не, това сигурно не са местните жители — възразих аз. — Сигурно сме хванали из космоса някаква паразитираща цивилизация.

В този момент в трюма влезе Алиса.

— Добро утро, Полосков — поздрави тя. — Къде дянахте ананасите?

— Откраднаха ги — каза Полосков. — И ние мислим как да накажем крадците.

— Кого? — учуди се Алиса.

— Зелените дяволи — отговори Полосков. — Ех, ако мога да ги докопам! Само като си помисля, с какви очи ще се явя на Редвайт! Там чакат тези ананаси!… Ето го, вижте го, дръжте!

И наистина, в хладилника изведнъж се появи зелено човече; то обгърна с поглед празните полици и каза, без да гледа към нас: „Закъснях“ — и в същия миг изчезна.

— Ето го — повтори Полосков. — Даже не можеш да го хванеш.

— Та това е местен жител — каза Алиса. — Аз видях в книгата, която татко остави в креслото.

— Сигурна ли си?

— Съвсем сигурна.

— Тогава толкова по-зле за тях. Незабавно изпращам жалба до тяхното правителство. Нима така се посрещат гости? — Полосков беше много сърдит.

— Прости им, капитане.

— Не, няма и да помисля да им прощавам. Къде е телефонът?

— Полосков, помисли — замоли се Алиса. — Те са толкова добри и мили хора! Те не са искали да откраднат ананасите. Така се е случило. Без да искат.

— Ти си прекалено добра, Алиса — възрази Полосков. — Тази нощ, едва сме се приземили, и те вече се намърдали в склада и крадат ананаси, а след половин час ще се захванат и с другите товари.

— Полосков — твърдо каза Алиса, — ти нали не си забравил, че загуби бас? На желание.

— Помня — каза Полосков.

— Та ето моето желание — прости им ананасите.

В този момент зад стените на кораба се разнесе страшен шум. Толкова страшен, че проникна през обшивката. В движение Полосков успя да натисне бутона за тревога и в коридорите замигаха червените лампички.

Полосков отвори горния люк и от височината на третия етаж погледнахме навън.

Изгряваше мътно, огромно червено слънце. По небето бързо се носеха дълги тъмносиви облаци. Цялата поляна пред „Пегас“ беше изпълнена със зелени човечета. Те размахваха знамена, кърпички, люлееха лозунги с думите „Добре дошли“ и крещяха в хор и по единично:

— Доб-ре дош-ла!… Здра-вей, А-ли-са!… Бла-го-да-рим!… Ура-а-а-а! — и други приветствия на своя непонятен за нас език.

Като видяха Алиса, радостта им премина всички граници. Изглеждаше, че небето ще падне върху земята.

Няколко зелени човечета за миг се оказаха при люка, подхванаха Алиса и аз не успях да ахна, когато те изчезнаха заедно с нея, за да се появят отново в средата на тълпата. На високо вдигнати ръце понесоха Алиса към града, който се белееше на хоризонта.

Изостанало от другите, едно възрастно зелено човече ни почака, докато слезем по трапа долу, поздрави ни и каза:

— Очевидно на вас, скъпи гости, не всичко ви е ясно.

— Не ни е ясно — каза Полосков.

— С Алиса нищо ли няма да се случи? — попитах аз.

— Абсолютно нищо. Може ли да ви обясня?

— Разбира се.

— Седнете на тревата, земята е топла, няма да изстинете.

Ние послушахме възрастното зелено човече и то ни разказа следното.

До неотдавна планетата Шешинера по нищо не се отличавала от останалите затънтени провинциални планети на Галактиката. Но преди десет години един шешинериец изобретил средство — таблетки, които позволявали да се пътешествува във времето на година-две във всяка посока. Отначало цялата планета била обхваната от огромна радост — всички се хвърлили да гълтат таблетки и да пътешествуват насам-нататък. Но след няколко седмици дошъл горчивият махмурлук.

Един се отправял в бъдещето и там разбирал, че ще го напусне жена му или че ще окрадат къщата му. Друг тръгвал към миналото, за да поправи извършената там тъжна грешка, но не можел да я поправи, а само да я повтори. Ако си подозирал някого в лъжа, нищо не ти струвало да се върнеш в същия ден и да проследиш недоброжелателя си. Ако си се страхувал, че ще умреш от някоя болест, нищо не ти струвало да отидеш в бъдещето и да видиш дали лекарите не са те излъгали. И постепенно хората започнали да се страхуват от бъдещето — никой вече не ходел там. Затова пък всички често посещавали миналото. Всеки човек си има някакви приятни спомени. И той се отправя в миналото, за да изживее още веднъж приятния момент. След това отново отива там и отново, и отново… До безкрайност.

— Да вървим в града — каза възрастното зелено човече — и вие ще видите до какво доведе всичко това.

Последвахме го към града. Той беше запуснат, мръсен. Тържествената процесия с Алиса беше отминала напред и по улиците само нарядко се срещаха минувачи. Те не ни обръщаха внимание, но от време на време някой от тях изчезваше. Друг пък можеше да се появи насред улицата, да си помисли за нещо и отново да изчезне.

— Пътешествуват във времето — каза нашият спътник. — Настоящето не ги интересува. От бъдещето се страхуват. Никой не работи. Правителството се опита да забрани таблетките, но те толкова лесно се приготовляват, че всеки започна да си ги прави в къщи.

— Сега ми е ясно — казах аз — защо още вчера вашите съотечественици знаеха и за Алиса, и за долитането на нашия кораб.

— Разбира се. Те изскачаха във вашия хладилник от бъдещето.

— И все пак, защо е тая радост по повод пристигането на Алиса? — попита Полосков. — Защо не по повод например на моето пристигане?

— Много просто — каза възрастният шешинериец. — Ние сме много незлобливи, мирни хора. И ценим доброто отношение към нас.

— И какво от това? Алиса не знаеше, че вие се вмъквате в хладилника ни.

— Ох, каква наивност! — с укор каза зеленото човече.

Той се разтвори във въздуха и след три секунди се появи отново с голям ананас в ръце.

— Току-що бях във вашия хладилник — каза той.

— Но там вече няма ананаси.

— Но аз бях там вчера вечерта. Не разбирате ли? Съвсем просто е. Сега аз излетях в миналото и вчера през нощта взех от хладилника ананас. Но не съм откраднал ананаса, а съм го взел, защото Алиса днес сутринта напомни на Полосков, че преди е спечелила от него едно желание и нейното желание е да ни даде ананасите. Затова днес сутринта ние посрещнахме Алиса с благодарност за това, че ни е разрешила да вземем ананасите вчера през нощта…

— Ще се побъркам! — каза Полосков. — Отначало беше днес сутринта, след това вчера през нощта и вие вземахте ананасите, които още нямахте право да вземете, защото после щяхте да имате право да ги вземете…

— На нас са ни останали толкова малко радости в живота — каза зеленото човече, без да слуша Полосков. — И ние никога по-рано не сме опитвали ананаси. Аз например сега всеки ден ще ходя във вчерашния ден, за да ям ананаса, който изядох вчера…

Известно време мълчахме — смилахме новините. След това шешинериецът въздъхна и каза:

— Не мога повече. Тръгвам в миналото да си доям вашия ананас.

— Чакайте — спрях го аз. — Имам към вас делови въпрос.

— По-добре не питайте — каза зеленото човече. — Нали знам за какво ще питате.

— Аа, да — казах аз.

— Ще ме питате за животното, което се нарича склис, заради което сте дошли тук.

— Разбира се.

— Можем да ви доведем сто склиса, но вие ще се откажете от тях. Ето, вижте, един лежи зад ъгъла. Сега ще разперите ръце и ще кажете: „Та това е най-обикновена крава!“.

Ние погледнахме зад ъгъла. Там лежеше крава. Аз разперих ръце и казах:

— Та това е най-обикновена крава!

— Ето, виждате ли.

Зеленото човече се сбогува с нас и си отиде, по-точно изчезна, защото всички жители на тази планета имаха странния навик да се разтварят във въздуха. И той не видя това, което се случи по-късно, и цялото му умение да вижда в бъдещето и в миналото не му помогна. Защото ние взехме тази крава, докарахме я в Московската зоологическа градина и тя досега е един от най-популярните експонати там.

Щом зеленият ни водач изчезна, кравата се протегна, бавно се изправи на крака и разпери дългите си ципести крила, които дотогава бяха омотани около корема й. Кравата въздъхна, погледна към нас с големите си тъжни очи, разтърси крила, за да махне от тях праха, отблъсна се с подбитите си копита и прелетя през улицата. Летеше като крава — лошо и неумело, но все пак летеше!

Тогава попитах неочаквано появилото се до нас зелено момченце:

— Чия е тази крава?

— Склисът ли? — попита момченцето.

— Да де, чий е този склис?

— Ничий — каза момченцето. — Кому са притрябвали склисите? Невъзможно е да ги пасеш — разлитат се. Така че взимайте, не ни се свиди.

И ние тръгнахме към „Пегас“, като шибахме с пръчка склиса пред себе си. От време на време склисът излиташе във въздуха, но бързо се изморяваше и преминаваше в ленив бяг.

После към нас се лепна още един склис, но ние не го взехме със себе си — и един щеше да ни бъде трудно да изхраним. Склисът дълго обидено муча и маха с опашка.

Скоро след нас се върна и Алиса, беше й станало скучно с шешинерийците. Пък и те бързо я бяха забравили — разпръснали се кой в миналото, кой в близкото бъдеще.