Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (10)

Глава 10
Ние купихме говоран

Ние с Алиса минахме през целия пазар, купихме за зоологическата градина осемнадесет различни животни и птици, повечето от които още никой на Земята не беше виждал. Алиса питаше всеки продавач или колекционер:

— Къде можем да намерим говоран?

Отговорите бяха най-различни.

— Говораните престанаха да снасят яйца — каза един.

— Говораните измряха от странна болест.

— Забранено е да се отглеждат говорани.

— Някой е изкупил всички говорани на планетата.

— Никога не е имало говорани.

И още много други отговори. Но ние така и не разбрахме какво всъщност е станало. Всички признаваха, че по-рано говораните са били най-обикновени птици и всички са обичали да ги отглеждат в къщи или в зоологическите градини. Но през последната година почти всички говорани изчезнали някъде. Казваха, че по къщите ходели хора и изкупували говораните. Казваха, че някой откраднал говораните от зоологическата градина. Казваха, че в централния развъдник за говорани те се разболели от треска и умрели. И колкото по-безнадеждно ставаше да се намери говоран, толкова повече Алиса искаше поне да види тази птица.

— А какво им е особеното на говораните? — попитах аз Крабакас от Баракас, с когото току-що се бяхме запознали.

— Нищо особено — отговори Крабакас вежливо, свивайки на колелца синята си опашка. — Те говорят.

— Папагалите също говорят — казах аз.

— За папагалите не знам, не съм чувал. Но може би у вас говораните се наричат папагали?

— Може би — съгласих се аз, макар че едва ли на тази планета имаше папагали. — А те къде живеят?

— Което не знам, не знам — каза Крабакас от Баракас. — Може би те са живели именно на тази планета. Чувал съм, че говораните могат да летят между звездите и винаги се връщат в родното гнездо.

— Няма да намерим говоран — казах аз на Алиса. — Ще трябва да се връщаме. Още повече, че твоят индикатор вече прегладня.

Индикаторът чу думите ми и в знак на съгласие стана светлозелен.

Тръгнахме към изхода, но изведнъж ме спря викът на Крабакас. Той се изви над клетките като син ураган.

— Ей — крещеше той, — землянино, по-бързо се върни насам!

Аз се върнах. Крабакас се сви на кълбо и каза:

— Искахте да видите говоран, нали? Смятайте, че невероятно ви е провървяло. Зад клетките ми се скри един човек, който донесе истински възрастен говоран.

Без да го доизслуша, Алиса се втурна обратно, след нея ситнеше индикаторът, преливайки се от нетърпение във всички цветове на дъгата.

Зад стената от птичи клетки се беше скрил малък ушан с прилепнали уши. Той държеше за опашката голяма бяла птица. Птицата имаше два клюна и златна корона.

— Ау — възкликна Алиса, — татко, позна ли я?

— Май че ми е позната — казах аз.

— „Позната“ — изимитира ме Алиса. — Такава птица беше кацнала на рамото на статуята на Първия капитан!

Алиса беше права. Спомних си. Разбира се, именно говоран беше изобразил скулпторът.

— Продавате ли птицата? — попитах аз ушана.

— По-тихо! — изсъска той. — Ако не искате да погубите и нея, и мен, по-тихо!

— Купувайте я без разговори — каза ми на ухото Крабакас от Баракас. — Аз самият бих я купил, но на вас тя е по-необходима. Може би това е последният говоран на планетата.

— Но защо е тази тайнственост? — попитах аз.

— И аз не зная — отговори стопанинът на говорана. — Аз живея далеч от града и рядко идвам тук. Много отдавна, преди няколко години този говоран долетя при мен. Той беше изтощен и ранен. Аз го излекувах и оттогава той заживя при мене в къщи. Говори много езици. Преди няколко дена бях по работа в града и в закусвалнята се срещнах с един стар приятел. Разговорихме се и старият ми приятел каза, че говораните в града са изчезнали. Някой ги купува или ги убива. Казах на приятеля си, че при мен живее един говоран. „Пази го“ — посъветва ме приятелят. Тогава до нас се приближи някакъв землянин и каза, че иска да купи говорана.

— С шапка ли беше — изведнъж попита Алиса.

— С шапка — отвърна ушанът. — А вие откъде знаете?

— Възрастен и слаб?

— Да.

— Значи това е той — заключи Алиса.

— Кой той? — попита Крабакас от Баракас.

— Същият, който продавал червеите.

— Разбира се, това е той, злодеят! — възкликна Крабакас.

— Чакайте, не ме прекъсвайте — спря ни ушанът. — Аз тогава отказах да продам любимата си птица и тръгнах към къщи. И представяте ли си, още същата нощ някой се опита да проникне в дома ми. А следващата нощ искаха да ме подпалят. Но говоранът се събудил и разбуди и мен. Вчера намерих още недовършен тунел под къщата си. А днес през нощта някой хвърли в спалнята ми огромен камък. И аз разбрах: ако оставя птицата в къщи, няма да има живот за мене на тоя свят. Ако не се боите от смъртта, вземете птицата, но не отговарям за последствията.

— Вземете я — каза Крабакас, — птицата е рядка, красива, а вие все едно ще излетите оттук. За вас не е страшно.

— Вземаме ли я, татко? — попита Алиса и протегна ръка към говорана.

Още не бях отговорил, когато говоранът леко излетя и кацна на рамото на Алиса.

— Сбогом, приятелю — въздъхна ушанът.

Заплатих на ушана и той веднага избяга. Даже не преброи парите.

— Можете да храните говорана с бял хляб — каза ни на прощаване добрият Крабакас — и мляко. Полезно е да му давате сироп от шипки.

Като ни каза това, Крабакас се сви на синьо кълбо и легна върху клетката с канарчетата.

Ние тръгнахме към изхода на пазара. Алиса вървеше отпред, а на рамото й седеше говоранът. Наистина той още не беше казал нито една дума, но това не ме тревожеше. След Алиса ситнеше индикаторът и замислено сменяше цветовете си. Накрая вървях аз и водех на каишка купения за луди пари много рядък, работещ, почти разумен паяк-тъкач-троглодит. Паякът плетеше елегантен вълнен шал на карета и изплетеният край на шала се влачеше по земята. Отзад се движеше автоматичният всъдеход, пълен с клетки и аквариуми — за човек там не би могло да се намери място. От всички страни към нас се обръщаха колекционери и повтаряха на десетки езици:

— Гледайте, носят говоран!

— Говоран!

— Жив говоран!

Изведнъж говоранът наклони глава на една страна и заговори:

— Внимание! — каза той по руски. — Кацането на тази планета е невъзможно. Преминавам на планетарна орбита, а ти, мили приятелю, не забравяй да включиш амортизаторите.

Като каза това, говоранът без никаква пауза премина на непознат за нас език и бръщолеви на него около две минути.

— Това се казва папагал! — каза Алиса.

Говоранът замълча, заслуша се в думите й и повтори:

— Това се казва папагал!

След това помисли още малко и произнесе с моя глас:

— Но защо е тази тайнственост?

След това с гласа на предишния си стопанин:

— Още същата нощ някой се опита да проникне в дома ми. А следващата нощ искаха да ме подпалят.

— Всичко е ясно — казах аз. — На нас с тебе ни провървя, Алиса: това е свръхпапагал, папагал над папагалите. Той запомня колкото си искаш думи и при това веднага.

А през това време говоранът отново започна да говори по руски:

— Слушай, Втори, нямам какво да ти подаря. Ако искаш, вземи моя говоран. Той ще ти напомня за скитанията ни — в главата му всичко се запечатва, до последната дума. И ти знаеш как да го настроиш на нужния текст.

Говоранът отговори сам на себе си с друг глас:

— Благодаря, Първи. Ние пак ще се видим…

После в гърлото на говорана нещо затрептя, загърмя, сякаш някъде надалеч в небето се издигаше космически кораб.

— Татко, разбираш ли за какво говори? — попита Алиса.

— Струва ми се, че да — отговорих. — Май че това са гласовете на знаменитите капитани.

Излязохме от площада и се постарахме да заобиколим сектора на филателистите, за да не се промъкваме с нашите необикновени товари през тълпата. Срещу нас се втурна познатият ни дебеланко с черния кожен костюм.

— Е, какво? — попита той. — Намерихте ли каквото търсехте?

— Да — отговорих аз. — Всичко е наред.

— Ние купихме говоран — с гордост каза Алиса. — И той е запомнил такива интересни неща, че даже не можете да си представите.

В този момент говоранът отново отвори клюновете си, разпери короната на главата си и заговори с гласа на Първия капитан:

— Ти знаеш, Втори, колко ми се иска отново да изляза в космоса. Но всичко има край.

Дебеланкото се обърна към Алиса, видя говорана и лицето му заприлича на плоска палачинка, а очите му побеляха и се скриха дълбоко навътре.

— Отстъпете ми го — каза дебеланкото.

— Защо? — учудих се аз.

— Така трябва — каза дебеланкото и протегна ръка към говорана.

Говоранът се извърна и силно го клъвна по пръста.

— Ох! — извика дебеланкото. — Проклета твар! Отдавна те търся!

— Махнете си ръката — казах аз.

Дебеланкото се опомни.

— Извинете — каза той. — Отдавна търся говоран. Специално за него съм прелетял осемнадесет светлинни години. Вие няма да ми откажете! Ще ви заплатя колкото искате.

— Но на мен не ми трябват вашите пари — възразих аз. — При нас на Земята вече изобщо няма пари. Ние ги вземаме с нас само когато летим в космоса към такива места, където още има пари.

— Но аз ще ви дам за тази птица всичко каквото поискате! Ще ви подаря цяла зоологическа градина!

— Не — отговорих аз твърдо. — Доколкото знам, вече почти не са останали говорани. В зоологическата градина той ще бъде в безопасност.

— Дайте ми го — злобно каза дебеланкото. — Иначе ще ви го отнема.

— Посмейте само! — казах аз.

Край нас минаваха двама полицаи ушани. Обърнах се към тях, за да ги извикам на помощ, но дебеланкото сякаш потъна в земята.

Тръгнахме.

— Виждаш ли, с говораните е свързана някаква тайна — каза Алиса. — На никого не го давай.

— Не се бой — успокоих я аз.

Ние вървяхме по безлюден път. Зад ниската ограда шумеше пазарът. Напред вече се виждаха хотелите на град Палапутра. Неочаквано зад нас се чуха леки стъпки. Бързо се обърнах и замрях от учудване.

По пътя тичаше, догонвайки ни, доктор Верховцев. Шапката му беше килната на една страна, костюмът му измачкан, и изглеждаше още по-слаб от преди.

— Професоре — каза той, задъхвайки се, — грози ви голяма опасност. Добре, че успях да ви догоня. Какво щастие!

— Каква опасност! — попитах аз.

— Опасността се крие в говорана. Ако вие незабавно не се разделите с него, вашият кораб ще загине. Сигурен съм.

— Слушайте, доктор Верховцев — казах аз сърдито, — поведението ви е повече от странно. На планетата Тримата капитани се държахте много тайнствено и твърдяхте, че не знаете каква е тази птица на паметника. След това, както разправят, вие идвате тук и се опитвате да унищожите целия кислород на планетата, като продавате бели червеи. Лошо се държите в хотела: варите кренвирши на леглото и чупите роботите-камериери. А сега искате да ви дадем говорана… Не, не ме прекъсвайте. Когато се осъзнаете, елате при нас на кораба и там ще говорим в спокойна обстановка.

— Ще съжалявате — каза Верховцев й пъхна ръка в джоба си.

Индикаторът почервеня от страх. Паякът-тъкач-троглодит размаха пред Верховцев недоплетения шал.

— Внимавай, татко, той има пистолет! — извика Алиса.

— Полосков! — извиках аз в микрофона, който висеше на гърдите ми. — Засечи координатите ми! Ние сме в опасност! Бързо на помощ!

Като чу думите ми, Верховцев замря и се замисли. За наше щастие на пътя се показа голяма тъмна тълпа колекционери, които влачеха съпротивляващ се зелен слон. Верховцев прескочи оградата и изчезна.

— Ох, колко ми харесва всичко това! — каза Алиса. — Какви истински приключения!

— А на мен, честно казано, такива приключения не ми харесват особено. Нали сме тръгнали да събираме животни за зоологическата градина, а не да воюваме с доктор Верховцев.

След три минути над нас увисна катерът на „Пегас“. Полосков ни се притече на помощ. Катерът летя бавно над нас до самия кораб и ние стигнахме без никакви усложнения.