Кир Буличов
Пътешествието на Алиса (1)

Глава 1
Престъпничката Алиса

Обещах на Алиса: „Като завършиш втори клас, ще те взема със себе си в лятната експедиция. Ще излетим с кораба «Пегас» да събираме редки животни за нашата зоологическа градина“.

Казах й го още през зимата, веднага след Нова година. И й поставих няколко условия: да учи добре, да не нрави глупости и да не се впуска в авантюри.

Алиса честно изпълняваше условията и изглеждаше, че нищо не застрашава нашите планове. Но през май, един месец преди излитането, се случи произшествие, което едва не развали всичко.

През този ден аз работех в къщи — пишех статия за „Вестник по космозоология“. През отворената врата на кабинета видях, че Алиса се върна от училище мрачна, с размах захвърли на масата чантата си с диктофона и микрофилмите, не обядва и вместо любимата си през последните месеци книга „Животните на далечните планети“ взе „Тримата мускетари“.

— Неприятности ли имаш? — попитах аз.

— Няма такова нещо — отвърна Алиса. — Откъде го измисли?

— Така ми се стори.

Алиса помисли малко, остави книгата и попита:

— Татко, да имаш случайно парче самородно злато?

— Голямо парче ли ти трябва?

— Около килограм и половина.

— Нямам.

— А по-малко?

— Честно казано, и по-малко нямам. Нямам никакво. За какво ти е?

— Не зная — каза Алиса. — Просто ми трябва парче самородно злато.

Аз излязох от кабинета, седнах до нея на дивана и я подканих:

— Разказвай какво се е случило?

— Нищо особено. Просто ми трябва злато.

— А ако говорим съвсем откровено?

Алиса въздъхна дълбоко, погледна към прозореца и най-после се реши:

— Татко, аз съм престъпничка.

— Престъпничка?

— Аз извърших кражба и сега сигурно ще ме изгонят от училище.

— Жалко — казах аз. — Е, продължавай. Надявам се, че нещата не са чак толкова страшни, колкото изглеждат на пръв поглед.

— С две думи, ние с Альоша Наумов решихме да хванем щука-гигант. Тя живее в Икшинския язовир и яде малките рибки. За нея ни разказа един рибар, ти не го познаваш.

— А какво общо има това със златото?

— Вместо блесна.

— Какво?

— В класа обсъдихме и решихме, че щуката трябва да се лови на изкуствена стръв. Обикновената щука се лови с обикновена блесна, а гигантската щука трябва да се лови с особена блесна. И тогава Льова Звански предложи самородното злато. В нашия училищен музей има едно парче. По-точно имаше. Тежеше килограм и половина. Един бивш ученик го подарил на училището. Донесъл го от пояса на астероидите.

— И вие откраднахте парчето самородно злато, тежко килограм и половина?

— Не е точно така, татко. Ние го взехме назаем. Льова Звански каза, че баща му е геолог и ще донесе ново. А пък ние решихме да направим блесната от злато. Щуката сигурно ще клъвне на такава блесна.

— А после какво стана?

— После — нищо особено. Момчетата ги достраша да отворят шкафа. Тогава теглихме жребие. Аз никога не бих взела златото, но жребието падна върху мен.

— Се падна на…

— Какво?

— Жребието се падна на тебе.

— Да де, жребието падна на мен и аз не можах да отстъпя пред всички деца. Пък и никой нямаше да разбере, че това парче злато го няма.

— А после?

— После ние отидохме у Альоша Наумов, взехме лазера и разрязахме проклетото злато. Отидохме на Икшинския язовир. А щуката отхапа блесната ни.

Алиса помисли малко и добави:

— Може и да не е щуката. Може да е някое коренище. Блесната беше много тежка. Ние я търсихме и не я намерихме. Гмуркахме се поред.

— Престъплението ви беше ли открито?

— Да, защото Звански е лъжец. Той донесе от къщи шепа диаманти и каза, че няма нито едно парченце злато. Ние го изгонихме заедно с диамантите. Потрябвали са ни неговите диаманти! А в това време идва Елена Александровна и ни казва: „Деца, опразнете музея, сега ще доведа тук първокласниците“. Виж само какво нещастно съвпадение! И веднага всичко се откри. Тя отиде при директора. „Опасност — казва (ние зад вратата слушахме), — у някого в кръвта се е събудило миналото!“ Альошка Наумов каза, че ще поеме цялата вина върху себе си, но аз не се съгласих. Щом жребието падна, нека мене наказват. Това е всичко.

— Всичко? — учудих се аз. — Ти призна ли си?

— Не успях — каза Алиса. — Дадоха ни срок до утре. Елена ни каза, че или утре парчето злато ще си бъде на мястото, или ще има голям разговор. Значи, няма да участвуваме в състезанията, а може би даже ще ни изгонят от училището.

— Какви състезания?

— Утре имаме надбягване с въздушни мехури. За първенството на училището. А отборът на класа сме точно ние — Альошка, аз и Еговров. Еговров не може да лети сам.

— Ти забрави другото усложнение — казах аз.

— Кое? — попита Алиса с такъв глас, сякаш се досещаше.

— Ти наруши договора ни.

— Наруших го — съгласи се Алиса. — Но се надявах, че нарушението не е много сериозно.

— Така ли? Да откраднеш парче самородно злато, което тежи килограм и половина, да го разрежеш за блесни, да го удавиш в Икшинския язовир и даже да не си признаеш! Страхувам се, че ще трябва да останеш — „Пегас“ ще замине без тебе.

— О-о-о, татко! — промълви Алиса тихо. — Какво да правим сега?

— Мисли — казах аз и се върнах в кабинета си да дописвам статията.

Но не ми се пишеше. Много глупава история. Съвсем като малките дечица — да вземат да разрежат музеен експонат!

След час излязох от кабинета. Алиса я нямаше. Беше отишла някъде. Тогава позвъних в Минералогическия музей на Фридман, с когото някога се бяхме срещали на Памир.

На екрана на видеофона се появи кръгло лице с черни мустаци.

— Льоня — казах аз, — да имаш в склада излишно парче самородно злато, около килограм и половина?

— Имам и по пет килограма. За какво ти е? За работа?

— Не, в къщи ми трябва.

— Не зная какво да ти кажа — отговори Льоня, като засукваше мустаците си. — Нали всички са описани.

— Някакво, каквото и да е — казах аз. — На дъщеря ми в училище й трябва.

— На Алиса?

— На Алиса.

— Тогава знаеш ли какво — каза Фридман, — ще ти дам самородно злато. По-точно не на тебе, а на Алиса. Но ще ми се отплатиш за доброто с добро.

— С удоволствие.

— Дай ми за един ден синебарса.

— Какво?

— Синебарса. При нас се появиха мишки.

— В камъните ли?

— Не ги зная с какво се хранят, но се завъдиха. И не се страхуват от котки. Игнорират и мишеловките. А от миризмата и вида на синебарса, както е известно, мишките бягат презглава, накъдето им видят очите.

Какво можех да направя? Синебарсът е рядко животно и ще се наложи аз самият да отида с него в музея и да следя да не би да ухапе някого.

— Добре — съгласих се аз. — Само до утре сутринта ми изпрати златото по пневмопощата.

Точно изключих видеофона и на вратата се позвъни. Отворих. Пред мен стоеше русо момченце в оранжев костюм на венериански разузнавач, с емблемата на първооткривател на Сирианската система върху ръкава.

— Извинете — каза момчето, — вие ли сте бащата на Алиса?

— Аз съм.

— Добър ден. Аз съм Еговров. Алиса в къщи ли е?

— Не. Излезе някъде.

— Жалко. А мога ли да ви се доверя?

— На мене ли? Може.

— Тогава трябва да поговоря с вас по мъжки.

— Като космонавт с космонавт ли?

— Не ми се подигравайте — почервеня Еговров. — След време ще нося този костюм по право.

— Не се съмнявам в това — казах аз. — Та какъв е мъжкият разговор?

— С Алиса трябва да участвуваме в състезанията, но се случи едно обстоятелство, заради което могат да я отстранят. С една дума, тя трябва да върне в училище една изгубена вещ. Аз ви я давам, но на никого нито дума. Ясно ли е?

— Ясно, тайнствен непознат — отвърнах аз.

— Вземете.

Той ми подаде една торбичка. Торбичката беше тежка.

— Самородно злато? — попитах.

— Вие знаете ли?

— Зная.

— Самородно злато.

— Надявам се, не е крадено?

— Не, не, моля ви се! Дадоха ми го от клуба на туристите. Е, довиждане.

Не бях успял още да стигна до кабинета, когато се позвъни отново. Този път две момиченца.

— Добър ден — поздравиха те в хор. — Ние сме от първи клас. Вземете за Алиса.

Подадоха ми две еднакви портмонета и избягаха. В едното портмоне имаше четири златни монети от нечия колекция. В другото — три чаени лъжички. Оказа се, че лъжичките не са златни, а платинени, но вече не можех да настигна момиченцата.

Ръката на неизвестен доброжелател подхвърли още едно парче самородно злато в пощенската кутия. След това дойде Льова Звански и се опита да ми пробута малка кутийка с диаманти. След това дойде едно момче от горните класове и донесе три парчета самородно злато.

— Като малък събирах камъни — обясни той.

Алиса се върна вечерта. Още от вратата тържествено обяви:

— Татко, не се тревожи, всичко се оправи. Тръгваме на експедицията.

— Каква е тази промяна? — попитах аз.

— Намерих самородно злато.

— Къде?

Алиса едва измъкна от чантата си парчето. На око то имаше шест-седем кила.

— Отидох при Полосков. При нашия капитан. Като разбра за какво става дума, започна да звъни на всичките си познати. Освен това ме нахрани, така че не съм гладна.

В този момент Алиса видя наредените на масата парчета злато и другите златни вещи, натрупали се в къщи през изминалия ден.

— О-хо! — възкликна тя. — Музеят ни ще забогатее.

— Слушай, престъпничке — казах тогава аз, — в никакъв случай не бих те взел в експедицията, ако не бяха твоите приятели.

— Какво общо имат моите приятели?

— Те едва ли биха тичали по цяла Москва да търсят злато за много лош човек.

— Аз не съм толкова лош човек — каза Алиса без излишна скромност.

Намръщих се, но в този момент на стената звънна приемното устройство на пневматичната поща. Отворих люка и извадих пакета с парчето самородно злато от Минералогическия музей. Фридман бе изпълнил обещанието си.

— Това е от мен — казах аз.

— Виждаш ли — натърти Алиса, — значи и ти си ми приятел.

— Така излиза — отвърнах аз. — Но те моля да не се възгордяваш.

На другата сутрин се наложи да изпратя Алиса до училище, защото общото тегло на златния запас в нашия апартамент достигна осемнадесет килограма.

Като й подавах чантата в училището, казах:

— Съвсем забравих за наказанието.

— За какво?

— Ще се наложи в неделя да вземеш от зоологическата градина синебарса и да отидеш с него в Минералогическия музей.

— Със синебарса — в музея? Та той е глупав.

— Да, той ще плаши там мишките, а ти ще гледаш да не изплаши някой друг.

— Дадено — съгласи се Алиса. — Но нали тръгваме на експедицията?

— Тръгваме.