Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Путешествие Алисы [= Алиса и три капитана], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 13гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
gogo_mir(2010)

Издание:

Кир Буличов. Момиченцето от Земята

фантастични разкази и повести

Издателство „Отечество“, София, 1981

Първо издание

Редактор: Елена Коларова

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректор: Мина Петрова

Код 11/9537721531/6354-3-81

Националност руска. Изд. №551.

Дадена за печат на 22. IV. 1981 г.

Подписана за печат на 20. ХI. 1981 г.

Излязла от печат на 20. ХII. 1981 г.

Издателски коли 16,52 Печатни коли 25,50

Усл. изд. коли 16,02 Формат 32х70/100 Цена 1,03 лв.

Държавно издателство „Отечество“, бул. „Г. Трайков“ 2-а,

ДП „Балкан“, бул. В. И. Ленин, 113

София 1981

 

Кир Булычев. Девочка с Земли

Издательство „Детская литература“, Москва, 1974 г.

История

  1. —Добавяне

Глава 1
Престъпничката Алиса

Обещах на Алиса: „Като завършиш втори клас, ще те взема със себе си в лятната експедиция. Ще излетим с кораба «Пегас» да събираме редки животни за нашата зоологическа градина“.

Казах й го още през зимата, веднага след Нова година. И й поставих няколко условия: да учи добре, да не нрави глупости и да не се впуска в авантюри.

Алиса честно изпълняваше условията и изглеждаше, че нищо не застрашава нашите планове. Но през май, един месец преди излитането, се случи произшествие, което едва не развали всичко.

През този ден аз работех в къщи — пишех статия за „Вестник по космозоология“. През отворената врата на кабинета видях, че Алиса се върна от училище мрачна, с размах захвърли на масата чантата си с диктофона и микрофилмите, не обядва и вместо любимата си през последните месеци книга „Животните на далечните планети“ взе „Тримата мускетари“.

— Неприятности ли имаш? — попитах аз.

— Няма такова нещо — отвърна Алиса. — Откъде го измисли?

— Така ми се стори.

Алиса помисли малко, остави книгата и попита:

— Татко, да имаш случайно парче самородно злато?

— Голямо парче ли ти трябва?

— Около килограм и половина.

— Нямам.

— А по-малко?

— Честно казано, и по-малко нямам. Нямам никакво. За какво ти е?

— Не зная — каза Алиса. — Просто ми трябва парче самородно злато.

Аз излязох от кабинета, седнах до нея на дивана и я подканих:

— Разказвай какво се е случило?

— Нищо особено. Просто ми трябва злато.

— А ако говорим съвсем откровено?

Алиса въздъхна дълбоко, погледна към прозореца и най-после се реши:

— Татко, аз съм престъпничка.

— Престъпничка?

— Аз извърших кражба и сега сигурно ще ме изгонят от училище.

— Жалко — казах аз. — Е, продължавай. Надявам се, че нещата не са чак толкова страшни, колкото изглеждат на пръв поглед.

— С две думи, ние с Альоша Наумов решихме да хванем щука-гигант. Тя живее в Икшинския язовир и яде малките рибки. За нея ни разказа един рибар, ти не го познаваш.

— А какво общо има това със златото?

— Вместо блесна.

— Какво?

— В класа обсъдихме и решихме, че щуката трябва да се лови на изкуствена стръв. Обикновената щука се лови с обикновена блесна, а гигантската щука трябва да се лови с особена блесна. И тогава Льова Звански предложи самородното злато. В нашия училищен музей има едно парче. По-точно имаше. Тежеше килограм и половина. Един бивш ученик го подарил на училището. Донесъл го от пояса на астероидите.

— И вие откраднахте парчето самородно злато, тежко килограм и половина?

— Не е точно така, татко. Ние го взехме назаем. Льова Звански каза, че баща му е геолог и ще донесе ново. А пък ние решихме да направим блесната от злато. Щуката сигурно ще клъвне на такава блесна.

— А после какво стана?

— После — нищо особено. Момчетата ги достраша да отворят шкафа. Тогава теглихме жребие. Аз никога не бих взела златото, но жребието падна върху мен.

— Се падна на…

— Какво?

— Жребието се падна на тебе.

— Да де, жребието падна на мен и аз не можах да отстъпя пред всички деца. Пък и никой нямаше да разбере, че това парче злато го няма.

— А после?

— После ние отидохме у Альоша Наумов, взехме лазера и разрязахме проклетото злато. Отидохме на Икшинския язовир. А щуката отхапа блесната ни.

Алиса помисли малко и добави:

— Може и да не е щуката. Може да е някое коренище. Блесната беше много тежка. Ние я търсихме и не я намерихме. Гмуркахме се поред.

— Престъплението ви беше ли открито?

— Да, защото Звански е лъжец. Той донесе от къщи шепа диаманти и каза, че няма нито едно парченце злато. Ние го изгонихме заедно с диамантите. Потрябвали са ни неговите диаманти! А в това време идва Елена Александровна и ни казва: „Деца, опразнете музея, сега ще доведа тук първокласниците“. Виж само какво нещастно съвпадение! И веднага всичко се откри. Тя отиде при директора. „Опасност — казва (ние зад вратата слушахме), — у някого в кръвта се е събудило миналото!“ Альошка Наумов каза, че ще поеме цялата вина върху себе си, но аз не се съгласих. Щом жребието падна, нека мене наказват. Това е всичко.

— Всичко? — учудих се аз. — Ти призна ли си?

— Не успях — каза Алиса. — Дадоха ни срок до утре. Елена ни каза, че или утре парчето злато ще си бъде на мястото, или ще има голям разговор. Значи, няма да участвуваме в състезанията, а може би даже ще ни изгонят от училището.

— Какви състезания?

— Утре имаме надбягване с въздушни мехури. За първенството на училището. А отборът на класа сме точно ние — Альошка, аз и Еговров. Еговров не може да лети сам.

— Ти забрави другото усложнение — казах аз.

— Кое? — попита Алиса с такъв глас, сякаш се досещаше.

— Ти наруши договора ни.

— Наруших го — съгласи се Алиса. — Но се надявах, че нарушението не е много сериозно.

— Така ли? Да откраднеш парче самородно злато, което тежи килограм и половина, да го разрежеш за блесни, да го удавиш в Икшинския язовир и даже да не си признаеш! Страхувам се, че ще трябва да останеш — „Пегас“ ще замине без тебе.

— О-о-о, татко! — промълви Алиса тихо. — Какво да правим сега?

— Мисли — казах аз и се върнах в кабинета си да дописвам статията.

Но не ми се пишеше. Много глупава история. Съвсем като малките дечица — да вземат да разрежат музеен експонат!

След час излязох от кабинета. Алиса я нямаше. Беше отишла някъде. Тогава позвъних в Минералогическия музей на Фридман, с когото някога се бяхме срещали на Памир.

На екрана на видеофона се появи кръгло лице с черни мустаци.

— Льоня — казах аз, — да имаш в склада излишно парче самородно злато, около килограм и половина?

— Имам и по пет килограма. За какво ти е? За работа?

— Не, в къщи ми трябва.

— Не зная какво да ти кажа — отговори Льоня, като засукваше мустаците си. — Нали всички са описани.

— Някакво, каквото и да е — казах аз. — На дъщеря ми в училище й трябва.

— На Алиса?

— На Алиса.

— Тогава знаеш ли какво — каза Фридман, — ще ти дам самородно злато. По-точно не на тебе, а на Алиса. Но ще ми се отплатиш за доброто с добро.

— С удоволствие.

— Дай ми за един ден синебарса.

— Какво?

— Синебарса. При нас се появиха мишки.

— В камъните ли?

— Не ги зная с какво се хранят, но се завъдиха. И не се страхуват от котки. Игнорират и мишеловките. А от миризмата и вида на синебарса, както е известно, мишките бягат презглава, накъдето им видят очите.

Какво можех да направя? Синебарсът е рядко животно и ще се наложи аз самият да отида с него в музея и да следя да не би да ухапе някого.

— Добре — съгласих се аз. — Само до утре сутринта ми изпрати златото по пневмопощата.

Точно изключих видеофона и на вратата се позвъни. Отворих. Пред мен стоеше русо момченце в оранжев костюм на венериански разузнавач, с емблемата на първооткривател на Сирианската система върху ръкава.

— Извинете — каза момчето, — вие ли сте бащата на Алиса?

— Аз съм.

— Добър ден. Аз съм Еговров. Алиса в къщи ли е?

— Не. Излезе някъде.

— Жалко. А мога ли да ви се доверя?

— На мене ли? Може.

— Тогава трябва да поговоря с вас по мъжки.

— Като космонавт с космонавт ли?

— Не ми се подигравайте — почервеня Еговров. — След време ще нося този костюм по право.

— Не се съмнявам в това — казах аз. — Та какъв е мъжкият разговор?

— С Алиса трябва да участвуваме в състезанията, но се случи едно обстоятелство, заради което могат да я отстранят. С една дума, тя трябва да върне в училище една изгубена вещ. Аз ви я давам, но на никого нито дума. Ясно ли е?

— Ясно, тайнствен непознат — отвърнах аз.

— Вземете.

Той ми подаде една торбичка. Торбичката беше тежка.

— Самородно злато? — попитах.

— Вие знаете ли?

— Зная.

— Самородно злато.

— Надявам се, не е крадено?

— Не, не, моля ви се! Дадоха ми го от клуба на туристите. Е, довиждане.

Не бях успял още да стигна до кабинета, когато се позвъни отново. Този път две момиченца.

— Добър ден — поздравиха те в хор. — Ние сме от първи клас. Вземете за Алиса.

Подадоха ми две еднакви портмонета и избягаха. В едното портмоне имаше четири златни монети от нечия колекция. В другото — три чаени лъжички. Оказа се, че лъжичките не са златни, а платинени, но вече не можех да настигна момиченцата.

Ръката на неизвестен доброжелател подхвърли още едно парче самородно злато в пощенската кутия. След това дойде Льова Звански и се опита да ми пробута малка кутийка с диаманти. След това дойде едно момче от горните класове и донесе три парчета самородно злато.

— Като малък събирах камъни — обясни той.

Алиса се върна вечерта. Още от вратата тържествено обяви:

— Татко, не се тревожи, всичко се оправи. Тръгваме на експедицията.

— Каква е тази промяна? — попитах аз.

— Намерих самородно злато.

— Къде?

Алиса едва измъкна от чантата си парчето. На око то имаше шест-седем кила.

— Отидох при Полосков. При нашия капитан. Като разбра за какво става дума, започна да звъни на всичките си познати. Освен това ме нахрани, така че не съм гладна.

В този момент Алиса видя наредените на масата парчета злато и другите златни вещи, натрупали се в къщи през изминалия ден.

— О-хо! — възкликна тя. — Музеят ни ще забогатее.

— Слушай, престъпничке — казах тогава аз, — в никакъв случай не бих те взел в експедицията, ако не бяха твоите приятели.

— Какво общо имат моите приятели?

— Те едва ли биха тичали по цяла Москва да търсят злато за много лош човек.

— Аз не съм толкова лош човек — каза Алиса без излишна скромност.

Намръщих се, но в този момент на стената звънна приемното устройство на пневматичната поща. Отворих люка и извадих пакета с парчето самородно злато от Минералогическия музей. Фридман бе изпълнил обещанието си.

— Това е от мен — казах аз.

— Виждаш ли — натърти Алиса, — значи и ти си ми приятел.

— Така излиза — отвърнах аз. — Но те моля да не се възгордяваш.

На другата сутрин се наложи да изпратя Алиса до училище, защото общото тегло на златния запас в нашия апартамент достигна осемнадесет килограма.

Като й подавах чантата в училището, казах:

— Съвсем забравих за наказанието.

— За какво?

— Ще се наложи в неделя да вземеш от зоологическата градина синебарса и да отидеш с него в Минералогическия музей.

— Със синебарса — в музея? Та той е глупав.

— Да, той ще плаши там мишките, а ти ще гледаш да не изплаши някой друг.

— Дадено — съгласи се Алиса. — Но нали тръгваме на експедицията?

— Тръгваме.