Виктор Суворов
Контролът (7)

1

Моторът на колата е дълъг колкото си ще, фаровете й като прожектори на крайцер. Предната седалка е открита. На предната седалка са шофьорът и началникът на охраната. Предната седалка е открита, за да може началникът на охраната да гледа настрани и назад, та ако стане нужда, да сигнализира на колите на охраната. От открито пространство и по-лесно се стреля. А купето е закрито. Купето е като княжеска карета: на пода я килим, я бяла мека кожа, стените, седалките, перденцата — в пепелен цвят. Тапицерията атлазена, на баклавички. Умее Америка да обзавежда колите отвътре. Стъклата и перденцата са толкова дебели, че московският шум остава отвън.

Народният комисар на вътрешните работи, генералният комисар на Държавна сигурност Николай Иванович Ежов си изпъна краката. Обедът в Сталиновата вила продължи до три и половина. Скоро ще се съмне. А работният ден на Николай Иванович продължава. Разпити до пладне. После кратък сън, вечерта бал и съвещание по време на бала.

Той разкопча яката си с две огромни маршалски звезди, поразхлаби колана си и каза на шофьора по съобщителната тръба:

— Карай към Суханово.

2

Настя прибра кутийката от ордена и орденската книжка в джоба си, а ордена стисна в ръка. Така го донесе в парашутния клуб. И на никого не го показа. Радва му се само когато наблизо няма хора. Като го държиш на дланта си, усещаш тежестта му: основният метал — злато, Лениновият профил — платина. Орденът е изпълнен просто и скромно. И красиво. И денем е красиво, и нощем на лунна светлина. Настя си легна на бракуваните парашути, но сън не я хваща. Върти ордена насам, върти го натам. Златото лъщи. Венецът от златни класове е набразден. Всяка бразда лъщи поотделно. А платината си има особен блясък, съвсем различен от блясъка на златото. Настя остави ордена доГЛАВАта си и изведнъж разбра, че без Сталин комунистическата власт няма да я бъде. Ако убият Сталин (кой знае защо, не й минаваше през ум, че той може сам да си умре), властта малко по малко, а после все по-бързо ще започне да загнива и да се разпада. И реши…

3

Николай Иванович Ежов допря чело до студеното стъкло. Проклетият Сталин-Ваксата всеки път го принуждава да пие.ГЛАВАта му се цепи. Това ще мине. Главата ще му мине и Ваксата няма повече да го принуждава.

4

Из парашутния клуб се разнесе слух. Стрелецкая я нямаше няколко дена — всичко е ясно. После се появи. Малко преди да се съмне, я докарала дълга черна кола — работата е ясна. И други като нея сме виждали: отначало закъсняват за вечерна проверка, после вземат да се прибират на разсъмване, после — да се прибират с дълги черни коли. После престават да се прибират… И тая е тръгнала по техния път. Как не я е срам?! Само на осемнайсет години е. А началствата къде гледат? Баш натам гледат. Всичко тръгва от началствата. Всеки знае, рибата от главата започва да се вмирисва… Началствата не ги е срам. Хич не ги е срам. На такова младичко да хвърлят око. Я с какви буржоазни коли са се снабдили началствата. Угаждат си отговорните другари. Началниците по-честичко трябва да ги гърмят. Безмилостно да ги гърмят. Че това е загниване. Това е израждане. Термидор. То не е за приказване. Позор. В жената кое е най-важното? Най-важното е телесната пищност. А на тая Стрелецкая тъкмо най-важното й липсва. Тогаз защо я харесват началствата? Защото е шавлива. Че малко ли шавливи момичета има в нашия клуб, ама пищни? Да, ама на кльощавата са хвърлили око. Разврат и нищо друго. Извратеност на вкуса. Ама кой е крив? Оня нерез Холованов. Хем я чука, хем на началствата я пробутва.

Да пукна, ако до три дена Холованов не пристигне с дълга черна кола и не откара тая Настя Жар-птицата завинаги.

Не се минаха и три дена, Холованов пристигна с дълга черна кола и откара Настя Жар-птицата завинаги.

5

Двамата в едно безкрайно мазе.

Холованов е строг. Разговорът е сериозен.

— Вярваш ли в социалната справедливост, Анастасия?

— Вярвам.

— Нека не спорим за наименованията: социализъм ли ще го наричаме, комунизъм ли; вярваш ли, че на земята може да бъде построено общество, в което ще е осигурена справедливост за всички?

— Вярвам.

— И аз вярвах.

— А сега?

— Това няма значение. Важното е ти да вярваш. Мисля, че вярваш, и затуй ще ти бъде възложена нова работа. Основоположниците са казвали, че социализмът е контрол. Правилно са казвали. При капитализма всеки си има своя паница, чиния или блюдо. Социализмът е общ казан и справедливо разпределение. При капитализма няма кой да разпределя. Затова капитализмът — това е свобода. А обществото на социалната справедливост трябва да разполага с класа хора, които поставят всички обществени блага под единен контрол и ги разпределят справедливо. Онзи, който е до казана, онзи, който разпределя, получава такава власт над хората, каквато на никой капиталист не може да му се присъни. Социализмът е власт на малцинството, това е власт на онези, които стоят до общия казан. Милиони чакали се втурват към общия казан: едно е да създаваш блага, друго е да ги разпределяш. На чакалите им харесва да разпределят. Всяка социална справедливост неизбежно поражда властта на онези, които осъществяват справедливостта. Справедливостта е субективна категория. Онези, които са до казана, по своя преценка решават кое е справедливост.

— Онези, които са до казана, също трябва да бъдат контролирани. И по-често разстрелвани.

— Това ще ти е работата отсега нататък.

— Аз съм с вражеска биография.

— Тъкмо такива ни трябват.

— Защо?

— За да те държим под контрол.

те на привържениците си… Е, то се знае… тъкмо неговите привърженици му клъцналиГЛАВАта.

6

Суханово е бивш манастир. Край Москва.

Следствен изолатор със специално предназначение.

Ако в Лефортово не изцедят от някого показания, изпращат го в Суханово.

Тук няма лабаво. Тук ще ги изцедят.

Суханово е брезова гора, чуруликане на птички, чист въздух. Суханово освен това е почивен дом за висшия ръководен състав на НКВД. На партера са килиите за изтезания, на втория — луксозните апартаменти за почиващите чекисти. Когато на терасите на горния етаж звучи божествената мелодия на „Амурските вълни“, когато жените с дълги рокли запълнят горния етаж, на следователите от долния етаж им дават почивка. Нека за няколко часа стихнат писъците и врясъците на разпитваните, нека само птичките пеят и звучат безсмъртните валсове.

Дадена е почивка. На горния етаж има бал.

Дамите се усмихват на Николай Иванович Ежов. Николай Иванович им отвръща с усмивка. Николай Иванович бърза. Под килиите за изтезания е мазето за разстрели. Николай Иванович знае, че ако всичко може да се подслуша, мазето за разстрели — не може.

Работата в мазето е приключена. Мазето вече е измито.

Днес в мазето за разстрели има кратко тайно съвещание: Ежов, фриновски, Берман. На бърза ръка трябва да решат двайсетина въпроса. След което пак да се появят сред танцуващите.

— Напоследък се занимавам с историята на Великата френска революция. Началник им бил някой си Робеспиер — Върховното същество. Бил въведен пълен революционен ред. Режели главите на хората и всичко било великолепно. А после Върховното същество започнало да реже глави.

7

— В контрола правилото е такова: всеки може да си поръча каквото оръжие поиска. — Стар оръжейник, след толкова години работа се е просмукал с миризма на оръжейна смазка. Погледът му е суров. — В моя склад има всичко, което може да ти дойде наум. Освен съветско оръжие. Съветско не използваме.

— Защо? — Настя Жар-птицата във всяко нещо я интересува причината.

— Не е редно. Изчерпателен отговор.

— Бива си я вашата колекция.

— Девойко, ако се затруднявате в избора, бих ви препоръчал…

— Изборът не ме затруднява. Дайте ми „Лахти“.

— „Лахти“ ли? — Оръжейникът си показа двата предни зъба и заприлича на стар стреснат заек.

— „Лахти“.

— Рядка марка. — Двата му зъба щръкнаха още повече.

— А не се ли страхувате, че ще ви дойде тежичък?

— Страхувам се.

— А не се ли страхувате, че ще си имате проблеми с набавянето на патрони?

— Нали може да стреля с патрони за „Парабел“? Какви проблеми?

— Правилно, девойко, правилно. Щом искате, елате насам. Имах само три „Лахти“. Единия другарят Холованов го взе, втория някаква друга клечка. Та в края на краищата ми остана само един „Лахти“. Пазех го за някой мераклия и познавач, но всички искат само „Броунинг“-и и „Колт“-ове.

Настя повдигна „Лахти“, прецени теглото му.

— Тежък ли ви е?

— Тежък ми е.

— И аз така си мисля. Не ви препоръчвам да го вземете. Ръката и пистолетът трябва да живеят в мир и любов.

Настя претегли още веднъж прекрасния пистолет на дланта си и го върна с въздишка.

— Кой е на второ място?

— Дайте ми „Люгер“.

— Точно кой „Люгер“?

— „Парабел“ нула осем.

— Това вече е друга работа. От тия имам колкото щете.

Оръжейникът издърпа едно зелено чекмедже и извади новеничък черен пистолет, обгърнат от дебел слой смазка.

8

На откритите тераси на горния етаж — смях и танци. Пеят птици и звучат омайващи мелодии. Странични звуци не нарушават празненството.

Жената на другаря Егоров каза на жената на другаря Фриновски:

— Щом Робеспиер започнал да реже главите на привържениците си…

9

Безкрайно е кремълското мазе. Мирише на склад. Тук е сухо. Прохладно. Рафтовете нямат край.

Дрехите и обувките нямат чет.

Ето ви, девойко, обувки, ето ви комбинезон, ботуши, пола, гимнастьорка, портупей. Ще имате алени петлици. На всекидневната униформа — без всякакви отличителни знаци. Парадната униформа — само в тесен служебен кръг. Към парадната униформа на алените петлици — емблемите: сърп и чук. Емблемите са 14-каратови. Ето ги. А това е коженият авиаторски шлем. Полярните ботуши. Ето ви английското авиаторско яке. Сложете си подписа ей тук.

Сложи си подписа.

10

От Ярославската, от Ленинградската, от Савьоловската, от Павелецката, от Киевската, от Казанската, от Белоруската, от Рижката, от Курската гара потеглят претъпкани електрички. Всяка минута. Потни тълпи.

— Ама, другарке, стига сте се подпирали в мутрата ми.

— Петленца: сини, червени, зелени! Петленца: сини, червени, зелени!

— Време е някой да натрие носа на „Спартак“. Ама все не успяват.

— Сладолед на клечка! Сладолед на клечка!

— Да бяхте ми отстъпили мястото си, младежо!

— А знаете ли, че щом Робеспиер…

11

— Чуй решението на партията: „С постановление на Секретариата на другаря Сталин Анастасия Андреевна Стрелецкая се назначава за спецкуриер на Централния комитет на ВКП (б).“ Ето ти удостоверението, Настя.

— Ау, какво било!

— Нашите удостоверения се отпечатват не на хартия, а на бяла коприна. Кърпичка седем на седем. „Седем по седем“ е девиз и парола за посветените. Използва се парашутна коприна, но с твоята парашутна съдба това изобщо не е свързано. Просто коприната върши по-добра работа от хартията. Такова удостоверение може да се зашие под хастара на дреха и никой няма да го напипа. С такова удостоверение могат да се преплуват реки и да се гази през блата. После трябва само да се изпере от калта. Печатът на ЦК и подписът на другаря Сталин са неизтриваеми. Но помни, че спецкуриер е само официално наименование на длъжността. Само прикритие. Длъжността е така измислена, че да не става ясно с какво се занимаваш. Кой ще каже с какво се занимава един спецкуриер на ЦК на ВКП (б)?! Всичко ли разбра?

— Всичко.

12

На нея всичко й е ясно. А на нас не ни е. Интересно е например къде живеят спецкуриерите на ЦК. Едно време Настя живееше в шкаф. После в аероклуба върху парашутите. Не е редно спецкуриер да живее върху парашути. На нея й е все едно, но не им е все едно на Централния комитет и на генералния секретар.

— Ще си имаш своя килия, Настя. Днес ще те водя дома. Влакът ни ще потегли в два през нощта.

— От коя гара?

— От Кремълската.

13

Стената се отмести настрана. Откри се обикновен вестибюл на станция на метрото. Много прилича на „Лермонтовская“. Само че няма хора, няма касиери, няма контрольори. Жива душа няма. Два ескалатора. Спускащ и изкачващ. И двата не се движат. Холованов натисна копчето. Спускащият тръгна. Слязоха в подземните зали. Пак натисна едно копче. Ескалаторът спря. И двамата с Настя — по мрамора. Стъпките им кънтят и отекват в далечината: бум-бум-бум-бум. Подземните зали с коридори, ръкави и платформи също приличат на обикновена станция на метрото: на „Дзержинская“. Само че името й никъде не го пише. Всичко е привично. Разликата е само една: тунелите, по които минават релсите, са закрити със стоманени стени като шлюзовете по канала Москва-Волга. Никакви стихии не могат да пробият тези стени.

До една от платформите стои ремонтен влак. По локомотива и вагоните с едри букви е написано „Глав-спецремстрой-12“. Не може да се разбере дизелов ли е локомотивът или електрически. Сигурно и такъв, и онакъв. Зад локомотива — зелен вагон. Я багажен, я пощенски: малко са му прозорците. А може и да не е нито багажен, нито пощенски, а вагон с апаратура, лаборатория на колела за проверка на състоянието на железопътното платно. През прозорците не може да се надникне. Прозорците отвътре са плътно закрити с щори. За този я пощенски, я багажен вагон има платформа с траверси и още една платформа с някакви механизми. До локомотива се виждат машинистите. Кимнаха на Холованов. Той им отвърна. До пощенския вагон — кондуктор. И той му кимна. Кондукторът отвори широко вратата пред Настя и Холованов, затвори я зад тях и вагонът веднага потегли плавно, сякаш само тези двамата бяха чакали. Издумка стоманената стена, пущайки влака да влезе в тунела, и пак така леко и плавно се затвори зад влака, щраквайки още веднъж с ключалките и залоствайки станцията.

Отвътре вагонът изобщо не прилича на пощенски. Нито на багажен. И в никой случай не е лаборатория на колела. Вагонният коридор е постлан с пухкав килим, бял, като че ли по него никога не е стъпвано, а само са хвъркали над повърхността му. Стените и таванът са от махагон. Накъдето и да погледнеш — огледала се отразяват едно в друго. Бронзът грее като слънце. Всички метални части са толкова излъскани, че блясъкът сякаш се стича на ручейче от всяка.

— Насам — отвори Холованов една тясна врата. — Денем щорите да не се вдигат. Нощем може да се вдигат, ако в купето няма светлина. Кондукторът се казва Сей Сеич.

Красиво купе. Във всяко нещо най-важното е да бъде спазена хармонията. Белият килим е в хармония с полирания махагон. Масичка от орехово дърво. На масичката — бронзова лампа. Със зелен абажур. Краката ти потъват в килима, перденцата спират външния шум. Канапетата са тапицирани с бордова кожа. Седнеш ли — потъваш. Просто ти се доисква да хвърлиш пантофките си и да се наместиш в ъгълчето на това канапе. Подвила крака под себе си.

Жар-птицата хвърли пантофките си и се свря в ъгъла до прозореца. Подвила крака. Муцунката — под завеската. Интересно й е. А навън профуча една най-обикновена станция на метрото. Жар-птицата я позна — „Дзержинская“. По платформите кипи нощна работа. Двама електротехници поправят с отвертки полилея. Три дебели лелки със сиви престилки метат платформата, четвъртата полира гранитната стена със специална машина. Та да лъщи стената. Да се гордее съветският народ с подземните си дворци. Та зложелателите само като погледнат гранитните ни стени, да им се изкривят мутрите от завист. И да останат завинаги с изкривени мутри.

Работят си хората. Нямат време да гледат ремонтния влак. Пък и какво да му гледат. Нощем сума такива се шматкат по тунелите. Тоя от другите само по скоростта си се различава. Профуча, изсвири и червената светлинка се стопи в тунела.

— Имам впечатлението, че в целия влак ние сме единствените пътници.

— Правилно ти е впечатлението.

— Само нас ли чакаше влакът?

— Само нас.

— Ами когато няма пътници?

— Тогава без пътници ще потегли. Сега насреща му се движи друг такъв влак. Единият натам, другият — обратно. Освен пътници тези влакове возят и поща. Пътници може и да няма, но поща има всеки ден. Веднъж седмично, всеки петък, един такъв влак пътува до 913-и километър. В 12 през нощта пристига, в 12 по обед си тръгва. А изобщо такива влакове шетат из целия Съюз. На теб като спецкуриер ти предстои да минеш по всички тия маршрути.

— А сега къде отиваме?

— В манастира.

14

На вратата почука Сей Сеич.

— Чай ще искате ли?

— Ще искаме я — тръснаГЛАВА Холованов.

— С чая какво ще обичате?

— А какво може? — попита Настя от чисто любопитство.

Кондукторът Сей Сеич бе много учуден от този въпрос. Но службата в спецвагона го бе научила от нищо да не се учудва, а дори и да се учуди, да не проявява учудването си. Затова отговори с достойнство:

— Всичко може.

— Виж какво — разпореди се Холованов. — Чая ще го оставим за после. А сега ще си пийнем и ще си замезим. Подробностите оставям на твое усмотрение.

Това се казва делови разговор. Такъв разговор е понятен и близък на спецкондуктора.

А покрай прозореца профучават „Кировская“, „Лермонтовская“, „Комсомолская“. И ремонтният влак изхвръкна от подземния тунел на повърхността в невъобразимата плетеница от железопътни линии, сред милиарди светлинки, в провикването на маневрените локомотиви, в трополенето на колелата по стрелките. Щом изскочиха веднага след „Комсомолская“, значи са някъде около трите гари. Линии, линии. Цяла галактика от семафори. По коловозите се готвят за път и пътнически, и бързи влакове. До тях по успоредния коловоз набира скорост „Москва — Владивосток“, експресът. Линиите се раздалечават, събират се. Безкрайни товарни композиции наредени една до друга. Тях ги товарят и разтоварват нощем. Изтрополи насрещният към Москва. От Хабаровск. Ясно — „Главспецремстрой“ е на коловозите на Ярославската гара. По-нататък са Митишчи, Пушкино, Загорск. Но ремонтният пердаши някъде встрани. Под мост, под още един, в падина, по насип, още нанякъде. Пердаши уверено. Напористо. На никого не прави място. Не се спира. Намира в мрака своя единствено правилен път в неизброимото множество линии. И навсякъде пред него семафорите греят със синя светлина. Навсякъде семафорите го поздравяват с вдигната ръка.

Кондукторът почука. Вратата настрана. Покривката — на масата. Като фокусник. Сей Сеич не работи, а прави магии. И веднага на масичката се появи малка стъкленичка. Държана на студено. Стъклото чак е хванало ледена коричка. Към стъкленичката — святкащи чашки. Появиха се и чинии с лед. В леда — съвсем малки запотени съдинки с черен и червен хайвер. Маслото е нарязано във вид на морски мидички. И резенчета лимон. Тънички.

И кисели краставички. И доматки. И гъбки. И някаква салатка. И още нещо в съдинки. и пастет в една чинийка. И някакви филийки пушена риба с грах. Всичко се сервира в сребро. Среброто е излъскано с любов. А чашките са златни. Сега му е времето да се напълнят. А Сей Сеич сложи на масата кована ваза с дълго тънко гърло, с единствено, но прекрасно цвете, пожела им добър апетит, излезе и затвори вратата.

— Хайде, Жар-птицо, да поменем горката Катка. Знам,

че не пиеш, но тя го заслужава.

А навън в тъмното прелитат вилни селища. Перони. Гари. Хвърчи работният влак, никой експрес не може го настигна.

15

Отвори очи, защото й се стори, че има нещо особено. Особеното беше, че влакът стоеше на едно място. Винаги е така: докато влакът върви, всички пътници спят като заклани. Спре ли се — всички се събуждат. Ето че и Настя се събуди, огледа се и се учуди. Къде ли се намира?

Оказа се: в ъгъла на широко меко кожено канапе. Свита на кълбо. Заспала е, без да се съблича. Само някой й бе подложил възглавница подГЛАВАта и беше я завил с вълнено одеяло. Масата е раздигната. Холованов го няма. Надникна иззад перденцето през прозореца. Борова гора. Бодлив тел. Униформени хора. Кучета. Светло е. Някъде към шест заранта. Старшият на пазачите извика нещо на машиниста. И влакът потегли бавно. Двама пазачи с пушки през рамо събраха заедно половинките на решетестата порта. И влакът започна да набира скорост. И пак отвън — вили със зелени стобори, брезови горички, рекичка между обрасли с тръстики брегове и огромен белокаменен манастир с кули, със зелени покриви. Спирачките изскърцаха. Бяха пристигнали.

Настя надникна в коридора. От съседното купе й се

усмихва Холованов:

— Наспа ли се? Време е да се залавяш за работа, другарко принцесо.

16

Когато пътуваш през Подмосковието, във всяко село виждаш църквичка. Порутена, ограбена, изоставена, но все едно прекрасна. Пътуваш през брезови гори, пътуваш през поля и изведнъж — манастирска стена. Като малка крепост. Мощна катедрала по средата. Около нея стени, на чупките на стените кули с шатровидни покриви. Бойниците тесни, камъкът отекващ, стените са близо три метра дебели. Портата кована. Тъкмо такъв манастир им се изпречи на пътя. Езеро като море, дъбови гори. На брега — белокаменен манастир. Самотна гаричка точно под стената. Ремонтният влак до перона. И нито една жива душа наоколо.

В несъкрушимата стена, иззидана от гранитни морени, има сводеста ниша и кована врата. Пред вратата — часови. Не просто часови, а образцов. Досущ като на ордена „Червена звезда“. Часовият тракна за поздрав с приклада по гранита на пътечката, когато Холованов и Настя минаваха край него, и вратата в стената се отвори. Настя си мислеше, че ще им проверяват документите най-малко два часа. Но Холованов май навсякъде минаваше без проверка на документите.