Виктор Суворов
Контролът (6)

1

По московските трамваи се ширят слухове.

По пазарите. По стълбищата. Хората се препират. Казват, че ужасно смешен номер бил показан на въздушния парад: хвърлили от самолет едно моме с парашут и чувал с картофи — също с парашут. Чувалът с картофи станал на пихтия, а момето е живо и здраво. Ама че майтап паднал!

Но не всички говорят така. Разправят, че момичетата били две. Едното се спасило, другото се пребило. А чувалът с картофи бил предварително измислен: ако номерът не стане, да обявят, че се е сплескал чувал с картофи. А те били две. С очите си ги били видели. Едната опитна. Тъкмо тя се спасила. А другата била още с жълто около човката. Все искала да се отличи. Ама хубавичко се е надънила.

2

Холованов остави на бюрото на другаря Сталин спретната купчинка машинописни листове. Оперативния бюлетин за московските слухове през седмицата. Другарят Сталин е на бюрото си. Чете. Мълчи. Холованов се е вцепенил. Токовете събрани. Бомбетата на излъсканите ботуши — раздалечени. Ръцете изпънати покрай кантовете на брича. Строева стойка.

Зле е, когато другарят Сталин мълчи. Още по-зле е, когато мълчи и не ти предлага да седнеш. Той самият си седи, шумоли със страниците на отчета, забравил е за Холованов. Отчетът е седем страници. Защото в седмицата има седем дена. 52 оперативни бюлетина годишно. 365 страници.

Чете другарят Сталин и отмества настрана прочетените страници. Първата. Втората. Третата. Другарят Сталин чете четвъртата страница, а Холованов знае за кое именно чете Сталин в момента. Лесно се запомня кое на коя страница е. Защото на първата е доминиращият московски слух — за това, че една парашутистка се е пребила на въздушния парад. И втората страница е за същото. И третата. И четвъртата. И т. н. Само че на всяка страница се добавят фантастични подробности. През първия и втория ден не споменават парашутистката по фамилно име. След третия ден се изяснява, че парашутистката се е казвала я Стрелникова, я Стрелкова. Москва говори само за нея. При Холованов се стичат всички слухове. Специален отдел обработва материала, подготвя отчета, Холованов го подписва и го слага на бюрото на другаря Сталин. Холованов на драго сърце би написал отчет за някакви други слухове, а за парашутистката би споменал само с две думи. Само че няма как. Освен Холовановия отчет на Сталиновото бюро са отчетът за московските слухове от НКВД. Подписан от другаря Ежов. И още един — от ЦК. Подписан от другаря Маленков. Маленков не знае какво докладва Ежов. Ежов не знае какво докладва Маленков. Те и двамата не знаят, че докладва Холованов. По принцип Ежов, Маленков и всичките им подчинени изобщо не бива да знаят, че Холованов с момчетата си дублира някои аспекти от дейността на ЦК и НКВД. А Холованов няма достъп до отчетите на НКВД и ЦК. И още някой докладва на другаря Сталин. Освен Холованов. Освен ЦК. Освен НКВД. И все — за парашутистката. Системата е така измислена, че източниците на информация да са независими един от друг. Че да няма монопол. Как да излъже Холованов в тази ситуация? Невъзможно е да излъжеш. На фона на другите доклади лукавството ти веднага ще проличи. Затова и седемте страници на Холовановия отчет са все за слуха, който препълни Москва от подземните станции на метрото чак до кремълските звезди. (На Холованов тая заран му докладваха: вчера трима работници излъсквали червената звезда на Троицката кула и все за парашутистката си приказвали… Информацията е получена не от един източник, а от три независими източника едновременно…)

При такава организация на работата я се опитай да излъжеш.

А другарят Сталин привърши четенето, събра листовете на купчинка и чак тогава се сети за човека с лъснатите ботуши.

— Седнете, другарю Холованов.

Той седна.

А другарят Сталин стана. Натъпка си лулата. Дълго я разпалва. Разпали я. Закрачи из кабинета. Зад гърба на Холованов. Като рис в клетка. Стъпките му не се чуват. Меко си отпуща лапите на пода. Холованов го усеща с гърба си. Кръвожадния хищник.

— Подготвяме един милион парашутисти, другарю Холованов. А вие орезилихте страната ни пред цял свят. Разбирам, искали сте да смаете света. Но не можахте. Опитахте се да замажете грешката си. Правилно действахте, когато видяхте, че катастрофата е неизбежна. Много ми хареса вашето поведение в момента, когато загина парашутистката. Вие единствен реагирахте решително, бързо и правилно. Че парашутистката се преби, видяха всички. Но благодарение на вашите действия половината Москва вярва, че се е изтърсил чувал с картофи. — Другарят Сталин помълча. — За сметка на това другата половина от Москва все пак вярва, че се е пребила парашутистка. Затуй се посъветвахме тук с другарите и решихме да бъдете разстрелян, другарю Холованов.

— Правилно решение, другарю Сталин — съгласи се Холованов. — Мъдро и навременно.

Другарят Сталин вдигна телефонната слушалка:

— Дайте ми Ежов. Другарю Ежов, Холованов трябва да бъде разстрелян.

— Отдавна му беше време — отговори слушалката. — Срещу тоя мерзавец имам дванайсет куфара компромати. Другарят Сталин остави телефонната слушалка:

— И една последна задача, другарю Холованов. Преди да бъдете разстрелян, ви предстои да пресечете слуховете за парашутистката. Мислили ли сте по въпроса как да бъде направено това?

— Мислил съм, другарю Сталин. И реших не само да пресека слуховете, а и да ги обърна в наша полза.

Другарят Сталин се спря до прозореца и дълго разглежда звездата на Спаската кула, на която се бяха покачили трима работници. Звездичките са малки. АКО ги гледаш отдолу. Но хората на звездите ти се струват още по-малки. Същински буболечки. Високо е, дявол да го вземе. А като са толкова високо, за какво друго да си приказват освен за това, кой е паднал отвисоко. И никакви слухове не могат да се пресекат. Холованов предлага да ги пресечем и да ги обърнем в наша полза. Интересно.

— Продължете, другарю Холованов.

— Невъзможно е да отричаме, че парашутистката се е пребила. Затова наредих на отдел „Разпространяване на слухове“ да не пресича слуховете за гибелта на парашутистката, а да ги поощрява и засилва.

— Занимателно.

— Обърнете внимание, другарю Сталин, че през първите два дена се е говорело просто за парашутистка, без да се споменава името й. През последните пет говорят, че не просто безименна парашутистка се е пребила, а коя именно — Стрелецкая. Бъркат й името. Това е работа на моите момчета. Без да отричат факта на гибелта на парашутистката, моите момчета отклониха слуховете в друга посока. Където е лесно да се пресекат. И да се объркат в наша полза. Да се опровергава гибелта на някаква си незнайна парашутистка е невъзможно и глупаво. Но да се опровергае гибелта на парашутистката Стрелецкая е съвсем просто. Тъй като тя е жива и здрава. Затова Москва нека си дърдори за гибелта на парашутистката. Но не на някаква изобщо, а именно за гибелта на Стрелецкая! Цялото внимание лично върху Стрелецкая. Колкото повече са слуховете за нейната гибел, колкото повече са подробностите, толкова по-добре.

-А Стрелецкая трябва да бъде скрита, та никой да не я вижда.

— Другарю Сталин, скрих я веднага след станалото. Никой освен вас, мен и самата Стрелецкая не знае коя от двете парашутистки е загинала.

— Но все някой е видял трупа на онази, която действително се преби. Как се казваше тя? Михайлова ли?

— Трупа на Михайлова го видяхме отблизо Стрелецкая и аз. И толкова.

— Добре, другарю Холованов. Добре.

— Та ако всички говорят, че е загинала именно Стрелецкая, и изведнъж се изясни, че тя е жива и здрава… слухът ще бъде убит. Психологията на тълпата е такава, че на никого и през ум няма да му мине да се сети за другата парашутистка. Ако някой вчера е повторил лъжливия слух за гибелта на Стрелецкая, утре той ще бъде посрамен. Предлагам и настоявам през следващата седмица слуховете за гибелта на Стрелецкая да се докарат до връхната им точка, а след това Стрелецкая да бъде показана.

— Къде?

— Само не в пресата. Ще изглежда подозрително. Да бъде показана там, където я познават и помнят. В завод „Сърп и чук“. И чак тогава в пресата. Уж между другото.

Другарят Сталин пак вдигна телефонната слушалка:

— Ежов ми дайте. Другарю Ежов, посъветвахме се тук с другарите и решихме да не разстрелваме Холованов.

3

— Дру-га-ри! Днес ни е дошъл на гости нашият прочут полярен летец, мотоциклетист от световна класа, ездач с най-висока квалификация и парашутист другарят Холованов.

Сякаш рухнаха таванът и мостовият кран. Овацията бушува, докато не си натъртиха дланите. Излиза Холованов, само че не с авиаторски комбинезон, както му отива на полярен летец, а с червена копринена рубашка, препасана с копринен шнур, с лъснати ботуши, сакото наметнато. На сакото цял ред ордени. Холованов разбира, че хората са го очаквали опакован с кожи независимо от августовската жега. Така си представят хората полярния летец — и една бяла мечка до него. И тъй като разбираше това, Холованов дойде облечен не както се предполагаше и с това допадна на хората. Изненадата повече привлича вниманието. Червената му рубашка особено се хареса на женската половина на работната сила. Запляскаха с ръце. И на мъжете се хареса Холованов поради раменете си, по-широки от гардероб, поради ръста, поради ръчищата, с каквито като нищо можеш да хванеш кон за задните крака, поради лекотата на походката си. Холованов не се изкачи, а изприпка на подиума. Сякаш беше лек като перце. И с огромни крачки по подиума — бум-бум. Мислеха, че ще стигне до средата, ще се спре и ще извади лист хартия. Да, ама не! Тъкмо наопаки. Холованов още с рипването си на подиума взе да разказва някаква случка. Върви и говори. Говори — все едно че народна песен пее и на гъдулка свири. А гласът му — като фабрична сирена, с такъв можеш, ако щеш, арии да пееш, ако щеш, дивизия да командваш. Още преди да стигне до средата на подиума, накара хората да се превиват от смях. Заниза шега подир шега.

Холованов сграбчи вниманието на тълпата, сякаш държеше опърничава кобила за юздата. Няма да я изпусне. А на хората им харесва. Харесва им да гледат силен човек. Не силен, ами оттатък. Като си свие ръката за разсичащ жест, под алената коприна шават стоманени гюллета. А вратът му като на бик. Такъв врат, че по-добре да не си закопчаваш яката, все едно няма да я закопчаеш. А освен туй усещат хората, че душевната сила на тоя човек е дори още по-голяма. Направо прелива. А Холованов се държи с тълпата като с добиче: ту я милва, ту я шибне с камшика. Както пуща шеги, току отвори дума за интригите на враговете. Тълпата мигновено се преизпълва със суров гняв. А после за политиката на любимата партия — правят му овация, като че ли той лично е цялата тази партия. Ръкопляскат му, както биха ръкопляскали на свидната партия, която води народа към светли хоризонти. А той — за най-любимия от всички хора, за онзи, който по цели нощи не спи, загрижен за народа. Тук вече публиката изпада в истерия. А той след голямото извисяване пак започва да пуща шеги. Разказва ги и в отговор ту бурен смях, ту аплодисменти, че чак прозорците звънтят. И пак смях. Веселяк е тоя другар. Не е глупав човек.

Разказа сума неща. За самолетите, за мотоциклетите, за полярните мечки: сега от цеха изнасяха онези, които се кикотеха до хълцане, до гърчове. А най-много разказа за парашутите.

Приключи. Беше капнал. Засмя се. Избърса си челото с атлазена носна кърпичка.

— Имате ли въпроси?

Над тълпата се вдигнаха ръце като копията над Чингизхановата орда.

Холованов посочи един дядо, който работеше в този цех вероятно от времето на Александър Втори, да чуем вашия въпрос, другарю дядо.

Дядото се окашля солидно, забърса си мустаците:

— Я ми кажи, синко, парашутистите, като падат от небето, не им ли се размътват главите?

— Не! — отсече Холованов. — Не, дядо, главите на съветските парашутисти никога не се размътват! — Заради този отговор екна аплодисмент. — Виж, задниците са друга работа. Задниците се размътват.

Цехът се разтърси от основите до покрива. Гълъбите навън излетяха изпод стрехите, сякаш ги бе прогонил топовен изстрел. И още дълго на пода се гърчиха хора. Не всички. Само тия, на които им бе провървяло. Не на всеки му бе провървяло да се гърчи на пода, защото няма къде да стъпиш. Хората стоят по струговете, накацали са по корнизите заедно с гълъбите и по мостовия кран. Двама дори се люлеят на куката като шебеци.

Шегата трябва да се каже така, че да хване място. Друг ако я каже — най-много да се покикотят. А сега се шегува полярен герой с лъснати ботуши и с бойни ордени, насред тържествена тишина. Хубаво се шегува. Както свой човек. Като работник.

С една дума, щяха да продължат да се смеят, ако Холованов не беше протегнал ръка към един момък с нахална мутра, да чуем вашия въпрос, драги другарю.

А той взе, че изтърси:

— Всичко това, дето го казахте, беше много хубаво, другарю парашутист, само че в нашия цех имаше едно момиче, Настьонка Стрелецкая, метеше подовете, после я подмамиха с красиви думи във вашите парашути. И се затри Настьонка.

Тълпата престана да диша. Гълъб като плесне с крила под покрива — чува се. А работата става през хиляда деветстотин трийсет и седма. Такава наглост… Залата замръзна. Тълпата стана на ледени буци. Отведнъж всички се вцепениха.

„Провокатор“ — съвсем тихо, гледайки към пода, все едно че на себе си каза някой със сиви дрехи. Тихо го каза, но се чу. А той повтори по-високо: „Провокатор.“ И изведнъж викна с лудешки глас: „Провокатор!“

И пръв рипна към провокатора, насочил нокти към мутрата му. Досущ като куки. И всички застанали наоколо налетяха на провокатора. Да го разкъсат!

И като нищо щяха да го разкъсат.

Но Холованов протегна ръка:

— Стойте! Ако гражданинът е виновен, недейте го пребива, по-добре да го заведем където трябва! Да се види с кого е свързан, кой го е проводил, кой го е подучил да задава провокационни въпроси, кой му плаща. Ако ще скубем плевелите, нека ги изтръгваме заедно с корените! И изобщо. На кой господ се молите, гражданино? Заповядвам! Застаналите около него да се хванат за ръце. Косъм да не падне отГЛАВАта му. Щом свърши митингът, лично ще откарам с колата си тоя тарикат където трябва.

Сплотиха се около нахалника челните съзнателни работници. Като стена в четирите посоки. Като непробиваем квадрат. Като кутийка.

— Съветският съд ще ви определи наказанието. Само че кой ви каза, гражданино провокатор, че Настя Стрелецкая се е пребила?

А той, макар че му е изподрана мутрата, застава наперено:

— Ами цяла Москва приказва!

От всички страни рипнаха към него: „Ще те претрепем, гад!“

Но онези, които стояха като стена около нахалника, проявиха съзнателност, прикриха го.

И Холованов викна на тълпата:

— Не бива да го трепете! Убием ли провокатора, ще попречим на следствието. И още нещо: сега всички викате, но и сред вас има такива, които са повярвали на слуха, че Настя Стрелецкая се е пребила. Честно да си призная, другари, и аз се хванах на тази въдица. Чух сума приказки и се оклюмах. Добро момиче е. Мнозина тук го познават. И аз го познавам. Скачали сме заедно. Затуй, като чух за смъртта й, се натъжих. А тя през това време изпълнявала отговорна правителствена задача. Не мога да ви кажа каква. Държавна тайна. Но вярвам, че скоро ще я наградят. С най-високия възможен орден. А вчера вървя през аеродрума и какво си мислите? Насреща ми Настя Стрелецкая с парашут. „Нали се преби?!“ — й викам, а тя се смее!

Цехът мълчи. Мълчи, в хилядите очи се чете укор: провокатора ще го разкъсаме на хиляди парченца, ако кажете, другарю Холованов. По редно би било вие пръв да се втурнете срещу провокатора и да го застреляте. Та да не баламосва хората. Но не бива да ни лъжете. Видяхме, че момичето се претрепа. И в тоя цех мнозина го познаваха. Да убиете провокатора е ваше право, другарю Холованов, но не ви отива да лъжете хората. Нищо че сте полярен герой,

— Добре — казва Холованов. — Москва на сълзи не вярва и на думи не вярва. Знаех, че няма да ми повярвате. Затова докарах Настя със себе си. Настюха, я влез в родния си цех. Покажи се на хората.

И Настя изскочи.

Цехът изахка като един човек.

Хората се разкрещяха, заръкопляскаха.

— Настюха! Ти ли си? Н-настенка! Настася Андреевна, гордост наша парашутна! Красавице ненагледна! Възгордя се ти, не се мяркаш в родния цех! Ей я! Вижте я! А какви ги дрънкаха гадовете!

Смееха се и ръкопляскаха. Ръкопляскаха и се смееха. А дебелите лелки чак се разплакаха: сега се е отървала, ама нали е лудаГЛАВА, другия път ще се претрепе. Как да не я ожалиш, клетата.

А Холованов вдигна ръка:

— Другари, ето ви пример за коварството на врага: цяла Москва била приказвала. А вие слухтите! А вие вярвате! Къде ви е революционно-пролетарската бдителност? Когато врагът говори открито, всички се възмущавате. А ако същият този враг в трамваите ви шепне на ухото, слушате го. Така ли е?

— Така е — задружно се съгласиха.

— Тоя мерзавец тук ви е шепнал, но никой не го е спрял, никой не му е отскубнал езика!

— За пръв път го виждаме, другарю Холованов! Не е тукашен.

— Значи някой го е изпратил! Държите ли го там?

— Държим го! — отговориха му трийсетина съзнателни работници в един глас.

— Наш революционен дълг е да не допуснем такива хубавци като него да ни баламосват. Наш дълг е да видим сметката на провокаторите и разпространителите на слухове! Веднага го заведете в колата. И го пазете. Заедно ще го откараме където трябва.

— Ще го откараме! — отговориха му трийсетте гърла.

— А на всички вас, драги другари работници от завод „Сърп и чук“, съветските парашутисти ме помолиха да ви предам пламенен поздрав от самите небеса!!!

4

Шофьорът отваря вратата на колата. Холованов и Настя сядат на задната седалка. Холованов държи „Лахти Л-35“ насочен към провокатора. Провокаторът е вързан с колани, с въжета, със синджири, с всичко, което е било под ръка, и е проснат в краката на Настя и Холованов. На стъпенките на автомобила са се покатерили съзнателните работници. Част от тях са се натъпкали във втората кола. За охрана.

От завода излязоха сравнително лесно — по случай пристигането на Холованов имаше доста милиция — тя разбута хората, направи път на колите.

Поотдалечиха се.

Холованов прибра своя „Лахти“ в кобура. Закопча го. Съзнателните работници развързаха провокатора. Той взе да си разтрива подутите ръце. Намести се на средната седалка и взе да си бърше грима от лицето. От стъпенката му го попита един, облечен със сиви дрехи:

— Другарю Ширманов, да не би да съм ви издрал много яко мутрата?

— Карай да върви. — И на Холованов. — Както трябва ли ви зададох въпроса, другарю Холованов?

— Много добре, Ширманов, много добре. И момчетата ти добре работиха. От мое име им дай по един допълнителен почивен ден.

5

Из Москва плъзнаха слухове: Троцки от чужбина изпратил банди клюкари. Само за „Сърп и чук“ — сто. Клюкарите разпространявали такива клевети, че да ти призлее. Казвали, че съветската власт била хвърлила живо момиче без парашут чак от небесата. А момичето било живо и здраво. Стрелкова. Или Стрелина. Клюкарите нощес ги арестували. В „Сърп и чук“ изловили всички, на които езикът им надхвърля на дължина стандарта. Двеста били. По-точно — двеста и пет. Петима парашутистът Холованов арестувал в самия завод. Летял за полюса. Я, рекъл си, да скоча върху завода, че да хвана някой клюкар. И какво мислите? Скочил с парашут и веднага спипал един. За половин час — петима. Вързал ги всичките с един парашут… А другите нощес ги арестували. Но тях вече по нормалния ред. От креватите им. Топли-топли. И по другите заводи арестували. Три хиляди. Или четири. Тъй им се пада.

6

Летният ден отшумя. Залез. Борове. Вила. Дълга маса. Покривките и салфетките са колосани до пращене. Сребро. Кристал. Букетите от гладиоли приличат на салютни експлозии. Едрият дебел готвач оглежда трапезата за последен път. Придирчив е. Сервитьорите търчат. Има такова водно бръмбарче с дълги крачка — не го знам как се казва — водата под крачката му се огъва, но то самото не потъва. И не тича по водата, а се плъзга по нея. Точно така работят сервитьорите край празничната трапеза. Плъзгат се. С дългите си крачка.

Малко встрани са вождовете. Чакат почтително. Чакат другаря Сталин. Той е тук. На ливадата. Но изглежда е забравил, че трапезата е сервирана. И крачи бавно чак до гората и обратно. До него е онова момиче, парашутистката. Настя Жар-птицата. Другарката Стрелецкая. Тя му доказва нещо. Сталин я слуша. Възразява. Съгласява се. Никой не смее да прекъсне разговора им. А те пак тръгнаха от вилата към гората. Разговорът им е сериозен. Разговор за парашутния спорт. За масовата подготовка на парашутисти за предстоящата освободителна война. Трябват парашути. Трябват много парашути. Трябват специални парашутни заводи. И фабрики за точене на свила трябват. И парашутни складове. Хич не е проста работа съхраняването на парашутите. Температура, влажност и какво ли не още. И сушилни за парашути трябват. И ремонтни парашутни работилници. Нови парашутни клубове трябват. Трябват десетки хиляди инструктори. Нужна е транспортна авиация. Нужни са пикиращи бомбардировачи, които с внезапен удар ще попилеят противниковите аеродруми и ще отворят пътя за тежките транспортни самолети. Милион парашутисти. А освен многохилядните десантни бригади, дивизии и корпуси са нужни малки елитни десантни подразделения, които ще колят персонала на летищата още преди наближаването на нашите пикиращи бомбардировачи, още преди нашия първи удар, преди започването на войната. Елитни женски подразделения? Разбира се, че женски! фината работа една жена по-добре ще я свърши. Едно ще е, ако преди започването на войната в района на летището се появят огромни мъжаги с картечници, ще изплашат всичко живо наоколо. Друго нещо са тъпичките момичета. Бронираният юмрук с кадифена ръкавица. Маскировка. Както го изисква бойният устав. БУ-36. Единият милион мъже ще дойдат после. След неутрализирането на аеродрумите, но преди това…

И ненадеен въпрос на Сталин:

— Бяхте ли приятелки?

Чак й секна дъхът. Настя разбира, че той я пита за Катка. Сети се за Катка веселячката и изведнъж очите й се наляха. Разбира, че ако сега се разплаче, ще й бъде простено. Може би и въпросът е такъв, че да се разплаче. Да се разтуши. Но никак не й се иска да плаче тук. Затова се старае да мига бързо с клепачите. И знае: само една думичка да каже сега — и край. И няма да сдържи сълзите си. Затова Настя не произнесе никакви думи. Просто кимна. Прехапала устни. Гледайки покрай него. Съвсем лекичко кимна. Защото силно не може да кимне. ЗащотоГЛАВАта й трябва да е високо вдигната. Човек винаги трябва да гледа върховете на дърветата и да не кима силно сГЛАВА, когато трябва да удържи сълзите на крайчетата на миглите си. Така че тя дори не кимна, а само с външния си вид показа, че да, бяхме приятелки. А очите — още по-нагоре и настрана. И знае, че ако той сега я прихване лекичко и я притисне до рамото си, на това рамо тя ще се разплаче.

Встрани, край трапезата (без да се приближават до масата) са първите хора на страната. Другарят Молотов. Другарят Микоян. Другарят Хрушчов. Другарят Ежов. Още някакви другари. Те разбират какъв разговор се води сега там. Затуй не го прекъсват. Затуй не поглеждат към ливадата, по която се разхождат Настя и Сталин, Но всичко виждат. И разбират, че тъкмо в този момент става дума за Катка. Защо той я пита за Катка? По-добре за летищата. Та тя да му разкаже, че в първия момент от войната, по-точно казано, няколко минути преди започването й, трябва да бъде изклана летищната охрана. И летищните зенитчици. И на разсъмване да бъдат изклани заспалите летци. Освен това трябва да се прекъснат съобщителните линии на летищата, тогава техните изтребители няма да излетят и нашите бомбардировачи ще бомбардират безпрепятст…

Но това вече не го интересуваше чак толкова. Той я прихвана лекичко и я притисна до рамото си.

И тогава тя се разплака.

7

Дълго ехтя вечерята. Изпи се сума пиене. Казаха се сума шеги. Тя седеше вдясно от Сталин и непрекъснато го гледаше. Виждаше го съвсем отблизо. До себе си. Гледаше го с благодарност. Защото той беше я разпитвал за парашутните работи от учтивост. Познава парашутните проблеми по-добре от който и да било инструктор. Знае, че нашият съветски парашут е по-добър от американския. Естествено, че е по-добър. Но знае всичко и за американския парашут със зеленото етикетче: с копринена буба, увиснала на паяжинка. Знае, че по някаква причина съветските летци и парашутисти за един парашут със зелено етикетче са готови да дадат седем съветски парашута. Такава е цената — седем. И той я знае.

Разбираше тя, че не бива да седи и да гледа само него. Затова гледаше всички. А после крадешком — него. Ама никой да не забележи.

Той беше първият, който схвана, че й се ще да се изплаче. Тъкмо в тоя момент. Защото повече не може да сдържа чувствата си. Не се притеснявай. Ето ти моето рамо. Дори не я успокояваше. Реви колкото ти душа иска. Ридай. Гостите ще почакат.

Гостите почакаха. И вечерята не закъсня много.

Някаква добра лелка с вид на икономка заведе Настя във вилата. Изми я. Даде й да си пийне студена вода. Хубава е водата в Сталиновата вила. Студена и изобщо някаква особена. И ето — тя пак е до Сталин. Той й предложи вино. Отказа: „Не пия, другарю Сталин.“ Не настоя. Всички останали, да. Останалите, меко казано, ги насилваше: „Ей, другарю Ежов, защо във вашия край на трапезата всички чаши са пресъхнали?“

Като багдадски крадец се промъкна синият здрач в Сталиновата вила. Шумът се засили. Зазвуча музика. Запалиха фенерите на верандата. А сервитьорите профучават край масата като неуморни машини. Все едно че са с кънки на краката. С тихо свирене. Другарят Калинин, Михал Ванич, час по час поглежда Сталин. А Сталин току му прави знак, че още не е дошло време.

От масата за един миг изчезна всичко, което беше върху нея. Сервитьорите смъкнаха горната покривка. Под нея — друга. Също ослепително бяла. В синкавата тъма и покривката изглежда синкава. Десертът. Сервитьорите подредиха каквото трябваше и се изгубиха всичките наведнъж. Все едно че никога не ги е имало нито на вилата, нито в близките й околности, нито в далечните. Другарят Сталин кимна на другаря Калинин: време е. Другарят Калинин само този знак чакаше. Изневиделица в ръцете му се появи червена кутийка.

Сталин стана. Всички млъкнаха. Дори щурците в ливадата едновременно престанаха да цвърчат.

— Ние тук с другарите се посъветвахме и решихме да наградим нашата парашутистка с орден „Ленин“. Другарю Калинин…

Михал Ванич се усмихва, връчва ордена. Стисна й ръката. После не се сдържа, прегърна я, притисна я до себе си: „Носи го, дъще, заслужила си го.“

Наобиколиха Настя отвсякъде. Поздравяват я, стискат й ръката. Настя се озова в пръстен.

Настрана — само Сталин. Тутакси до него — Холованов. Откъде се появи, никой не може да обясни. И аз, откровено казано, не знам откъде. Просто взе и се появи. Такъв си му е нравът — да се появява отникъде. И другарят Сталин му каза тихо, така, че никой друг да не чуе; — В контрола.